 |
| Архим. Серафим (Алексиев) (1912-1993) |
|
|
|
Смъртта на Христа Спасителя и Възкресението Му от мъртвите съставят същината на онази велика тайна на благочестието (1Тим. 3:16), която ние наричаме тайна на спасението. Смъртта на Христа е откупът за грешниците, а възкръсването Му е залогът за нашето вечно спасение и бъдещо възкресение. Последната мисъл е изразена прекрасно в един стих от възкресен канон, дето четем:
"Вие, които не вярвате във възкресението на телата, идете при Христовия гроб и се научете, че плътта на Жизнодавеца беше умъртвена и пак възкръсна, за да ни увери в последното (всеобщо) възкресение, на което ние се уповаваме." [Октоих, канон възкресен, глас 7, песен IX, тропар 2.]
"Чакам възкресението на мъртвите и живота в бъдещия век" – гласят заключителните думи на Символа на вярата. За да наследи този вечен живот в Царството Божие, човек трябва преди всичко да повярва от все сърце във Възкръсналия Христос, да Го възлюби и да тръгне след Него (Мат. 16:24). Спасителят победи за нас смъртта, та да бъдем ние вечно живи с Него, като бъдем възкресени. Вярата в тази победа на Христа ще се потвърди като очевиден за всички факт при Неговото Второ пришествие. Предсказано така ясно, то непременно ще се сбъдне, тъй както са се сбъднали толкова други Христови пророчества.
Последиците от Христовото изкупително дело са неизмерими и изпълнени с всепобедни надежди. Въплотената Божествена Правда – нашият Господ Иисус Христос – не бе удържан в гроба! Вярата и добродетелта избавят от вечна смърт! Подвизите в името на Христа Изкупителя не умират с човека! Високите пориви, благородните постъпки и себепринуждаването към добро, предприемани в Христовото име, не са безцелно извършени, нито загубени! Има вечен живот! Следователно, във всичко се крие смисъл! За всяко добро Бог дава дивна небесна награда!
Тази вяра св. ап. Павел вдъхва на християните, като ги обнадеждава с думите:
"И тъй, братя мои възлюблени, бъдете твърди, непоколебими и напредвайте винаги в делото Господне, като знаете, че трудът ви не е напразен пред Господа" (1Кор. 15:58).
Колко светли са последиците от Христовата смърт за нас, християните, ние можем да разберем, като съпоставим смъртта на старозаветните човеци с тази на новозаветните. Понеже смъртта е последица от греха и понеже до Христа нямало изкупление от греха, проклятието и смъртта, всички старозаветни покойници, дори и най-големите праведници, били лишени от радостта да съзерцават Божията слава в рая. Душите им слизали в ада, очаквайки с вяра и надежда обещаното им от Бога избавление. Поради неизкупеността на човешкия род от греха старозаветните евреи гледали на смъртта като на някакво проклятие. Докосващият се до мъртвец се смятал за осквернен (Числ. 15:2). Недопустимо било да се погребе някой, дори най-голям праведник, в двора на Йерусалимския храм, защото то би значело да се оскверни светилището. Причината за това е добре изяснена от Московския Митрополит Филарет:
"Смъртта била нечиста от Адам насетне, като нечист плод на неговия грях. Но Христос очистил и осветил смъртта със Своята пречиста и пресвята смърт... За нас, християните, смъртта може да бъде също тъй чиста, както и животът; и умрелите наравно с живите могат да принадлежат към Господния храм, тъй като те, подобно на живите, принадлежат на Господа.
"Защото никой от нас не живее за себе си и никой не умира за себе си; но живеем ли – за Господа живеем, умираме ли – за Господа умираме; следователно, живеем ли или умираме, Господни сме" (Рим. 14:7-8).
Поради тази принадлежност на всички към Единия Господ живите стоят в Господния храм, а умрелите, сякаш продължавайки да пребъдват в църковно общение, почиват около храма. А някои, ... чиято смърт е "скъпа в очите на Господа" (Пс.115:8), като например светите мъченици..., почиват със своите тела под самия олтар на храма, съгласно казаното: "Видях под жертвеника душите на закланите за Словото Божие" (Откр. 6:9)". [Митрополитъ Филаретъ Московскiй, Слова и речи, т.III, Москва, 1877г., стр.184-185.]
