Катедралата Свитицховели, построена на мястото, където се намирал хитонът Господен - The Mtshketa cathedral and the Jvari Church on the hill
Катедралата Свитицховели, построена на мястото, където се намирал хитонът Господен - The Mtshketa cathedral and the Jvari Church on the hill
По-долу:
Виж също:
На други езици и на други сайтове:
Днес Грузия е една трудно забележима на географската карта страна, разположена на границата между Европа и Азия с население малко повече от 3,5 милиона души. Впрочем, териториално Грузия никога не е била много по-голяма, но за сметка на това малко държави могат да се сравнят с величието на църковното й минало.
Малцина навярно знаят, че Армения и Грузия са двете държави, които първи приемат официално християнството в самото начало на ІV в., но то има и доста дълга предистория тук. Към християнската вяра грузинският народ започнал да се приобщава още от първите дни на апостолската проповед.
В апостолските времена на територията на Грузия съществували две грузински царства – източното Картли (Сакартвело), познато от гръцките извори като Иверия и западното Егриси, познато ни също от гръцките извори като Колхида.
Според преданието, когато апостолите хвърляли жребий, кой къде да се отправи на проповед, Грузия се паднала в дела на Пресвета Богородица. И до ден днешен Грузия се счита за избраница на Божията майка, която е и покровителка на страната.
По волята на Спасителя св. Богородица останала в Иерусалим, а пръв вместо нея се отправил за Грузия
св. ап. Андрей Първозвани, който носел със себе си неръкотворния образ на Богородица.
Св. ап. Андрей се отправил към страната, която съхранявала една от големите старозаветни светини – мантията на св. пророк Илия. Тази мантия била принесена тук от евреи, бягащи от армията на Навуходоносор (605-562 г. пр.н.е), основателя на Нововавилонското царство.
В Грузия се съхранява още и една от най-големите новозаветни светини – пречистият хитон на нашия Господ Иисус Христос, който след разпятието бил донесен тук от свидетеля на кръстната смърт на Христос, равина Елиоз, живеещ в столицата на Картли – Мцхета. Той го откупил от римския войник (виж Мат 27:35) и го подарил на сестра си Сидония. Сидония в мига, в който взела хитона в ръцете си, починала. Всички опити да бъде изтеглен той от ръцете й били неуспешни и тя била погребана заедно с него.
На гроба на Сидония изникнало огромно дърво. По-късно св. Нино помолила цар Мириан (Мерой), дървото да бъде отрязано и от него да бъдат направени четири кръста, които да бъдат поставени на четирите краища на грузинското царство. От пъна на отрязаното дърво започнало да изтича целебно благоуханно миро, което течало непрекъснато до нашествието на шах Аббас (ХVІІ в.).
Този чудотворен пън, това благодатно дърво получило названието Светицховели (Свят, Животворящ стълб). Над него била изградена първата църква Светицховели, посветена на дванадесетте апостоли.
Кръстът на св. Нина, покровителка на Грузия.
Снимка Paata
Vardanashvili
Гробът на св. Нина в Мцхета (Mtskheta) близо до Тбилиси в Грузия.
Снимка: serendipit-e.com
Храмът Гелати в Грузия.
Interior of the church of Gelati, Kutaisi in Georgia.
Source:
www.sacredsites.com
Ако днес поклонник влезе в Грузия през граничния пункт с Турция – Сарпи и след няколко километра се отклони от главния път Батуми – Поти – Тбилиси, след едно уморително няколкочасово пътуване по тесния и твърде разбит път (дори за българските представи) ще достигне до голямото високопланинско аджарско село Хуло (Аджара е автономна област в Грузия, на границата с Турция с доскоро преобладаващо мюсюлманско население). Там, съвсем наблизо, все още личат останките на храма св. Архангели. Според преданието, това е първата християнска църква, основана от апостолите на грузинска, иверийска земя. Съгласно древния грузински летопис "Картлис Цховреба" именно от тук за първи път св. ап. Андрей Първозвани влиза в Грузия, за да проповядва благата вест. В селището Ацквери/Ацкури (в Картли) след своята проповед ап. Андрей оставил на вярващите и иконата с образа на Пресвета Богородица, съхранявана дълги години в местния катедрален събор.
В западна Грузия към просветителското дело на ап. Андрей Първозвани се присъединил и св. ап. Симон Зилот (Кананит), който намерил там смъртта си и бил погребан в с. Коман(а), днешна Абхазия. Между впрочем в това село умира по време на заточението си и св. Йоан Златоуст, чиито мощи известно време са били съхранявани тук, преди тържествено да бъдат пренесени в храма св. Апостоли в Константинопол. Древните грузински източници съобщават и за проповед на апостолите Вартоломий и Тадей в източна Грузия.
Аджара пази спомена и за още едно свято апостолско име, това на ап. Матия. Само 3-4 километра от границата с Турция, на главния път Сарпи – Батуми се издига почти до морето величествената крепост Гонио. Тук, вътре в крепостта, един малък мраморен кръст свидетелства за мъченическата смърт на ап. Матия (според някои източници, загинал мъченически в Иерусалим).
