"И откъде ми е това - да дойде при мене майката на моя Господ?" (Лук. 1:43).
"...Ето, отсега ще ме облажават всички родове, задето Силният ми стори велико нещо, и свето е името Му." (Лука 1:49-49)
Ние, православните християни, сме обвинявани от протестантите, че почитаме
света Богородица и светиите. Ще се опитаме да дадем отговор на този въпрос в светлината на Светото Писание, доколкото е възможно в този лист.
Втората Божия заповед гласи:
"Не си прави кумир
и никакво изображение
на онова, що е горе на небето,
що е долу на земята,
що е във водата,
под земята,
не им се кланяй и не им служи" (Изх. 20:4-5).
Провиняваме ли се ние, православните християни, срещу тази Божия заповед, като, вярвайки в Бога и служейки Нему, почитаме още света Богородица, светите апостоли, светите мъченици и всички други святи хора, отдали живота си за Божия прослава? Провиняваме ли се с това, че в тяхна чест устройваме празници, издигаме храмове, служат се литургии и прочие?
За да отговорим на този въпрос, нека първо си изясним що е кумир. Кумирът е идол, който е поставен от човек на мястото на истинския Бог. Кумирът е лъжливо божество, с което човекът се опитва да измести Бога. Но може ли нещо да измести Бога? Не, разбира се, защото Бог е единственият и всемогъщ Господар на Вселената. Има обаче и днес хора, които се опитват да заместят Бога с нещо низше и преходно и правят това свой Бог. Такива хора са суеверните идолопоклонници.
В такова нещо се опитват да ни обвинят протестантите, но напразно. Ние бихме били идолопоклонници, ако боготворяхме светците и ако с тяхното почитане бихме затъмнили Божията Слава. Но всъщност ние не ги боготворим и никого не поставяме на мястото на Господ Иисус Христос - единствения наш Спасител, Изкупител и Ходатай. Ние само следваме думите на Христос, който е казал на Своите апостоли, а чрез тях - и на всички Свои избрани: "Който приема вас, Мене приема, а който приема Мене, приема Тогова, Който Ме е пратил" (Мат. 10:40).
Кумирът отдалечава човека от Бога, а когато ние почитаме Божията Майка и светиите, се приближаваме към Него. Православният християнин, като вижда как светиите с Божията благодат са прославяли Бога с делата си, подражава на вярата им съгласно думите на свети апостол Павел: "Помнете вашите наставници, и като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им." (Евр. 13:7)
Обвинявани сме в това, че прибягваме до ходатайството на светиите. Истина е, че ние търсим в молитвеното си общение със светиите тяхното ходатайство, но не защото не зачитаме единствения Ходатай - Христос, а понеже вярваме в Светото Писание, което казва: "Голяма сила има молитвата на праведника" (Иак. 5:16). Ние вярваме, че тези божии угодници са преминали от този временен живот във вечния блажен живот - Царството Божие, защото Господ Иисус Христос ни уверява: "Който вярва в Мене, и да умре, ще живее." Стоейки пред Божия престол заедно с Божията Майка те се молят за нас.
За нас света Богородица и светиите не са ходатаи като Христа. Той е Ходатай по същество и по изкупителните Си заслуги, а светиите ходатайстват за нас, подражавайки на Христос и великата Му любов към грешниците. С други думи, Христос е Ходатай по природа, а света Богородица и светиите са ходатаи по благодат. Особено голямо е застъпничеството на Божията Майка пред Нейния Божествен Син. Как да не се обръщаме към нея. Как да не я тачим, когато тя сама казва: "Ето, отсега ще ме облажават всички родове" (Лука 1:48) (Лука 1:48).
А защо протестантите, които иначе много държат на Светото Писание, не почитат света Богородица, за почитта към която е писано в Писанието? Защо те същите не почитат Божиите угодници - Светите апостоли и светиите, чието зачитане е постановено от Господа Иисусa Христа с думите: "Който вас слуша, Мене слуша, и който се отмята от вас, от Мене се отмята" (Лука 10:16).
Отдаване на дължимата почит към светиите и света Богородица не е от днес, а от първите векове на християнството. През втори век християните от Смирненската църковна община свидетелстват за мъченическата смърт на техния епископ св. Поликарп Смирненски следното:
"Ние събрахме костите му - съкровище, по-ценно от многоцветни камъни и по-чисто от злато - и ги положихме където трябва така, че щом стане възможно, ние ще почнем да се събираме с радост и веселие, и Господ ще ни съизволи да празнуваме деня на мъченическото Му раждане".
