Св. преподобни Онуфрий Велики
IV век
Чества се на 12 юни
|
Св. преподобни Онуфрий ВеликиIV век Чества се на 12 юни |
Сиянием Духа Пресвятаго богомудре посвещся, оставил еси яже в житии молвы, пустыню же достиг преподобне отче, возвеселил еси иже над всеми Бога и Зиждителя. Сего ради прославляет тя Христос, блаженне, великий дародатель.
По-долу:
На същия ден: Св. Петър Атонски, изобразен по-долу на стенопис от Мануил Панселинос
За велики пустинни подвижници ни разказва свети Пафнутий, който сам живеел пустинен живот. Веднъж в него се явило желание да отиде във вътрешността на пустинята, за да узнае, има ли там още отци, които служат на Господа повече от него. Като си взел малко хляб и вода, той тръгнал и след четиридневен труден път видял затворена пещера, в която светлина влизала само през един малък отвор. Почукал, като очаквал да чуе глас, който да го приветства в името на Христа, но напразно. Най-после влязъл и видял един старец да седи. “Благослови, отче светий!” - казал той. Отговор не последвал. Пафнутий се приближил, допрял се до него и тялото се разсипало на прах. Подвижникът вече няколко години бил мъртъв. Пафнутий погребал Божия раб с обичайното псалмопение и молитва, пренощувал при гроба му и на другия ден, подкрепен от сън и храна, се отправил по-нататък.
Пак вървял той няколко дни и видял пещера и около нея следи от човешки стъпки. Пещерата била пуста, но се виждало, че някой живее в нея и че обитателят неотдавна е излязъл. Пафнутий решил да го дочака. Мястото било прекрасно. Финикова палма, покрита с плодове, растяла в пещерата. Бистър извор с прясна вода бликал от корените на дървото. Цял ден Пафнутий чакал като се молел и пеел псалми. Привечер той видял да се приближава към него стадо биволи, сред които вървял един подвижник. Дългите му коси го покривали от главата до нозете. Друга покривка на него нямало. Подвижникът отначало се изплашил, като видял Пафнутий, но после започнал да благодари на Бога, поканил го в пещерата и му предложил храна. Дълго беседвали те и заедно се молили. Пафнутий узнал, че името на подвижника е Тимотей, че в младини живял като инок в манастир, а после като пожелал усамотение почнал да живее в собствена килия, близо до града, като се хранел от трудовете си. Тук паднал той в престъпление и известно време водил грешен живот. Но съвестта се пробудила в него и избягал в пустинята, за да смири страстите чрез молитва и труд. Тежък бил отначало неговият живот. Много изтърпял от вътрешна душевна борба, много страдал и от телесен недъг. Но Господ милостиво му помагал и пустинникът достигнал вътрешен мир и духовна радост. Цели 30 години той живял в съвършено усамотение, като постоянно се молел. Дървото с фурми го хранело със своите плодове. Неговите 12 вейки една след друга се покривали с плодове всеки месец.
Като получил благословение от пустинника, той отново тръгнал и след няколко дни дошъл до един манастир, който се намирал в пустинята. Със скръб мислел той, колко са нищожни неговите собствени подвизи в сравнение с трудовете на светите отшелнии, но се радвал, като видял, че Господ има толкова съкровени служители.
