Стефан Чурешки
Голяма част от българските учени и политици оценяват прехода към ново общество като промяна на политическата, икономическата и социалната структура. Този формално-институционален възглед, колкото и да е верен изпуска от погледа си твърде съществена характеристика на социума - нивото на обществено съзнание. Разгледан в духовно-интелектуален план прехода представлява срив в представите за свещено и профано. Ударът върху ценностната система застрашава да въведе нови понятия за добро и зло, за истина и лъжа, за справедливост и неправда, за милост и жестокост, за любов и омраза. Смяната на ценностите би довело до промяна на цивилизацията, което излиза извън предварително обявените по-тесни амбиции за промяна на обществения строй и пазарните отношения.
От гледна точка на извечния въпрос "Човек или общество?" представата за християнския светец и представата за революционера посочват двата пътя на обществена промяна. Пътят на светеца е път на личностното самоусъвършенстване и така посредством промяната на личностите се променя и обществото, а пътят на революционера е път на насилствена социална промяна на обществото, за да бъде подобрено. Двата пътя са автономни и не се пресичат.
Подходът на българите към функционирането на тези два типа в общественото съзнание е по-различен от класическия европейски модел. Причината за това разминаване е отсъствието на адекватна понятийна и филосфофска система в българската хуманитаристика, оставаща и в края на XXв. предимно еклектична или подражателна. Наличието на ирационални забрани в българската хуманитаристика да се преразглеждат тези от Възраждането води до механична работа с готови панели. Готовият панел обаче не позволява създаването на йерархия, която да различава случаите и най-важно - да разработи адекватна и специфична терминология.
Липсата на образователен ценз през Възраждането не позволява да се преведат в пълнота на български език идеите на Просвещението. Дори и славянската Библия не успява да се появи в превод на новобългарски, макар Библията да остава най-влиятелното четиво в цялостната българска история. Тази понятийна неадекватност причинява едно любопитно смесване в общественото съзнание - революционни идеи и християнски възгледи се преплитат в делото на възрожденците. Това смесване се отнася с особена сила за революционните работници от навечерието на Априлското въстание.
Революционно-християнската еклектика се запазва и увековечава от българската литература. До ден днешен българските литератори говорят с патос за две различни социални идеи като за едно и също. Еклектиката се наследи по правоприемственост от новата революционна вълна - коунистическата, която прикачи към имената на бойните си единици целия възрожденски пантеон.
Вероятно подведени от специфичното, псевдо научно образование през последните 50 години и затруднени от отсъствието на разпространени хуманитарни творби, съобразени с християнската традиция, днешните политици побързаха да канонизират васил Левски за светец. Подобна канонизация предизвика и ще предизвиква доста спорове и струва ни се с основание някои творци реагираха на тайното и прибързано решение на расоносните политици. Расото като политическа тога изисква обаче обосноваване в духа на каноните и традицията на Църквата. И понеже канонизацията на революционер, и то "баш комита" е прецедент в историята на Църквата, то ние ще се опитаме да проследим принципите на църковната канонизация и възраженията, които би следвало да има църквата при канонизирането на Васил Левски.
За светостта е създадена нарочна наука, която се нарича "Агиология". Православната църква е развила тази наука за нуждите на своята проповед, принудена да въведе правила при канонизацията заради непрекъснатата поява на благочестиви Христови следовници. В агиологията са изложени принципите на канонизирането, подредени по написаното в Библията, писанията на светите Отци, каноните на Църквата и различните форми на светост, познати на църковната история вече 2000 години. Съществуват специални решения на Вселенските събори като постановлението на VII вселенски събор, обясняващо почитта към светците като "Негови (на Христос) истински служители". Светиите според учението на Църквата са християни, които са благоугодили на Бога посредством изпълнение на Неговите заповеди и чрез Дара на Светия Дух са се осветили изцяло и са обожествени и по душа и по тяло. Светиите имат прослава на земята и приживе и след успението си. Често пъти мощите им са нетленни, а чудото присъства на гробовете им.
Истински светец на Българската Православна Църква е Св. Иван Рилски, който от 1050 години сияе със светостта си и закриля нашия народ от бедствия. Св.Иван Рилски е едновременно български светец, защото е бил член на българската Църква, но е и всеправославен светец, защото посланието му за асктеизъм и въздържателство е общочовешко.
