 |
|
Храмов празник в Деня на светите светите апостoли Петър и Павел - 29 юни.
По-долу:
Виж също:
Сегашният манастир е разположен на Арбанашкото плато на шест километра североизточно от Велико Търново и на три километра от Лясковец. От терасата се разкрива невероятна гледка към Дунавската равнина и билото на Еленския балкан.
Преданието разказва, че е основан по времето на Втората българска държава от братята Петър и Асен. Върху хълма с внушителната скала някога е имало крепост, която пазела владенията на Асеновци. В нея е подготвено въстанието през 1185 г. за освобождението на България от византийско иго. Асеновци построяват манастира в знак на благодарност, че въстанието е успяло.
Легендата разказва, че след злополучната 1393 г. арбанашкият първенец Павоян построил манастира и го дарил с ниви, гори и ливади, а след това забегнал във Влашко. Вероятно оттогава гората наоколо се нарича "Боянската" – на името на богатия благодетел Боян (гърците прекроили името му на Павоян).
През робството манастирът многократно е опожаряван и разграбван, а след това възстановяван.
През 1662 г. той е въздигнат, но дълго е управляван от гръцки владика, който изгонил българските монаси и настанил гръцки игумен и гръцки монаси. Църковната борба донесла духовна свобода на манастира. Гърците били изгонени.
През тази 1662 г. манастирът става известен и извън пределите на Османската империя. Руският император Петър Велики го дарява с позлатено Евангелие и Кивот. Монасите от манастира преписвали тайно "История славянобългарска" на Паисий.
По време на турското робство манастирът става място за организирането на няколко революционни бунта. През 1700 г. тук се подготвя въстанието на търновската вдовица Мара начело със сина й Стоян и Мирчо войвода. Съзаклятник е бил игуменът на манастира Софроний (Мариното въстание). Въстанието било разбито от Карджалъ Омер паша. Манастирът разтваря гостоприемни врати на Софроний Врачански, Неофит Бозаели, Георги Сава Раковски. През далечната 1856 г. капитан Дядо Никола повежда тринадесет четници към Габровския балкан.
На 15 юни 1862 г. хаджи Ставрий организира буна със седемдесет юнаци. Бунтът не успява. Манастирът запустява за дълго поради факта, че игуменът хаджи Теодосий и брат му хаджи Йоасаф са за- точени в Диарбекир, а монасите – затворени. През април 1869 г. Васил Левски тайно пристига в манастира и основава в Лясковец революционен комитет, а през 1872 преминава отново с Ангел Кънчев. Апостолите на Великотърновския революционен окръг намират убежище тук (отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро Петров, Христо Иванов-Големия). Петият известен в историята на манастира игумен е архимандрит Максим Райкович (1835-1850). Това е началото игумени на манастира да бъдат само българи.
През 1874 г. митрополит Иларион Макариополски организира първото духовно училище в България, след учредяването на българската Екзархия. Ректор е бил Недю Жеков, а сред учениците е бъдещият професор Васил Златарски. Семинарията продължава дейността си и след освобождението до 1885 година.
През 1878 г. славянският благотворителен комитет урежда в манастира сиропиталище за пострадалите с управител Добри Войников.
По време на Стамболовия режим (1893) тук е заточен Търновският митрополит Климент (Васил Друмев).
Голямото земетресение през 1913 г. и избухналият пожар разрушават манастирската черква и историческите постройки. Останали здрави само новите сгради на семинарията (дело на дряновския майстор Уста Маньо). До голяма степен са запазени в автентичния си вид и сега. Заличени и погубени са скъпи творби на изобразителното изкуство.
Продължителна е реставрацията на манастира. На 31 метра над земята се извисява манастирската камбанария, а часовникът под нея е подарен от родолюбивата лясковчанка Мария Генова (сега живее в Швейцария). Превратностите на историята не са в състояние да прекъснат традицията на народните тържества в навечерието на Деня на светите апостоли Петър и Павел ("Хоро се вие край манастира").
Тук реално се вижда срещата между минало, настояще и бъдеще.
Из книгата на Атанас Сивков "Манастирите в България. Туристически маршрути", Издателска къща "Бизнес плюс...", Варна, 2001 година
По времето на Втората българска държава (ХII–ХIVв.) във Велико Търново и околностите се изграждат 14 манастира, превърнати в значими книжовни и духовни центрове. Един от тях е "Св. св. Петър и Павел", известен още с името Петропавловски. На 6 километра североизточно от бившата българска столица и на 3 километра от град Лясковец, манастирът е изправил величествено снага върху високите и непристъпни скали на Арбанашкото плато. Отдалеч силуетът му напомня средновековен замък, а от широката му тераса се разкрива невероятна гледка – от безкрая на Дунавската равнина до билото на Еленския балкан.