Всичко това – избавлението ни от ада и очистването ни от наследената нечистота – е извършила светлата смърт на Христа и особено Неговото дивно Възкресение от мъртвите. Затова тези две събития стоят в центъра на Православната християнска вяра и се тачат толкова тържествено. В св. Православна Църква няма по-голям празник от Христовото Възкресение. Не случайно този празник е наречен Великден! В него се чествува най-великата победа, каквато светът познава – победата над смъртта! В този ден Св. Църква радостно пее:
"Днес празнуваме умъртвяването на смъртта, разрушаването на ада, началото на нов, вечен Живот." [Пасхален канон, песен VII, тропар 2.]
От историята знаем как тържествено народите са чествували своите царе-победители. Но колко бледи са тия чествувания в сравнение с тържеството на великия Празник на празниците – Пасхата, в която участвуват не само вярващите на земята, но и цялата тържествуваща Небесна Църква. Царете-победители в края на краищата сами били сломявани от всепобеждаващата смърт. Техните успехи били краткотрайни и непълни. Александър Велики, който покорил много царства и надвил много владетели, сам бил накрая сразен от смъртта. Чувствувайки човешкото си безсилие пред този най-последен победител, той наредил, когато умре, да повдигнат от ковчега пред всички присъствуващи безжизнената му дясна ръка, за да видят хората, че онзи, който държал победоносния меч в десницата си, сега е изпуснал меча и сам е навеки победен! Така е с всички земни властелини.
Но има Един, Който не носеше меч и Който каза на Петър, опитващ се да Го защити с меч: "Върни ножа си на мястото му! Защото всички, които се залавят за нож, от нож ще погинат" (Мат. 26:52). Този Единствен истински Победител видимо бе безсилен и беззащитен. Той бе даже позорно разпнат на кръст, на който и умря. Той бе погребан и с душата Си слезе в ада, но го разруши с блясъка на Своята Божествена сила. Той възкръсна като Победител на смъртта! Затова Църквата и до днес Го възпява така:
"Макар Ти, Безсмъртний, да си слязъл в гроб, но Ти си разгромил силата на ада и си възкръснал като Победител, Христе Боже! На жените мироносици си казал: "Радвайте се!" и на Твоите Апостоли си дал мир, а на падналите (в грях) човеци – възкресение!" [Кондак на Пасха.]
И тъй, смъртта е победена! Някои ще кажат" "Как е победена смъртта, щом ето, всички човеци умират?"
В медицината са познати много все още неизлечими болести. Между тях доскоро се числеше и една от най-коварните – туберкулозата. Когато намериха лекарство против нея, започнаха да пишат с голямо тържество: "Туберкулозата е вече победена!" Но какво значи "победена"? Значи ли то, че вече никой не умира от нея? – Не! Който е небрежен и не се лекува, той и сега, когато са намерени лекарства против туберкулозата, може да си умре от тази болест.
Така е и в духовната област. С Възкресението на Христа ни е дадено лекарство против вечната смърт. Употребявайки с вяра това лекарство, болният от грях е вече в състояние да я избегне. За тази цел той трябва да употребява даденото от Спасителя лекарство. Това лекарство е вярата във възкръсналия Христос и изпълняването на Неговите заповеди. Спасителят е казал за всеки вярващ в Него и изпълняващ заповедите Му, че такъв човек "и да умре, ще оживее" (Иоан. 12:26).
В този дух и св. ап. Павел говори, че с всички сили се стреми да придобие Христа и да познае Него и силата на Възкресението Му, като се уподобява на Него в смъртта Му, та дано някак достигне възкресението на мъртвите (Фил. 3:8-11).
За вярващите и следващите дейно подир Христа смъртта вече не е страшна. Тя е само врата, зад която се открива вечният живот. Така се гледали на нея всички новозаветни праведници. Вратата е място за преминаване от една област в друга. Никой не живее, не стои вечно на вратата. Тъй и смъртта, наречена "врата за вечността", е само преходно, а не постоянно състояние на човека. Вярващият не остава под властта на смъртта завинаги, а преминава от смърт към живот (Иоан. 5:24).
Невярващият също минава от областта на временното в областта на вечното съществуване, но това негово вечно съществуване е по-страшно от всяка смърт, защото представлява вечна мъка, т.е. вечно пребъдване в едно крайно болезнено, неизлечимо, адско състояние. Това именно е втората смърт (Откр. 21:8) – смъртта след смъртта.
За да се избегне вечната мъка, човек трябва да премахне от себе си онова, което я причинява, т.е. греха. Който цял живот се бори с греха в себе си, той се бори всъщност със смъртта в себе си, защото, както видяхме, грехът е смърт (Рим. 5:12; 6:32; Иак. 1:15).
