ТРЕТИ МАРТ 1878 година
Освобождението на България от турско робство
|
|
ТРЕТИ МАРТ 1878 година
|
Блаженопочившаго освободителя нашего императора Александра Николаевича и всех войнов, падших на поли брани за веру и освобождения отечества нашего, да помянет Господ Бог во царствии Своем.
(Възглас от Великия вход)
В православните храмове из цялата ни страна всеки път, когато се отслужва божествена света Литургия, по време на Великия вход ние, духовниците, възгласяме към Бога да спомене в Своето царство Царя-Освободител Александър Втори и хилядите български опълченци, руски, украински, белоруски, румънски и фински воини, пожертвали живота си за Освобождението на България.
Днес към нашите молитви се присъединяват и всички родолюбиви българи, които с благодарност и признателност отдават почит пред паметта на загиналите за свободата на Отечеството ни.
Датата Трети март отбелязва възкресението на един народ, който близо 500 години беше без своя политическа и духовна свобода, народ, чиято висока самобитна духовна и материална култура бе подложена на унищожение.
Като светлина в мрака на петвековната нощ светеха огнищата на духа манастирите. От тях изтичаха освежителни струи и кърмеха българския народ с християнската вяра, поддържаха националното му съзнание.
Мъченици за вярата и усърдни книжовници клирици и миряни, съхраняваха духовното наследство, докато дойде времето на Възраждането, когато великият хилендарец преподобни Паисий запали огъня на националното пробуждане чрез искрящата родолюбива "История славянобългарска".
От излизането на дивната история на предивния български монах до подвига на братята-руси за освобождението на България пътят бе по-кратък, макар много стръмен и кърваво-мъченически: път на неумолима борба за роден език, за богослужение на църковнославянски, за църковна независимост, за родно училище. Борба повсеместна, в която участваха с перо и оръжие монаси и свещеници, учители и родолюбиви занаятчии и търговци, селяни и граждани, устремени към изгрева на свободата.
Освободителната война на братята-руси и Освобождението на България, които изправиха българския народ на краката му, са естествен завършек на националната българска революция, която през десетилетията на нейния живот и особено през 1876 година годината на Априлското въстание струваше много човешки жертви.
В последните години се чуха различни гласове в публичното пространство: че когато император Александър Втори подписвал Манифеста за обявяване на Руско-турската война, се ръководел не от любов към поробените братя-славяни, а от имперски амбиции; че не трябва да честваме Трети март като национален празник, защото свободата ни не е извоювана с усилията на българския народ, а ни е донесена даром на върха на руските щикове и др. Такива изявления са израз на неблагодарност и непризнателност не само към нашите освободители, но и към всички знайни и незнайни родолюбиви българи, които със своята саможертва подготвиха, проправиха пътя на нашето Освобождение.
Нека не забравяме, че Бог е Този, чрез Когото ние "живеем и се движим, и съществуваме" (Деян. 17:28), че всичко става по Негово съизволение, че свободата ни е дар от Бога, дар изстрадан и измолен вследствие воплите и молитвите на измъчения български народ. Свободата е Божи дар и ние трябва да сме благодарни за нея не само на Бога, но и на тези, чрез които Той е осъществил Своя промисъл и ни я е дарил. Амин.
Свещ. Йоан Карамихалев
брой 5 за 2003 година
Много българи днес си задават въпроса, защо датата на Санстефанския мирен договор се смята за толкова значима в българската история. Защо не честваме като национален празник 6 септември 1885 – когато двете части на разделена България (Княжество България и Източна Румелия) се обединяват или пък 22 септември 1908, когато княз Фердинанд обявява тържествено независимостта на България от Османската империя?
Трети март се празнува, защото от него се правят първите стъпки към утвърждаването на България за суверенна държава.
От падането си под османска власт през 1396 г. българите извървяват дълъг път докато стигнат отново до своята национална идентичност. Първите стъпки на етническо пробуждане започват от монаха Паисий Хилендарски, минават през извоюването на независима българска църква и достигат до организираната борба за независима държава.
