|
|
По-долу:
Виж също:
Размисли след филма "Шифърът на Леонардо" Фредерика Матюз-Грийн
The Orthodox Response to The Da Vinci Code and the Gospel of Judas A website of The Greek Orthodox Archdiocese of America
"Код да Винчи" Дэна Брауна: роман и его экранизация
"... Пазете се да ви не прелъсти някой; защото мнозина ще дойдат в Мое име ..." (Мат. 24:4-5)
Пресслужбата на Руската Православна Църква обяви мнението си за филма на Рон Хауърд "Шифърът на Леонардо", по едноименния роман на Дан Браун.
"На 17 май 2006 година с излъчване по време на кинофестивала в Кан фактически бе поставено началото на световно представяне на новия филм на американския режисьор Рон Хауърд "Шифърът на Леонардо", заснет по едноименната книга на неговия съотечественик, писателя Дан Браун. Романът, който лежи в основата на сценария, публикуван в САЩ през март 2003 година, в момента е в списъка на най-популярните бестселъри. Романът е преведен на 44 езика и е издаден в целия свят в рекордни тиражи (съвкупно повече от 50 милиона екземпляра). В Русия книгата също бе издадена и в определени читателски кръгове се ползва с голям интерес.
Успехът на книгата е предопределен от това, че в съвременната масова култура са особено популярни "конспирологични" сюжети, истории за разнообразни световни "тайни заговори". Романи от подобен род по правило се строят на основата на истории, разобличаващи злите козни на конспираторите – членове на секретни "ордени", от векове пазещи от света висши мистични знания, заставящи ги по новому да осмислят цялата история на човечеството. Интересът към идеологическа продукция от подобен род е понятен. Той се основава на формираната в популярната култура на съвремието подмяна на фундаменталните религиозни ценности – изискващи от човека напрегната и взискателна вътрешна духовна работа – с техен сурогат, създаващ илюзията за приобщеност към мистическите "тайни на световното сътворение" без необходимост да се поема отговорност, по-голяма от тази, която предполага лековатата функция на потребителя на "пикантни" сюжети.
Книгата "Шифърът на Леонардо", също както и заснетият на нейната основа филм, представлява детектив именно от такъв род. Тя обаче има една принципна особеност: ролята на таен "орден на съзаклятниците" тук играе Църквата (в буквален смисъл – Католическата, но за автора – човек с големи претенции за научен подход към историята, но фактически дълбоко невеж, повърхностен "публицист" – под наименованието Римокатолическа се подразбира историческата Апостолска Църква въобще).
Според Браун, църковното свещеноначалие от най-ранни апостолски времена е скрило от своите чада главната "тайна" на живота на Иисус Христос: фактът на неговата женитба с Мария Магдалина, в резултат на която Спасителят имал потомство, чийто представители играли важна роля в историята на човечеството в продължение на следващите векове (според кощунствената и плоска логика на книгата самото име на Христос "Спасител" изглежда едва ли не безсмислено, тъй като "истинното" духовно средоточие на вселената е "майката" и "жената" Мария Магдалина, от която "изревнували" апостолите, решили заради запазване на властта си да скрият нейната "истинска" роля в историята).
В романа се разказва, че в продължение на векове отгласи от тази старателно пазена тайна живеят в съзнанието на християнска Европа. Свидетелство за това били средновековният и масонски мит за търсене на Граала. "Истинният" Граал в романа е "знанието" за "женитбата" на Иисус и неговите "деца", както и гробът на "жената" на Христос. Чак до наши дни църковните върхове с "масонска" щателност следят за съхраняването на тази тайна, но в света от векове съществувал – и продължава да съществува — орден на онези, които "знаят истината". Те са сключили с църковните йерарси "таен договор" за мълчание. Сюжетът на книгата е построен върху разказа, че поради някакви обстоятелства този договор е нарушен и двете страни се изправят една срещу друга.
Най-опасно в "Шифърът на Леонардо" е това, че всичко написано по-горе е предложено не просто като белетристична измислица, а с явната претенция за изложение на реални исторически факти, на документална основателност, на опит да отхвърли някаква "лъжлива обвивка", сякаш покрила събитията от свещеното минало на християнската историография.
При това книгата не издържа дори на минимална повърхностна научна критика. В нея са допуснати няколкостотин исторически грешки, а фактическите познания на автора по своята същност не излизат от рамките на сведения от популярни и елементарни справочници. Самата централна "концепция", както изясняват изследователите, е заимствана от неотдавна публикуваните "скандални" писания, излезли изпод перото на автори на долнопробни брошури по околоисторически теми за масовия полуобразован потребител.
За неизкушения читател и зрителя на филма авторът и режисьорът съзнателно създават илюзията за историческа основателност и документална истинност на личната интерпретация на християнската история. Това е особено тревожно, отчитайки, че романът бе издаден в огромен тираж и се превърна в най-коментираната новина на книжния пазар от последните години, а около премиерата на екранизирания "Шифър на Леонардо" се развихри една от най-мащабните, най-напористите и най-агресивните рекламни кампании. Отчитайки необичайния успех на книгата, можем да предположим, че филмът ще бъде гледан от рекорден брой зрители, включително и от такива, които не притежават достатъчно знания в областта на историко-богословските дисциплини. Като следствие, в масовото съзнание ще бъде изграден опасен мит за Христос и християнството, който по никакъв начин няма да помогне за взаимното разбиране между вярващите хора и онези, които волно или неволно са станали жертва на химерите на съвременната популярна култура.
Руската Православна Църква се отнася с уважение към такива фундаментални ценности, като свободата и правата на човека. Но те могат да принесат плодове на общественото благо само чрез вкореняване в нравствените основи на народния живот, в разбирането за отговорността на свободната и надарена с всички права личност пред другите хора — носители на една или друга духовна традиция.
