 |
Васил Левски (Васил Иванов Кунчев)
(1837 - 1873)
|
Иво Георгиев
За безсмъртния Апостол на българската свобода Дякон Игнатий - Васил Левски е казано и написано много. В близкото минало някои псевдоисторици изписаха тонове мастило за да "докажат" невярната теза, че Левски едва ли не демонстративно "хвърлил расото". Но никой не може да скрие истината, че до края на живота си Васил Левски е бил силно религиозен православен християнин.
Бъдещият Апостол става послушник на вуйчо си, който през това време го учи на черковна служба и на черковно пеене. Левски е взимал уроци по черковно пеене при Райко Попович. В свещеническия курс Левски е пръв между другарите си, бъдещи духовници. На 7 декември 1858 г. в Сопотския манастир "Св. Спас" младият послушник Васил Иванов става монах Игнатий. След това Левски постъпва певец в църквата "Св. Богородица" в Карлово. През 1859 г. в Карлово пристига гръцкият митрополит Паисий от Пловдив. Именно той ръкополага в йеродяконски чин Левски. От този момент Васил Левски е вече дякон Игнатий.
През декември 1872 г., малко преди предателството и залавянето на Апостола, троянският йеродякон Максим и председателят на революционния комитет в Сопот отец Енчо Николов отслужили литургия в Сопот. Ето какво разказва йеродякон Максим: "На края на службата отидохме в килията на болната монахиня баба Христина уж да я причастим. Слязохме по секретна стълбичка, прикрита с черга, в зимника, дето намерихме Дякона, че си чете причастни молитви пред иконата при запаленото кандило и две вощеници. Аз дякон, снех от рамото си орара и го предадох на Левски, който облечен в расото на леля Христина, го постави на рамото си и се причасти като дякон - от Светия потир."
Преди години учебниците пишеше, че на Великден Левски уж "демонстративно" отрязал косите си на йеродякон, "хвърлил" расото и т.н. Защото прозрял, че "Свободата не ще Екзарх, а
иска Караджата". Има обаче една съществена подробност - и Екзархът, и Караджата се появяват няколко години по-късно.
В началото на революционната си дейност Апостолът казва на
майка си: "Мамо, вземи косата ми, та я скрий в сандъка си, защото аз се отделям от тебе, и кога чуеш, че съм загинал, да я извадиш, за да се опее и погребе, защото може би ще
остана неопят и непогребан."
Дякон Игнатий - Левски не е хвърлил расото и никога не се е отказал от Господ и от Православната вяра. Неговото любимо песнопение е "Достойно есть". В Наредата и в Устава на БРЦК Апостолът е записал изрично, че в ръководството на всеки революционен комитет трябва да има свещеник. Клетвата на новооглашените, която е написана от Левски започва така: "Заклевам се в Евангелието, в честта си и в Отечеството, пред Бога..." Лично Дякона отбелязва, че "новооглашеният ще се изправи пред една маса, на която има сложено Евангелие и кръст, нож и револвер". Негови са думите: "Гледайте, че ще бъдете отговорни и пред народа, и пред Бога - близо е времето!... Гледайте сега, приятели и братя! Ако щете да сте човеци и християни, вий ще разберете от малкото ни думи".
За Левски жертвата за святото народно дело не е страшна, защото е "утеха и душеспасение"., "святи дар и от Бога венец". Дяконът казва: "Преди да тръгна по тоя път, аз съм
изпратил душата си при Бога". "Не щат ли да ни поменуват по всичките черкови в Българско, докато трае името българин за това, гдето ний ще скъсаме веригите на България, с
Благословението Божие от ада в Рай". Когато говори за бъдещата свобода на Родината ни Васил Левски я определя като храм.
Преди обесването на Дякона поп Тодор Митов отишъл да го
изповяда и причасти. Свещеникът казал: "Дяконе, ще те пратят на далечен път. По-добре е да вземеш светото причастие, защото по пътя може някое нещастие да те стигне". Левски
отговорил, без да изпада в униние: "Знам, знам какво нещастие ще ме постигне". След това се изповядал и приел светото причастие. Тома Васильов съобщава, че поп Тодор разказвал, че
"изповедта била много кратка: Отче, помоли се за грешния дякон Игнатий." И добавил: "Отче, не забравяй да ме поменуваш в молитвите си като Дякон Игнатий."
Това са само малка част от фактите. И ние като българи и като хора трябва да се гордеем, че освен безсмъртен революционер и ръководител на българската национална революция Васил Левски е духовно и морално извисен човек, възпитан в непреходните ценности на Светото Православие.
Поклон пред светлата му памет!
Иво Георгиев
"Всемирното православие"
По случай 150 години от пострижението му
Ст. н. с. д-р Христо Темелски
Животът, делото и безсмъртният подвиг на Апостола на свободата са били обект на проучвания повече от 125 години. Въпреки стотиците публикации, въпросът с неговото замонашване все още остава недостатъчно изяснен. Това се дължи най-вече и на обстоятелството, че самите изследователи или са го подценявали, или просто са го подминавали, или са го разглеждали мимоходом. А това е акт от твърде особена важност, защото в онази епоха религиозността на българина е била сериозен критерий за неговото съществувание и национално самоопределение. Подигравки и подценяване на вярата не са били допускани, а ако все пак имало такива, то те били осъждани от обществото по особено жесток и драстичен начин.
Известно е, че Васил Иванов Кунчев произлизал от два известни карловски рода – Кунчевия (по баща) и Караивановия (по майка). От четиримата братя на майка му, за нас интерес представлява Христо Василев Караиванов – известен под духовното си име Василий. Този вуйчо на бъдещия Апостол играл важна роля в неговото физическо и духовно съзряване, бил негов "духовен старец", възпитавайки го в православно-християнски дух и подготвяйки го за свой църковен приемник.
Както е известно Васил бил роден в Карлово на 6 юли 1837 г. Според изявление на майка му, той бил кръстен на духовното име на вуйчо си Василий. Тръгнал на училище осемгодишен, през есента на 1845 г. Обаче баща му се разорил, боледувал, ослепял и бил на предсмъртен одър. Средствата не достигали и Васил бил принуден през последните две години от ученичеството си да ходи в свободното си време да учи занаят при хаджи Стоян Грамът – кафтанджийство. А след завършване на училищния курс вече ходел целодневно при майстора си. През това време починал баща му (1851 г.), а майка му мечтаела да види сина си образован и просветен, а не неграмотен като нея. Затова през 1852 г. тя го завела при брат си йеромонах хаджи Василий, който бил изпратен от Хилендарския манастир за таксидиот и изповедник в Карлово и околията. Със сълзи на очи тя му предала 15-годишният си син, като условието между тях било: "младият Васил да служи и помага на вуйчо си, а последният се задължава да го изучи в училище".
Намеренията на вуйчото са били да има постоянен и евтин слуга, който след време постепенно да поеме неговото послушание, т. е. да го замести в таксидиотството. Или казано по-просто от този момент Васил Кунчев започвал едно дълго и тежко послушничество, подготвяйки се за бъдещ духовник. По това време бъдещите кандидати за монашеско звание постъпвали в манастир и там изпълнявали послушничеството. Обикновено тяхната възраст била 16-18 години и срокът на послушничеството бил най-малко три години. За духовен възпитател им бил определян възрастен благочестив монах, при когото послушникът живеел и изучавал чинно манастирския ред и църковните правила. След като даден послушник покажел необходимата зрялост и подготовка, неговият духовен старец докладвал на игумена или манастирския събор, че неговия ученик е готов за монашески подвиг.
Случаят с послушничеството на Васил Кунчев е по-специален. Той не постъпил в манастир, където послушниците живеят и се възпитат в една строго специфична среда, далеч от роднини и светски съблазни, спазвайки строга дисциплина и денонощно изучавайки църковните правила и манастирския ред, без минута лично време и пр. Може да се каже, че послушничеството на юношата Васил било доста по-леко и свободно, в градска среда (в Карлово и Ст. Загора), с постоянни контакти с близки и приятели, с много свободно лично време и др. Негов духовен старец бил самият му вуйчо, кръвен роднина, брат на майка му. Двамата, "старец" и послушник (т. е. вуйчо и племенник) живеели заедно в Светогорския метох, намиращ се в двора на карловския храм "Св. Богородица". Те се прехранвали сами, като ролята на постоянен слуга изпълнявал младият Васил. Той трябвало да готви и чисти, да поддържа цялото домакинство, да се грижи и за вуйчовия си кон и пр. Освен това х. Василий периодично обикалял Карловския край в ролята си на таксидиот и изповедник като племенникът му го придружавал и съответно прислугвал. Друго задължение на вуйчото било поне два-три пъти годишно на големи празници да води поклонници в Хилендарския манастир на Св. Гора. Липсват всякакви данни дали понякога е вземал със себе си и своя племенник, или го е оставял да се грижи за метоха – по вероятно е второто.
Придобивките за Васил Кунчев от това многолетно негово послушничество (цели 6 години) били твърде малобройни. Вуйчо му го хранел, купувал му дрехи и обуща и се грижел за неговото възпитание и съответно ограничено обучение. Докато пребивавали в Карлово, Васил Кунчев ходел на частни уроци по църковно пеене при Райно Попович. Самият хаджи Василий пък обучавал племенника си в църковния ред, вероятно го е карал да чете богослужебни книги и да свиква с реда на службите и пр.
