Божието лозе
Притча за лозето и лозарите злодеи
Тринадесета неделя след Петдесетница
На утренята Ев. Марк. 16:1-8.
На литургията 1Кор. 16:13-24.
Ев. Мат. 21:33-42.
|
Божието лозе
|
Анатолий Венедюхин "Злые виноградари" (1999), painting.ru.
По-долу:
На други езици:
Виж също:
"Бъдете бодри, стойте във вярата, бъдете мъжествени, бъдете крепки; всичко у вас да става с любов.
Моля ви още, братя: вие знаете Стефаниновия дом, че той е начатък в Ахаия и
че се посветиха да служат на светиите; покорявайте се и вие на такива и на всекиго, който спомага и се труди.
Радвам се, че дойдоха Стефанин, Фортунат и Ахаик; те запълниха
вашето отсъствие, защото успокоиха моя дух и вашия; прочее, почитайте такива.
Поздравяват ви асийските църкви; много ви поздравяват в Господа Акила и Прискила с домашната си
църква.
Поздравяват ви всички братя. Поздравете се един други със свето целуване.
Поздравявам ви аз, Павел, собственоръчно.
Който не обича Господа Иисуса Христа, да бъде
анатема, маран-атà [Да бъде отлъчен до идването на Господа].
Благодатта на Господа Иисуса Христа да бъде с вас, и любовта ми с всинца ви в Христа
Иисуса. Амин." (1Кор. 16:13-24)
"Чуйте друга притча: имаше един човек стопанин, който насади лозе, огради го с плет, изкопа в него лин, съгради кула и, като го предаде на лозари, отиде си. И когато наближи гроздобер, той изпрати слугите си при лозарите, да му приберат плодовете. А лозарите, като уловиха слугите му, едного набиха, другиго убиха, а трети с камъни пребиха. Пак изпрати други слуги, по-много от първите; и с тях сториха същото. Най-сетне изпрати при тях сина си, като каза: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите, като видяха сина, казаха помежду си: този е наследникът; хайде да го убием и да присвоим наследството му. И, като го уловиха, изведоха вън от лозето и убиха.
И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?
Отговарят Му: злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме
плодовете.
Иисус им казва: нима не сте никога чели в Писанията: "камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това е от Господа, и е дивно в очите ни"? Затова казвам ви, че царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му; и който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще го смаже.
И като слушаха притчите Му, първосвещениците и фарисеите разбраха, че за тях говори,
и дебнеха да Го уловят, ала се побояха от народа, понеже Го имаше за пророк." (Ев. Мат. 21:33-42).
"И почна да им говори с притчи: някой си човек насади лозе, и огради го с плет, и изкопа лин, и съгради кула, и като го предаде на лозари, отиде си. И на времето си изпрати при лозарите един слуга, за да вземе от тях от плода на лозето. А те, като го хванаха, биха го и отпратиха без нищо. Пак изпрати при тях друг слуга; и него като замериха с камъни, пукнаха му главата и го пуснаха с безчестие. Изпрати и другиго; и него убиха; и мнозина други или биха, или убиха. А понеже още имаше едничък син, обичен нему, най-сетне изпрати и него при тях, думайки: ще се засрамят от сина ми. Но лозарите казаха помежду си: това е наследникът; хайде да го убием, и наследството ще бъде наше. И като го уловиха, убиха го и хвърлиха вън от лозето.
Какво, прочее, ще направи господарят на лозето? Ще дойде и ще погуби лозарите, и ще даде лозето на други. Нима и това не сте чели в Писанието: "камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла: това стана от Господа, и е дивно в очите ни"?
И търсеха повод да Го хванат, но се побояха от народа, понеже разбраха, че за тях каза притчата; и като Го оставиха, отидоха си."
(От
Марка Свето евангелие 12:1-12).
" И почна да говори към народа тая притча: един човек насади лозе и го даде на лозари, и си отиде за дълго време; и на времето си изпрати при лозарите един слуга, за да му дадат от плодовете на лозето; но лозарите, като го набиха, отпратиха го празен. Изпрати и друг слуга; но те и него, като набиха и унизиха, отпратиха празен. Изпрати и трети; но те и него изпонараниха и изпъдиха. Тогава господарят на лозето рече: какво да сторя? Ще изпратя моя обичан син; може би, като го видят, ще се засрамят. Но лозарите, като го видяха, размишляваха помежду си, казвайки: този е наследникът; хайде да го убием, за да стане наследството му наше. И като го изведоха вън от лозето, убиха го.
Какво, прочее, ще им направи господарят на лозето? Ще дойде и ще погуби тия лозари и ще даде лозето на други. А ония, като чуха това, рекоха: дано не бъде!
Но Той, като ги
погледна, рече: тогава що значи писаното: "камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла"? Всеки, който падне върху тоя камък, ще се разбие; а върху когото падне, ще
го смаже.
И в тоя час първосвещениците и книжниците поискаха да турят ръка на Него, понеже разбраха, че Той за тях каза тая притча, ала се побояха от народа."
(От Лука Свето евангелие 20:9-19).
"В името на Отца и Сина и Светия Дух!
Братя и сестри! Стихийните бедствия се сменят едно след друго: ту слънцето яростно изгаря лозето на живота, ту проливни дъждове причиняват наводнения, ту опустошителни пожари и земетресения носят смърт на живите.
Всички тези бедствия и скърби са явни признаци, че в нашето лозе, в нашия живот не всичко е, както би трябвало да бъде. Да се вгледаме в себе си, да погледнем в лозето на своята душа, нали на всеки от нас е поверена от Господа своя градина, свое лозе, което следва да принася плодове. Има ли какво да принесем на Господа, казвайки Му: „Ето Твоето от Твоите!”?
