 |
|
Митрополит Климент Търновски 1841 - 1901 |
|
|
|
Нашият народ, както знаят това и всичките наши учени хора, беше див, скитнически, разпилян, без единство, без отечество, без съзнание целта на своето съществование, без място в историята на народите, а следователно и без бъдуще.
Но Православието, тази Божествена истина, с която именно просветиха народът ни нашите равноапостоли, направи народа ни питомен, събра го в една целокупност, указа му истинската цел на неговото съществование, вкорени в него всичките ония велики нравствени качества, които са най-яка основа на истинско и разумно народно съществование, образува му езикът, като му създаде писменост, книжнина, и по този начин не само отвори път за постоянно умствено и нравствено развитие и усъвършенствование, не само му даде възможност да си извоюва това хубаво Отечество, което се казва с едно общо име България, и да се укрепи в него на вечни времена, но още и да си спечели почетно място в историята на народите, да си осигури трайно бъдуще...
В продължение на много векове, както знаете, нашият народ беше тъпкан, унижаван, лишаван от всякакви човечески права, лишаван от правото да се учи и да се моли Богу на езикът си, да се нарича с името си... Писмеността му беше потъпкана, книжнината му унищожена, съзнанието му смазано, сам той изложен на всевъзможни теглила, биде докаран до крайно изнемощение и отъпение... Всичко беше насочено към твърде грозната цел — да се затрие от лицето на земята името на народът ни. И за по-сполучливото постигание на тая ужасна цел върху какво най-много се насочваха и трупаха всичките тия грозотии през толкова тежки и жестоки за нас векове? — Върху вярата на българина! Знаеха, вижда се, неприятелите на народът ни, че докогато той си пази вярата, дотогава никакви жестокости и неволи, никакви тъмници и окови, никакви бесилки не могат подкопа и унищожи името и съществованието му, та затуй приемаха с радост всички тия българе, що отстъпваха от бащината си вяра, и ги обсипваха с правдини и богатства, правеха ги големци и властелини, а тъпчеха немилостиво тези, които си оставаха верни на бащината вяра.
Но този измъчен до крайност народ оцеля, братие! Той не се смаза под тежките многовековни теглила, не се затри от лицето на земята; напротив, излезе от тия теглила с нови пресни сили за нов и честит живот, за трайно и честито бъдуще.
С какво? С какви сили и средства се извърши това чудо? С нищо друго, братие, а само с това, че нашият народ си остана верен на Бога, т.е. остана си през многовековните тежки времена твърд и непоколебим в своята праотеческа вяра — в Православието. Всичко прежеляваше българинът, всичко жертвуваше: и труд, и имот, и живот; едно само не жертвуваше той, макар и да беше излаган на всевъзможни теглила, именно — православната си вяра. [...]
Благодарение именно на него, на Православието, нашият народ си запазва старата народна доблест, запази си и през най-жестоките за него векове онези високи нравствени качества, които винаги са били негова отличителна черта, отпечатана дълбоко в душата му от Православието, и които и до ден днешен привличат вниманието и почетта на всички, именно: благочестието, високата домашна нравственост, честността, трудолюбието, скромността, любовта и предаността към всичко, що е негово, що е българско, готовността да жертвува мило и драго за общото народно добро, за народната чест и с всичко това запази и осигури съществованието си.
Да, братие. Ако нашият народ под натискът на твърде грозните вековни злочестини беше се поколебал във вярата си, беше се отметнал от Православието — той непременно щеше да загине, щеше да се затрие от лицето на земята, както загинаха за него всички ония злочести негови чада, които приеха друга вяра... Ето това е било и това е направило Православието за нашият народ в едни най-тежки, най-жестоки за него времена.
Няма съмнение, че истинският православен българин не може да не се радва от душа и сърце в днешното тържество и да не благодари от дълбочината на сърцето си всеблагаго Бога, задето е укрепил народът ни в Своята Божествена и спасителна истина — в Православието.
Не може тъй също православният българин да не отдава с голяма признателност хвала и чест на нашите бащи, деди и прадеди, задето те, макар и да са били тъпкани и изложени на тежки неволи през много векове, имали са такава любов към народът и към неговото бъдуще, щото са запазили за своите потомци оная всемогуща сила, която дава живот и трайност на народи и царства, която води към истински напредък и усъвършенствование, която дава истинско благополучие, временно и вечно, която надвива над всички спънки и неволи, и именно — истинската Христова вяра, която не е и не може да бъде друга освен нашата чиста, света Православна вяра.
Но нашата радост, братие, била би безсмислена, нашата благодарност към Бога и признателността към бащи, деди и прадеди били би суетни и лицемерни, ако ний се задоволим само с радостта и признателността си, а не се потрудим да почерпим за себе си надлежен урок от всичко това, което е направило Православието за народът ни през миналите тежки времена.