В средата на XIX век в българското национално-освободително движение се появяват две течения. Първото е умереното течение, което предлага чрез легални средства и реформи България постепенно да извоюва политическата си автономия. Този вариант не изисква въоръжени сблъсъци и кръвопролития и гарантира до голяма степен целостта на българската етническа територия. За сметка на това обаче, денят на освобождението се губи в необозримото бъдеще.
Другият вариант е радикалното течение. То предлага точно обратното – всеобщо въоръжено въстание, което да доведе до политическото решаване на българския въпрос. При него целостта на българската етническа територия не се гарантира и като крайна фаза се предвижда намесата на Великите сили. Т.е съдбата на България неизбежно се оставя в техни ръцете и зависи от техните интереси. Този радикален подход предполага борби и неизбежни кръвопролития, но прави целта по-близка.
Нетърпеливото за свободата си българско общество избира втория път. През 1876 г. избухва Априлското въстание. То е удавено в кръв, но постига своя политически ефект. С цената на 30 хиляди жертви българите фокусират вниманието на света върху проблема за тяхната независимост. Най-великите умове по това време като Виктор Юго, Чарлз Дарвин, Оскар Уайлд, Лев Толстой, Достоевски и много други издигат своя глас в защита на българската кауза.
Това дава повод на Русия активно да се намеси в решаването на Източния въпрос.
В продължение на две столетия руските монарси водят 13 войни с Турция. Те имат една обща стратегическа цел – спечелането на контрол върху Балканите и Проливите между Европа и Мала Азия. За тях пътят за установяването на империята им като световна сила винаги е минавал през Босфора и Дарданелите към Егейско и Средиземно море и световните океани. С тази цел те систематично изграждат репутацията на Русия като защитник на балканските християни и на славяните в Османската империя. Колкото повече расте вярата в освободителната й мисия, толкова повече се утвържадава руското влияние на Балканите.
"Нашата" освободителна, тринадесета по ред война, се различава от предишните. Преди всичко по това, че не е мотивирана от някогашната експанзионистична политика. Този път Русия не е подготвена за война и прави големи усилия да я избегне. Победена в предишната, т.нар. Кримска война (1853-56) от Турция и нейните покровители Англия, Австро-Унгария и Франция, Русия ясно формулира новата си политическа линия:
"Нашите интереси в момента – пише министър-председателят Горчаков - изискват запазване, а не разрушаване на турската цялост. Ние ще помагаме на балканските християни, за да облекчим тяхната участ с внушения пред Високата порта, но в никакъв случай няма да одобряваме или още повече, да толерираме бунтове и въстания срещу законния им господар – султана".
През 1876 г. обаче освен българите, населението на Босна и Херцеговина също вдига въстания. В тяхна защита Сърбия и Черна гора обявяват война на Турция. Източната криза избухва с нова сила. Руската дипломация започва активни действия за мирното й уреждане. В резултат на това в края на 1876 и началото на 1877 г. тя се домогва до свикването на Цариградската посланическа конференция и до подписването на Лондонския протокол, чиито решения османското правителство категорично отхвърля.
Русия се оказва пред реалната заплаха да подрони фатално авторитета си сред балканските християни, ако в този критичен за тях момент не се намеси. В случай на примирение и пасивно безразличие, завоюваните с цената на толкова войни до тогава позиции на Балканите ще бъдат загубени. Думите на военния министър Милютин в специална докладна записка до цар Александър ІІ са показателни:
"Изходът от Цариградската конференция ясно показа, че общото въздействие на Европа върху Турция е немислимо. Пасивното европейско съгласие е готово да принесе съдбата на балканските християни в жертва. Но не бива да скриваме от себе си важността и опасността от подобна развръзка на нещата. Безсилието на колективните европейски действия могат само да окуражат Турция и да обърнат тази слаба държава в страшно оръдие против нас. ....ние не можем да търпим непрекъснато оскърбления към собственото ни достойнство и увреждане на материалните ни интереси, докато изчезне и последната следа от влиянието ни на Балканите..."
