 |
|
Забележителни храмове посветени на Божията премъдрост са били изграждани във всички големи центрове на православието - Константинопол, София, Солун, Охрид и Киев. Един от най-значимите български паметници на ранното средновековие е цялостно запазената базилика "Св. София" в Охрид.
Известният изследовател на византийското изкуство Ричард Краутхаймер еднозначно датира Охридската "Св. София" в IХ век. Счита се, че тя е една от седемте съборни черкви, съградени от княз Борис I. От проучванията се разбира, че черквата е издигната на мястото на две по-стари култови сгради, а надлъжните й стени, както и западната, лежат върху солидни по-стари зидове. Засега е твърдо установено, че в сградата отпреди турското нашествие има части най-малко от три периода на градеж.
Във всички случаи настоящата базилика "Св. София" е построена не по-рано от покръстването на България и не по-късно от времето на цар Самуил т. е. края на IХ - началото на ХI век. Това я поставя в редицата паметници от прехода между базиликата и кръстовидната куполна черква. Освен това в "Списък на българските архиепископи", съставен през ХII век, публикуван от Дюканж и цитиран от Григорович в неговите пътни бележки, пише, че "... долната черква на името на "Мъдростта" (т. е. "Св. София") е била съградена (в смисъл подновена и изписана) по времето на Лъв" - български архиепископ на Охрид. Към неговото време (1037-1056 г.) някои изследователи отнасят първия пласт стенописи. Западното крило с галерията на етажа му - т. нар. Григориева галерия пък е прибавено през 1317 г. според тухлен надпис запазен на фасадата.
Първоначално храмът "Св. София" е била
трикорабна базилика с неосветен среден висок кораб и три абсиди. Нейният базиликален план илюстрира жизнеността на този църковен тип на Балканския полуостров по това време. Но тя,
според част от реконструкцията, в този етап на градежа си е била от особен тип - от една страна е извънредно широка (в противовес на Климентовата черква), но къса, а от друга -
била е базилика с купол, съчетаваща някои особености на кръстовидната куполна черква.
Според Кръстьо Миятев по времето на архиепископ Лъв когато черквата е била основно преустроена точно по средата е бил оформен трансепт, широк почти колкото средния кораб, където и сега разстоянието между четвъртитите зидани стълбове е по-голямо. На пресеченото място на трансепта със средния кораб се е образувал квадрат, над който върху пандантиви се е издигал купол.
Средният кораб завършва с петстенна абсида, която има ширината на кораба и отвън е украсена със слепи прозорци. Абсидите на страничните кораби са полукръгли. На запад черквата е имала притвор, покрит с пет кръстати свода. Притворът е бил двуетажен. До горния му етаж се е достигнало по стълба, която се намира в едно квадратно помещение, долепено до северната стена на притвора. Сегашният външен открит притвор с галерия над него и с две крила към север и юг е бил прибавен впоследствие.
В днешното си състояние "Св. София" е трикорабна
базилика. И трите кораба са засводени и поставени под един общ двускатен покрив. Масивните стълбове минават органично в арките без капители или корнизи. Докато средният кораб е
по-висок и с леко заострен свод, страничните кораби са били ниски с плоски сводове и над всеки от тях е имало горен етаж. В този етаж се е влизало от галерия над притвора и през
висока галерия, отворена към средния кораб, е имало достъп до параклисите към изток - над протезиса и дяконикона. Тази връзка сега не съществува, запазена е само галерията с поглед
към централния кораб. В източната част на северния и южния кораб е запазено засводяването на долния етаж, но в западна посока - не.
Галерията е била място, запазено за царя (императора) и неговите приближени, както е било в черквата "Света София" в Цариград. Тук те са приемали причастието от ръцете на първосвещеника и на другите свещенослужители.
Българските владетели, подражаващи на етикета на византийския двор, според изводите на руския изследовател Комеч, са запазили тези галерии в своите главни черкви в България като съхранените "Св. София" в Охрид и "Св. Ахил" в Преспа. Куполът тук може да се идентифицира въз основа на остатъци от пандантива и живописта, които се показват зад по-късния турски свод над главния кораб. Архитектът Борис Чипан е намерил основи, които са го навели на преположението, че над централния нартекс може да е имало кула - камбанария.
Средният кораб и горните етажи на страничните кораби са били покрити с общ двускатен покрив, което е давало на черквата вид на псевдобазилика.