През 1855 г. управата на Хилендарския манастир преместила йеромонах хаджи Василий на служба като таксидиот и изповедник в Стара Загора. С него тръгнал и послушникът му Васил. Двамата се настанили в метоха при църквата "Св. Димитър". С цел да продължи образованието си Васил Кунчев започнал да посещава тамошното добре уреденото трикласно училище. С особена ревност той изучавал христоматия, битоописание, катехизис, черковна история, черковнославянски език, псалтика, всеобща история, землеописание. Според съвременници "бъдещият Левски е посещавал редовно училищните занятия и е бил обичан другар на съучениците си... А когато запеели двамата (с вуйчо си) херувикото в неделен ден, богомолците в черквата оставали прехласнати на местата си".
Когато Васил Кунчев завършил втори клас на трикласното училище, учителят по псалтика Атанас Иванов разкрил едногодишен курс за бъдещи свещеници. По настояване на вуйчото племенникът започнал да посещава и този курс. Изглежда от времето прекарано в Ст. Загора (1855 – 1858) произхождат записките на бъдещия монах по "Въведение на обличителното богословие" – най-ранният негов ръкопис, направен по руска църковна литература. Този ръкопис свидетелства за интереса на Васил Кунчев към проблемите на основната богословска дисциплина – догматиката – и по-специално към отстояването на православното догматическо учение в сравнение с това на инославните изповедания.
За пребиваването на вуйчото и племенника в Ст. Загора интересни спомени ни е оставил поп Минчо Кънчев, който по това време е бил съученик с Васил Кунчев. "В него време беше с нас заедно и Васил Гинин (т. е. Кунчев), който много пакости правеше: кой да хвърли камък в турски двор – Васил Гинин; кой да се сбий с турчетата и гони еврейчетата из улиците – В. Гинин. Кога се надскачвахме, само той и Васил Тошев ме надскачаха. Вуйчо му хаджи Василий какъв добър духовник беше! Понякогаж дохождаше с мене в село (Арабаджиево, Старозагорско) и по пътя – беля. Веднъж беше добил едни турчета, да го бяха удирили, обесен беше. Умът ни беше и на двамата, кажи, еднакъв, а и за това се много обичахме и слушахме с него. Вуйчо му много пъти ни съветуваше, но ний малко слушахме умните му духовни съвети". Същият поп Минчо Кънчев пък разказал на Ст. Заимов следния спомен. Един летен ден Васил и няколко негови другари отивали да берат череши и се натъкнали на двама турци, които се опитвали да изнасилят майка и дъщеря. Другите ученици се страхували да се намесят и тръгнали обратно към града, а Васил грабнал кобилицата, с която жените носели кошниците си, и заудрял с нея турците, докато те избягали. После придружил жените до домовете им.
Позволих си да приведа в цялост тези спомени, защото те разкриват интересни страни от характера на бъдещия духовник. В интерес на истината тук за пръв път са казани много добри думи за вуйчото хаджи Василий. А Васил Кунчев вече ни е разкрит като немирник и пакостник, буен по природа, търсещ справедливост и възмездие. Не трябва да забравяме обаче, че той бил вече 20-годишен младеж, на всичко отгоре послушник – готвещ се за духовен подвиг. По негово време това е било доста зряла възраст. Известно е, че още 14-годишен Бачо Киро Петров станал даскал в с. Коевци, а той бил само две години по-голям от Васил Кунчев. А П. Р. Славейков, който бил десет години по-голям от бъдещия духовник, започнал учителската си кариера на 16 години. Подобен е случаят и със севлиевския просветител и книжовник поп Пенчо Димов (1794-1835), който на 18 години бил ръкоположен за свещеник, което означава, че вече бил женен.
През лятото на 1858 г. йеромонах хаджи Василий, отново по нареждане на Хилендарската управа, се завърнал с послушника си в Карлово и заживели отново в метоха. Тук те се запознали с един нов и амбициозен духовник, който бил таксидиот и изповедник на Рилския манастир. Това бил йеромонах Кирил (1825-1895) и за неговото пристигане в Карлово подробни сведения ни е оставил друг бележит духовник и просветител, йеродякон Игнатий Рилски.
"Като пристигнал в Карлово в 1858 г. игумен (по-точно отец) Кирил заварил там духовника от Хилендарския манастир хаджи Василий и при него неговия сестреник Василчо Лъвски, който ходил в Карловското училище да се учи. Тия двама проповедници-апостоли, като работници на едно дело, скоро се сдружили и сприятелили, и Василчо толкова скоро обикнал игумена Кирил, щото и сърцето си нему откривал. В честите си виждания о. Кирил съглеждал буйното сърце на Василчо, затова и често пъти водил с него разговори за юначеството на старите българи срещу Византия, и тия новите, които Рилския манастир държал по балканите. Много пъти се случвало, че о. Кирил е бивал примирителът между вуйката и племеника, тъй като първия имал раздразнителен характер, а пък последния буен и се заканваше зелени чалми да сече".
Тогава на дневен ред бил поставен въпросът за бъдещето на Васил Кунчев – разискван между майката Гина, вуйчото хаджи Василий и самия многострадал послушник. Най-енергична в спора била майката, защото виждала как брат й използва всячески вече порасналия й син. Атакуван и от роднини хаджи Василий бил принуден да лавира. За това спомен ни е оставил въпросният йеромонах Кирил, който както видяхме бързо спечелил доверието на бъдещия Апостол. "Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се разделя на две враждуващи партии по въпроса за покалугеряването или запопването на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василя – Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василя, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в Светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василя. За да се тури капак на спора, аз повиках "послушника" Васил и го накарах сам той да реши повдигнатият спор между майка му и вуйка му. Васил каза: "Ще се покалугеря, ако уйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година". Хаджи Васил обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири."
Този роднински съвет се е състоял на 23 ноември 1858 г., а актът на монашеския постриг станал на следващия ден. Изглежда вуйчото е бързал, за да нямат време нито Васил, нито майка му да размислят върху неговото решение. За да приеме монашество даденото лице трябвало да стане брат на някой манастир, обикновено там където е изкарал послушанието си. В нашия случай Васил Кунчев, както вече споменах, карал свободно послушание, без да се обвързва с даден манастир. Да ходи с вуйчо си, който бил хилендарски монах, да се замонаши чак там на Света гора, било доста трудно и почти неизпълнимо. Затова бил избран най-близкия мъжки манастир, а именно Сопотския "Възнесение Господне" (или "Св. Спас"). Той се намира на около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан. Най-близките роднини пристигнали в манастира още привечер на 23 ноември. Вечерта вуйчото поискал да изпуши едно наргиле и Васил Кунчев отишъл да го почисти и зареди с тютюн. Помагал му братовчед му В. Караиванов, който го запитал, няма ли да му е мил светския живот, след като се покалугери. На това бъдещият монах отговорил: "Няма какво да се прави – защото, който е хранен с калугерски хляб, непрокопсва". Това показва, че Васил отдавна се бил примирил със съдбата си и пристъпил в манастирския храм по принуждение, вследствие на безнадежното си положение – материално и морално. Решението за замонашването му било не негово лично решение, а по скоро семейно-роднински пазарлък с привкус на бъдещи облаги.
"На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) – продължава разказа си йеромонах Кирил Рилски – всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обряда на (замонашването). Аз бях приемния отец на "посвещаването му в служение на монашеството". Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон (по-точно монах) Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме".
Обстоятелството, че Васил Кунчев при замонашването си не е имал ни брада, ни косми по лицето (един вид бил кьосе) кара някои изследователи да смятат, че той е бил много млад, някъде дванадесетгодишен, или роден през 1846 г. Това твърдение е абсурдно и Православната църква никога не би допуснала такава грешка или изключение на каноните – т. е. да замонаши 12-годишно момче. Дори според монашеския устав на св. Василий Велики най-ниската възраст за встъпване в монашество по изключение можела да бъде 16-17 години, но принципът е бил лицето да е пълнолетно.
Замонашването на Васил Кунчев предизвикало различни реакции. Дъщерята на Райно Попович пише следното: "Баща ми скоро открил, че ученикът по черковно пение на име Васил, обречен от рано на духовен сан, е годен за всичко друго, само не за Божи служител. Намерили кого да покалугерят!" – казвал той често. Думите на баща ми се оправдаха: дякон Игнатий, вдъхновен от провидението, съблече расото, престана да служи Богу, за да се предаде всецяло в служба на Родината си, да страда и загине за нея". Не трябва да се забравят и думите на самия Васил, често повтаряни пред вуйчо му: "Не притежавам аз всичките качества да стана калугер!"
