Патриарх Максим Български
Патриарх Кирил
умира на 7 март 1971 г. Неговата смърт изважда наяве дълго прикриваните проблеми на Българската църква, породени от последователните опити да бъде задушен нейният вътрешен
демократизъм. Изненадващо за държавата, при избора на нов патриарх се поставя въпросът за спазването на Устава на БПЦ, което само доказва актуалността на този позабравен и
пренебрегван до момента документ. Желанието за възстановяване на правилата обаче се сблъсква с антидемократичния дух на времето, тъй като самата идея за реални избори е еретична и
немислима от държавна гледна точка. Възстановяването на църковната пирамида, фактически унищожена през предходните почти две десетилетия, крие редица опасности, не на последно
място свързани с възраждането на църковния живот и с популярността на Църквата. А и едва ли през целия комунистически период е съществувала по-неподходяща година от 1971 г. за
провеждане на църковни избори – това е годината на референдума по новата "живковска" конституция (16 май 1971 г.), последвана от избор на ново Народно събрание, които трудно могат
да бъдат описани като демократични.
При овдовяването на патриаршеския престол Уставът на БПЦ предвижда в четиримесечен срок да бъде свикан Патриаршески избирателен събор. Членовете на самия събор се определят от епархийските избиратели (които излъчват по 7 представители от всяка епархия, с изключение на Софийска епархия, която излъчва 14), а като членове на събора по право се присъединяват всички епархийски архиереи, по един представител на ставропигиалните манастири, както и минимален брой официални държавни лица (чл. 16). От своя страна Св. Синод трябва да предложи на правителството за одобрение трима свои представители, достойни за патриаршеския престол, които трябва да отговарят на няколко формални критерия – да не са по-млади от 50 години, да имат петгодишен стаж като митрополити, да се радват на добро име както пред народа, така и пред правителството. След получаването на одобрението на правителството Патриаршеският избирателен събор избира един измежду посочените кандидати.
Както е известно, благодарение най-вече на разкола в БПЦ в началото на 90-те години, основният дебат при избора на нов патриарх се концентрира около законността и легитимността на свикания Патриаршески избирателен събор. Трима от митрополитите (Паисий Врачански, Йосиф Варненски и Пимен Неврокопски) се противопоставят на бързото свикване на Събора с аргумента, че епархийските избиратели, които трябва да излъчат членовете на събора, са нелегитимни – техният мандат според Устава е четиригодишен, а след 1952 г. не са провеждани избори за нови епархийски избиратели. Тъй като същото се отнася и за църковните настоятелства, които излъчват епархийските избиратели, тримата митрополити настояват първо да се възстанови легитимността на църковната пирамида, а след това да се пристъпи към свикването на Патриаршески избирателен събор. Основният формален аргумент на противниците на това предложение е, че така няма да бъде спазен предвиденият в Устава четиримесечен срок за провеждане на патриаршеския избор. А същинската причина е, че това би възстановило поне фасадата на демократичност в Българската църква, което би я превърнало в значително по-легитимна институция, отколкото всички други в държавата. В крайна сметка няма съмнение, че изборът на патриарх през 1971 г. е проведен в нарушение на духа на Устава на БПЦ, но също така е безспорно, че в условията на т.нар. демократичен централизъм в комунистическата държава на всички нива искането за истински църковни избори изглежда нереално.
Решението кой да заеме вакантния патриаршески престол най-вероятно е взето още преди смъртта
на патриарх Кирил, тъй като формално то е одобрено от Политбюро на ЦК на БКП с Решение № 145 от 8 март 1971 г., т. е. на следващия ден след смъртта на патриарха. Това става по
предложение на председателя на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков, като за съжаление в партийния архив не е запазена самата аргументация (т. е. докладната записка), с
която се предлага кандидатурата на митрополит Максим. Самото Решение, добре известно и от други публикации, е лаконично и
гласи:
"За глава на БПЦ да се предложи и поддържа кандидатурата на Ловешки митрополит Максим. Възлага на председателя на Комитета по църковни въпроси при МВнР др. Михаил Кючуков да извърши необходимата подготовка за осигуряване избора на митрополит Максим за патриарх на БПЦ"[1].
Същия ден с Решение на Политбюро № 144 се одобряват протоколните детайли по погребението на починалия патриарх.
Какво налага толкова бързото взимане на решение за наследник на новия патриарх? Едното, протоколно обяснение би било, че Комитетът по църковни въпроси използва мероприятията по погребението на патриарх Кирил, за да определи заедно с това и името на "официалния" кандидат, който същевременно да заеме поста на наместник-председател на Синода. Това обяснение е логично, но изглежда недостатъчно убедително предвид възможностите на държавата да наложи своята кандидатура. Възможно е и друго обяснение, което не се подкрепя от преки архивни свидетелства, но се вписва в цялостния контекст на отношенията с Църквата през този период и на разклатените позиции на Комитета по църковни въпроси при определянето на политиката към нея. В един пространен доклад от края на 1971 г., председателят на комитета Михаил Кючуков се оплаква, че през последните години Комитетът често е заобикалян и е държан на тъмно по отношение на някои персонални решения, като за пример е даден изборът на еп. Панкратий за Старозагорски митрополит през 1967 г. и на еп. Филарет за Видински митрополит (последният е избран на 23 май 1971 г., само месец преди проведения на 4 юли избор за нов патриарх). Бързото внасяне на предложението до Политбюро кой да бъде новият патриарх може да бъде обяснено именно в контекста на тази институционална ревност и с опасенията, че отлагането на решението ще доведе до намесата на неконтролируеми външни фактори и по-конкретно на Държавна сигурност, с чието мнение посоченият доклад през цялото време полемизира. Може също така да се допусне, че висшето партийно ръководство едва ли е било запознато с отношенията сред висшето духовенство и единственото условие към бъдещия патриарх е било той да бъде известен като лоялен на властта духовник.
