Маргарита Харбова
Съзнанието за обществено полезното – за съграждането на храм за всички от религиозната и етническата общност, на манастир, е характерно не само за заможните, но и за богомолци от близкото селище, на цели еснафски сдружения, които през ХVІІІ – ХІХ в. даряват средства за възстановяването или изграждането на храм, за стенописването на селищна или манастирска черква, за рисуването на някоя от иконите от "царския ред" на иконостаса, за преписването на богослужебни книги, евангелия, за откупуването на минеи за различни месеци, на църковна утвар. Дарители – царе и боляри, монаси и игумени, поклонници – цели семейства, родове, професионално обособени сдружения, са извършвали всичко това за спасение на душата си, за спасение душата на родителите си на този и на другия свят, за почит към светеца-патрон на храма.
Изследването на дарителството за известен по-продължителен период в конкретна света обител ще даде възможност да се възстанови този процес във времето на Българското средновековие и възраждане, да се разкрият причините на това достолепно дело, ролята на съзнанието за приемственост и съхраняването на етнокултурната идентичност.
Известна е традицията за издаване на дарствени грамоти на български владетели от времето на Второто българско царство, давани на Атонски манастири, на други големи свети обители по българските земи, сред които са Рилския, Бачковския, Драгалевския и други манастири, които получават ниви, гори, ливади, цели села с жителите им, известни права и привилегии. Значителен е броя и на дарствени надписи на феодални владетели, спомогнали за съграждането или зографисването на селищни или манастирски храмове. В надписите, разположени обикновено над входа, този акт на спомоществователство е отбелязан точно, за да се знае и помни!
Ктиторски портрети на български царе от ХІІІ – ХІV в. са украсявали редица храмове. Добре запазените до наши дни: портрет на цар Иван Александър в Бачковската костница, от ХІV в., в "Църквата" – пещера в отвесните скали при с. Иваново; на цар Иван Асен ІІ в Зографския манастир, 1817 г., на цар Михаил ІІ Асен – в черквата "Св. Архангел Михаил" в Костур, около средата на ХІІІ в., дават представа за достолепието в образа на владетеля, за скъпите царски одежди, за мястото на царя в духовния живот на българския етнос. "Може да се предполага, че подобни изображения е имало и в други черкви от този район. Те са изтъквали щедростта и набожността на търновските владетели и заедно с това са очертавали реалната граница, в която се простира тяхната власт." (Божков, Ат. Търновска средновековна художествена школа, С., Изд. "Наука и изкуство", 1985, с. 18.)
Портрет на цар Иван Асен II (1217-1241), ктитор на Зографския манастир.
Стенопис от 1817 г. в Съборната църква.
Сред достигналите до наши дни образи особено респектиращ е портретът на цар Иван Александър в Бачковската света обител – едно ярко присъствие на ктитора-владетел, устремил поглед в бъдното. Ктиторският портрет участва в сакралното пространство със силата на духа и достойнството на духовната и светската власт.
Надписът върху стената на долния етаж на Боянската черквa, е характерен пример за информацията, която се съдържа в това послание към бъдните:
"Въздигна се от основи и се създаде пречистия храм на светия Христов йерарх Никола и на светия великославен Христов мъченик Пантелеймона, със средствата, с грижите и с голямата любов на Калоян севастократор, братовчед царев, внук на св.Стефана крал сръбски. Изписа се в българско царство, при благоверния, благочестив и христолюбив цар Константин Асен, индикт 7 в лето 6767 (= 1259)".
Надписът е лаконичен, но с подробна и точна информация за ктитора и неговото отношение към изграждания храм, за подбудите и религиозната му ревност.
"Изображенията, рисувани при царуването на Константина Тиха по поръка на Калояна, са се запазили отлично, и не могат да не предизвикат възторг поради художествените достижения и техническото майсторство на онази българска школа, към която се е обърнал Калоян. Ние намираме в тях всички белези на търновската маниера от ХІІІ в. (църквата "Св. 40 мъченици" и параклисите на Трапезица)." (Грабар, А. Боянската църква, С., 1924, с. 4).
Изкуството, създадено от умели зографи от Търновската художествена школа, със средствата, но и с отношението на феодалния владетел, с изискванията му за художествено майсторство не само при изпълнението на неговия портрет и този на съпругата му Десислава, но и на всички образи и библейски сцени. Образите не се повтарят. Всеки носи своята индивидуалност, емоционално присъствие, подчертана жизненост.
