Древни
преводи на Библията
Древни
преводи на Библията
Бивш Неврокопски митрополит Пимен 
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Преводът на Седемдесетте "съдържа православно-църковната Библия", която новозаветните писатели ползували като основен първоизточник. От превода на 70-те, както ще се види по-нататък, са направени повечето древни преводи, ползвани и днес от различните християнски народи. Той не е адекватен, буквално точен с еврейския текст. Седемдесетте преводачи са търсели и в повечето случаи намирали равнозначни на еврейските гръцки думи, но когато не намирали, превеждали описателно, дослужвали си с допълнителни и пояснителни думи - тълкували дадена дума. Затова най-често и, може би, най-вярно Седемдесетте преводачи се наричали Седемдесетте тълковници.
Като всеки превод и преводът на Седемдесетте има някои недостатъци, но те бледнеят буквално пред многото му достойнства, бих казал, пред неговото съвършенство. [Още от автора: Превод на Седемдесетте (Септуагинта, LXX)]
Други древни преводи има и от еврейски, но в болшинството си те са направени от основния текст на Седемдесетте.
Самарянско Петокнижие - свещена книга на отцепилата се от официалната еврейска църква в Йерусалим самарянска община със своя свещена йерархия и своя храм на планината Гаризим. То било написано със самарянски (древноеврейски) букви с особено начертание - самарянски шрифт. Преведено е на гръцки и арамейски езици - еврейско-самарянско, гръцко-самарянско и арамейско-самарянско Петокнижие.
Еврейско-самарянското Петокнижие е оцеляло в около 6000 варианта с правописно-граматичен и верово-догматичен характер. В някои от тия варианти то превъзхожда еврейско-масоретския текст. То има важно значение за критическо издаване на библейския текст на Петокнижието. Най-старият ръкопис от него се съхранява в Наблус (Сихем). Множество други ръкописи се пазят в библиотеките на Лондон, Париж, Берлин, Ленинград, Америка. . .
Гръцко-самарянското Петокнижие е малко проучено. В хексаплата на Ориген има 50 откъса от него под заглавието Самаритикон. Открити в последно време откъси от него показват, че то е самостоятелен гръцки превод от еврейския текст н че преводачът му е имал под ръка и превода на 70-те.
Арамейско-самарянското Петокнижие, познато като Самарянски таргум, е от времето, когато арамейският език станал говорим за самаряните. Библеистите говорят за доста таргуми (вж. с. 124 и сл.) [по-горе]. По характер то е изяснителен превод, т. е. таргум на халдейско-езичния текст за самаряните, които направили халдейския език свой говорим език, както някога българите приеха славянския език за свой. То е от значение при проучване на ветхозаветния текст на еврейската Библия, приет и прилаган от християнската църква.
Сирийският библейски превод - Пешито, и днес е на особена почит сред християните в Сирия, за които бил направен. Пешито е най-древният превод след тоя на 70-те, извършен непосредствено от еврейски. Съдържа целия Ветхи Завет, като отначало били преведени само каноническите книги, а по-късно и неканоническите. Названието му Пешито означава прост, леснодостъпен, ясен, буквално точен, всенародно признат превод. За древния му произход някои намират основания даже в Библията - бил направен по време на асирийския плен от изселен самарянски свещеник, когото асирийският цар, осведомен че "преселените в самарийските градове народи не знаят закона на Бога на тая страна", наредил да бъде върнат в Самария, за да ги "просвети в закона на Бога на оная страна". Изпратеният, т. е. върнат свещеник-преселник дошъл в Самария и ги учел "как да почитат Господа" (4Цар. 17:26-28), като им превел "закона на Бога" на прост, ясен, точен, народен език - Пешито.
Има предание, че преводът бил направен по-късно за Едеския цар Авгар, приятел на Иисус Христос - двамата си пишели по въпросите на вярата. Това предание се поддържа от църковния историк Евсевий Кесарийски. Безспорно е, че през II век преводът съществувал и сирийските християни си служели с него. Стилът подсказва, че преводът е дело на много преводачи с неустановен произход. Преводът на неканоническите книги в екземплярите, в които се съдържат, е направен от гръцки. Св. Ефрем Сирин ги е ползувал от Пешито, зашото не знаел еврейски. Познат е в западна (монофизитска) и източна (несторианска) рецензии. Печатни издания на Пешито са правени по Парижката и Лондонската полиглоти. Лондонското печатно издание е от 1823 година. Освен в Сирия, Пешито се употребява от християните в Индия, Китай, Персия, Туркестан, Кюрдистан и др. От него има и ред арабски преписи.
