Първите шест седмици на Великия пост
Страстната седмица ден по ден
Възкресение Христово - ПАСХА
От Великден до Петдесетница
"Истинският пост е отдалечаване от злото, задържане на езика, успокояване на гнева, отлъчване от похотта, празнодумството, лъжата и клетвопрестъплението.
Лишаването от
всичко това е пост истински и благоприятен"
Из стихира в понеделника на Първата седмица на Великия пост
Същността на тайнството покаяние се
състои в това, че Господ чрез свещеника прощава всички наши съгрешения за даруването ни с най-великата милост Божия съединяването ни с Христа в св. Причастие
. Няма думи да се изобрази цялото величие на благото, дарувано ни от
Бога в тайнството покаяние, но в същото време голямо е и изискването на Господа към онези, които пристъпват към това тайнство.
“Защото, ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости Небесният ви Отец; ако ли не простите на човеците съгрешенията им, и вашият Отец няма да прости съгрешенията ви” (Мат. 6:14-15).
Твърде труден подвиг изисква от нас Господ в тези думи, призоваващи ни да обичаме нашите врагове. Такава любов е свръхестествена, тъй като на нашето естество е свойствено, преди да се е възродило чрез благодатта, да се противи, когато е подложено както на физически, така и на нравствени удари.
“Какво толкова чудно е извършил Господ”, попитали някога разбойниците-сарацини един свят старец-пустинник, оскърбявайки го. “Ето чудото, което е направил Господ, отговорил старецът: вие ме оскърбявате, а аз ви прощавам и се моля на Бога за вас.” Подобна любов иска Господ и от нас.
Да, наистина не е леко искането на Господа, с което се обръща към нас св. Църква, въвеждайки ни в дните на поста и покаянието. Но друг път за получаване прошка на греховете от Бога Господ не ни е посочил. Това се вижда не само от приведените думи на Христа, но и от Неговата притча за милосърдния цар и безмилостния заемодавец (Мат. 18:23-35). Господ простил на последния целия огромен дълг, т. е. всичките му грехове, но тъй като заемодавецът не простил на своя ближен малкия дълг, то бил осъден на вечни мъки. Ако е толкова трудно да имаме истинска християнска любов, т. е. да прощаваме на нашите врагове всичките им съгрешения срещу нас, а в същото време няма друго средство за получаване на милост от Бога, то какво трябва да правим в такъв случай, възлюбени?
Несъмнено ние никога няма да станем изведнъж подобни на Христа и Неговите истински ученици в делото на християнската любов. Най-напред ние трябва да придобием смирено настроение на сърцето и да престанем да осъждаме нашите ближни. Всъщност всички наши караници, разпри и дяволска злоба, довеждащи до унищожението ни един от друг, започват с осъждане и първопричината им е в това, че в нас няма смирено съзнание за нашето нищожество. Ние всички сме склонни да считаме, че сме по-добри от ближния. Наистина понякога, повлияни от спомена за своята греховност и немощ, достигаме до съзнанието, че нашите ближни са по-добри. Но това съзнание не е достатъчно дълбоко; и ние отново се връщаме към осъждане.
И така: как да очистим сърцето си от осъждане? Ето какви съвети ни дават в този случай св. отци на Църквата. Когато в нашата душа се родят осъдителни мисли, сме длъжни да разсъждаваме така: “Да, този мой брат в Христа падна днес, а аз ще падна утре; той е съгрешил, а аз в неговото положение бих съгрешил още повече. Но той ще се покае, а аз няма да се покая.” Когато пред нас започнат да осъждат нашите ближни, то ние сме длъжни да пресечем осъждането с мълчание, разговор на друга тема или да кажем: приятелю мой, да не забравяме думите на Христа: “Не съдете, за да не бъдете съдени” (Мат. 7:1), и да помним, че Господ не е осъдил блудницата, уличена в прелюбодеяние и я е спасил от смърт; че Той не е осъдил Своите мъчители и даже се е молил за тях на Своя Отец.