Сферата на религиозните виждания в много отношения предопределя и индивидуалната гледна точка на човека за света, и типа на цялата национална култура. По тази причина най-болезнени и разрушители за обществото винаги са се оказвали посегателствата на традиционните светини на повечето негови представители. За съжаление, прекалено често ставаме свидетели на това как сили, заинтересувани от дестабилизирането на положението в сегашния свят, лукаво се прикриват в своята дейност зад принципите за абсолютна "свобода" от нравствена отговорност и зад "правата на човека", пренебрегвайки моралните и духовни ценности на ближния. Когато такъв подход към правата и свободите на индивидуума започне са се въплъщава в живота с безкомпромисна прямота, той предизвиква ответна реакция на отблъскване, което провокира национално-религиозна нетърпимост и може да доведе до избухване на насилие. Печално свидетелство за това бе болезнената, но напълно обяснима реакция на ислямския свят срещу неотдавнашното безотговорно публикуване на кощунствени карикатурни изображения, оскърбяващи религиозните чувства на мюсюлманите.
Зад каквито и либерални лозунги да се крият, онези, които посягат на религиозните светини от вестникарските страници, списания и книги, кина и монитори – те последователно сеят семената на враждата и екстремизма. Кощунствените изложби и публикации, литературните съчинения и филми, засягащи вероучителните принципи на една или друга религия, в края на краищата неизбежно подкопават основите на нравствеността и носят в себе си потенциал за разрушение. Духовният тероризъм поражда тероризъм сред уличната тълпа. Такава е жестоката реалност на днешния ден.
Филмът "Шифърът на Леонардо" (както и книгата, по която е заснет) представлява откровено кощунствено оскърбление на основите на християнската вяра, свещените за нас събития от евангелската история, нашия Господ Иисус Христос и Неговата Църква. От много православни християни в Русия той неизбежно се възприема като акт на духовна диверсия, откровено оскърбяваща религиозните чувства на болшинството жители на нашата страна, считащи себе си за православни християни.
В това си качество излъчването на филма "Шифърът на Леонардо", очевидно, ще предизвика въпроси от правен характер. При това, уви, не може да има сигурност, че противодействието на кощунствения акт, оскърбяващ чувствата на вярващите – които наравно с всички трябва да се ползват с гаранции за спазване на техните права – няма да породи крайни форми на протест и възможно нажежаване на страстите.
В този смисъл филмът е опасна провокация, ориентирана към цинично извличане на максимална полза от скандалната прожекция, която ще повлече след себе си вълна от протести в защита основите на християнската вяра. Подобни протести вече обхванаха много страни в света. Религиозни лидери от различни конфесии са единодушни в своите оценки за филма на Рон Хауърд. Правителствата на някои страни (при това не само християнски) вече се присъединиха към вярващите граждани и поискаха да спрат излъчването на филма на територията на техните държави.
Излизайки с изявление по повод излъчването на екран на филма "Шифърът на Леонардо", Пресслужбата на Московската Патриаршия изхожда от това, че Църквата, без да претендира за ролята на цензурираща инстанция, в самата си природа няма право да пренебрегва необходимостта от защита свободата на съвестта на представителите на собственото и многомилионно паство и да остави без внимание събитие, което потенциално може да предизвика ескалация на нездрави страсти в съвременното руско общество.
Във връзка с премиерата на филма на Рон Хауърд, Пресслужбата на Московската Патриаршия би искала да напомни думите на Светейшия Патриарх Московски и на цяла Русия Алексий II, казани по повод ситуацията, създала се около излъчването по телевизията през 1997 година на кощунствения филм на Мартин Скорсезе "Последното изкушение на Христос": "Църквата е в правото си да заяви с цялата пастирска отговорност, че "Бог поруган не бива" (Гал 6:7) и че всеки, извършил греха на оскърблението и кощунството, ако не се покае, ще понесе наказание от Бога не само в бъдещия живот, но и земния".
www.regligiabg.com
Кичозният бестселър на Дан Браун прераства в масова истерия
Щеше да е чудо, ако тазгодишната Петдесетница бе минала без дежурните нападки срещу
Християнството. Вече свикнахме около двата най-големи празника, Рождество и Великден, иззад океaна ежегодно да ни заливат със "сензации", които си приличат така, сякаш са
фабрикувани под индиго - всичките се целят в корена на християнската вяра - личността Иисус Христос, всичките отричат неговото божествено естество и се занимават с опровергаване на
евангелията на Св. Св. Йоан, Лука, Матей и Марко. Преди няколко години например, около Коледа, оттам съобщиха, че при разкопки в Израел бил открит "черепът на Иисус Христос", по
който двама "специалисти" възстановили чертите на лицето му. Под формата на възстановка, на страниците на американското списание "Популярна механика", двамата лъжеексперти
(впоследствие се оказа, че нямат квалификацията, за която претендират) ни представяха физиономията на един разчорлен цветнокож идиот с безумен поглед. После всичко се оказа
фалшификация, и авторите се извиниха, но тихо, така че по-малко хора да чуят истината.
Пак по време на същия празничен сезон, през 2003 г. в САЩ се роди псевдосензацията "Шифърът на Леонардо", с която Империята отвърна на "удара" на Мел Гибсън "Страстите Христови".
Антихристиянските послания са винаги добре дошли в Америка, подчертава Сандра Мизел в анализа си "Дешифриране на "Шифъра на Леонардо". След горчивия опит с "истинското лице на Христос", оттатък океана вече захитряха. Гаврата се представя като роман, така че никой да не може да обвини авторите й в антихристиянска политика. Светотатството се поднася като художествена измислица, чрез реплики като "Закони от III век не могат да бъдат следвани от съвременните последователи на Христос".
Още с появата на книгата из Европа се понесе смях от поредната вопиюща проява на американска неграмотност, та се наложи при следващите издания на бестселъра Дан Браун да трие най-грубите си грешки.
Например, както вече знаете, в тази книга се говори непрекъснато за рицарите-тамплиери - монашески военен орден, създаден през 1118 г., за да охранява християнските богомолци, дошли да се поклонят на Божи гроб. Тази функция става излишна през 1291 г., когато християнската армия се оттегля от Светите места в резултат на серия военни поражения от страна на мюсюлманите. Богатството на тамплиерите обаче им спечелило доста врагове, което довело до репресиите над тях. Целта била да се вземат богатствата им.