"Българските стенописи от ХІІІ в., включително и ктиторските портрети, се характеризират с типични отлики, повече или по-малко различни от общия облик на византийската живопис от същото време. От 1204 до 1261 г., през който период Цариград бе подчинен на властта на латинската империя, там бе притъпен туптежът на онзи импулс в изкуството, който даваше своето отражение и дори налагаше състоянието на живописта на Балканския полуостров. Тогава в нашите земи продължаваше да се развива изкуството на местни начала, българските художници творят и внасят в творбите си някои лични разбирания, които в известни отношения се различават от общоприетите канони във византийската живопис."(Василиев, А. Ктиторски портрети, С., изд. БАН, 1960, с. 9.)
В този период старопрестолният Търновград се налага като един от важните културни центрове на Балканите, с ярко изявено влияние и на "живописния стил" на българската средновековна архитектура, възприет през ХІV в. и от Византия.
Надписът за строежа на Хрельовата кула в Рилския манастир, изписан с вградени тухли на южната стена, гласи:
"При владичеството на превисокия господин крал Стефан Душан, господин протосеваст Хрельо с голям труд и разход изгради тази кула на светия отец Иван Рилски и на Божията майка, наречена Осеновица, в годината 6843 индикт пети (1334-35)".
В ктиторските надписи на двама феодални владетели – севастократор Калоян (от средата на ХІІІ в.) и протосеваст Хрельо (от началото на ХІV в.), са подчертани "големия труд и разход" за съграждането на черквата и на кулата с параклиса "Преображение Господне" - на нивото на последния етаж. Задължително е било изписването на годината на градежа – една традиция, която продължава и във вековете на османското иго.
Портрет на Деспот Деян и неговата съпруга Доя - ктитори на Земенския манастир.
Ктиторските портрети в храма на Земенския манастир – на деспот Деян и деспотица Доя, изразяват спокойствие, самочувствието на хора, уверени в себе си, "говорят чрез знаците, думите на своето време", с подчертано българско присъствие, изразено и в детайла. Феодалът-владетел подчертава връзката си с народностното начало, което го отдалечава целенасочено от византийския модел.
Скалните скитове, приютили много отшелници в пещерите по Искърския пролом при Карлуково, по поречието на р. Русенски Лом при с. Иваново, пазели спомена за чудесата на монасите от ХІІІ-ХІV век. "По-заможните жители, преди всичко болярите, владетели на тези земи, (било прието) да дадат известна сума, за да се построи "на святото място" параклис или църква, а когато дарителят е самия цар – и цял манастир." (Мавродинова, Л. Скалните скитове при Карлуково, С., 1985, изд. "Български художник", с. 7).
В посветителния надпис в преддверието на храма в Куриловския манастир е отбелязано, че черквата е възстановена през 1593 г. със средства на българи-християни от селата Доброславци, Кумарица и Требич. В продължение на два века население на околни на манастира села почитало свещеното място, лековитите води на аязмото, славело паметта на рилския светец и в края на ХVІ в. върху основите на старата черква изградили нова, покрита с каменен свод и двускатен покрив.
В черквата на Кремиковския манастир "Св.Георги Победоносец", над вратата на западната стена на наоса – там, където са ктиторските надписи за градежа или възстановяването на храма, имената на участващите, годината, месеца и деня, надписът гласи: "Помени Господи ктитор игумен Христофор йеромонах и Антония йеромонах 1799". Имената на ктиторите, заплатили изписването на Големите икони на иконостаса, също са написани, заедно с годината, месеца и деня, като е отбелязано и родното им селище. Тяхното дело също трябва да бъде запомнено и последвано от други. Парите, дарени за изкуство – за стенописване и иконопис, са също толкова важни, колкото и тези, за съграждането на храма. Образите на светци и апостоли, на евангелисти, на Христос Вседържител и на Божията майка, осъществяват връзката на вярващия с невидимото, вечното, с отвъдното.
