Църковнославянският език е класическият и богослужебен език на Българската православна църква, на православните славяни и румъни. От времето на Светите седмочисленици на него са написани първите преводи на Евангелието, трудовете на светите отци, православните богослужебни книги, възвишена религиозна поезия, исторически разкази, пътеписи и много други.
Църковнославянският език е езикът на Литургията; неговата мелодика и лексика са произлезли от молитвата. Със своето нежно благозвучие и изключително богатство на форми и лексика той изразява в съвършенство най-висшите религиозни понятия и идеи на нашата вяра. Той не е език на разума, а на сърцето. Същевременно той е скъпоценна и високохудожествена обвивка на българската култура и образование.
Старобългарският език е изиграл изключителна роля при формирането на славянската православна култура. Негова късна руска редакция (ХVІ в.) се утвърждава като наш общ богослужебен език под името църковнославянски език. Той прави възможно богослужебното и духовно единство на всички православни християни и изразява общата култура и славянски дух.
Църковнославянският и съвременният български език не са два различни езика, а две форми на нашия роден литературен език.
Изучаването на нашия богослужебен език е средство за въвеждане в храма на православните християни, за въцърковяване. То способства да се подсили любовта към родната реч и към православната духовност и култура и дава възможност най-пълноценно да почувстваме духа на православното богослужение.
Pravoslavieto.com
Днес Църквата не е пряко преследвана и много хора приемат Свето Кръщение в зряла възраст. Други, които са били кръстени като деца, но не са били възпитавани във вярата, като големи хора започват да проявяват съзнателен интерес. Някои извървяват сложни пътища, като минават през съблазните на източни учения, различни секти, окултизъм и т. н. И пак се завръщат към Православието не само защото намират там родовите си духовни корени, но главно защото намират там истината, която така дълго и болезнено са търсили.
И тук изведнъж започва поредица от недоразумения, и тук започва един друг и не по-малко мъчителен път. Защото много от тези хора, млади и образовани, щом започнат да посещават църковните богослужения, срещат бариера. Тази бариера е езикова.
Погрешно би било да се мисли, че само църковнославянският език е в основата на проблема. Днес в храмовете Свещеното Писание, много от молитвите и проповедите са на чист съвременен български език. Но ето, че пълната разбираемост въпреки това някъде се нарушава. Ще се опитаме накратко да анализираме това явление.
Какъв всъщност е езикът на Църквата? Би трябвало най-напред да си дадем сметка, че няма един-единствен църковен език, универсален в Църквата във всички случаи. Не, но съществуват:
Език на апостолската проповед, сиреч проповедта сред още неприелите вярата. И тук отделно има значение дали аудиторията е от юдеи, или е от езичници. Или пък атеисти, ако говорим конкретно за нашето време.
Език на църковната проповед. Това е проповедта сред верните, сред убедените и утвърдените във вярата.
Език на богословието. Той е предназначен предимно за четене. Това е езикът на книги и трактати, който се характеризира с висота на стила (въпреки че някои подменят висотата с изкуствена сложност на изказа).
Език на Свещеното Писание - старозаветен и новозаветен, съответно с различни първоизточници и особености.
Език на молитвата. Това може да е най-интимният, най-съкровеният и личен изказ, строго индивидуален. И всеки запазва своята свобода с какви думи и изрази ще се обърне към Бога, стига да има вярата и дръзновението да го направи. Но освен език на частната молитва, различаваме и език на общата молитва в църковното събрание.
Език на славословието. Това е богослужебният език, който съдържа поетични, библейски, молитвени и богословски елементи. В него се смесват съответно библейската лексика, богословската, поетическата и молитвената.
Значи първата езикова бариера е свързана с това, че много хора, добре образовани в светската област, влизат в Църквата неподготвени за спецификата на нейния изказ. Това не им пречи обаче да имат своите предварителни представи и дори изисквания, често погрешни. Те директно идват на неделните служби и попадат изведнъж сред песнопения и славословия, без да си дават сметка за многообразието на църковния език в зависимост от случая, мястото и аудиторията. Те очакват от богослужебния език да бъде за тях и проповед, и разяснение, и молитва.