Според Браун обаче причина за гибелта им била друга - те изнудвали папа Климент V с "тайната" за брака на Иисус с Мария Магдалена и тяхното потомство. "С военна маневра, достойна за ЦРУ, папа Климент тайно разпратил запечатани писма (за масови арести на тамплиери), които трябвало да бъдат отворени на 13 октомври 1307 г.", е написал американецът в книжлето си.
Та, значи, папа Климент разпратил писмата за арестите на тамплиерите, а после ги обвинил в содомия, магьосничество и прочее. Те били изгорени на клади, а праха им - хвърлен "безцеремонно във водите на р. Тибър". Това била страшната, "макиавелистична" операция на папата.
Разбира се, в операцията по залавянето на тамплиерите няма нищо "макиавелистично", т.е. хитро, подло, коварно. Тя е една груба, примитивна полицейска репресия. Изгорени са всички на всичко 120 тамплиери. И са изгорени от френския крал. Исторически факт е, че операцията срещу тамплиерите е дело не на Ватикана, а на крал Филип Красиви. Колкото до папа Климент V, той бил болнав французин, напълно подчинен на краля. И не е изгарял никого в Рим, защото седалището на католическата църква по негово време било вече в Авиньон. Каква пепел от изгорени, каква река Тибър, какви пет лева?!
На това може би няма да се учудят хората, чели любезното писмо на сенатор Боб Доул до "господин Йохан В. Гьоте, шеф на "Гьоте Институт". В сравнение с него невежеството на Дан Браун, който не знае, че папите са живеели в Авиньон и твърди, че град Париж е основан от Меровингите, изглеждат бял кахър.
Защо обаче никой у нас не реагира на другите, тенденциозни и вулгарни изопачения на историята на християнството, дори когато те извращават историята на православната църква? Ето няколко примера:
"Константин през целия си живот бил езичник и бил кръстен едва на смъртния си одър, когато бил прекалено слаб, за да протестира. По негово време официалната религия в Рим бил култът към Непобедимото слънце (Sol Invictus) и Константин бил негов първожрец."
Или ето този пасаж, който дори при пословичното американско невежество не може да се ълкува иначе, освен като агресия - и то агресия, вършена с груби и лесно опровержими лъжи срещу християнската вяра:
"До Никейския събор в историята, мила моя, Исус бил смятан от своите последователи за смъртен пророк. Обявяването на Исус за син божи било официално предложено и гласувано от Никейския събор. Исус като божество бил важен за функционирането на църквата и държавата. Константин поръчал и финансирал съставянето на нова Библия, без онези евангелия, в които се говорело за човешките черти на Исус. По-древните евангелия били забранени, събрани и изгорени."
Истината е, че коптската гностическа
книжнина, от която до нас са
стигнали малобройни откъслеци (по няколко страници от "евангелие"), се появява в края на II век, т.е. стотина години след написването на първите четири евангелия, обявени от
Никейския събор през 325 г. за канонични, защото са най-достоверни. Те, заедно с други документи на епохата, например
трудовете на Йосиф Флавий, документират факта, че Иисус Христос е бил почитан като бог от своите последователи още по време на земния си живот и веднага след това. Има и ранни,
примитивни, автентични документи, от които ясно се вижда, че още в края на II век, т.е. стотици години преди Никейския събор през 325 г., вярващите са се възмущавали от
гностическата ерес в Египет.
Разбира се, в богохулствата на Браун няма нищо оригинално. Споменатите коптски документи са в основата на една литературна конфекция на тема тамплиери, хоспиталиери, масони и розенкройцери, които нашия народ удачно нарече "зидаро-мазачи" и с която някои хора правят пари поне от 100 години.
По време на делото за плагиатство срещу Браун, кореспондентът на Си Ен Ен , присъствал на заседанията, каза на 26 март:
"Всичко е толкова лековато и несериозно, че за наука изобщо няма смисъл да се говори. На всяка страница има по нещо преписано от други книги, издадени преди 10, 15, 25 години и още по-назад".
Действително, огромни пасажи са преписани не само от "Свещената кръв и светият граал" на Майкъл Бейджънт и Ричард Ли, издадена през 1982 г., но и от "Гностически евангелия" на Илейн Пeджълс, от "Богинята в евангелията: да върнем свещената женственост и жената с алабастровата чаша" на Хенри Линкълн, от "Мария Магдалена и свещения граал" на Маргарет Старбърд и от "Женска енциклопедия на митове и тайни" на Барбара Дж. Уокър.
Всички те почиват, освен на споменатата коптска гностическа ерес, известна на християните от най-дълбока древност, и на една безобидна манипулация - преподреждане на буквите във френския израз "San Graal" (свещен граал) като sang (кръв) и raal - кралска. Всичките са измислици и спекулации, непочиващи на никакви документи и факти, но рекламирани с много пари и с една политическа цел - да охулят християнската вяра.
Самото дело за плагиатство се оказа обикновен рекламен трик. Докато вървеше делото, един от авторите на "Свещената кръв и светият Граал ", Майкъл Бейджънт, пусна нова книжка на същата тема, която продължава да раздухва "световната конспирация" на християнската църква. Исус не е бил разпъван, неговата жена е била Мария Магдалена, заедно са избягали от Палестина, а църквата умишлено е премълчавала тези факти в продължение на столетия. Съденото издателство, "Рандъм хаус", я пусна в тираж 150 000 екземпляра, а книжката на Дан Браун - в нов тираж от 5 милиона. Така се правят пари!
[...] Криптоложката, завършила авторитетен университет в страната си, изучавала древните шифри, обаче не знае нищо за Никейския събор. "Изобщо не познавам Новия завет… Отгледа ме човек, който боготвореше Леонардо да Винчи." - обяснява тя в книгата и получава похвалата: "Просветена душа! Отлично!"