Драгалевският манастир "Св. Богородица" е имал в периода ХІV – ХІХ в. голям брой ктитори. Известен като "царски манастир", ставропигиален (подчинен не на софийската митрополия, а направо на патриарха), той е съграден от цар Иван Александър, който бил ктитор и на Зографски, Бачковски, Оряховски манастир. В 1378 г. светата обител получила хрисовул от сина му – цар Иван Шишман, който потвърждава правдините, получени от манастира при основаването му. Грамотата дава точни сведения за съграждането и украсяването на светата обител:
"Благоизволи царство ми да дари тоя благообразен и всенастоящ мой хрисовул на манастира на Пречистата Богоматер, който се намира във Витоша и който създаде, издигна и украси светопочиналият родител на царство ми цар Иван Александър..."
След превземането на София от османците Драгалевската обител "Св. Богородица" е била ограбена и обезлюдена. – от първата половина на ХV в. не са запазени никакви вести. Евангелието, преписаното в манастира от поп Никола в 1469 г., дава основание за съществуването на манастирско братство. "Седем години по-късно, т. е. в 1476 г., Радослав Мавър, вероятно софийски болярин или първенец, успял със семейни средства и подпомогнат от синовете си Никола граматик и Стахна да зографиса манастирската черква." (Ковачев, М., Драгалевският манастир Св. Богородица Витошка и неговите старини, С., Държ. печатница, 1940, с. 12.)
Ктиторският портрет на Радослав Мавър, който държи в дясната си ръка макет на храма, на жена му Вида и синовете му Никола Граматик и Стахна, показва благосъстоянието на семейството, достолепието на образите, стенописани в притвора – върху част от западната и северната стена. Средствата са дарени за украсата на храма, все още жив в народната памет като "царския манастир", свързан с царуването на едни от последните български владетели преди падането на царството под властта на османските турци.
Софийският терзия Милич и жена му Кера дарили на манастира в 1534 г. ръкописно четвероевангелие, а това доказва, че в светата обител се развива книжовна дейност, за която религиозната книга е била важна и необходима. Със своите заглавни букви, винетки, калиграфско изписване, книгата също се е възприемала като произведение на изкуството, което служело за модел, възприемало се като светиня. Ктиторите закупили евангелието на манастирското братство, за общото просвещение, което обединявало монаси и поклонници, укрепвало вярата.
Иконостасът на драгалевската черква се подновявал в края на ХVІІІ в. чрез дарения на християни от съседното село Драгалевци: в 1792 г. Вучко и Ило дарили голяма двойна икона Исус Христос благославящ и св. Йоан Предтеча, а в 1793 г. драгалевчанинът Георги Сахтиянов подарил фриза на иконостаса с дървения кръст. В 1795 г. ктиторът Недялко донесъл заедно със семейството си царските двери и надвходната арка. (Ковачев, М., Цит. съч., с. 24). Така в продължение на четири години манастирският храм получил своя нов иконостас - за радост на монаси и християни от София и близките села.
В 1760 г. поклонници и софийски еснафи дарявали икони и църковна утвар за храма "Св. Богородица", възприемали манастира като свой духовен пристан, участвали в разкрасяването му, кой с каквото можел. Изкуството в храма радвало всички, възвисявало духа, усилвало вярата, опазвало народността от опитите на властващите за ислямизиране на християните.
В 1810 – 1814 г. поклонници и софийските еснафи – бостанджийски и касапски - дарили на манастири свещници, посребрен потир (чаша за причастие), посребрена медна паничка, като всеки предмет представлявал произведение на изкуството. Надписите по църковната утвар пазят до днес имената на дарителите. На посребреният потир се чете: "1816 ... Николачко, Костадин ... и подружие: Стана презвитера: Гергия: Крсто: Владо: Игнат йерей, он беше егуменъ: отец Мано: Мати: Младена... Више село Драгалевци". Християните, изпълнили в празнични дни пространството на храма и манастирския двор, получавали ново самочувствие, докосвали се чрез изкуството до притегателната сила на храма, пазели спомена за даренията, от своя род.
Този кратък преглед на дарителството в Драгалевския манастир и връзките му с духовния, културен и просветен център София в последните десетилетия на свободната българска средновековна държава и във вековете на османското владичество доказва ролята на светата обител за християнското население в духовната общност Софийска "Мала Света гора", необходимостта от възраждане след периоди на разрушения.