Ако ние мислим, чувстваме и постъпваме така, то в нашето сърце ще се зароди истинско християнско, т. е. смирено, неосъдително настроение. А докато го няма, ние не сме християни, та дори ако заради Христа сме извършили много големи дела и даже ако сме предали тялото си на изгаряне. Единствено при неосъждане на ближните ние ще достигнем истинска, християнска любов към своите врагове (естествено личните, а не Божиите). Тогава Господ няма да ни лиши от Своята милост и преди всичко от Своето небесно Царство. Защо Господ е помилвал благоразумния разбойник? Не само заради разкаянието и изповядването на вярата в Христа като Бог, но и заради неосъждането, чрез което той проявил своята жалост и любов към Божествения Страдалец, изоставен от Бога и хората. Ето защо благоразумният разбойник пръв от хората заедно с Христос влязъл в рая. Така спасително е неосъждането.
Около св. Серафим Саровски живял един обикновен монах Павел, който не се отличавал с никакви подвизи, но нито веднъж в живота си не осъдил никого и св. Серафим, на когото били открити небесните тайни, казал за него: въпреки че брат Павел не е подвижник, като награда за своето неосъждане след смъртта си ще наследи неизказаното блаженство на небесното Царство Христово. Нека и ние, възлюбени, да не осъждаме нашите ближни. И единствено заради неосъждането ние ще получим от Бога прошка за всички наши грехове, ще се съединим достойно с Христа в тайнството св. Причастие, винаги ще изпитваме Неговата неизречена милост и в този, и в бъдещия век.
Към такова въжделено и блажено неосъждане да насочи Господ нашите сърца и преди всичко днес, преди настъпването на Великия пост, деня на нашето покаяние. Да дадем обещание никога вече да не осъждаме своите ближни. А за да унищожим този вкоренен в нас грях, ви моля да започнете с осъждане на самите себе си и съгласно приетия обичай на Руската църква да проявите това самоосъждане сега, като измолите прошка един от друг. Подчинявайки се на този обичай, аз пръв ви моля да ми простите в името на Христа всички мои съгрешения против вас, извършени от мен със слово или дело, волно или неволно.
От своя страна, аз ви прощавам от цялото си сърце, мои възлюбени в Христа чеда, всички ваши грехове против мене. Чрез властта, дадена ми от Бога, аз ги опрощавам и ви призовавам сега заедно да произнесем молитва към Бога да ни изпрати прошка на всички наши съгрешения и да ни дарува вечно спасение по молитвите на Пречистата Божия Майка и всички светии. Амин.
Архиепископ Серафим (Соболев)
Брой пети за 2005 година
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Слово, произнесено в Покровския девически монастир в Княжево на Сирни заговезни - 20 февруари/4 март 1984 година
Възлюблени,
Ние, духовните чеда на Архиепископ Серафим, които от цялата си душа желаем да останем верни на Христа, понякога сме склонни да униваме. Защото в нашия век на поголовно отстъпление от Христовата истина все повече и повече става невъзможно проповядването на чистата Православна християнска вяра. Всички средства за публикация и комуникация - печат, радио и телевизия - са в чужди ръце. Ние знаем истината, но не можем широко да я разгласяваме, а я споделяме само в нашите тесни кръгове. Лъжата пък, заблудата и кривоверието се ширят безпрепятствено по цял свят.
Защо е така? Защо Бог сякаш не ни помага? - Единствено обяснение на това питане ни дават думите на Христа: "Сега е … властта на мрака" (Лука 22:53) - думи, казани от Него при залавянето Му в Гетсиманската градина. Вярно е, че Спасителят е отнесъл тия думи към Себе Си, към Своята страдалческа земна участ, към Своята кръстна смърт на Голгота. Но нищо не ни пречи да отнесем същите Божествени думи и към Христовата Църква, която е Тяло Христово (Еф.1:23). Защото това Тяло споделя участта на своя Небесен Глава (Еф.1:22). И щом св. Ап. Павел твърди, че той чрез своите страдания за Христовото дело тук на земята възпълва "недостига от скърби Христови в своята плът за тялото Христово, което е Църквата" (Кол. 1:24), толкова повече това може да се каже за самата Църква като цяло, имаща своите дивни мъченици в лицето на най-верните изповедници за Христа.