Мнозинството от тези, които се намираме зад оградата на Църквата, водим външно подобие на православен живот, с хладен пресметлив ум изповядвайки Бога, сърцата ни не пламтят от любов към Него, останали в плен на страстите и похотите.
Днешната притча за злите лозари ни показва етапите на отдалечаването от Бога. Притчата разказва, как стопанинът на лозето, стопанинът на нашите души – Бог изпраща Своите слуги, Своите Ангели, чийто глас постоянно звучи в душите ни. Те възбуждат гласа на нашата съвест и ние често чуваме в отговор на своите постъпки и мисли: „Не живей така, поправи се...” Но ние отначало просто пропущаме покрай ушите си тези неприятни за нас напомняния. Нямаме време да помислим за доброто, да осмислим нашите постъпки и думи в светлината на Божествената истина, ние си имаме свои занимания далеч по-важни за нас.
И доброто, и самата мисъл за доброто стават чужди за нас. Гласът на съвестта постепенно отслабва. Това е първият етап от прогонването на Бога от душата. И с него започва болестта на душата.
Зачестяващото игнориране на Божия зов преминава в ожесточение на душата. Упреците на съвестта започват да ни дразнят. И в това състояние човек, дразнейки се от всичко свято, от всичко Божие, преминава в нападение към Него.
Според притчата, човек с ожесточение се нахвърля на това, което е свято, което е направлявало неговия живот, с „камъни” – с груби, тежки удари, изхождащи от животинската природа на човека, разбива всичко нежно и велико, което е живяло в глъбината на душата и освещавало живота. Опивайки се от сладостта на порока, той престава да вижда бездната, която се разстила пред нозете му. Човекът с цинизъм тъпче светинята, безчести я, защото силата на злото, вече нараснала в човека, се бои от светинята.
И след това душата се спуска на следващата степен на самоизтребление. Светото съвсем не се допуска в душата. Зовът на съвестта е прекратен. Угаснала е светлината, в човека се е възцарило и господства животинското, зверското, плътското. Това е времето на пълното духовно закърняване. И в притчата се казва: ”...изпрати и другиго; и него убиха..." (Марк 12:5).
И ето в душата, освободила се от стражевата кула – съвестта, се разхвихря неудържимият разгул на злото. Злото се е възцарило в човека и човек става негов жалък, послушен роб. Човек вече не забелязва тъмнината около себе си, разложението и смрадта, той стремително лети към пропастта, към гибелта. И притчата разказва: ”… и мнозина други или Биха, или убиха” (Марк. 12:5). Така настъпва последният етап – гибелта.
Свалена е оградата – Божия закон, съборена е стражевата кула – съвестта. Лозето на душата е изпотъпкано от пороци. А с гибелта на душата посърват в душата и естествените способности, повяхва умът. Жалка, безсилна, изнемощяла е волята- Страшна е гибелта на душата.
Но именно затова Господ ние оставил тази притча, за да можем да избегнем гибелта, за да не запустее, да не погине лозето на нашите души. Нали именно с гибелта на душата на човека започва гибелта на целия народ, започва гибелта на света.
Спасителят завършва притчата с думи от Стария Завет. Те са насочени и към нас. Те са общият извод от притчата: „Нима и това не сте чели в Писанието: „Камъкът, който отхвърлиха зидарите, той стана глава на ъгъла” (Марк. 12:10).
Нека не забравяме, че крайъгълният камък на живота е Бог. Да побързаме да вършим дела, според Божия закон, докато има още време, докато е време за събиране на плодове. Да отдадем на Бога зрели гроздове от нашите добри дела, да живеем по Бога и с Бога, ограничавайки своеволието си, за да не ни застигне участта на отхвърлените от Бога, за да не се отнеме и от нас Царството Божие. Амин.
"Имаше един човек стопанин, който насади лозе…" (Мат.21:33)
Заради вярата на патриарх Авраам Бог избра измежду всички останали народи само оня
народ, който щеше да произлезе от чреслата му, благослови го и го определи за една изключителна мисия – да бъде носител на вярата в единия и истински Бог. От тоя богоизбран народ
трябваше да произлезе Месия – Спасителят на света.
Много грижи положи Бог за Своя народ и за да го подготви за тая мисия. Извел го бе от Египет, за да го освободи от непосилно робство, преведе го по чудесен начин през Червено море, храни го в пустинята с манна, източи му вода от скала, носи го така, както баща носи сина си (Второз. 1:31), пазеше го от чужди неприятелски народи, Сам воюваше против неговите врагове (2Пар. 20:29), изпращаше му пророци, които да му възвестяват волята Божия, да го предпазват от заблуждения и да му вещаят бъдещи благати дни на Божието царство.
Още Псалмопевецът бе нарекъл иудейския народ "лозе", насадено от Божията десница (Пс. 79:15-16). По-късно пророк Исайя пее песен за лозето на Своя Възлюбен, насадено с отбор лозови пръчки на връх торна рътлина, оградено и очистено от камъни, съоръжено с кула и с изкопан в него лин (Ис. 5:1-2).
Лозето, като образ на избрания еврейски народ, е послужило и на Господа Иисуса в днешната му притча за лозарите-убийци. Тая притча разгледана в нейния исторически аспект, изобразява грижите на Бога за човека и неговото спасение, за устрояване на Царството Божие.