Блажени Августин, приблизително два века след това - IV в., защитавайки правата на вярата, говори:
"Не на мъчениците ние посвещаваме свещенството, богослуженията и жертвоприношенията (както правят това езичниците по отношение на своите божества), защото ние смятаме за свой Бог не тях самите, а техния Бог. Наистина почитаме паметта им като свети Божии люде, които са воювали за истината до смърт. Но чувал ли е някой някога щото свещеникът, стоящ пред олтара, построен даже над гроба на мъченик, в Божия чест и почит да казва в своите молитви - на тебе, Павле, Петре или Киприяне, принасям жертва?…
И тъй ние не почитаме св. мъченици с божествени почести… не сме им установили свещеници и не им извършваме жертвоприношения, защото това е неприлично, неподобаващо и непозволено, тъй като то трябва да стане само по отношение на единия Бог."
Дивен е Бог чрез своите светии. Сам Господ Иисус Христос им казва: "Вие сте Мои приятели" (Йоан 15:14). Как да не почитаме тия, дето са и служилите, и приятели, и синове Божии? Честта, която се оказва на най-усърдните служители, доказва любовта към общия Владика. Те подпомагат християнина по-лесно да се доближи до Бога. Те са като някакво необходимо стъпало между греховната отдалеченост и Божията благодат, те ни улесняват и насърчават в стремежа ни да служим на Бога.
А колко много чудеса стават по молитвеното застъпничество на Божията Майка и светиите, те са чудесни молитвени ходатаи пред Бога.
Нека накрая завършим с думите на св. Йоан Дамаскин, който сам бил изцелен по чудесен начин от Божията Майка:
"Като гледаме как са живели всички тия светци, нека подражаваме на тяхната вяра, любов, надежда, ревност, живот, твърдост в страданията, търпение дори до кръв, за да се удостоим и ние с венците на славата."
Амин!
Свещеник Георги Вълев
Храм "Свети
Aтанасий" гр. Варна
"Наименованието Богородица - пише Антиохийският патриарх Йоан - е съставено от много Отци и е употребявано от тях и писмено и устно. Никой от църковните Отци не е отхвърлял това название; напротив - мнозина са се ползвали от него и при това - знаменити." Такива са: св. Игнатий Богоносец, св. Юстин Философ, св. Ириней - епископ Лионски, св. Дионисий Александрийски - Отци от II и III век; св. Атанасий Велики, Св. Иоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Ефрем Сирин - църковни Отци от IV век.
"Който отрича, че Мария е родила Бога, той няма да види славата на Неговата Божественост" - възкликва св. Ефрем Сирин.
Св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики, св. Григорий Богослов, а след тях и много други употребяват в произведенията си термина "Богородица". Св. Отец Прокъл - Константинополски архиепископ - в едно свое слово за Рождество, на поставения му въпрос: "Ти мечтаеш да видиш нещо невиждано - нима жена може да роди Бог?" дава великолепен отговор: "Аз не казвам, че жена може да роди Бог, аз казвам, че Бог може да се въплъти и да се роди от жена, защото за Него всичко е възможно."
Непобедим защитник на православното учение за Божията майка през V век става Александрийският патриарх Кирил, чиято проповедническа и полемична дейност е насочена срещу ереста на Несторий. Този ересиарх мислел, че Майката Божия по плът - пресветата Дева - не е родила в собствен смисъл и наистина Въплътилия се Бог-Слово и че тя не трябва да бъде наричана Богородица. В отговор на това лъжеучение св. Кирил Александрийски на много места в своите съчинения изповядва, че пресветата Дева е истинска Богородица.
"Удивявам се - пише той в окръжно послание до своето паство - как може да се пита дали трябва светата Дева да бъде наричана Майка Божия! Защото, ако Иисус Христос е Бог, то как пресветата Дева, Неговата майка, не е Божия Майка."
На друго място в разсъжденията на светия Отец за въплъщението на Божия Син срещаме:
"Братя, ние признаваме, че от светата Дева и Богородица се е родил в едно съвършен Бог и съвършен човек, надарен с разумна душа, поради което и светата Дева наричаме Богородица. Бог Слово е обитавал в нея същински; не въображаемо, а истинно." И на трето място: "Господ е възприел собственото наше тяло и е станал човек, (роден - б. пр.) от жена, без да престава да бъде Бог, роден от Отца, но и при приемането на плътта е останал това, което е бил. Така учи навсякъде словото на правата вяра. Намираме, че така са мислили и светите Отци, затова и дръзваме да наричаме светата Дева Богородица."