Но не за всеки период от Христовия земен живот важат думите: "Сега е властта на мрака". При всички спънки от страна на злото, имало е дни, седмици и месеци, когато Христос свободно проповядвал. Това са били дни на нечувани успехи, дни на всенародно пробуждане. Огромни тълпи народ, "десетки хиляди", по израза на Евангелиста, са вървели подир Иисуса и от притискане са се тъпчели едни други (Лука 12:1). Те всички били жадни за словото на истината (Еф.1:13). Христос вършел чудеса, лекувал, проповядвал, привличал, спасявал. Но идва Неговата страдалческа седмица, когато един от учениците Му Го предава, а останалите се разбягват. Сам Той пък бива разпнат на кръст и в Своята изоставеност като Човек извиква: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Мат.27:46).
Ако проведем паралел между Христовия земен живот и земния път на Христовата Църква, ще видим, че и тя е имала своите епохи на разцвет и на небивал успех в проповедта, когато е завладявала цели народи за Евангелието… Но това светло минало е вече невъзвратимо! Днес то е заменено с друго време, предсказано в словото Божие - времето на отстъпление от истината (2Сол. 2:3), време на антихриста, време на страдания за истинските Христови последователи. Сега за истинската Църква е настъпила "властта на мрака", епохата на страшните ограничения, дните на "страстната седмица" за истински вярващите. Какво наблюдаваме? - Някои ученици като Иуда предават Христа. Други като Петър, обаче без Петровото покаяние, се отричат от Него. А трети се разбягват… И храмовете опустяват!
Между това безпрепятствено се развихря небивала досега пропаганда на злото чрез безбожието, кривоверието и икуменизма. Възвестява се "ново евангелие" (срв. Гал.1:6-7). Подменят се вечните истини с лъжи. Духът на отрицанието, "тайната на беззаконието" (2 Сол.2:7) действува и трескаво подготвя пътя на Божия противник - антихриста. Дяволът се показва като "ангел на светлината" (2 Кор.11:14). С пророческите слова на Бога: "Ето, всичко творя ново" (Откр. 21:5), отнасящи се към новото небе и новата земя (Откр. 21:1), които ще се появят след изгарянето на остарелия в грехове свят (2 Петр. 3: 10,13), безсъвестно се злоупотребява. Те се тълкуват еретически и се прилагат към някакъв уж предстоящ голям разцвет на нашата грешна земя, станала кумир за днешните човеци. Всички върховни идеали се свързват днес със земния живот и с видимия свят. Задгробното ни съществуване се премълчава, отрича или сатанински изопачава. И ако някои говорят за идване на Христа, те Го очакват като земен цар, какъвто Той Сам е отказал да бъде (Йоан.6:15) и открито е заявил пред Пилат: "Царството Ми не е от тоя свят" (Йоан.18:36). Следователно, оказва се, че очакващите земен месия, очакват всъщност антихриста. Всички ценности се подменят. Вместо блажен живот със Спасителя в небесния йерусалим, очаква се земен "златен век" с център - земния йерусалим. Не се говори вече за покаяние, а само за технически постижения и земни удобства. Влизането в Царството Небесно е занемарено; сега се възвеличава проникването в космоса…
А смъртта неизменно шествува и покосява всички наред - и верни и неверни, и праведни и неправедни, и готови и неподготвени…
Подмяна на истината с лъжата - ето тактиката на дявола. Той провъзгласява властта на мрака за власт на светлината и прогреса. Но накъде върви светът, откъсващ се все повече и повече от своя Създател? - Най-трезвите наблюдатели на събитията измежду вярващи и невярващи тревожно признават, че той върви към своя край!…
В едно от своите събеседвания с Мотовилов св. Серафим Саровски му описал духовното състояние на последните християни, останали верни на Бога пред края на света. Между другото той казал нещо много важно за духовна подкрепа на тези Христови изповедници:
"В дните на оная голяма скръб, за която е казано, че никоя плът не би се спасила, ако заради избраните не биха се съкратили онези дни (Мат. 24:21-22), - в тия именно дни остатъкът от верните трябва да изпита на себе си нещо подобно на онова, що е било изпитано някога от Самия Господ. Висейки на кръста и бидейки съвършен Бог и съвършен Човек, Той се почувствувал дотолкова изоставен от Бога, че извикал към Него: "Боже Мой, Боже Мой, защо си Ме оставил?" (Мат.27:46). Подобно изоставяне на човечеството от Божията благодат ще трябва да изпитат върху себе си и последните християни, но само за кратко време, след изтичането на което няма да закъснее да се яви Господ във всичката Си слава и всички свети Ангели с Него. И тогава ще се извърши в пълнота всичко отвеки предсказано от Предвечния Съвет".
