 |
Притча за немилосърдния длъжник
|
Притча за немилосърдния длъжник. Рембрандт, около 1655 година. Днес в Лувъра.
По-долу:
Виж също:
"Ако на други не съм апостол, на вас обаче съм; защото печатът на моето апостолство вие сте в Господа. Това е моята защита против ония, които ме осъждат.
4. Нима нямаме власт
да ядем и да пием? Нима нямаме власт да водим със себе си сестра жена, както и другите апостоли и братята Господни и Кифа? Или само аз и Варнава нямаме право да не работим? Кой
войник служи някога на свои разноски? Кой сади лозе, и не яде от плода му? Или кой пасе стадо, и не яде от млякото на стадото?
Нима по човешки говоря това? Не и законът ли казва същото? Защото в Моисеевия закон е писано: "не вързвай устата на вол, който вършее". Нима за воловете се грижи Бог? Или казва това главно за нас? - Да, за нас е писано това; защото, който оре, трябва да оре с надежда, и който вършее, трябва да вършее с надежда да получи, каквото очаква.
Ако ние сме посеяли у вас духовното, много ли е, ако пожънем у вас телесното? Ако други имат дял в онова, що вие владеете, то колко повече ние? Обаче, ние се не ползувахме от това право, а всичко търпим, за да не причиним някоя спънка на Христовото благовестие." (1Кор. 9:2-12).
"Затова царството небесно прилича на цар, който поиска да си разчисти сметката със слугите си. Когато почна той да разчистя сметката, доведоха при него едного, който му дължеше
десет хиляди таланта; а понеже тоя нямаше с какво да заплати, господарят му заповяда да продадат него, и жена му, и децата му, и всичко, що имаше, и да заплати;
тогава тоя слуга
падна и, кланяйки му се, казва: господарю, имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя. А господарят на този слуга, като се смили, пусна го и му прости дълга.
Слугата пък, като излезе, намери едного от другарите си, който му дължеше сто динария*, и като го хвана, давеше го и му казваше: изплати ми, което ми дължиш; тогава другарят му падна пред нозете му, молеше го и думаше: имай търпение към мене, и всичко ще ти изплатя; но тоя не рачи, а отиде и го хвърли в тъмница, докле да изплати дълга.
Другарите му, като видяха станалото, много се огорчиха и дойдоха, та разказаха на господаря си всичко, що се бе случило. Тогава господарят му го повика и казва: рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над другаря си, както и аз се смилих над тебе? И като се разгневи господарят му, предаде го на мъчители, докле да му изплати целия дълг.
Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му."
* Динарий - римска сребърна монета."
Възлюбени в Господа нашего братя и сестри,
Няма в нашето обозрение нещо толкова очевидно съществуващо и толкова неопределимо за човешко мъдруване като душата. Бидейки дву-съставно същество, изградено от душа и тяло, човекът свиква с тялото, познава го от усещанията, които плътта изобилно дава, от отражението му в огледална повърхност, както и от потребността да го храни, облича и да слугува на неговите нужди. Човекът, който не общува със своя Творец, познава душата си в много по-малка степен и често бърка несгодите на плътта си с душевен трепет. Ако по Божие допущение човекът е лишен от безценния дар на вярата, той дори не знае колко дълго живее душата. Ето, пред очите на всекиго от нас са примерите на тлението. Човекът се ражда, расте нападан от страстите на възрастите си и един ден остава бездиханен. В тялото му няма живот, а това тяло, което допреди време се е движело в усилен труд, скърби и веселия, сега се разпада на съставните си елементи така буквално и необратимо, че волният и неволен свидетел на смъртта и тлението безусловно изпитва ужас. Тези печални събития в нашия живот идват да ни напомнят, че всяко начало в материалния свят по предопределение има и край.