Предимствата на предложения за патриарх Ловчански митрополит Максим са, че неговата кандидатура отговаря както на формалните изисквания на Устава, така и на неписаните политически условия, поставени от държавата. Прилагането на тези два критерия върху другите членове на Синода значително съкращава кръга на възможните кандидати и освен митр. Максим включва Сливенския митрополит Никодим (в този момент 76-годишен) и Неврокопския митрополит Пимен. Политическите съображения изключват избраните преди 1944 г. старши митрополити Врачански Паисий, Варненски Йосиф и Нюйоркски Андрей, а формалните критерии, които изискват петгодишно служение като митрополити, изключват новоизбраните Старозагорски Панкратий, Пловдивски Варлаам и Видински Филарет. Извън тези два списъка като формално подходящи остават само Великотърновският митрополит Стефан (нерядко класифициран като симпатизант на "реакционните митрополити") и Доростоло-Червенският Софроний, който по други причини също не се ползва с особено доверие. Като се прибави към това фактът, че митрополит Максим е познат на Руската църква от престоя му в Москва като представител на БПЦ, а и това, че Михаил Кючуков му е съученик от Софийската духовна семинария[2], става ясно, че неговата кандидатура изглежда и най-силна, и най-логична. Основното предимство на митр. Пимен Неврокопски се състои в неговата близост до покойния патриарх. В предходните години Пимен на няколко пъти председателства Синода по време на отсъствията на патриарха, той е и наместник-председател на Синода веднага след смъртта на патр. Кирил и до избора на митр. Максим за постоянен наместник[3]. Същевременно митр. Пимен си остава спорна фигура, най-малкото заради проблемите около неговото утвърждаване като Неврокопски митрополит, които се сблъскват с опозицията на мнозинството от членовете на Св. Синод през 1952 г. Трябва също така да се отбележи, че посоченото Решение на Политбюро на ЦК на БКП е юридическо издържано от гледна точка на тогавашните закони, макар и от съвременна гледна точка то да е крайно морално съмнително. Както Законът за изповеданията, така и Уставът на БПЦ изрично изискват предстоятелят на Църквата да се ползва с "доверието на правителството", а начинът на функциониране на комунистическата държава предполага това да бъде определено именно чрез решение на висшия партиен орган.
Въпреки всички тези предимства на кандидатурата на митр. Максим, тя не е одобрена безпроблемно от страна на част от членовете на Св. Синод. На 13 март 1971 г. той официално е избран за наместник-председател на Синода и е поставено началото на процедурата по свикване на Патриаршеския избирателен събор. Въпросът за свикването на Патриаршески избирателен събор е разгледан на заседание на Св. Синод на 1 април 1971 г. От протокола от това заседание става ясно, че аргументите против свикването на събора са били вече ясно изказани, тъй като обсъждането е концентрирано именно около тяхното оборване. В неговото начало се прави разграничението между Църковно-народен и Патриаршески избирателен събор, който е
"ЕДНОКРАТЕН орган, който се съставя и свиква с ЕДИНСТВЕНАТА ЦЕЛ – да се произведе избор за Патриарх и с провеждането на този избор неговите правомощия се прекратяват и той престава да съществува… Поради това Светият синод стои на становището, че ще следва да се пристъпи към свикването на Патриаршески избирателен църковно-народен събор;
2. че редът и начинът, по който става избирането на предвидените в т. 2 на чл. 16 представители на всяка епархия, е посочен ясно в чл. 18 УБПЦ: свикват се епархийските избиратели, за да се изберат посочените в този текст от УБПЦ представители на епархиите;
3. че от никой текст на УБПЦ, нито от каноните на светата ни Църква, не могат да се правят изводи, че при овдовяването на Патриаршеския престол се налага да бъдат провеждани избори за нови епархийски избиратели. Длъжността "ЕПАРХИЙСКИ ИЗБИРАТЕЛИ" за разлика от длъжността "представител в Патриаршеския избирателен църковно-народен събор" не е еднократно правомощие. (…) Вярно е, че съгласно алинея последна на чл. 56 служебният период на епархийските избиратели е четиригодишен. Но вярно е също от друга страна, че епархията не може уставно и канонически да остане в нито един момент без епархийски избиратели;
4. че Светият синод в пълен състав и при пълно единодушие многократно досега се е произнасял как следва да се постъпи, когато липсва възможност да се проведат предвидените в чл. 59 УБПЦ избори след изтичането на четиригодишния срок по чл. 56, алинея последна. В заседанието си от 19 ноември 1968 г., протокол № 15, Светият Синод в пълен състав единодушно е одобрил временна Наредба за попълване списъците на епархийските избиратели"[4].
По-нататък протоколът подробно изброява списък от други решения, с които Синодът е одобрявал попълването на списъците с епархийските избиратели за всяка една от епархиите, като това е направено и при съвсем скорошното решение за насрочване на изборите за нов Видински митрополит. Протоколът продължава с констатацията, че в момента няма възможност да се проведат избори за цялата църковна пирамида, а и няма основания да се поставя под съмнение законността на действащите епархийски избиратели:
"Издадените от Св. Синод наредби имат своето действие и важимост до разглеждането им от църковно-народен събор и кончината на блаженопочиналия Български патриарх Кирил НЕ МОЖЕ да бъде основание те да изгубят своята валидност"[5].
Въз основа на тези констатации Синодът решава да поиска съгласието на правителството за провеждане на събора, а след получаването на това съгласие се ангажира да определи дата за Патриаршеския избирателен църковно-народен събор и дата, на която да бъдат свикани епархийските избиратели, за да изберат членове на събора.
