 Брачният пир. Фреска от Дионисий, XV век. Музей фресок Дионисия |
Четиринадесета неделя след Петдесетница
|
По-долу:
Виж също:
"А Тоя, Който утвърдява нас с вас в Христа и ни помаза, е Бог;
Той ни и запечата и даде залога на Духа в сърцата ни.
Аз призовавам Бога за свидетел на душата ми, че,
щадейки вас, не съм дошъл досега в Коринт; не че имаме власт над вярата ви, но спомагаме за радостта ви, понеже във вярата вие сте твърди.
И тъй, реших в себе си, да не дохождам при вас пак с огорчение.
Защото ако аз ви огорчавам, то кой ще ме зарадва, ако не онзи, когото съм огорчил?
Това същото ви и писах,
та, като дойда, да ме не огорчат ония, които трябваше да ме радват; защото съм уверен във всички вас, че моята радост е радост и за всинца ви.
От голяма скръб и притеснено сърце
ви писах с много сълзи, не за да ви огорча, а за да познаете преголямата любов, която имам към вас."
(2Кор. 1:21-2:4)
"Иисус продължаваше да им говори с притчи, като казваше:
царството небесно прилича на човек цар, който направи сватба на сина си и разпрати слугите си да повикат поканените
на сватбата; а те не искаха да дойдат. Пак изпрати други слуги, като рече: кажете на поканените: ето, приготвих моя обяд; юнците ми и каквото е угоено са заклани, и всичко е
готово; дойдете на сватбата. Но те пренебрегнаха и отидоха, кой на нива, кой по търговия; други пък хванаха слугите му, поругаха ги и убиха.
Като чу за това царят, разгневи се, изпрати войските си, та погуби ония убийци и изгори града им. Тогава казва на слугите си: сватбата е готова, ала поканените не бяха достойни.
Затова идете по кръстопътищата и, колкото души намерите, поканете ги на сватбата.
И като излязоха тия слуги по пътищата, събраха всички, колкото намериха - и лоши, и добри; и напълни се сватбеният дом с много сътрапезници.
Царят, като влезе да види насядалите, съгледа там едного, който не бе облечен в сватбарска премяна, и каза му: приятелю, как влезе тук, като не си в сватбарска премяна? А той
мълчеше. Тогава царят рече на слугите: вържете му ръцете и нозете, вземете и го хвърлете във външната тъмнина; там ще бъде плач и скърцане със зъби;
защото мнозина са звани, а
малцина избрани." (Ев. Мат. 22:1-14)
"... кога даваш гощавка, кани бедни, маломощни, хроми, слепи, и ще бъдеш блажен, задето те не могат да ти се отплатят, понеже ще ти бъде отплатено, кога възкръснат праведните.
Като чу това един от насядалите с Него на трапезата, рече Му: блажен е, който ще яде хляб в царството Божие!
А Той му отвърна: един човек приготви голяма вечеря и покани мнозина; и в часа за вечеря изпрати слугата си да каже на поканените: дойдете, понеже всичко е вече готово. И почнаха всички като сговорени да се извиняват. Първият му рече: купих си нива и ще трябва да отида да я видя; моля те, извини ме. Другият рече: купих си пет рала волове и отивам да ги опитам; моля те, извини ме. Третият рече: ожених се, и затова не мога да дойда. И като се върна, слугата обади това на господаря си.
Тогава стопанинът на къщата се разсърди и рече на слугата си: излез по-скоро по стъгдите и улиците на града и доведи тук бедните, маломощните, хромите и слепите. И рече слугата:
господарю, извършено е, както заповяда, и още място има. И рече господарят на слугата: излез по друмища и плетища, и, колкото намериш, накарай ги да влязат, за да се напълни къщата
ми. Защото, казвам ви: никой от поканените няма да вкуси от вечерята ми.
Понеже мнозина са звани, а малцина - избрани" (Лук. 14:13-24).
