Патриарх Кирил II Йерусалимски
1792 - 1877 година, патриарх от 1845 до 1872 година
|
Патриарх Кирил II Йерусалимски1792 - 1877 година, патриарх от 1845 до 1872 година
|
Патриарх Кирил II Йерусалимски (1845 - 1872), митрополит Лидски, е един от най-забележителните светители на Йерусалимската Църква, по мащабите на своята дейност и образование. По време на близо 30-годишното си светителство той отстоявал ревностно съхранението на йерусалимските светини (особено през 1853 г., когато католиците се опитали да завладеят палестински светини, притежавани от гърците). Както неговия предходник, патриарх Атанасий IV, патр. Кирил основал множество училища, възстановил храмове и манастири и спомогнал издаването на богата църковно-просветна литература. През 1853 г. той създал Богословското училище "Св. Кръст", в което се обучавали бъдещите архиереи както на Йерусалимската, така и на други източно-православни църкви.
Патриарх Кирил подкрепил обявяването на автокефална (самоуправляема) българска църква. Когато Константинополският събор обявил през 1872 г. Българската църква за схизматична, той единствен отказал да подпише постановлението на събора. В резултат на последвалите обвинения и нападки, патр. Кирил бил също обявен за схизматик. Принуден да напусне Йерусалимския метох, той отишъл да живее на частна квартира. Това е първият акт на отстраняване на патриарх в 16-вековната история на Йерусалимската Патриаршия. (Подобна била участта и на патриарх Никодим І през 1890 г., и на неговия наследник патриарх Дамян). Починал пет години по-късно в Цариград.
Pravoslavieto.com
По-долу:
Виж също:
"Блажени миротворците, защото те ще се нарекат синове Божии." (Мат. 5:9)
Кирил II Йерусалимски (в мире Константинос Критикос) е роден в 1792 г. на остров Самос. За отбелязване е, че същият остров по-късно ще бъде даден за владение на княз Стефан Богориди, който ще прати там за управител Гавриил Кръстевич.
През 1816 г. Константинос е ръкоположен за дякон, след това за презвитер, става игумен на манастир. В 1835 г. става Севастийски архиепископ, а в 1838 г. - Лидийски архиепископ.
В 1845 г. е избран за Иерусалимски патриарх и остава предстоятел на Сионската църква до 1872 година.
По време на това продължително светителство Кирил II развива забележителна дейност: съхранява йерусалимските светини в ръцете на православните срещу опитите на католиците, особено в 1853 г., да завладеят някои палестински светини; в 1855 г. основава Богословското училище "Св. Кръст" със задача да подготви образовани клирици за Йерусалимската църква; възстановява много храмове и манастири; основава печатница за църковна и просветителска литература, предназначена за Сирия и Палестина; основава многобройни православни гръцки и арабски училища в тези страни, включително девически училища в Йерусалим, Яфа, Цариград и пр.; поддържа многобройни стипендианти и осиновява множество сираци. Както и своите предшественици Кирил II поддържа много добри отношения с руската мисия в Светите Места и извлича от това значителни изгоди за Йерусалимската църква.
Всички тези заслуги биват забравени и отречени, когато в българо-гръцката църковна разпра той категорично се противопоставя на схизмата. Това се тълкува от всички в смисъл, че е "застанал на страната на българите" и му коства низвергването от патриаршеския престол.
На 14 септември 1872 г. Кирил II напуска събора в Цариград с параход за Яфа и Йерусалим.
Д-р Христо Стамболски, един от деятелите на цариградския български кръг и на църковната борба, отбелязва в своите мемоари един интересен факт за противобългарския църковен събор.
"Припознатият от Патриаршията за Врачански владика, извергът българин Паисий (Палисвет) за да покаже по-релефно своето усърдие и своята солидарност с гърците и своята преданост към Патриаршията им ... предлагал да се подведе под същия знаменател, както и българите митрополити и екзарха им Антим, сиреч да се низвергне и йерусалимският патриарх Кирил и неговото име да се впише в ороса, за да се схизматиса и той наред с българите." Съборът обаче отхвърлил предложението на прекаления гръколюбец Палисвет.