Без да се смущава от грубите фактологически грешки в книгите си, Браун заема позата на назидател, който снизходително напътства християнската църква. И даже поставя условия. Америка ще й прости "хилядолетните лъжи", ако тя избере за папа някой либерал, който да позволи на хомосексуалистите да стават свещеници, да се женят, да осиновяват деца. И най-важно, ако приеме американската теза, че кондомът можел да запази човека от заразяване със СПИН. Онези,които са следили американските медии по времето, когато папа Йоан Павел Втори почина и трябваше да бъде избран нов папа, знаят, че тези претенции на Вашингтон бликаха от всяка американска статия по въпроса с избора на нов папа. Това са и посланията на Дан Браун, вложени в устите на неколцината "прогресивни" кардинали, които надничат от книгите му.
Така от дума на дума стигаме до следващата хула:
"Като потомък на цар Соломон и цар Давид, Исус имал законно право на еврейския трон. Напълно разбираемо е, че животът му е бил документиран от хиляди негови привърженици. За Новия завет били съставени над 80 евангелия."
Явно героите в "Шифърът на Леонардо" не са чели Новия завет, защото самият автор не го е чел. Иначе щеше да знае нещо, известно на цял свят - в Библията народ "евреи" няма. Има юдеи, което е друго. Самият Христос в земния Си живот не се е смятал за юдей, другите също не са го смятали за такъв, и не само защото е говорел на арамейски, а не на иврит. Той е от "земята отвъд Йордан, езическа Галилея", както пише Св. Йоан, неговият ученик, следвал го навсякъде до Голгота.
А какво да
кажем за интерпретацията на входа на готическите катедрали като женски полов орган?
Първо, тамплиерите нямат никаква връзка с готическите катедрали. Договорите по онова време са одобрявани от Църквата и са възлагани от епископи, за да се следи спазването - задължително! - на всеки канон! Те са нямали и идея за "свещената геометрия" на строителите на египетските пирамиди, предавана от поколение на поколение, че до наше време! Не всички техни църкви са били кръгли, нито пък кръглата форма е била оценявана като нагла обида за Църквата. Кръглата форма няма нищо общо с половите органи - външни и вътрешни - на Богинята, т.е. на жената. Тя отразява формата на пещерата, в която е положен Иисус след свалянето от кръста.
Погледнете произволна готическа катедрала. Тя има 3 парадни входа (за каква вулва става дума?) откъм запад, и отново тройни входове към нефовете
откъм север и юг. На каква част от женската анатомия отговаря нефът? Много преди появата на тамплиерите църквите са имали такива декоративни елементи.
Романските и готически църкви имат големи правоъгълни кораби, които повтарят корабите на базиликите от късната античност, а те пък са взети от публичните и административни сгради на Рим.
Другата болка на начетения читател са извращенията с изкуството на Леонардо да Винчи. Писател, който интерпретира изображението на ръка с насочен показалец като жест на прерязване на нечие гърло, който твърди, че "Мадоната сред скалите" е била нарисувана за монахини, а не за светски поръчители - какъвто е документираният исторически факт, който лъже, че "Леонардо да Винчи е получавал хиляди (!?) тлъсти поръчки от Ватикана", когато всъщност е получил само една и не я e изпълнил, е автор, който вероятно не заслужава внимание.
И ако отделихме толкова време на проблема "Дан Браун", то е, защото този бяс ще се рецидивира, докато постигне популярно приемане на тезата, че християнството е лъжа.
Магдалена Ташева
Вестник "Монитор", 3 май 2006 година
Романистът се позовава на апокрифното (т.е. не включено в Новия Завет) Евангелие от Филип*:
"И спътницата [на Сина - Мария] Магдалина. [Господ обичаше Мария] повече от [всичките] ученици и Toй [често] я целуваше [по устата]".
Въз основа на тези думи Браун утвърждава, че Иисус и Мария Магдалена били мъж и жена. Мария Магдалена, на която Иисус поверил ръководството на Църквата, била отстранена от апостол Петър и избягала във Франция при своята дъщеря, от която произлязла династията на Меровингите.
* От "Евангелие от Филип" са запазени до нас само фрагменти. То не повествува за живота на Иисус, а представлява съвкупност от предполагаеми Негови думи и алегории.
В "Евангелие от Филип" никъде не се говори изрично, че Господ Иисус Христос и св. Мария Магдалена са били мъж и жена.
За гностиците прегръдките и целувките означавали предаване на божественото дихание на посветения. В друг гностически текст - "Евангелие от Иаков", възкръсналият Христос посветил в Своите тайни Иаков и го целунал по устата, наричайки го "свой възлюбен". Въз основа на това св. Мария Магдалена можем да възприемем по-скоро като една от любимите ученици, отколкото като любовница/жена на Христа.
Съгласно каноническите Евангелия, св. Мария присъствала при Христовото разпятие (Иоан. 19:25). Според четиримата евангелисти (вж. напр. Иоан. 20:11-18), Иисус се явил първо на нея след смъртта Си. За св. Мария Магдалена не се споменава в Книга Деяния на светите апостоли и в Посланията на св.ап. Павел. Въпреки това почиттта към нея в християнските общини било голямо, и тя е от малкото, на които Църквата отдава почит като към равноапостолна светица (виж Категории светци).
За по-нататъшното митологизиране на св. Мария Магдалена способствало в огромна степен и объркването, започнало в Западната църква от V-VI век. Оттогава в нейно лице започнали да виждат едва ли не всички Марии, споменати в Новия Завет: Мария от Магдала (собствено Мария Магдалина), Мария от Витания (сестрата на Марта и Лазар) и грешницата Мария (която помазала с миро нозете на Иисус). Поради това объркване бивша грешница, която станала светица, се превърнала за католици и протестанти в особена форма на женска святост, дори в архетип на майчинството, редом с Пресвета Богородица.
Виж също:
Според Браун император Константин разпоредил да бъде съставен Новозаветен текст, в който да бъде приоритирана божествеността на Христа, за да наложи божествеността Му като догмат на вярата.