След съдбовният ден 24 ноември 1858 г. монах Игнатий се прибрал с вуйчо си в метоха в Карлово. За съжаление не последвала някаква сериозна промяна в живота на младия монах, а продължило обичайното сиво ежедневие. Едва през следващата 1859 г., но неизвестно точно кога, в Карлово пристигнал Пловдивският гръцки митрополит Паисий (албанец по произход). Той служил в църквата "Св. Богородица", като в края на службата извършил две ръкоположения – монах Игнатий бил ръкоположен в йеродяконски чин, а вуйчо му хаджи Василий бил удостоен с архимандритско достойнство. За това събитие свидетелстват йеромонах Кирил Рилски и братовчедът Васил Караиванов. Първият разказал на йеродякон Игнатий Рилец, че той присъствал на това ръкоположение, като първо изповядал младия монах. "Новий йеродякон Игнатий останал да служи в карловските църкви и да се учи в карловското училище". А В. Караиванов дословно пише:
"През 1859 лето Пловдивският митрополит Паисия при обиколката си из епархията си доважда в Карлово и при службата си в църквата "Света Богородица" ръкоположи отче Игнатие за дякон Игнатие и х. Василий за архимандрит, и така оттогава дякон Игнати се обличаше със стихар и орар и служеше в църквата като дякон".
А Ел. Попович, тогава ученичка в Карлово дава следното описание на младия дякон:
"Тайствени бяха за мене ... старият духовник х. Василий и племенникът му – младият дякон Игнатий. За жилището и живота на двамата отшелници представа нямах... Вратичката към метоха беше винаги затворена. Само привечер, когато черковното клепало биеше за вечерня, вратичката се отваряше. Ние, ученичките, ... чакахме да видим как дякон Игнатий ще се появи на малкия комшулук. Със среден ръст, слаб, с дълго черно расо, дяконът беше внушителен. Той се спираше за малко пред нас, с едва уловима усмивка, изглеждаше ни продължително със сините си загадъчни очи и отиваше в черква. Често пъти някои от нас тихичко последвахме дякона в храма, за да го чуем как той чете и пее".
Обаче тази идилия не продължила дълго. Обещанието дадено от вуйчото за учение в Русия останало в забрава. Младият йеродякон ясно осъзнавал, че мечтата му за по-високо образование оставала неосъществена. “Хаджи Василий бил неук, прост и алчен. Постоянната му просия дотегнала на Василия. Скъперничеството го отвратило". Ето защо той решил да скъса и с духовния живот, и със слугуването на вуйчо си, за да посвети остатъка от живота си на поробеното си отечество. Споделил всичко това с духовния си кръстник йеромонах Кирил Рилски, който тихомълком го поощрил. Тогава бъдещият “Левски паднал на колене пред св. иконостас и о. Кирил го благословил, и той тръгнал на трудната и опасна работа. Като извадил конят на вуйка си из яхъра, Левский заминал…". Този прелом е станал през 1861 г., защото сам Васил Левски го потвърждава в едно свое писмо от по-късно време: “Аз съм посветил себе си на Отечеството си още от 61-во [лето] да му служа до смърт, и да работя по народната воля".
И по ирония на съдбата йеродякон Игнатий (В. Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ. Така става национален герой и е на почит от Църква и народ цели 135 години.
ст. н. с. д-р Христо Темелски
На около 2 км североизточно от Сопот, закътан в пазвите на величествения Балкан се намира Сопотския мъжки манастир "Възнесение Господне" (или "Св. Спас").
Историята на светата обител се губи назад във вековете, а преди 145 години тук един младеж се отрича от суетния земен свят и се посвещава в служба на Господа и светата православна Църква. Това историческо събитие е станало точно на 24 ноември 1858 г., празникът на великомъченица Екатерина.
Известно е, че бъдещият Апостол на свободата се родил в Карлово на 6 юли 1837 г. и бил кръстен на дядо си Васил Караиванов, баща на майка му Гина. През 1851 г. баща му Иван Кунчев починал и на следващата година Васил бил поверен в ръцете си на вуйчо си - йеромонах хаджи Василий (светското му име било Христо), таксидиот на Хилендарския светогорски манастир в Карлово. Така юношата Васил Иванов Кунчев станал един вид послушник на своя роднина, хилендарския таксидиот.
В продължение на шест години той изучавал църковния ред и манастирското правило, като вуйчо му бил един вид негов старец (духовен наставник). През 1855 г. управата на Хилендарската обител преместила своя таксидиот Василий в Стара Загора. Там отишъл и послушникът Васил, като вуйчо му го записал да учи в тамошното класно училище и същевременно да пее в църковния хор на учителя Атанас Иванов. По това време в Ст. Загора бил устроен и едногодишен курс за бъдещи свещеници и хаджи Василий преместил племенника си в него. Ученолюбивият младеж завършил курса с отличие и през лятото на 1858 г. се върнал с вуйчо си отново в родния си град Карлово.
Според разказа на проигумена на Рилския манастир йеромонах Кирил, който по това време бил таксидиот и изповедник на Рилската обител в Карлово, майката (на снимката) "Гина Кунчева искаше синът й да се запопи; затова беше му избрала невеста и бързаше да го ожени, а вуйка му хаджи Василий искаше да го закалугери, та на стари години или в случай на смърт да има свой човек, който да го замести. Братът (хаджи Василий) и сестрата (Гина) се скараха за бъдещето на Василя. Родът на Караивановци и Кунчовци в Карлово се раздели на две враждебни партии по въпроса за покалугеряването или запопванието на Василя. Кунчевци, начело с Гина, искаха Васил поп да бъде, а Караивановци, начело с хаджи Василия - Васил да се покалугери. Като близък приятел на хаджи Василий, намесих се в роднинския спор и по моя покана Кунчевци и Караивановци се събраха на роднински съвет в светогорския метох. Пред събраните роднини и приятели Гина оскърби хаджи Василия. За да се тури капак на спора, аз повиках послушника Василя и го накарах сам той да реши повдигнатия спор между майка му и вуйка му. Васил каза: "Ще се покалугеря, ако вуйка ми ме проводи на учение в Русия и то още тая година". Хаджи Василий обеща на сестреника си пред целия роднински съвет и го накара да целува ръка на всинца присъствуващи. Гина се примири. На другия ден (т. е. на 24 ноември 1858 г.) всички роднини и приятели на Кунчевица и хаджи Василия, и няколко от карловските първенци, отидохме в Сопотския мъжки манастир, гдето се извърши и обреда на (замонашването). Аз бях приемния отец на "посвещаването му в служение на монашеството". Тоя ден бе тържествен за хаджи Василия. Той похарчи около хиляда гроша за угощение на присъствуващите във време на обреда. От Васил Иванов той стана дякон (по-точно тогава става монах, а за дякон е ръкоположен на следващата година) Игнатий. Дякон Игнатий, моят духовен син, доколкото помня, бе тих, мирен, благонравен, чини ми се, че бе и страхлив. Нямаше нито един косъм на лицето, когато го задяконихме".
Според църковните правила и обичаи на лицето приемащо монашество "прието е да се дава име, което да наченава със същата буква, с каквато е начевало името му, дадено при кръщението". Както се вижда в този случай това не било спазено. Съществуват и други обичаи, според които встъпващият в монашество приема името на своя духовен старец. Такъв на Васил Кунчев е бил вуйчо му йеромонах (по-късно архимандрит) хаджи Василий, но и този обичай не бил спазен. Има доста примери, когато при монашески постриг даденото лице приема името на духовника, който извършва обреда. Но и тук Васил не приел името на своя приемник йеромонах Кирил Рилец. Макар и твърде рядко, ако замонашването става на голям църковен празник, лицето взима името на светеца, чиято памет се чества тогава. Но както знаем тогава е бил 24 ноември, празникът на великомъченица Екатерина и не вървяло монах да приеме име на жена мъченица.
Така случаят с монашеското име на Васил Кунчев - Игнатий става заплетен и неразрешим. В огромната по обем литература за Васил Левски този въпрос не е изяснен, въпреки че има някои статии и изследвания точно за монашеския и дяконския период от живота му. Единствен Иван Унджиев през 1947 г. в обемния си биографичен труд за Левски мимоходом споменава, че "за да зарадва вуйчо си, за свое монашеско име той избира името на вуйчовия си духовен кръстник". За съжаление големият биограф на Апостола на свободата не посочва откъде черпи тази информация и тя не се повтаря в другите му изследвания. Освен това, въпросното сведение е доста съмнително, защото твърде малко се знае за живота и дейността на вуйчото хаджи Василий - оттам и за неговия духовен кръстник.
Вече споменахме, че след тригодишен престой в Ст. Загора, където учил две години в класното училище и една година свещенически курс, Васил Кунчев се завърнал в Карлово и приел монашески постриг под името Игнатий. Именно пребиваването му в Ст. Загора ме кара да мисля, че там той се запознал с житието на новия преподобномъченик Игнатий Старозагорски и навярно приел неговото име.
Кой е този преподобномъченик? Светското му име е Иван Георгиев и е тясно преплетено с това на вуйчо му Иван Калпакчи. И двамата са родени в Ст. Загора, където вуйчото станал майстор-калпакчия. Неизвестно кога захвърлил инструментите и станал разбойник. Заради пари убил близо стотина души - според собствената му изповед преди замонашването му. Стигнало се до там, че Иван Калпакчи заедно с другари-разбойници посегнал и на светите места. Има достоверно сведение, че през 1778 г. бил в една дружина на разбойници-арнаути, които ограбили и опожарили Рилския манастир.