Според някои хипотези първоначалният притвор е бил в сегашната средна част на черквата, разположен в широчината и на трите кораба. При втория период на изграждане, според някои хипотези в ХII - ХIII в., за да бъде удължена черквата, напречните стени на притвора към изток и към запад са били разрушени. Според предложения вариант арките, които сега съединяват втората двойка стълбове от изток с третата и които прекрачват средното по- широко пространство, са от втория период, но страничните им стени, които съответстват на страничните стени на притвора, са от първия период.
В базиликата "Св. София" откриваме оригинален български принос в развитието на архитектурата. Поставянето на двата параклиса на горния етаж над страничните кораби е рядко явление в архитектурата на Византия и европейския изток. Съществуването им говори, че е възможно храма да е бил посветен освен на Света София и на други светци или светици. Те напомнят двата параклиса на черквата в манастира "Лавра" в Света гора, които обаче не са на горен етаж и са от двете страни на притвора. Втора особеност на базиликата е, че тя е сравнително слабо осветена. Това показва целият ред от слепи прозорци на горната част на петоъгълната средна абсида. Има само три тесни прозореца на централната абсида и по един такъв прозорец на двете странични абсиди. Ниски са и двата прозореца на южната стена, а на северната стена е имало само един прозорец, който е зазидан. Над всяка от страничните абсиди има по една по-малка абсида - това са полукръглите абсиди на параклисите. Източната фасада с тези пет абсиди, от които четири са симетрични - две по две една над друга, и с композицията си от истински и слепи прозорци, е много красива. Изпъкналата форма на едрата и висока средна петстенна абсида с уравновесена от двете страни с цилиндричните форми на двуетажните странични абсиди. Западната фасада на черквата "Св. София" е решена симетрично, когато през ХIV в. е бил изграден новият притвор. Той е двуетажен, а отстрани има два ризалита. Тези странични части са оформени като двуетажни ъглови кули - капели с куполи, над които барабаните са осмоъгълни. На партера и на етажа има аркада, която оформя галерия, открита навън. Плоскостта на стените е разбита от ниши. Между двете аркади е оформен ред фалшиви прозорци. Всичко това създава хармония и ритъм на повторение. Хармония се получава и от делението на височините на аркадите и прозорците, от полихромията на декоративната тухлена украса.
Градежът на черквата е клетъчен - ред камък се редува с ред тухли, но каменните блокове са поставени вертикално, като всеки от тях е обграден от четирите си страни с тухли. В абсидите обаче има цели зони, изградени само от тухли, за да се получи по-отчетлив живописен ефект. От тухли са направени кръстове и полуарки в стените с техниката на opus spicatum - т. е. със забити в стената тухли, които показват само тесните си страни. Кръстьо Миятев вижда, че еволюцията на декоративния градеж, която се констатира и в Несебър в Новата митрополия, в "Св. София" в Охрид е доведена до своя завършек с напълно оформената клетъчна зидария - далечен и пръв предтеча на живописения стил, характерен български принос в архитектурата на следващите 3-4 века.
В ХV в., турците превръщат базиликата в джамия и замазват стенописите. В своите пътни бележки Григорович описва черквата разделена на две части - олтарят и част от наоса са джамия, а двуетажната пристройка, определена от него като женско отделение е използвана за хамбар.
Стенописи от катедралата "Света София“ в Охрид
По време на Първата световна война, когато Охрид е с българско управление са разкрити част от стенописите и черквата е осветена отново, разкриването и реставрирането на другата част от фреските става след 1950 г. от местния "Завод за спомениците на културата".
В черквата "Св. София" са запазени стенописи и от трите средновековни периода на същесвуването й като християнски храм. Според К. Кръстев тя е била изписвана последователно в ХI, ХII, ХIII и ХIV век. Според някои хипотези фрески от първия период - от времето на архиепископ Лъв (1037 - 1056 г.), са запазени само в олтара, на западния зид и на отделни места в притвора. Според други хипотези една значителна част от стенописите е от първия период, а вторият го следва в близко време.
В средната абсида над цокъл, имитиращ мраморна облицовка, са изписани образите на шестимата литургисти. Четат се имената на Св. Василий Велики и на Св. Йоан Златоуст. Много важен за тяхното датиране не по-късно от края на Х в. - началото на ХI в. е фактът, че те са изобразени фронтално, а не обърнати в три четвърти към средата на абсидата - т. е. към символите на причастието, както изисква канона въведен през ХI в. във Византия.