"Който не изповядва Емануил за истинен Бог и светата Дева, родила по плът Божественото Слово, станало плът, за Богородица, да бъде анатема!" - Така Третият, Ефески Вселенски събор осъжда ереста на Несторий и потвърждава църковната почит към Богородица. В работата на събора са посочвани много указания от древните Отци както за личността на Христа, така и за Неговата Майка. И всеки път тези указания са изслушвани с внимание от присъстващите. Отците от Събора постановяват:
"Съгласно с преданието, да се почита и проповядва нашият Господ Иисус Христос в едно лице, а пречистата и приснодевствена Негова Майка да се нарича в собствен и истинен смисъл Богородица."
Когато на Четвъртия, Халкидонски Вселенски събор се прочита известното послание на св. Кирил, Отците възкликват: "И ние като Кирил вярваме! Така сме вярвали, така вярваме; анатема на онези, които не вярват така!"
Петият вселенски събор (553 г.) определя:
"Ако някой нарича светата преславна Приснодева Мария "Богородица" коварно и не в собствен смисъл или пък я нарича "Човекородица" и "Христородица", като че ли Христос не е бил Бог, а не я изповядва в собствен и истинен смисъл като Богородица, за такъв да бъде анатема!"
В определенията на Шестия вселенски събор от 631 г., между другото се казва:
"Изложеното ... учение запечатваме със съгласието си, като проповядваме единия Христос, въплътилия се Син Божи. И безсеменно родилата Го Приснодева изповядваме действително и истинно като Богородица."
Отците от Седмия вселенски събор от 787 г. събор с одобрение изслушват и скрепяват със съгласието си онези места от посланието на Константинополския патриарх св. Тарасий и Йерусалимския патриарх Теодор, където се изповядва, че светата Дева е Богородица. В посланието Теодор определя и църковното почитане на иконите:
"Почитаме и се покланяме на иконите на пречистата Майка на Господа, неизказано родилата Го света Богородица и Владичица наша."
Отецът от VII век св. Иоан Дамаскин в съставеното от него изложение на православната вяра казва: "Ние изповядваме, че светата Дева е Богородица в собствен и истинен смисъл, защото както истинният Бог се е родил от нея, така и тя е родила истинния и въплътил се Бог."
Св. Теодот проповядва, че "ако някой счита себе си за християнин, а между другото не приема в Божествената Дева достойнството и названието Богородица, този човек, противоречейки на догматите, напразно се кичи с това свято име." Или, както казва св. Григорий Богослов, "Който не признава, че Мария е Богородица, той е отчужден от Бога".
Втората истина, на която учи Църквата, е тази за приснодевството на Мария. Според светите Отци, приснодевството е неотделима черта на достойнството на Богородица. Затова като изповядвали, че пресветата Мария е Богородица, те я наричали Дева.
"Възможно ли е - казва св. Епифаний - някой някога, в който и да е народ, да дръзне да произнесе името на света Мария, без да я нарече Дева."
"Ако майката не е останала Дева - казва св. Прокъл - то Роденият би бил обикновен човек и нищо удивително не би имало в рождението."
Като доказателство за приснодевството на Богородица можем да се позовем на свидетелствата на църковниците от II и III век: св. Ириней, св. мъченик Юстин Философ, Ориген, св. Методий; от IV и V век: св. Григорий Нисийски (Нисски), св. Атанасий Велики, св. Григорий Богослов (Назиански), св. Василий Велики, св. Иоан Златоуст, св. Ефрем Сирин, св. Амвросий, блаж. Августин, св. Кирил Александрийски, св. Теодот Анкирски, св. Прокъл, св. Андрей Критски и други.
От най-древни времена, в писанията на светите Отци Божията майка се нарича "Майката-Дева" и "Приснодева". Максим Грък пише, че на Петия вселенски събор император Юстиниан настойчиво молил Отците да постановят в Символа на вярата вместо "Дева Мария" да се чете "Приснодева Мария". Отците не се съгласили на тази поправка, колкото и тя да се възприемала като благочестива, поради забраната от Третия Вселенски събор да се прибавя или отнема нещо от Символа.
Tретата истина, която може да се разглежда като следствие на първите две, разкрива величието и превъзходството на Божията Майка не само над всички земни твари, но и над висшите ангелски чинове. Тук се отнасят всички писания на светите Отци и Учители на Църквата, в които пресветата Дева се прославя с най-възвишени похвали, приложими единствено към нея. Могат да се посочат творенията на св. Иреней, Тертулиан, блаж. Августин, св. Кирил Александрийски и много други и особено древните употребявани и до днес литургии на св. Йоан Златоуст, св. Василий Велики и св. Григорий Двоеслов.
