През 1186 г. братята Асен и Петър възкресили славата и величието на Симеоновата и Самуиловата държава, полагайки основите на Второто българско царство в Търново. В неговите граници влезли земите от Западна Стара планина до Черно море (без Варна), с Добруджа на север в областта Загора в Североизточна Тракия. Преценявайки съвършено правилно голямата роля на родната църква и на родното духовенство, Асен и Петър решили да положат основите и на църковната ни независимост. Владетелите, клирът и народът бленували за възстановяване на църковната автокефалия в границите на обновеното царство.
Така Асен и Петър основали през 1186 г. в пределите на освободените български земи нова архиепископия със седалище в столичния град Търново. В диоцеза на Търновската архиепископия влязла Дръстърска епархия, която зависела от цариградския патриарх, и Видинската, която била под ведомството на охридския архиепископ. Новопровъзгласеният цар на суверенна България трябвало да получи благослов и санкция - потвърждение от съответната църковна власт, т.е. да бъде коронясан от също независим български първойерарх. Така за пръв търновски архиепископ бил избран българският свещеник Василий, който бил ръкоположен в епископски сан от видинския и други двама епископи гърци, дошли в Търново по покана на двамата братя за освещаването на построената от тях църква в чест на св. Димитър Солунски. Според охридския архиепископ Димитрий Хоматиан тримата епископи били принудени от Петър и Асен да ръкоположат Василий за епископ и да го признаят за глава на Българската църква в пределите на тяхната държава.
Поради неясната хронология на византийските извори, учредяването на Търновската архиепископия е събитие със спорна датировка. В различните исторически изследвания тя варира от края на 1185 г. до есента на 1187 година. Това най-вероятно е станало в края на 1185 г. и началото на 1186 година. Основание за такова предположение се намира в писмото на архиепископ Василий, отправено до папа Инокентий III в края на 1203 г. или началото на 1204 година. В него архиепископ Василий пише, че е български архиепископ от 18 години. С провъзгласяването на Василий за търновски архиепископ се осъществила вековната мечта на българите - отново да се сдобият с независима Църква, символ на независимостта и трайността на Второто българско царство.
В продължение на две десетилетия към Търновската били присъединени осем епархии на Охридската архиепископия. Предстоятелят на новоучредената Църква във Второто българско царство получил ръкоположение от трима архиереи - съгласно каноните, но все още нямал признанието на останалите поместни Църкви. Независимостта на Търновската архиепископия се нуждаела от признание и утвърждаване в междуцърковните среди. Преди всичко й трябвало признание от Охридската и от Константинополската патриаршия.
Важно е да се отбележи, че Охридската църква не е реагирала отрицателно с някакъв акт (както е правила това при други подобни случаи) по повод събитията в Търновска България. Ако било нереалистично да се иска (формално) църковно признание от Охрид, имало още по-малко основание да се надяват на благосклонност от Константинопол. Разчитало се по-скоро на благоприятно развитие на българо-византийските отношения в контекста на усложнената политическа обстановка за Византия. Заплахата от кръстоносната армия, организирана в рамките на Третия кръстоносен поход (1189-1192); враждебните отношения със Сръбското жупанство; несигурните връзки със султан Саладин; военните успехи отбелязани от сърби и българи - всички тези събития ограничавали Византия и Константинополската патриаршия в планове за смели и ефикасни действия. При така сложилата се международна обстановка Константинополската патриаршия не оспорила каноническото положение на Търновската архиепископия.
Готовността на Византия да признае суверенитета на българската държава, царската титла на търновския владетел и църковния глава била мотивирана от опасността, която създавали кръстоносците. Фактът обаче, че сам Йоан Каматир, Константинополският патриарх, предложил да признае независимостта и дори патриаршеската титла на Търновския предстоятел, е наистина знаменателен. Но дори и при враждебните политически отношения между двете съседки - Византия и България, Константинополската патриаршия е признавала Търновската църква за канонична, давала й св. миро и я считала за своя духовна автономна дъщеря.
Особена активност по отношение признаването на Търновската архиепископия за патриаршия проявил Рим в лицето на папа Инокентий III (1198-1216). Към края на 1199 г. и началото на 1200 г. той изпратил писмо до новия български владетел Калоян (1197 -1207) чрез Доминик, архипрезвитер на гърците в Бриндизи. В това писмо папата наричал Калоян благороден мъж, а не цар, понеже не бил признат още за такъв.