От непосредствения превод на Седемдесетте са направени редица посредствени преводи:
Сирийски I - направен по превода на Седемдесетте от хексаплата на Ориген в 617 г. от монофизитския епископ Павел от Тела (вж. с. 127 и сл.) [по-горе]. Съдържа целия Ветхи и Нови Завет. От него в 1486 г. Харет бен Симон направил арабски, от който в Оксфорд и Париж има четири ръкописа. Има и Сирийски II превод от гръцки, направен от Йоаким Едески, ученик на сирийски епископ. От него са запазени само Петокнижието и книгата на пр. Даниил.
Копти, гюпти е съкратено название на египтяни. Още в първия век християнството прониква в Египет и го прави люлка на монашеството. Народът, увлечен в новата вяра, не разбирал гръцки, а жадувал за религиозна просвета. Това наложило свещените книги да бъдат преведени на египетски в различните му диалекти. Има преводи на саидски (тивски), акмимски, файюмски (мемфиски) и бохаирски (крайбрежни) диалекти. Те датират от II и III в. сл. Хр. Съдържат ветхо- и новозаветните книги - Коптска библия. Особено ценни са запазеният стар (от III в.) саидски превод и бохаирският от по-ново време (около 650 г.). Има печатно издание от 1843 г. в Лайпциг.
Етиопски превод за нуждите на абисинските християни. Направен е на древноетиопски език през IV в. от неизвестен преводач или преводачи. Представлява буквален превод от гръцкия текст на Седемдесетте с начално, старинно деление на книгите на отдели. Съдържа каноническите и неканонически ветхозаветни книги, Новия Завет и някои апокрифи (Книга на юбилеите, Книга на Енох). Този превод не е буквален, следва Лукиановата рецензия. Запазен е и днес в множество ръкописи. Известен е като Етиопска Библия, издавана многократно. Издания на немски от 1851, 1853, 1859 г. в Лайпциг и Гьотинген; в Рим през 1515 г. - Псалтир, и през 1548 г. - Нови Завет.
- Арменски - от IV в. с налагане на християнството тук. Започнат от патриарх Исаак I (390-440) по Пешито, довършен от Месроп - арменският Константин Философ, - откривател на арменската азбука, подпомаган от учениците си Езник и Йосиф, като си служели и с превода па Седемдесетте по Оригеновата хексапла. Съдържа каноническите и неканонически ветхозаветни книги и Новия Завет. Издания от 1666, 1814, 1817, 1836 г. По-нови издания: Виенско от Зохраб през 1860 г. и Цариградско в 1892 г. от тогавашния тамошен арменски патриарх.
Грузинският превод е от VI век. Арменското предание го отдава също на Месроп - грузинците приели християнството чрез Армения. Месроп го направил по превода на Седемдесетте в Лукиановата му рецензия през V в. Древният текст много пострадал. Ст него останали само отделни екземпляри. Първото печатно издание на Грузинската Библия е от 1743 г. в Москва по славянския текст от 1663 г. Има и по-нов превод от 1884 г. в Тифлис. Допуснати неточности наложили ново издание.
Епископ Улфила (311-383) е вестготски ариански епископ, създател на готическата азбука. Той преписал по Лукиановата рецензия библейския текст на червен пергамент със сребърни букви, затова и известен сред библеистите като Кодекс Аргентеус (сребърен). Това е най-старият паметник на германската писменост. Пази се в Упсала, Швеция. Издаден е в три тома от Гибеленц и Лобе през периода 1836-1846 година.
Учените ги делят на древноиталийски (доиеронимовски), Иеронимовски (Вулгата) и рецензии на Вулгата.
Итала е ценен доиеронимовски превод на Библията. Залялото Латинската империя християнство наложило появата на Библията на латински език. Приема се, че още през II в. църковно-богослужебни нужди извикали на живот тоя превод. Християнски мислители от III в. (Тертулиан, Киприан) рече широко го ползували. Итала е посредствен (косвен) превод от непосредствения превод на 70-те, направен е на латински език в Северна Африка, около средата на II в., за нуждите на християните, говорещи латински. Днес от него са запазени само отделни части.