Проповедта на светите апостоли в Грузия се потвърждава не само от местните хроники, за нея свидетелстват също Ориген, Доротей Тирски, Епифаний Кипърски, Никита Пафлагонски. Св. Ириней Лионски (ІІ век) като изброява християнските народи, поставя в редицата на изброените и Иверия. Както вече споменахме, официалното приемане на християнството в Грузия става в самото начало на ІV в, според последните иследвания през 324 г. (доскоро официално беше приета годината 326). Това знаменателно събитие се свързва с името на светата равноапостолна Нино, просветителката на Грузия и грузинския народ, при съдействието и участието на св. цар Мириан и св. царица Нана. Св. Нино била родена в Кападокия, родственица на св. Григорий Богослов. По внушение свише тя заминава за Картли в изпълнение волята и дела на Пресвета Богородица. Тя още веднъж затвърждава апостолската проповед и със силата на благодатта убеждава цар Мириан и царица Нана да се покръстят. По молба на царското семейство византийският император Константин Велики изпраща голяма група духовници под водителството на епископ Йоан.
В древната столица на Картли, Мцхета (отстояща на 20 километра от днешната столица Тбилиси) същевременно започнало строителството на внушителен храм на св. апостоли, точно на мястото, където се намирал хитонът Господен – Свитицховели (Светият стълб). И днес този храм внушително се извисява в центъра на Мцхета и свидетелства за онова славно минало.
Катедралата Свитицховели,
построена на мястото, където се намирал хитонът Господен
Днешният храм е резултат от преустройството и разширението, което древната църква получава през ХІ век (1010-1029), плюс реконструкциите от ХV-ХVІІ в. Само на няколкостотин метра от този величествен храм се намира Саптаврийския женски манастир, на св. Нино, в който се погребани св. цар Мириан и св. царица Нина.
Тук също се намира гробът и на неотдавна представилия се в Господа голям чудотворец и харизматичен старец Гавриил (1929 – 1995), в света Ургебадзе Годердзи. Заради това славно минало и заради хитона Господен (вложен в основите на църквата и намиращ се там и до днес – според много свидетелства руснаците по време на СССР са го отнесли/откраднали в Москва), Мцхета е наричана втори Иерусалим. След официалното приемане на християнството, император Константин Велики и неговата майка св. импер. Елена изпратили в Грузия и частица от Светия Кръст за благословение и укрепление на вярващите.
Венцислав Каравълчев
България и Грузия са едновременно близки и далечни страни. Разделя ги Черно море и бездната на историята. Сближава ги древността на техния произход, предаността им към патриотизма, просветата и православието, неравната борба срещу агресивни външни врагове, които се стремят да наложат своето владичество и религия. Запазени са сведения за плодоносни културни и църковни контакти между двете страни от IХ в. насам. През втората половина на ХХ в. българите и грузинците са поданици и жертви на една и съща политическа система.
Християнизацията на България през ІХ в. слага начало на българо-грузинските църковни и културни връзки. Най-ранното известно българско сведение за тях се намира в Пространното житие на св. Константин-Кирил Философ. То споменава "иберийците" сред народите, които имат свои книги (писменост) и славят Бога на родния си език. Според същото житие по време на хазарската си мисия св. Кирил спасява от разрушение град, обсаждан от хазарите. Някои автори като Марен Таден (Париж) са на мнение, че става въпрос за обсадата на Тбилиси от арабския вожд Буг ал Кабир. Когато св. Кирил и Методий се подвизават на планината Олимп в Мала Азия, там също се намира грузинският светец Иларион.
Петербургските филолози М. И. Привалова и Г. М. Прохоров стигат до извода, че глаголицата е мисионерска азбука, чиято структура и функция има преки успоредици в църковното грузинско писмо (хуцури) и други източни азбуки. Повечето букви в глаголицата и хуцури поразително си приличат, а броят им в двете азбуки е почти еднакъв (38-40). Общата система на построяване на азбуките е еднаква, защото "корелативните звуци на речта се представят чрез видоизменяне на един и същ знак". Буквите имат цифрово значение - за разлика от кирилицата, в която такова значение имат само буквите, заимствани от гръцката азбука.
В Зографската грамота на цар Иван Александър (1342) се споменава, че различни народи, включително и "иверите" (грузинците), са полагали грижи за българската обител на Атон.
Легендарен разказ за покръстването на грузинците, озаглавен "Повест о иверех како приидоше в богоразумие", се помества под дата 27 октомври в най-ранните ръкописни Пролози, преведени от учениците на солунските Братя и запазени в южнославянски преписи.
Българската преработка на апокрифното "Слово за Сивила" от ХІІІ в. поставя иверите (грузинците) на второ място по достойнство след българите и подчертава тяхната преданост към православието: "Вторият род са грузинците: кротки, обичащи чужденците, незлобливи, любезни, почитащи попа и за Бога разпитващи".
Сцени, свързани с България, са увековечени в грузинското църковно монументално изкуство. В църквата на Павниси, чиито стенописи датират от третата четвърт на ХІІ в., фигурира иконографски цикъл с житието и чудесата на Св. Георги Победоносец. Чудото с пафлагониеца отразява историческо събитие - разгрома на византийската армия при Анхиало и Катасирти през 917-918 г. Един момък от Пафлагония е пленен от българите и заставен да слугува на български велможа в Преслав. Един ден, когато носи "кукумион" (съд) с топла вода на втория етаж на къщата, грабва го конник и го отнася мигом у дома в Пафлагония. Там родителите му служат панихида, защото го мислят за загинал. На стенописите и иконите бившият пленник е представен седнал зад седлото на св. Георги с кърпа на едната ръка и кана в другата, както е в Павниси.