След известни колебания, с тактичност, която кореспондирала на папските прийоми и като взел под внимание примамливите цели за царска коронация и междуцърковно признание на Търновската архиепископия, българските владетел откликнал на призива на папа Инокентий III. Калоян изпратил по Доминик писма до папата, в които българският държавен и църковен глава го уверявали в предаността си към Римската църква и го молели да изпрати на Калоян царска корона.
Папата забавил отговора си, но все пак през август 1203 г. в Търново пристигнал пратеник на папа Инокентий III, Йоан Каземарински, който донесъл отговор от папата. Той не донесъл на Калоян царска корона, а донесъл на архиеп. Василий палиум, какъвто Калоян не искал. Така папата целял да изтръгне най-главното: подчинение на Българската църква на Римския престол. Но тъй като Калоян бил решил да взема каквото му се дава, палиумът бил приет и на 8 септември 1203 г. поставен на архиеп. Василий от папския легат, който го провъзгласил за примас. По този начин папата само признал архиепископското достойнство на Василий. В края на 1203 г. Калоян изпратил писма до папата, като отправял към него следните изисквания: да провъгласи търновския примас за патриарх и да даде на Българската църква право да избира и поставя своя патриарх, както и сама да си вари св. миро; да му изпрати по-скоро царска корона и скиптър.
Папата намерил исканията на Калоян за приемливи и почти ги удовлетворил. През октомври 1204 г. пристигнал в Търново неговият пратеник кардинал Лъв. Той донесъл на Калоян кралска корона, жезъл, утвърдителна грамота (була) и осветено знаме. Дал му и право да сече монети със своя образ. На българския примас дал право да вари св. миро, да коронясва българските крале и да носи архиeпископски жезъл. На Българската църква се давало право занапред да си избира и ръкополага сама архиепископа, но той да получава палиум от Рим и да дава клетва за вярност на Римската църква. На 7 ноември 1204 г. кардинал Лъв произвел архиепископ Василий в чин примас, а на следващия ден (Архангеловден) коронясъл Калоян за крал. Макар и да не бил коронясан за цар, Калоян се подписвал в писмата си до папата с тази титла, а архиепископ Василий, макар да не бил провъзгласен за патриарх, се наричал така. За такива ги признал и българският народ. Впрочем в писмата си папата сам уверявал Василий, че титлата "примас" е равнозначна на титлата "патриарх".
Фактически титлата примас, която получил Търновския архиепископ, се равнявала на тогавашен екзарх на Изток в Православната църква или на патриарх в Католическата църква на Запад. Тук в оценката Православната църква е имала предвид факта, че унията при цар Калоян не означавала отстъпление по основните въпроси на вярата, а юрисдикционно поставяла Търновската архиепископия в известна зависимост от Рим. Във всичко друго Търновската архиепископия оставала вярна на православната традиция. Сключена с държавно-политически цели, унията с Рим имала твърде формален характер и мимолетна трайност. Неоспорима е ролята й на "историческо-канонически мост" към пълното възстановяване на патриаршеската институция в Търновска България.
Папа Инокентий III следял много внимателно развитието на отношенията между България и Византия и с всички средства се стремял да задържи търновския цар и църковния йерарх-примас под свое влияние. Но надменността и завоевателните планове на латинците попречили на Калояновите опити за мир и разбирателство.
Заредили се години на враждебни отношения с кръстоносците до края на Калояновото царуване. Очевидно е, че Калоян е сключил уния с Рим по политически съображения. Той се домогнал до признаване на неговата корона, която му била необходима, за да встъпи в нормални международни отношения. Затова щом получил от папата не исканата, а дадената му, той почти скъсал отношенията и връзките с Рим. Освен това той подчертал своята независимост от папата, като отхвърлил неговото искане да освободи пленения латински император Балдуин и да сключи мир с латинската империя. Неговите приемници добре схванали, че положението на българския архиепископ е ненормално и търсели случай да узаконят патриаршеската му титла. Тежкото положение, в което се намирала политически Византия, позволило на един от следващите български владетели - Иван Асен II (1218-1241) - да осъществи тази мечта на народа в България. До 1232 г. Иван Асен II прекъснал напълно връзките с Рим.