Вторият езиков проблем идва от онези, на които е поверена просветната мисия на Църквата - свещенство, богослови, учители по вероучение. Често те проявяват неразбиране точно в обратна посока: тъй като отдавна са се сближили с богослужебния език, с лекота го внасят в проповедта, в свободните разговори, в катехизиса пред аудитория, която още не е готова за това. (Не защото е необразована, а тъкмо обратното - защото е много добре образована, но в една лаическа среда, чужда по ценности и по духовна идентичност на Църквата или даже на християнството изобщо.)
Третата основна езикова бариера се дължи на преводите. Невинаги българските преводи на църковна литература са достатъчно добри. Те страдат от утвърждаването на една лексика, която невинаги е съвместима с българския език, използван днес. Срещат се неоправдани архаизми, терминологията понякога е утежнена. Има и преводи, които звучат изкуствено и даже наивно, и които принизяват езиковата висота на оригиналните текстове, идващи чрез църковнославянския - най-често от гръцки, еврейски и латински. Това се отнася както до Свещеното Писание, така и до богослужебните и нравоучителните текстове. Този проблем касае в по-малка степен богословските творения, но затова пък те се възприемат като тясно специализирана литература и по този начин излизат от интересите на широкия кръг читатели.
Всички тези проблеми от своя страна са свързани с интересната история на формирането на българския език, с динамичните и съдбовни промени, настъпили (и настъпващи) в него.
Първо, отдалечаването му от старобългарския и съответно - от църковнославянския език като основа на всички славянски езици.
Естествено е такова да се наблюдава и при другите славянски езици, още повече че църковнославянският никога не е бил разговорен. Но отдалечаването на останалите славянски езици е повече на равнище лексика. Българският всъщност остава единственият славянски език (ако изключим македонския), който от синтетичен става аналитичен. Това означава, че падежите изчезват. Изгубва се също инфинитивът на глаголите, а определителният член се премества вкрая на думата като суфикс.
Не зная точно по какви причини това се случва. Не бих изключил те да се окажат свързани с определени особености на темперамента, на манталитета и даже на историческата съдба на българите. Това по-добре ще кажат лингвистите. Сигурно е обаче, че с тези важни промени се променя и самата логика на езика, самият изказ. Когато става дума за превод от друг синтетичен език с падежи, самият езиков инструментариум при превода е вече различен.
В същото време църковнославянският се съхранява като богослужебен език и звучи в храма наред с българския. Но той за нас вече не е така разбираем, както е бил и както днес е за другите славяни - например руснаците. Причината не е в лексиката, тя лесно се усвоява. Причината е в падежните форми. Затова днес българи, владеещи руски или сръбски, много по-лесно разбират богослужебния език.
Замяната на църковнославянския с български също не е никак лесна. Все още не можем да кажем, че са направени достатъчно добри преводи, които да звучат убедително и да са на високото ниво на църковнославянските. Като се имат предвид грамадните инвестиции, които са необходими, това едва ли някога ще стане.
Най-полезното и благодатно, и съответно най-трудното разрешение на проблема е да положим усилие и да изучаваме корените на собствения си език; да възстановим езиковата си памет; да усвоим падежната система и да се опитаме да влезем в нейната логика. Освен задължителния вече английски език, струва си да се поинтересуваме, поне само теоретично, и от някой синтетичен език. Това не просто би обогатило езиковата ни култура, но би стимулирало изобщо мисловния ни потенциал. Познаването на един аналитичен език и усвояването на още един синтетичен ни дава сякаш още една логическа система, още един тип мислене.
Тук механичното трупане на думи минава на заден план. Речниковият запас не е маловажен, но, както виждаме, езикът е много повече от съвкупност от думи - той е начин на мислене, начин на възприемане и отразяване на света.
Също така следва да се вземат под внимание и историческите обстоятелства при Ще се опитаме да ги прегледаме накратко.
Съвременните книжовни езици са фиксирани главно чрез печатното дело. След изобретението на Гутенберг, преписваческите школи естествено западат и отстъпват място на издателствата.
Точно в този процес българският език се оказва ощетен в сравнение с много други. Българският език става жертва на едно драматично противоречие: от една страна, неговият древен прототип служи за основа на цялата славянска книжовност. В езиковата си памет ние носим искрата на св. Кирил и Методий, на св. Седмочисленици и техните последователи, Златния век, Преславската школа, делото на великия Евтимий.
От друга страна, след векове на робство, някъде към Възраждането, българският е обречен да преживее втора младост - ненавременна, неестествена и затова - твърде болезнена.