След бурни дебати в коронния съвет при царя, на 12 април 1877 г. мотивите на Милютин са приети. Войната започва.
За осем месеца руските войски окупират цяла
България и стигат до Константинопол. На паметната за всички българи дата 3 март в малкото селце Сан Стефано, разположено на 12 км от Истанбул е подписан мирният договор между Русия
и нейните съюзници Румъния, Сърбия и Черна гора от една страна и Османската империя от друга. От точка 6 до точка 11 в този договор се разглеждат решенията, свързани с българския
въпрос. България трябва да бъде трибутарно княжество (което плаща данък на султана). Тя трябва да има управител християнин и местна войска. Границите й се покриват с границите на
българската екзархия, и са утвърдени със султанския ферман от 1870 г., когато получаваме църковната си независимост. Тези граници включват Северна България (без Северна
Добруджа, която се дава на Румъния), цяла Тракия (без района на Гюмюржина и Одрин) и Македония (без Солун и Халкидическия полуостров).
Всичко това обаче остава само на книга. В последния момент преди подписването на договора руският посланик в Константинопол граф Игнатиев, който изготвя самия документ, получава с тайна шифрограма нареждане от министър-председателя Горчаков, договорът да има характер на "обикновен прелиминарен (т.е. предварителен) протокол".
"Между мен и Горчаков ще съществува винаги пропаст – пише в дневника си Игнатиев. Докато аз водех в Цариград политика за освобождението на всички славяни от турско иго, в Петербург охотно раздаваха славянски земи на Австрия... Горчаков възразяваше срещу Санстефанския мир... сякаш неговите разсъждения отразяваха не нашите, а възгледите на Англия. Той ми нареди със специална инструкция да предам на Санстефанския мир прелиминарен характер, защото Австрия възразявала срещу него и имала намерение да свика общоевропейска конференция за окончателно уреждане на въпроса."
Очевидно тайните договорености на най-висшата руска дипломация не са стигали до знанието дори и на посланиците й. Очевидно Игнатиев не е бил информиран за поетите тайни ангажименти към Австро-Унгария и за секретните споразумения с Англия, които Русия не може да не спази. Очевидно той също е бил пионка от голямата игра.
Не е била ясна и цялата картина на най-добрия руски дипломат граф Шувалов, по това време посланик в Лондон. От една страна той е наясно, че Русия предварително се е съгласила България да бъде разделена, но не разбира дипломатическия блъф, който се прави с подписването на Санстефанския мир. Затова той пише:
"Санстефанският мир е едно нещастие за нас... Това е най-голямото недуразумение, което ние можем да направим. Сега ще бъдем принудени пред очите на цяла Европа да правим отстъпки."
Всъщност обаче Санстефанският мир не е "недуразумение". Той има смисъл за царското правителство като тактически ход. В паметна записка на министър-председателя Горчаков до императора (открита неотдавна в личния архив на съпругата му), написана малко преди подписването на Берлинския конгрес, се казва:
"Вътрешната слабост на държавата не ни дава основания да вярваме, че със сила можем да защитим завоеванията, постигнати чрез войната. Още от самото начало аз гледам на прелиминарния договор с турците като на полезна тактическа стъпка, която отговаря на руската стратегия по Източния въпрос. Чрез него Русия още веднъж демонстрира добрата си воля към балканските народи, и в частност към българския, като защитник на техните интереси. По този начин ние ще запазим репутацията си на техен покровител. Що се отнася до предстоящото му унищожение под натиска на западните ни съперници, то толкоз по-добре за Русия, тъй като това ще увреди тяхното влияние на Балканите и още повече ще увеличи нашия авторитет."