Изводът от този документ е, че мнозинството в Синода парира критиките на опонентите на процедурата, като изтъква един формален и един фактически аргумент. Формалният аргумент е, че няма пречки епархийските избиратели да изберат членове на събора, тъй като списъкът на епархийските избиратели периодично е бил актуализиран, включително и чрез цитираната Синодална наредба от 1968 г. Фактическият аргумент е, че ако се приеме, че действащите епархийски избиратели в този момент са нелегитимни, това автоматично поставя под въпрос легитимността на голяма част от действащите митрополити.
Към същата преписка е приложено и "Особеното мнение" по това решение, подписано от тримата най-старши митрополити на БПЦ – Паисий Врачански, Йосиф Варненски (и двамата са сред създателите на Устава на БПЦ) и Пимен Неврокопски. Единственият старши митрополит, неподписал това "Особено мнение", е Никодим Сливенски – той от своя страна изготвя отделно писмо в подкрепа на решението на Синода.
Тримата митрополити правят обстойно изложение, в което излагат причините, поради които не приемат цитираното вече решение на мнозинството в Синода. Най-важните акценти в това изложение са следните:
"1. Изборът на новия Патриарх, ако бъде произведен според взетото решение, ще бъде нередовен, защото не ще бъде спазено най-същественото изискване както на основния закон на Църквата, надлежно одобрен от Народната власт, така и на свещените канони на Вселенската църква.
2. Най-същественото изискване за този избор е да бъде дадена възможност на сегашните православни християни да вземат участие в избора. А участието на християните се осъществява чрез изборите на църковни настоятелства, които пък чрез свои представители избират епархийските избиратели. Те пък избират патриаршеските избиратели, които избират самия Патриарх.
3. Основата (т. е. църковните настоятели) на тази избирателна пирамида трябва да бъде редовна и здрава, за да бъдат редовни и законни следните степени на пирамидата. Тази именно основа в момента е нередна. (…)
4. Нередна е основата, защото мандатът на църковните настоятели, според Устава, не може да бъде по-дълъг от четири години, освен през време на форсмажорни обстоятелства (война, метеж, бедствия и др.). Този четиригодишен мандат на църковните настоятелства, които участвуваха в избора на блаженопочиналия Патриарх Кирил, е изтекъл преди 16 години.
Мандатът на епархийските избиратели също е четиригодишен. И той е изтекъл отпреди 16 години. Същото е и с мандата на църковно-народния събор"[6].
Изложението оспорва и правото на Синода да удължава мандата на епархийските избиратели чрез синодални наредби.
По-нататък изложението предлага да се пристъпи към ново изграждане на църковната пирамида, за да може новият патриарх да има пълна легитимност:
"Ако предстоящият избор за Патриарх бъде произведен от избирателни тела, чийто мандат е изтекъл преди 16 години, естествено е, че самият избор ще бъде нереден, а избраното лице ще се счита, че заема най-високия и най-отговорен пост по нереден начин.
Изборът следователно на новия Патриарх трябва да стане по начин, по какъвто стана изборът за Патриарх Кирил. А изборът за Патриарх Кирил стана при строго изпълнение изискванията на Устава."[7].
Изложението продължава с подлагане на съмнение на тезата, че условията за произвеждане на църковни избори не са подходящи. Това се изтъква от светските власти заради предстоящия референдум по новата конституция на страната, последван от граждански избори – тримата митрополити посочват, че дори и този аргумент да се приеме за валиден по отношение на Църквата, то по-добре ще бъде да се изчака подходящ момент за произвеждане на църковните избори. Според тях това не би навредило на църковния живот, тъй като Българската църква в продължение на десетилетия е била управлявана от наместник-председател. Изложението завършва със следните думи:
"В заключение дължим да заявим, че оставайки при особено мнение сме с молба и молитва да надделее здравият разум при окончателното разрешаване на този тъй важен, основен, от уставен и канонически характер въпрос, за да може новият Патриарх и Църквата да бъдат още по-полезни на нашата държава, на народа и на родината ни".
По същото време, на 20 април 1971 г., изложение в обратния смисъл прави другият старши митрополит – Сливенският Никодим. Мнението му е особено важно, тъй като той е единственият друг митрополит, чийто каноничен избор не може да бъде подложен на съмнение. Изложението е адресирано до наместник-председателя на Синода Максим, като основната теза в него е невъзможността да бъдат проведени ефективно изборите, за които настояват тримата митрополити. Аргументите в това изложение не звучат убедително от юридическа гледна точка, но най-вероятно са базирани върху реални факти и могат да се приемат за достоверно свидетелство за мрачния църковен живот в страната:
"Как биха се провели напр. в Сливенска епархия избори за църковни настоятели? (…) При насрочени евентуално избори за църковни настоятели в селата ще се явят средно по десетина души, които трябва да изберат църковни настоятели и членове на контролната комисия при настоятелството. Обикновено в селата с труд се намират лица, които да поемат почетната длъжност църковен настоятел. Така че и да бъдат посочени от избирателите някои лица, не е сигурно дали те ще приемат да поемат тази длъжност. Свещениците с усилия са успели да посочат лица за сегашния състав на селските църковни настоятелства и други не биха се намерили. От избраните преди 20 години църковни настоятели едва ли има някои, които още са такива: повечето са починали, други са се изселили или са се отказали поради болест или други причини. При това положение, ако гледаме реално на живота, има ли смисъл да се насрочват и привеждат избори за църковни настоятели?