Възобновяването на черквата "Св. Георги" в Кремиковския манастир в края на ХV в. представлява също етап в съществуването и развитието на светата обител, продължила традицията в българското изкуство от ХІІІ – ХІV в. Боляринът Радивой, представител на прослойка в българското общество, запазила все още богатството и положението си в обществения живот в първия век на османско владичество по българските земи, търси начин да изяви религиозната си принадлежност и ревност за възобновяване на духовния живот на етноса в Софийска епархия. "Затова актът на дарението на Радивой, ктитора та Кремиковската църква, е всъщност продължение и преосмисляне на традицията в новите условия.... В ктиторската композиция не са посочени имената на изобразените лица, а само имената на починалите деца." (Паскалева, К. Църквата "Св.Георги" в Кремиковския манастир, С., "Български художник", 1980, с. 44).
В памет на децата си Тодор и Драгана, починали през месец август 1493 г., боляринът Радивой възобновява и стенописва със свои средства храма на манастира над село Кремиковци, за да укрепи и съживи духа на покореното християнско население в областта около града София. Ктиторският портрет е уникално произведение на изкуството – един емоционален "разказ", в който участва цялото семейство - ктиторът, който поднася модел на черквата – съградена и изписана; съпругата му и двете починали деца. Светецът-патрон – св.Георги, поема макета, като застъпник пред Христос. До него е фигурата на софийския митрополит Калевит. Композицията завършва с образа на Христос – благославящ. Личи ясно влиянието на средновековната традиция от ХІІІ-ХІV в. Облеклото, позите, емоционалното присъствие на отделните образи, единството на разказа, на декоративната система, откроява почерка на потомствен зограф, изявил виталността на художествената традиция от времето на свободното Българско средновековие при новите условия на историческия момент.
Дарителски надпис от 1799 г., изписан над вратата върху западната стена на наоса, гласи: "Помени, Господи, ктитора игумен Христофор йеромонах и Антоний йеромонах, 1799".
В "Зографския поменик", съставен между 1527 – 1728 г., сред дарителите е отбелязано "Монастир Кремиковский. Григория". Светата обител като цяло участва в дарителския процес, представлявана от самоковския монах Григорий. Това означава, че в 1672 г., когато Григорий монах посещава Зографския манастир, Кремиковската обител е имала възможност да бъде дарител на българския манастир на Атон.
"В един от най-ранните наши ктиторски портрети, запазен в църквата "Архангел Михаил" в Костур, Михаил Асен и майка му Ирина са изобразени анфас с молитвено протегнати ръце към уголемената фигура на архангел Михаил между тях. (Василиев, А. Ктиторски портрети, С., 1960, 13, 15). При всеки конкретен пример се възприема творческото присъствие на художника, вникнал в душевното състояние на образа.
Дарителството има своя линия на приемственост - царете, болярите, висшето духовенство от времето на свободната българска държава са заменени през ХV–ХІХ в. от монаси, игумени, цели манастири, богати търговци, цели еснафски сдружения, до обикновени поклонници – семейни двойки или бащи и синове, цели родове.
"През 1840 г. били изрисувани стенописите в главната църква на Рилския манастир – в параклисите "Св. Иван Рилски" и "Св. Никола" предно място заемат и ктиторските портрети – образите на четирима дарители – чорбаджи Вълко, който държи модел на храма, и жена му Рада; дядо Яне и баба Стефана. Те са напълно индивидуализирани, изтъкнати са техните типични черти и важното, което е, с тези портрети се прави опит да се откъснат от византийските похвати за представяне на образите. В тях е избегната установената линеарност, а се прибягва до пластично, триизмерно обрисуване на формата. Реалистичният подход е довел майсторите и до търсене на душевното състояние на портретуваните лица." (Василиев, Ас. Български възрожденски майстори, С., 510, 511).
Ктиторски портрет на Хаджи Петко.