Много важен факт, различаващ например Православната от Римската църква е актът на канонизация. Православната Църква приема едно съществуващо положение на всенародна, в смисъл на всехристиянска почит, докато Римската църква подхожда административно, посочвайки светеца и след това налагайки култа към него. И при двете обаче канонизацията става след непрекъснато наблюдение на мястото на успение на светеца и след внимателна проверка от страна на няколко независими комисии на живота и дейността на определения за канонизация светия.
В православния сонм са познати няколко групи светци:
Св. Богородица, Светите ангели, Пророците, Св. Йоан Предтеча, Апостолите, Апостолските Отци, Равноапостоли, Отците на Църквата, Апологетите, Мъчениците и Други. Към другите спадат: преподобните (монасите), изповедниците, праведниците. Под монаси се разбира хората прославили Христос чрез непрекъснато отдаване на монашеския си обет и чрез духовни подвизи в смирение и отказ от света.
Както се вижда Светците на Църквата трябва да имат заслуга за разпространяване на вярата. От тях се иска едновременно - и това е важно да се подчертае - едновременно живот според Божиите заповеди и защита на вярата посредством проповед, както и дела, страдание и защита на Църквата.
Национален принцип, (т.е. заради национализма си или заслуги към нацията) в канонизационна процедура на църквата не се допуска, защото църквата е Една, Вселенска и Апостолическа, както гласи еднаквия в тази точка Символ на вярата и у Православната и у Римската църква. Всички светци, почитани в поместните календари на Църквата са канонизирани не като български, гръцки, сръбски, румънски, руски или финландски, а като Христови последователи. Така например св. цар Борис I е канонизиран не защото е бил български Покръстител, а защото е бил християнски Покръстител и защото е бил защитник на Църквата от езическата реакция, която не е просто вътрешна реакция на старите родове. Въвеждането на вярата и нейната защита се считат като главни заслуги в този интересен случай от IXвек. Аналогичен е примерът със св. Александър Невски, защитник на вярата, аналогичен е примерът със свети крал Стефан Милутин и други руски и гръцки светци. Характерна черта на поместните светци е териториалната им обвързаност по земен живот, непрчеща на вселенската им заслуга и наднародностната почит. Такъв е случаят с цитираните светци, такъв е случаят и с останалите български светци. Те са християнски лица с наднационални заслуги.
Последният канонизиран светец от българските светци е св. Софроний Врачански. Неговото дело е свързано с дела в защита на вярата посредством проповеди, разпространение на книги и помощ на християните-руси в борбата им срещу мюсюлманската империя. Животът на св.Софроний е живот на страдалец, който той понася мъченически. Винаги св. Софроний проповядвал мир, любов и смирение. Следователно при канонизацията на последния български светец е спазено изискването за наднационални заслуги в духа на вселенското Христово послание.
Обръщайки се към делото на Васил Левски според неподправените документи на епохата ние срещаме ясно изразени идеи и дела, различни от идеите и делата на християнските светии. В документите за живота, дейността и идеологията на Левски не могат да се открият качества, превръщащи революционера в светец. Разбира се това не изважда Левски от страниците на революционната епопея, но го отдалечава от сонма на светците. Историческите извори недвусмислено и без специално тълкувание доказват страстната обвързаност на Левски с революцията и Просвещението, но не дават основание да се видят там заслуги за Православната Църква като вселенски богочовешки организъм. Нека впрочем разлистим някои страници от обилната документация за живота и делото на Васил Левски.
Историците разполагат с три вида извори - личната кореспонденция на Левски, идеологическите и политическите му възгледи, публикувани в уставите и програмите на революционното движение, и, на трето място, разказите на негови сподвижници или участници в революционната борба. Това са документите. Стихотворенията на Ботев и Вазов не могат да се приемат за достоверни свидетелства, защото поетическата метафора не може да изпълни в цялост историческия факт. Похватите на поезията, както пише още Аристотел, целят внушение много повече, отколкото обективност на историческия факт, взет като повод на творческото вдъхновение.