За състава на колегията от епархийски избиратели не може да се каже, че тя изцяло е подменена. Но на местата на повечето епархийски избиратели (починали или изселени от местата, дето са били избрани) са прогласени подгласници, а дето няма такива – лица, посочени от епархийските началства, според синодалните наредби, издадени за такива случаи…
Няма никакви основания да се отлага изборът на Патриарх. По-старите архиереи бяха свикнали нашата църква да се ръководи от Св. Синод с наместник-председател на Св. Синод. (…)
Поради изложеното по-горе намираме, че ще бъде вредно за живота на Българската православна църква да се отлага изборът на Патриарх. Този избор трябва да стане в предвидения в Устава срок – 4 месеца от кончината на блаженопочившия Патриарх Кирил"[8].
Точката на този спор е сложена от държавата и то лично от Тодор Живков. На 18 юни 1971 г., т. е. само дни преди свикването на избирателния събор, председателят на Комитета по църковни въпроси Михаил Кючуков адресира до него бележка по този проблем – документът не може да бъде наречен по друг начин, тъй като не съдържа никои от белезите на обичайната бюрократична кореспонденция, а започва директно с "Др. Живков". В нея се прави анализ на искането на тримата владици за отлагане на изборите и се дават конкретни предложения как държавата да реагира на него. Изложението започва с признание за правотата на тримата митрополити:
"Възражението на подписалите с особено мнение владици има своето основание в църковния устав, като се държи на едно изискване, според което членовете на църковните настоятелства и тъй наречените епархийски избиратели следва да бъдат подменяни чрез избори всеки четири години. Това изискване в течение на 16 години не е спазвано, тъй като практическите нужди на църквата не са наложили това. Макар в църковните настоятелства да са произлезли промени поради смърт на отделните настоятели или по други причини, това не се отразява съществено на нормалния църковен живот. Що се отнася обаче до състава на епархийските избиратели, там промените са минимални и този състав е напълно редовен и дееспособен.
Но независимо от това, по силата на член 108 от устава на Бълг. православна църква правомощията на този избирателен орган са продължени чрез законна синодална наредба, който орган в редица случаи е действал напълно редовно. По този начин бяха произведени например избори за нови митрополити в Ловеч, В. Търново, Русе, Стара Загора, Пловдив и Видин.
Както наредбата за продължение мандата на това избирателно тяло, така и решението за произвеждане на митрополитските избори са вземани от Синода под председателството на Патриарх Кирил, със съгласието на всички митрополити, включително и с гласа на въпросните владици. И никой устно или писмено – у нас или в чужбина – не е направил опит да оспори правилността и редовността на произведените избори"[9].
Изложението продължава с изреждане на причините, поради които моментът за провеждане на църковни избори се счита за неподходящ (предстоящите граждански избори), и с предложение мнението на тримата митрополити да бъде игнорирано.
"Така че едно каноническо и законно избирателно тяло е налице и може да се пристъпи незабавно към патриаршески избор, без да се отлага този избор под предлог за предварително произвеждане на избори за църковни настоятели. Избраните и правомощните епархийски избиратели са в състояние да упражнят основното си задължение: да изберат нов патриарх в предвидения от устава четиримесечен срок. (…) Това гледище се споделя и от един от най-старите митрополити, Сливенския Никодим, който поради болест не участвува в заседанията на Синода, но по случая депозира специално писмо. Може да се каже, че са съвсем редки случаите, когато някой от църковните хора би се обявил за особеното мнение на тримата владици. Широко мотивите на тази постъпка се преценяват като твърде лични"[10].
Заключението на този документ е следното:
"Понеже Синодът е отказал да изпрати официално където и да било изложението и понеже то се е получило по частен път, предлагам да не се дава официален писмен отговор. Би могло авторите на изложението да бъдат повикани в Комитета за изповеданията, дето да им се дадат устни изяснения".
Въпреки това към документа е приложен проект за писмен отговор до тримата митрополити, в който се обобщава, че след проучването на тяхното оплакване, "не се намери основание да се оттегли даденото съгласие от държавна страна" за свикването на събора. Тодор Живков не намира за необходимо това писмо да бъде изпратено на тримата митрополити, а се ограничава да постави следната резолюция върху бележката:
"М. Кючуков. Съгласен съм с направеното от Вас изложение и предложение да не се отговоря на тримата владици на тяхното особено мнение, по причини във Вашето изложение. 22. 6. 71"[11].
С тази поредна санкция от най-високо равнище спорът може да се смята за приключил. Въпреки подробно изложените мнения на всички засегнати страни този спор се нуждае от известен коментар, защото, от една страна, той за пръв път от дълги години изважда на повърхността реалните отношения между Църква и държава, а и защото е единственият въпрос от историята на Българската църква през комунизма, който доби публична известност през 90-те години и беше основен аргумент в полза на разкола в БПЦ.
Цитираните до този момент документи сериозно подкрепят твърдението, че патриарх Максим е "назначен" за патриарх. Това става със санкцията на комунистическата партия и с решаващото мнение на Комитета по църковни въпроси. Същевременно едва ли има сериозен историк или въвлечен в църковния живот човек, който да твърди, че патриарх Кирил не е бил също "назначен" от комунистическата партия, макар формално да е избран в съответствие на всички канонични и уставни правила и за чието "назначение" да няма намерено поне до този момент формално решение на Политбюро на ЦК на БКП. Това едва ли може да учуди някои, като се има предвид средата, в която живее Църквата, нейните отношения с комунистическата държава, както и отношението на същата тази държава към демократичните процедури по принцип.
