"Не лъжесвидетелствувай против ближния си" (Изх. 20:16).
Свещеник Божидар Главеев
Твърде сериозни били последствията от лъжливото свидетелство пред съда на старейшините през старозаветното време. Тогава живият свидетел е бил от огромно значение за хода на съдебния процес и окончателната присъда. При суровостта на тогавашния закон лъжесвидетелят много бързо би могъл да се окаже грабител, мъчител или убиец. Затова Бог е дал конкретна и категорична забрана като девета заповед на Своето Десетословие. По-внимателният поглед върху старозаветния закон навежда на мисълта, че едва ли само устройването на обществените отношения е целта на Божиите заповеди. Целта по-скоро е устройването на разстроената от греха човешка душа. Вярно, че видимата вреда, която лъжесвидетелстващият нанасял върху ближния си, могла да бъде много сериозна и това е целяла да предотврати тази заповед. В контекста на Христовия закон обаче не по-малко сериозно е поражението, което извращаването на истината причинява на душата на самия лъжец.
Пример за лъжесвидетелство срещаме в житието на св. Григорий Неокесарийски. Той бил публично наклеветен от една блудница, че съгрешил с нея и трябвало да й заплати. Григорий не се оправдавал, а разпоредил исканата сума да бъде заплатена. Веднага след това обаче в клеветницата влязъл зъл дух, който почнал да я измъчва. Излязъл едва когато тя признала лъжливото си свидетелство срещу светеца и той се помолил за нея. Ето как потърпевша всъщност се оказала самата злосторница.
Лъжесвидетелството срещу ближния може да приеме много и най-различни форми - лъжа, клевета, осъждане, злословие, или да поеме в друга посока - ласкателство, преувеличени лицемерни комплименти и пр. Затова, за да вникнем по-дълбоко в значението на деветата Божия заповед, трябва да излезем от старозаветното законничество и да навлезем в сферата на далеч по-тънката новозаветна духовна медицина. Едно от отраженията на тази заповед в Новия Завет е: „Не съдете, за да не бъдете съдени" (Мат. 7:1). Каква е причината за тази Христова забрана и какво точно означава тя? Тук Сърцеведецът Христос указва на една много характерна порочна склонност на поразената от греха и себелюбието човешка душа. Всички способности и стремежи на такава душа са обърнати като че ли наопаки. Любовта е насочена не към Бога и ближния, а навътре, към собственото „аз". Вследствие на това дадената ни от Твореца непоносимост към всичко грешно и порочно също се е извратила и е сменила посоката си, за да се стовари със страшна сила и жестокост върху нашия ближен. Затова в Новия Завет ние чуваме: „Не съдете, за да не бъдете съдени", защото всяко свидетелство по отношение на ближния ни, което е плод на себелюбивото ни духовно око, ще бъде лъжесвидетелство.
„Защо гледаш сламката в окото на брата си, пък гредата в своето око не усещаш? Лицемерецо, извади първом гредата от окото си, и тогава ще видиш как да извадиш сламката от окото на брата си?" (Мат. 7:3, 5). Значи способността ни да откриваме и отхвърляме злото и порока не само е поела погрешна посока, но и самата ни представа за добро и зло е помътнена и лъжлива. Усилията ни да очистим от греха нашия събрат, без преди това да сме опознали и очистили собствената си душа, ще бъдат безплодни. Ние не можем да извадим сламката от окото на ближния, защото гредата в нашето око ни пречи да видим как. И не бива да се опитваме да го правим, защото вместо полза можем да нанесем вреда и вместо сламката да извадим окото.
Давайки оценка за поведението на някой човек, трябва да сме наясно, че констатациите, които правим, често са плод на нашето извратено мислене и греховно въображение. Мислите и въображението също могат да се превъзпитат. Един монах, когато отивал при някого от братята и виждал килията му непометена и ненаредена, казвал в себе си: „Блажен е този брат, че е оставил грижата за всичко земно и така е устремил целия си ум нагоре, че не намира време дори килията си да приведе в порядък." А когато отивал при друг и виждал килията му наредена, изметена и чиста, си казвал: „Както е чиста душата на тоя брат, тъй е чиста и килията му." И никога той не казвал за никого: този е немарлив, онзи - горд, но съгласно с доброто си устроение всички виждал добри и от всички получавал полза.