Възлюблени, Страстната седмица на Христа завърши със славното Христово Възкресение; така и тъжната история на Църквата ще свърши с пълната победа на Господа над враговете Му и с изгряването на новия, вечния Ден, незалязващия Ден на светлината, на правдата, мира и радостта в Светия Дух (Рим. 14:17). И това ще бъде истинският Велик-Ден!
Като знаем всичко това, как трябва да се стремим към свят живот и благочестие ние, които очакваме скорошното дохождане на Божия ден! (срв. 2 Петр. 3:11-13). Ние сме длъжни да се стараем, по думите на св. ап. Петър, да се намерим пред нашия Спасител "в мир, неосквернени и непорочни" (2 Петр. 3:14).
За съжаление, ние нямаме завещания от Господа мир помежду си, нито се отличаваме с неоскверненост и непорочност. Какво да направим, за да придобием онази одежда на светостта, с която единствено биват допуснати верните на брачния небесен пир? (Мат. 22:11).
Ето настъпва Великият пост - това най-благоприятно време за покаяние и вътрешна обнова. Нека свалим от себе си дрипите на греха! Нека се окъпем в сълзите на покаянието! И нека облечем Христовата дреха, която Той свали на Кръста, за да я даде нам!
И всичко това да започнем с искрено помиряване помежду си чрез взаимно поискване на прошка един от друг. А след това да продължим с пост и молитва като всеки се бори със своите собствени страсти и слабости. И нека престанем да виждаме в ближния свой враг, а всеки да открие своя най-зъл враг в самия себе си. Тогава ще се намерим пред идващия Христа "в мир, неосквернени и непорочни" (2Петр.3:14) и ще бъдем удостоени да влезем с мъдрите девици в брачния чертог на вечната радост! (Мат.25:10). Амин.
Архимандрит Серафим (Алексиев)
Слово, произнесено в Покровския девически монастир в Княжево на
Сирни заговезни - 20 февруари/4 март 1984 година
Още в дълбока древност Православната църква е установила и утвърдила различни средства, чрез които да подпомага своите членове по пътя на тяхното духовно възрастване и нравствено усъвършенстване. Едно от тези средства е взаимното опрощаване. Църквата ежегодно отрежда един неделен ден, в който призовава всички към взаимно прощение. Това е т.нар. Неделя на всеопрощението, след която започва Великият пост.
В деня на всеопрощението, преди да седнат на заговезната трапеза, православните християни посещават вечерното богослужение в храма: там слушат затрогващи църковни песнопения; вглъбяват се в себе си; правят преценка на отношенията си към родители, деца, близки, приятели, познати и колеги; чуват чрез словото от амвона божествения призив да простят на всички всичко (с което те съзнателно или несъзнателно са ги огорчили, оклеветили, охулили), да им подадат ръка с братско чувство и да ги помолят и те да простят на тях.