Вероятно Петропавловският манастир е построен по времето на Асеновци, но историята ревниво пази тайната за неговото основаване и по-сетнешна многовековна летопис.
Легендата разказва, че след злополучната 1393 г. арбанашкият първенец Павоян, построил манастира и дарил го с ниви, гори и ливади, забягнал във Влашко. Оттогава гората наоколо се нарича Боянската – на името на богатия благодетел Боян (прекроено от гърците на Павоян.)
Когато страната ни паднала под турско робство, Петропавловската обител преминала в гръцки ръце. Така било до Възраждането, когато бележитият дякон Максим Райкович преместил своето училище в метоха на манастира. По-късно му станал игумен. В същото време обикалял околията и подготвял населението за бунт.
Някъде по това време манастирът станал известен и извън пределите на османската държава. Руският император Петър Велики го дарява с позлатено евангелие и кивот.
Зад манастирските стени се организират няколко революционни буни. През 1700 г. тук се подготвя въстанието на търновската вдовица Мара, начело със сина й Стоян и Мирчо войвода. Сред съзаклятниците е и следващият игумен на манастира Софроний.
През 1856 г. капитан Дядо Никола повежда 13 четници към Габровския балкан, а през 1862 г. пак тук се събират около 70 бунтовници начело с хаджи Ставри. Бунтът не успява. Монасите са затворени, а игуменът хаджи Теодосий и брат му хаджи Йоасаф – заточени в Диарбекир.
В годините на революционния подем в Петропавловския манастир намират убежище апостолите на Великотърновския революционен окръг Васил Левски, отец Матей Преображенски-Миткалото, Георги Измирлиев, Иван Панов Семерджиев, Бачо Киро Петров.
По времето, когато Иларион Макариополски заема Търновската катедра, той отваря в манастира първата българска духовна семинария. Тя е открита на 12 май 1874 г. и за първи ректор е назначен Недю Жеков. Управител става известният епископ Климент Браницки – писателят Васил Друмев. Подготовката за отварянето й започнала година по-рано с ремонта на манастирските помещения. Малките монашески килии били преустроени в класни стаи. За целта дядо Иларион дал всичките си спестявания от 15 хиляди лева. Те не отишли на вятъра и след време щедрият митрополит държал прочувствена реч, в която казал: "Преживявам най-честитите минути от своя живот, защото видях с очите си изпълнена една от най-горещите си мечти… Бог да благослови труда!"
Първата ни духовна семинария завършват бележити учени като проф. Васил Златарски, Петър Ников, Димитър Цухлев, Юрдан Трифонов, Иван Трифонов, проф. Беню Ценов и др. Тя продължила дейността си и след Освобождението – до 1885 година.
След Руско-турската война Славянският благотворителен комитет урежда в манастира сиропиталище за пострадалите с управител Добри Войников. По-късно той почива в него от тифусна епидемия. Гробът му се намира вляво от главната манастирска порта.
По време на Стомболовия режим тук е затворен великотърновският митрополит Климент (Васил Друмев), заради косвените нападки към княз Фердинанд в защита на православната ни вяра.
От 1902 до 1912 г. Петропавловският манастир е превърнат в приют за душевно болни. Година по-късно голямо земетресение и избухналият пожар разрушават манастирската църква, източното крило и още няколко постройки. На природната стихия устояват само новите сгради на семинарията, градени от дряновския майстор Уста Маню. Те и до днес до голяма степен са запазили автентичния си вид.
След продължителна реставрация с подкрепата на лясковчани и особено на покойния Енчо Стайков манастирът "Св. св. Петър и Павел" посреща гости от всички краища на страната и чужбина. На 31 метра над земята се извисява манастирската камбанария, а часовникът под нея, подарен от родолюбивата лясковчанка Мария Генова, живееща в Швейцария, отмерва безвремието в многолетния живот на светата обител.
Въпреки превратностите в историята днес Петропавловският манастир е по-жив от всякога. След дългогодишно прекъсване традицията на народните тържества в навечерието на Деня на светите апостoли Петър и Павел – "Хоро се вие край манастира" – е възобновена. Тук си дават ежедневна среща минало, настояще и бъдеще, а щедростта на природата и божествената красота го правят предпочитано място за отдих.
Татяна Петрова
© Списание "Дипломатически преглед"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com