След връщането на Кирил II в Йерусалим следват близо два
месеца на издевателства и непрестанен тормоз върху него от страна на йерусалимското гръцко духовенство. Кулминацията на тази саморазправа - низвержението му от патриаршеския
престол на 12 декември 1872 г. (нов стил) става по особено груб начин - в негово отсъствие, като не му е дадена възможност да изложи своите аргументи.
Една неподписана брошура на френски език, издадена в Цариград в 1873 г. от печатницата на вестник "Левант Таймс" описва страданията и униженията, на които е бил подложен този многозаслужил архипастир от страна на собствените си събратя по вяра и по народност.
На 18 декември управителят на Йерусалим Назиф паша съобщава на Кирил II, че Високата порта е одобрила неговото низвергване и му нарежда незабавно да тръгне за пристанището Яфа и оттам - с правителствен кораб - за Цариград. Когато старият патриарх се връща от конака на пашата в патриаршията, монасите бият камбаната "на умряло".
Още същата вечер, по настояване на монасите, пашата отменя двудневния срок, който е дал преди това на Кирил II, и го изпраща с военен ескорт за Яфа. Авторът на брошурата описва как старият патриарх с недоумение установява, че
"по един варварски начин му се отказва да отиде, може би за последен път, да се прекръсти и да се помоли в своя храм, на който се е бил посветил още от детството си. Но да последваме патриарха в Яфа; каква тъжна гледка! Верните надойдоха да го посрещнат; какво бе тяхното притеснение да видят стария патриарх обграден с въоръжени войници, сякаш има нападение! Всички бяха изумени; сълзи се стичаха от очите им. Хлипаха и се удряха в гърдите; беше сърцераздирателна гледка.
Плачът не постигна нищо; патриархът бе хвърлен в затвора като престъпник; там беше строго охраняван: едва след енергичния протест и човеколюбиво посредничество на младия американски консул г-н Хардег, беше разрешено да се влиза при затворника при двойното условие, че там ще има винаги двама офицери и че разговорите ще стават само на арабски или турски. Това позволи на хиляди верни да намокрят с горещите си сълзи ръката на знаменития затворник. Затворът му приличаше на курник, той остана там единадесет дни и изтърпя всевъзможни лишения..."
Кирил II е имал много поддръжници - особено сред арабите-християни, но също и сред по-високопоставените сановници, мнозина от които пострадват заради него. Така например гръцкият консул в Йерусалим Т. Ксенос е бил отзован от своето правителство за това, че е показал недостатъчно усърдие в преследването на патриарха. Същата съдба сполетява и каймакамина на Яфа. Кадията на Йерусалим за малко е щял да сподели същата участ.
В книгата "Видрица" на поп Минчо Кънчев срещаме неочаквано свидетелство за това как са били преследвани верните на патриарх Кирил II. По време на заточението на о. Минчо Кънчев в Диарбекир в едно свое писмо от 15 юли 1875 г. той пише, че там е пратен на заточение и един "от православните араби, от Йерусалим, от село Римя (Ариматея). Неговата погрешка, че поддържал йерусалимския патриарх Кирила, който не прие да подпише схизмата. И той при нас, има отвън 5 души слуги, които му принасят едно-друго, много богат и много мрази гърците..."
Приемникът на Кирил II на йерусалимския престол - Прокопий - се задържал там малко повече от две години. На 26 февруари 1875 г. главно под давление на православното арабско население и духовенството му той бил низвергнат. Арабските първенци от Йерусалим помолили бившия патриарх Кирил да се кандидатира за овакантения престол, но с пастирско послание, публикувано във вестниците, той отклонил тази покана под предлог на старост.
Брошурата от 1873 г. завършва с риторичния въпрос:
"Цариградският патриарх Антим VI проповядваше разделението в Христа; Йерусалимският патриарх Кирил се пожертва заради мира. Кой от двамата послужи по-добре на Евангелието, човечеството и цивилизацията?"
Отговорът на този въпрос ни отпраща към блаженството на миротворците, а това е най-добрата епитафия за този достоен архипастир.