Осъзнали величието и тайнствеността на момента, почувствали силата на всеопрощението, в братска прегръдка шепнат: "Простено-прости!" Този момент е наистина емоционално изключително богат. "Простено-прости!" ще рече, че първо ти прощаваш на този, който те е наскърбил, охулил, оклеветил, и едва тогава молиш него и той да стори същото. Когато и двамата направят това искрено, на душите олеква, сърцата се стоплят.
Човекът по природа е призван към нравствено съвършенство. В това е смисълът на неговия земен живот. Нравственото съвършенство се постига с усилия и напрежение на волята, защото греховната повреда на човешката душа е дълбока. Тя обхваща ума, чувството и волята, обхваща цялостно човека. Грехът по своята същност е противене на Божия закон, на Божията воля. А на него сме подвластни всички.
Именно грехът със своята противоестествена същност може да наруши и действително нарушава духовната връзка между хората. Съзнаваме или не, но греховете ни към нашите ближни, към другите, с които сме в лични или обществени взаимоотношения, са много. Поради това и отговорността ни пред тях е голяма. Често пъти ние оскърбяваме другите, несправедливи и неискрени сме към тях, мамим ги съзнателно или несъзнателно, създаваме им спънки в живота, оклеветяваме ги лично и обществено, нанасяме им тежки душевни рани.
Обикновено ние добре виждаме греховете на другите, а своите (често пъти по-големи) не забелязваме, защото себелюбието, горделивостта и злобата са ни завладели. Иисус Христос нарича лицемер всекиго, който вижда слабостите и грешките на другите, но не забелязва собствените си грехове. Да съдиш другия е лесно, а да съдиш самия себе си е трудно. Необходимо е преди всичко да извършиш най-тежкото, тогава без много усилия ще извършиш лекото. Ако това житейско правло се изпълняваше от всички, на земята би настъпил златен век.
Взаимното опрощение е един от пътищата, който води към тъй мечтания от всички ни златен век. В тази връзка да спомним думите на Фьодор Достоевски, че за да простиш, трябва да разбереш, а разбереш ли - не можеш да не простиш. Какво ще рече да разбереш? - Ще рече да вникнеш в мисълта на другия, да надзърнеш в неговото "аз", да разбереш подтиците му за една или друга негова постъпка, да се поставиш на негово място, да погледнеш на себе си и на другите през неговите очи. Успееш ли да сториш това искрено и всецяло, тогава в лицето на другия ще видиш себе си и мярката към другия ще приложиш към себе си. А това ще рече, че си го разбрал. Разбереш ли другия, поставяйки се на негово място, не можеш да не му простиш. Прощавайки на другия, все едно прощаваш на себе си. С каквато мярка мериш, с такава ще ти се отмери.
Живеем в усилно време. Нервите ни са опънати до край, огрубяхме и забравихме вековни християнски ценности, всеки търси вината за това у другите. Не е ли време да отворим ушите си и особено в деня на всеопрощението да чуем Божия призив: обичай и прощавай! На това ни учи сам Иисус Христос, Който казва: "Ако простите на човеците съгрешенията им, и вам ще прости небесният ви Отец" (Мат. 6:14).
Бог е щедър. Неговата любов е безмерна. Нека се опитаме да вземем частица от нея. Тя ще стопли вледенените ни сърца, ще регулира отношенията ни един към друг. Нека простим на всички всичко в името на любовта. Да си простим взаимно в Божия храм, в нашите домове, на работните си места. Това ще бъде подтик за нов духовен подем и нов принос към радостта на общото помирение. И нека не забравяме, че грехът отчуждава хората един от друг, а прошката ги сближава и побратимява.
Днес е Сирна неделя или неделята на Сирни заговезни. Тази вечер православните българи се събират около трапезата, на която е сложена млечна храна и варени яйца, пият по чаша червено вино, амкат бялата халва и което е най-важно, целуват си взаимно ръце и си искат прошка.