В спора, повдигнат от митрополитите Паисий, Йосиф и Пимен, има един основен момент, който няма как да бъде избегнат от защитниците на патриарх Максим. И това е моментът с т. нар. епархийски избиратели, чийто мандат без съмнение е изтекъл още през 1956 г. (четири години след техния избор). Формално този избор може да бъде защитен с цитираната Синодална наредба от 1968 г., която практически е дала право на митрополитите да назначават епархийските избиратели. Наредбата действително се позовава на Устава на БПЦ и е издадена в съгласие с него. Но тя напълно изменя духа на Устава, чиято цел е да съхрани изборния принцип, като въвежда нов принцип, при който висшестоящите административни църковни длъжности назначават низшестоящите, а митрополитските и патриаршеските избори само утвърждават това статукво. Поставено обаче в конкретния исторически контекст, е илюзия да се мисли, че комунистическата държава би допуснала провеждането на същински избори за цялата църковна пирамида.
Повдигнатият от митрополитите въпрос обаче крие в себе си още един, много по-голям проблем, който по понятни причини остава незасегнат в преписките по темата и не е изтъкван от привържениците на разкола в БПЦ, като изключим срамежливото му споменаване в бележката на Михаил Кючуков. Това е въпросът за легитимността на всички митрополити, избрани след 1956 г., когато е изтекъл мандатът на епархийските избиратели. Казано по-просто, на същото основание, на което се поставя под съмнение легитимността на патриаршеския избор през 1971 г., следва да бъде поставена под съмнение легитимността на всички епархийски архиереи, избрани след 1956 г. Това води до отричане на легитимността на повече от половината от действащите през 1971 г. членове на Синода – към този момент легитимно избрани са само митрополитите Паисий Врачански, Йосиф Варненски, Никодим Сливенски и Пимен Неврокопски, от които само последният е избран в съгласие с действащия Устав, приет в началото на 1951 г., а останалите са били избрани в съответствие с Екзархийския устав. Това е същинската причина особеното мнение да бъде подписано именно от тези трима митрополити, както и да се отдава толкова голямо значение на становището на Никодим Сливенски, който по всичко изглежда се е опитвал да избегне участието си в този конфликт (след като най-вероятно тримата митрополити са се опитали да го привлекат към своята кауза). Изводите са още по-радикални, ако същият критерий се приложи към състава на Синода в началото на 90-те години (тъй като в годините до края на комунистическия период така и не се провеждат нови избори за епархийски избиратели) – в този момент единственият легитимен митрополит на БПЦ е Пимен Неврокопски и най-вероятно именно това е причината, поради която той беше избран да оглави разкола.
Историческата истина е, че последователното прилагане на този формален критерий към състоянието на Църквата в началото на 90-те години води до поставяне под въпрос на легитимността на целия състав на Св. Синод и съответно последователната позиция трябваше да включва подаването на оставки от страна на всички епархийски архиереи, избрани след 1956 г. Това всъщност би означавало анулиране на цялата църковна йерархия, което от своя страна обезсмисля целия разкол, тъй като при липсата на законна йерархия няма кой да произведе изборите за нови епархийски избиратели.
Положението става още по-мрачно, ако към формалните критерии се добавят и фактическите. Най-вероятно мотивите на Паисий Врачански и на Йосиф Варненски да подпишат това особено мнение са били принципни, тъй като и двамата взимат активно участие в изработването на Устава на БПЦ двадесет години по-рано. И двамата митрополити виждат в предстоящите патриаршески избори възможност да бъде възстановен нормалният църковен живот, напълно задушен от началото на 50-те години. В техните действия трудно могат да бъдат подозирани лични мотиви (т. е. надежда, че техните кандидатури за патриарх ще бъдат сериозно разглеждани от държавата). В най-лошия случай те могат да бъдат обвинени, че искат временно връщане към синодалната форма на управление, но дори и зад това искане прозира надеждата за постигане на по-голяма автономност на Синода от държавата.
Не така обаче стоят нещата за митрополит Пимен – макар и формално той да е избран съгласно Устава на БПЦ, неговата кандидатура за митрополит е поддържана и фактически наложена от комунистическата държава, като именно неговият избор създава прецедента за държавна намеса в изборите за висшия клир. Още повече че в следващите години той се превръща и във фаворит на различни държавни институции, включително и на Държавна сигурност, при изпълнение на деликатни мисии, свързани с църковната политика. Историческа ирония е, че именно митрополитите Паисий и Йосиф, които най-активно се противопоставят на утвърждаването на избора на Пимен за Неврокопски митрополит (косвено и на Кирил за патриарх), през 1971 г. са подкрепени именно от него.
От тази гледна точка може основателно да се подозира, че мотивите на митрополит Пимен да постави под съмнение свикването на Патриаршеския избирателен събор са много повече лични, отколкото принципни – при отпадането на кандидатурата на патриарх Максим практически единствената друга кандидатура, която може да бъде подкрепена от държавата, е неговата. Макар в началото на 90-те години формално Пимен Неврокопски действително да има право да постави под съмнение легитимността на патриарх Максим, действията му трудно могат да бъдат защитени от морална гледна точка.
Един от важните и интересни коментари точно по този въпрос е направен и във вече споменатия доклад на Комитета по църковни въпроси от 10 декември 1971 г., който съдържа достоверно тълкуване на проблемите около избора на Максим и отношенията между отделните митрополити. Един забележителен пасаж от този доклад дава израз на недоумението на председателя на Комитета Михаил Кючуков от странното поведение на някои лоялни на властта митрополити, което той обяснява с неназовани външни на Църквата и на Комитета сили:
"От няколко години, а напоследък все по-често на Комитета по църковните въпроси стават известни някои факти, които (…) представляват вредна намеса във важни въпроси на провежданата към църквата партийна и държавна политика. Понякога, например, отговорни лица в църквата, чието положително отношение към държавния строй е добре познато, изненадват с публични изказвания, които имат предизвикателен характер и които безусловно са вредни. (…)
Още по-сериозен е случаят с Неврокопския митрополит Пимен. Напоследък той се присъедини към някогашните съперници на покойния патриарх за патриаршеския престол, каквито бяха сегашните стари митрополити на Враца и Варна, и по този начин се оформи тъй наречената група на старшите митрополити. Те се застъпват за "синодално управление", като чрез различни претексти се стремяха към отлагане избора за нов патриарх. Такава дейност бе безспорно вредна, макар да не бе в състояние да наложи решителен обрат. Все пак в чуждия реакционен печат проникнаха сведения за дейността на тази група. Явно е, че и в този случай може да е предприета грешна стъпка."[12].