Когато през 1204 г. византийската столица паднала под властта на кръстоносците, Византия била разпокъсана на три: Трапезундска империя, Никейска империя и Епирска империя. Политическата мощ и възходът на България при царуването на Иван Асен II заставяли Никейската империя да мисли за сключването на взаимноизгоден съюз. Така в 1232 г. бил сключен договор между Иван Асен II и никейския император Йоан Дук Ватаци (1222-1254), според който Търновският архиепископ трябвало да признае Цариградския патриарх за свой върховен началник.
Две години по-късно обаче новото политическо положение на никейци и българи наложило на никейския император и патриарх да признаят независимостта на Българската църква. В 1234 г. бил сключен военен съюз между Иван Асен II и никейския император срещу кръстоносците и основаната от тях латинска империя с център Цариград. Съюзът бил скрепен с годежа на 9-годишната Асенова дъщеря Елена с 11-годишния Теодор Ласкарис, син на Йоан Ватаци. При сключването на военния съюз Иван Асен II поставил като съществено условие признаването на търновския архиепископ за патриарх. Така Ватаци подновил действията си против латинците и през 1235 г. превзел Лампсак, а след това завладял Калиопол (днешен Галиополи). Скоро след това в Галиополи пристигнал българският цар с жена си, дъщеря си Елена, архиепископ Йоаким и много боляри. Според Синодика на българския цар Борил (1207-1218) императорът и патриарх Герман писали на йерусалимския, александрийския и антиохийския патриарх, молейки ги да дадат писмено съгласие за възвеждането на Търновския архиепископ в ранг патриарх. След като източните патриарси дали исканото от тях съгласие, бил свикан през пролетта на 1235 г. в Галиополи многолюден събор. Със съгласието на александрийския и йерусалимския патриарх, при присъствието на Антиохийския и много гръцки и български археиреи, председателстващият събора Никейски патриарх Герман тържествено провъзгласил търновския архиепископ Йоаким за български патриарх.
Така, след повече от двеста години, Българската патриаршия била възстановена. На новопровъзгласения български патриарх била дадена и специална утвърдителна грамота, подписана и
подпечатана от патриарх Герман и всички присъстващи на събора гръцки архиереи.
В диоцеза на търновския патриарх според Бориловия синодик влизали 14 епархии. От тях 10 били
митрополии, а 4 - епископии. В житието на патриарх Йоаким I намираме интересни сведения за устройването на Търновската патриаршия. Висше управително тяло и църковносъборна
инстанция в Българската църква бил архиерейският събор (Св. Синод). Съществувал специален чин за патриаршеската интронизация.
Търновската патриаршеска катедрала се наричала "Велика църква" по подобие на константинополската "Св.
София".
Патриаршеската катедрала "Св. Възнесение Господне" на хълма Царевец във
Велико Търново днес.
Снимка Марин Христов
Утвърждаването на Българската патриаршия се извършило при много благоприятни за "дъщерята Църква" условия. Сега били спазени всички църковноправни изисквания в Православния изток за издигане на Българската архиепископия в патриаршески ранг. През цялото й съществуване, до края на XIV в., никой не е оспорвал нейната каноничност, нито правото на българското царство да има независима Църква от най-висока степен. Тя получила църковно признание и своя пълна независимост още през Х век. Търновският патриарх бил провъзгласен за такъв по силата на съборно решение. Самостоятелната Търновска патриаршия е имала право на мироварене - неотменимо и свещено за която и да била автокефална Църква.
Поради честите военни действия и постепенното териториално разширение на държавата, църковният диоцез също се променял. Броят на епархиите, техният териториален обем и ранг (10 митрополии и 4 епископии) с такива промени обаче не оказали съществено влияние върху автокефалията, междуцърковното положение и патриаршеския статут.
След смъртта на Иван Асен II (1241 г.) този голям диоцез на Търновската патриаршия започнал да намалява.
След паметната 1235 г. взаимоотношенията между Търновската църква и папския Рим получили ново съдържание. Пред Рим стояла задачата: Българската патриаршия да се третира като "схизматична" и да се търсят всевъзможни средства - от увещанията до грубия натиск, заплахите, отлъчването, анатемата - за завръщане на Търновското царство и църква в лоното на Западната църква.