От утре започва Великият пост, който продължава 40 дни до Възкресение Христово. По този начин ще вървим по стъпките на Спасителя, който пости 40 дни, преди да обяви Евангелието пред света. Преди Него Ной пребивава в ковчега 40 дни. Мойсей общува с Бога на Синай 40 дни. Израилтяните скитат в пустинята 40 години. Каква е сакралната символика на числото 40? Най-вероятно тя напомня 40-те седмици на бременността, преди да се роди новият живот. Всички тези 40 дни, седмици, години са подготовка за нещо ново. При Ной – нов свят, очистен от греха чрез потопа. При Мойсей – нов народ на завета. При израилтяните – нов живот в Обетованата земя. При Христос – раждане на новия Израил, който е освободен от греха, примирен с Бога и подчинен на закона на духа, а не на закона на плътта.
Малцина се сещат, че славянският термин "пост" има военен характер и означава "стража". Ние сме призвани да бъдем воини на Христос (milites Christi). Както армейците се прощават с роднините и приятелите си, преди да тръгнат на битка, така и ние трябва първо да се опростим взаимно, преди да започнем невидимата борба срещу външните духове на злобата и вътрешните ни врагове – лошите навици, страсти и увлечения. На днешната св. литургия се чете много подходящ пасаж от Евангелието на Матея, 6 глава. Той започва с уверението, че ако не простим на хората техните прегрешения, нашият небесен Отец (Баща) няма да прости и нашите съгрешения. Същата диалектика на прощението е въплътена и в Господня молитва "Отче наш...", където се казва: "Прости ни дълговете, както и ние прощаваме на нашите длъжници…"
Преди няколко години се чу една ексцентрична новина – богатата американска фондация "Темпълтън" е отделила пет милиона долара за проучвания, свързани с прошката. Парите са разпределени между 46 проекта. Някои от тях са свързани с въпроса: "Трябва ли да се прощава на Бога?" За един религиозен човек въпросът е абсурден. Бог е абсолютната святост и пълното съвършенство. В него няма грях или противоречие. Когато в маловерието и малодушието си обвиняваме безумно Бога за станалото с нас, трябва първо да прегледаме дългия списък на нашите грехове, да си спомним дали сме сторили нещо, да се разкаем за тях и да ги поправим, а след това да се сетим колко грехове имаме по отношение на другите хора. Колко пъти ние сме излъгали, обидили, пренебрегнали, наругали, блъснали, изгонили, ограбили, изнасилили, убили някого? Кой на кого трябва да прощава – ние на Бог или Бог на нас? Ние ли трябва да прощаваме на другите или другите трябва да ни простят?
Мнозина са толкова озлобени, че отказват да простят и забравят. Други прощават, искрено или лицемерно, но не са в състояние да забравят. Трети успяват да простят и да забравят, което е голям подвиг. Св. Йоан Златоуст казва, че е по-лесно да се прости, отколкото да се отмъсти. Прошката е най-големият подарък, който можем да направим на ближния (Майка Тереза). Но поради вродения ни егоизъм ние често предпочитаме да се отдадем на страстите си и да връщаме на злото със зло. "Принципът око за око ще ослепи целия свят", отбелязва с огорчение Махатма Ганди. Светът е така устроен, че доброто се постига често с голямо усилие, а злото се извършва с трагична леснота. "Царството небесно бива насилвано и насилници го грабят" (Мат. 11:12).
Както са установили още древните гърци, най-трудното за човек е да познае себе си, своята душа, своите плюсове и минуси. Ние сме постоянно заети с най-различни задачи, често и жадно разискваме частния живот на другите, но когато останем сами и без работа дори за кратко време, се отегчаваме и търсим развлечения. Дали отделяме толкова време преди изповед, за да направим преглед на съвестта си и да си спомним в какво сме съгрешили пред Бога и хората? След изповед ние често покриваме душата си със савана на забравата и предпочитаме да се ровим в чуждите души. Без да виждаме гредата в нашето око, ние забелязваме сламката в чуждото (Мат. 7:3). Клюкарстването, присмиването и обвиняването на другите даже не смятаме за грях, а за приятен начин за прекарване на времето, за полезен социален контакт.