Виж също: Неделя на Свв. Праотци
В притчата за злите лозари, която слушахме миналата неделя, и в притчата за сватбеното пиршество на царския син, която се чете днес, Господ засяга една и съща тема – отпадането на юдеите от Бога и призоваването на езичниците. Двете притчи взаимно се допълват. Притчата за лозарите може да се окачестви като притча за Закона. С нея като че ли завършва Старият Завет. В нея Стопанинът на лозето – Бог, изисква плодове от тези, които се трудят. А втората притча за брачния пир на царевича е притча за благодатта. В нея Творецът и Промислителят на света Сам предлага дарове на хората, които обаче Го оскърбяват с неизпълнение на Закона.
Св. Григорий Назиански пише: "Отец устройва брак на царския Син, като съчетава с Него светата Църква чрез тайнството на въплъщението". Мистичната сватба на царския Син е основаването на земята на Христовата Църква, учредяването в света на богочовешкия организъм, в който "няма юдеин, ни елин" (Гал. 3:28). В Църквата Христова на всеки човек поотделно и на цялото човечество като цяло се предлагат Божиите дарове. В нея е заклан Божият Агнец, Чието пречисто Тяло и скъпоценна Кръв се поднасят на всички и то даром.
На тази дивна вечеря в старозаветната Църква Господ призовава юдеите отдавна. Призовава ги чрез Авраам и Мойсей, чрез пророците и Предтечата Йоан, чрез апостолите и днешните си служители. Но въпреки че хиляди евреи в последните години приемат предимно тайно вярата в Йешуа Хаммашиах, мнозинството от тях продължават да пребивават в духовен мрак, слепи за Божиите обетования, които са изпълнени точно и буквално в лицето на Спасителя. В притчата те не само си запушват ушите за призива, но даже убиват пратениците на царя. Затова той изпраща войски, за да ги избият и да изгорят града им.
Това пророчество на Христос за предстоящата съдба на Йерусалим се изпълнява буквално 40 години след Неговата проповед, когато железните легиони на Тит и Веспасиан унищожават първото еврейско въстание през 68-70 година. Поведението на юдеите напомня казаното от блажени Августин: "Бог ни създаде без нашето съучастие, но без нашето съучастие Той не може да ни спаси".
И какво прави царят след това? Той не отменя сватбата, а призовава слугите си да намерят неумитите, окъсаните, сакатите (Лук. 14:16-:21), които се шляят по улиците и пресечките, и да ги доведат на тържеството. Тези призовани хора от втора категория са всъщност грешниците и езичниците, които Бог милостиво призовава да споделят Неговата трапеза. Те нито очакват, нито заслужават Божията покана.
Ние не трябва да смятаме, че тази притча се отнася само за народите от епохата на Христос. Тя важи и за нас, християните. Чрез нея Господ ни предупреждава, че не всеки, който влиза в лоното на Църквата, ще бъде достоен за Царството Божие. Когато се присъединим към Църквата, ние ставаме клетки от Христовото тяло чрез кръщението. В това тайнство ние се обличаме в светлата одежда на правдата и чистотата, ставаме нови хора по Божията благодат, затова през целия си живот трябва да пазим тази дреха, за да не я оскверним с греховете на своеволието, с петната на бездушието, с измяната на Христос. Нашият сватбен костюм е непорочният ни живот, изтъкан от нишките на добродетелите. Както отбелязва св. Йоан Златоуст, "брачната одежда са нашите дела".
На сватбеното пиршество се промъква и
един неканен човек – небръснат, неизмит, невчесан, нахлузил мръсни измачкани дрехи. Докато на входа на сватбата хората, събрани отвсякъде, са измити, парфюмирани, облечени,
накичени, той се откроява сред всеобщата веселба като черно петно, като дисонансен тон във фуга. Трябва да се има предвид, че по времето на Иисус в Палестина е прието да се отива
на банкет с всекидневни дрехи, а на входа домакинът дарява скъпа носия на всеки новодошъл. Когато Господ пита неканения човек как е влязъл, той мълчи гузно. Неговото нежелание да
говори го изобличава и осъжда. Царят заповядва да го вържат и да го хвърлят във външната тъмнина (ада), защото – предупреждава той – "мнозина са звани, а малцина избрани" (Мат.