Щом бил сключен военен съюз между Иван Асен II и Йоан Дук Ватаци, папа Григорий IX писал на Иван Асен да скъса съюза си с никейския император, защото този съюз бил насочен срещу латинската империя, с център Цариград. Очевидно папата все още смятал България за подчинена на него в църковно отношение област. Когато Иван Асен II отхвърлил предложенията на папа Григорий IX, той го отлъчил от Църквата. По този начин действали и папите след Григорий IX (1227-1241) - Инокентий IV (1243-1254), Николай III (1277-1280), Николай IV (1288-1292), Климент V (1305-1314) и Урбан V (1362-1370). Понякога папите отправяли своите увещателни послания на- право към Търновския патриарх и подчиненото му духовенство. Този акт фактически означавал признание на статута на Българската патриаршия. Всички опити и усилия на папството да възстанови унията с България, останали безплодни.
В Синодика на цар Борил непосредствено след "Преславските патриарси", се изброяват имената на следните "Преосвещени патриарси на Търново": Йоаким, Василий II, Йоаким II, Игнатий, Макарий, Йоаким III, Доротей, Роман, Теодосий I, Йоаникий I, Симеон, Теодосий II, Йоаникий II и Евтимий.
Тук не е споменато името на архиепископ-примас Василий. Това може да се обясни или с обстоятелството, че той не е получил официално признание като патриарх от православните поместни църкви, или с факта, че макар и формално, примасът е символизирал периода на унията с Рим.
Йоаким I е назован в Бориловия синодик "първи патриарх на богоспасаемия царевград Търново". Според житието му той приел монашество в Св. Гора и бил "именит сред всички отци". Преди заемането на патриаршеския престол той (от 1232 г. до 1235 г.) е известен като "преждеосвещен архиепископ", а след тържествената му интронизация - като "новоосвещен патриарх".
Патриарх Йоаким II, който заемал престола при приемниците на Иван Асен II, бил бранител на църковната независимост и се противопоставял на опитите на папа Инокентий IV за възстановяване на унията за България.
Патриарх Игнатий (70-те години на XIII в.) бил наречен "стълб на правоверието", в епоха, когато Лионската уния компрометирала Цариградската патриаршия.
Твърде активна междуцърковна дейност отбелязал Търновският патриарх Йоаким III (от 80-те год. на XIII в. до 1300 г.). Той не се поддал на унията и бранил интересите на Българската църква.
Със своето участие в интронизацията на сръбския патриарх, защита на Православието и развитие на книжнината "всеосвещеният патриарх на богоспасяемия царевград Търново и на цяла България" патриарх Симеон също допринесал за утвърждаване на авторитета на своята Църква на Балканите. Теодосий II (ок.1348 г. - ок.1371 г.), патриарх на царевград Търново и на всички българи, е известен като духовен възпитаник и инок на Зографския манастир.
Най-бележитият български патриарх
през цялото Средновековие бил св. Евтимий Търновски (1375-1393). Със своето високо образование, опит и мъдрост, тактичност и
себеотрицание той се издигнал на Търновската патриаршеска катедра във време на най-тежки изпитания, за да стане опора на народ и държава, духовен вожд и надеждно сияние на
България. Григорий Цамблак го характеризира като нов велик Мойсей за българския народ.
Най-вероятно св. Евтимий е роден през 1332-1335 г. в Търново. Може да се предполага, че първоначално е учил в някой от търновските манастири. Св. Григорий Цамблак ни представя св. Евтимий най-напред като монах в Килифаревския манастир при св. Теодосий Търновски. Той напуска манастира през 1363 г., когато заминава за Цариград заедно с Теодосий. В Цариград обаче Теодосий умира. Тогава Евтимий остава около година в Студитския манастир, който бил известен книжовен център с богата библиотека. От Студитския манастир св. Евтимий се отправя за Атон. Тук той прекарва времето до 1371 г. (т.е. около 7 години) - отначало във Великата лавра, а след това в манастира "Зограф". Културната обстановка тук допринася за окончателното оформяне на св. Евтимий като исихаст, бъдещ преводач и писател. В манастира "Зограф" св. Евтимий не живее в централната сграда, а се уединява в кулата "Селина", недалеч от манастира. Това е напълно в духа на исихазма - уединение за мисловно разсъждение и духовно очищение.