Това било възможно като в Библията не намерят място евангелия, които разказват за Христос като смъртен човек. Това била причината само четири от осемдесет евангелия да бъдат включени в Новия Завет. Останалите били изгорени. Някои от отхвърлените евангелия, обаче, били запазени и открити в наше време сред Ръкописите от Мъртво море и от Наг Хамади.
Така, според Дан Браун, Иисус бил избран за Бог след гласуване на Никейския събор през 325 година.
В посланията на св.ап. Павел, написани през 48 година след Христа, недвусмислено се утвърждава:
"Защото, макар и да има само по име богове, било на небето, било на земята..., ние обаче имаме един Бог Отец, от Когото е всичко, и ние сме у Него, и един Господ Иисус Христос, чрез Когото е всичко и ние сме чрез Него" (1Кор. 8:5-6)
"Благодарим на Бога и Отца на Господа нашего Иисуса Христа, ... в Когото имаме изкупление чрез кръвта Му и прошка на греховете, и Който е образ на невидимия Бог, роден преди всяка твар; понеже чрез Него е създадено всичко, що е на небесата и що е на земята, видимо и невидимо; било Престоли, било Господства, било Началства, било Власти - всичко чрез Него и за Него е създадено" (Кол. 1:3, 15-16)
През 112 г. наместникът на Витиния Плиний Младши написал на император Траян, че християните
"имали обичай да се събират в определени дни преди разсъмване и да пеят различни химни на Христа като Бог" ("Писма" Х. 96).
Много са и писанията на Светите отци на Църквата - св. Игнатий Богоносец (ок. 50—ок. 107), св. Ириней Лионски (ок.130—ок.202), Климент Александрийски (150 - ок. 213?) и други, които говорят за божествеността на Христа.
Много по-късно, през 325 година, по молба на епископите св. равноапостолен Константин Велики свикал Първия Вселенски събор и на него били формулирани първите членове на православния Символ на вярата. Императорът не се е занимавал със съставянето на официална християнска Библия.
Канонът на християнското Свещено Писание се е формирал постепенно през II и III век. През IV век, т.е. по времето на управлението на св. Константин Велики, той вече е бил почти еднакъв в различните поместни църкви. Критериите една книга да бъде призната за част от Свещеното Писание са били древността на текстовете, тяхната връзка с апостолите и истината на възгласяваната вяра.
Ръкописите от Мъртво море, на които се позовава Дан Браун - така наречените Кумрански списъци, не повествуват нито за Иисус, нито за християнството.
А ръкописите от Наг-Хамади (датирани от IV век и открити през 1945 година) представляват библиотека от апокрифни текстове - все книги, които не изпълнявали горепосочените критерии за каноничност, и поради това не използвани от поместните църкви
като Божие слово. Те са белязани от печата на гностицизма и проповядват
дуализъм на духа и тялото. Насочени са към малък кръг "посветени", а това
изцяло противоречи на посланието на Въплътилия се Бог Иисус Христос, за Когото няма "ни иудеин, ни елин; няма роб, ни свободник; няма мъжки пол, ни женски; защото всички вие
едно сте в Христа Иисуса" (Гал. 3:26-28).
Гностическите писания са били писани между II и IV век и се явяват далеч по-късни текстове от четирите канонични Евангелия.
Виж също:
Тайната на брака между Иисус Христос и Мария Магдалена била в продължение на векове съхранявана от тайно общество, наречено Орден на Сион, "основано в Ерусалим през хиляда деветдесет и девета година от френския крал Жофроа дьо Буйон непосредствено след като превзел града".
Негови членове и велики магистри на Ордена били Леонардо да Винчи, Ботичели, Исак Нютон, Виктор Юго и Жан Кокто.
Орденът на Сион (Prieuré du Sion), разбира се, съществува, но той е само една организация създадена на 25 юни 1956 г. в Сен-Жюлиен, Горна Савоя и регламентирана от закона от 1901 година...
Pravoslavieto.com, по статията на Astrid de Larminat "Da Vinci Code": Contre-sens, erreurs et mensonges" в Le Figaro, 17 май 2006 година
Издателства и студии обслужват архилъжа, която отрича Възкресението
На олтара на Мамона се принася в жертва Евангелската истина и самото Божие слово
През настоящата седмица се откри 59-ият
международен кинофестивал в Кан - един от най-авторитетните и престижни кинофоруми в света. Десетилетия наред фестивалът е поставял еталони в развитието на седмото изкуство,
формирал е обществени нагласи, създавал е критерии за добро и качествено изкуство. Заради всичко това, тягостно е чувството за избора на премиерния филм, откриващ тазгодишния
фестивал. Той стартира с поредната помпозна премиера, но на един мрачен и конфликтен филм. Самото представяне е шумно, суетно, отгоре на всичко и "световно" - според познатите ни
до втръсване холивудски стандарти. Този път, обаче, на олтара на Мамона се принася в жертва не друго, а Евангелската истина и самото Божие Слово. За огромно съжаление на
съвременната ни християнска цивилизация, верни жреци на древноезическия бог Мамон се оказаха литературни издателства, научни (!) центрове и мастити киностудии. Всички те вкупом се
оказаха идеалният проводник на едно грубо светотатство и на пошла фалшификация, идваща от мрачната, вековна злоба срещу Божия Син.
В последно време, дори бегъл поглед върху книжните щандове ни разкрива една поредица от странно еднакви по сюжет и внушения книги. Макар подобни писания да преповтарят, в стил "криминале" или "мистика", вече познати в историята спекулации, те нагло претендират за достоверност и истина от последна инстанция. Всички тези издания, всъщност, обслужват една древна архилъжа отпреди 2000 години, чиито метастази периодично тровят съзнанието на хиляди хора по света. Тази архилъжа отрича Христовото възкресение и така създава почвата за всякакви богохулни теории.
Светото Евангелие ни посочва самото начало на веригата от злокобни измами и фалшификати. Всичко започва непосредствено след Възкресението на Господ Иисус Христос:
"Някои от стражата, като влязоха в града, обадиха на първосвещениците за всичко станало. И тия, като се събраха със стареите и се съветваха, дадоха на войниците доста пари и рекоха: Кажете, че учениците Му дойдоха нощем и Го откраднаха, когато ние спяхме...А те взеха парите и постъпиха, според както бяха научени. И тая мълва се носи между иудеите до днес" (Мат. 28:11-13,15).