От цитирания пасаж става ясно, че според Комитета по църковни въпроси мотивацията на митр. Пимен да се присъедини към групата на "старшите митрополити" не е само лична, а е продиктувана от неясни външни сили, които се опитват да въздействат върху живота на Църквата. Комитетът за момента се ограничава да обясни това поведение като резултат от "неразбиране" или "произволни действия".
В крайна сметка коректната историческа оценка за избора на митр. Максим за патриарх през 1971 г. би трябвало да се основава много повече на наложилите се в предходните
десетилетия отношения между Църквата и комунистическата държава. Именно държавата през тези двадесет години след приемането на новия Устав на БПЦ спъва по всякакъв начин неговото
приложение и така успешно изолира Църквата от обществото.
След като окончателно е решен въпросът за свикването на Патриаршеския избирателен събор, той е проведен, без да
възникват повече конфликти.
Ходът на събора е предаден подробно в официалната книга за него, съставена от проф. Тодор Събев и прот. д-р Васил Велянов и издадена от Св. Синод през 1973 г.[13], както и в Акта за избора на нов патриарх. Тези два документа не дават информация единствено за някои протоколни, но не и маловажни детайли, описани в архивите.
На 29 май 1971 г. Св. Синод взима решение
да насрочи събора за 4 юли 1971 г., а на 25 юни 1971 г. информира Комитета по църковни въпроси, че на своето заседание същия ден "с тайно гласоподаване и пълно вишегласие" е
определил тримата митрополити, които се кандидатират за престола:
1. Ловчански митр. Максим – получил 11 гласа,
2. Врачански митр. Паисий – 9 гласа,
3. Доростоло-Червенски митр. Софроний – 8 гласа.
Изискването при тази процедура е кандидатурата на тримата да бъде подкрепена от повече от половината членове на Синода. Във връзка с предходния спор прави впечатление, че кандидатурата на Максим е била подкрепена от 11 от общо 12 митрополити с право на глас. Синодът съобщава имената на тримата на Комитета по църковни въпроси, за да може той да се произнесе дали те се "радват на доверието на правителството". На 30 юни 1971 г. Михаил Кючуков отговоря кратко: "Уведомяваме Ви, че няма възражение срещу посочените кандидатури"[14].
Към средата на юни вече е в ход цялата работа по подготовката на събора[15]. Същинските избори са проведени на 4 юли 1971 г. и преминават без препятствия по ясно определения протоколен ред. Както е добре известно, от 101 присъстващи на събора делегати кандидатите получават следните гласове:
1. Максим Ловчански – 98 гласа
2. Паисий Врачански – 1 глас
3. Две бели бюлетини[16].
Може само да се гадае дали двете бели бюлетини са били пуснати от митрополитите Йосиф и Пимен.
Така, съгласно Акта за проведения избор, за нов български патриарх е провъзгласен Ловчанският митр. Максим, получил повече от 2/3 от изискваните съгласно Устава гласове.
Противниците на патриарха не могат да отминат факта, че изборите са били проследени и в крайна сметка одобрени от присъстващите чужди делегации. Единственият проблем, възникнал с чуждестранните гости по време на събора, е следствие от опита да бъде понижен статутът на представителите на Вселенската патриаршия. По указание на патриарх Атинагор Родоският митрополит Спиридон и Мелитонският митрополит Стилиянос настояват да се изкажат преди представителите на Руската, Грузинската и Румънската църква, представлявани от техните патриарси. Това става ясно от информацията на протоиерей Благой Чифлянов от 12 юли 1971 г.:
"при опитите ми да ги склоня на еластичност при наличието на самите предстоятели на Руската, Грузинската и Румънските църкви, той [Родоският митрополит Спиридон] ми заяви, че ако не се спази строго вековният протокол, ще трябва да напуснат България. Тогава предупредих НВпр. Невр. митр. Пимен, който възглавяваше придружителите на Цариградската делегация, а след като се уверих, че комисията нищо не е направила по този въпрос, и Ваше Светейшество, защото сметнах, че този въпрос интересува най-вече Вас"[17].
Според информацията въпросът е бил разрешен по благоприятен начин след намесата на наместник-председателя и бъдещ патриарх. Друга информация от 1971 г. уточнява, че за мероприятията по събора и интронизацията на Максим държавата е предоставила общо 72 962,53 лв. [18].
Проблемите около избора хвърлят сянка върху цялото по-нататъшно служение на патриарх Максим. И докато най-авторитетният от тримата му противници – митр. Паисий, почива само три години след неговия избор, митр. Йосиф и митр. Пимен остават още дълго време в Синода и се смятат за едни от авторитетните, макар и по различен начин, негови членове. В архивите не се намират преки доказателства, че тези противоречия са излизали на повърхността по време на заседанията на Синода или по друг повод. Но по косвени данни може да се приеме, че проблемите около избора на патриарх Максим задълго оставят отпечатък върху неговото поведение.