"О, чудо! - възклицава св. Йоан Дамаскин - жена беше въздигната по-високо от серафимите."
На Седмия Вселенски събор се прочита посланието на Константинополския патриарх св. Герман, в което той казва: "Ние я почитаме и величаем (св. Дева Мария) ... и я признаваме за по-висша от всички видими и невидими твари."
Четвъртата истина, така утешителна за човешкия род, е тази, че Божията Майка е първата след Христа пред Бога наша застъпница и помощница. За това свидетелстват много църковни празници, установени в първите векове на християнството. Тези празници споменават и честват различни събития от живота на света Богородица: Рождество, Въведение в храма, Благовещение, Успение, Покров и други.
Из "Земния живот на Св. Богородица", издание на манастира "Св. Панталеймон" в Света Гора
Първа електронна публикация Фондация
"Покров Богородичен"
Светостта като състояние на нравствена извисеност на отделната личност е тема, върху която може всякога да се разсъждава. При все това има случаи и поводи, когато е наложително тя да бъде обсъждана.
Две са причините или съображенията ми да се спра тук на тази тема:
1) всички сектантски общности отричат въобще светиите и съответно почитта към тях, а сега у нас те са много и са твърде агресивни, и
2) не са малко тези измежду православните, които поради недостатъчна религиозна просветеност или поради засиления рационализъм в нашето време се отнасят с по-голяма или по-малка доза скептицизъм по въпроса за светиите и за почитта към тях.
Въпросната тема е твърде обширна. Тя е в генетическа връзка с молитвите за умрелите, с почитта към иконите (виж тук) и почитта към Кръста. Тук разглеждам темата частично и предимно през библейско-психологическата призма.
Почитта към светиите има три измерения:
1) благоговейно възпоменаване на техния подвиг;
2) молитвено призоваване;
3) почитане на техните мощи.
Между тези три измерения има вътрешна връзка и взаимна обусловеност.
Изходен пункт за споменатите три измерения е идеята за Църквата като богочовешко единство, като богочовешки организъм, като духовен съюз между нейните членове, съединени помежду си чрез любовта, която води началото си от Бога. Бог е любов (срв. 1Иоан. 4:8, 16). Човекът като образ Божи (срв. Бит. 1:26-27) носи в себе си зародиша на любовта. В името на тази любов Иисус Христос призовава Своите следовници да живеят в пълно единство помежду си. Той казва:
"Както Ти, Отче, си в Мене, и Аз в Тебе, тъй и те да бъдат в Нас едно... Аз съм в тях, и Ти в Мене, за да бъдат в пълно единство" (Иоан. 17:21, 23).
Християнството е религия на любовта - любов не само към близки и приятели, а към всички - в това число и към враговете, защото и най-големият враг и престъпник носи в себе си нещо божествено, което като божествено трябва да бъде обичано. Бл. Августин пише, че не трябва да мразим човека заради греха в него, но не бива и да обичаме греха заради неговия носител - човека. Това е теоретическата постановка на разглеждания тук въпрос. За нейното практическо осъществяване се изискват много усилия и напрежение на волята. Тук са необходими примери за подражание.
Църквата ни предлага такива примери в лицето на светиите, които са били хора като нас, но докато са били на земята са водили строг нравствен живот и така са се издигнали до степен на духовна извисеност, на светост и съвършенство и поради това са достойни за подражание. Св. апостол Павел пише:
"Вие пристъпихте... към духовете на праведниците, които са достигнали съвършенство" (Евр. 12:22-23).
И още: "(Ние сме) съграждани на светиите и свои на Бога" (Ефес. 2:19).
Това ще рече, че към Църквата като богочовешко единство принадлежат прославените на небето светии. По пътя на тези логически разсъждения, подкрепени с фактологически доказателства, стигаме до първото измерение на почитта към светиите.
Всеки народ има свои повече или по-малко изявени личности в различни области на живота: интелектуалци, поети, писатели, художници, герои на духа, вождове, някои от тях дори митологизирани. Такива личности са повече от необходими. И ако един народ няма национални герои, той трябва изкуствено да ги създаде. Иначе не може да запази националното си самочувствие, не може да оцелее като народ.
У всеки що-годе цивилизован народ има музеи, в едни от които се пазят експонати от материалната му култура, а в други - пак материални предмети, но вече лични вещи на изявени герои и творци. На тях се наименуват училища, улици, населени места, издигат им се паметници, рисуват се образите им, възпяват се подвизите им, плетат им се венци от неувяхващи слова. И всичко това е израз на признателност, на благодарност за техните заслуги. Те остават безсмъртни в съзнанието на поколенията, осъществява се така нареченото историческо безсмъртие, защото в съзнанието на своите сънародници те наистина са и остават безсмъртни.