Трябва с тъга да признаем, че грехът на осъждането е твърде разпространен, при това вътре, в църковното общество. Да, изучаването на Божия закон е твърде интересно. Стигаме обаче до момента, в който трябва да предприемем деятелния подвиг на очистване на собствената си душа, до прилагане на този закон върху нас самите. Тук обаче „бащата на лъжата" ни атакува с нова измама: „Какво толкова ще гледаш собствената си душа? Твоите недъзи и душевни рани съвсем не са толкова сериозни. А я погледни света, погледни хората покрай теб! Каква поквара, какво падение! На борба, тръгвай на борба срещу порока и греха!" И ние тръгваме. Докъде стигаме обаче? Най-много до някоя разпра или обида, просто защото сме забравили за гредата в нашето око. А също и предупреждението на св. ап. Павел: „Братя, и да падне човек в някое прегрешение, вие духовните поправяйте такъв с дух на кротост, като се пазите да не би и вие да бъдете изкушени" (Гал. 6:1). Тоест, ти, който си се заел да поправяш брата си, бъди в това време бодър и внимавай какво става в твоята душа. Заключи в клетката на смирението кучетата на собствените си страсти, да не би някак да излязат, да се хвърлят върху ви и да ви разкъсат! Когато желаем да подадем ръка на някой наш паднал събрат, трябва много ясно да осъзнаваме собственото си, навярно също толкова нестабилно положение. Все едно, че двамата с него се намираме върху един много стръмен склон. Ние малко по-горе, той - малко по-долу. При най-слабата проява на самоувереност и невнимание от наша страна, вместо да го изтеглим нагоре, може и двамата да полетим в пропастта.
Егоизмът и сластолюбието са ни довели дотам, че днес ние сме недоволни от всичко - от времето, материалното си състояние, междучовешките отношения, глобалните процеси... Към всичко и всички подхождаме с недоверие и подозрения. Душите ни са болни от някакво тотално, всеобемащо осъждане. Изработили сме си патологичната способност да търсим причината за духовния си дискомфорт винаги извън себе си. А Христос с думите „извади първом гредата от окото си" атакува именно тази наша недосегаемост.
И ако се престрашим и влезем в скришната стая на душата си и там се заемем със събаряне на идола на нашето самодоволство, може с Божията благодатна подкрепа да ни се отворят очите и да видим дълбоките поражения, които грехът е нанесъл. Тогава вече ще подходим към ближния и към неговия недъг, движени не от егоистично недоволство, а от грижовно съчувствие. Право отговаря преп. Филип Ирапски на въпроса защо осъждаме другите: „Който осъжда другите, още не е разбрал себе си, не е водил борба със самия себе си." Ако ние винаги изправяме съгрешаващия с ясното съзнание, че също не сме чужди на греха, тогава в действие ще бъде „любовта, която назидава", а не „знанието, което възгордява" (1 Кор. 8:1). Ближният първо трябва да бъде понесен с търпение, опознат, възлюбен и накрая, ако сме сигурни, че такава е Божията воля - да бъде изправян. А най-добре ще е да се научим от светоотеческия аскетически опит - да гледаме на брата си като на ангел, а не като на демон, което е така болезнено характерно за нашето съвремие. И да знаем, че нарушавайки тази заповед, вредим преди всичко на себе си. Да не забравяме още, че онези, които се провиняват срещу деветата Божия заповед, се оприличават на участниците в неправедния съд срещу Христа, които после Го и разпнаха. Защото между лъжесвидетелството и осъждането лежи Via dolorosa - пътят на страданието, по който път е капела Христовата кръв. Нека не я проливаме отново, осъждайки своя брат. Амин!
Свещеник Божидар Главеев
www.Pravoslavieto.com