В кореспонденцията на Левски се срещат някои препоръки, необясними от гледната точка на християнската нравственост. Тези препоръки и нареждания са отправени към работниците в комитетската мрежа. Нека цитираме някои от тях за да не бъдем голословни. "Предателите трябва да се убиват с време", пише Левски до сливенци през лятото на 1871 г.; "Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу", пише Левски до Любен Каравелов през юли месец 1872 г.; "Тайната поща стори сефтето да убива" - отново Левски до Любен Каравелов в същата година. Тези и други наставления до комитетски работници по подобни случаи влизат в сблъсък с шестата Божия заповед "Не убивай".
Ето какво пише Левски до Д. Х. Попов, лятото на 1872 г. - "И дето има пари ще искаме, ще искаме, ако не дават ще вземаме". Това желание е в противоречие с десетата Божия заповед - "Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти". Освен това е нарушена осмата Божия заповед "Не кради". Важно е да се отбележи, че оправдание от типа на "Това е нужно за революцията " има слаба мотивация, защото 60 години по-късно със същата приказка комунистите извършиха национализация на частната собственост в България. Оправданието на революцията, поставена над Божията заповед - ето една логика, не позволяваща на вярващия да приеме изразителя й за светец.
Във втория тип документи - програми, устави и платформи на комитетската организация се натъкваме на сходни текстове, но вече със силата на вътрешен закон. В "Нареда до работниците за Освобождението на българския народ", съставена от Васил Левски през 1871 година пише следното "... Наказателен закон. 1. Ако някой войвода [...] издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт." Същото наказание по други поводи се повтаря в още четири точки. Относно убийството Библията е категорична, а църковните канони постановяват, че то е разрешено само във време на война или пък е помилвано само в случаите на липса на умисъл или по необходимост от лична защита. Тук обаче не срещаме неумисъл и лична защита, нито пък война, защото това е вътрешен правилник на организация.
В програма на БРЦК от 1.VIII.1870 г. Левски пише следното: "Ние немаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право", с което се оспорва целият авторитет на Св.Библия и се атакува косвено първата Божия Заповед "Аз, Съм Господ, Бог твой, да нямаш никакви други богове освен Мене". Не може каноните да са благосклонни към един човек, който не ги зачита!
В програма на БРЦК от 29.IV.- 4.V.1872 г., т.10 се казва следното "Ние не въставаме против турският народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувстват на нашето дело без да гледаме на вяра и народност." Следователно революцията не може и не е замислена като християно-българска, а като интернационална и нерелигиозна - факт, който говори за лаическата доктрина на Левски, която не му позволява да стане светец на една Църква. Защото ако Църквата не следва строгата религиозна традиция трябва да се закрие като институция без легитимност.
Третият вид документи за дейността и идеологията на Левски са разказите на очевидци и сътрудници. Ето какво разказва Захари Стоянов, публикувал първата биография на Левски веднага след Освобождението през 1884 г. В нея Стоянов предава дословно следното:" Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова". Качеството "омраза", забранено от Христовата заповед "Обичай ближния си" не позволява да се мисли за святост в християнския смисъл на думата. Самият Левски, както пише Захари Стоянов, е наричал свещениците "кръстени турци", което е хула срещу Църквата. Освен всичко ненавистта към богатите е опасно чувство, рецидивиращо в партизански настроения с печален край, както е известно от по-късната ни история.
Към казаното дотук, могат да се цитират сумирано и някои факти, разказани от Захари Стоянов в биографията на Левски, публикувана между впрочем наново през 1980 г. От разказаното научаваме че:
Още много може да се цитира от документалното наследство, свързано с делото на Левски, откъдето ясно проличава голямото разминаване на християнска нравственост и революционна дейност. Механичното смесване на принципи, едно наследство от марксисткия начин на мислене може да се завърне опасно в България посредством такива прибързани актове на канонизация, от които не печели Църквата. Напротив. Получава се точно обратният ефект...