Православният християнин, който със страх Божий, вяра и любов пристъпва към Светите Тайни Христови знае скритото за ума на невярващия и изкушения в човешкото мъдруване: душата е безсмъртна, тя не се дели, както се делят членовете на тялото; душата има способността да познава чрез ума, да чувствува чрез сърцето и способността да упражнява воля.
Да си представим за миг, че сме в окаяното положение на невярващия. Не бихме ли се запитали: откъде се е взела душата, за която уж знаем, че съществува, но толкова сме свикнали с факта на нейното съществуване, че преставаме да го забелязваме? И щом душата идва отнякъде, където по тайнствен начин пребивава, къде отива тя след материалната смърт?
Какво мъчение! При толкова примери на логично или внезапно прекъсване на нишката на живота как да не се питаме кога ще дойде нашия край и как да не притаим надеждата, че животът ще продължи и след смъртта.
Стотици хиляди томове са изписани с всевъзможни догадки почиващи на повече или по-малко сериозни аргументации за бъдещето на живота след като времето му на земята изтече. Всички те достигат до един извод: човек живее и след смъртта на тялото си. И едва тогава мъдруващите извикват "еврика!" и обявяват за епохално откритие съществуването на душата. Колко лесна плячка ще са тези люде, пък и ние, ако не бдим да не допускаме прилозите на лукавия, когато неговото изчадие - антихриста, стане цар на народите… Кога ще стане това знае само Този, Който знае всичко преди началото на всички начала. "Тук е мъдростта. Който има ум, нека пресметне", пише св. апостол и евангелист Иоан Богослов в Откровението (13:18). В последните дни ще има природни катаклизми - наводнения, земетръс и жестоки войни…
Иисус Христос Вседържител (Пантократор).
Детайл от мозаечната композиция Деесис от ок. 1260 г. в
Църквата "Св. София" (Hagia Sophia) в Истанбул
Добре, нещастни наши братя, които не вярвате, защото не искате да повярвате, душата наистина съществува! Наистина живее вечно и наистина живее след смъртта, но не всички души живеят по един и същи начин. След като измине земния си път душата отговаря за делата си и според отговора изчаква деня на Страшния съд в мъки или в блаженство.
По въпроса за това кои дела са добри и кои са зли сме чували и ще чуваме много твърдения, които имат за цел да замъглят мозъците на невярващите и да разколебаят верните. Всички те използват някаква частица от истината и така я преиначават, че я превръщат в нейната противоположност. А истината за това кое дело е добро и кое не, е една и тя се нарича Божия заповед:
да обичаш Бога своя Създател с целия си ум, с цялото си сърце и цялата си душа и да обичаш ближния си, както обичаш себе си. Да не правиш на ближния това, което не искаш на тебе да се направи.
Ако човек обича своя Създател, той обича и създаденото от Него - Неговото творение - природата, живите твари и най-вече ближния си, който е Божий образ и подобие и който по тази причина не може да не бъде обичан от този, който обича Бога.
Но дали успяваме наистина да разпознаваме добрите дела, братя и сестри, ние, които сме призвани от Христа Спасителя да изповядваме вярата си в Неговото изкупително разпятие?
"Днес аз извърших много добри дела, си казваме, а нашият брат не извърши нито едно", казваме в себе си и вече това, което считаме за добро се обременява с греха на осъждането. Или пък страдаме от несправедливо отношение от страна на брата, виждаме неговата заблуда, съзнаваме несправедливостта му и се гневим без да можем да му простим в сърцето си. На какво да се надяваме тогава? На награда за страданието или на наказание за неспособността си да простим?
На това ни учи Сам Господ, братя и сестри, в днешното литургийно Евангелие от св. ап. и евангелист
Матея (18:23-35). Евангелският текст ни предава притчата на Господа, която Той изрича след въпроса на св. апостол Петър: "Господи, колко пъти да прощавам на брата си, кога
съгрешава против мене? До седем пъти ли?" (18:21). Имайки за пример тези, които проповядват вяра без да живеят вярата си - книжниците и фарисеите, Петър пита Господа Иисуса
Христа по какъв начин да измерва прошката си към ближния.