По
време на византийското господство над България някои грузинци, които се издигат в йерархията на Византия, са изпращани на ръководни постове в българските земи. Един от тях с
фамилия Цурнавели е губернатор, за което се съди по намерения му личен печат, публикуван от Винсен Лоран. При управлението на византийския император Алексий І Комнин (1081-1118)
осъществяват кариера двама братя грузинци с фамилното име Бакуриани от княжеството Тао-Кларджети в Югозападна Грузия. Според "Алексиада" на Анна Комнина двамата са от арменски
произход, но няма съмнение, че не са монофизити, а православни. Единият брат Абазий е магистър (главнокомандуващ) на една от византийските армии. Другият, Григорий, има чин севаст
и велик доместик на Запада (главнокомандуващ войските на Византия в Европа). Той получава в дар големи феодални имоти в Беломорието, Македония и Пловдивско.
През 1083 г. Григорий основава Бачковския манастир, а през следващата година му дава устав, който е първият запазен манастирски устав в България. Уставът е написан на три езика - гръцки, грузински и арменски, и е запазен в преписи, защото оригиналът му е изгубен. За поклонниците в манастира Бакуриани изгражда три странноприемници в с. Стенимахос (дн. Асеновград) и една крепост също там. Той построява и замък до с. Горни Воден.
С манастирския типик ктиторът иска не само да регламентира имотите и живота на монасите, но и да предотврати овладяването на манастира от гръцкоезично духовенство. В него е постановено, че манастирът е грузински и само писарят можел да бъде ромей (византиец). Този текст не може да бъде в угода на Константинополския патриарх и затова уставът е утвърден от Йерусалимския патриарх.
Бакуриани е убит в сражение с печенезите до Пловдив през 1086 г., но волята му манастирът да бъде само грузински се спазва до края на XII в. С годините той се утвърждава като значимо книжовно средище. Тук организира своя школа известният грузински философ-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130).
От ранните постройки на манастира днес е запазена костницата, построена в opus mixtum от квадри бигор и тънки
тухли. Фасадата е пластична разчленена с профилирани слепи аркади - едно ново явление за византийската архитектура. И в планово отношение костницата представлява нов тип за
Балканския полуостров, внесен от Кавказ. Тя е построена на два етажа, като в долния е оформено костохранилище, а в горния - параклис. Четиринадесетте гробници, вкопани в пода на
костохранилището показват, че Костницата е изградена за нуждите само на семейството на Бакуриани. Параклисът е изографисан от грузинеца Йоан Иверопулец, който рисува фигурите на
св. Йоан, Евтимий и Георги Иверски.
През 1199 г. Пловдивско и Средните Родопи са присъединени отново към освободената българска държава. Грузински влияния се установяват и в църквата "Св. Георги" в Асеновград, която също е основана от Бакуриани.
Изглежда
манастирът преминава постепенно от грузински в български ръце през следващите десетилетия, но въпреки това поддържа връзки с Грузия до късното Средновековие. Например върху
сребърната обковка на известната чудотворна Богородична икона има дарителски надпис от 1311 г. от двама грузинци, жители на Тао-Кларджети. В него се казва:
"Тази света икона на пресветата наша царица Богородица Петричка е обкована от двамата братя по плът от Тао, синове на Игнатий, наставника Атанасий и Окропир за 125 перпери и [нека се постави] свещник… до [нея]…"
По-нататък надписът отбелязва като хронологичен маркер царуването на византийските императори Андроник [ІІ] и Михаил [ІХ] Палеолог, управлявали между 1234 и 1320 г., и на грузинските владетели Константин и Димитър Багратиди. Грузинци подаряват и кръста върху купола на главния храм на манастира, върху който има грузински надпис. Върху северната стена на притвора на костницата е нанесен пояснителен надпис до изображението на св. Георги Кашуетски. Днес той е изчезнал. Четвъртият грузински надпис е фрагментиран и е нанесен около образа на св. Йоан Богослов на северната стена в притвора на костницата.
В скриптория на Бачковския манастир през ХV в. двама грузинци с еднакво име Григол преписват голям ръкопис с Празнични четения по поръчка на Махаребели Окрокмайсдзе. По-късно паметникът е пренесен в Сванетия (Грузия), което се проследява от запазените в него приписки. Сега той се пази в Института за ръкописи "К. С. Кекелидзе" в Тбилиси. През ХІV-ХV в. в гръцки ръкописен Стихирар от ХІV в. (сега в ЦИАМ № 814) е нанесена грузинска приписка вероятно от поклонник. В друг Стихирар от началото на ХІІІ в. в същата сбирка (ЦИАМ № 812) е оставена грузинска приписка от посетилия манастира през 1702 г. ахалцихски свещеник Йован Маркозашвили. В Народната библиотека "Св. св. Кирил и Методий" има един грузински ръкопис, който сигурно произхожда от Бачково. В него има лист с преведения надпис на иконата от 1311 г.
Гръцките ръкописи в Бачковския манастир сигурно са ползвани и от грузински монаси. В Църковноисторическия архив и институт към Българската патриаршия в София се пазят 27 нотирани гръцки ръкописа от същия манастир, датирани от ХІІ до ХІХ в. Особен интерес представлява един рядък фрагмент с мелизматични образци от ХІІІ в. Също е ценен един Стихирар от началото на ХVІ в.