22:14).
Не е ли това наказание прекалено жестоко? Не, защото и ние ще бъдем сполетяни от същото възмездие, ако не се облечем в дрехата на праведността, в одеждата на светлите дела, извършвани за славата Божия. Затова св. ап. Павел ни подканя: "Като избраници Божии, свети и възлюбени, облечете се в милосърдие, благост, смиреномъдрие, кротост, дълготърпение" (Кол. 3:12).
Често идваме в църква по настояването на познати, по силата на навика, по гражданско задължение, без да почувстваме вътрешна необходимост да се обновим душевно, да се изпълним с благоговение, да се срещнем тук с Бога. Ако успеем да придобием тази нагласа, няма да бъдем объркани или изненадани, когато Небесният Цар ни потупа по рамото и ни запита: "Приятелю, как влезе тук?" Натрупаните проблеми и болки ще отшумят, когато съзерцаваме пищната трапеза на предвечния небесен пир, приготвена ни от Твореца. "Ни жалейка, и писък, ни болка няма да има вече, защото предишното се мина" (Откр. 21:4).
Архим. Павел Стефанов, 2009 година
(Мф. 22:1-13)
Во имя Отца и Сына и Святого Духа.
Все призваны Богом, Творцом нашим, к вечной жизни, к тому, чтобы войти в это изумительное таинство любви, которое представляет собой Царство Божие, когда мы все призваны быть Божиими детьми, быть Ему родными, более того – видеть во Христе, Который стал человеком нас ради, брата по человечеству и Бога по природе. И через это увидеть в Боге нашем Отца и стать, по дивному слову апостола Петра, причастниками Божественной природы. Но сегодняшняя притча нас предупреждает о том, что не все, кто призван, войдут в эту славу. Разве мы не похожи на людей, описанных в сегодняшнем Евангелии и в другом отрывке, который мы читаем тоже в один из воскресных дней? Разве мы не говорим Богу: я купил кусочек земли, участок, – я должен его освоить, он – мой... II через это теряем нашу свободу идти к Богу, потому что мы врастаем в эту землю под предлогом, что мы ею обладаем, тогда как она над нами получает власть... Разве мы не говорим Богу постоянно: Господи! у меня есть дело, – я вспомню о Тебе потом, помолюсь Тебе когда-то, когда-нибудь, позже, но сейчас я должен сделать, я должен творить; разве я не призван себя выразить до конца, стать творцом?.. И проходят годы, десятилетия – и никогда не приходит момент, когда мы говорим: сделано наше дело на земле, я от него теперь свободен, теперь я могу забыть все, все земное, и только быть лицом к лицу с Богом, вместе с Которым, ради Которого, во имя Которого я всю жизнь жил и творил... В другой притче некто из призванных говорит: я поженился, – мне некогда прийти к Тебе; у меня своя, земная радость, мне некогда разделить Твою, мне довольно моей; Твоя у меня что-то отнимет: время, какой-то кусочек сердца, что-то из моего живого чувства придется перенести на Тебя – а я хочу все сохранить для себя...
Разве мы не поступаем так постоянно, разве мы не страшно похожи на этих призванных, которых любил царь, любил Господь – и любит! – которых зовет к Себе, но которым на Него времени нет: земля, дела, собственное счастье – этого достаточно, чтобы оторвать нас от вечности, от Живого Бога, от самой Любви. И как же поступает Господь в этой притче? Он обращается к Своим слугам и говорит: раз призванные не захотели прийти, то позовите теперь тех, кому и в голову не пришло бы прийти, потому что кто бы их пустил? Пойдите, соберите нищих, соберите хромых, слепых, разбитых жизнью, оскверненных жизнью, таких, которые через жизнь пронесли только изнурение души и тела, лохмотья жизни, – пусть придут!