Егоизмът е присъщ на нашата природа. Нали поради егоизъм нашият праотец съгреши против Господа и се изкуши да се съмнява вместо да вярва. Така и грехопадналият човек, живеещ в тленна плът, вижда себе си като съдия на постъпките на ближния и обмисля мярката на своята прошка. Каква е Божията мярка за опрощение? "Иисус му отговаря: не ти казвам до седем, а до седемдесет пъти по седем." (18:22) За тогавашните верни този израз "седемдесет пъти по седем" е означавал "до безкрайност". Небесният Отец е безкраен, безкрайна е Неговата милост към човеците, затова и мярката за опрощение, който Той ни предава в земната Си проповед е безкрайното опрощение.
За да бъде разбран Изкупителят разказва една от Своите благовествуващи притчи - тази ца длъжника, който постъпил немилосърдно към своите длъжници: "Царството небесно прилича на цар, казва Господ, който поиска да си разчисти сметките със слугите си." Рано или късно, но неизбежно, всеки от нас ще застане пред Царя, Който ще му поиска сметка за стореното по време на подарения му временен живот.
При царя довеждат едного, който му дължи десет хиляди таланта. Длъжникът няма с какво да плати. Така и ние, братя и сестри, ще се изправим пред Царя - Иисуса Христа. Нашите дългове са сторените от нас грехове. Нищо от тази сметка няма да може да се открие, защото целият ни живот протича пред очите на Бога. Той вижда и най-скришните ни деяния, но и не само тях. Бог вижда греховните помисли в сърцата ни, така както вижда и добрите ни мисли и пожелания. Затова Го наричаме "Сърцеведец".
Никой от нас няма да може да се оправдае или да разчита на красноречието си или на каквато и да било дарба. Та нали всяка дарба е от Този, пред Когото ще отговаряме. Длъжникът е провалил с дълговете си и своите близки: него ще продадат, но и жена му и децата му, за да се изплати дългът. Всеки от нас носи отговорност за близките си и близките му се случва да поемат тежестите на дълга. Така върху рода на убиеца Каин пада проклятието поради извършеното братоубийство. Такова е и проклятието върху семето на убийците Господни
Какво може да ни спаси тогава? Единствено Божията милост! Слугата на Небесния Владетел пада ничком и коленопреклонно Го моли да има търпение. Господарят се смили, прости му дълга и го пусна на свобода.
Какво направи тогава опростения длъжник? Дали покани другарите си да влязат в радостта му? Не. Той намери едного от другарите си, който му дължи сто динария и по жесток начин се опита да го накара да изплати дълга си.
Тогава Царят повика при Себе Си длъжника, за да му каже: "рабе лукави, аз ти простих целия оня дълг, защото ми се примоли; не трябваше ли и ти да се смилиш над тебе?"
Какво се случи след това с лукавия раб? Той беше предаден на мъчители, "докле не изплати целия си дълг."
"Тъй и Моят Отец Небесен ще стори с вас, ако всеки от вас не прости от сърце на брата си прегрешенията му", казва Господ на апостолите.
Никой от живите не може да каже право за себе си, че няма грехове. Върху всекиго от нас тежат греховете, които сме извършили сами, греховете получени по наследство останали неразплатени и най-вече - първородния грях на нашите праотци Адам и Ева. Тези, които се уповават на Божията милост за своето спасение и се помолят за това на Бога оставяйки в нозете Му греховете си имат надеждата да се спасят, както това стана с лукавия раб, когато падна на колене пред царя. Но милостта Господня ще получат само тези от нас, които опростят греховете на съгрешилите против тях самите.
"И прости ни, Господи, дълговете, както и ние прощаваме на длъжниците си." (Матей 6:9-13; Лука 11:2-4).