През 1371 г. св. Евтимий се завръща в отечеството си. Той се установява в една пещера край Търново. Край пещерата по-късно бил издигнат храм на името на Св. Троица. Така възниква манастирът "Света Троица". Тук св. Евтимий с помощта на своите ученици предприема преводи на много книги и прави своята езиково-правописна реформа. 1371 г. обикновено се смята за начало на Евтимиевата книжовно-исихастка школа.
През 1375 г., след смъртта на патриарх Йоаникий, св. Евтимий бива поканен да стане патриарх. Когато турците превземат Търново през 1393 г., св. Евтимий се издига като народен водач. През 1394 г. те решават да заточат патриарха. Според Григорий Цамблак св. Евтимий е заточен в Македония. През Средновековието под Македония се е разбирало Тракия. Смята се, че Евтимий бил заточен в Бачковския манастир. Тук той и завършва живота си. Колко години още живее и кога точно умира, не е известно.
За книжовниците от Търновската школа били характерни идеите на исихазма. Докато бил в Св. Гора, св. патриарх Евтимий се запознал с цариградския патриарх Филотей и усвоил добре исихазма. В България исихазмът влиза явно чрез Теодосий Търновски и патриарх Евтимий. Като негови основатели се считат св. Григорий Синаит и св. Григорий Палама. В съответствие с троичността на Света Троица, основното съчинение на св. Григорий Палама е разделено на три триади. В него най-пълно е изложена метафизиката на свещенобезмълвните (исихастите).
Времето, когато са преведени исихастките произведения, съвпада с основаването на Търновската книжовна школа. Несъмнено исихазмът мотивира и потребността за осъществяване на книжовна реформа.
Наред с религиозните течения в Българската православна църква съществували също така и езически обичаи и суеверия както през първите десетилетия след покръстването, така и в по-късно време. Църковните ереси също навлезли в Българската църква.
Тук заслужава особено да се подчертае стремежът на търновските патриарси да очистят Българската църква от еретическите учения. През 1211 г. в Търново бил свикан голям църковен събор, който трябвало да вземе мерки за изкореняване на богомилската ерес. Под съживителното въздействие на търновските патриарси и на българските църковници от школата на Теодосий Търновски, българският народ се опитал да задуши сектантските и еретически учения, които смущавали неговата душа. За целта дори бил свикан, навярно в края на 1359 г., специален църковен събор в Търново.
През пролетта на 1393 г. синът на султан Баязид, Челеби, обсадил Търново с голяма и силна войска. След тримесечна обсада, на 17 юли 1393 г. градът бил превзет. Населението било жестоко наказано. Според Григорий Цамблак църквите били превърнати в джамии, свещениците били изгонени и били заменени с "учителите на безсрамието". Градският комендант, поставен от Челеби, убил в една църква 110 видни търновски граждани и боляри. Патриарх Евтимий, последният Търновски патриарх, бил изпратен на заточение. От това време Търновската патриаршия престанала да съществува. Българската църква в пределите на патриаршията, загубила своята независимост. През август 1394 г. патриарх Антоний IV изпратил за управляващ в Търново изгонения от Молдова митрополит Йеремия. Около 1416 г. Българската църква била изцяло подчинена на Константинопол. Търновската патриаршия била обърната на митрополия. Не би могло да се говори за "канонически митрополит", щом неканонически - по силата на политически обстоятелства и без решение на всеправославен събор - е станало унищожението на Търновската патриаршия. Търновският митрополит стоял по-долу от много гръцки митрополити в Мала Азия. Твърде рано на търновския митрополит било дадено и име "екзарх на цяла България". Търновските митрополити се назначавали от цариградския патриарх. Подобно на другите гръцки митрополити от турско време и търновският митрополит се занимавал не само с духовни, но и със светски дела.
Така България била лишена от политическа и духовна независимост. Тя останала без духовен и светски глава. Това било направено от всички недоброжелатели на България и Българската църква, за да не съществува център за обединение и сплотяване на българския народ.
Богдан Христов 
Брой осми за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com