Георги Тодоров 
Брой 21 за 2002 година
През настоящата (2002) година се навършиха 130 години от събития знаменателни за новата история на Българската църква, а и за историята ни като цяло: избирането на първия ни екзарх - Антим I (16 февруари 1872 г.) и последвалото обявяване на Българската църква за схизматична от големия събор в Цариград (16 септември 1872 г.).
Тази забележителна годишнина не беше отбелязана по достойнство нито в медиите, нито в научните среди, а важността на темата заслужава много по-голямо внимание. Защото и до днес този тъй съществен период от нашето Възраждане продължава да стои недоизяснен и недоосмислен.
Казионното и повърхностно тълкувание на тези исторически събития се споделя от почти всички наши историци - църковни и светски, леви и десни. То гласи, че справедливата борба на българския народ за самостоятелна църква се увенчала с пълен успех в периода 1860-1872 г. (оттук и самохвалебствената фраза "Българският Великден" и пр.), че избирането на екзарха било заключителният акорд в тази победоносна борба и че схизмата е била историчекски факт без особено значение. Това е мнението не само на историците, но и на мнозинството от съвременниците на самите събития. Някои от тях дори са се радвали на схизмата. Радвали се и мнозинството от гърците както в Цариград, така и в свободна Гърция.
Малцина разбирали същността на събитията. Сред тези малцината са били: от българите - Гавриил Кръстевич, от гърците - Елефтериос Венизелос, от русите - граф Игнатиев, от турците - Митхад паша и неговият предшественик Али паша. Те са знаели, че в тази политическа игра с църковни средства истинските губещи са съвместно българите и гърците, а истински печелещите остават турците.
Българската схизма е забележителен триумф за османската дипломация и историческо поражение за Православието
През решителните следващи седем десетилетия църковната схизма ще разделя българи и гърци. Благодарение на този далновиден стратегически ход турците съумяват да постигнат иначе невъзможното: да задържат православната столица Цариград, да останат в Европа и да продължат да бъдат важна от геополитическо значение страна.
Многобройни и тежки са пагубите, които схизмата нанася на българския народ. Самата Българска църква, като отпада формално от Цариградската, всъщност губи своята апостолска приемственост.
Възстановяването на самостоятелната Българска църква е било не само исторически неизбежно, но и канонично обосновано по принцип - от Гавриил Кръстевич. Практическото реализиране на този принцип обаче е изисквало да се действа по далновиден еволюционен път. Времето е работело за българите, които през тези десетилетия са в небивал светски възход: икономически, демографски, просветен и пр.
В рамките на Османската империя през този период те са били несъмнено фаворизирани за сметка на гърците, които вече са имали създадена държава и остра политическа вражда с турците.
Революционните деяния (Великденската акция от 1860 г., диверсията с униатското движение и пр.) на пръв поглед са много успешни, защото ускоряват процесите в тяхното краткосрочно измерение. Но в дългосрочен и в духовен план те са пагубни.
Възродената Българска църква се конституира с един самоволен акт без да се спази каноничната процедура и йерархията (свещеноначалието). Как след това тази Църква ще отстоява каноничност и свещеноначалие спрямо собствения си народ? Няма ли да стане заложник на политиката, на светското национално начало, което играе водеща роля в нейното учредяване?
Учредяването на Екзархията е безспорен светски триумф за Българската църква, но в същинско църковно отношение това е пирова победа.
Многобройни са пагубите, които схизмата донася за България
Интересно е, че досега тези пагуби не са били предмет на задълбочено осмисляне или поне на системно изследване.
Самото състояние на схизма - колкото и вината за това състояние да е поделена между двете враждуващи страни - е едно всепроникващо зло. Няма аршин, с който да измерим безбройните поражения, нанесени върху българството, а и върху цялото Православие от това зло. То е навсякъде - в съзнанията на милионите люде, в отношението им към вярата, към Църквата, към самите себе си, към всяко нещо. Неизмеримо, но отровно въздействие, чийто вкус по-късно ще срещнем при всички български национални катастрофи.