След тази разбойническа акция, гледайки димящите руини на този голям и славен български манастир, в сърцето на вече 50-годишния старозагорец нещо трепнало и съвестта му заговорила. И в една тъмна нощ разбойникът потропал плахо на манастирската порта. Той се изповядал на игумена йеромонах Герасим и го помолил да остане послушник. Това станало между 1778-1784 г.
Разкаялият се разбойник донесъл много ограбени пари. За да изкупи греховете си, той щедро давал средства за възобновяването и украсяването на манастира. В своето "Описание" на Рилския манастир йеромонах Неофит Рилски е отделил цели две страници за щедрата ктиторска дейност на старозагореца. След 1784 г. Иван Калпакчи приел монашество под името Игнатий. Ходил на поклонение в Йерусалим и станал хаджия. Към 1795 г. обновил из основи почти рухналата църквица "Евангелист Лука" и жилищните сгради в постницата "Св. Лука", които отстоят на около 3 км източно над манастира. При него дошъл да живее и племенникът му Иван, син на сестра му Мария.
Иван Георгиев бил роден в Ст. Загора около 1793 г. - бил връстник на Неофит Рилски. По-късно родителите му - Георги и Мария се преселили в Пловдив. Там малкият Иван бил подлъган от някакви турци да приеме исляма и склонил, като за целта го обрязали. Но последвали драматични събития, които стреснали заблуденото момче. Заради някакво неподчинение баща му бил зверски убит от турците, а майка му и двете му сестри насила ги потурчили. Това станало около 1804 г. и Иван избягал при вуйчо си в Рилския манастир.
В постницата "Св. Лука" той живял шест години и усърдно учел четмо и писмо. Негов другар бил послушникът Неофит Рилски - по-късно виден възрожденски деец и духовник. В светата обител Иван разбрал и осъзнал какъв грях е сторил и решил да го изкупи с кръвта си.
През 1810 г. напуснал Рилския манастир и се отправил за Света гора. Преминал през няколко манастира, докато най-сетне отседнал в скита "Св. Йоан Предтеча" на Иверския манастир. Тук имало духовно издигнати старци-възпитатели, които чрез специален постнически режим подготвяли бъдещите мъченици за смъртта. (В този скит били подготвени и загинали като мъченици св. Евтимий - загинал на 22 март 1814 г. и св. Онуфрий Габровски - на 4 януари 1818 г.) При тях Иван живял близо четири години и се замонашил с вуйчовото си име Игнатий. Главният старец, който го подготвил за подвига бил схимонах Никифор, а негови помощници били монасите Акакий и Григорий. Режимът под който се намирал младия монах бил суров и изтощителен: по 30 грама хляб и чаша вода на ден, по 4000 поклона до земята и много повече поясни такива на ден, непрестанни молитви и пеене на псалми и др.
През есента на 1814 г. старецът Григорий завел Игнатий в Цариград. Там го облякъл в турски дрехи и го изпратил в едно съдилище, където младежът смело поругал исляма, демонстративно захвърлил чалмата и ярко защитил православието. Заради този му смел и открит протест бил осъден на смърт и на 8 октомври 1814 г. го обесили. На третия ден монах Григорий купил трупа от палачите и го пренесъл в Света гора. Няколко години по-късно Цариградската патриаршия канонизирала тримата нови светци - Евтимий, Игнатий и Онуфрий. Били им написани жития и служби и в дните на тяхната мъченическа смърт започнали тържествено да ги празнуват.
Рилските монаси като научили за подвига на своя бивш послушник, наредили да бъде изписан неговия лик в притвора на параклиса "Св. Архангел". Игнатий Старозагорски бил изобразен с великосхимнически дрехи и надпис: "Св. преподобномученик Игнатий от Ески Захра". Наскоро след смъртта на племенника, загинал трагично и вуйчото хаджи Игнатий. Той бил удушен в килията си от някакъв разбойник, който не намерил никакви пари, понеже всичко било изразходвано за възобновяването на Рилската обител. Така загинали вуйчо и племенник, разбойник и светец...
Изглежда Васил Кунчев е бил дълбоко впечатлен от съдбата на тези старозагорци и най-вече на племенника, и затова решил да приеме тяхното име Игнатий. И по стечение на съдбата дякон Игнатий (В. Левски) завършва живота си на бесилката в името на свободата на своя поробен народ, тъй както преподобномъченик Игнатий Старозагорски увисна на бесилката в защита на християнската православна вяра. Единият става светец и паметта му се тачи от Църквата, а другият е национален герой и е на почит от Църква и народ...
Стефан Чурешки
Голяма част от българските учени и политици оценяват прехода към ново общество като промяна на политическата, икономическата и социалната структура. Този формално-институционален възглед, колкото и да е верен изпуска от погледа си твърде съществена характеристика на социума - нивото на обществено съзнание. Разгледан в духовно-интелектуален план прехода представлява срив в представите за свещено и профано. Ударът върху ценностната система застрашава да въведе нови понятия за добро и зло, за истина и лъжа, за справедливост и неправда, за милост и жестокост, за любов и омраза. Смяната на ценностите би довело до промяна на цивилизацията, което излиза извън предварително обявените по-тесни амбиции за промяна на обществения строй и пазарните отношения.
От гледна точка на извечния въпрос "Човек или общество?" представата за християнския светец и представата за революционера посочват двата пътя на обществена промяна. Пътят на светеца е път на личностното самоусъвършенстване и така посредством промяната на личностите се променя и обществото, а пътят на революционера е път на насилствена социална промяна на обществото, за да бъде подобрено. Двата пътя са автономни и не се пресичат.
Подходът на българите към функционирането на тези два типа в общественото съзнание е по-различен от класическия европейски модел. Причината за това разминаване е отсъствието на адекватна понятийна и филосфофска система в българската хуманитаристика, оставаща и в края на XXв. предимно еклектична или подражателна. Наличието на ирационални забрани в българската хуманитаристика да се преразглеждат тези от Възраждането води до механична работа с готови панели. Готовият панел обаче не позволява създаването на йерархия, която да различава случаите и най-важно - да разработи адекватна и специфична терминология.
Липсата на образователен ценз през Възраждането не позволява да се преведат в пълнота на български език идеите на Просвещението. Дори и славянската Библия не успява да се появи в превод на новобългарски, макар Библията да остава най-влиятелното четиво в цялостната българска история. Тази понятийна неадекватност причинява едно любопитно смесване в общественото съзнание - революционни идеи и християнски възгледи се преплитат в делото на възрожденците. Това смесване се отнася с особена сила за революционните работници от навечерието на Априлското въстание.
Революционно-християнската еклектика се запазва и увековечава от българската литература. До ден днешен българските литератори говорят с патос за две различни социални идеи като за едно и също. Еклектиката се наследи по правоприемственост от новата революционна вълна - коунистическата, която прикачи към имената на бойните си единици целия възрожденски пантеон.
Вероятно подведени от специфичното, псевдо научно образование през последните 50 години и затруднени от отсъствието на разпространени хуманитарни творби, съобразени с християнската традиция, днешните политици побързаха да канонизират васил Левски за светец. Подобна канонизация предизвика и ще предизвиква доста спорове и струва ни се с основание някои творци реагираха на тайното и прибързано решение на расоносните политици. Расото като политическа тога изисква обаче обосноваване в духа на каноните и традицията на Църквата. И понеже канонизацията на революционер, и то "баш комита" е прецедент в историята на Църквата, то ние ще се опитаме да проследим принципите на църковната канонизация и възраженията, които би следвало да има църквата при канонизирането на Васил Левски.
За светостта е създадена нарочна наука, която се нарича "Агиология". Православната църква е развила тази наука за нуждите на своята проповед, принудена да въведе правила при канонизацията заради непрекъснатата поява на благочестиви Христови следовници. В агиологията са изложени принципите на канонизирането, подредени по написаното в Библията, писанията на светите Отци, каноните на Църквата и различните форми на светост, познати на църковната история вече 2000 години. Съществуват специални решения на Вселенските събори като постановлението на VII вселенски събор, обясняващо почитта към светците като "Негови (на Христос) истински служители". Светиите според учението на Църквата са християни, които са благоугодили на Бога посредством изпълнение на Неговите заповеди и чрез Дара на Светия Дух са се осветили изцяло и са обожествени и по душа и по тяло. Светиите имат прослава на земята и приживе и след успението си. Често пъти мощите им са нетленни, а чудото присъства на гробовете им.
Истински светец на Българската Православна Църква е Св. Иван Рилски, който от 1050 години сияе със светостта си и закриля нашия народ от бедствия. Св.Иван Рилски е едновременно български светец, защото е бил член на българската Църква, но е и всеправославен светец, защото посланието му за асктеизъм и въздържателство е общочовешко.
Много важен факт, различаващ например Православната от Римската църква е актът на канонизация. Православната Църква приема едно съществуващо положение на всенародна, в смисъл на всехристиянска почит, докато Римската църква подхожда административно, посочвайки светеца и след това налагайки култа към него. И при двете обаче канонизацията става след непрекъснато наблюдение на мястото на успение на светеца и след внимателна проверка от страна на няколко независими комисии на живота и дейността на определения за канонизация светия.