Националните герои са обект на искрена любов от потомците им. Пирамидите в Египет, гробницата Тадж Махал в Агра, Индия, мавзолеите, пазещи костите на храбри воини, са веществено доказателство както за безсмъртието на намиращите се там, така и за любовта към тях от страна на съградилите тези паметници и на пазещите ги през вековете.
Ако току-що изразеното е валидно в национален мащаб, а за някои личности и в световен,
тогава е лесно обяснима благоговейната почит, която Православната църква отдава на лица духовно извисени, достигнали съвършенство, увенчали се с ореола на светостта. Бих добавил -
тук нещата са още по-ясни и категорични. Защото, ако в светския живот понякога са възможни грешки поради наличието на субективен елемент, тук такъв елемент няма. Църквата е
константна величина. Тя се възглавява от Самия Иисус Христос и в нея неизменно пребъдва Дух Свети, Който е Дух на истината и Който води към истината. Следователно при наличието на
божествен елемент в нея тя не може да греши. Тя, по думите на св. апостол Павел, е "стълб и крепило на истината" (1Тим. 3:15).
И още нещо. В светския живот не са малко случаите, когато живи хора биват възвеличавани и издигани в култ, а когато съгрешат, което често се случва, биват развенчавани, при което се получават конфузни положения. Не рядко се случва такова развенчаване и след смъртта им, когато конюнктурата се измени или се открият компрометиращи ги доказателства.
В Църквата такова нещо няма и не може да има. В Църквата светии на земята няма, т.е. няма лица, обявени за светци още приживе, нито приживе на тях се именуват улици, училища и т. н. Църквата не прави дадено лице светец, тя само го признава за такъв, след като вече е отминал от този свят, като се спазват редица изисквания, изключващи всякакъв субективен елемент. Решението тук се взема не от политбюро или от централен комитет (на политическа партия, бел. ред.), или от някакъв друг подобен орган, а от Църквата в нейната цялост под ръководството на Св. Дух, Който, както вече споменах, е Дух на истината. Тук са налице два елемента - божествен и човешки. Божественият елемент прави човешкият да не греши. Следователно дадено лице, което е признато от Църквата за светец, е светец и остава завинаги такъв. Няма и не може да има развенчан светец.
Почитането на светиите в Православната църква се изразява по различни начини: благоговейно възпоменаване на техния подвиг с цел да се породи у нас желание да им подражаваме по мярката на силите си; богослужебна прослава на паметта им; издигане храмове в тяхна чест; рисуване на икони и стенописи в храмовете; поклонение пред тях; палене свещи пред техните изображения - свещи, чиято светлина е символ на излъчваната от светците духовна светлина.
Като призовава към такава почит, Православната църква в никакъв случай не ни учи да ги почитаме като някакви божества (има само един Бог), а само като верни раби и приятели Божии, станали светии с лични усилия и с помощта на Божията благодат, получавана във и чрез тайнствата. Почитта към светиите е, от една страна, прослава на Бога, Чието величие те са отразявали още в земния си живот, а от друга - прослава на тях самите като живи образи Божии (Прот. Н. Малиновский. Очерк Православнаго догматическаго богословия, Вторая половина, С. Посад, 1908, с. 262). В живота наблюдаваме подобно явление: добрите дела на децата са прослава не само на тях самите, но и на техните родители.
Почитта към светиите в това й измерение, макар и да има подчертан религиозен характер, не е тъждествена с поклонението и служението, което подобава да въздаваме и наистина въздаваме само на Бога. Това в гръцкия език е изразено ясно с употребата на два различни глагола: "проскинео" = покланям се, и "латрево" = служа.
Първият глагол - "проскинео" - има значение на: покланям се, като се навеждам ниско до земята, падам на колене пред някого в знак на почит, на благоговение. Поклонение може и трябва да се въздава на Бога и на всичко, което символизира Божията любов и всемогъщество, Божията творческа сила и величие. Светиите са едни от тези, които символизират споменатите Божии свойства и затова на тях се отдава поклонение.
Другият глагол - "латрево" - означава: служа, слугувам на някого. Употребява се предимно за изразяване на идеи, които имат религиозен характер. Затова външната изява на вътрешните религиозни преживявания Църквата нарича богослужение. Честването паметта на един или друг християнски светец е само прослава на Божието име чрез живота и делото на този светец.