Приобщилите се истински с Христа получават дивен покой и тук и отвъд. Те са се изскубнали от насилствената власт на смъртта и получават дара на двойното възкресение: едното – още в този временен живот, чрез повярването в Христа; другото – когато телата на починалите в Господа ще възкръснат за вечна радост, при Второто Христово идване на земята.
Сам Спасителят ясно е преподал учението Си за всеобщото възкресение, като е казал:
"Недейте се чуди на това! Защото иде час, когато всички, които са в гробовете, ще чуят гласа на Сина Божий и ще излязат: които са правили добро, ще възкръснат за живот, а които са вършили зло, ще възкръснат за осъждане" (Иоан. 5:28-29).
Това сочат и други знаменателни Христови думи, изречени малко преди възкресяването на четиридневния смъртник Лазар:
"Аз съм възкресението и животът! Който повярва в Мене, и да умре, ще оживее!" (Иоан. 11:25).
Напразно се опитват слабо вярващите в Христа да обезсилят тези слова на Спасителя, като ги съпоставят с факта на всеобщата смъртност. Христос не твърдял, че след Неговото възкресение повярвалите в Него няма да минават вече през вратите на физическата смърт. Той само изтъкнал най-важната истина, че повярвалият няма да умре от втората смърт, която означава вечна гибел в ада (Откр. 20:6; 21:8).
Ключът на нашето възкресение е вярата в Христовото Възкресение. Щом Христос е възкръснал, и ние ще възкръснем, стига да живеем достойно за Него и да умираме в Неговото име. Защото казано е: "Ако сме умрели с Христа, ние ... ще оживеем с Него, знаейки, че Христос, веднъж възкръснал от мъртвите, вече не умира: смъртта няма вече власт над Него" (Рим. 6:8-9). Така и над нас, стига да сме верни на Христа, вечната смърт няма да има никаква власт ни в тукашния, ни в бъдещия век. За тая цел обаче "грехът не бива да господарува вече над нас" (Рим. 6:14). След като сме се освободили от греха чрез покаяние и изповед, трябва да станем "роби на правдата" (Рим. 6:18). Какъв плод принасят ония, които не търпят да бъдат роби на правдата, а доброволно робуват на греха? – Такива дела, от които хората се срамуват и чийто край е смърт. На ония пък, които са се освободили от греха и са станали раби Богу, плодът е "светост, а краят – живот вечен" (Рим. 6:21-22).
Същността на християнството се състои във възкръсването за вечен живот. Има ли възкресение, има и християнство! Блажени Теофилакт добре казва, че Спасителят затова именно умря и възкръсна, "за да устрои всеобщото възкресение". [Бл.Феофилактъ, Толкованiя на Новый Заветъ, Толкованiе на 1 Кор., гл.15, СПб, 1911 г., стр.494.]
Безсмъртният благоволи да стане смъртен и Сам да мине през смъртта и възкресението, та чрез това да ни отвори пътя към блажената вечност. Той ни лекува от греховете и като лекарство ни предлага Самия Себе Си в Своята пречиста Плът и безценна Кръв, т.е. в светото Причастие, което не без основание св. Игнатий Богоносец нарича "лекарство на безсмъртието". [Св.Игнатiй Богоносецъ, Посланiе къ Ефеcсянамъ, гл.20, Владимiрова,Словакiя, 1943 г., стр.37.]
Това, че Господ Иисус Христос е и Лекарят и Лекарството, съставлява сърцевината на християнството, каквато не се среща в никоя друга религия. Всичко в нашата св. Православна вероизповед е свързано с Христовото Възкресение и с вярата в нашето лично възкресение. Без тази вяра християнството се опразва от дух и съдържание и се превръща в сух кодекс от неизпълними с човешки усилия заповеди. И действително, какво ни носи такова едно "християнство", което не издига знамето на Христовото Възкресение и не осигурява нашето собствено възкресение? – Такова "християнство" би било абсолютно безсмислено, защото би ни предлагало крайното напрежение на нравствения подвиг, без да ни дава надежда за лично възкресение. Наистина прави са думите на св.Ап.Павел:
"Ако Христос не е възкръснал, суетна е вярата ви... И ако само през този живот се надяваме на Христа, ние сме най-окаяни от всички човеци" (1Кор. 15:17,19). "Но ето, Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък" (1Кор.15:20).