В православния сонм са познати няколко групи светци:
Св. Богородица, Светите ангели, Пророците, Св. Йоан Предтеча, Апостолите, Апостолските Отци, Равноапостоли, Отците на Църквата, Апологетите, Мъчениците и Други. Към другите спадат: преподобните (монасите), изповедниците, праведниците. Под монаси се разбира хората прославили Христос чрез непрекъснато отдаване на монашеския си обет и чрез духовни подвизи в смирение и отказ от света.
Както се вижда Светците на Църквата трябва да имат заслуга за разпространяване на вярата. От тях се иска едновременно - и това е важно да се подчертае - едновременно живот според Божиите заповеди и защита на вярата посредством проповед, както и дела, страдание и защита на Църквата.
Национален принцип, (т.е. заради национализма си или заслуги към нацията) в канонизационна процедура на църквата не се допуска, защото църквата е Една, Вселенска и Апостолическа, както гласи еднаквия в тази точка Символ на вярата и у Православната и у Римската църква. Всички светци, почитани в поместните календари на Църквата са канонизирани не като български, гръцки, сръбски, румънски, руски или финландски, а като Христови последователи. Така например св. цар Борис I е канонизиран не защото е бил български Покръстител, а защото е бил християнски Покръстител и защото е бил защитник на Църквата от езическата реакция, която не е просто вътрешна реакция на старите родове. Въвеждането на вярата и нейната защита се считат като главни заслуги в този интересен случай от IXвек. Аналогичен е примерът със св. Александър Невски, защитник на вярата, аналогичен е примерът със свети крал Стефан Милутин и други руски и гръцки светци. Характерна черта на поместните светци е териториалната им обвързаност по земен живот, непрчеща на вселенската им заслуга и наднародностната почит. Такъв е случаят с цитираните светци, такъв е случаят и с останалите български светци. Те са християнски лица с наднационални заслуги.
Последният канонизиран светец от българските светци е св. Софроний Врачански. Неговото дело е свързано с дела в защита на вярата посредством проповеди, разпространение на книги и помощ на християните-руси в борбата им срещу мюсюлманската империя. Животът на св.Софроний е живот на страдалец, който той понася мъченически. Винаги св. Софроний проповядвал мир, любов и смирение. Следователно при канонизацията на последния български светец е спазено изискването за наднационални заслуги в духа на вселенското Христово послание.
Обръщайки се към делото на Васил Левски според неподправените документи на епохата ние срещаме ясно изразени идеи и дела, различни от идеите и делата на християнските светии. В документите за живота, дейността и идеологията на Левски не могат да се открият качества, превръщащи революционера в светец. Разбира се това не изважда Левски от страниците на революционната епопея, но го отдалечава от сонма на светците. Историческите извори недвусмислено и без специално тълкувание доказват страстната обвързаност на Левски с революцията и Просвещението, но не дават основание да се видят там заслуги за Православната Църква като вселенски богочовешки организъм. Нека впрочем разлистим някои страници от обилната документация за живота и делото на Васил Левски.
Историците разполагат с три вида извори - личната кореспонденция на Левски, идеологическите и политическите му възгледи, публикувани в уставите и програмите на революционното движение, и, на трето място, разказите на негови сподвижници или участници в революционната борба. Това са документите. Стихотворенията на Ботев и Вазов не могат да се приемат за достоверни свидетелства, защото поетическата метафора не може да изпълни в цялост историческия факт. Похватите на поезията, както пише още Аристотел, целят внушение много повече, отколкото обективност на историческия факт, взет като повод на творческото вдъхновение.
В кореспонденцията на Левски се срещат някои препоръки, необясними от гледната точка на християнската нравственост. Тези препоръки и нареждания са отправени към работниците в комитетската мрежа. Нека цитираме някои от тях за да не бъдем голословни. "Предателите трябва да се убиват с време", пише Левски до сливенци през лятото на 1871 г.; "Величко ефенди до някой ден ще се возвеличи с главата надолу", пише Левски до Любен Каравелов през юли месец 1872 г.; "Тайната поща стори сефтето да убива" - отново Левски до Любен Каравелов в същата година. Тези и други наставления до комитетски работници по подобни случаи влизат в сблъсък с шестата Божия заповед "Не убивай".
Ето какво пише Левски до Д. Х. Попов, лятото на 1872 г. - "И дето има пари ще искаме, ще искаме, ако не дават ще вземаме". Това желание е в противоречие с десетата Божия заповед - "Не пожелавай дома на ближния си; не пожелавай жената на ближния си, нито нивата му, нито роба му, ни робинята му, ни вола му, ни осела му, нито някакъв негов добитък - нищо, което е на ближния ти". Освен това е нарушена осмата Божия заповед "Не кради". Важно е да се отбележи, че оправдание от типа на "Това е нужно за революцията " има слаба мотивация, защото 60 години по-късно със същата приказка комунистите извършиха национализация на частната собственост в България. Оправданието на революцията, поставена над Божията заповед - ето една логика, не позволяваща на вярващия да приеме изразителя й за светец.
Във втория тип документи - програми, устави и платформи на комитетската организация се натъкваме на сходни текстове, но вече със силата на вътрешен закон. В "Нареда до работниците за Освобождението на българския народ", съставена от Васил Левски през 1871 година пише следното "... Наказателен закон. 1. Ако някой войвода [...] издаде нещо на неприятелите ни, ще се накаже със смърт." Същото наказание по други поводи се повтаря в още четири точки. Относно убийството Библията е категорична, а църковните канони постановяват, че то е разрешено само във време на война или пък е помилвано само в случаите на липса на умисъл или по необходимост от лична защита. Тук обаче не срещаме неумисъл и лична защита, нито пък война, защото това е вътрешен правилник на организация.
В програма на БРЦК от 1.VIII.1870 г. Левски пише следното: "Ние немаме претенции на историческо, на каноническо, на короновано и на религиозно право", с което се оспорва целият авторитет на Св.Библия и се атакува косвено първата Божия Заповед "Аз, Съм Господ, Бог твой, да нямаш никакви други богове освен Мене". Не може каноните да са благосклонни към един човек, който не ги зачита!
В програма на БРЦК от 29.IV.- 4.V.1872 г., т.10 се казва следното "Ние не въставаме против турският народ, но против турското правителство и ония турци, които го подкрепят и бранят. С една реч, ние считаме за приятели и сичките народи, които съчувстват на нашето дело без да гледаме на вяра и народност." Следователно революцията не може и не е замислена като християно-българска, а като интернационална и нерелигиозна - факт, който говори за лаическата доктрина на Левски, която не му позволява да стане светец на една Църква. Защото ако Църквата не следва строгата религиозна традиция трябва да се закрие като институция без легитимност.
Третият вид документи за дейността и идеологията на Левски са разказите на очевидци и сътрудници. Ето какво разказва Захари Стоянов, публикувал първата биография на Левски веднага след Освобождението през 1884 г. В нея Стоянов предава дословно следното:" Освен ненавистта си към турците Левски мразел още от душа и други няколко елемента в България. Те били: богатите, учените, калугерите и мустакатите бабаити, които били юнаци само на слова". Качеството "омраза", забранено от Христовата заповед "Обичай ближния си" не позволява да се мисли за святост в християнския смисъл на думата. Самият Левски, както пише Захари Стоянов, е наричал свещениците "кръстени турци", което е хула срещу Църквата. Освен всичко ненавистта към богатите е опасно чувство, рецидивиращо в партизански настроения с печален край, както е известно от по-късната ни история.
Към казаното дотук, могат да се цитират сумирано и някои факти, разказани от Захари Стоянов в биографията на Левски, публикувана между впрочем наново през 1980 г. От разказаното научаваме че:
Още много може да се цитира от документалното наследство, свързано с делото на Левски, откъдето ясно проличава голямото разминаване на християнска нравственост и революционна дейност. Механичното смесване на принципи, едно наследство от марксисткия начин на мислене може да се завърне опасно в България посредством такива прибързани актове на канонизация, от които не печели Църквата. Напротив. Получава се точно обратният ефект...
Затова сигурно е, че опитите за канонизация на Левски ще доведат до ненужни атаки срещу Православната църква, до появата на съмнения в правилността на канонизацията на други светии и в крайна сметка до отпадане на вярата у светиите, а заедно с това и до сериозни поражения в позицията на св. Православна Църква като стълб на вярата. Говорейки с лека ръка за вяра и църква, за Бог и светец, за народ и християнство човек не бива да забравя нито за секунда писаното в Библията. Там се казва, че хулите срещу Божия Син ще бъдат простени, но хулите срещу Светия Дух - не. А обявяването за светец на човек, извършил убийство, препоръчал кражба, непризнаващ вяра и отстъпил от обета си, човек ненаписал нито един ред в подкрепа на християнската вяра - такова освещаване е чиста хула против Светия Дух. И за това богохулство ще бъдат виновни както "направени" историци, така и "богослови", които не са постъпили добросъвестно. Въобще проблемът за канонизацията на Васил Левски е много голям проблем, засягащ дефиницията на понятието "истина" в смисъла, в който това понятие липсва на българската хуманитаристика.