През 1706 г. Бачковската обител е посетена от френския пътешественик Пол Люка. По това време никой не е в състояние да разчете надписа на чудотворната икона и споменът за нейните ктитори започва да заглъхва. Монасите разказват на французина преданието, че иконата е рисувана от самия св. Лука и е прелетяла по въздуха от Грузия до България.
Този светогорски манастир е друга сакрална територия, на която общуват българи и грузинци.
Намира се на североизточната страна на Атонския полуостров в северна Гърция. Основан е през последната четвърт на Х в. от св. Йоан Иверски и Йоан Торникий, който е придворен на
грузинския цар Давид и византийски велможа. Сотириос Кадас предполага, че тези две имена принадлежат всъщност на един и същ човек. Торникий се замонашва в македонски манастир и се
подвизава в друг манастир на Олимп - две места, където несъмнено общува с българи. Храмът на Ивер първоначално е построен през първата половина на ХІ в. от грузинския монах св.
Георги Варасваци, но е възстановен през 1513 г. Иверският манастир е посветен на Успение Богородично и заема
трето място в йерархическата подредба на 20-те атонски манастири. До 1357 г. е в грузински ръце, но тогава Цариградският патриарх Калист издава грамота, с която нарежда Ивер да
мине във владение на гръцките монаси.
През ХІХ в. в Иверския манастир се подвизават двама видни грузински монаси - Венедикт и Висарион. Отец Венедикт е от Шорапански уезд, Кутаиска губерния на Имеретия. Баща му е селски свещеник, а брат му е в свитата на последния имеретински цар Соломон ІІ. Когато царят емигрира в Турция, двамата братя го придружават. След смъртта на царя Венедикт заминава за Йерусалим. През 1816 г. той се заселва в атонския манастир "Св. Пантелеймон", оттам отива в Дионисиу, а накрая в Ивер. Отец Венедикт се прочува като голям постник. Негов духовен син е грузинецът Иларион. Венедикт умира на 9 март 1862 г.
Старецът Висарион е роден в Гурийското княжество на Грузия. Баща му е протойерей Максим Кикодзе. Тогава в Грузия има обичай да се изпращат на всеки три години 12 юноши, за да следват в Атина. През 1835 г. Висарион отива не там, а в Атон, където живее в една килия със стареца Венедикт в продължение на 58 години. Той умира на 9 октомври 1893 г.
Грузинци и гърци продължават да водят борба за ръководството на обителта в началото на ХХ век. Макар и изтласкани от манастира, грузински монаси продължават да обитават неговата килия "Св. евангелист Йоан Богослов". В средата на ХХ век тя остава без монаси, защото последният грузинец в Иверския манастир умира през 1955 г.
Стенописите в църквата на Ивер датират от ХVІ-ХІХ в. От иконите най-известна е "Св. Богородица Портаитиса" (Вратарка), която има много копия в православния
свят. (Св. Богородица "Вратарница" (Портаиса). Икона от Иверския манастир в Св. Гора. Източник: svetagora.info)
Според преданието тази икона ще напусне Св. Гора преди нейното окончателно запустение.
Ивер притежава и много ценни утвари, одежди, библиотека с повече от 2000 ръкописа. От тях 123 са гръцки, написани на пергамент, включително препис на Библията от 987 г. Други 100 пергамента са на грузински език.
В Ивер се пазят и 19 славянски ръкописа от ХV-ХVІІ в., повечето от които са от български произход. Един ръкописен Псалтир в Ивер е писан от трима души - монах Даниил в църквата "Св. Никола" в София (1598), който по-късно става известен преписвач в Етрополския манастир, брат му граматик Стоян, който умира, и дяк Владко в църквата "Св. Богородица" "в горе Боуковику". В Иверската обител се пази един от деветте преписа на Пространното житие на Св. Климент Охридски, което датира от ХV в. Именно от Иверския фрагмент са направени останалите три преписа, които са, както изглежда, все от ХVІ в. - т. нар. Атонски и останалите два от манастира "Св. Дионисий" също в Света Гора.
Библиотеката притежава и 15 000 старопечатни книги. На историята на Иверския манастир е посветена едно литературно произведение, разпространено в руската литература. То носи различни заглавия - "Слово об Иверском Афонском монастыре" или "Слово о Светогорском монастыре зовомый Иверский". В популярния цикъл на Богородичните чудеса е включено чудо № 20 със заглавие "О святой обители Иверской и о честней и святой икони Портаитиса глаголемой". Разпространен е и Акатист в чест на същата икона.
Съществуват много сведения за връзки на Иверската обител с България, които досега не са били обект на научен интерес. Най-ранният запазен документ, който свързва Иверският манастир с Българската църква е удостоверение за имоти от 982 г., дадено от жителите на Йерисо на иверските монаси. То е подписано от няколко свидетели със славянски имена, включително и на глаголица от "Гиорги поп". Житието на св. Георги Иверски (1014-1066) разказва, че когато пътува от Атон за Цариград, той попада на изолирано българско село в Родопите. Оказва се, че в условията на византийското господство, далеч от църковен и административен контрол, те са се върнали към езичеството и се покланят на мраморен идол на богиня. В ревността си светецът разрушава с чук статуята и наставлява селяните в православната вяра.
Роженският манастир до границата с Гърция в миналото е метох на Иверския манастир на Атон. Тук се пази чудотворна икона на св. Богородица Иверска (Портаитиса).