По повод на тия слова бл. Теофилакт прекрасно пише:
"След като е показал колко нелепости се раждат от неверието във възкресението, Апостолът като че ли така говори: Ето какво следва, ако няма всеобщо възкресение и ако Христос не е възкръснал. Но Христос възкръсна! Затова ще има и общо възкресение и тия нелепости няма да се случат... Ако Той е начатък на умрелите, то без съмнение и те трябва да възкръснат. Защото Начатъкът има и следващи подир Него." [Бл. Феофилактъ, пос.съч., стр.495.] Иначе какво начало е онова, което няма никакво продължение?
Като обяснява словата на св. ап. Павел: "Христос възкръсна от мъртвите и за умрелите стана начатък", Епископ Теофан Затворник пише:
"Христос възкръснал като начало на умрелите, 'Първороден измежду мъртвите' (Кол. 1:18), след Когото и всички други ще се родят от смъртта за нескончаем живот. И както в Стария Завет чрез принасяне в храма начатъци Богу, например първите снопи от жетвата (Лев. 23:10), се освещавали всички снопи и цялата жетва, така и Христос Господ, като възкръснал, осветил, благословил и утвърдил възкресението на всички, които ще възкръснат от земята като класове от житни зърна". [Епископъ Феофанъ, Толкованiе I посланiя св.Ап.Павла къ Коринфянамъ, Сергiевъ Посадъ, 1913 г., стр.284.]
Всички велики нравствени постижения и християнски подвизи в тоя грешен свят са плод на вярата в Христовото Възкресение и в нашето собствено бъдещо възкресение. С такава светла вяра във възкресението Апостолите са предприели и осъществили дивните си благовестнически дела. С вяра във възкресението св. Ап. Павел всеки ден умирал, всеки час доброволно се излагал на смъртна опасност за Евангелската проповед (1Кор. 15:30-31). "Ако аз – пише той, – тъй да кажа по човешки, се борих със зверове в Ефес, то каква полза за мене, ако мъртви не възкръсват?" (1Кор.15:32).
А великият св. ап. Петър бил изправен пред своето разпятие и под напора на дълбоко смирение и разкаяние за някогашното си отричане от Христа – сам помолил палачите си да го разпънат с главата надолу. В сърцето му, любещо Господа, трептяла великата надежда на възкресението. За тая надежда той написал до повярвалите:
"Благословен да бъде Бог и Отец на Господа нашего Иисуса Христа, Който по голямата Си милост, чрез Възкресението на Иисуса Христа от мъртвите ни възроди за жива надежда, за наследство нетленно, чисто, що не увяхва, съхранено на небесата за вас" (1Петр.1:3).
Вдъхновявани от вярата във възкръсналия Христа, светите мъченици са казвали: "Удостой ни, Господи, да възненавидим своя живот заради живота в Тебе!" [Св.Исаакъ Сиринъ, Слова подвижническiя, Слово 38, Москва, 1858 г., с.239.]
Св. Киприан Картагенски (III век), сам свещеномъченик, е подтиквал християните към мъченически подвиг с огнени думи:
"Кой не би мобилизирал всичките си сили, за да премине от тукашната тъмнина към оная светлина, да стане Христов приятел и всякога да се радва с Христа? В страданията се затварят очите, но небето се отваря. антихристът гони, но Христос защищава. Причинява се смърт, но следва безсмъртие... Временният живот угасва, но вечният изгрява. Какво блаженство – да излезеш оттук с духовно веселие, да излезеш от теснотата на широк простор, да минеш от скръбта към радост, да затвориш мигновено очите си, с които си виждал хората и тоя свят, и да ги отвориш за съзерцаване на Бога и Ангелите, да оставиш земята и да отидеш в Царството небесно!" [Цит. по "Догматъ о прославленiи праведниковъ на небеси въ Церкви торжествующей", по Стефану Яворскому, изд.2-е, Москва, 1886 г., стр.46.]
Св. Игнатий Богоносец, изпълнен с вяра във възкресението, жадувал да
бъде разкъсан от лъвовете в Рим, според присъденото му наказание, и горещо молел римските христяни да не се застъпват за него пред
властите и да не му пречат да достигне жадуваната цел – чрез устата на зверовете да отиде при своя възлюблен Владика и Господ. Той
писал на римските християни:
"Аз съм Божия пшеница. Нека бъда смлян от зъбите на зверовете, за да се представя Богу като чист хляб! Насъсквайте зверовете, те да станат мой гроб и нищо да не оставят от моето тяло, за да не бъда в тежест никому, когато умра! Тогава ще бъда истински Христов ученик." [Житiя святыхъ, Месяцъ Декемврiй, день 20, Москва, 1897 г., с.473-475.] Той завършил живота си така, както жадувал.