Един древен език отново търси себе си, отново се формира и наново се развива, вече в един много различен контекст.
Полиграфията у нас се развива сравнително късно. Причините за това са повече от ясни: османско подтисничество, бедност, ограничени възможности... Възраждането като просветен процес неслучайно съвпада с икономически подем и значително замогване сред българите. Но това става доста късно.
Книги на български се печатат и преди това, но едва към средата на XIX век в Пловдив империята "Данов" дава тласък на сериозна издателска дейност. Едва тогава, с появата на многохилядни тиражи на различни издания, може вече да се говори за истинско развитие на българско печатно дело.
Тогава съответно започва да се фиксира новият български книжовен език (за чието създаване иначе се приема периодът XV-XVII век).
Разширяват се интересите, разширява се и тематиката. Заедно с това започва и диференциране на езика, т. е. развиването на различни изказни форми, на различни стилове със своя специфична лексика.
Трябва да допълним, че това разширяване на интересите на младото българско гражданско общество през Възраждането, е главно в светска посока. Лаицизмът, внесен от Запад, си прокарва път и у нас - къде по-плахо, къде напористо.
През XIX век вече се твори и се печата разнообразна книжнина: пиеси и повести, но също и учебници, и наукоподобни издания, и списания - все със светски характер. Дълго време характерни белези на тази книжнина ще останат наивизмът, несполучливата имитация, лошият вкус, популизмът. От Михал Мишкоед и Кръстьо Пишурката до Йовков има дълъг път за вървене.
В езиково отношение се случва следното:
Разговорният език започва по-силно да влияе върху създаващия се книжовен. Писаното и тиражирано слово става филтър на диалекти, наречия, градски жаргон и чужди думи, неизбежно навлизащи отвън. Някои от тях се отхвърлят, други остават.
Създава се едно по-утилитарно отношение към езика чрез навлизането на рекламата и тиражирането на множество "полезни" книжки-сборници и наръчници за бита, модата, домакинството и т. н.
Езикът все по-често започва да служи като средство за забава и развлечение, което невинаги е в полза на сериозната литература...
През този период, изпълнен с ентусиазъм, но и с много противоречия, се извършва разделянето на съвременния език на "светски" и "църковен". Във всеки случай църковният език има по-различна съдба, среща по-други проблеми.
Първо, той остава по-консервативен. Връзката му с църковнославянския е още силна. Да вземем само факта, че от XV-XVIII век във възстановените килийни училища в употреба е църковнославянският, докато същевременно навън в употреба е вече новобългарският език. (Затова, ако през XIX век светският български започва да приема чуждици от френски или от гръцки, то църковните хора приемат в речника си чуждици по-скоро от църковнославянски. Това може да се наблюдава и днес в някои църковни проповеди. Напр.: богохраним, боговдъхновен, небожители, възлюбен и др. Някои от тях са уместни, други звучат нелепо.)
Така или иначе, развитието на църковния новобългарски език е по-тромаво от това на "светския" български. Не че още в XIX век у нас не се тиражира църковна литература, но дълго време тя остава по-скоро популярна.
Така е разбирана у нас и мисията на печатното дело през тази епоха - да разпръсква знание и духовност. По възможност бързо, лесно и за всички. Затова дълго време приоритет като че ли имат евтините популярни издания - фолклоризирани жития, патетични нравоучителни брошурки, списания с назидателни статии. Показателно е и това, че чак до двадесетте години на XX век на места все още са в употреба старите дамаскини, преписвани на ръка и разпространявани сред благочестивото и любознателно население на малките градове и селата. Можем да си представим какъв е езикът на подобна полуапокрифна литература. За сюжетите да не говорим. А тя в един момент намира и своите издатели. Получава се нещо като "литературата на въженца", разпространена все още в някои латиноамерикански страни. С тази решителна разлика, че в нашия случай става дума не за сладникави историйки, а за отговорно дело като духовната просвета на един пробуждащ се народ, чиято частична културна, историческа и езикова амнезия трябва да бъде излекувана...
Фатално за авторитета на сериозното богословско познание у нас, ако го съпоставим с бързото развитие на художествената, научната, документалната литература.