И нека да живеем вярата си, не само да я проповядваме, а усетим ли смущение - нека замълчим, докато не се очисти от съмнение сърцето ни, защото да изповядваме пред невярващите и маловерците вярата си, когато се съмняваме би значело да подлагаме чупливите съсъди на неукрепналите души на сътресения, от които съсъдът се чупи и малкото надежда за спасение да изтече от него.
Вярни и възлюбени в Христа Иисуса братя и сестри, да молим Господа да ни даде сили да прощаваме всякое прегрешение на ближния към нас, да се молим Господа да дарува вяра на неверните и маловерните, а зловерните да вразуми и обърне, та и те да се спасят! Амин.
© Катедрален храм "Св. Неделя", София, 22 Август 2009 година
Притчата за лукавия раб (Мат. 18:23-35), изложена в днешното евангелско четиво, повдига твърде болезнени за нас въпроси. Тя завършва един дял в Евангелието от Матей, в който Христос говори подробно какви трябва да са отношенията в християнската общност (църквата). С различни думи и в различна форма Той повтаря една и съща истина – животът в тази общност е най-важното нещо в света и хората, които искат да бъдат нейни членове, трябва да сторят всичко възможно, за да подхранват връзките на взаимната си любов. Нищо – нито завист, нито съперничества, нито страсти – не трябва да пречи на нея. Ако един член на тази общност се отдели като заблудена овца, той трябва да бъде търсен и върнат.
Петър моли Спасителя да доизясни темата и да каже колко пъти трябва да се прощава на хората, които съгрешават в тази общност. Юдейската традиция повелява да се прощава три пъти, след което следва отлъчване. Апостолът предполага, че Иисус ще увеличи границата на търпение най-много до седем пъти (сакрално число) и остава смаян, когато чува, че прошката трябва да се повтаря седемдесет пъти по седем, т.е. безкрайно.
Възможно ли е това? Може ли някой от нас да прощава до края на живота си с една и съща готовност и любов, а другите да се подиграват с него, колкото си искат? Представете си често срещания случай. Вие сте определили среща на някого, оставяте си работата, чакате го в кафенето или офиса, той естествено не идва и когато го питате за причината по телефона, той небрежно казва, че бил забравил или се успал. Може ли това губене на време и късане на нерви да се повтаря 490 пъти?
Едва ли. Човешката природа просто не е устроена по този начин. Ние можем да преглътнем да ни излъжат веднъж, даже дваж, но на третия път този цирк ни омръзва и го прекратяваме. Подсъзнателно правим сметка колко влагаме в отношенията си с другия и колко получаваме в замяна. Ако уравнението е с отрицателен знак, ние се склонни да го прекратим. Никой нормален човек не очаква да дава постоянно и безкористно на другите, а в отговор да получава само ругатни, обиди и побои. Според мен препоръчваното от Иисус прощаване 70 х 7 е антитеза на думите на Ламех, който заплашва, че за Каин ще се отмъщава седмократно, а за самия него – седемдесет пъти по седем (Бит. 4:24).
Христос допълва Своя отговор на Петър, като разказва притча за един цар, който иска да си разчисти сметката със своите слуги. Той не само е изключително богат, но и предвидлив – наел е икономисти, които да водят счетоводството му, и тъмничари, които да наказват длъжниците. Първият раб е взел кредит от 10 000 таланта – невероятна сума, която днес се равнява на около 1,5 милиарда долара. Разбира се, тази сума не може да бъде изплатена, затова царят заповядва да бъдат продадени в робство длъжникът и неговото семейство и имот. Клетникът пада на колене и обещава да плати дълга. Но подобно обещание е абсурдно. Дори ако той работи по 40 часа седмично през следващите 150 000 години, той не може да плати дължимата сума. По някакви причини, известни само на него, царят неочаквано се смилява, прощава му дълга и го пуска на свобода.