Св. апостол Павел пише: "Неизвиняем си, о човече, какъвто и да си ти, който съдиш; защото с какъвто съд съдиш другиго, с него себе си осъждаш, понеже ти, който съдиш, вършиш същото" (Рим. 2:1).
Древният патерик описва как един от праведните монаси в египетската пустиня видял свой събрат да съгрешава. Той въздъхнал и казал: "Горко ми! Както той съгрешава днес, така и аз ще съгреша утре!"
Да си спомним случая с прелюбодейката, която фарисеите искат да убият с камъни. Когато Христос им казва, че само безгрешен човек може да хвърли камък върху нея, съвестта на обвинителите започва да ги гризе и да им припомня собствените им грехове. Те навеждат гузно глави, пускат камъните и се разотиват (Иоан 8:9).
Не е лесна прошката. Понякога усилието да се прости събужда старата болка, стихналото негодувание, притъпената омраза. Истинската прошка е възможна само тогава, когато съзнаваме, че и ние сме простени от Бога. Ако греховете ни не бяха простени чрез жертвата на Христос, ние едва ли бихме могли да понесем товара на своите грехове. Най-важното за покаянието е истината, но истината е непоносима, ако няма надежда за помирение. На кръста Бог ни прости веднъж и завинаги. "Да бъдеш християнин означава да простиш непростимото, защото Бог е простил непростимото в тебе" (Клайв С. Луис). Нека вечерта на Неделя Сиропустна погледнем другите в очите и протегнем ръка за искрена прошка, за да започнем поста с чисто сърце.
От утре започва Великият пост. Всички, които се смятат православни християни, трябва да спазват доброволно дисциплината на поста. Според каноните до Великден трябва да се яде растителна храна без масло и вино, като в събота и неделя се разрешава масло и вино. На мнозина такъв пост се струва прекалено аскетичен и затова те отказват изобщо да постят. Разбира се, Бог не насилва никого и степента на поста трябва да се съобразява с условията на живота и състоянието на здравето. Не трябва да се забравя, че постът след зимата е отлично средство за освобождаване на тялото от натрупаните токсини, тежки метали, радиоактивни нуклеиди и за стопяване на излишното тегло. Постът намалява вероятността от ракови и сърдечно-съдови заболявания. Но той трябва да бъде преди всичко духовен – въздържание от зли помисли, лоши думи, конфликти с близките и колегите, засилена благотворителност и доближаване до Бога с молитва и четене на Словото Божие – Библията. Западните християни имат хубавата традиция да изчисляват стойността на парите, спестени чрез поста, и да предават сумата на бедни и болни хора. Пост, който е самоцелен и егоистичен, представлява самоизмама и не притежава никаква нравствена и религиозна ценност.
Лек пост на всички!
Архимандрит доцент Павел Стефанов
неделя, 18 февруари 2007 година
Първа публикация: Православие България
Защо всички ние тук, и множество други като нас, идваме в Църквата?
Защо се присъединяваме към нея? Не поради това ли, че тя е място, където всички могат да дойдат с увереността, че са обичани, че ще бъдат приети като братя и сестри, като деца или
като родители, с ласка, с благоговение, с грижовност... Ние сме обичани от Бога, и Църквата е мястото, където Бог ни посреща с любов, със спасителна грижа; мястото, където никой не
е излишен, където всеки е желан, и по думите на апостола, всички са "свои" – и на Бога, и на хората.
Идват различни хора. Образно казано, едни от нас идват с цялата си сила, слава, здраве и духовна зрялост; други идват, като деца, недокоснати, неопетнени от злото и греха, понякога само наранени от тях. Но идват и хора, както вероятно повечето от нас, които са преминали през живота, и които този живот е ранил: слепци, които не виждат Божията светлина, сияеща, искряща във всичко, сияеща във всеки човек; слепци, на които видимото е закрило зрението за невидимото, за които светът е станал тесен и тъмен, като затвор, и които идват в Църквата, защото в нея откриват простор, широта, дълбина, в нея откриват светлина и живот...