Блажени Иероним и Блажени Августин говорят за два самостоятелни древноиталийски превода. Единият, наричан Африкански, който вече споменахме, а вторият- Европейски, добил най-широка употреба в Италия, откъдето дойде и впоследствие се затвърди като общоприето название за всички предиеронимовски преводи - Итала. Както сирийските преводи на Пешито, Вулгата, египетската, етиопската, арменската и грузинската Библии, Итала съдържа цялата Библия - Ветхи и Нови Завет. Итала има за свой оригинал първопревода на 70-те. Учените считат, че работата по превода е извършена от високообразован елин-лингвист най-късно през II век. От първообраза днес са запазени Петокнижието, Псалтирът, и II Макавейска, Премъдрост на Иисус син Сирахов, Премъдрост Соломонова, Варух и части от Даниил и Естир. Незапазените книги от превода Итала могат да се възстановят по цитати в трудовете на западните отци, главно блажени Иероним. Големи заслуги по събиране фрагменти от Итала и за критичното им издание имат Петрус Сабатие и Никел.
С цел да се създаде единство в текста на Итала, папа Дамас I (366-384) възложил на блаж. Иероним да рецензира текста на
древноиталийския превод - Итала. Блажени Иероним се оказал тъкмо на място по ученост и компетентност за тая работа. Той започнал с
Новия Завет и през 384 г. го представил на папата готов. Ветхият Завет изисквал повече грижи. Наложило се блаженият преводач да
отиде в Палестина, в гр. Кесария. Тук той работил от 384 до 392 г. и въз основа на хексаплата на Ориген преработил превода на Псалтира и другите
ветхозаветни книги.
В добросъвестността си при споровете между евреи и християни, нерядко основавани на различия между еврейските свещени книги и превода на 70-те, в желанието си да допринесе за споразумение Блажени Иероним си поставил трудна и тежка задача - да направи наново от еврейски точен превод на ветхозаветните книги и с туй да ликвидира споровете между евреи и християни, защото и едните и другите ще се ръководят от еднакъв текст. За целта той се заел да изучи еврейския език основно (вече го знаел), усъвършенствувал го при частен учител-равин, снабдил се с авторитетни еврейски текстове, и в 389/390 г. започнал непосредствено от еврейския оригинал нов латински превод на Ветхия Завет. Завършил го в 405 година.
Този негов превод от еврейски остана в богословската наука с прозвището Вулгата. Блаженият преводач запазил в своя текст добилите чрез Итала гражданственост в западния християнски свят евраизми, гърцизми; с по-добрия си латински език подобрил езика на Итала, изглаждал превода стилово, съобразявал се с рецензиите на Акила, Симах и Теодотион, следвал поправилия му се метод на Симах и в резултат преводът му се оказал "една ценна работа", "най-хубавият древен превод" (възхищавал се блаж. Августин), макар някои (Руфин Аквилейски) да го посрещнали критично, поради което бавно се налагал сред широките маси.
Едва в VIII в., по времето на Карл Велики (724-814), той се наложил, бил приет като вулгата - простонароден, понятен, общодостъпен, общопризнат текст на свещените книги, макар официалната Църква все още да забавяла официалното му признаване. Пак по това време, VIII в., чрез редица англо-саксонски, арабо-персийски, старонемски и други по-нови преводи на съвременни езици Вулгата получава обща международна употреба за католиците в цял свят.
Поради паралелността в употребата на Вулгата с Итала и честите й преписвания от понякога недотам подготвени преписвачи в нея се появили значителни изменения в текста. Това породило нови грижи за възстановяване чистотата на Иеронимовия превод. В тая насока полезно се потрудили Касиодор (+570) и Алкуни (+804). Но появилите се ереси и секти причинили нови повреди в текста и през XII век вече се наложили нови изправления - корекции. Така се появила известната Парижка Библия, издание на Парижкия богословски факултет от 230 г. и ръкописи с обширен корективен апарат, известни като Коректориум сорбоникум ("Correctorium Sorbonicum"), защото се съхранявали в Сорбоната.
Най-древни и днес запазени ръкописи на Вулгата са Амиатинският от 716 г. и Толетанският от VIII век, които съдържат целия Ветхи и Нови Завет. Първото печатно издание на Вулгата е от 1450.г. в Майнц. По-прецизно е Парижкото на Робер Стефан от 1540 г. - съгласувано е с Комллютенската полиглота.
Едва Тридентският събор (1563 г.) прогласи Каноничността на Вулгата. Обяви текста й за подлинен, боговдъхновена общозадължителен в Църквата при четения, поучения, полемики, проповеди и пр.