Света Богородица Вратарница (Портаитиса) Иверска.
Икона от
Роженския манастир "Рождество Богородично" край Мелник
Икона "Христос на трон" от Несебър е дарена през 1603 г. от грък с грузинско потекло и фамилно име Иверопулос. Сребърен напрестолен кръст, подарен от влашкия войвода Матей Басараб на Иверския манастир през 1642 г., сега се намира в Свищов. В Етнографския музей в София се съхранява дискос, който според надписа на него е бил собственост на йеромонах Акакий Иверски през 1697 г. Параклисът "Св. Архангели" в Иверския манастир е декориран през 1812 г. с иждивението на проигумена Софроний от Ески Джумая (дн. Търговище) и хаджи Георги от Котел. Хаджи Гено и синовете му от Казан (Котел) и Сава Хаджиилиев от Шумен заплащат за зографисването на друг параклис "Св. Йоан Кръстител" през 1815 г. Руският поклонник йеромонах Аникита вижда през 1834 г. в един от параклисите на Иверската обител мощи на българския мъченик св. Игнатий Старозагорски, "осквернен с мохамеданство в детството си не по своя воля".
До средата на ХІХ в. манастирът има много метоси из българските земи - в Мелник, Пловдив, Пазарджик, Стара Загора, Котел, Жеравна, Велико Търново, Горна Оряховица, Варна и др. Когато църковната борба навлиза в разгара си, метосите са затворени и разпродадени.
Един от пътищата, по който Иверският манастир става популярен в българските земи е иконографията. Чудотворната Иверска икона на
св. Богородица (Портаитиса) според легендата произхожда от епохата на византийския император и иконоборец Теофил (829-842). Тя е собственост на благочестиво семейство, което я
пуска в морето, за да спаси от унищожение. Синът става монах в Иверския манастир, където идва иконата. Оттогава тя извършва много чудеса. Тази светиня е спомената в житията на
светците, например на св. Йоан Кукузел и др., и често се интерпретира в иконографията. На нея Младенецът обикновено държи свитък
- символ на евангелското учение. В някои икони към св. Богородица с Младенеца се добавя цикъл с чудесата, извършени от нея, и пано с изглед на Иверския манастир. През ХІХ в. се
произвеждат атонски и руски гравюри с Иверската икона. Нейната известност води до недоразумения. Като "Богородица Портаитиса" се окачествяват изображения, които изобщо не спадат
към този тип. Ранен пример са стенописите в кипърската църква "Св. Богородица Асинска" от ХІV в., където в люнет на нартекса е представена Богородица Знамение (тя в поза оранта, а
Христос в медалион), но придружаващият надпис е "Портаитиса".
В руската книжнина се размножава и чете едно произведение, озаглавено "Сказание о иконе Богоматери Иверской". Литургиката познава редица служби, параклиси и акатисти на същата икона, изпълнявани на трите празника в нейна чест - 12 февруари, 13 октомври (пренасяне на иконата в Москва през 1648 г.) и вторник на Светлата седмица.
Иверската св. Богородица е пряко свързана с най-героичните моменти на нашата история. Нейно изображение е представено на едната страна на Самарското знаме, което води българските опълченци в победоносните сражения по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). На другата страна на флага са изобразени славянските просветители св. Кирил и Методий.
В библиотеката на Хилендарския манастир на Атон се пази едно Четвероевангелие, преписано през 1322 г. за българския цар Георги ІІ Тертер (1321-1323). След приписката на автора е нанесена втора тайнописна бележка със същия почерк. Използвани са глаголически и грузински букви. А. Яцимирски и Й. Иванов разчитат бележката по следния начин: "На благочестивия в Христа Георгия". Грузинското писмо може да се обясни с влиянието на Иверския манастир, но не по-малко впечатляваща е историческата памет за глаголицата сред книжовните българи през ХІV в.
През 1978 г. Николай Панайотов от Историческия музей в Провадия попада на неизвестни дотогава надписи в Северната пещера на масива Саръ кая до града. Те се оказват грузински, написани на писмото асомтаврули с елементи от писмото нусхури. С тях са запознати грузински учени, които ги разчитат. През ХІV в. Северната пещера е превърната в един от многобройните исихастки манастири в България.
До надписите са изобразени 12 схематични фигурки на апостолите. Самите надписи са четири:
1) Господи Иисусе Христе, Боже наш, помилвай ни, амин!
2) Това са светите
апостоли.
3) Микаел [Михаил] грузинеца - мене грешния в молитвите си поменувай.
3) Свети Георги.
Провадийските надписи доказват, че грузински монаси посещават България през втората половина на ХІV в. и общуват не само с големи манастири като Бачковския, пряко свързани с грузинската история, но и с по-малки и то отшелнически обители. Грузинските традиции в анахоретството са още от V в., докато българските започват от ІХ в. Грижливото издълбаване на тези надписи предполага по-продължителен период на пребиваване на (отец?) Михаил у нас. Неговото гостуване може би е свързано с факта, че в Провадия съществува стара арменска община.
Грузинската и Българската църква поддържат постоянни връзки след Втората световна война. След като участва във Всеправославната конференция в Москва срещу икуменизма и римокатоличеството през 1948 г., Пловдивският митрополит (по-късно патриарх) Кирил предприема пътуване из Грузия по покана на католикоса Калистрат (Цинцадзе). Той се запознава подробно с дейността на Грузинската църква, която се възражда след десетилетните гонения на болшевишкия режим, и остава възхитен от силната религиозност на грузинския народ.