Стенопис от XVIII в. в черквата "Успение Богородично" в Зографския манастир
Портретите на ктиторите, разположени най-често в притвора на храма, при това на нивото на погледа на посетителя, "очовечават" сакралното пространство, вграждат реалния човек сред библейските сцени, приобщават вярващия. Ктиторските портрети в притвора създават специфична атмосфера, силно въздействаща, изразила чрез изкуството преклонението, благодарността за благотворителното дело на дарителите, не пожалили средства за съграждането и зографисването на дома на Бога, който се превръща в дом на всички. И когато в последните векове на османското владичество вече няма българи-феодали, заможни боляри, съпричастност към традицията изразяват жители на съседни села или малки градове и с общи усилия създават това, което е от полза за всички – храма като духовен пристан, спасителен остров, място за единение и надежда. Отново отворила врати за ритуали и празнични литургии, черквата се възприема като неделима част от живота на всеки. А когато през ХVІІІ-ХІХ в. османската власт разрешава на християните да изграждат своите черкви с куполи, култовата сграда се откроява в селищния силует, наред с минаретата на джамиите, привлича погледа, създава чувството за съпричастност в рамките на общността. Вложените от всеки един средства имат свой ярко изявен материален образ, който трябва да се помни. Човекът не откупува паметта, а става част от процеса на приемственост и развитие. Важно е името на ктитора да бъде изписано, годината, дори месеца. Това е нравоучително, модел на поведение за потомците, за които храмът трябва да остане духовна ниша, която пази жива родовата памет, възпитава, обединява, възвисява човешкия дух, пази народността, съзнанието за етнокултурна идентичност.
"В 1882 г. Михаил и Христо Благоеви от с. Тресонче, Дебърско изобразили портрета на ктитора дядо Гълъб Петров в народно облекло." (Василиев, Ас. Български възрожденски майстори..., с. 199). Обикновения човек от народа отделя от средствата си, за да съхрани храма и народа си. Образът е силно въздействащ, особено съпоставен с богатите търговци-ктитори на Зографския манастир на Атон - от Банско, от Ловеч и други градове, с тяхното достолепие, богато облекло, самочувствие, умело предавано от зографите.
Груповият ктиторски портрет, обединил образите на няколко дарители, свързани от общата цел – възстановяване и изписване на храма, придава на сакралното пространство особена сила на въздействие, привлича погледа, насочва мисълта на посетителя. Дарението, събирано от по-голям брой богомолци, е свързано в ктиторската композиция с образа на благославящия Христос, разтворил ръце над дарителите. При съпоставянето на два групови портрета – в черквата "Св. Никола" в с. Калотино, Софийско от ХІV в. - с двама мъже, една жена и 3 деца, и портрета от черквата "Св. Теодор Тирон и Теодор Стратилат" в с. Добърско, Благоевградско от началото на ХVІІ в. с образите на 6 дарители, се възприема силата на традицията и родовата памет, мястото и ролята на обикновения човек от народа, заделил средства за общото дело.
Прави впечатление активното участие на монаси, монахини, игумени митрополити, ктиторските образи на които са изписани през ХІХ в. в различни манастирски храмове: проигумен Теодосий в черквата "Покров Богородчен" при постницата в Рилския манастир, проигумени Евтимий и Порфирий в преддверието на черквата "Св. Георги" в Зографския манастир, йеромонах Севастиян и архиерей Серафим в метоха Пчелино при Рилския манастир, митрополит Йеремия – главната черква на Рилския манастир и др. Монаси и игумени участват като ктитори за възстановяването на светата обител - на метосите й, на параклиси и манастирски храмове.
С пари заплащали богомолци на художник и изписването на икони за храма, като в най-долната част поръчвали да се пишат имената им, годината, а на места и месеца, деня на дарението. В черквата на с. Подуене (дн. квартал на София) "Св. Богородица Животворен източник", възстановена в 1882 г., се четат и днес имената на ктитори, дарили иконите от "царския ред" на иконостаса. На иконата на св. Богородица е запазен надписа: "Помогни Господи ктитори и приложници от село Подуене, Ная, Петко, Георги, Спасъ, Петаръ Геня, Гюро, Спаса, Любен, за душевно спасение, 1883.
В Илиенския манастир до София се пази препис от надписа от 1832 година.
"Во славу светия единосушния и неразделимия Троици Отца и Сина и Светаго Духа во изображения Светаго храма понеже настоятеля бистъ отца благороднаго игумена Кириу киръ папа Георги 1832 месяцъ септември 25 денъ попъ Цветан, ктитори от Требичъ Цветан, Йоан, Кою, Ценко, Антон, Стоянъ, Павелъ Петко, Златка, Васил..."
Под иконата на Христос Пантократор е запазен надпис: "подарена през 1815 г. от Тодор и Подруже"; под иконата на св. Йоан Кръстител – "подарена през 1909 г. от Иван Тошев от Връбница". На месингови свещници от храма се четат надписи: "подарен на деня на св. Илия през 1883 г. от Стоян Стамбули (кожухарско дружество), а на друг – "подарен през 1882 г. от еснаф Котларски" (Славов, Ст. Илиянци, факти, събития, родове, С., 1994, 31, 32).