С подписването на Санстефанския мир царското правителство постига целта, която си поставя с войната. Трудна и рискована, но все пак победоносна, войната от 1877-1878 е увенчана с шумно огласения Санстефански мир от Трети март. Русия дава предостатъчно категорични доказателства на българите за добрата си воля и това се приема с възторг и дълбока, искрена благодарност към Освободителката. Българите не могат да знаят, че Санстефанският договор е предварителен, временен и подлежи на неизбежна ревизия. Това е строго поверително, зорко прикрито зад кулисите на дипломацията. Естествено ревизията на договора ще стане известна, но неблагоприятните последици за българите ще изглеждат и ще се възприемат от тях като резултат от намесата на западните Велики сили. Така недоволството от неговата ревизия се насочва против руските съперници Англия и Австро-Унгария, а влиянието на Освободителката се утвърждава трайно.
И така, Берлинският конгрес се открива тържествено на 13 юни 1878 г. В него участват Русия, Англия, Австро-Унгария, Франция, Германия и Турция. Делегациите се представят от министър-председателите княз Горчаков, лорд Дизраели, Граф Андраши, канцлера Бисмарк, от министъра на външните работи на Франция Вадингтон, а от турска страна присъстват двама паши.
Подписалите Берлинския договор двама князе, трима графове и един маркиз узаконяват новите български граници. Тя е разделена на три части – Княжество България, Източна Румелия, а Македония е върната обратно под властта на султана.
Това е шок за българите, но от позицията на познанията ни, днес не бива да ни изненадва. Балканските проблеми никога не са се решавали с оглед на балканските интереси. Всъщност Берлинският договор не е по-несправедлив от многото други политически споразумения. Сърбите се сражават близо две десетилетия, за да придобият самостоятелност на територия, която обхваща не повече от една трета от етническите им предели. Гърците водят жестока война на взаимно изтребление с турците от 1821 до 1828 г. Като резултат само Пелопонес и Атика, пак не повече от една трета от територията, населявана от гърци, получава независимост. Румънците нямат въоръжени въстания, но борбата им за самостоятелност и обединение, започнала по време на гръцкото въстание, продължава десетилетия. Влахия и Молдавия се обединяват в едно княжество едва след Кримската война, като държавата им обхваща само половината румънска етническа територия.
Българите не правят изключение. Те дори получават повече, отколкото може да се очаква - в границите на Княжество България и Източна Румелия влизат близо две трети от българите. Двете части имат различна степен на самостоятелност, но през 1885 г. успяват да се обединят в едни етнически граници.
И така, макар и временен, Санстефанският мир, който празнуваме, има своето значение.
За нас, българите, 3 март 1878 е въплъщение на едно начало. На този ден бе направена онази първа политическа крачка, заради която дадоха живота си хиляди верни синове и дъщери на България. Този ден показа на българите, че жертвите от Априлското въстание не бяха напразно, че 15 хиляди доброволци, които загинаха, сражавайки се в руско-турската освободителна война, не дадоха живота си напразно. Сан Стефано срути окончателно започналата да се пропуква стена, която отделяше България от Европа. Той постави началото на онази Трета България, на която историята бе отредила да се намира на кръстопътя между Запада и Изтока, между Европа и Азия, там, където така сложно и съдбовно се преплитат интересите на великите сили.
Българите винаги са празнували този празник. За първи път Трети март се чества през 1880 г. – две години след Освобождението - като Ден на възшествието на престола на император Александър Втори. От 1888 празникът започва да се чества като Ден на Освобождението на България от османско господство. Еднократно като национален празник денят е отбелязан през 1978 г. по повод на 100-годишнината от Освобождението. Десет години по-късно, през 1988, той става официален празник, а през 1990 г., когато в България започнаха промените, с решение на парламента датата бе обявена за национален празник на страната.
Зара Костова, Ph. D.
Препечатано от Bulgarian Students' Association at the University of Toronto.
Иван Вазов, 11 август 1877
Нека носим йоще срама по челото,
синила от бича, следи от теглото;
нека спомен люти от дни на позор
да висне кат облак в наший кръгозор;
нека ни отрича исторйята,
века,
нека е трагично името ни; нека
Беласица стара и новий Батак
в миналото наше фърлят своя мрак;
нека да ни сочат с присмехи обидни
счупенте окови и дирите стидни
по врата ни още от хомота стар;
нека таз свобода да ни бъде дар!