Лозето, както вече се каза, е домът Израилев (Ис. 5:7), богоизбраният еврейски народ; Господарят на лозето е Бог; лозарите са еврейските първенци – първосвещениците и стареите народни, книжниците и фарисейте; слугите са старозаветните пророци, а Синът – Господ Иисус, Единородният Син Божи. Убийството на сина на господаря, станало вън от лозето, е разпъването на Христа, станало вън от Иерусалим, на близкия хълм Голгота.
В по-общ и есхатологически смисъл лозето означава още и Царството Божие. Това се вижда от думите на Господа Иисуса: "Затова казвам ви, че Царството Божие ще се вземе от вас и ще се даде на народ, който принася плодовете му" (Мат. 21:43).
Еврейските първенци не се оказали достойни пристойници на Божието лозе. Ослепени от завист и злоба, те избивали изпращаните от Бога пророци. Най-сетне Бог изпратил и Своя Син, за да събере плодовете от лозето, т.е. да научи народа на Божия закон и да го спаси от греховете му (Мат. 1:21), като го направи и наследник на Царството Божие, но жестоките по сърце и заслепените поради греха еврейски първенци убили и наследника на лозето – Сина Божии (Деян. 2:23).
Като завършил притчата, Христос запитал присъствуващите първосвещеници и стареите народни: "И тъй, като си дойде господарят на лозето, какво ще направи на тия лозари?” Отговарят му – "Злодейците ще погуби зле, а лозето ще даде на други лозари, които ще му дадат о време плодовете”.
Думите на Христа по отношение на лозарите-убийци са пророчески; те са справедлива присъда, която се е сбъднала в свое време; недостойните еврейски първенци наистина били погубени, а Царството Божие било отнето от тях и било дадено на езическите народи.
Така се изпълни пророчеството на Исайя, според което намериха Бога ония, които не бяха Го търсили и Бог се откри на ония които не бяха питали за Него (Ис. 65:1). Евреите отхвърлиха крайъгълния Божии Помазаник – Иисуса, но и Бог отхвърли ония, които Него отхвърлиха (Рим. 11:1-2), като обаче Си остави благословен остатък по благодат (Рим. 11:5-6), та чрез отпадането на древния Израил, да дойде спасението на новия, т.е. – на езичниците (Рим. 11:11). Така езическата дива маслина се присади към отчесналите се израилски клони. Древният Израил поради неверие бе отчестнат, а езическите народи поради вярата им по благодат бидоха присадени, за да дават навременен и богат плод (Рим. 11:20). Така Бог прояви Своята справедлива строгост към ония, които не се отказаха Нему верни и – благодат към ония, които повярваха в Него (Рим. 11:22). Размишлявайки върху този забележителен факт в Божието домостроителство, св. ап. Павел възклицава: "О,каква бездна богатство, премъдрост и знание у Бога! Колко са непостижими Неговите съдби и неизследими Неговите пътища (Рим. 11:33)".
Братя, ние сме новият Израил, призован не по заслуга, а по благодат да бъдем добри лозари на Божието лозе и да даваме о време плодове. Всеки от нас, колкото и иначе незначително място да заеме в Църквата, е длъжен да бъде добър лозар на Божия виноград. Както в едно тяло има много членове и всеки член изпълнява определена служба, така и в Църквата и в обществения живот има отделни служения; пък и дарбите са различни. Затова, управител ли си, управлявай с мъдрост и по справедливост; учител ли си, пребъдвай в учителствуването; наставник ли си, наставлявай с кротост; предстоятел ли си предстоявай с усърдие; благотворител ли си, благотвори на радо сърце (Рим. 12:5-7). Нека знаем, че ако и ние, подобно на лозарите-убийци, не се окажем достойни за званието, към което сме призвани, Бог няма да пощади и нас (Рим. 11:21). Като имаме, прочее, това предвид, нека да не мислим високо за себе си и да имаме страх да не би и ние, не дай Боже, да отпаднем. Затова, нека принасяме плод достоен за покаяние. Нека пребъдваме в Христа чрез истинската вяра, за да пребъде и Христос в нас, съгласно с Неговите думи, и да даваме много плод (Иоан. 15:4-5) за Божия слава и за наше спасение. Амин!
Епископ д-р Николай Макриополски
Богословите и духовниците често споменават Царството Божие. Какво означава това понятие? Дали то е някаква абстракция, утопия за мъглявото далечно бъдеще или реална действителност? Какво означава прошението в Господнята молитва: "Да дойде Твоето Царство"? Повечето от нас биха се сетили за пищните картини от филмите и видеоигрите, при които една чужда и враждебна цивилизация напада Земята и я обсебва.
Когато изяснява тайните на това Царство, Иисус Христос иска да покаже на хората, че то е духовно и различно от нашия свят, но в същото време се основава на същите разумни и целесъобразни закони, на които се подчинява цялата Вселена, цялото битие. В Своята проповед за Царството Господ дава за пример слънцето и небесните светила, многообразието на органичната и неорганичната природа – камъните, дърветата, полските цветя, тревата, птиците, на държавния, военния и обществения живот, на селскостопанската дейност, която и досега е характерна за провинциална Палестина – приготвянето на храната, засяването на нивите, прибирането на реколтата, пасенето на овцете, риболова, печенето на хляба, метенето на жилищата и пр. Като изхожда от тези ясни и познати предмети и сцени, Спасителят насочва мисълта на хората към неведомите тайни на Царството Божие. Забележете, че Той не говори направо за Божията същност, Троичността на Бога, вечността, второто пришествие, всеобщото възкресение на мъртвите, новото небе и новата земя, защото всичко би било недостъпно и неразбираемо за обикновения човешки ум, потопен в грижите на всекидневието.