Почитането на светиите съпътства живота на Църквата още от нейното начало. Първа по време и с най-силно изразена почит е била и си остава св. Богородица. В това има дълбок психологически смисъл: св. Богородица с нейното богомайчинство стои най-близко до своя Син и наш Бог Иисус Христос. След нея са старозаветните праведници, апостолите Христови, мъчениците и изповедниците на вярата, чийто брой се е увеличил особено по време на гоненията срещу християните през I-III век. Техният брой се увеличава постоянно, защото през двехилядилетното съществуване на християнството винаги е имало и ще има хора, които чрез личен подвиг и божествена подкрепа достигат до светост и съвършенство и се вписват в сонма на праведниците.
Като става тук дума за броя на мъчениците и изповедниците на вярата, не е излишно да се отбележи, че XX век в това отношение е рекорден. Само в бившия Съветски съюз мъчениците за вярата са десетки хиляди. Към тях следва да се прибавят и тези от другите вече бивши социалистически страни.
Второто измерение на почитта към светиите включва нашето молитвено призоваване, което отправяме към тях. За разлика от националните герои и интелектуалните творци, на които отдаваме само почит и възхвала за тяхното дело и се стремим да им подражаваме съобразно нуждите и спецификата на времето, в Църквата православните християни отправят молитви към светиите и имат тяхното ходатайство пред Бога. Това също има своята психологическа обосновка. Вярващите в Иисус Христос са свързани помежду си не само чрез общата вяра, но и чрез взаимната любов.
Вече се каза, че истинският носител и източник на любовта е Сам Бог, Който е любов. Вечността на Бога сама по себе си постулира и вечността на любовта. Вечността включва всичко, в това число и времето. Следователно по своята същност любовта е извън времето. Ние се раждаме и живеем във времето, но като образ Божи и като носители на божествената любов се сливаме с вечността. А докато съществува времето и ние в него, остава възможността у нас да настъпват изменения. В духовната област тези изменения са в зависимост от общуването помежду ни, от проявлението на любовта ни един към друг. Любовта не е и не може да бъде пасивна. Не е достатъчно само да кажеш, че обичаш някого. Самата любов те води към действие.
Любовта на светиите е по-силна от нашата, защото тя е в зависимост от тяхното съвършенство. Така се обяснява и тяхното ходатайство, което е постоянно и действено. Членове на Църквата са не само живеещите на земята християни, но и отминалите от този свят. Човекът е психофизическо същество. Смъртта е властна над физическата природа на човека. Духовната му природа остава и чрез нея той е в единение както с живеещите на земята, така и с отминалите от нея. Връзката между едните и другите е именно любовта.
Колкото повече обичаш някого, толкова по-ясно осъзнаваш неговите потребности и си готов да откликнеш на тях. Откликът обаче се предхожда от молитва. Принцип е, че от другия можеш насила да вземеш нещо, но насила не можеш да му дадеш. Молитвата е именно тази, която съдейства за отклик от другата страна. Колкото по-съвършен е този, към когото отправяме молитвата, толкова по-силно е и нейното въздействие, по-силно е и неговото ходатайство.
Светиите по силата на тяхното съвършенство знаят нашите нужди и в зависимост от молитвата ни към тях откликват на нас и ходатайстват пред Бога за нас. Ходатайството и молитвата са неделимо свързани помежду си и не могат да се разглеждат поотделно. Те са две страни на една и съща същност. Самопонятно е, че ходатайството на св. Дева Мария има първенствуваща сила и действеност както поради личното й съвършенство, така и поради нейното богомайчинство. Като жена и майка, при това Майка Божия, тя най-добре знае нашите нужди. Неслучайно Православната църква я възпява молитвено и я възвеличава като по-чиста от херувимите и по-славна от серафимите. Херувимите и серафимите са безплътни ангелски сили, а тя в духовен смисъл стои по-високо от тях. Поради това православните християни отправят към нея най-чисти и най-искрени молитви; нейните икони са най-много на брой след тези на Иисус Христос; на нея са посветени бисерите на човешкото изкуство във всички области.
Ходатаи пред Бога са всички светии. Ако грешни хора могат да се молят за грешни и техните молитви имат сила пред Бога, колко повече могат да се молят и наистина се молят достигналите блажено състояние в царството Божие (срв. Иак. 5:16). Като приятели Божии техните молитви и ходатайства имат голяма сила пред Бога, защото са получили Неговата благодатна подкрепа. Те могат да ни помагат и действително ни помагат както в духовните нужди, така и в житейските бедствия, които често ни спохождат. Православната църква учи, че светиите, които са в блажено състояние, възнасят молитви не само за земната Църква като цяло, не само съединяват своите молитви към Бога с молитвите на членовете на земната Църква, но и че в тяхно лице членовете на тази Църква имат ходатаи и по различни частни, лични нужди (Пак там, с. 252).