Дарителството, обхванало всички социални слоеве, за да стигне и до обикновения човек, е продиктувано от страх пред Бога, за здраве и дълголетие, за душевно спасение и благополучие. Ктиторът е поръчвал зографията на най-изкусния майстор, имал е свои изисквания, участвал е, според знанията и възможностите си, в творческия процес. Така и дарената икона, и църковната утвар са представлявали произведения на изкуството. Те впечатляват с изработката си и днес.
Пари се дават за полза на цялата общност, като формите на съпричастност са различни – някой дарява мястото си, за да се изгради там черква, друг участва със собствен труд в градежа, носи собствени строителни материали, дава средства, включва се в стенописването, откупува икони, съзнавайки важността, необходимостта от църковно изобразително изкуство.
"Българите в Цариград много добре са схващали в ХІХ в., че за да бъдат признати за отделна народност в империята, трябва да имат своя черква.".
Българинът Стефан Богориди, известен и почитан християнин на висока турска служба, поискал и получил от султана писмено позволение, българската колония в Цариград да има черква с български свещеници, в която службите да бъдат изпълнявани на български. Той подарил за новата черква мястото и стария си конак край Златния рог. Колонията с благодарност приела подаръка и кръстила църквата на името на светията на благодетеля – свети Стефан. И днес построената по-късно желязна църква се намира в бившия двор на Богориди, носи същото име, а метохът, построен през 1851 г., е такъв, какъвто е бил в онова време и също в този двор." (Жечев, Т. Българският Великден или страстите български, Пловдив, Изд."Христо Г.Данов", 1985, с. 40).
Дарил мястото си за български храм, и то само на 300 м. от Цариградската патриаршия, княз Стефан Богориди съзнавал ролята на храма за многобройната българска общност в столицата на Османската империя. При полагането на основния камък на бъдещия храм – на 25 октомври 1859 г., по време на извършвания водосвет от вселенския патриарх Кирил, княз Никола Конаки-Богориди – най-големия син на княз Стефан Богориди (който починал два месеца и половина по-рано - на 1 август 1859), поставил в издълбания камък оловна кутия, в която върху медна пластина била изписана благодарност на всички, помогнали за изграждането на храма, за да се знае и помни. Така българите имали своя свещена земя в сърцето на Цариград.
Епископ Софроний Врачански търси спомоществователи за издаването на първата си печатна книга "Неделникът", която изписва, рисува заглавната страница, началните букви, рисува и автопортрета си, но на първата страница изписва списък на дарителите – имената им и града, в който живеят.
Традицията продължава и в съвремието. Дарителите изискват името им, годината, предмета на дарението, да бъдат изписани така, че всеки да може да прочете, да се докосне до изкуството като - техен дар за храма. Нужно е обаче и творците, и ктиторите да се вгледат в сътвореното през ХІІІ-ХІV и ХVІІ-ХІХ в., в мястото и ролята на всеки детайл, в чувството за единство на архитектурната форма, на стенописването и иконописта, на амвона, владишкия трон, резбованите столове, долепени до стените в наоса – всичко, което е създадено като откровение.
Напоследък все по-често се срещат примери на събрани пари от местни жители от околни селища за възстановяването на манастирски или селищен храм, а "творците" са оставяни свободно да творят, често без задълбочени познания за изискванията на канона. За вярващия, дал от оскъдните си средства за стенописването на православната черква, стенописта и иконата не са просто предмет на естетическо съзерцание, на свободна интерпретация на образите. Разочарован, неудовлетворен, човекът търси атмосферата на друг храм, въздействието на друго сакрално пространство или се затваря в себе си, защото изкуството, създадено с парите му, не го привлича... Храмът е средище, вдъхновена "среща на всички изкуства", за които безспорно вложените пари предполагат създаването на единен генератор на духовност, на културна идентичност. Спомоществователството, което обхваща все по-голям брой богомолци и в нашето време, се нуждае от състезателното начало между художници, добре познаващи символиката на религиозната живопис, за да не се увеличават неудачно изпълнените стенописи, и то със средствата на местни жители!
Българско общество за проучване на ХVІІІ век
Научна конференция Пари, думи, памет, 3-4 април 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com