Същото установяваме и при многобройните Христови притчи. Тяхната цел е да докажат, че невидимият и видимият свят са сътворени от всемогъщия Бог. Цялото творение е създадено по един и същ премъдър план, който въплъщава принципите на разумността и целесъобразността, хармонията и красотата, благостта и любовта. Нарушаването на тези закони както отвъд, така и тук води до отпадане от Бога и гибел на нарушителите. Господ предоставя на слушателите сами да си направят изводите от притчите, като разчитат на своя разум и опит.
Но днешната притча за злите лозари (Мат. 21:33-42), чийто контекст е взет от Исайя 5 глава, е доста прозрачна и лесна за разгадаване. За изненада на слушателите на Иисус тя се оказва насочена срещу самите тях. След като престъпните лозари убиват слугите и дори сина на стопанина на лозето, Христос запитва Своите слушатели каква би трябвало да е реакцията на господаря. Увлечени от логиката на повествованието, те заключават правилно: "Злодейците ще погуби зле и лозето ще даде на други лозари, които ще му дават овреме плодовете" (ст. 41). Според версията на св. Лука (20:16) не всички слушатели обаче са съгласни с това заключение и възкликват: "Дано не бъде!" (нещо като нашето "пази, Боже").
Тази притча обикновено и справедливо се тълкува като изобличение на книжниците, фарисеите и другите водачи на богоизбрания народ, които отхвърлят и убиват не само пророците, но и Самия Божи Син. Това се уточнява в самия текст: "Разбраха, че за тях говори" (ст. 45). Освен този основен смисъл, притчата несъмнено има по-широко нравствено значение и е приложима за всеки християнин. По силата на Своето всезнание, Христос насочва проповедта Си не само към Своите непосредствени слушатели, но и към цялото човечество, и към всеки отделен човек.
Под "лозе" може да се разбира целият свят, юдеите, новозаветната Църква или човешката душа. На св. литургия преди притчата неслучайно се чете откъс от 1Кор. 16:13-24, в който между другото се казва: "Всичко у вас да става с любов" (ст. 14). "Арендата", която Бог изисква от нас за ползването на "лозето", са делата на любовта. "Лозето" е душата; неговата "ограда" – заповедите; "линът", в който се мачка гроздето – подвизите на духовния живот; "кулата", от която се пази лозето – съвестта; "лозарите" – помислите на ума; "слугите", които идват за плодовете – всички, които изискват от нас дела на любов; "наследникът" – Господ Иисус Христос. Присъдата се осъществява чрез нашата неподкупна съвест, в чиито съкровени книги се записват всичките ни дела. Под "книги" се разбира пробуждането на съвестта, което ще настъпи след смъртта на всеки от нас, а особено силно и подробно на Страшния съд. Изглаждането на извършеното от нас зло и неговите последици – угризенията на съвестта, е възможно само чрез Божията благодат, която се излива в Църквата. Тази благодат ни утвърждава докрай, за да бъдем безукорни в деня на съда (1Кор. 1:4,8). Както твърди Христос, осъждането тогава ще бъде не за юридически престъпления, а за липса на добри дела като първопричина за всяко зло (Мат. 25:42-43). Правните нарушения са само вторични бедствия на душата, подготвена за тях от неупражняването в доброто.
Делата на любовта не са частен въпрос, не са нещо, което подлежи на избор, а са задължителен дълг на всеки християнин. Ние сме длъжни да ги извършваме, защото нашият свят и нашият живот са собственост не на нас, а на Бога. Тези, които не изпълнят заповедта, неминуемо ще бъдат наказани, колкото и това да звучи неприятно на някои. Едни получават наказанието си веднага, други – след време, а трети – на Страшния съд. "Бог поругаван не бива: (Гал. 6:7). Затова притчата за злите лозари надхвърля своите селскостопански измерения и алегорично подчертава задължителността на добрите дела, без които човек не може да се спаси.
Архимандрит доцент Павел Стефанов, 2009 година
www.archiman.livejournal.com
(Матфея 21:33-46; Марка 12:1-12; Луки 20:9-19).
Притчу эту передают нам все три синоптика совершенно одинаково. Некоторый хозяин, под которым разумеется Господь Бог, устроил "виноградник," под которым надо понимать ветхозаветную церковь. Обнес его оградой, под которой толкователи понимают закон Моисеев и все вообще учреждения, назначенные для того, чтобы предохранить избранный народ Божий Иудеев от влияния язычества; выкопал в нем "точило" - бассейн или яму, в которой выжимался сок, построил "башню," назначавшуюся для сторожей, которые охраняли виноградник от воров и животных. Под "точилом" и "башней" свв. Отцы разумеют алтарь и храм. Сделав все нужное для благоустройства виноградника, хозяин "отдал его виноградарям," как было в обычае, с тем, чтобы они уродившиеся плоды сполна или в известном условленном количестве доставляли хозяину. Под "виноградарями" разумеются иудейские народные начальники, по преимуществу первосвященники и члены синедриона. Затем хозяин отлучился: это значит, что Господь вверил им всю полноту власти над еврейским народом, с тем, чтобы они потом представили ему плоды своего управления - показали бы, что они воспитали народ так, как следовало, в духе закона Божия. Через некоторое время хозяин послал своих "слуг," под которыми надо понимать пророков. Но злые виноградари, "Схвативши слуг его, иного прибили, иного убили, а иного побили камнями" - так поступали начальники иудейского народа с посланниками Божиими пророками. Они управляли народом, не заботясь о его духовном совершенствовании, а преследуя только свою личную корысть и интересы, и потому жестоко избивали пророков Божиих, напоминавших им об их обязанностях.