Държавната политика за умишлено всяване на раздори сред висшето духовенство може да обясни в най-голяма степен факта, че позицията на патриарх Максим в Св. Синод е коренно различна от позицията на неговия предшественик. От самото начало на своето служение патриарх Кирил успява с подкрепата на държавата да парира противоречията в Синода, като налага един доста по-авторитетен (наречен в един документ "монопартиен") стил на управление. За разлика от своя предшественик от самото начало на своето служение патриарх Максим е принуден да балансира между различните крила в Синода, които, от една страна, са биографични, а от друга – политически, и да се съобразява с невидими фактори, оказващи влияние върху църковния живот. От една страна, това го прави уязвим и дори на пръв поглед – слаб предстоятел на Църквата, но от друга страна, може да се твърди, че по негово време надделява синодалният принцип пред едноличния, въплъщаван в много по-голяма степен от патриарх Кирил. Най-силното доказателство за това е, че след години на изолация в работата на Синода отново започва да се чува мнението и да се чувства влиянието на последния представител на автентичните "реакционни" митрополити – Йосиф Варненски.
[1] ЦДА ф. 1 Б, оп. 35, а. е. 2040.
[2] Този факт (макар и в друг
контекст) е споменат от самия патриарх Максим в негово интервю пред журналиста Горан Благоев, включено във филма на БНТ "Моето служение". Откъс от разговора е публикуван в
http://www.pravoslavieto.com/life/bg_ierei/1914_patr_Maxim/1.htm.
[3] Димов, Я. свещ. д-р, Не си прави кумир (Очерци за български църковни дейци), Враца: Полипринт, 1992 г., с. 176.
[4] АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 109. Курсивът е според оригинала.
[5] АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 109.
[6] Пак там.
[7] Пак там.
[8]
Пак там.
[9] АМВнР, ф. 10, оп. 12 , а. е. 109. Също: ф. 10, оп. 12, а. е. 154а.
[10] Пак там.
[11] Пак там.
[12] АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е.
355.
[13] Църковно-народен патриаршески избирателен събор. 4 юли 1971 г. Съст: Събев, Т. проф. и Велянов, В. прот. д-р.
Синодално издателство. С.: 1973 г.
[14] АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 109.
[15]
АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 110.
[16] Акт за избора на Негово Светейшество патриарх Максим. В: АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е.
110. Също: Църковно-народен патриаршески…, 36–39.
[17] Пак там.
[18]
АМВнР, ф. 10, оп. 12, а. е. 387.
Момчил Методиев
Откъс от книгата "Между вярата и компромиса", изд. "Сиела", 2010 година,
публикуван в
списание "Християнство и култура" февруари 2010 година
Първа електронна публикация 9 март 2010 година
Момчил Методиев е доктор по история от СУ "Св. Климент Охридски“, автор на книгите "Папите
и тяхната империя – ІI-VІІ век" (2002), "Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава" (2008) и "Между вярата и компромиса" (2010), посветена на
отношенията между Българската православна църква и комунистическата държава през периода 1944-1989. Редактор е на списание "Християнство и култура". Участва в български и
международни проекти, свързани с изследване на комунистическото минало, работил е по Проекта за история на Студената война на Института "Уудроу Уилсън“ във Вашингтон, САЩ.
[2010 г.]
Момчил Методиев, кн. "Между вярата и компромиса", изд. "Сиела", 2010 година
- Колко време ви отне предварителното проучване и написването
на книгата? Какви източници на информация ползвахте?
- Започнах да събирам архивните материали преди около пет години, когато Институтът за изследване на близкото минало организира един голям проект за проучване на комунистическия период. Основен източник е архивът на Комитета по църковни въпроси, съхраняван в Министерството на външните работи. Информацията в този архив се състои основно от официалната кореспонденция между Комитета и Св. Синод или епархийските архиереи. Според мен това е най-важният източник за църковната история през периода, тъй като очертава цялостния исторически контекст, в който се развиват отношенията между Църквата и държавата. Използвал съм и тази част от архива на Св. Синод, която е предадена в Централния държавен архив. Допълнително съм проучвал и други архивни фондове, които имат косвено отношение към църковната история – архива на БКП, съхраняван в Централния държавен архив, и на Служба "Културно наследство" към Външно министерство.
Когато приключвах първия вариант на изследването се откри възможност да прегледам и някои от архивите на Държавна сигурност, които имат отношение към църковната история. Всъщност тази последователност беше истински късмет, защото архивът на ДС (служба "Държавна сигурност" по онова време, бел. Pravoslavieto.com) съдържа много интересни и важни детайли, но поне според мен те могат да бъдат разбрани коректно само в контекста на по-голямата официална информация.
Най-трудно беше систематизирането на всички тези архивни документи. Без да съм ги броил, общо съм прегледал около 3000 архивни единици, повечето от които са преписки по конкретни въпроси, които трябваше да бъдат обединени в общ разказ.
- Изследвате исторически период с много драматични отношения между Църква и държава. Кой момент от тези отношения ви се струва по-травматичен за Църквата – откритата репресия
или по-префинената, но сякаш по-задушаваща преса през ’70-те и ’80-те години?
- И за мен това е най-трудният въпрос, на който нямам категоричен отговор. Всъщност двата
периода се преливат, а крайният резултат е маргинализацията на обществената значимост на Църквата. От чисто църковна гледна точка по-тежък е периодът на физически репресии до
средата на 50-те години – тогава повече от 10% от енорийските свещеници (около 300 от общо 2500 души) стават обект на репресии и са изпратени в затвор или в трудово-възпитателни
общежития. По същото време са изготвени характеристики на всички свещеници и те са разделени на девет категории, в зависимост от отношението им към "народната власт". Тогава е убит
и един от архиереите в Св. Синод – Неврокопският митрополит Борис. Това е изключително тежък период за Църквата, а заплахата от връщане към тези репресивни практики продължава да
съществува до края на режима.