По решение на Тридентския събор, въз основа на църковното предание, на еврейски оригинали, преглед на качествени преводи от Седемдесетте (по Кодекс Ватиканус главно) и на цитати из творенията на свети отци, са правени подобрени издания (рецензии) на Вулгата, известни като:
Сикстинска Библия (1590-1592), започната по почин на папа Сикст V (откъдето иде и името й) и завършена при папа Климент VIII, и послужила за основа на почти всички следващи издания в течение на четири века, и
Климентовска Вулгата, първо издание от 1593 г., второ издание от 1598 г. - подобрени издания на Сикстинското. Широко разпространение на Климентовската Библия се получи чрез изданията за Рим (1861), в Регенсбург (1899), швейцарските издания в Инсбрук от 1906 и 1914 г. и редица други от по-ново време.
Арабските преводи на Библията са различни по време и преки извори. Направени са за християните в арабските страни. Започват след налагане на мохамеданството през VII век. Равин Саадиа е превел Петокнижието от еврейски. През X-XI век са преведени постепенно и други библейски книги. Има превод на Петокнижието и от Самарянското Петокнижие. От Пешито са преведени книгите: Съдии, Рут, Йов, части от Царства и от Неемия. От Седемдесетте по хексаплата на Ориген са преведени пророческите книги и агиографа.
Цялата Библия е печатно издадена на арабски в 1671 г. от Сергии Раза по Вулгата. Преиздадена е в 1867 година.
Кирило-Методиевски превод, наричан тъй по името на древните българи, заселени на Балканския полуостров, на чийто език бил извършен, или славянски, старославянски - по името на племената, които го въвели в употреба. Извършен е от славянските просветители Кирил и Методий - българи от Солунско.
По политически съображения пристрастни политици избягваха названието старобългарски. В наши дни, въз основа на изследванията на обективни учени, науката прие това название и то се утвърждава като исторически вярно. Кирило-Методиевският език, на който те преведоха свещените книги, е старобъларският език и така трябва да се нарича. "Чужди на истината съображения и мотиви не могат да издържат срещу нея" (Б. Ангелов). Тая истина е разкрита убедително от българските учени проф. А. Т. Балан, проф. Л. Милетич, проф. Ст. Романски и др. Те я обосноваха със заключенията на обективни лингвисти като Ягич, Вондрак, Лескин, Калайдович, Востоков, Срезневски, Сперанскй, Ламански, Лавров, Сирку, Илински, Голубински, Гилфердинг, Попруженко, Державин и други. След задълбочен анализ, В. Ягич заключава:
"Преди двамата братя да заминат за Моравия, превели свещените книги на български език. Ние приемаме, че двамата мъже и учениците, що ги придружавали, тръгнали за Моравия с готови първи работи."
Разглеждайки старобългарския паметник "Клоцов сборник", Вондрак заключава:
"Нашият паметник е възникнал там, където са възникнали преводите на "Савина книга", "Супрасълски сборник" и "Асеманово евангелие", т. е. в България. Езикът на старите глаголски и кирилски паметници е български."
"Двамата славянски апостоли направиха превода на светите книги на език, който им бил добре познат, и понеже те бяха от Солун, ние можем да имаме предвид македоно-българския говор". Лескин нарича граматиката си "Старобългарска граматика".
Започнат в България, довършен в Моравия, утвърден пак в България, преводът на Библията минава в другите славянски народи, за да може Гилфердинг да заяви:
"Трудовете на Кирил и Методий принадлежат еднакво както на южните, тъй и на западните и на източните славяни. Славянска Македония и България с право ги наричат свои. С право ги наричат свои моравци, чехи и словаци, както и поляците, защото Краковската земя влизала в епархията на Методий и той убеждавал един много силен княз, който владеел Висла, да приеме християнството. Влиянието на Методий се простирало даже над Лужичките сърби. Накрай словото на Солунските братя докоснало и тези славяни, които се наричали руски народ."
И Голубински категорично твърди: "Твърде рано ние сме приели цялата Библия от България". (к. авт.)
Старобългарският превод на светите братя е с голямо значение, защото се пребори с триезичната ерес, мина в употреба сред многомилионните славянски народи и на него се изгради водещата днес славянска култура.
Кирило-Методиевият превод на свещените книги (Библията) е извършен главно от византийския "А" текст, който владеел тогава в Източната църква. Както показват запазените старобългарски преписи от Кирило-Методиевата редакция, в нейната основа лежат най-хубавите гръцки кодекси от IV-X век. Върху превода си Кирил и Методий работили доста време - учените го датират към 855 - 862 година.