Патриархът-католикос Ефрем ІІ (Сидамонидзе), който възглавява Грузинската църква от 1960 до 1972 г., е награден и с български църковен орден. Той му е даден от патриарх Кирил.
Грузинско-българските църковни връзки са продължени при ръководството на Патриарх Максим. На 9 юни 2005 г. по време на Международния фестивал за православната музика "Св. Богородица - Достойно есть" в Поморие беше изнесен концерт от грузинския момчешки хор "Мдзлевари". Хорът се състои от повече от 50 момчета и 15 младежи, които изнасят концерти отделно. На открита сцена момчешкият хор се представи пред участници и гости на фестивала с избрани грузински народни песни. В края на концерта приятна изненада бе изпълнението на български език на песента "Къде си, вярна ти любов народна". Хорът е основан през 1994 г. Името на състава е от старинна грузинска дума, означаваща пеене и се свързва с пеенето на птичките. Ръководители на хора са баща и син - Тариел и Кака Онашвили, едни от най-популярните изпълнители на грузински народни песни и носители на множество награди.
Архимандрит Павел Стефанов
За ролята на Грузия в живота на Бачковския манастир може да се напише много, тъй като са доста творбите оставени от грузински майстори, художници и пр. Грузия се намира между Черно и Каспийско море. Този път, между Европа и Азия, винаги е била невралгична зона, многократно ставала арена на кървави сблъсъци и борби за надмощие. Грузия, подобно на България, няма постоянни владетели и често пъти попада под ударите на завоевателите.
През X в., когато е създадена самата държава Грузия, нейните земи са управлявани от малки княжества, начело на които са местни благороднически родове.
Наследници на един такъв род са и двамата братя Григорий и Абасий (Абазий) Бакуриани. Те започнали служба във византийската войска и постепенно достигнали висока служба. Григорий дори бил личен приятел на император Алексий I Комнин (1081-1118), получил титлата "велик доместик" - командващ сухопътните сили на Византийската империя на Запад.
Резиденцията на Григорий Бакуриани била в град Пловдив, а в близост до днешния Асеновград той построил Бачковския манастир, за "упокоение на душата му". Владенията му били изключително обширни и земите му достигали чак до град Солун.
През 1084 г. Григорий загинал в битка с павликяните начело с Травъл край Пловдив, като предводител на визатийската войска. Според изворите загинал в хода на боя, като коня му се блъснал в един дъб и от удара загинал. Ана Комнина обвинява за разгрома на войската помощника на Григорий - Врана, който също загинал в боя.
Бакуриани написал типик (устав) за устройството на манастирския живот на три езика - гръцки, грузински и арменски. В него се указвало бройката на монасите да бъде 50 души. В манастира се забранявало гърци да бъдат подстригвани за монаси, с изключение на един, който да води дипломацията на манастира, защото все пак той е бил под ведомството на Константинополската патриаршия. В началото манастирът се оформя като център на грузинското монашество. Било създадено духовно училище за бъдещи духовници от грузински произход. В момента оригиналния текст на манастирския устав се пази в една библиотека на гръцкия остров Хиос, а преписи са запазени само на гръцки и грузински език.
Интересно е мнението, че през 1344 година, когато българския цар Иван Александър установява своята власт над Родопите заменя грузинските монаси с български.
Има много спорове, особено от страна на арменски учени, за това какви по народност всъщност са братя Бакуриани. Но сам в началото на устава Григорий казва "Аз, Григорий Бакуриани, дойдох от страната Иберия, отнасяща се към източните провинции на Визатийската империя". Но против хипотезата за арменския произход на Бакуриани говори и факта, че арменците са били монофизити, а Грузия, Византия и България - трите държави, активно ангажирани със съществуването на манастира от самото му създаване, са строго православни.
Други смятат, че братята Бакуриани не са били етнически грузинци, а грузински арменци, т.е. за света те са били грузинци, а за арменците - арменци, както се изразява една арменка, изследваща техният произход. Според нея братята били от халкедонските арменци: говорили са арменски, но са изповядвали православната вяра, тъй че не техният етнически произход, а тяхната вероизповед е била определяща. Затова всички смятали Бакуриани за грузинец, а арменците коригирали името на Григорий на Григол.
Бачковският манастир се превръща в един от най-големите културно-просветни и духовни центрове на Грузия зад граница, заедно с Гърция, Сирия и Израел. Към края на XI век тук се създава философска школа, известна като Петрицонска. Тук твори и нейният най-виден представител, философът-неоплатоник Йоан Петрици (1050-1130). Един от най-известните трудове на Йоан Петрици е "Разглеждане на платоновската философия и Прокла Диадоха". Този труд е бил писан именно в манастира, след което Петрици заминава за Грузия, в Гелатския манастир.
Интересно свидетелство за времето, в което Петрици е бил в манастира, както и свидетелство за името на светата обител се дава от Мина Иванов, в неговата книга "Златарските произведения от XVI-XIX век" в музея на Бачковския манастир, където се казва, че "През 1083 година Петрици се намирал в България, в Петриционския грузински манастир (сега Бачковски манастир), основан от съотечественика на Петрици, Григорий Бакуриани, "главен доместик - командващ византийските войски в Европа".