Об этом свидетельствует вся ветхозаветная священная история (Иерем. 44:4-6; 2 Пар. 24:20-21; 36:16; Неем. 9:26 и др). Наконец, хозяин послал к ним "сына своего" (по Марку, единственного и возлюбленного); последним чрезвычайным посланником Божиим к Иудейскому народу был Сам Единородный Сын Божий Господь Иисус Христос. "Это наследник," сказали злые виноградари: "Пойдем, убьем его, и завладеем наследством его." Господь Иисус Христос называется "наследником" в том смысле, что все предано Ему Отцом Его (Матф. 11:27). Первосвященники и старейшины Иудейские решили убить Его, чтобы не лишиться своей власти над еврейским народом. "И схвативши его, вывели вон из виноградника и убили" - так начальники Иудейские убили Господа Иисуса Христа, выведши Его из Иерусалима, который был священным средоточием ветхозаветной церкви, за стенами его.
Закончив притчу, Господь пожелал, чтобы слушатели сами произнесли над собой приговор, что они действительно и сделали, по св. Матфею, а по св. Марку, Господь, со Своей стороны, подтвердил правильность этого приговора. А по св. Луке, первосвященники и старейшины, уразумев, что этот приговор они изрекли сами над собой, затем сказали: "Да не будет," то есть это не случится с нами. Под "пришествием" хозяина надо понимать здесь не Второе Пришествие Христово, ибо далее говорится о том, что Он, то есть Бог, "виноград предаст иным делателям." Следовательно, жизнь людей будет продолжаться и после разрушения Иерусалима, отмены первосвященнического служения и власти синедриона. Тогда призваны будут на дело обработки виноградника Божия "иные делатели" - Апостолы и их преемники, пастыри Христовой Церкви.
В заключении притчи Христос применяет к себе 22-23 стихи 117 псалма, называя Себя Камнем, который отвергли строители, то есть вожди Иудейского народа, но Который сделался "Главою угла" - стал краеугольным камнем величественного здания новозаветной Церкви. Пришествие в мир Самого Сына Божия было "от Господа" и "есть дивно" в очах человеческих, с точки зрения человеческой. Называя Себя камнем, Господь указывает на два вида людей, которые не уверуют в Него, и которые подвергнутся за это наказанию: одни, для которых Он будет Камнем преткновения, то есть соблазна, другие, которые, оставаясь не покаянными, ожесточенно восстали против Господа и начали бороться против распространения Его Царства. Вина вторых тяжелее. Преткнувшегося о камень и разбившегося можно восстановить и исцелить, стирание же выражает окончательную гибель, которая и постигнет всех ожесточенных противников Христовых. В результате такого непокорства Иудеев, назначенных первоначально быть избранным народом Божьим, "Отнимется от них Царствие Божие, и дастся народу, творящему плоды Его," то есть новому народу Божью - всем будущим членам Царства Божия, или Церкви Христовой, которые представляют здесь, как один народ - новый Израиль. Поняв весь глубокий смысл притчи, первосвященники и фарисеи..."Старались схватить Его, но побоялись народа," то есть возможности народного возмущения, которое могло бы быть вызвано в защиту Господа, почитавшегося пророком.
Ахриепископ Аверкий (Таушев, 1906-1976)
Руководство к изучению. Священного Писания. Нового Завета.
Четвероевангелие.
Притчу о злых виноградарях мы встречаем у первых трёх евангелистов (Мф. 21: 33-41; Мк. 12: 1-9; Лк. 20: 9-16). Вот как эту притчу передаёт евангелист Лука:
"Один человек насадил виноградник и отдал его виноградарям, и отлучился на долгое время. И в своё время послал к виноградарям раба, чтобы они дали ему плодов из виноградника; но виноградари, прибив его, отослали ни с чем. Ещё послал другого раба; но они и этого, прибив и обругав, отослали ни с чем. И ещё послал третьего; но они и того, изранив, выгнали. Тогда сказал господин виноградника: что мне делать? Пошлю сына моего возлюбленного; может быть, увидев его, постыдятся. Но виноградари, увидев его, рассуждали между собою, говоря: это наследник; пойдём, убьём его, и наследство его будет наше. И выведя его вон из виноградника, убили. Что же сделает с ними господин виноградника? Придёт и погубит виноградарей тех, и отдаст виноградник другим" (Лк. 20: 9-16).
Эта притча была произнесена незадолго до крестной смерти Господа Иисуса Христа в самом Иерусалимском храме и обращена была к синедриону (высший суд, находившийся в Иерусалиме и состоявший из 72-х членов под председательством первосвященника).
В притче о злых виноградарях, направленной на обличение руководителей народа, отвергавших и избивавших пророков и, главное, также отвергших и распявших Самого Иисуса Христа, - раскрываются история Божия промышления об избранном народе, Божие долготерпение к его вождям и печальный результат их ожесточения против Христа и Его учения. Не подозревая сначала, что притча относится к ним, увлечённые её логикой, первосвященники и старейшины народные сами вынесли себе приговор: "Злодеев сих предаст злой смерти, а виноградник отдаст другим виноградарям, которые будут отдавать ему плоды во времена свои" (Мф. 21: 41), выраженный словами Господа так: "Отнимется от вас Царство Божие и дано будет народу, приносящему плоды его" (Мф. 21: 43).
Для большей ясности речи Христос воспользовался, как канвой, известной фарисеям и законникам "песнью о винограднике" пророка Исаии (Ис. 5: 1-7), в которой говорится о том, что "винограднику" - "дому израилеву", т.е. еврейскому народу в целом с ветхозаветной его Церковью, уделено было Хозяином - Богом много труда и забот. Действительно, избранному народу дано было Богом всё, для его успешного развития. Сам Бог был Вождём народа по выходе его из Египта, являя множество чудес и знамений, затем верховная власть над народом была передана избранным Богом духовным вождям.