Над тях е изобразена Евхаристиийна сцена с причастието на апостолите. И тук има друго силно отклонение от канона - Христос не извършва причастието, а стои с благославяща десница, с хляба в лявата ръка и чашата пред него на олтарната трапеза. В израза на лицата на Христос и стоящите от двете му страни апостоли са вложени сила и замах, които граничат с експресивност.
Причастието на апостолите.
Детайл от стенопис от 1037-1056 г. от Охридската катедрала "Св. София".
На абсидата, в четвърт сферата, пак е изобразен странен и изключително рядък иконографски тип - Богородица на трон с благославящия Христос Емануил в медалион на гърдите й.
В петите на свода на централния кораб са изписани хвърчащи към абсидата ангели. Те са наведени и с увити с широки кърпи ръце в знак на дълбока почит. По думите на Никола Мавродинов те са едни от най-хубавите създания на средновековната българска и въобще на източната християнска живопис.
В зенита на свода на централния кораб, непосредствено над фризовете с ангелите, е разположена композицията "Възнесение Христово". Своеобразно и необичайно е ситуирането
на тази композиция в зенита - така то се среща по-късно и в някои други български паметници - в черквата "Св. Димитър" в с. Паталеница, Пазарджишко, от края на ХII в. и в черквата
"Св. Йоан Богослов" в Земенския манастир от ХIV век. Апостолите са разделени на две групи по северното и южното рамо. Това е
една от най-интересните композиции - поради раздвижените образи и изразителността, която се излъчва не само от лицата, стойките и положението на образите, но и от силно нагънатите
и опънати, като развени от буря драперии.
Особено забележителен е образът на Архангела. Той е застанал спокойно и гледа към апостолите, които са повдигнали глава към издигащия се в небето Христос. Лицето е детайлно изобразено - характерно е очертанието на очите, малката стисната уста. От лицето е отнета всякаква човешка топлота - има воля само за безкомпромисна борба за християнската вяра, сякаш виждаме духа на княз Борис I Покръстител или на презвитер Козма.
Този Архангел излъчва такава експресивност, като че ли е взет от раннохристиянското изкуство. Известният изследовател на византийското изкуство Ото Демус сравнява тази композиция с фреските в абсидата на черквата в Берзе-Ла-Вил във Франция, образец датиран от 50-те или 60-те години на ХI век. Фреските от Охрид датирани след средата на ХI в., показват повече пластичност и раздвижване на драпериите. Това се забелязва и при сравнение с фреските от Капела Палатина в Палермо, един от значимите паметници на византийското изкуство в Западна Европа от времето на Комниновия период.
Според К. Кръстев стенописите в Охрид носят характера на изкуството във Византия от времето на IХ-Х век, или на нареченият по прозвището на императорите й "Македонски ренесанс", което черпи образци от антични илюстровани книги и създава жизнено-телесни образи.
Охридската живопис от ХI в. обаче е надминала образците от книжните илюстрации с монументалния и духовно наситен израз на своите изображения. Те излъчват патоса на раннохристиянските образци, в тях има нещо свежо и жизнено, вдъхновено от традициите на едно оживяло след времето си изкуство и в този смисъл са характерни със своя благородно подчертан архаизъм.
Колоритната гама е светла, но студена. Преобладават небесносини и светлозелени тонове. Този колорит изглежда е бил характерен за монументалната живопис на Първата българска държава. Сходни колоритни решения виждаме в Бачковската костница и в черквата в с. Пателница.
Така ни се разкрива онази жива обединяваща линия, която свързва по-късните паметници по българската земя с традициите, идващи от третата столица на България и нейният катедрален храм - базиликата "Св. София" Охридска.
Ралица Базайтова
© Вестник "Арх&Арт"
Св. Власий Велики.
Стенопис от Катедралата "Св. София" в Охрид в Охрид
Плащaница с изображение на св. Богородица Оранта от Катедралата "Св. София" в Плащеницата е
дарена на архиепископ Димитър Хометиан (1215-1236) от епирския владетел Теодор Комнин (1216-1230) и съпругата му Мария, по повод коронацията му за император (1224-1226 г.).
Съхранява се в Националния исторически музей (НИМ)) в София.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com