Единствената
запазена сграда от построяването на манастира досега е църквата-костница, която оцелява след разрушението на манастира през XVI век. Нейният архитектурен облик отразява
"биографията" на манастира. Забелязва се преобладаващо сирийски и армено-грузински архитектурни особености, както и влияние на средновековна архитектура в Кавказ. Тези характерни
белези на външната стенна украса могат да се забележат в редица строежи в Грузия и Армения от XI-XI век.
В притвора на горният етаж на Костницата е единственият запазен портрет на цар Иван Александър, както и ктиторски портрети на братята Григорий и Абазий. През 1084 година костницата е била изографисана също от грузинец - зографа Йоан Иверопулец (Иверопулис).
Видният руски византолог Андрей Николаевич Грабар дава описание на стенописите в Бачковския манастир, като ги датира от XI-XII век. Византийско-грузинският стил на изографисване Грабар обяснява с историята на манастира, свързана с грузинците Бакуриани - основатели на манастира. На архитектурата на манастира ученият посвещава отделна публикация наречена “Болгарские церквьи-гробницы" (1921 г.).
Литература:
Ивайло Мирчев, www.journey.bg
Има такива старци, на които Бог е дал благодатта на последните времена. Eдин от тези, макар и много
рядко срещани духовни светилници, е грузинският старец Гавриил.
Недалеч от Тбилиси, в древната грузинска столица Мцхета, притихнал сякаш във величествената сянка на катедралния храм Светицховели (Животворящ, Живоносен стълб) е манастирът Самтавро. Там в двора, зад малкия старинен храм се намират няколко гроба. Суетата около единия е забележима, малката пейка обърната срещу надгробния кръст никога не остава без хора. Едните идват, други си отиват, кой набързо просто изважда нагръдното си кръстче и го долепя до надгробния кръст, кой взима в шепата си малко пръст от надгробието, един коленичи и се моли, друг просто мълчаливо седи. Всички идват с едничкото желание да се докоснат до светостта, която дори гробът не може да затъмни. Това е последният дом на стареца Гавриил.
Роден е на 26 август 1929 година в Тбилиси, в семейството на убеден комунист. Баща му умира рано, а майка му Анна († 2000) става впоследствие монахиня и днес е погребана близо до своя син.
Казват, че има хора, който Бог е избрал за Себе sи още от утробата на майка им. Старецът Гавриил е бил
точно такъв. Негови близки и съседи си спомнят, че още като дете по цели дни не посягал към храна и бил отдаден на любимото си занимание - да строи църкви от кибритени клечки. Баща
му разрушавал църквите, а той бил от тези, които ги съзиждали. Въпреки жестокия атеизъм през тези години в СССР, едва 12 годишен, отец Гавриил знаел прекрасно Евангелието. След
отбиването на редовната си военна служба в редовете на Червената армия, в началото на 50-е години на миналия век, отец Гавриил построил в дома си четирикуполна църква. Комунистите
така и не успели да я разрушат и тя съществува и до днес. Цялата църква е окичена с различни икони. Някои в рамки, други просто изрезки от дореволюционни вестници, измачкани,
обгорени... Всички тях отец Гавриил е събирал от бунището. Имал е дар да ги открива и "спасява". Още тогава мнозина го считали за душевно болен. В 1955 година Годердзи приема
монашество под името Гавриил.
Годината е 1965, а датата 1 май, ден на трудещите си. Проспект Руставели е изпълнен до краен предел от манифестиращи труженици. Мнозина от нас си спомнят тези насилствени и нищо не значещи демонстрации на солидарност с трудещите се от другите братски социалистически страни и подтиснатите ни братя от запада. И тук, на този митинг, както обикновено се откроявал един огромен портрет на "бащата на всички трудещи се" - Ленин. Но отец Гавриил отишъл и пред смаяните погледи на всички го запалил. Бил арестуван от КГБ и над него няколко месеца лично се "трудил" доскорошният президент на Грузия, а тогава още среден апаратчик в Комитета по държавна безопасност Едуард Шевернадзе. Можем само да гадаем на какви изтезания е бил подлаган в полицейските подземия. Човекът, осмелил се публично да изгори портрета на Ленин в онези години. На всички въпроси защо го е сторил, старецът Гавриил спокойно отговарял: "Защото човек не бива да се боготвори". На този плакат, твърдял той, трябвало да бъде Разпятието Христово. "Вие казвате – Слава на Ленин", а аз ви казвам, че е трябвало да напишете: "Слава на Господа Иисуса Христа". В психиатричната клиника му поставили диагноза "психопат със склонност към шизофрения". Тази диагноза спасила и отец Гавриил от разстрел. Господ запазил избраника си, за да не остане грузинския народ без назидател. Отец Гавриил изтърпял много неща от мъчителите си, но никога никого не осъдил. "Той строго забраняваше да съдим когото и да било – разказва игуменията на манастира Самтавро, майка Кетеван, - и ни наставляваше така":
"Ако видиш убиец, или блудница, или пияница, търкалящ се в калта, никога не го осъждай, защото Сам Бог му е отпуснал юздата, а твоята държи в ръката Си. Ако реши да я отпусне, ти ще се окажеш даже в по-лошо положение и ще попаднеш в същия грях като този, когото осъждаш и ще погинеш... Трябва да обичаме всички, но ако не можем, то поне да им желаем доброто".