Евангелист Матфей добавляет к притче некоторые важные подробности, отсутствующие у апостола Луки. Апостол Матфей сообщает, что хозяин виноградника "обнес его оградою, выкопал в нем точило, построил башню...".
"Ограда" виноградника - это Закон Моисеев, который, как "огненной стеной" защищал евреев от влияния язычников и предохранял от уклонений от жизненной нормы, заключая в себе, в прообразах вероучение, религиозные постановления и обряды, которые должны были дать народу истинное содержание жизни. Бог продолжал промышлять о евреях и после их входа в обетованную землю. "Башня" на винограднике служила жилищем сторожам, охранявшим виноградник. В притче "башня" означала, по толкованию святых Отцов, Иерусалимский храм. "Точило" - буквально оно служило для выжимания виноградного сока, - в притче означало жертвенник, на котором проливалась кровь жертвенных животных, явившаяся прообразом искупительной крови Иисуса Христа.
Благоустроив всё, хозяин виноградника отлучился, оставив в нём виноградарей, которые должны были в определенное время давать хозяину полученные плоды. Так и Господь, благоустроив всё в ветхозаветной Церкви, поручил руководство религиозной и нравственной жизнью народа духовным вождям, в первую очередь, первосвященникам и священникам, которые должны были дать народу содержание жизни в духе Закона Божия и взращивать в народе плоды жизни по Божиим заповедям. От них зависело благосостояние "виноградника", и они несли ответственность перед Богом.
Но, управляя народом, духовные вожди не заботились о его духовном совершенствовании, преследуя личные, корыстные интересы. Слуг Божиих, ветхозаветных пророков, которых, по слову ап. Павла, "весь мир не был достоин" (Евр. 11: 38), с озлоблением жестоко избивали за то, что пророки напоминали наставникам народа об их долге перед Богом и требовали от них "плодов", т.е. жизни по Божией воле. Так, например, пророк Исаия был перепилен деревянной пилой, Иеремия и Захария были избиты камнями, многие были замучены или, по слову ап. Павла, "испытали поругания и побои, а также узы и темницу, были... подвергаемы пытке, умирали от меча, скитались в милотях и козьих кожах, терпя недостатки, скорби, озлобления..." (Евр. 11: 36-37; Неем. 9: 26 и др.). Точно также и апостолов и многих последователей Христа народные вожди избивали, преследовали и мучили.
"Напоследок" (Мк. 12: 6) хозяин в притче "послал к ним" единственного "любезного ему сына" своего - в действительности Бог послал Единородного Сына Своего Иисуса Христа, "наследника" (Евр. 1:2), "которому всё предано Отцом Его" (Мф. 11: 27), но Его, уже в то время, когда произносил Господь эту притчу, духовные руководители народа решили убить, боясь лишиться своего господства над ветхозаветной Церковью и своей власти над народом. Готовившееся первосвященниками и синедрионом преступление богоубийства произошло вскоре так, как оно изображено в притче: "Спаситель был предан смертной казни вне виноградника" (Мф. 21: 39), - т.е. "вне врат Иерусалима" (Евр. 13:12), бывшего средоточием ветхозаветной Церкви.
Окончив притчу, евангелист Матфей пишет, что Господь задал первосвященникам и членам синедриона такой вопрос: "Когда придёт хозяин виноградника, что сделает он с этими виноградарями?", на что получил самый логический ответ: "Злодеев сих предаст злой смерти, а виноградник отдаст другим виноградарям, которые будут отдавать ему плоды во времена свои" (Мф. 21: 40-41).
Взглянув на собеседников, уверенных в невозможности лишения их присущих им преимуществ, Господь оттенил Свою мысль об исключении их ими же самими из новоустрояемого Царства Христова, напомнив пророчества, которые они сами относили к Мессии: "Камень, который отвергли строители, тот самый сделался главою угла. Это от Господа, и есть дивно в очах наших" (Мф. 21: 42; Лк. 20: 17; Пс. 117: 22-23; Ис. 28: 16; I Kop. 3: 11; Рм. 9: 33 и др.). Вождям было поручено духовное строительство Церкви Божией, но они отвергли краеугольный Камень этого храма - Христа. Несмотря на отвержение ими, Камень всё же лёг в основу угла, и соединил в Новозаветной Церкви две "стены": верующих из иудеев и из язычников. Исполнение пророчества на Иисусе Христе доказывает, что Сам Бог Отец послал Его в мир, чтобы основать Церкви и служить всем верующим, искупленным Им, предметом изумления и благоговения (Мф. 21: 42; Мк. 12: 10-11). От вождей народных, отвергших Христа-Мессию и не желавших понять сущности Его Царства, оно будет отнято и дано всем членам Церкви Христовой, приносящим плоды истинной веры и добродетели.
Учители народные поняли, наконец, что притча относится к ним. Некоторые "слышавшие же это сказали: да не будет!" (Лк. 20: 16), т.е. да не будет с ними того, чтобы Церковь была отнята от них и отдана другим.
Святой Иоанн Златоуст пишет, что произнесение врагами Христа самими себе приговора "было ясным доказательством того, что не Наказывающий, но сами наказываемые были виновниками ниспосылаемой на них казни". Это больше всего рассердило и ожесточило первосвященников и фарисеев, и они старались в это время "наложить на Него руки" (Лк. 20: 19; Мф. 21: 46). Только страх перед народом, почитавшим Господа за пророка, остановил их на время от этого злодеяния.