Трогателна и назидателна е историята на
Св. мъченик Лонгин, стотника, който лично видял и преживял Христовото Възкресение и навсякъде смело свидетелствувал за него.
Изпратен от Пилат да стои под кръста по време на разпъването на Господа, той бил очевидец на знаменията в оня страшен ден: на
земетръса, потъмняването на слънцето, отварянето на гробовете и възкръсването на много мъртъвци. Потресен от всичко това, той
изповядал: "Наистина Божий Син е бил Тоя Човек!" (Мат. 27:54). Той бил и свидетел на Христовото Възкресение, понеже се
намирал между стражите, определени да пазят входа на пещерата, дето бил погребан Иисус. След като видял посреднощ ослепителната
светлина, излизаща от гроба, и Ангела, който отвалил камъка, възвестявайки Христовото Възкресение от мъртвите, Лонгин напълно
повярвал в разпнатия и възкръснал Богочовек. Той не се поддал на подкупването да лъже, че учениците на Христа уж дошли през нощта
и че, докато стражата спяла, откраднали Иисусовото тяло (Мат. 28:12-13). Напротив, той започнал смело да проповядва истината за
Христовото Възкресение. Евреите и Пилат го възненавидели за това изповедничество. Той дръзновено разпространявал из цяла Кападокия
благата вест за
победата на Спасителя над смъртта и злото.
Като разбрал, че евреите го търсят, за да го погубят, Лонгин се отдалечил в едно свое имение с двама предани войници, които също повярвали в Христа, и се предал с тях на пост и молитва. Озлобените евреи го оклеветили пред римския император Тиберий, че бил захвърлил военния си сан, че се отделил от римската власт и смущавал народа в Кападокия, проповядвайки уж за някакъв нов цар. Незабавно последвала заповед от императора – Лонгин да бъде обезглавен и главата му да бъде предадена на еврейския синедрион в Йерусалим като доказателство, че царската разпоредба е изпълнена. Изпратените в Кападокия войници тръгнали да го дирят. Бог открил на стотника, че му се готви мъченически венец. Лонгин радушно посрещнал враговете си.
– Къде живее Лонгин, бившият стотник? – попитали го те, смятайки, че говорят с обикновен местен човек.
– Защо го търсите?
– Чухме, че е добър човек, и искаме да го посетим – излъгали го те. – Ние сме войници, а той беше стотник. Бихме желали да го видим.
– Моля ви, елате в моя дом! – поканил ги Лонгин. – Отпочинете си от пътя и аз ще ви го покажа.
Войниците влезли в дома му. Лонгин ги угостил богато. Предразположени от любезния домакин, те се развеселили, разприказвали се и накрая му доверили за какво са пратени. При това го заклели никому да не издава тази тайна, за да не би някак Лонгин да узнае и да избяга.
Цяла нощ, докато гостите спели, Лонгин прекарал в молитва, готвейки се за мъченическата си смърт. На сутринта той казал на своите двама предани войници:
– Радвайте се, раби Христови! Нека се радваме заедно, защото се приближи нашето веселие! Дойде времето за нашето освобождаване от оковите на плътта. Скоро ще застанем пред нашия Господ Иисус Христос и, след като Го видяхме в страдания, разпънат на кръст, погребан и възкръснал със слава, сега ще Го видим да седи отдясно на Бога Отца и ще се наслаждаваме от видението на Неговото величие!
Лонгин им обяснил, че са дошли римски войници да ги убият, задето свидетелствуват за Христовото Възкресение. След това заедно с тях той отишъл при войниците и им казал:
– Аз съм Лонгин, а тия двамата са мои приятели и съмишленици.
Войниците се изумили, като чули това, но Лонгин ги помолил да извършат заповяданото, като им рекъл:
– За любовта, която ви оказах, вие не можете с нищо друго така да ми се отплатите, както с туй да ме отпратите при моя Господ, Когото отдавна жадувам да видя!
От страх пред императорската заповед войниците не се колебали дълго и изпълнили смъртното наказание над Лонгин и неговите сподвижници. Телата на свв.мъченици били погребани наблизо, а главата на Лонгин, съгласно заповедта, била отнесена в Йерусалим. [Житiя святыхъ, Месяцъ Oктомврiй, день 16, Москва, 1864 г., стр.1-6.] [Виж също Житие на свети мъченик Лонгин Стотник, бел.ред.]