(Само като си помислим, че през това време, и то много по-отрано, в Санкт Петербург, Москва и в много други академични центрове в Русия се печатат пълните сборници с творенията на Светите отци, превеждани от оригинал, дело на цели академични екипи... Неслучайно и доднес тези дореволюционни издания остават главният източник за българските богослови. Обикновено те се ползват на руски.
Когато средствата позволяват, правят се преводи. Пак от руски, защото е по-лесно и по-евтино, отколкото преводите от оригинал - старогръцки, латински, еврейски или църковнославянски.)
Виждаме, че църковният език не е толкова неразбираем. По-скоро той е компрометиран по погрешка, и то най-вече сред нашата "светска" интелигенция. Защото и българската интелигенция от своя страна също се разделя на светска и църковна. Едната интелигенция съхранява и развива своя език, а другата - своя! Всеки по своему. Липсва обмен, липсва творческо и духовно преливане между българския език на светската култура и българския език на духовността.
Затова ние не създаваме свой Достоевски, Соловьов, Бердяев. Не създаваме своя интелигенция, която да е повлияна от православния дух и от богословските понятия, от църковния език.
У нас са се появили бариери от ценностен, културен или ако щете - от психологически тип, отделящи рязко светското от църковното и интелектуалното от духовното.
По някакви причини в един момент от историята си българинът се комплексира от своята православна църковност. Убеден съм, че поне отчасти тези причини са езикови, свързани с процесите, които току-що разгледахме.
В същото време същият този българин дори да иска, не може така лесно да се отрече от тази своя православна църковност, защото тя е вкоренена толкова дълбоко в съзнанието му, че без нея той не успява да определи идентичността си.
Какво става? - Става това, на което и днес сме свидетели. Ние не се отричаме пряко от православната си принадлежност, но, вместо да се отречем, се срамуваме, стесняваме се от нея. Считаме я за закостеняла и архаична, считаме я за недостатъчно "интелектуална" и даже за наивна, "бабешка" - точно както на модерния светски българин му изглежда и езикът на Църквата.
Проявяваме склонност сами да маргинализираме собствената си идентичност, да я избутваме към периферията, към кухнята на самосъзнанието си. Болезнено търсим друго самосъзнание, други изразни средства, друг език.
А всичко си е тук, на мястото. Трябва само да отпаднат някои бариери.
Свещеник Ангел Величков
"Да отворим прилежно дверите на ума и отдадем слава и похвала на този духовен съсъд..." Старобългарски химнограф (X в.)
В основите на българистиката стои най-древният писмено засвидетелстван славянски език – старобългарският. През 1852 г. Аугуст Шлайхер отбелязва, че в "областта на славянските езици той заема същото място, каквото се отдава на готския сред германските езици или на стария индийски сред индоевропейските праезици", след като почти 30 години преди него А. Востоков вече е въвел термина "старобългарски" в своето Рассуждение о славянском языке от 1820. За българския характер на най-стария славянски книжовен език говорят още в средата на XIX в. и непосредствени съвременници на руския славист като учените Фр. Боп (1833), П. Шафарик (1837), М. Хатала (1855), Л. Гайтлер (1873), А. Лескин (1886), както и резултатите от изследванията на цяла редица слависти от следващите поколения. Той се поставя в основата на славянската филология най-напред на немскоезична територия.
Първите славянски преводи на Св. св. Кирил и Методий от гръцки на говорим народен език представят още през тогавашния IX в. изключително достижение за европейската култура, не на последно място и със заложеното в тях предизвикателство за противопоставяне на т.нар. днес "световни" езици. С дълбока убеденост и самоотверженост двамата апостоли защитават правото на съществуване на един нов писмен език редом до тези от надписа на Христовия кръст – латински, гръцки и еврейски. Принос, който не само в продължение на векове не загубва значението си на двигател за духовен просперитет, но е от значение и за бъдещето на днешна обединяваща се Европа и съдбата на езиците в нея.
В духа на класическия гръцки хуманизъм и новозаветната патристична антропология славянските Първоапостоли очевидно не са смятали, че въпросът за единната църква и за многообразието на културите са в противоречие помежду си. Вярата в единството на църквата за тях не означава придържане само към един "свещен" език, за какъвто средновековна Европа безспорно смята единствено латинския ("езикът на християнството"). Именно срещу нетолерантно проповядваното едноезичие на западните си латински опоненти и техния език те привеждат редица библейски цитати, които утвърждават равнопоставеността на всички езици.