Пророчество Христа о наказании злых виноградарей и передаче виноградника другим исполнилось ровно через 35 лет после того, как Иисус произнёс эту притчу. Римский полководец Тит разорил Иерусалим и всю Палестину, и евреи были рассеяны по всему свету.
Виноградарям было хорошо пребывать и трудиться в винограднике, - настолько хорошо, что они стали это место считать своим. Всё, что они имели, всё, что Хозяин им давал на содержание, они стали принимать как должное. Всё это так их захватило, что они совершенно забыли, что всё это временно, и что пройдут годы, и наступит час, когда они должны будут покинуть виноградник и передать его другим. Они свою духовную жизнь исказили и жили только по плоти. Они заглушили свою совесть. Дело дошло до того, что работники виноградника убили и наследника Хозяина, лишь бы не отказаться от довольства виноградника.
Слово Христово - вечно. Притча о злых виноградарях имеет отношение не только к народным вождям времен Христа, но и к нам, людям, работающим в новом винограднике Христовом - в Церкви. Если новые вожди верующего народа, князья Церкви, - патриархи, митрополиты, епископы и священники будут себя вести так, как виноградари в притче, их ожидает та же участь: они будут Хозяином-Богом отвергнуты, и виноградник будет передан другим, достойным работникам.
Эта притча в равной мере относится и каждому верующему христианину. В притче о злых виноградарях Христос предупреждает нас, чтобы не случилось и с нами так, чтобы земная красота, в которой мы живём, не превратилась бы в приточный виноградник и не дала бы нам забыть о том, что Господин виноградника грядёт и потребует отчета о нашей работе.
Будем же трудиться в винограднике, и плоды его приносить его законному Хозяину - Богу.
© Протоиерей Виктор Потапов
www.stjohndc.org
We find the parable of the evil husbandmen in the first three Evangelists (Matthew 21:33-41, Mark 12:1-9, Luke 20:9-16). Here is how the Evangelist Luke transmits this parable:
A certain man planted a vineyard, and let it forth to husbandmen, and went into a far country for a long time. And at the season he sent a servant to the husbandmen, that they should give him of the fruit of the vineyard: but the husbandmen beat him, and set him away empty. And again he sent another servant: and they beat him also, and entreated him shamefully, and sent him away empty. And again he sent a third: and they wounded him also, and cast him out. Then said the lord of the vineyard, What shall I do? I will send my beloved son: it may be they will reverence him when they see him. But when the husbandmen saw him, they reasoned among themselves, saying, This is the heir: come, let us kill him, that the inheritance may be our's. So they cast him out of the vineyard, and killed him. What therefore shall the lord of the vineyard do unto them? He shall come and destroy these husbandmen, and shall give the vineyard to others (Luke 20:9-16).
This parable was uttered in the Jerusalem temple itself not long before the Lord Jesus Christ's death on the Cross, and was addressed to the Sanhedrin (the highest court, which was located in Jerusalem and consisted of seventy-two members under the presidency of the high priest).
In the parable of the evil husbandmen, which was directed in denunciation of the leaders of the people who had rejected and killed the prophets and, most important of all, who also rejected and crucified Jesus Christ Himself - there is disclosed the history of God's forethought for the chosen people, God's long-suffering toward its leaders and the sad result of their bitterness against Christ and His teaching. Not suspecting at first that the parable was referring to them, the chief priests and the elders of the people, allured by its logic, themselves passed sentence on themselves: He will miserably destroy those wicked men, and will let out his vineyard unto other husbandmen, which shall render him the fruits in their seasons (Matthew 21:41), which is expressed in the Lord's words thus: The kingdom of God shall be taken from you, and given to a nation bringing forth the fruits thereof (Matthew 21:43).
For greater clarity of speech, Christ used, like a canvas, the Prophet Isaiah's "song of the vineyard" (Isaiah 5:1-7), which was well known to the Pharisees and lawyers, wherein it is said that to the "vineyard" - to the "house of Israel", that is, to the Hebrew people as a whole with its Old Testament Church, much labor and care were allotted by the Owner - God. Indeed, everything was given by God to the chosen people for its successful development. God Himself was the Leader of the people after its exodus from Egypt, manifesting a multitude of miracles and signs; afterwards, the supreme authority over the people was turned over to the spiritual leaders chosen by God.
The Evangelist Matthew adds to the parable certain important details which are absent from the Apostle Luke's account. The Apostle Matthew informs us that the vineyard's owner hedged the vineyard "round about, and digged a winepress in it, and built a tower…"
The "hedge" around the vineyard is the Law of Moses, which, like a "fiery wall", defended the Hebrews from the influence of the Gentiles and preserved them from deviations from the norm of life, by containing in itself in prefiguring the doctrine, religious ordinances and rites which were to have given the people the true content of life. God also continued to take thought for the Hebrews after their entry into the promised land. The "tower" in the vineyard served as an abode for the watchmen who guarded the vineyard. In the parable, the tower, according to the interpretation of the Holy Fathers, signified the temple in Jerusalem. The "winepress" served literally for pressing out the grape juice; in the parable it signified the altar whereon the blood of sacrificial animals was shed, prefiguring the redeeming blood of Jesus Christ.
Having arranged everything well, the owner of the vineyard went away, leaving husbandmen in it, who at a specified time were to have given to the owner the fruits obtained. So too, the Lord, having arranged everything well in the Old Testament Church, entrusted the direction of the people's religious and moral life to the spiritual leaders, in the first place to the chief priests and the priests, who were to have given to the people the content of life in the spirit of God's Law and to have brought forth in the people the fruits of a life according to God's commandments. The good estate of the "vineyard" depended on them, and they bore responsibility before God.