Бидейки нравствено съвършени и духовно чисти, светиите са в блажено състояние. Естествено е, че те се стараят да ни помагат и ние да станем участници в това блаженство.
От личен опит знаем, че когато сме в радостно състояние, ние се стремим да споделим радостта си и с други, за да станат и те съпричастни на нашата радост. Това потвърждава и народната мъдрост, че споделената радост е двойна радост. Ако в нашите взаимоотношения искрено обичащият не може да бъде спокоен, когато обичаният от него е нещастен или заблуден, и прави всичко възможно да му помогне, колко повече това правят нравствено чистите, светиите, чиято любов към нас е съвършена. Всичко това е възможно и се осъществява между членовете на Църквата, независимо от това дали те са още на тази земя и са членове на земната Църква, или вече са отминали от нея и са членове на небесната Църква. Църквата е една и само условно говорим за земна и небесна. Нейните членове са неделимо свързани помежду си, както вече се каза, чрез връзките на любовта.
Още нещо в тази насока. Не бива да се забравя, че вярва ли някой (има се предвид религиозната вяра), той е в единение с вярата на всички, с които е свързан; моли ли се, той е в обща молитва с всички. Никой не трябва да се надява само на своята молитва, защото не живее сам. Когато се молим, ние търсим застъпничеството на Църквата, особено в лицето на тези нейни членове, които са се удостоили с венеца на светостта. Те са ходатаи за нас в името Христово. Св. апостол Иаков пише, че "голяма сила има усърдната молитва на праведника" (5:16) (Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Учебник по Мисионерство, С., 1937, с. 216).
Някои хора недоумяват как е възможно застъпничеството и ходатайството на светиите за живите членове на Църквата. Как те могат да чуят молитвите на живеещите на земята, как могат да знаят нашите нужди и да ходатайстват за нас?
Едва ли някой може със сериозни аргументи да отрече, че хората духовно са съединени помежду си много по-тясно, отколкото това на пръв поглед изглежда. Психологията поне не го отрича. Особено силна е връзката между общуващите помежду си и обичащи се. Тя се създава по неуловими за нас пътища и е дейна и на разстояние. Смъртта не разкъсва връзките на любовта. Душите на праведниците, освободени от ограниченията на тялото, чувстват по-силно онова, което става в душите на свързаните чрез молитвата с тях, макар и да са далеч от тях. Светиите знаят за нашия живот тук на земята, знаят по-добре нашите нужди, отколкото роднините и приятелите ни тук, които като нас са ограничени от материалните условия и предпоставки (Пак там. с. 216 сл.).
Сектантски мислещите отричат ходатайството на светиите, като се позозават на думите на св. апостол и евангелист Йоан Богослов: "Пред Отца имаме ходатай Иисуса Христа Праведника" (1Иоан. 2:1). Вярно е, че Иисус Христос е ходатай, при това единствен ходатай пред Отца за греховете на цялото човечество, ходатай в смисъл на изкупител от греха на Адам и Ева. Светиите са ходатаи в името на изкуплението, извършено от Богочовека Христос, ходатаи в името на любовта. Ако светиите престанат да се молят за живеещите на земята, това ще означава, че тяхната любов към хората е изчезнала. По думите на св. апостол Павел "любовта никога не отпада" (1Кор. 13:8). Само невярващият в словото Божие може да отрича молитвеното ходатайство на светиите и тяхното застъпничество пред престола на Всевишния (М. Калнев. Щит на вярата. В. Търново 1994. с. 119 сл. сл.).
Третото измерение на почитта към светиите се състои в почитане на техните мощи. Вече се каза, че всеки народ има свои изявени таланти и герои, които той тачи и пред чийто талант или подвиг се прекланя. Бих добавил още нещо. Ние изпитваме благоговейно чувство, когато посетим дома, в който е роден или живял такъв национален герой, когато видим гроба, в който е погребан. Същото чувство на благоговение и респект изпитваме, когато се докоснем до предмети, които той е притежавал и използвал, или пък лично е създал. Ако ние се докоснем до сабята на Христо Ботев, имаме чувството, че сме се докоснали до самия него. Сякаш нещо от него с преминало в нея. А какво да кажем, когато видим кичура коса на йеродякон Игнатий - Васил Левски? Човек трябва да има каменно сърце, за да остане равнодушен в такъв момент. В това отношение могат да се приведат безброй примери както от световната история, така и от нашата.