Както Месроп у арменците, Улфила у готите, които за делото на библейския превод създали и национална азбука, така и Солунските светци, за да извършат превода си, съставили родна азбука, известна в два шрифта- глаголически и кирилски (глаголица и кирилица).
Глаголицата е стилизирана гръцка минускулна азбука с някои изменения и приспособявания.
Кирилицата е изменено гръцко маюскулно писмо от IX век със заемки от финикийската и еврейската азбука.
Глаголицата предхожда, но известно време и двата шрифта се употребявали едновременно - единият калиграфичен, а другият скорописен, както гърците имали маюскулен и минускулен.
Както се каза, светите братя първоначално превели свещените книги от гръцки на старобългарски, който постепенно чрез разни преписи и рецензии добил днешния църковнославянски вид.
Житието на св. Кирил (гл. XIV) казва, че след увещание от царя, "философът веднага състави азбука и начена да пише евангелските слова: В начало бе Словото", т. е. азбуката била съставена именно за да се преведе Библията, за просвета на еднокръвното българско племе. Когато моравските пратеници пристигнали в Цариград (862), азбуката била вече готова и преводът започнат. Иначе от де време тепърва да откриват азбука и изготвят преводи и в 863 г. да се озоват в Моравия с "готови преводи". Едногодишният промеждутък позволявал само готовите преводи да се приспособят към и препишат на панонско-моравско-славянски език, сходен с българо-славянския.
Делото по превода било продължено и довършено в Моравия. Тук св. Братя завършили приспособяването към сродния моравски език на готовите вече на старобългарски език Изборно Евангелие, Апостол, Псалтир.
След смъртта на Кирил (869) Методий, подпомогнат от двама свещеници - негови ученици, упражнени в скоропис, за шест месеца - от март до октомври, превел всички библейски книги, с изключение на Макавейските и преведените вече Евангелие, Апостол .и Псалтир.
След смъртта на св. Братя, прогонени по политически причини от Моравия, учениците им се озовават в България, където пристигат с богослужебните и свещени книги и продължават религиозната просвета на новопокръстения български народ. Сега вече българите ползуват труда на св. Братя и четат Св. Писание на свой език, защото донесеният превод, макар и проникнат от панонизми, в основата си български, е понятен за българите.
За този най-стар текст на славянските книги днес малко се знае, защото запазените най-древни писмени паметници, както ще видим, са от края на X и началото на XI век. Кирило-Методиевите ученици и техните приемници превръщат България в просветно огнище, а чрез насадената християнска вяра българите - в културен народ.
Множат се преписите на Св. Писание за народите в границите на Симеонова, Иван Асенова и Иван Александрова България, ширнала се от Карпатите до Бяло море и от Черно до Адриатическо море. Касае се до повече от петвековен период от време, който ни остави ценни паметници на свещената българска книга, от които съдим за старобългарския език и християнската култура на българите. Ще напомним за по-важните от тях (със съкращения, Pravoslavieto.com):
Глаголически паметници
Асеманиево Евангелие
Зографско евангелие
Марийнско евангелие
Синайски псалтир
Кирилски паметници
Савина книга (Савово изборно евангелие)
Енински апостол
Листове на Ундолски
Кирилски новозаветни ръкописи от XII век
Добромирово евангелие
Слепчански апостол
Охридски апостол
Кюстендилско евангелие
Свещени книги от XIII век
Боянско евангелие
Стаматово евангелие
Болонски псалтир
Добрейшово евангелие
Евангелие Кохно
Други паметници
Свещени текстове от XIV век
Иван Александрово евангелие
Томичов псалтир
Врачанско евангелие
Статията е глава от книгата "За Библията" от † Неврокопски митрополит Пимен
© Синодално издателство, София, 1988
Рецензент † Ловчански митрополит Григорий
Редактор проф. к.б. Тотю Коев
Книгата носи следното посвещение:
"Тъй като "тревата изсъхва и цветът й отпада, но словото пребъдва от рода в род",
написах тая книга... и
по благосклонно насърчение и трудолюбиво залягане на всеосвещения Патриарх на богоспасяемия град на
божествената премъдрост - София и на цяла България
господин МАКСИМ
-
нему
"благодарение и чест"
смирено отдава
АВТОРЪТ"
Електронна, текстова обработка и илюстрации Pravoslavieto.com
Виж също:
www.Pravoslavieto.com