Състоянието на схизма поставя Българската църква в състояние на формална канонична изолация за седем решителни десетилетия. По ирония на историческата съдба вдигането на схизмата (в началото на 1945 г.) съвпада точно с идването на власт в България на антицърковния комунистически режим. Падането на комунистическия режим след 1989 г. пък беше последвано от вътрешния разкол в Църквата ни. Иначе казано от схизмата в 1872 г. насам Българската църква живее при ненормални обстоятелства.
Десетилетията на схизмата (1872-1945) са време на относителна изолация за Екзархията по отношение на канонично общение с нейните сестри-църкви в лоното на Православието. Това води до забавяне в богословското развитие на българското духовенство, силно ограничени контакти със световното Православие, намален престиж на Църквата и липсата на опора по време на многобройните й конфликти със светската власт.
Схизмата е разцепление не само между българи и гърци, но и вътре в самата българска общност. Вярно е, че голямото мнозинство от българския народ застава на страната на Екзархията, но едно значимо малцинство остава вярно на Цариградската патриаршия. Разделението между "екзархисти" и "патриаршисти" често минава вътре през семействата: дели се син от баща; брат от брата. Това деление пречи на единството на българския народ, а в редица случаи става причина и за гърчеене от страна на "патриаршистите". Обикновено те биват заклеймявани за "предатели", но в много случаи става дума за сериозен вътрешен конфликт между националната и каноничната православна съвест.
Всъщност най-заслужилият измежду деятелите за самостойна Българска църква - тихият герой Гавриил Кръстевич - в крайна сметка остава верен на Патриаршията. Само огромният му престиж и безспорните му заслуги не позволяват да бъде обвиняван в национално "предателство". Но този пример е показателен - мнозина от най-чистите патриоти и най-дълбоките умове ще останат формално извън Българската църква.
Всички тези отрицателни въздействия върху българската кауза и
върху каузата на Православието, а и много други, са били предвидени от далновидните и отговорни личности, които са били против схизмата.
Сред тях особено място заема Йерусалимският патриарх Кирил II.
След като в началото на 1872 г. българите избират свой църковен свещеноначалник - първия екзарх - в Цариград се свиква голям събор, който взема решение за обявяване на новосъздадената Българска екзархия за схизматична. Този събор е много представителен. Тук са и четиримата източни православни патриарси: Цариградският, Александрийският, Антиохийският и Йерусалимският. Но решението им не е взето единодушно. Само трима подписват решението на събора. Четвъртият не е съгласен и напуска Цариград - това е Йерусалимският патриарх Кирил II.
Тази смела позиция му струва много. Етнически грък, той бива нарочен за враг на елинството от своите събратя. Низвергнат от Иерусалимската катедра, беловласият и многозаслужил патриарх е арестуван, хвърлен в затвор, изгнан. Той ще умре пет години по-късно - в нощта на 17 срещу 18 август 1877 година.
Българите не отбелязват с нищо тази смърт. По това време те са заети с друго - руско-турската Освободителна война. Патриархът е забравен.
Това забвение продължава и до днес. Гърците не го тачат, защото го смятат за "предател". Българите също не го тачат, макар че е пострадал заради тях. На него не е посветено нито едно българско историческо или биографично изследване. Неговото име не носи нито една улица. Не му е издигнат нито един паметник, не е поставена нито една паметна плоча.
Дали това е от неблагодарност? Дали е просто от незнание? По-скоро е второто, което води до първото. Нашите историци просто не са си свършили работата качествено и в дълбочина.
Забвението на патриарх Кирил II Йерусалимски е важен белег за ограничеността на българската историческа наука, а оттам и на историческата ни памет.
Но има и още нещо. В крайна сметка се оказва, че в историческа перспектива Кирил II е бил прав. Вдигането на схизмата през 1945 г. показва, че тя не е била задължителна в 1872 г. - компромисът между двете страни е бил възможен още тогава. Достатъчно е било двете страни да потърсят мира и разбирателството помежду си, да видят колко повърхностно е онова, което ги разделя, и колко много е това, което ги свързва: Православието.
Георги Тодоров
Брой 21 за 2002 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com