Именно срещу нетолерантно проповядваното едноезичие на западните си латински опоненти и техния език те привеждат редица библейски цитати, които утвърждават равнопоставеността на всички езици. Че ние познаваме много народи, които разбират книги и които славят Бога, всеки със свой език. Известни са следните: арменци, перси, авгази, ивери, сугди, готи, авари, тирси, хазари, араби, египтяни, сирийци и много други... Защото ако се моля на език непознат, духът ми се моли, а умът ми остава безплоден. Затова... предпочитам да изговоря пет думи с ума си, за да поуча и други, нежели десетки хиляди думи с език непознат. ...И тъй, братя, имайте ревност към пророчестване и не забравяйте да се говорят и езици... И всеки език да изповядва, че Иисус Христос е Господ за слава на Бога Отца... (Житие на Константин-Кирил).
Западът обаче не обръща внимание на тези им аргументи и както тогава, така и днес не знае почти нищо за Изтока. Следователно критиката на тези вестители на икуменизма е насочена срещу една доктрина, възприета и следвана неотстъпно от Рим, но намираща се в противоречие както с толкова настоятелно прокламираната християнска толерантност, така и със самите исторически факти. Защото Иисус нито е говорел, нито е разбирал езика на римските завоеватели, които именно изричат смъртната му присъда; застъпва се за свободна Палестина, за несретници и нуждаещи се, независимо от социалното им положение. Голяма част от първоначалните му поддръжници са се надявали, че Той ще разгроми римското владичество, а с него и езика на завоевателите, но Иисус се противопоставя на опита да бъде издигнат като водач на политически бунт (Йоан 6:14, 15) и изкупва обвинението в претенция за месиански цар на евреите с кръстна смърт.
Така още в средата на IХ в., в току-що започващия диалог между Изтока и Запада, солунските братя се изявяват като вестители на европейското многоезичие, застъпвайки се за езикова толерантност на нашия континент. Преводът на Библията от св. Методий бележи най-значителната литературна изява на славянското средновековие и остава единственият авторитетен текст за богослужение на православните славяни до ХIХ век. По този начин старобългарският език на Методиевата Библия става основа за развитието на редица модерни славянски литературни езици и на забележителната славянска книжнина, която значително обогатява европейския духовен живот и разбирането ни за християнска култура.
Проф. дфн. Румяна Златанова
Из интервю с професор дфн Георги Попов, преподавател по Старобългарска книжнина, Църковнославянски език и Химнография в Богословския факултет на СУ "Св. Климент Охридски", катедра Систематическо и Практическо богословие. Краят на интервюто тук.
- Професор Попов, какви са особеностите на църковнославянския език, ако го сравним с останалите езици?
- Църковнославянският език е определен етап от развоя на Кирило-Методиевия език, затова, когато се говори за църковнославянския език като богослужебен, винаги трябва да се имат предвид неговата история, неговото начало, създаването на първата славянска азбука от светите братя Кирил и Методий, извършването на първите преводи, тяхното разпространение, за да се разбере в какво се състои същността и особеностите на съвременния църковнославянски език, който се използва в богослужението.
Относно създаването на първия славянски книжовен език в славистиката съществуват доста неизяснени въпроси, но основното, което е установено, е, че първият книжовен славянски език се свързва с дейността на светите братя Кирил и Методий и то във връзка с тяхната конкретна мисия сред западните славяни, моравските славяни - молбата на кораеския княз Ростислав дo византийския император да му бъдат изпратени учени мъже, които да проповядват Словото Божие на разбираем за неговите поданици език.
Известно е от източниците на светите братя Кирил и Методий и техните жития, че императорът се спира на тях, като хора, които са познавали много добре говоримия (забележете) език на славяните, които са живели в град Солун и неговите околности. Самият император казва: "Вие двамата сте солуняни, а е известно, че всички солуняни говорят чисто по славянски" - ето кое е диалектната основа на езика, създаден от светите братя Кирил и Методий с цел да бъде разпространявано християнството и да се извършва богослужение на този език.
Значи, диалектната основа е солунският славянобългарски диалект - това е първото, което трябва да се знае. Този солунски диалект - установено е от езиковедите - стои в пряка генетична връзка със съвременните български говори. В него фонетични, морфологични и някои синтактични особености, които съвсем определено го свързват със съвременни говори на територията на България, по-конкретно с т.нар. "руски говори" в Източните Родопи.