След няколкодневна почивка Пафнутий отишъл по-нататък. Пътят ставал все по-труден, а пустинята по-сурова и по-безплодна. Свършила се оскъдната храна, която Пафнутий си бил взел от манастира. Няколко дни вървял без да вкуси нищо, понеже в пустинята нищо не расло. Най-после той така изнемогнал, че изгубил всички сили и вече очаквал смъртта си. Ненадейно му се явил мъж светлозарен и чрез едно допиране с ръка до устата му го подкрепил за нови трудове. Така вървял той 17 дни, подкрепян от ангелска помощ, когато веднъж видял един човек, покрит от главата до нозете с бели като сняг коси да слиза от планината. Старецът повикал Пафнутий, като го назовал по име. Това бил Онуфрий, вече 60 години скитащ се из пустинята. Той разказал на Пафнутий живота си. На младост той бил инок в един манастир, но в душата му се зародило желание за пустинен живот и една нощ взел хляб само за четири дни и отишъл далече в пустинята. Изведнъж видял необикновено светъл лъч, който като че ли му посочвал пътя, и чул глас да му говори: “Не бой се, аз съм ангелът, който те пази от самото ти рождение, и по Божията воля те водя в пустинята! Бъди смирен по сърце пред Бога и с радост Му служи! А аз няма да отстъпя от тебе”. След дълго пътуване той дошъл до пещерата, в която един свят старец го приел, като го назовал по име. Онуфрий живял с него известно време, като се учел от него на правилата на пустинния живот. А когато старецът го намерил достатъчно приготвен за подвижнически живот, той сам го завел във вътрешността на пустинята и го поселил в пещерата. Няколко години старецът по един път в годината посещавал своя ученик до самата си смърт. Онуфрий го погребал и от деня на неговата смърт вече не видял ни един човек до идването на Пафнутий. Отначало ангелът го хранел, а после израснала финикова палма, която всеки месец се покривала с нови плодове. В това дълбоко усамотение подвижникът бил радостен и спокоен, подкрепян чрез молитва и постоянно изучаване на словото Божие. Чудесни прояви на Божията слава често озарявали душата му. Той видял небесната слава на светците, угодили Богу, и с радост продължавал подвига си.
Пафнутий прекарал цяла нощ с великия старец в беседа и молитва. А на другия ден забелязал промяна в лицето му и се изплашил. Онуфрий забелязъл това. “Не бой се, брате Пафнутий - казал му той. - Бог в милосърдието си те е пратил при мене, за да погребеш тялото ми. Защото днес ще завърша временния си живот и ще мина при Христа за безкраен живот”. Пафнутий отговорил на подвижника, че след неговото заминаване би желал да остане завинаги в неговата пещера. Но старецът му отговорил, че не такава е Божията воля, но че той трябва още да посети други пустинници и след това да се върне в своята обител и там да служи на Бога. Той благословил Пафнутий и след това започнал да се моли Богу с много сълзи, като преклонил колене. Дълго той се молил и най-после казал: “В Твоите ръце, Боже, предавам духа си!” Внезапно го осияла чудна светлина, чули се гласове на ангели, които пеели и славословили Господа. Ангелите отнесли на небето радостната душа на праведника.
Пафнутий дълго плакал над тялото на умрелия и след това намерил камък, издълбан като гроб. В него поставил тялото на подвижника с псалмопение и молитва и го покрил с камъни. Подир това се помолил на Бога да бъде удостоен да живее на това място. Но изведнъж пещерата се срутила, финиковото дърво паднало на земята, изворът изсъхнал. От това Пафнутий разбрал, че не такава е Божията воля. Молейки се още, той се готвел да остави това място и веднага видял пред себе си оня същия светлозарен мъж, който и преди му се явил и който сега вървял пред него, посочвайки пътя му.
Господ удостоил Пафнутий да види в пустинята и други свети подвижници: четири старици, които всекидневно получавали храна от ръката на ангел; четири момци, които заедно служели Богу и чудесно били подкрепяни от Господа. Те всички с любов го приемали, като го наричали по име. След дълго пътуване той се върнал в своята обител, където разказал на братята за всичко, що видял и чул в пустинята.
© Жития на светиите. Синодално издателство, София, 1991 година, под редакцията на Партений, епископ Левкийски и архимандрит д-р Атанасий (Бончев).
Преподобният Пафнутий, подвизаващ се в един от пустинножителните египетски манастири, ни е оставил повествование за това, как в пустинята открил преподобния Онуфрий Велики, а също и други пустинници. Своя разказ той започва така:
"Веднъж, когато пребивавах в безмълвие в манастира си, пожелах да ида във вътрешната пустиня, за да видя дали там има монах, който да работи повече от мене на Господа. Станах, взех малко хляб и вода и тръгнах на път. Без да кажа на никого, напуснах манастира си и тръгнах към вътрешната пустиня.