В същото време прави странно впечатление поведението на хора, които независимо от техния мироглед или партийна принадлежност се отнасят с ирония, а някои дори с презрение към почитта, която ние, православните, отдаваме към мощите на един или друг светец. Защо тогава в първите изредени по-горе случаи това да е естествено и нормално, а във втория да е израз на суеверие, фетишизъм и дори на религиозно невежество?
Към телата на умрелите ние, независимо от нашия мироглед, конфесионална или етническа принадлежност, се отнасяме с респект, благоговение и почит. Оскверняването на гробовете винаги и от всички нормални хора се е смятало за кощунство, за посягане едва ли не върху достойнството на погребаните в тях. То е равностойно на дръзко влизане в чужд дом (Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 218.).
Ако това важи за телата на всички умрели, стократно повече важи за телата на праведниците, на светиите. За притежаването на техните мощи понякога се водят остри спорове, а пребиваването им на дадено място се приема за Божие благословение и благоволение.
Да вземем един пример от нашето минало, свързан с нетленните мощи на всебългарския покровител и роден светец Йоан Рилски. Според запазените сведения, през Х в. те били пренесени в Средец (днешна София). В 1183 г. унгарският крал Бела III (1173-1196) завладял Средец, взел мощите и ги поставил в съборния храм в гр. Гран, Унгария. В 1187 г. кралят върнал мощите в Средец. В 1194 г. българският цар Асен I завладял Средец и в 1195 г. пренесъл мощите на Рилския светец в Търновград. Тук те останали до 1469 г., когато били върнати в Рилския манастир (Петър Динеков. Иван Рилски, в: Кирило-Методиевска енциклопедия, т. II, С., 1995, с. 31).
Аналогичен е случаят и с мощите на св. Петка Епиватска. В 1238 г. българският владетел Йоан Асен наредил мощите на светицата да бъдат пренесени в тогавашната българска столица Търновград. След падането на града под османска власт в 1393 г. били пренесени във Видин, а след падането и на Видин (1396 г.) намерили покой в Белград. Но в 1521 г. Сюлейман Великолепни превзел града и изпратил мощите в Цариград. След 120 години (в 1641 г.) Цариградската патриаршия ги предала на влашкия воевода Йо Василе Воевод. По-късно били пренесени в гр. Яш (дн. Румъния), гдето се намират и сега (Жития на светиите, С., 1974, с. 517).
Освен психологически аргументи за почитта към светиите има и други. Един от тях се гради върху библейското учение, че като членове на Църквата нашите тела са храм Божи, храм на Св. Дух (срв. 1Кор. 3:16; 6:19); че всичко, което вършим, го вършим не само с душите си, но и с телата си. По тази библейска логика телата на светиите са достойни за почит, защото и чрез тях те са изграждали нравственото си съвършенство.
Друго основание са чудесата, които стават чрез нетленните мощи на светии. Това е факт, засвидетелстван безброй пъти в миналото, засвидетелства се и в наше време, особено чрез нетленните мощи на св. Йоан Рилски и на други български и всеправославни светии.
Според учението на Православната църква мощите на светии трябва да се почитат както и иконите, без обаче нито на тях, нито на иконите да се отдава служение, което се отдава само на Бога. Тъй че да бъдем обвинявани в суеверие, фетишизъм или в религиозно невежество, значи или да се проявява тенденциозност, или, което е по-близко до ума, да не се знае какво точно учи Православната църква по този въпрос. Най-лесно е да отричаш нещо, което не познаваш.
Мнозина недоумяват защо не на всички светии телата са нетленни. Не бива да се забравя, че нетлението не е пряка и естествена последица от човешката праведност, а чудо на Божието всемогъщество. Светостта на даден човек е едно, нетлението на тялото е друго. Между тях няма необходима причинна връзка. С разума си ние не можем да проумеем защо телата на едни светии са нетленни, а на други не (Д. В. Дюлгеров и Ил. К. Цоневски. Пос. съч., с. 220), но сърцето ни не се смущава от това. Религиозните истини и дадености по своята същност са ирационални. И като такива те не се вграждат в рамките на рационалните обяснения. В това няма нищо смущаващо. Ако биха били обясними изцяло по рационален път, биха излезли от религиозната сфера, от сферата на вярата. Вярата и разумът удовлетворяват различни потребности на човека, а взети заедно, те удовлетворяват цялостно човешките потребности и внасят хармония в неговото съзнание.
Почитта към светиите в трите й измерения е една от християнските дадености, която, добре разбрана и възприета, наистина внася хармония в съзнанието на православния християнин и му дава вътрешно духовно удовлетворение.
Професор Тотю Коев
Списание "Духовна култура", Синодално издателство, кн. 7/2000 година.
Първа публикация в
Интернет 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com