Какво прави дължникът, който има възможност да повтори великодушието на господаря си? Той хуква по
улиците, хваща за гушата един свой дребен клиент, който му дължи само 100 динария (днес около 3 000 долара), и го кара да му плати дълга веднага. Онзи му се моли за отсрочка по
същия начин, по който кредиторът моли царя. Но големият дължник е жесток и алчен. Той хвърля своя ближен в затвора. Щом царят научава за стореното, отменя прошката си и предава
едрия длъжник на палачи, които да го мъчат, докато изплати астрономическия си дълг.
Елементарното тълкуване на тази странна притча е, че тя въплъщава златното правило: "Прави на другите това, което искаш да ти правят". Но нещата са по-сложни. Защо притчата започва оптимистично, а завършва песимистично? Кое кара раба да е толкова зъл и неспособен да прости незначителна част от собствения си огромен дълг? Отговорът е, че той просто не е разбрал необятното величие на прошката на царя.
В много случаи нашата прошка е формална и театрална – например на Сирна неделя, когато често даваме и искаме прошка ритуално, без да сме изчистили лошите чувства към другите от сърцето си. В Америка думата "sorry" (извинявай, прощавай) се произнася толкова често, че се обезсмисля и превръща в кух етикет. На другия полюс са повечето българи, които дотолкова са се отчуждили от християнския морал, че прощават само в краен случай, през зъби, с намусена гримаса, сякаш правят някаква голяма услуга на съгрешилия. Обърнете внимание, че Господнята молитва "Отче наш" не казва: "Прости ни греховете", а "Прости ни дълговете". Под "дългове" тук се разбират не само извършените грехове, но и неизвършените добри дела, включително прошката. Пред Бога всички ние сме неплатежоспособни и духовно фалирали длъжници. Затова поуката на притчата не е казаното още от Конфуций: "Прави на другите това, което искаш да ти правят", а "Прави на другите това, което Бог Отец вече е направил за тебе, като е жертвал на кръста Своя Син за твоите безбройни дългове".
В древност раби Хилел се хваща на бас, че ще изрече целия Закон, застанал на един крак. Той вдига единия си крак и казва: "Каквото мразиш, не прави на ближния. Това е целият Закон, а останалото е неговото тълкуване". Хилел спечелва баса. Но Христос ни заповядва не само да избягваме злото, но и да правим добро – въпреки всичко.
Архим. Павел Стефанов, 7 август 2010 година
Во имя Отца и Сына и Святого Духа.
Сегодняшняя притча такая ясная, такая простая, но я хотел бы обратить ваше внимание на одну или две вещи в ней. Из притчи ясно, что если мы не прощаем друг другу то малое, чем мы согрешаем друг перед другом, Бог не может простить нам то великое, чем мы должны Ему. И это верно; но я хочу задуматься о чем-то другом.
Мы должны друг перед другом столь малым: мы раним друг во друге самолюбие или гордость; мы разрушаем надежды друг друга, мы убиваем друг во друге радость: и также, очень часто, тем, как мы обращаемся друг с другом, мы омрачаем, порочим образ Божий в себе и в других людях. И вот когда речь идет о человеческих взаимоотношениях, о боли, которую мы друг другу причиняем, наш долг может быть прощен, потому что жертва нашего греха, даже если она нас вызвала на грех, или если эта жертва непорочная, получает в тот момент власть простить, подлинно божественную власть упразднить зло, которое мы совершили, и словами Христа "Прости им, Отче, они не знают, что творят" отпустить обидчика, перечеркнуть зло, выпустить на свободу того, кто связал себя узами ненависти, презрения или множеством других вещей.
Но есть в этой притче и другая сторона; в чем дело, почему Христос говорит, что мы должны друг другу сто монет, а Богу – десять тысяч монет: так много, так много? Значит ли это, что когда мы грешим против Него, грех как бы умножается тем, что Бог велик, и оскорбить Его – всегда намного преступнее, чем оскорбить ближнего?