И они приходят, они спешат, они отвечают на милость – изумлением, на любовь – благодарностью, они спешат с чувством стыда: как же им предстать перед царем? Как же им войти в это Царство Божие, в эти светлые палаты Божий?.. Как же, на самом деле, в лохмотьях, которые остались нам от славы нашего первородства, войти в Царство Божие?. В дверях встречает всякого Божия любовь, всякий встречает Спасителя Христа, Который на Кресте отдал Свою жизнь, чтобы иметь право каждому сказать: ???Войди!", каждого очистить, каждого омыть, каждого одеть в брачную одежду, вернуть ему славу первородства, изначальную славу, красоту, сыновство.
И все входят, изумленные, трепетные, благодарные. Один только не в этом духе пришел; он пришел, потому что слышал, что здесь кормят. Он – голодный и сможет досыта поесть; он холодный – там будет тепло: он бездомный – там будет кров. У него нет чувства благодарности или изумления перед этим; он только радуется тому, что представился такой дивный случай утешиться за всю горькую, бездольную жизнь. И он прорывается, как бы неочищенный, непрощенный, неомытый, неосвященный, в лохмотьях и грязи своей, к пище.
Нам это кажется таким непонятным, таким страшным: неужели он не мог подумать о том, кто его приглашает, благоговейно, трепетно очиститься, чтобы хоть напоследок можно было войти в это Царство?.. Но разве не на него именно мы так постоянно похожи? Когда мы идем к Богу в молитве, когда мы идем к Богу в причащении Святых Таин – о ком и о чем мы думаем? Разве почти каждая наша молитва не исчерпывается словами: Господи, дай, дай, защити, избави, дай!.. Разве мы не употребляем как бы Самого Бога просто как источник, из которого мы можем получить все, что мы потом, как блудный сын, растратим – грехом, недостойно: недостойно не только Бога и Его любви, но и самих себя?.. Дай, дай! – и ничего другого. А когда дал – как редко бывает даже, что мы скажем: Благодарю Тебя, Господи!..
Как часто люди приходят ко мне, говоря: Я хочу причаститься, потому что мне тяжело, потому что душа моя изныла, потому что жизнь во мне как-то уже не жизнь, а полусмерть... Причащаемся мы тоже, чтобы от Бога взять как бы последнее: Его жизнь, Его собственную жизнь, чтобы пожить мгновение, и растратить эту жизнь. Святой Серафим Саровский говорил одному посетителю: Да, Бог слышит тебя, да, – Бог исполняет твои молитвы: но разве ты не понимаешь, какой ценой? – Всей жизнью, всей страстью, всей смертью, всем сошествием во ад Сына Его Единородного...
Подумаем и мы: не похожи ли мы на первых званых, которые отказались прийти, потому что довольно им земли, не нужен им Бог и небо? Или на тех, которые Бога вспоминают только тогда, когда обездоленность дошла до предела, и они вдруг вспомнят или обнаружат, что можно от Бога получить то, что они уже имели и растратили, – хоть мгновение этим пожить, поживиться и вновь растратить? Как будет страшно – не потому, что Бог нас отвергнет, не потому, что Он нас осудит, – когда мы станем (когда-нибудь: на земле ли, после смерти ли) перед Богом и вдруг поймем, как мы были любимы и как мы были всю жизнь безразличны, забывчивы, себялюбивы: как мы к Нему относились бесчеловечно... Подумаем об этом: пусть проснется в нас все благородное и светлое: изумление перед Его любовью, перед Его красотой и личностью, благодарность перед Его милостью и лаской и заботой, тем уважением, с которым Он к нам относится, и если мы можем еще – ответим Ему любовью. Сейчас еще есть время: как бы не пришел момент, когда мы скажем: о, ужас, – поздно!.. Аминь.
Митрополит Антоний Сурожский
© Электронная библиотека "Митрополит Сурожский Антоний"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com