Разбира се, през 1Х-ти век тези особености, които са залегнали в основата на Кирило-Методиевия език, са били разпространени в много по-широк ареал. По-късно са настъпили промени в диалектите. В съвременните български диалекти, например, широкото произношение на т.нар. ятова гласна (бЯл-бЯли) в Югоизточните Родопи е различно от книжовното (бЯл-бЕли), т.нар. променливо Я. В езика на солунските славяни през IX век произношението е било само широко Я. Неслучайно в глаголицата, за която се смята, че е първата създадена азбука, има само единобуквен знак за означаване както на индоевропейското широко Ег така и на йотуваното А, което говори за широкия характер на тази гласна.
Други важни фонетични особености, които разкриват българската диалектна основа на Кирило-Методиевия език, е ШТ, ЖД на мястото на праславянските съчетания т, щ. Това е характерна особеност на българския език, която не се среща при другите славянски езици и която свързва езика на светите братя Кирил и Методий със съвременните български говори, т.е. говори за българската диалектна основа на този език. В науката съществува вече утвърдено становище, което се заражда през ХIХ век, когато се заражда славистиката, че народностната основа на Кирило-Методиевия език е българска и неслучайно за това много от славистите наричат езика на светите братя Кирил и Методий "старобългарски" - така го наричаме днес и ние по традиция. Е, другите славянски страни се използва друг термин -старославянска език, но той е синоним на старобългарски, подчертава се общославянския характер на Кирило-Методиевия език.
Използва се и терминът църковнославянски за езика на светите братя, но тозк термин е с по-тясна употреба сред езиковедите, защото подчертава преди всичко църковното значение на Кирило-Методиевия език. Този термин трябва да се разграничава от днешния термин "църковнославянски език", който предполага преди всичко езика на съвременните печатни богослужебни книги. Но, като термин, църковнославянския език се използва и за обозначаване език на светите братя Кирил и Методий.
Употребяват се и някои други термини - общославянски, славянски, древнославянски и прочие. Независимо от тази разнообразна терминология, днес сред славистите единодушно е утвърдено становището, че народностната, диалектната основа на Кирило-Методиевия език е солунският славянобългарски говор, който се свързва генетически със съвременните български говори.
- През XIV в. този език е променен от св. патриарх Евтимий, за да отговори на нуждите на времето. На кои нужди по-точно?
- Веднъж създаден, този език вече се разпространява сред славянските страни. Знаем за неуспеха на моравската мисия и трагичните обстоятелства, довели до това. Кирило-Методиевите ученици са прогонени след смъртта на св. Методий. Делото на светите братя се продължава от непосредствените техни ученици - св. Климент Охридски, св. Наум, св. Сава, св. Горазд, св. Ангеларий, св. Константин Преславски и други неизвестни автори, които развиват нормите и правилата на този книжовен език. Размножават се създадени вече текстове, правят се нови преводи, създават се нови произведения.
Този език, който ние наричаме старобългарски, се разпространява в Русия, в Сърбия и други страни. Този език обслужва преди всичко нуждите на богослужението - той е богослужебен, както е и език на църковната книжнина, на тълкувания на Свещеното Писание, на проповеди.
През това време, обаче (IХ, Х и началото на XI век), различията между отделните говорими славянски езици са много по-малки, отколкото днес, затова било напълно възможно езикът да се използва от различните области говорещи славяни. Постепенно, обаче, говоримите славянския езици се развиват по свои закономерности, различни от закономерностите на книжовния език.
Когато говорим за историята на книжовния език и когато говорим за историята на говоримите славянски езици, трябва да се прави разлика, че това са два различа пътя с обща основа.
Така например за българския език е установено, че вероятно още през ХII-ХIII век настъпва една много съществена промяна, а именно: този синтетичен характер на езика, който е бил характерен за 1Х-ХI век, постепенно започва да се променя. Eзикът става аналитичен, тоест голяма част от падежните форми престават да се употребяват и се заменят с предлози и падежни форми.