Именно върху тази първа лъжа, отричаща възкресението на Спасителя, се основават всички по-късни спекулации за Неговия земен живот, за истинската Му мисия, за истинското Му учение, за Неговата велика и неповторима саможертва.
За съжаление, нашето съвремие също плати дан на богоборството. И в челните редици се наредиха не друговерци - евреи, мюсюлмани, или будисти, а представители на християнски общества, които винаги са претендирали да бъдат именно такива. Вярно, че тези общности се основават на огромни отклонения от истините на Христовата вяра, но поне изповядват Господ Иисус Христос като Божий Син и Спасител. Затова най-малкото е странно въодушевлението и нездравият интерес към писания, кощунствено изопачаващи Евангелските истини и Личността на Самия Христос. Защото това е крайното внушение от прочитането на подобни текстове за всеки, недостатъчно укрепнал във вярата, и все още не притежаващ достатъчно знания за великата мисия на Христа! И защото истинският "шифър", скрит зад маската на увлекателно криминале, всъщност е отричането на Христа като Бог и Месия.
През последното десетилетие почти няма година, в която да не се появи поредната "сензационна" книга, разкриваща страшните тайни на мистериозни общества - все пазители на "истинското" знание за Христос. Кодове, шифри, символи, пароли, родословни таблици, всичко е впрегнато в услуга на една единствена цел - читателят да бъде убеден в точно определени тези. Основните от тях са, че наистина съществува някаква "загадъчна тайна" за Спасителя, абсолютно различна от Евангелската истина; че тази "тайна" всъщност ръководи света чрез нейните пазители; че Христос е имал някакъв особен план за света, за който е необходимо създаването на "специално", и най-вече "божествено" потомство; че Светата Църква нарочно е скрила цялото това "завещание" на Божия Син, за да има пълната власт над вярващите.
В точно избран момент - броени дни след Празника на празниците - Великден, в едно световноизвестно списание бе оповестена поредната "разбулена тайна" за Божия Син. Новата "световна сензация" бе грижливо подготвяна през последните месеци със специални публикации и коментарии - все на видни учени и специалисти, за някакъв странен коптски ръкопис от III-IV в., който компетентно бе обявен за единствено оцеляло копие на Евангелие от времето на Христа. Пак компетентно и наукообразно бе обявен и авторът му - Иуда Искариот! Христовият предател е представен като единственият от учениците, посветен в "истинската" мисия и в "истинската" тайна на Своя Учител. А предателството всъщност се извършва по волята на Самия Христос, като важна част от Неговия "тайнствен план" за бъдещето на света и човечеството!
В случая най-вероятно става въпрос за гностическо съчинение от ранните векове на християнството. През II и III век една от най-разпространените ереси е именно гностицизмът. Според това учение, всеки човек е носител на искрица от божествена сила и съзнание, които обаче са ограничени от материалното тяло. Тази божествена искра може да се прояви при напускане на материалната обвивка. Затова една от целите на Иудиното предателство е чрез смъртта Си Христос да "освободи" божественото в Себе Си. Така, според авторите на тези писания, излиза, че Спасителят е най-обикновен човек (макар и носител на някакво тайно знание, в което посвещава единствено Иуда), Който проявява някаква "божествена искра" едва след смъртта си.
Освен отричането на Господ Иисус Христос като Бог и Месия, другата излюблена тема на съвременните антихристи е "теорията" им за съществуването на някакви по-специални отношения между Спасителя и Св. равноапостолна Мария Магдалин.
Една камара писания и, напоследък, още едно евангелие, този път приписано на Св. апостол Филип, надълго и нашироко обясняват "великата тайна" и "великата цел" на тези взаимоотношения. Божествената същност на Христа прави абсолютно немислими и невъзможни такъв тип взаимоотношения. Макар, като Богочовек, Господ Иисус Христос да притежава и човешка природа, тя е съвършена, неподвластна и непричастна на греха.
Истинското богопознание е продължителен и сложен процес, в който основно място заемат вярата, надеждата и любовта - най-християнските добродетели. Силата и степента им определят и равнището на познанието на Бога. Богопознанието е единственото знание, в което разумът заема второстепенно място, надграждайки това, което е разбрало сърцето. И до днес въпросите за личността на Господ Иисус Христос продължават да вълнуват умовете и сърцата на хората. Божият Син е средоточие на историческото време, но и в живота на отделния човек. Едни ще се лутат в познаването на Бога - ще Го припознават в кого ли не, ще Го наричат с всякакви имена, ще Му приписват всякакви идеи, тайни, и планове. И всичко това, защото "те гледат, а не виждат, и слушат, а не чуват, нито разбират...защото сърцето на тия човеци е закоравяло "(Мат. 13:13,15). За други, силната им вяра винаги ще пази в сърцето им единствения отговор за Бога: "Ти си Христос, Синът на Живия Бог" (Мат. 16:16).
Във всеки човек, в даден момент от живота му, неминуемо се пораждат въпроси за вечното, за тайнственото, за силите, които властвуват в света, и в него самия, за Нещото, което е над него, и Което някак го направлява и има власт над съдбата му; с една дума - за Бог. Независимо дали човекът Го признава, или не. Тези въпроси са изначални и съпътствуват човешкото битие още от времето на езичеството. С появата на Христос, обаче, въпросите се концентрират в един, отправен именно към Него: "Кой си Ти?" (Иоан. 8:25). Този въпрос тревожи и днес човешките души, защото, както тогава, така и днес, хората искат лесен и бърз отговор. И се измъчват, когато не го получават: "Докога ще измъчваш душите ни? Ако си Ти Христос, кажи ни открито" (Иоан.10:24). Божието мълчание, обаче, не е самоцелно, защото чрез него Спасителят изпитва на дело нашата вяра. Според отговора, който дава сърцето ни, ние доказваме или нашето маловерие, или вярата си в Сина на Живия Бог. В първия случай ще се лутаме в лукавите лабиринти на всякакви теории и писания, хулещи Бога и отдалечаващи ни от Него. Във втория, ще се превърнем в "камък "на вярата, неподвластен и непричастен на Божиите хулители.