Ето как истинските християни гледат на смъртта – не като на печален край на човешкото битие, а като на врата към Бога, с Когото жадуват да пребъдват вечно. Докато за болшинството хора смъртта е страшна, за християните тя е въжделена, защото нейната грозна маска е веднъж завинаги смъкната от лицето й.
След свв. мъченици най-много ни учудват със своите подвизи така наречените безкръвни мъченици, свв. преподобни отци и майки. Те постигали удивителни нравствени висоти, защото винаги имали пред очи възкръсналия Христос и от Него добивали нови сили за духовния си живот. Ръководени от вярата, че ще дойде ден, когато и сами ще възкръснат, те безпощадно се борели с човешките си страсти, очиствали душите и телата си от всяка греховна сквернота и се превръщали в живи храмове на Св. Дух. Смъртта не ги плашела. Те я очаквали като жадувано преселение във вечността.
Добре ни рисува това дивното житие на преп. Марк Трачески, подвизавал се цели 95 години сред най-сурови условия в една пещера на Траческата планина в Африка. Посетен по Божий Промисъл в деня на смъртта си от преп. Серапион, той му казал, като го гледал да плаче поради предстоящата им раздяла: "Не плачи в деня на моето веселие! Днес моята душа се освобождава от телесните страдания и отива да се успокои в небесните обители!" При тия думи пещерата се изпълнила с необикновена светлина, явили се множество Ангели и понесли душата на праведника нагоре към светлите райски селения. [Житiя святыхъ, Месяцъ Aприллiй, день 5, Москва, 1898 г. стр.85-92.]
Успение Богородично.
Стенопис от 13 в. от Евтихий и Астрапа
от църквата "Св. Климент" в Охрид. Dormition of the Virgin, fresque by Astrapas and Eutychios, church of St. Clement in Ochrid.
Св. Богородица също трябвало да мине през дверите на смъртта, за да влезе във вечния живот. Великият проповедник митрополит Филарет Московски живо описва чудесните събития, придружаващи земния край на Божията Майка – как свв.Апостоли, носени върху облаци, пристигнали от разните краища на света в Йерусалим за погребението й, как Сам Господ Иисус Христос взел в обятията Си душата й, как тялото й след полагането му в гроба възкръснало и било възнесено на небето и пр.
В заключение светителят казва:
"Виждате ли тайните и чудесата, свързани с Успението на Божията Майка? Виждате ли това земно и същевременно небесно тържество? Виждате ли леката кратковременна мъгла на смъртта, през която ясно и величествено просиява вечният живот? Виждате ли гроба, превърнат в прозорец, отворен към невидимия свят, към пренебесната светлина?" [Митрополитъ Филаретъ Московскiй, Слова и речи, т.IV, Москва, 1882 г., с.565.]
За св. Православна Църква денят "Успение Богородично" не е мрачен, не е тъжен погребален празник, а светло и радостно тържество! –
"Люде – казва се в тропара на предпразненството, – с любов се съберете днес! Радвайте се, възклицавайте и ликувайте с веселие! Защото Божията Майка преминава славно от земните жители към небесните!"
Така празнува св. Църква кончината на всички Божии угодници, а особено на свв. мъченици, непожалили собствената си кръв, за да стигнат брега на спасението. Защото Църквата вижда не толкова мъките им, колкото тържеството им, не толкова временните им страдания, колкото вечната им победа и увенчаването им! С Христа умрели, с Него те и оживяват; търпели мъки за своя Господ, те царуват вечно с Него (2Тим. 2:11-12).
Толкова е велика победата на Христа над смъртта и толкова голямо е тържеството на блаженото възкресение на праведниците, че с право църковният химнописец пее:
"Господи, преди Твоята кръстна смърт, смъртта беше страшна за човеците; но след Твоите страдания (и възкресение) човекът е страшен за смъртта." [Служба на св.мъченик Калистрат, 27 септември, "Слава" на "Господи воззвахъ".]
Aрхимандрит Серафим (1912-1993)
Шеста беседа от първи том на сборника "Беседи за живота след живота", издаден в
книжно тяло от ЕТ Снежана Иванова, София, 1994 година с помощта на Атонския
славяно-български монастир "Св. Великомъченик Георги Зограф".
Виж също:
www.Pravoslavieto.com