Всички ние се срещаме в Църквата, защото сме чули, че тук има надежда, че тук тържествува Божията любов. Всеки от нас е обичан, и затова всеки от нас е спасен: защото Божията любов е по-силна от смъртта, злото и греха. Любовта Божия е живот за нас; тази любов е усетена и от хората, и макар и несъвършено, не винаги с цялото си сърце (защото всички сме наранени, всички сме осакатени), въпреки това и ние умеем да се обичаме един другиго, да състрадаваме, да търпим и да прощаваме. Ние сме тук, защото сме разбрали, че тук източникът на живота...
И сега сме се устремили към по-славна цел. От евангелистите, апостолите, светиите, от Църквата знаем, че наближава денят на славата Божия, денят на Възкресението, денят, в който няма да има нощ. Всички ние сме готови да влезем в кораба, който ще ни отведе към бреговете на вечността... И в Писанията, и в съчиненията на отците, и в църковните песнопения, Църквата се сравнява с кораб, който ни води към вечността. На кораба ще бъде тясно, ще бъдат множество от нас; едни ще радват всички със своята невинност и чистота, други – невинни и чисти - ще раняват сърцата ни, щом погледнем какво са направили с тях чуждият грях, безумие и жестокост... Трети ще стоят като великани на духа, вдъхновявайки ни по този път; това са онези светци, паметта, на които ще честваме седмица след седмица в неделните и останалите дни на Великия Пост; светците, които ни показват как да живеем, разкриват ни величието на подвига, откриват ни как да се разтворим за Божията благодат и какви можем да бъдем: каква красота, какво величие може да просияе в нас за слава Божия, за спасение на ближния, за вечна радост на ангелите...
Някои тръгват по този път още неочистени и наранени от греха. С какво състрадание, ласка и трепет трябва да се отнасяме към тях!.. А други стъпват на този кораб повехнали, като че изгубили вяра в собствените си сили, надявайки се единствено на подкрепа и грижа от останалите. За тях св. апостол Павел казва: Вие, силни, носете немощите на слабите. – И на друго място: Понасяйте един другиму теготите, и така ще изпълните закона Христов...
Всички ние принадлежим към първата или към втората група, и всички се нуждаем едни от други по пътя. От седмиците на самоизследване, изповед и покаяние, встъпваме в седмиците, които разкриват пред нас силата Божия, развързват пътищата Божии и виждаме как действа Бог, как Неговата благодат може да преобрази човека, да го направи нова твар... С каква цена Бог върши това? С цената на Кръста, с ужаса на Гетсиманската градина, разпятието, богооставеността, слизането в ада: ето мярата на Божествената любов и тържеството Божие...
Да се приемем един другиго с любов и всичко да простим. Да не простим – означава да останем в мрака, когато сме се устремили към светлината, да не простим - означава да останем роби на греха, когато търсим свободата, да не простим – означава да запазим в себе си жилото на смъртта, когато очакваме възкресението, желаем го и се молим за него... Да простим един другиму всичко, с което сме се отегчили, оскърбили, унизили; всяко зло, което сме извършили в помрачение на ума, в безумие на сърцето, в колебание на волята, в бунт на плътта.
Пътят ни няма да е лек, може понякога да не бъдем верни на собствените си стремежи, да не бъдем верни на Бога и на най-доброто, което е в нас, но нека си спомним думите на св. Серафим Саровски, че са важни началото и краят на пътя. Началото - е днешното ни покаяние, откритостта ни, готовността ни да бъдем "свои", а не чужди едни на други, да се обичаме, дори с цената на страдания, болка и кръст; краят – това е радостта от посрещането на Пасхата Господня, посрещането на Възкресението, встъпването в Божието Царство, във вечността и в тържеството на победата!
Митрополит Антоний Сурожски
Превод Радостина Ангелова 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com