Мълвина Господинова
Вестник "Монитор", 20 май 2006 година
На 17 мая была назначена мировая премьера скандального кощунственного фильма "Код Да Винчи" по одноименному роману Дэна Брауна. Вчера, 18 мая начался его прокат в российских кинотеатрах. В связи с мировой шумихой вокруг этого романа и фильма возникает законный вопрос: какова их идеологическая суть?
Она достаточно проста.
Первый слой – воинствующий антикатолицизм (характерны обвинения Католической Церкви в гонениях инакомыслящих и в сокрытии некоей тайной истины). Это – чуждый нам, русским, старый конфликт западного общества, идущий еще со времен позднего средневековья. О нем прекрасно сказал свт.Николай Велимирович: "Из-за властолюбивого и еретического священства Европа возненавидела саму Церковь". Вначале этот конфликт шел по линии католицизм и протестантство, затем – католицизм и масонство.
Второй слой – не менее воинственный либерализм, плюрализм, по поводу которого не может быть двух мнений, плюрализм, доходящий до либертинизма и порнографии. При этом сии воинствующие либералы признают только свою свободу самовыражения, доходящего до эксгибиционизма, свободу для лжи, клеветы и очернительства, намеренно забывая о правах миллионов христиан на хранение и почитание своих святынь, на воспитание своих детей в вере, чистоте, честности и целомудрии. Похоже, нам предлагается модель особого вида тоталитаризма: плюралистического тоталитаризма и демократической содомократии. И, наконец, – идеология постмодерна.
Несколько слово об особенностях первого слоя идеологии этих, с позволения сказать, произведений. Дэн Браун провозгласил как некую новую истину кощунственную ложь о связи между Иисусом Христом и Марией Магдалиной и о наличии у них детей. Может быть, для дикого постсоветского атеиста или для западного постхристианина с его сожженной совестью и штампованным сознанием здесь нет ничего зазорного, но для настоящего христианина это – оскорбительная и кощунственная клевета на Сына Девы и Девственника, Назорея, Само-чистоту и Источник всякой чистоты. Объясняя, почему Христос не мог родиться от земных отца и матери, а мог только воплотится от Девы, святитель Николай Сербский пишет:
"Для Святого Всесильного и Бессмертного Бога омерзение и ужас – обрести плоть человеческую от бурления крови и урчания утроб двух человеческих существ. Рождение от Девы для Него – единственный и исключительный способ избежать красной реки крови, смешанной с черным потоком греха, которая протекает по желанию человеческому, а не по Божиему, чрез все поколения людей от прародителей до наших современников. Этот способ избежать связи с грехом и соприкосновения с нечистотой. Способ и Самому не стать рабом закона – узником среди узников, которых он желает освободить. Ибо все те, кто рождаются от крови и хотения плоти, хотения мужа, рождаются из-за желания человека, из-за похоти человека, из-за похоти человека, из-за инстинкта земли, из-за бича закона.
А сыны Божии, сказано в Евангелии, рождаются от Бога. Ибо от нечистой крови рождается нечистая кровь, от хотения плоти – хотение плоти, от хотения мужа – похоть мужа, от греха грех. В крови предка живут страсти многочисленных предков его, в хотении плот человека живут вожделения всех умерших, в мужском вожделении человека живет похоть всех истлевших. По своему чистому желанию пришел Господь в мир, к людям. А как же могло быть его желание чистым, если бы Он пришел в мир через похотливое желание человека?"
Процитированного достаточно, чтобы квалифицировать действия Дэна Брауна как кощунство и оскорбление религиозных чувств миллионов христиан, подлежащее судебному разбирательству. Добавим, что Дэн Браун идет дальше вождей тоталитарных сект. Если "преподобный" Мун лишь сожалел, что Христос не завел семью и тем самым де совершил ошибку, то Дэн Браун пытается данную "ошибку" исправить, используя тоталитарные технологии промывания мозгов.
Для камуфляжа своих кощунственных измышлений Дэн Браун ссылается на гностические рукописи и тайное предание катаров. Тем самым он оказался не только кощунником, но и лжецом и лжесвидетелем. При всей извращенности и искаженности сознания гностиков ни одна из гностических и манихейских сект до подобной "клубнички" не договаривалась, Мария Магдалина для гностиков была хранительницей тайного предания, либо неким совершенным эоном (веком), но никак не тем, чем ее желал видеть Браун. Более того, на внешнем уровне своего посвящения и гностики, и катары практиковали крайний аскетизм и вероятно, большинство из них с отвращением отшатнулось бы от картинок, нарисованных на "фабрике грез".
С другой стороны, откровения Брауна с точки зрения Нового времени не блещут особенной новизной: подобные скабрезные пошлости муссировались во французской литературе XIX века. А если говорить о духе и смысле подобных, так сказать, "откровений", то они прекрасно вписываются в структуру постмодернистского лжезнания и альтернативной науки. Скажем, существует классическая история, и вот появляется Носовский и Фоменко со своей альтернативной историей, существует документированная история Второй Мировой и Великой Отечественной войны, и вот как чертик из коробочки выскакивает Виктор Суворов со своими "ледоколами" и т.д. Отметим, что тираны ХХ века подобные альтернативные проекты очень любили: так, Адольф Гитлер верил, что земля не круглая, а вогнутая. Это и понятно, насилие над обществом порождает насильство и над совестью, и над здравым смыслом. Любовь к тайному знанию всегда была характерна для тиранов и манипуляторов. Чем кончил Третий Рейх, мы помним, он погиб в своей крови и черно-коричневой грязи. Возникает вопрос: в какой крови и грязи захлебнется Новый Порядок, строящийся ныне на законе насилия над естеством, совестью и здравым смыслом?