През 70-те и 80-те години политиката е много по-мека, но има значително по-голямо влияние върху публичния образ на Църквата, както и върху нейната история след 1989 г. От една страна това е време на административна репресия, реализирана чрез налагането на новите граждански ритуали, забраната за строителство на нови храмове, ограниченията за посещаване на великденските служби, честото превръщане на църкви и манастири в паметници на културата.
Някои от тези мерки изглеждат трагични, други – комични. На заседание от 1984 г. един от служителите на Комитета по църковни въпроси заявява в прав текст, че "най-добрата дейност на свещеника е да бездейства". Една от любимите ми истории е от 1982 г., когато игуменът на Бачковския манастир еп. Нестор се оплаква от един от "цензорите" в църковния печат, който твърдял, че основателят на Бачковския манастир бил арменец, а не грузинец. Вниманието на Комитета е привлечено от думата "цензор" и един от служителите е изпратен в манастира да обясни на игумена, че този човек не е "цензор", а "консултант".
Същевременно през този период в публичното пространство се налагат близките до държавата клирици. Така се създава не съвсем коректното впечатление за Църквата като за една от казионните институции в комунистическата държава.
Това впечатление трудно може да бъде опровергано, тъй като през тази епоха героични актове от страна на висшата йерархия са немислими. Истината е, че част от клира развива
специфична бюрократична култура, чрез която се опитва да защити църковната традиция пред комунистическата държава. Това е един от най-често подценяваните нюанси в църковната
история от този период.
- Използвахте ли автоцензура? Има ли информация, която не сте поместили в книгата си поради някакви причини?
- По-скоро не. Стараех се при писането да бъда максимално коректен към архивните документи, както и консервативен в изводите – т. е. в изводите се ограничавах да посочвам само това, което е безспорно и очевидно. Разбира се, в процеса на работа съм си създал определени пристрастия, но се надявам това да не се е отразило върху обективността на анализа. Не съм си позволявал да скрия определена информация за личности или събития само заради моите лични пристрастия.
Информацията, която съм видял в архивите и не съм описал, е много малко и се дължи на различни причини. В Комисията по досиетата имах възможност да се запозная с донесенията на няколко архиереи, сътрудници на ДС. По закон обаче нямам право да цитирам видяното в тези досиета, тъй като не съм получил разрешение от техните роднини (става дума за покойни архиереи - бел. Двери.бг). Особено съжалявам, че не мога да цитирам едно от тези досиета, тъй като прочетеното в него ме впечатли изключително много. Става дума за много влиятелен през 70-те и 80-те години митрополит, чиито донесения говорят много за вътрешните отношения в Синода и за отношенията с държавата. Данните от това досие не биха променили по някакъв начин изводите в книгата, но биха ги подкрепили с още по-убедителни доказателства. Има и няколко случая, в които не съм цитирал имена на хора, споменати в документите, но които са чисто светски лица без пряка връзка с църковната йерархия.
Напълно съм съгласен с мнението на някои изследователи, че през комунизма доносите на ДС са замествали жълтата преса. Понякога изследователят е изкушен да цитира пикантни истории, които се появяват в тези архиви. От една страна обаче, не съм видял много такива истории, а, от друга, съм се въздържал да цитирам някои от тях, защото не успях за себе си да установя дали тези факти са достоверни, или са част от политиката за компрометиране на определени представители на клира. Става дума за не повече от два-три такива случая, само един от които е свързан с представител на висшия клир. Със сигурност обаче архивите на ДС крият множество такива истории и аз съм убеден, че именно там трябва да се търси голяма част от "достоверната информация", разказвана за почти всеки член на висшата йерархия и до момента.
- Личността, която ви стана най-симпатична и спечели вашето уважение?
- Най-много бях впечатлен от личността на
Варненския митрополит Йосиф, който да края на живота си през 1988 г. е характеризиран като ръководител на
"реакционното крило" в Синода, а и архивите съдържат редица данни за неговото непримиримо отношение към комунистическата власт. Той е и последният носител на църковната традиция
отпреди 1944 г. Дори съм си мислил, че ако митр. Йосиф беше доживял края на комунизма, посттоталитарната история на БПЦ можеше да бъде много по-различна.
Симпатия изпитах и към Нюйоркския митрополит Андрей, за когото в публичното пространство и до днес продължават да се разпространяват редица митове.
Положително съм впечатлен и от почти целия състав на Св. Синод непосредствено след 1944 г. – забележителни като образование, международни контакти и обществен престиж архиереи, повечето от които правят целенасочени опити да съхранят църковната традиция и автономност в тежък конфликт с държавата. От по-нисшите нива на църковната йерархия тук трябва да бъде споменат и архим. Василий (Трингов), протосингел на Доростоло-Червенския митрополит Михаил преди 1944 г., който дори и в началото на 80-те години продължава да бъде квалифициран като "дисидент".
- Очаквате ли някаква реакция на живи участници в събитията, които описвате и изследвате?
- Не мога да преценя. Ако действително съм успял да спазя принципа за обективност, се надявам да няма негативни реакции от личности, които може да се почувстват засегнати от изнесените в книгата данни. Всяко едно твърдение е подкрепено от съответния документ, който е цитиран и може да бъде проверен. Не съм си поставял за цел да взимам отношение по настоящите спорове в Църквата и много се надявам изследването да не бъде използвано по този начин.
Разбирам, че официалните документи не предават винаги пълната картина за определени събития или личности, но все пак те предоставят основата за относително безпристрастно изследване. За съжаление мемоарите на преките участници в църковната история от този период са малобройни, а доколкото съществуват, са твърде пристрастни.
Из интервю на Двери.бг с Момчил Методиев, 2 март 2010
Виж също:
www.Pravoslavieto.com