На седемнадесетия ден от пътешествието стигнах някаква висока планина. Уморен от пътя, седнах в подножието й за почивка. Тогава видях да се приближава към мен един мъж, много страшен на вид: целият бе покрит с косми като звяр, а косите му бяха бели като сняг, защото беше побелял от старост. Косите и брадата му бяха толкова дълги, че стигаха до земята, покривайки цялото му тяло като дреха, а бедрата му бяха препасани с листа от пустинни растения. Когато го видях, изпитах страх и побягнах към скалата, която беше на върха на тая планина. А той, като стигна подножието й, седна на сянка да отдъхне, понеже беше уморен от зноя и от старостта си. Погледна нагоре и като ме видя, се обърна към мене:
- Дойди при мене, човече Божий! И аз съм човек като тебе. Живея в тая пустиня, подвизавайки се заради Бога.
Щом чух това (казва Пафнутий), побързах да ида при него и паднах в нозете му.
Той ми рече:
- Стани, сине мой! И ти си раб Божий и приятел на светиите, а името ти е Пафнутий.
Станах. Тогава той ми нареди да седна и аз с радост седнах край него. Започнах усърдно да го разпитвам да ми каже името си и да опише живота си - как се подвизава в пустинята и откога живее тук. Отстъпвайки пред молбите ми, той започна разказа си:
- Името ми е Онуфрий. Шестдесет години живея в тази пустиня и скитам по планините. Не съм виждал друг човек, освен тебе. Преди живеех в един честен манастир, наречен Ерити, близо до град Хермопол в Тиваидска област. В тоя манастир живеят сто братя, всички в пълно единодушие един с друг, прекарвайки общ задружен живот в любов към нашия Господ Иисус Христос. Имат обща храна и одежди, живеят безмълвен постнически живот в мир, славейки Господнята милост. В юношеските ми години, като новоначален, светите отци ме наставляваха в усърдна вяра и любов към Господа и ме поучаваха на правилата на монашеското житие. Чувах ги да беседват за Божия пророк Илия, как укрепяван от Бога той живял в пост в пустинята. Чувах също и за светия Господен Предтеча Йоан, на когото никой не е бил подобен, за неговия живот в пустинята до деня на явяването му на Израиля.
Като слушах всичко това, попитах светите отци:
- Значи тия, които се подвизават в пустинята, са по-големи от вас в Божиите очи?
Те ми отговориха:
- Да, чедо, те са по-големи от нас, защото ние ежедневно се виждаме един друг и с радост извършваме съборно църковното пение. Пожелаем ли да се храним, имаме готов хляб, и пожелаем ли да пием, имаме вода. Ако се случи някой от нас да се разболее, получава утешение от братята, защото живеем общо, помагаме си един другиму и служим заради Божията любов, а живеещите в пустинята са лишени от всичко това. Ако с някой от пустинниците се случи беда, кой ще го утеши? В болест кой ще му помогне и послужи? Ако го нападне сатанинска сила, къде ще намери човек да ободри ума му и да го настави, понеже е сам? Ако няма храна, къде ще я намери без труд, също и ако ожаднее, не ще намери вода наблизо. Там, чедо, трудът е несравнимо по-голям от нашия, понеже ние живеем общо. Предприемащите пустиннически живот започват да служат на Бога с голямо усърдие, налагат си по-строг пост, подлагат се на глад, жажда, понасят жега през деня и великодушно претърпяват студ нощем, твърдо се съпротивляват на козните на невидимия враг, всячески се стараят да го победят и с усърдие се стремят да изминат тесния и скръбен път, който води в Царството Небесно. По тая причина Бог им праща свети ангели, които им донасят храна, извеждат вода от камък и ги укрепяват така, че за тях се сбъдват словата на пророк Исаия: "А които се надяват на Господа, ще подновят силата си: ще дигнат криле като орли, ще припнат и не ще се отрудят, ще отидат и не ще се уморят". Дори някой от тях да не се сподоби да види ангелския лик, не се лишава от невидимото присъствие на ангелите Божии, които пазят пустинника, защитават го от вражеските клевети, помагат му в добрите дела и принасят на Бога молитвите му. Ако на някой пустинник му се случи неочаквано вражеско нападение, той простира ръцете си към Бога и веднага му се праща помощ свише и се прогонват всички напасти заради сърдечната му чистота. Нима не си чувал, чедо, казаното в Писанието, че Бог не оставя без внимание ония, които Го търсят, и "не завинаги ще бъде забравен сиромахът, и надеждата на бедните не докрай ще загине". И още: "но в скръбта си викнаха към Господа, и Той ги избави от техните неволи", защото Господ въздава всекиму според труда му. Блажен е човек, който върши волята Господня на земята и усърдно работи Нему: на такъв служат ангелите, дори и невидимо; те развеселяват сърцето му с духовна радост и го укрепяват всеки час, докато пребивава в плът.