But, in governing the people, the spiritual leaders were not concerned about its spiritual perfection, pursuing instead personal, mercenary interests. With malice, they cruelly slew the servants of God, the Old Testament prophets, of whom, according to the word of the Apostle Paul, the world was not worthy (Hebrews 11:38), because the prophets reminded the preceptors of the people of their duty before God and required of them "fruits", that is, a life according to God's will. Thus, for example, the Prophet Isaiah was sawn in two with a wooden saw, Jeremiah and Zachariah were killed by stoning, many were tortured or, according to the word of the Apostle Paul, had trial of cruel mockings and scourgings, yea, moreover of bonds and imprisonment: they …were tempted, were slain with the sword: they wandered about in sheepskins and goatskins; being destitute, afflicted, tormented… (Hebrews 11:37-37; Nehemiah 9:26 and others). In exactly the same way, the leaders of the people also killed, persecuted and tortured the Apostles and many followers of Christ.
The owner in the parable sent his one son, his well-beloved…last unto them (Mark 12:6) - in reality, God sent His Only-begotten Son, Jesus Christ, the heir (Hebrews 1:2), unto Whom all things are delivered of His Father (Matthew 11:27); but, at the time when the Lord was uttering this parable, the spiritual leaders of the people had already decided to kill Him, fearing to be deprived of their domination over the Old Testament Church and their authority over the people. The crime of deicide, which was being prepared by the chief priests and the Sanhedrin, took place shortly thereafter, just as it is depicted in the parable: The Saviour was given over to execution outside the vineyard (Matthew 21:39), that is, outside the gates of Jerusalem (Hebrews 13:12), which was the center point of the Old Testament Church.
The Evangelist Matthew writes that the Lord, having finished the parable, asked this question of the chief priests and members of the Sanhedrin: When the lord therefore of the vineyard cometh, what will he do unto those husbandmen? To this he received the very logical answer: He will miserably destroy those wicked men, and will let out his vineyard unto other husbandmen, which shall render him their fruits in their seasons (Matthew 21:40-41).
Glancing at his collocutors, who were assured of the impossibility of being deprived of their inherent advantages, the Lord highlighted His thought that they were excluding themselves from the Kingdom of Christ that was being newly established, by reminding them of the prophecies which they themselves attri-buted to the Messiah: The stone which the builders rejected, the same is become the head of the corner: this is the Lord's doing, and it is marvellous in our eyes (Matthew 21:42; Luke 20:17; Psalm 117:22-23; Isaiah 28:16; I Corinthians 3:11; Romans 9:33 and others). The spiritual construction of God's Church was entrusted to the leaders; but they rejected Christ, the Cornerstone of this temple. Despite their rejection, the Stone lay all the same as the foundation of the corner, and united in the New Testament Church two "walls": believers from the Jews and the Gentiles. The fulfillment of the prophecy on Jesus Christ demonstrates that God the Father Himself sent Him into the world in order to found the Church and to serve as an object of amazement and reverence for all the faithful redeemed by Him (Matthew 12:42; Mark 12:10-11). From the leaders of the people, who rejected Christ the Messiah and did not desire to understand the essence of His Kingdom, it will be taken away and given to all the members of Christ's Church who bear the fruits of true faith and virtue.
The teachers of the people understood, finally, that the parable referred to them. Certain of them when they heard it, they said, God forbid. (Luke 20:16), that is, God forbid that the Church be taken away from them and given to others.
Saint John Chrysostom writes that the pronouncing of the sentence by Christ's enemies themselves against themselves "was a clear proof that it was not the Punisher, but the punished who were the cause of the punishment sent down upon them". This more than anything angered and embittered the chief priests and the Pharisees, and they tried at that time to lay hands on him (Luke 20:19; Matthew 21:46). Only fear before the people, who revered the Lord as a prophet, stopped them for a time from committing this evil deed.
Christ's prophecy concerning the punishment of the evil husbandmen and the transfer of the vineyard to others was fulfilled exactly thirty-five years after Jesus uttered this parable. The Roman commander, Titus, destroyed Jerusalem and all of Palestine, and the Jews where dispersed throughout the whole world.
It was good for the workers of the vineyard to remain and labor in the vineyard - it was so good, that they began to consider this place to be their own. All that they had, all that the Owner had given to them for their maintenance, they began to take as their due. All of this so gripped them, that they completely forgot that all of this was temporary, and that the years will pass and the hour will come when they will have to leave the vineyard and hand it over to others. They distorted their spiritual life and lived only according to the flesh. They stifled their conscience. The matter reached the point where the workers of the vineyard even killed the Owner's heir, only in order not to give up the enjoyment of the vineyard.
Christ's word is eternal. The parable of the evil workers of the vineyard bears a relation not only to the leaders of the people of Christ's time, but also to us, people working in the new vineyard of Christ - in the Church. If the new leaders of the faithful people, the princes of the Church - the patriarchs, metropolitans, bishops and priests - will behave as did the workers of the vineyard in the parable, the same lot awaits them: they will be rejected by the Owner - God, and the vineyard will be transferred to other, worthy workers.
This parable in equal measure relates also to each faithful Christian. In the parable of the evil workers of the vineyard, Christ forewarns us lest it happen thus to us also, lest the earthly beauty in which we live be turned into the vineyard of the parable and allow us to forget that the Lord of the vineyard shall come and require an account of our work.
Let us then labor in the vineyard and bear its fruits unto its lawful Owner - God.
© Fr. Victor Potapov
www.stjohndc.org
Виж също:
www.Pravoslavieto.com