Затова сигурно е, че опитите за канонизация на Левски ще доведат до ненужни атаки срещу Православната църква, до появата на съмнения в правилността на канонизацията на други светии и в крайна сметка до отпадане на вярата у светиите, а заедно с това и до сериозни поражения в позицията на св. Православна Църква като стълб на вярата. Говорейки с лека ръка за вяра и църква, за Бог и светец, за народ и християнство човек не бива да забравя нито за секунда писаното в Библията. Там се казва, че хулите срещу Божия Син ще бъдат простени, но хулите срещу Светия Дух - не. А обявяването за светец на човек, извършил убийство, препоръчал кражба, непризнаващ вяра и отстъпил от обета си, човек ненаписал нито един ред в подкрепа на християнската вяра - такова освещаване е чиста хула против Светия Дух. И за това богохулство ще бъдат виновни както "направени" историци, така и "богослови", които не са постъпили добросъвестно. Въобще проблемът за канонизацията на Васил Левски е много голям проблем, засягащ дефиницията на понятието "истина" в смисъла, в който това понятие липсва на българската хуманитаристика.
Естествено някой ще подсети, съвсем неправомерно разбира се, за канонизацията на св. цар Борис I, който според един латински документ е убил 52 болярски рода. Веднага ще трябва да се припомнят подробности от случката. Първо, царят е легитимен управляващ и той има право да се разпорежда с хората, нарушили закона на държавата - нещо, което е изяснено в Евангелието с думите на Христос - "Отдавай Божието Богу, Кесаревото Кесарю", а също така е разяснено в Посланието на св. ап. Павел до Римляни (13:1-2). Освен това въстаналите болярски родове са наказани не според християнския закон, а според действащия езически закон, по същия начин, по който вече 7 години в България се съдят престъпниците по комунистическите закони. Освен това св. цар Борис I се връща в манастира и продължава аскетичния си живот, изживявайки задължителната епитимия за убийство, каейки се, както разказват изворите, ден и нощ. И най-накрая св. цар Борис I е наднародностен светия, защото образът му и разказа за живота му са запазени в небългарска среда - руска и гръцка. Никога св. цар Борис не е давал писмени препоръки или наставления за убийство или грабеж.
Що се отнася за монашеството, Църквата е категорична - монах, излязъл от манастира не може да бъде за пример в живота по Христа. Историята знае два подобни случая. Единият е с прочутия философ и политик във Византия от XI в. Михаил Псел. Той излиза от манастира заради държавни дела, но Църквата не го канонизира, въпреки трактатите му по богословие и логика, поучителни и до ден днешен. Вторият случай е известният австроунгарски дипломат Кевенхюлер, напуснал манастира за да помага на Хабсбургите. Той остава в историята като дипломат, но не и като духовно лице.
Никой днес не знае покаянието на Левски, защото той не е имал време да го стори. Никой не знае дали Левски е искал да се върне в манастира, защото той не го е поискал на процеса. Никой не знае каква е била изповедта на Левски, защото нейното съдържание е тайна. Знае се обаче, че Левски е посочил отечеството си като последна съдебна инстанция - нещо, което не е типично за духовник, припознаващ в последния си час единствено Бога.
Делото на починалия човек следва да се остави като личен път, подвластен и подсъден на Бога. Духовното философско наследство обаче трябва да бъде разнищено, защото примерът за подражание вече не е проблем на отделната личност. Тук става дума за идеал, за висша морална инстанция, правилно определяна от добросъвестни, но неграмотни люде като "историческа религия".
Философията на Левски, заедно с геройствата в живота на революционера, по същество заместват езическите капища и идолите от предхристиянското време в обреда на общонародното поклонение. Историците и богословите трябва много внимателно да се отнасят към отношенията Църква - революция, защото едното е християнско, а другото езическо явление в човешката цивилизация. Опасността от възобновяването на езичеството посредством насаждане на култ към героите на меча и стихиите е много близка. Защото възобновяване на езичеството води след себе си атеизъм, а атеизмът води до отказ от собствената душа и посвещаването й на кумирите.
Използвана литература:
1. Света Библия, изд. Светия Синод, С., 1991 г.
2. Жития на светиите, изд. Светия Синод, С., 1991 г.
3. Правила на Светата Православна Църква, С.,1936 г.
4. Ризос, Д., Агиология,С., 1993 г.
5. Тотьо Коев, Георги Бакалов, Въведение в християнството,С., 1992 г.
6. Стоянов, З. Васил Левски, Четите в България, Христо Ботев, С., 1980 г.
7. Страшимиров, Д. "В.Левски.Живот, дела и извори",С., 1929 г.
Препечатано със съкращения от публикацията във в. Литературен Форум, 9-15 юли 1997 година.