Ако нашите бащи, деди и прадеди са считали за своя най-висока, най-свещена длъжност да се не отклоняват от православната вяра, но да я пазят и да я предадат на нас чиста и непокътната и ако тая именно св. православна вяра е спасила народът ни от загинвание, дала му е възможност да си запази името, езикът, книжнината, да се възроди, да излезе тържествуващ от тежките неволи и да си приготви честити времена: ний, честитите потомци, сме длъжни още повече да пазим православната си вяра, да я почитаме и да живеем според нейните изискания. Ето този е урокът, който ни дава днешното наше тържество, братие. Ний сме длъжни дълбоко в душата си да усвоим и запечатаме тоя урок и да работим според него.
[...] Да пазим Православието като очите си — това е най-висока и свещена длъжност на всеки честен българин.
Да се не лъжем, братие. Няма по-голямо зло, което би се нанесло на народът ни, от това — да не пазим и да не зачитаме вярата му, да посягаме на нея, защото поколебай ли се народът ни в праотеческата си православна вяра, сетнините от това не могат да бъдат други, освен разпокъсвание, нравствено умаломощение и най-сетне съсипия и загинвание. Да не забравяме, че посегателствата върху вярата на народът никогаж не остават безнаказани за самият народ: те поколебават твърдостта му във вярата и ако се продължават, могат да подкопаят и самото му съществование.
Запазили сме през многовековни тежки времена Православието, запазил се е и народът ни от загинвание. И занапред: има Православие у нас, има и български народ; няма Православие — няма и български народ. Това е гласът на цялата наша история, на целият наш многовековен тежък исторически живот, глас, който неумолимо тръби в ушите на всинца ни и който указва на бъдущето, напомнюва ни свещените наши длъжности спрямо народът и вярата му.
Затуй, благочестиви православни българе, ако обичаме народът си не лицемерно и за временни облаги, а искрено, от душа и сърце, ако е скъпо за нас народното добро и народното бъдуще и преуспявание, длъжни сме всинца да пазим като очите си нашата православна вяра и да се пазим като от огън от всяко незачитание и от най-малкото посегателство на нея.
Трябва да знаем, че всеки, който посяга у нас на Православието, той посяга на самото съществование на народът. Който и да е той, макар и с най-високо положение, макар и да се казва, та и да го считат хората за най-голям доброжелател народен, за най-голям патриотин, но посяга ли на народната вяра — Православието, подритва ли и не зачита ли това свещено достояние, оставено нам от деди и прадеди като безценен залог, като незиблема основа на честито и трайно народно съществование — той не е и не може да бъде приятел на народът, защото с посегателствата си на вярата той подкопава единствената най-ягка и незиблема основа на съществованието и преуспяванието му.
[...] Ето защо, братие, трябва да се пазим не само от чуждите за нас по дух и вяра, не само от разни католици и протестанти, които така свободно шетат между народът ни и се мъчат да подкопават праотеческата ни православна вяра, но трябва да пазим и над себе си, да бъдем будни спрямо нас си.
Трябва да треперим всинца, без изключение, над православната си вяра, както с векове са треперали над нея нашите бащи, деди и прадеди, и да се пазим като от огън да не би нашите отношения спрямо Православието и неговите наредби да са такива, щото чрез тях да се съблазнява и да се поколебава, макар и против нашата воля, народът ни в праотеческата си вяра.
Казах по-преди и сега пак ще кажа, че няма по-голямо зло, което би могло да се нанесе на народът ни от това — да не пазим и да не зачитаме на вярата му, да посягаме на Православието.
Да не забравяме никогаж: ИМА ПРАВОСЛАВИЕ У НАС, ИМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД, НЯМА ПРАВОСЛАВИЕ — НЯМА И БЪЛГАРСКИ НАРОД.
През 1893 г. рождения ден на княз Фердинанд съвпада с Неделята на Православието. Него ден митрополит Климент служи
архиерейска литургия в съборната черква "Св. Богородица" ведно с нейния клир. Черквата е пълна с народ, предимно официални представители на гражданските и на военните власти в
града. След Евангелието Негово Високопреосвещенство застава пред царските двери и произнася това проникновено слово.
За това свое слово митрополит Климент е подведен под съдебна отговорност и му се иска смъртно наказание за обида на княжеското достойнство на Фердинанд. Заточен е в Гложенския монастир, където живее в неимоверни физически и нравствени терзания.
След година и няколко месеца е освободен — несметни тълпи българи го посрещат отново в Търново с огромен надпис: "Правдата и невинността винаги побеждават!"
Почива на 10 юли 1901 г (ст. ст.). Когато откриват гроба му петдесет години по-късно, намират тялото му нетленно.
Текстът е препечатан без изменения от 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com