Творцы культуры постмодерна претендуют на изобретение чего-то абсолютно нового, очевидно не желая понять, что "нет ничего нового под солнцем". Количество мыслей, образов, художественных приемов ограничено по определению, велико, но ограничено их сочетание.. Чтобы создать действительно нечто новое, нужен духовный труд, проникновение вглубь. А если этого нет, то начинается извращение действительности, с целью завлечь, удивить, поразить и покорить зрителя. Если в душе художника нет чувства красоты, то и появляются комбинации из пивных и консервных бутылок, которые выдают за шедевры, равные полотнам Рафаэля и Да Винчи. Когда за душой нет ничего, кроме подлости и продажности, тогда начинают прославлять и воспроизводить порок, предателя Иуду делают жертвенным героем, белое выдавать за черное, и наоборот, в общем действовать подобно ведьмам в Макбете:
Грань меж добром и злом сотрись, Сквозь пар гнилой помчимся ввысь.
Следование "закону извращения" за себя мстит – посредственностью и бездарностью, и полным разложением личности в конце. Чтение пятьсотдвенадцатистраничного опуса Дэна Брауна – неблагодарное и скучное занятие. В нем явно проглядывают натужные попытки удивить и поразить читателя, стремление напялить львиную шкуру I века, из-под которой вылезают ослиные уши ХХ века. Его персонажи и мыслят, и действуют, как стандартизированные, роботизированные англосаксы, пусть и переодетые в библейские костюмы. Книга и фильм – плоды затертой голливудской традиции, когда режиссеры, желая чем-то поразить читателя и зрителя, переодевают актеров в различные костюмы, но и под ними они остаются теми же – людьми и рабами современного постиндустриального общества, воспроизводителями стандартных поступков и ходов. Этот роман с точки зрения художественной не представляет ничего стоящего, про Брауна даже не скажешь как про персонажа "Бесов" Достоевского: "У мерзавца был талантик". Это типичный плод бульварной литературы для массового читателя с примитивными и предсказуемыми запросами. Единственная подлинная новация Дэна Брауна – то, что он ради денег и славы не побоялся выставить Христа на продажу, и предавая и продавая его, соединять для себя приятное и полезное. Но и тут он не вполне оригинален, был у него предшественник, отлученный Элладской Церковью – Никос Казандзакис, также изрядно поднажившийся на богохульстве.
Наконец, Дэн Браун является просто вором – похитителем чужой интеллектуальной собственности. Весьма спорную идею сочетания мужского и женского начала в образе Джоконды разрабатывался задолго до него, в том числе и в работах русского искусствоведа – петербуржца Михаила Аникина. Однако Аникин из этого предположения делал выводы, диаметрально противоположные брауновским: для него Джоконда – символ Церкви, где во Христе, по слову апостола Павла, нет ни мужского, ни женского.
При этом возникает законный вопрос: а почему авторы подобных бездарных произведений и носители столь убогой идеологии находят такое обильное финансирование и поддержку?
Ответ прост: антихристианские силы на Западе продолжают дело своих духовных, а, может быть, и этнических предшественников, которые хулили Христа, надсмеялись над Ним и убили Его, а потом клеветали на Его учеников и Его Церковь. Однако помимо религиозно-идеологической и этнической составляющей, существует и другая – экономико-политическая. Подобные фильмы, а главное, их настырное внедрение по всему миру – элементы глобального управления обществом. Постиндустриальному обществу Нового Мирового Порядка не нужны духовно независимые, чистые, не замаранные, бескорыстные люди, то есть настоящие христиане, ибо они неподкупны и неподконтрольны. Оно нуждается в совершенно других характерах – максимально пригодных для сферы услуг и сбора информации, то есть в лакеях, ищейках и предателях. Между тем историческое христианство для воспроизводства подобных типов абсолютно непригодно: столетиями оно вырабатывало характеры воинов, крестьян и тружеников, духовно свободных и творческих людей, которые потенциально опасны для стандартизованного сетевого общества. Это общество построено на оголтелом монетаризме, как выразился Генри Форд, беседуя с учениками воскресной школы: "Страсть к деньгам надобно довести до кипения".
А для полного торжества подобной идеологии надо уничтожить Церковь, не благословляющую ростовщичество и финансовые махинации вообще, опозорить Христа, обличавшего богачей и богатство неправедное: "Горе вам, богатые, ибо вы получили утешенье свое" (Лк. 6;24). Как выразилась еще в 1998 году Мадлен Олбрайт: "Самый главный враг американских интересов в России – Русская Православная Церковь".
Все это выглядит внушительно и грозно по наружности, но мелко и ничтожно по своей сути. Эту кощунственную всемирную шумиху можно охарактеризовать как мелкую бесовню или, говоря словами тропаря мученикам, "демонов немощные дерзости". Иудеи хулили Христа, но "по воскресении страшен явился еси врагом Твоим, Господи". Несмотря на всю иудейскую клевету и ложь "вера благодатная протекла по всем концам вселенной, а законное озеро иссохло". В двадцатые годы прошлого века в Советской России устраивались суды над Христом, где теперь эти судьи? Фридрих Ницше торжественно провозгласил: "Бог умер", а затем умер Ницше – в сумасшедшем доме. Другой писатель написал кощунственную книгу о Евхаристии, а затем впал в буйное помешательство и покончил с собой. Все хулители Христа сгорали в Божественном пламени как восковые фигурки. И отношение ко всей этой мерзости может быть только одно: "И дунь, и плюнь на него". Сейчас как никогда актуальны слова Солженицына: "Жить не по лжи. Отнимите руки от их идеологии, и она грохнется и кончится сама собою". Сейчас важно спокойное стояние в вере и непричастность ко всем этим мерзостям, спокойная реакция священноначалия на эту шумиху – лишнее тому свидетельство. Бог даст, мы перестоим и эту мутную волну. Имя Брауна забудут через несколько месяцев, а имя Христово будет пребывать вовеки.
Диакон Владимир Василик
Русская линия
Виж също:
www.Pravoslavieto.com