Майка Кетеван, на която стареца предсказал игуменството, си спомня първата среща с о. Гавриил. Било преди повече от 20 години, на централния проспект Руставели в грузинската столица. Отецът бил вдигнал високо ръце и със силен глас призовавал: "Грузинци, опомнете се и се пробудете! Грузия загива! Гробът на св. Шушаник е в запустение! Метехският храм е превърнат в театър!" Старецът гръмко плачел и скърбял за своя народ. Минаващите го гледали с интерес, някои го слушали, а други скептично се усмихвали.
Отец Гавриил умело прикривал своите дарования под мантията на юродивството, но окръжаващите са чувствали неговата благодат и се вслушвали в съветите му.
Майка Елисавета Зедгенидзе си спомня случай, когато по пътя към манастира Джвари (Кръст, недалеко от Мцхета, построен през 5 век) отецът я благословил да купи водка, той скрил бутилката под расото си и влязъл в храма по време на службата. Там извадил бутилката, пил и почерпил всички в близост до него. След това се огледал наоколо, усмихнал се и казал удовлетворен: "Виж, как никой не ни осъди, те всички ще се спасят".
Спомням си, че моят приятел Мераб, който добре познаваше стареца, не веднъж ми е казвал, че о. Гавриил е обичал да пие пред хората и да показва опиянение и така разсейвал всякакви съмнения за святост.
Сред отличителните харизми, с които Бог го бил дарил, бил дарът да привежда хората към дълбоко покаяние.
Един монах попитал стареца, какво е това пост? Отец Гавриил, който ясно виждал миналото и настоящето, му отвърнал: "Сега ще ти обясня", и открил всичките му грехове. От срам монахът не знаел какво да прави. Паднал на колене и започнал да плаче, а отец Гавриил му казал: "Искаш ли да ядеш?" – "Не, отче, благодаря, не ми се яде" – отвърнал монахът. "Ето това е постът, нали искаше да знаеш: когато помниш своите грехове, ти се каеш и дори не мислиш за храна".
Веднъж в килията на отеца дошла съпружеска двойка. Жената била бременна. Старецът им казал, че детето разбира всичко и трябва да бъде учено на Словото Божие още от утробата на майка си. Мъжът се удивил, че той не може да чуе дори в съседната стая какво се говори, а как детето ще чува в утробата на майка си? Старецът тогава подвикнал към жената: "Детенце, ти чуваш ли ме?" И плодът на бременната така силно се размърдал, че на нея й прималяло и трябвало да седне.
При отеца дошъл гост от Атон. Старецът, без да го познава, му подарил икона на неговия Ангел Хранител. Гостът се поклонил и го помолил: "Ела при нас, от нищо там няма да имаш нужда". Отговорът бил: "Аз моята Грузия за Атон не заменям". Гостът бил игумен на един от атонските манастири. Мнозина обясняват неговата категоричност с пророчествата, които той ни е оставил.
"Борбата на светите пророци Енох и Илия с антихриста ще я предават по телевизията. Когато иконата на Иверската Света Богородица напусне Атон, ще забият камбаните и църквите ще й се поклонят, за да я изпратят. Всичко това ще се предава по телевизията. Това е милост Божия, за да могат хората по света да видят и желаещите да се спасят, ще дойдат в Грузия... Антихристът тук няма да се възцари. И тук ще има гонение, но то няма да е като на другите места. В Евангелието е написано, че навсякъде ще бъде повдигнато гонение и горко на тези, които му изменят. Ще дойде време и хората ще бягат в гората. Но никой да не бяга сам... Бягайте в гората на малки групи. За християните най-голямото страдание ще бъде, че те самите ще избягат в гората, но техните близки ще приемат печата на антихриста. Продуктите, на които ще бъде поставен печата на антихриста не могат да ви навредят. Това още не е самия печат. Трябва да казвате молитвата "Отче наш", да се прекръствате и храната, която ядете също, и да я поръсвате със светена вода – така се освещава всяка храна..."
"Над всички канони и устави е любовта. Ето защо толкова много се говори в Книгата за нея" - обичал да казва о. Гавриил.
"Ако ненавиждаш дори и един човек, в негово лице ненавиждаш и самия Христос и далече си от Царството Божие... В последните времена любовта, смирението и добротата ще спасяват хората. Добротата отваря вратите на Рая, смирението въвежда в Рая, а любовта ще ни покаже Бога".
В края на живота си отецът бил тежко болен. Над дванадесет пъти са вадили течност от стомаха му. Докторът правел всичко в много примитивни условия, в килията на стареца. Според специалистите нормален човек би издържал не повече от 2-3 подобни процедури. Но всичко било според Божия план. Старецът Гавриил мирно затворил очи на 2 ноември 1995 година.
Той още не е канонизиран официално от Грузинската църква, въпреки многобройните свидетелства за светостта му приживе и след смъртта му.. За себе си, на шега той казвал така: "Първо трябва да канонизират отец Георги (Мхеидзе). Той е велик светец". Неотдавна, през 2003 година Грузинската църква канонизира духовния наставник на стареца Гавриил, отец Георги. Първата част от пророчеството му се изпълнила...
По молитвите на стареца Гавриил, Господи Иисусе Христе, Сине Божи, помилуй и нас грешните. Амин.
Венцислав Каравълчев
Виж също:
www.Pravoslavieto.com