Слушах всичко това в своя манастир от светите отци и от тия думи се услади сърцето ми, защото те бяха по-сладки от мед, и ми се стори, че бях като че в някакъв друг свят, защото в мене се появи непреодолимо желание да ида в пустинята. Станах през нощта и взех малко хляб, тъй че да стигне за четири дни, и излязох от манастира, възложил всичките си надежди на Бога. Тръгнах по пътя, който водеше към планината, като възнамерявах оттук да ида в пустинята. Щом навлязох в пустинята, видях пред себе си ярко сияещ лъч светлина. Много се уплаших и спрях, и вече започнах да мисля да се върна в манастира. В това време лъчът се приближаваше към мене и чух от него глас да казва: "Не се бой! Аз съм ангелът, който ходи с тебе от деня на раждането ти, защото съм поставен от Бога да те пазя. Имам повеление от Господа да те водя в пустинята. Бъди съвършен и смирен по сърце пред Господа, с радост Му служи, а аз не ще отстъпя от тебе, докато Създателят не ми заповяда да взема душата ти."
Като каза това изсред светлия лъч, ангелът тръгна пред мене, а аз го последвах с радост. Изминах шест-седем милиария и видях една доста просторна пещера; в това време лъчът ангелска светлина изчезна от очите ми. Щом стигнах пещерата, пожелах да узная дали вътре има човек, приближих вратата и по монашеския обичай казах: "Благослови!"
Тогава видях един старец, честен и благообразен на вид. На лицето и в погледа му сияеше Божията благодат и духовна радост, а аз паднах в нозете му и му се поклоних. Той ме вдигна, целуна ме и рече: "Ти ли си, брате Онуфрие, съратник мой в Господа? Влез, чедо, в жилището ми. Нека Бог ти бъде помощник, пребивавай в своето звание и извършвай добри дела в страх Божий."
Като влязох в пещерата, седнах и прекарах с него много дни. Стараех се да се поуча в добродетелите му, в което преуспях, защото той ме научи на устава на пустинническото житие. Когато старецът видя, че духът ми е просветлен дотолкова, че вече разбирах какви трябва да бъдат делата, угодни на Господа Иисуса Христа, а също, че се укрепих за безстрашна борба с тайните врагове и страшилища, които има пустинята, ми рече: "Стани, чедо. Ще те отведа в друга пещера, която е във вътрешната пустиня. Живей в нея сам и се подвизавай за Господа, понеже затова те е пратил - да станеш заселник на вътрешната пустиня."
Каза така и ме поведе в най-вътрешната пустиня. Вървяхме четири дни и четири нощи. Накрая, на петия ден намерихме малка пещера. Тоя свят мъж ми рече: "Ето мястото, което Бог е приготвил за твоите подвизи."
И старецът остана с мене тридесет дни, поучавайки ме в добродетел. А като изтекоха тия дни, ме връчи на Бога и тръгна обратно към мястото на своите подвизи. Оттогава идваше един път в годината и ме навестяваше всяка година, докато не се престави в Господа.
След това аз, Пафнутий, запитах:
- Честни отче! Много ли трудове започна в началото на пребиваването си в пустинята?