Пред XIV век вече имаме една много голяма разлика между книжовния език, който е много по-консервативен и в много по-малка степен повлиян от развоя на говоримия език. През XIV век езикът на светите братя Кирил и Методий вече става неразбираем. Това става една от причините да бъде направена реформа на книжовния език. Основната причина е преди всичко литургическа, защото настъпват доста съществени изменения в богослужението. Въвежда се т.нар. Ерусалимски устав - от XIII век на гръцка почва, а от XIV век - на славянска. Това предполага реформи на богослужебните книги, въвеждане на нови текстове и редактиране на стари. Успоредно с тази реформа възниква и необходимостта от кодифициране на правилата на книжовния език. Въвеждат се определени единни норми.
Целта на реформата на св. Патриарх Евтимий е била преди всичко да въведе общи за всички правила и норми. Тези правила в определени случаи са по-архаични. Св. патриарх Евтимий се връща в някои моменти към много по-архаичния етап от развоя на езика. Например двойнственото число, което е характерно за говоримия език от периода IХ-ХI век и което постепенно е заменено от множественото число, е възстановено от св. патриарх Евтимий (макар че и днес имаме петрифицирани форми на двойнственото число - очи, уши), въпреки че то не съществува в говоримия език. Ето едно връщане към древността, въпреки че противоречи на говоримия език и това се въвежда като книжовна норма. Същото е с някои правописни правила, като употреба на ерове, носовки. Така че езикът на св.патриарх Евтимий до голяма степен е изкуствен, т.е. той въвежда книжовни правила и норми, които не са характерни за говоримия език.
- Тези норми обаче се възприемат и векове наред Православната Църква в България използва този богослужебен език. Днес сме свидетели на желание за нова промяна на богослужебния език с използване на новобългарския език. Желаещите това изхождат именно от реформата през XIV век, подбудена от св. патриарх Евтимий.
- Не е същото, защото реформата на св. патриарх Евтимий не е направила езика по-разбираем за хората, напротив - усложнила е възприемането на този език. Но заслугата на св. патриарх Евтимий е, че е въвел правила и ред в употребата на старобългарския книжовен език.
От друга страна, когато се изпълняват песнопения по време на богослужението, трябва да се има предвид, че, промени ли се езикът, основата, езиковата база, трябва да се промени изцяло и музикалната традиция, всичко трябва да се промени. Защото текст и музика в църковните песнопения по време на църковната служба са органически свързани. Не можем да си представим изпълнението по същия начин на текст, адаптиран на новобългарски език, със същата византийска традиционна мелодия. Трябва по същия начин да се реформира и самата мелодия. Това, според мен, е неоправдано.
Реформата на св. патриарх Евтимий е само един от етапите на развитие на Кирило-Методиевия език.
Църковнославянският език, който ние употребяваме, продължава да се кодифицира и днес, но на руска почва. В него са съхранени лексикални и синтактични особености от езика на светите братя Кирил и Методий, на първите старобългарски преводи. Фонетиката обаче е руска.
Това е разликата между църковнославянския и старобългарския език - в произношението, правописа. Но същината остава. Тоест това е същият Кирило-Методиев език, минал през етапите на редактиране.
- Споменахте, че църковнославянският език продължава да се развива най-вече на руска почва. В Русия обаче съвсем наскоро бе проведена конференция, на която бе повдигнат въпросът за необходимост от въвеждане на ново руския като богослужебен и, съответно, отпадане а църковнославянския. Вашият коментар?
- Да, за тях това също е друг език, макар и с руска основа. Неслучайно руснаците използват термина "церковнославянизми", за да обозначат думи, които присъстват в езика на руските класици - Пушкин, Тургенев, Лермонтов, но са взаимствани от църковнославянските текстове и са със старобългарска основа. Така че те имат съзнанието, че това не е същият говорим руски език, а е друг. И това е в основата на стремежа им за превеждане на текстовете на ново руски език.
Никой не пречи текстовете да се превеждат, особено текстовете в Свещеното Писание или текстове на светите отци, но да се превеждат с образователна цел - на проповеди, в неделни училища, по време на беседи. Моето становище е, че в богослужението църковнославянският език трябва да се запази. [...]
www.religiabg.com
Виж продължението в темата "Да се осъвремени ли езикът на богослужението?".
Иван Гълъбов. Приносът на епиграфския материал за решаване на лингвистични проблеми. - В: Иван Гълъбов. Избрани трудове по езикознание. С., 1986, с. 684-690.
Списъкът е изготвен от д-р Н. Николов, главен асистент в Шуменския университет. Тук с незначителни промени и допълнения от Pravoslavieto.com.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com