Естествено някой ще подсети, съвсем неправомерно разбира се, за канонизацията на св. цар Борис I, който според един латински документ е убил 52 болярски рода. Веднага ще трябва да се припомнят подробности от случката. Първо, царят е легитимен управляващ и той има право да се разпорежда с хората, нарушили закона на държавата - нещо, което е изяснено в Евангелието с думите на Христос - "Отдавай Божието Богу, Кесаревото Кесарю", а също така е разяснено в Посланието на св. ап. Павел до Римляни (13:1-2). Освен това въстаналите болярски родове са наказани не според християнския закон, а според действащия езически закон, по същия начин, по който вече 7 години в България се съдят престъпниците по комунистическите закони. Освен това св. цар Борис I се връща в манастира и продължава аскетичния си живот, изживявайки задължителната епитимия за убийство, каейки се, както разказват изворите, ден и нощ. И най-накрая св. цар Борис I е наднародностен светия, защото образът му и разказа за живота му са запазени в небългарска среда - руска и гръцка. Никога св. цар Борис не е давал писмени препоръки или наставления за убийство или грабеж.
Що се отнася за монашеството, Църквата е категорична - монах, излязъл от манастира не може да бъде за пример в живота по Христа. Историята знае два подобни случая. Единият е с прочутия философ и политик във Византия от XI в. Михаил Псел. Той излиза от манастира заради държавни дела, но Църквата не го канонизира, въпреки трактатите му по богословие и логика, поучителни и до ден днешен. Вторият случай е известният австроунгарски дипломат Кевенхюлер, напуснал манастира за да помага на Хабсбургите. Той остава в историята като дипломат, но не и като духовно лице.
Никой днес не знае покаянието на Левски, защото той не е имал време да го стори. Никой не знае дали Левски е искал да се върне в манастира, защото той не го е поискал на процеса. Никой не знае каква е била изповедта на Левски, защото нейното съдържание е тайна. Знае се обаче, че Левски е посочил отечеството си като последна съдебна инстанция - нещо, което не е типично за духовник, припознаващ в последния си час единствено Бога.
Делото на починалия човек следва да се остави като личен път, подвластен и подсъден на Бога. Духовното философско наследство обаче трябва да бъде разнищено, защото примерът за подражание вече не е проблем на отделната личност. Тук става дума за идеал, за висша морална инстанция, правилно определяна от добросъвестни, но неграмотни люде като "историческа религия".
Философията на Левски, заедно с геройствата в живота на революционера, по същество заместват езическите капища и идолите от предхристиянското време в обреда на общонародното поклонение. Историците и богословите трябва много внимателно да се отнасят към отношенията Църква - революция, защото едното е християнско, а другото езическо явление в човешката цивилизация. Опасността от възобновяването на езичеството посредством насаждане на култ към героите на меча и стихиите е много близка. Защото възобновяване на езичеството води след себе си атеизъм, а атеизмът води до отказ от собствената душа и посвещаването й на кумирите.
Използвана литература:
1. Света Библия, изд. Светия Синод, С., 1991 г.
2. Жития на светиите, изд. Светия Синод, С., 1991 г.
3. Правила на Светата Православна Църква, С.,1936 г.
4. Ризос, Д., Агиология,С., 1993 г.
5. Тотьо Коев, Георги Бакалов, Въведение в християнството,С., 1992 г.
6. Стоянов, З. Васил Левски, Четите в България, Христо Ботев, С., 1980 г.
7. Страшимиров, Д. "В.Левски.Живот, дела и извори",С., 1929 г.
Препечатано със съкращения от публикацията във в. Литературен Форум, 9-15 юли 1997 година.
Георги Тодоров
Почитта на българите към личността на Левски се разраства в култ, култът - в "канонизация", тя пък на свой ред - в "месианизация". По този начин същността на революционната личност се подменя с нещо, което тя не е - "святост". След това, върху веднъж изградената неистина започва наддаване, което продължава вече 130 години и през различните периоди достига до кощунствени измерения, включително и в наше време. Така стана и при последните чествания на 19 февруари.
Самата дата "19 февруари" също е плод на недоразумение. Левски не е обесен на тази дата. Разликата между юлианския и григорианския календар през ХIХ век е 12 дни. Денят на обесването е бил по юлианския календар 6 февруари, а по григорианския 18 февруари. Датата "19 февруари" и едноименната софийска улица честват съвсем друго събитие: подписването на Санстефанския договор през 1878 г., по юлианския календар. По григорианския тази дата е 3 март. Невярната дата е дребна подробност. Ала тя показва как нашите грешки от незнание могат да придобият всенароден официален статут.
Но нека се върнем на "канонизациите". В "канонизационното наддаване" участват и поети-класици (Ботев, Вазов), и драматурзи (Стефан Цанев, Константин Илиев), и публицисти (Захари Стоянов, Мерсия Макдермот, Велислава Дърева), и шамани (Йоло Денев, Ваклуш Толев), та дори и цял разколнически лъжесинод.
Тъкмо "канонизацията" откъм лъжесинода най-ясно доказа лъжовността на самия почин. Защото всички, включително членуващите в лъже-синода, знаеха, че той не е истински. Всички знаеха, че "канонизацията" не е истинска. Дори като уж популистки ход тя беше провал, защото народът никога не е смятал, че Левски е светец.
Предложенията за "канонизация" на Левски, риторично адресирани към истинската Църква, всъщност никога не са отправени реално към нея (с писмо до църковната общност, енорията, до епископа или до Патриарха, с доводи и пр.). Те винаги се появяват в медиите и са за медийна консумация, а произлизат от невъцърковени интелектуалци, т. е. от люде чужди на Църквата, а следователно и на самата святост. Люде, които не вярват в Христа Бога, настояват, че Левски бил "българският Христос".
Подобни несъстоятелни, но настойчиви внушения не бива да останат без отговор. Защото има мяра, която художникът, публицистът и общественикът са длъжни да спазват - и това е мярата на истината. Всеки път, когато историческата истина бъде пренасилвана отвъд тази мяра, тя вече не е истина, а лъжа.
Но що е святост? Кой е способен да я разпознава? Поетите и писателите ли? Революционерите ли? Или може би "народът"?
Не е вярно, че мнението на мнозинството е критерий за истината. Поговорката "Глас народен - глас Божий" е езическа и неистинна. Защото нали "И целият народ отговори и рече: кръвта Му нека да бъде върху нас и върху чедата ни" (Мат. 27:25). Какъв критерий за святост е "целият народ" в подобни случаи?
Не е дадено на поетите, белетристите, драматурзите, есеистите и шаманите да произвеждат светци и месии. Приобщаването към лика на светиите изобщо не е някаква човешка награда за заслуги. Венецът на светостта не се дава от човеците, а от Бога. И едва след Божията прослава земната Църква извършва канонизацията.
Самият Иисус Христос не е някакъв поетичен символ или идеал, както се привижда на невъцърковените идеалисти. Той не само че е реален. Той е изворът на реалността.
Христос не е революционер и не проповядва революция. Той проповядва мир и ненасилие. Христос не е републиканец и не проповядва република. Той е Цар и проповядва Царството. Христос не проповядва политическо освобождение, а духовно.
Националните и социалните революции, с които е изпълнена европейската история през ХIХ век, са светски по своята същност дори когато в тях участват църковници и когато използват църковна фразеология. Опитите да се приравни революцията с Христос са основани на принципно неразбиране и подмяна.
Господстващата днес световна култура е изградена въз основа на западноевропейския светоглед, произтичащ от създадените след Френската революция идеологии. Те се основават на светското начало в обществото и са обагрени с революционна романтика.
През втората половина на ХIХ век у нас нахлуват почти без съпротива революционните идеи от Западна Европа и Русия. Тази революционност е залегнала в най-активните ни тогавашни политически и културни дейци, проникнала е в техните деяния и творения, в песните, стихотворенията, историческите съчинения, а оттам в читанките и учебниците, в умовете и сърцата на поколения българи до ден днешен. Всички ние сме закърмени с революционност от нашите класици, които твърдят: "Свободата не ще екзарх, иска Караджата" (Л. Каравелов), "О, мой Боже, прави Боже! Не Ти, Що си в небесата... Не Ти, Комуто се кланят калугери и попове..." (Хр. Ботев), "Монастирът тесен за мойта душа е..." (Ив. Вазов) и т. н.
Най-ярко такова кощунствено отношение към вярата и Църквата, съчетано с присвояване на "светостта" срещаме във "веруюто", прочетено от поп Грую Бански на събранието в Оборище: "Верую во единаго хъша балканскаго, яко той ест твой бог и спасител..." (по Захари Стоянов). Превръщането на революционерите в национални "икони" е пряко продължение на това "верую".
Всъщност при подобно подменяне на истинската святост с революционността християнството остава само средство, инструмент, който се използва за целите на революцията. Най-нагледно тази подмяна личи при самата клетва на революционните комитети, при която камата и пищовът зачеркват Евангелието.
Невярна и нехристиянска е теорията, че въоръжената революция, чиито идеолози са Каравелов, Левски и Ботев, е била единственият, висш и най-правилен начин за освобождението на България от петвековната власт на Османската империя. Христовото учение и историческата практика сочат съвсем друг, противоположен начин на действие. Християните, които в началото бяха само няколко десетки човека, следваха учението на Бога и не вдигнаха оръжие срещу империята. Те не проливаха кръвта на своите врагове, но успяха за три века да завладеят - т. е. наистина да освободят - цялата Римска империя в разцвета на нейното неоспорвано всемогъщество.