Нека. Но ний знаем, че в нашто недавно
свети нещо ново, има нещо славно,
що гордо разтупва нашите гърди
и в нас чувства силни, големи плоди;
защото там нейде на връх планината,
що небето синьо крепи с рамената,
издига се някой див, чутовен връх,
покрит с бели кости и със
кървав мъх
на безсмъртен подвиг паметник огромен;
защото в Балкана има един спомен,
има едно име, що вечно живей
и в нашта исторйя кат легенда грей,
едно име ново,
голямо антично,
като Термопили славно, безгранично,
що отговор дава и смива срамът,
и на клеветата строшава зъбът.
О, Шипка!
Три деня младите дружини
как прохода бранят. Горските долини
трепетно повтарят на боя ревът.
Пристъпи ужасни! Дванайсетий път
гъсти орди лазят по урвата дива
и
тела я стелят, и кръв я залива.
Бури подир бури! Рояк след рояк!
Сюлейман безумний сочи върха пак
и вика: "Търчете! Тамо са раите!"
И ордите тръгват с викове сърдити,
и "Аллах!" гръмовно въздуха разпра.
Върхът отговаря с други вик: ура!
И с нов дъжд куршуми, камъни и дървье;
дружините наши, оплискани с кърви,
пушкат и отблъскват, без
сигнал, без ред,
всякой гледа само да бъде напред
и гърди геройски на смърт да изложи,
и един враг повеч мъртъв да положи.
Пушкалата екнат. Турците ревът,
Насипи
налитат и падат, и мрат; -
Идат като тигри, бягат като овци
и пак се зарвъщат; българи, орловци
кат лъвове тичат по страшний редут,
не сещат ни жега, ни жажда, ни труд.
Щурмът е отчаен, отпорът е лют.
Три дни веч се бият, но помощ не иде,
от никъде взорът надежда не види
и братските орли не фърчат към тях.
Нищо. Те ще паднат, но
честно, без страх -
кат шъпа спартанци под сганта на Ксеркса.
Талазите идат; всички нащрек са!
Последният напън вече е настал.
Тогава Столетов, наший генерал,
ревна
гороломно: "Млади опълченци,
венчайте България с лаврови венци!
на вашата сила царят повери
прохода, войната и себе дори!"
При тез думи силни дружините горди
очакват
геройски душманските орди
бесни и шумещи! О, геройски час!
Вълните намират канари тогаз,
патроните липсват, но волите траят,
щикът се пречупва - гърдите остаят
и
сладката радост до крак да измрът
пред цяла вселена, на тоз славен рът,
с една смърт юнашка и с една победа.
"България цяла сега нази гледа,
тоя връх висок е: тя ще ни
съзре,
ако би бегали: да мрем по-добре!"
Няма веч оръжье! Има хекатомба!
Всяко дърво меч е, всякой камък - бомба,
всяко нещо - удар, всяка душа - плам.
Камъне и
дървье изчезнаха там.
"Грабайте телата!" някой си изкряска
и трупове мъртви фръкнаха завчаска
кат демони черни над черний рояк,
катурят, струпалят като живи пак!
И
турците тръпнат, друг път не видели
ведно да се бият живи и умрели,
и въздуха цепят със демонский вик.
Боят се обръща на смърт и на щик,
героите наши като скали твърди
желязото срещат с железни си гърди
и фърлят се с песни в свирепата сеч,
като виждат харно, че умират веч...
Но вълни по-нови от орди дивашки
гълтат, потопяват орляка
юнашки...
Йоще миг - ще падне заветният хълм.
Изведнъж Радецки пристигна със гръм.
И днес йощ Балканът, щом буря зафаща,
спомня тоз ден бурен, шуми и препраща
славата му дивна като някой ек
от урва на урва и от век на век!
Иван Вазов, 11 август 1877
Виж също:
www.Pravoslavieto.com