Я думаю, такое представление о Боге было бы чудовищным; я думаю, это значит, что когда мы поступаем дурно, не слушая призыва Божия, не следуя Его слову и Его примеру, это помрачает Его образ в нас, разрушает ту красоту, которую Он в нас насадил, которую Он начертал в нас, которой Он нас запечатлел, как собственной печатью. И вот это непоправимо, если только Сам Бог не исправит, если только Сам Бог не обновит то, что одряхлело, не вернет утраченную нами красоту.
В этом смысле мы должны быть очень бережны в наших отношениях с Богом. Проступки друг против друга исправить легко, потому что они малы, они поверхностны; одного слова прощения достаточно. Но то, что мы совершаем над своей душой, над самими собой, когда поступаем против Божией заповеди, Божиего зова, против надежды, которую Бог на нас возлагает, мы не можем исправить, просто сказав: "Я поступил плохо, прости!" Вся жизнь Христа, все Его страдание и смерть на кресте – вот цена, которой восстанавливается то, что мы разрушили и искривили, вместо того чтобы сделать прямым и прекрасным.
Задумаемся над этим, потому что сказать Богу "Прости" означает гораздо больше, чем сказать "Не вмени нам того зла, которое мы сделали, той неправды, которую мы совершили". Это значит: "Обнови то, что не может быть возрождено человеческими силами".
Так что действительно существует несоразмерность, о которой Христос говорит в притче, между тем, когда мы поступаем неправо на путях Божиих и когда мы поступаем неправо в наших взаимоотношениях друг с другом. Поэтому давайте начнем с этих отношений друг ко другу, станем относиться к каждому человеку, как мы относились бы к святой иконе, поврежденной временем, небрежностью, злобой. Будем относиться друг к другу с благоговением, с лаской: тогда, при нашем обращении к Богу, и Он так же поступит с нами.
Да благословит нас Бог вырасти в полноту той красоты, которую Он насадил в нас и к которой Он нас призывает, и да будет благословение Господа Иисуса Христа, и любовь Божия, и причастие Святого Духа с нами во веки! Аминь.
Угодники Божии — наши предстатели и защитники. Еретики не понимают нашего отношения к угодникам и говорят, что если любить Бога, то будешь обращаться к Нему, а не к святым, и не понимают нашей к ним молитвы.
Бог любит, когда люди любят друг друга и Ему угодно, если дети, когда кто из них обижен другим, заступаются за обиженного. Сегодня в Евангелии рассказано, как опечалились люди, видя, как один человек был немилосерден к своему должнику. Он немилосерден потому, что отделился от милосердия Божьего. Но добрые люди сжалились над обиженным и пошли рассказали о всем бывшем Господину.
Так просят за нас святые. И Господь покарает немилосердного, отдав его истязателям. Он отдаст его в рабство страстям и это рабство так ужасно, что наказанный не смеет думать о прощении пока не отдаст всего долга — пока не омоет слезами каждый свой поступок немилосердия. Господь хочет от нас любви и милосердия друг ко другу.
Спросили однажды Христа сколько раз надо прощать? Он требует от людей безгневия.
Ставши на молитву и вспомнив об обиженном, пойди примирись с ним. Ибо тогда отпустятся тебе грехи, когда, от всего сердца простив ближнего, ты вступишь в милосердие Божие. Безгневие есть непрерывное пребывание в милосердии Божием и такое безгневие встречается у русского человека — ничем его нельзя рассердить.
Гнев есть падение и всегда следствие самолюбия. Господь в иной притче (Мф. 13:44-46) одобряет решение купца и нашедшего сокровище "продать все'', чтобы приобрести бесценные сокровища. Продавая все, он от всего освобождается. Простить все от всего сердца есть то же самое, и сделать это могут только распявшие свое самолюбие.
Господь благословляет тех, кто старается освободиться от своих страстей и смиряется, а глядя на него смиряются и ближние его.
Мысли Блаженнейшего Митрополита Антония (Храповицкого), высказанные им в проповедях
© Holy Trinity Orthodox
Mission
Виж също:
www.Pravoslavieto.com