Този начин на действие - чрез мирна проповед, духовна просвета, ненасилие и личен пример - е естествен за църковните сърца, но изглежда безумен за разцърковения разум, който вярва не в Бога, а в човечеството. А именно вярата в човечеството, подменяща вярата в Бога, е в основата на всяка революционност.
Пътят на светеца и пътят на революционера са противоположни. Смелият Дантон, "неподкупният" Робеспиер, "приятелят на народа" Марат отдават живота си за своя идеал и за каузата на френския народ така, както те я разбират. Но не саможертвата, не смелостта, неподкупността, честността и пр. подобни качества сами по себе си правят светостта, а животът и смъртта в Бога и чрез Бога, в Църквата и чрез Църквата.
Всеки път, когато някой автор понечи да въздига Левски до светостта и да го сравнява с Христос, можем да сме сигурни, че този автор няма църковен живот. В много случаи подобни автори имат враждебно отношение към Църквата. Първата лъжеканонизация на Левски е извършена от най-яркия противоцърковник в предосвобожденска България - Христо Ботев. В съставения и издаден от него стенен календар за 1875 г. с християнските празници за всеки ден, той по свое усмотрение включва на датата 9 март и Васил Левски като "мъченик". Това не е някаква поетична метафора, а реален църковен календар, който всеки да ползва през годината.
Иван Вазов в своята ода "Левски", писана през 1881 г., доразвива във високопарни стихове темата за светостта на Левски и пръв въвежда преки сравнения на Левски с Христос:
Той беше безстрашлив. Той беше готов
сто пъти да умре на кръста Христов,
да гори кат Хуса или кат Симона...
...
От лице му мрачно всички се бояха,
селяните прости светец го зовяха...
...
Той биде обесен. О, бесило славно!
По срам и по блясък ти си с кръста равно!
С лекомислието на модерен човек младият Вазов допуска, подвигът на Христа да бъде сравнен с този на еретика Ян Хус или на революционера Васил Левски, който бил готов не просто веднъж да повтори саможертвата на Богочовека, а "сто пъти"...
Вазов също е част от онова революционно и модерно поколение, което вече губи сетива за истинската духовност. Само с това можем да си обясним стихове като: "Монастирът тесен за мойта душа е...". Каравелов, Ботев, З. Стоянов често хулят Църквата и църковниците. Вазов я обича и уважава. Но той също като тях е вече модерен светски човек и ако цени Църквата, то не е заради нейната душеспасителна същност, а основно заради нейната нравствена, културна и патриотична роля. За него и Самият Христос вече не е Вседържителят, а по-скоро съвършен нравствен образец за човек.
Подобно отношение към Христа, което Го свежда до велик герой и нравствен идеал, но само в човешки измерения, е господстващо у българската интелигенция и до ден днешен. Само примитивните партийни функционери по време на атеистичния режим твърдяха, че Христос е мит. По-умните и талантливи левичари Го възприемат като прекрасен човек, мечтател, идеалист, герой на духа.
За тях такъв герой е Левски и в творчеството си те не само ги сравняват, а ги изравняват.
Най-големи "постижения" в това отношение имат в най-ново време Стефан Цанев с неговата "Тайна вечеря..." и Велислава Дърева с нейната "Литургия...".
Навремето Мерсия Макдермот твърдеше, че българите нямали нужда от Христос, те имали Левски... Днес Велислава Дърева в своите писания и интервюта настойчиво поддържа идеята за Левски като "българския Христос". Според това твърдение животът на Левски уж бил съвсем успореден на живота на Христа. Цялата тази теория е основана на най-добри намерения, но в основата си е съвсем неистинна. За да бъде изградена, тя има нужда от съчиняването на множество съпровождащи я митове. Такива са митовете за "предателството" на поп Кръстю, за "празния гроб", който майката на Левски намерила, когато отишла в София да дири къде е погребан...
Стефан Цанев в своята пиеса събира на "тайна вечеря" Левски с неговите съратници-предатели. Драматургът чрез своите герои също поддържа и доукрасява митовете: и за "празния гроб", и за "предателството", и за българите, които по онова време уж "се молели" пред образа на Левски... Всичко това не е вярно. Простите хорица никога не са се молили пред образа на Левски не само защото става дума за жив човек, но и защото просто не са разполагали с подобен образ. Митът за "предателството" на поп Кръстю вече е отречен от непредубедените историци. А заиграването с "празния гроб" е несъстоятелно. Празни гробове по безброй причини има много, но смисълът на тяхната празнота е съвсем различен от тази на Гроба Господен.
Всеки народ има своите герои, които иска да възвеличае. Обясним е и стремежът да се прекали с това възвеличаване, като се навлезе в териториите на светостта. Но такова навлизане не може да се приеме нито на шега, нито сериозно. Гърците са дали свое решение на този проблем, като различават "свещеномъчениците" от "народомъчениците". Подобно разделение е на пръв поглед коректно, но всъщност подвежда. То предполага, че сякаш има един по-общ род "мъченици", който се разделя на два вида - мъченици за вярата и мъченици за народа. Дори да приемем, че вярата е по-високото понятие, то един вид "народомъчениците" излизат нещо като по-нисш чин в една и съща йерархия.
Всъщност Христовото учение винаги разграничава двете начала - Божието и светското. Всяка идеология (включително национализмът, народничеството, фашизмът, комунизмът) може да създаде люде, които жертват живота си за другите. Тази саможертва, когато е в името на нещо друго, а не на Самия Господ, не може да превърне светското в Божие.
Левски, Ботев, Ангел Кънчев, Кочо Чистеменски, Бенковски и пр. са дейци на националната революция, отдали живота си за една алтруистична светска кауза - политическото освобождение на своя народ. Тази им дейност обаче, както и цялата създадена от тях организация (БРЦК и пр.) не се вместваха в празно място.
По същото време, когато те действаха, в България действаше и една друга организация - Православната църква - която беше наистина всенародна. Тя беше легитимна спрямо държавата и действието й не беше тайно. То беше тайнствено, защото се основаваше върху тайнствата. Левски създаде стотина от своите революционни комитети. А България много преди него вече беше покрита с мрежа от хиляди "комитети" - храмове с храмови настоятелства, манастири и пр. Цялата тази държава в държавата ("Държавата на Св. Дух") беше легитимна, призната и уважавана от властите. Нещо повече - представителите на тази българска институция заседаваха от българско име в самата столица на империята Цариград.
Може би йеродякон Игнатий е погребал своя златен талант, даден му от Бога за свещенослужител и дори архиерей на Българската църква...
Не ни е дадено да съдим Левски. Само сърцеведецът Господ познава съкрушението на сърцето му в последния миг преди смъртта и може да прости предишните му човешки грехове. Съдът принадлежи на Бога, осъждането принадлежи на Бога, прошката принадлежи на Бога и славата принадлежи на Бога. Славата, която ние "даваме" от себе си, няма никаква стойност.
Сега, когато революционерът е покойник, можем само да се молим - да се молим не на него, а за него. Да се молим на Христа да го помилва. Да измие кръвта от ръцете му, да опрости отстъпленията и престъпленията му, да приеме в обятията Си блудния син, да упокои бунтовната му душа и да я причисли към сонма на праведниците.
Тъкмо така ще проявим най-добре любовта си към Левски. Защото душата му се намира в такова състояние, че не може с нищо да бъде излъгана. Тя ще приеме от нас само едно - истината. И въз основа на тази истина - нашата гореща и искрена молитва към Бога.
Ако варосаме греховете му с нашите измамни славословия, ние бихме тръгнали срещу спасението на душата му. Защото няма да можем да виждаме тези грехове и да се молим за тяхното опрощаване.
Ако греховно "канонизираме" или "месианизираме" Левски, ние не само лъжем себе си, не само светотатстваме и гневим Бога, но и съблазняваме подрастващите поколения с подмяна на основните ценности.
България няма нужда от "нов" Месия и "нов" Спасител. България има изначало и до края на света своя Христос. Той е нашият Господ, Синът Божий и Спасителят на човечеството. Той ще бъде наш дотогава, докогато и ние сме Негови.
Препечатано без изменения от вестник Култура, бр.6 от 18 февруари 2005 г.
Ясен Бориславов, 1998 година
Вече няколко години покрай 19 февруари се подхваща темата за канонизацията на Левски. Упрекват Светия синод, че не обявява за светец най-чистия и почитан българин. Това е елементарна политическа спекула, родена от безпросветен атеизъм. По традиция всяка политическа сила в България, щом малко живне, бърза да се закичи с образа на Левски. Само църквата не проявява такива претенции, почитайки Апостола единствено като национален герой. Тази година темата "канонизация" продължи по-дълго поради обявяването на епископ Евгений Босилков за "блажен", втора стъпка към вероятното му обявяване за католически светец.
"Това е жест на симпатия на Светия престол към България", каза католическият архимандрит проф. Георги Елдъров, вероятно без да подозира колко е прав. Наистина е предимно жест на симпатия. Създава се впечатлението, че това, което православните не правят за българските "светци", Ватиканът го прави за своите. Но има съществена разлика в процедурата и същината на канонизацията в православния и католическия свят.