Блаженият старец ми отговори:
- Вярвай, възлюбени брате мой, че предприех толкова тежки трудове, че многократно се отчайвах за живота си, като смятах, че смъртта ми е близо, понеже изнемогвах от глад и жажда. От самото начало на живота си в пустинята нямах никаква храна и питие и случайно намирах пустинни треви, които ми бяха за храна, а жаждата ми утоляваше само небесната роса. Слънчевият зной ме изгаряше денем, а през нощта замръзвах от студ; и какво ли още не претърпях, какви ли трудове и подвизи не предприех в тая непроходима пустиня! Да ти преразкажа всичко, е невъзможно, пък и неудобно е да приказвам за това, което човек трябва да върши насаме заради Божията любов. А благият Бог, виждайки, че целият съм се посветил на постнически подвизи, като съм се обрекъл на глад и жажда, заповяда на ангела Си да се грижи за мен и ежедневно да ми донася малко хляб и вода за укрепяване на тялото. Така ангелът ме хранеше цели тридесет години. Като изминаха те, Бог ми даде по-обилно препитание, защото близо до пещерата си намерих финикова палма с дванадесет клона: всеки отделно от другите даваше плод: единият в един месец, другият - в друг, докато не изтичаха всичките дванадесет месеца. Когато свършва един месец, свършват плодовете на една клонка, когато настъпва друг - започват да растат плодовете на друга. Освен това, по Божието повеление недалеч бликна и извор на жива вода. И ето, още тридесет други години се подвизавам с това богатство, като понякога получавам хляб от ангела, а понякога вкусвам финикови плодове и пустинни корени и по Божието устроение те ми се струват по-сладки от мед. Пия вода от извора и благодаря на Бога. А най-вече се храня и утолявам със сладостта на Божиите слова, както е писано: "не само с хляб ще живее човек, а с всяко слово, което излиза от Божии уста".
После отново го запитах:
- Отче, как се причастяваш с пречистите Христови Тайни в събота и в неделния ден?
- При мене идва ангел Господен - рече той, - който донася пречистите Христови тайни и ме причастява. И не само при мене идва ангел с божествено причастие, но и при другите пустинни подвижници, които заради Бога живеят в пустинята и не виждат човешко лице; а като ги причастява, изпълва сърцата им с неизразимо веселие. Ако пък някой от тия пустинници пожелае да види човек, ангел го взема и издига към небесата, за да види светиите и да се възвесели. И тогава душата на тоя подвижник се просветлява като светлина и се радва духом, че се е сподобила да види небесните блага, а пустинникът забравя всичките си трудове в пустинята. Когато пък се върне на мястото си, започва още по-усърдно да служи на Бога, като се надява да получи на небесата онова, което се е сподобил да види.
За всичко това беседваше с мене Онуфрий в подножието на планината, където се срещнахме. Аз се преизпълних с голяма радост от беседата с преподобния и също забравих трудовете на пътешествието си, съпроводени с глад и жажда.
Когато настъпи денят, забелязах, че лицето на преподобния след утринната молитва се е променило и много се уплаших.
Той усети това и ми рече:
- Не се бой, брате Пафнутие, защото милосърдният към всички Бог те прати при мене да погребеш тялото ми. В днешния ден аз ще завърша временния си живот и ще премина към безкрайния във вечен покой при моя Христос.
После преподобният отец ми даде последно целувание в Господа и взе да се моли със сълзи и сърдечно съкрушение. Дълго остана коленичил в молитва, а после легна на земята и изрече последните си думи:
- В Твоите ръце, Боже мой, предавам духа си!
Докато изричаше това, от небето го озари дивна светлина и в нейното сияние преподобният с радостно лице изпусна дух. Тогава във въздуха се чу гласът на ангелите, които пееха и благославяха Бога, понеже светите ангели, взели душата на преподобния, я възнасяха с радост към Господа.
А аз (разказва Пафнутий) започнах да оплаквам честното му тяло, съкрушавайки се, че така неочаквано се лиших от този, когото неотдавна придобих. След това свалих одеждите си, скъсах подплатата и покрих с нея тялото на светеца, а горното облякох отново, за да не се върна без дрехи при братята. Намерих голям камък, в който по Божието устроение имаше вдлъбнатина, подобна на гроб. В него с подобаващо псалмопение положих светото тяло на великия Божий угодник. После събрах множество по-дребни камъни и го покрих с тях.
© Жития на светиите, преведени на български език от църковно-славянския текст на Чети-минеите ("Четьи-Минеи") на св. Димитрий Ростовски.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com