Абсолютно свят според православното учение е единствен Бог. Цел и смисъл в живота на християнина е да се доближи до Бога, да се обожестви. (Думата не е съвсем точна, но нямаме по-подходяща. В руския има дума "обожение", човек да се обожи). С тайнствата на Къщението и Миропомазването християнинът влиза в пътя към освещаването, който завършва с обожествяване.
Как обаче се познава просиялият светец? Достатъчен ли е актът на провъзгласяване от официалните църковни власти? Необходим ли е?
Няма всеобщо правило, отговаря Димитриос Ризос, професор по агиология. Църквата вярва, че в признаването на светците е направлявана от Светия Дух , и поради това не е направила нито една грешка. Проф. Ризос посочва няколко признака на обожения християнин: способност да изцелява, пророческа дарба, прозорливост (четене мислите на събеседници), живот по Бога (живот в любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милосърдие, вяра, кротост, въздържание) и задължително пазене на дарбите в тайна. Белези на святост са сиянието на лицето, нетленност на светите мощи, мироточивост (от телата на много светци, според преданието, е текло благоуханно свето миро) и техните чудодейни свойства (лекуват болни при докосване).
Докато в православната църква вярващите почитат светеца, а управлението на църквата после го признава с акт, при католиците редът е обратен. Светецът бива утвърден и наложен на вярващите с чисто административен акт.
От нецърковна гледна точка (за църковници тя е грешна априори) всеки мъченик на националната идея може да бъде канонизиран. Това, меко казано, е несериозно. Ботев не е ли мъченик? Освен че е революционер като Левски, е и гениален поет, загинал за свободата на отечеството. Но който го познава, знае, че в публицистиката му има редове, заради които може да бъде отлъчен. Ами "Моята молитва" с "православните скотове"? Неизбежният въпрос, до който се стига, е кой олтар е по-свят - националният или църковният. Абсурдността му показва колко нелепо е налагането на нимб около образа на Левски. За отхвърлянете му от църквата има две формални причини - той е разстриган монах, който е извършил убийство. Но подобни прегрешения имат и много канонизирани светци.
Същественото е, че Левски не е мъченик за вярата, а за отечеството, за "чиста и свята република", "свобода и човешко равенство". Затова скоропостижното му "канонизиране" от Пименовите хора е проява на църковна самодейност. Затова и иконографското му изображение в храма на разколниците "Св. Параскева" е пародия. Левски е с ореол и държи кръст в лявата ръка. Облечен в елегантно расо, златоткан епитрахил и наметнат с орар през лявото рамо, той гледа смирено и тъжно към долния десен ъгъл на своята "икона". Това не е демонът на империята. Поне да беше с револвер, кама и Евангелие - атрибутите на най-сакралната част от неговите митарства из поробеното отечество, заклеването на комитетски хора. (По-нелеп е само паметникът на Смирненски в София. Пролетарският поет, умрял на 23 години от туберкулоза, е изваян като тлъстичък чичо на средна възраст с обилни кръгли бузи и адвокатска чанта в ръка. Може би защото не си прилича, не беше оскверняван през последните години).
Комунистическата пропаганда (атеистична по собствени признания) беше дълбоко религиозна в своята същност. Християнските ценности бяха подменени от религиозност - шамански тип. Канонизирането на живи и мъртви беше рутинна практика. Всички действителни и мними участници в антифашистката борба бяха обявени за национални светци, с което антифашисткото движение беше силно профанирано. Адептите на днешните бързи канонизации по целесъобразност са идейни наследници на онази пропаганда.
Кои са светците след Христос?
Препечатано от вестник Сега, брой 68 от 26 март 1998 година
"Да предам и тялото си на изгаряне - щом любов нямам, нищо ме не ползва." (1 Кор. 13:3)
Георги Тодоров
Наскоро националните медии съобщиха, че т. нар. "алтернативен синод" бил "канонизирал" за светци духовници, които са станали жертва на комунистическия режим след 1944 г., а също и убития неотдавна край Банско разколнически свещеник.
Целият този акт е неистински: неистинска канонизация, дело на неистинска църковна институция и с неистински цели. Всички знаят това и никой не вярва в тази "канонизация" - включително лъжесинодът, който я извършва и медиите, които разпространяват тази новина.
А тъкмо светостта е напълно несъвместима с неистинността. Защото светците са тези избрани съсъди Божии, които не само живеят според истината и умират в истината, но и постигат пълнотата на онова неизразимо всетайнство, което апостолът нарича любов и което е повече от саможертвата.
Светците са онези люде, които след земната си смърт се радват на особената Божия благодат и са приети сред небожителите в Царството Божие. Те са приети в славата и с това стават светъл пример за подражание от всички нас.
Но как можем да узнаем дали даден човек е влязъл след кончината си в славата Божия? С какви човешки мерки можем да го установим?
С никакви.
Никакъв човешки съд не може сам да отсъди кой е получил Божия венец, освен ако Бог Сам не ни даде несъмнени свръхестествени и благодатни знаци за небесна прослава. Такива знаци са чудесата свързани с живота преди смъртта на светците и особено с техния посмъртен живот: нетленност на мощите, изцеления, застъпничество и пр.
В този процес винаги Бог е първият. Земната Църква Го следва, а не поема сама инициативата.
Светците - именно защото са прославени от Самия Бог - са носители на огромен авторитет. Добре е да бъдем близки с тях, защото тази близост ни позволява и ние някак да се осеним с божествената им слава. Но тъкмо оттук произлиза и едно голямо изкушение: вместо да станем близки с онези, които Бог е прославил, да направим обратното: самите ние да прославим нашите близки.
Голямо е изкушението да изместиш Бог от началото на този процес и сам да поемеш инициативата при "канонизацията": да създаваш (пък било и с най-добри намерени) по свои човешки критерии подобни уж небесни свръхавторитети, за да можеш след това да се ползваш от тях.
Подобно користно "канонизиране" обикновено се отнася или до страдалци и жертви, или до популярни, уважавани и обичани личности с големи заслуги. "Канонизацията" им се прави с цел да се "допълни" земният авторитет на тези люде с онова, което му липсва - Божията прослава. Целта на подобен акт е авторитетът на "канонизираната" личност да бъде усвоен от "канонизиращата" институция.
Най-ярък пример за подобно деяние през последното десетилетие беше свързан с Васил Левски. Авторитетът на тази историческа личност в България е огромен. Всички социологически изследвания го поставят на първо място сред героите на българския народ.
Но. Героизмът и светостта са в различни измерения. Левски безспорно е герой, но имаме ли поне един несъмнен пример за Божия прослава в неговия случай?
Достатъчно е да погледнем опитите да се направи "икона" на Левски, за да се убедим, че никой не вярва в тази лъжеканонизация, която остава изцяло в областта на демагогията.
Често обвиняват Църквата, че протака прекалено много процеса за канонизацията. За пример се дават римокатолиците, които ни "изпреварват" с добре премислени и своевременно проведени "беатификации" със завиден медиен успех.
Но на римокатолиците им е лесно, защото папата е непогрешим "ex cathedra". В истинската Църква обаче няма непогрешими люде. Затова Църквата никак не може да прибързва и да изпреварва Бога в даването на Неговата награда. Истинската Църква наистина е Богочовешка институция и именно в акта на канонизацията нейната Богоначална природа влиза в правомощията си.
Затова по тези въпроси Църквата не бърза. И не бива да бърза. Не бива да действа, ако няма пълна увереност. Не бива да се поддава на изкушението да използва институцията на светостта за конюнктурни цели.
На времето Христо Ботев в своя календар за 1875 г. с лека ръка беше "канонизирал" по свое усмотрение "великомъченик" хаджи Димитър Асенов, "великомъченик" Стефан Караджа, "свети" Ангел войвода, "Васил Левски мъченик", "15 000 мъченици ослепени от гърците", та дори и самоубиеца "Ангел Кънчев мъченик". В същия този календар Ботев помества стихотворението си "Хаджи Димитър Асенов", в което героят в мига на смъртта си - т. е. пред срещата с Бога - "проклина цяла вселена". Без да иска, с това проклятие поетът сам опровергава собственоръчната "канонизация" на героя.
Всъщност какво е ставало в сърцето на умиращия хаджи Димитър Асенов: дали е проклинал като Лошия разбойник, или се е обърнал към Христа като Добрия? Това ние не знаем и няма как да знаем. Един знае. Един е Сърцеведецът. Един е Съдникът. И само Той дава светъл венец на Своите угодници. И ги прославя чрез чудотворство.
Едва след несъмненото установяване на тази Божия прослава истинската Църква добавя и своята - като извършва канонизацията.
Една е светата, вселенска и апостолска Православна църква и Българската православна църква е неразделна и всепризната част от нея. Единствено тя има правото и задължението да канонизира онези свои чеда, в чието прославяне от Бога тя има несъмнена увереност.
Наскоро извършената лъжеканонизация не е нищо друго освен опит за себелегитимиране на един антиканоничен лъжесинод в навечерието на неговото изчезване.
Георги Тодоров
Брой 20 за 2002 година
:: Kaкво е святост? Кой и какво е свято?
:: Сам Господ прославя своите светии (по повод канонизацията от разколниците на В. Левски (през 1996 г.) и на 120 свещеници (през 2002 г.)
www.Pravoslavieto.com