|
Небесният Ерусалим. Детайл от стенопис от 1580 г. на тема "Страшният съд" от Благовещенския собор в Сольвычегодске, Архангелска област в Русия. Източник: www.obraz.org
Символиката има особено важно значение в Църквата. Материалното е непосредствено достъпно за нашите сетива. Духовното пък се разкрива пред нас чрез материални символи. Символиката на храма не може да бъде разбрана отделно от богослужението: тя се е развивала заедно с него и именно чрез него св. Отци са я разкривали и тълкували. Без богослужението символиката губи своя смисъл, превръща се в ред отвлечени понятия, в най-добрия случай безплодни. Затова е необходимо всеки вярващ да познава този особен свят - храма и всичко, което се извършва в него.
Гръцкото название на Църквата - думата "екклесиа" означава събрание. "Църквата се нарича така, защото тя всички събира, призовава и всички съединява един с друг", казва св. Кирил Йерусалимски. Същата мисъл изказват и други св. Отци и учители на Църквата - св. Атанасий Велики, св. Йоан Златоуст, блажени Августин. Глаголът "калео" означава повиквам, "еккалео" ще рече извиквам, призовавам. Призваните - това са Апостолите и последователите на Христа, новият Израил. Във Ветхия Завет израилският народ бил отделен от другите народи и призван, за да яви на света откровението за първото пришествие на Сина Божий, да подготви хората за идването на Христа. Новозаветната Църква, новият Израил е призван от потъналия в грехове свят, за да му яви откровението за бъдещото Царство Божие, да подготви света за идването на това Царство.
Заслужава да се отбележи, че думата "Църква" на много езици обозначава едновременно Църквата като Тяло Христово, състоящо се от вярващите, и самия храм. В молитвата при освещаване на храма, той се нарича "дом, подобен на небето", "изображение на Божието жилище" и се освещава "като образ на Пресветата Божия Църква". Тук храмът е наречен образ на Църквата, която е мистичното Тяло Христово. С други думи, всяка църква е образ, изразяващ иносказателно, символично онова, което не може да се изрази непосредствено. И наистина, как, с какви средства можем да изобразим Църквата - Едната, Свята, Съборна и Апостолска Църква, в която ние несъмнено вярваме, но не можем да изобразим нейната пълнота.
Ние знаем, че основата на християнския живот от първите векове на християнството до наши дни е една и съща. Тя е - възраждане за нов живот, най-тясно общение с Бога, което се
осъществява преди всичко в тайнството Евхаристия
. Нашите храмове, обединявайки чрез
това тайнство призваните от света и обновени хора, се отличават от всички други места, те носят сякаш особен печат, печата на това, което се извършва в тях. Измежду многото други
наименования, давани на храма от първите християни, най-разпространено е било названието "дом Господен". Това название подчертава, че храмът се отличава от всяко друго здание,
посочва особения смисъл, който той придобива за християните.
Старозаветната църква си служела със символи. Нейната символика предизобразявала идването на Спасителя на земята. Сега, когато то вече е станало, символиката продължава да
съществува в новозаветната Църква. Тя е необходима част от нейното богослужение. Цялото наше богослужение е изпълнено със символи, ние ще ги срещнем навсякъде: в думите, в
образите, в жестовете и в богослужебните одежди. Символиката, това е тайнствен език, разкриващ на верните онова, което тайнствено и незримо се извършва в храма - една реалност,
която вечно живее в Църквата и не може да се предаде непосредствено. Тази реалност, това е начатъкът на Царството Божие, който действително се съдържа в най-главното тайнство на
Църквата - св. Евхаристия. За да се приобщим по-съзнателно към това тайнство, т.е. за
да се приобщим към Царството Божие - висшата цел на съществуването на света, Църквата поставя пред очите ни неговия образ. Тя използува видими образи, за да ни издигне до
невидимото, до онова, което е недостъпно за нашите сетива. Защото, по думите на св. Йоан Дамаскин
"ние не можем да се издигнем до съзерцанието на духовните предмети, без някакво междинно, помощно средство и за да се издигнем до тяхната висота, имаме нужда от нещо, което ни е близко и сродно". (I Слово в защита на св. икони, гл.ІІ ).
С други думи, богослужението, с всичко, което то включва, е път към нашето освещаване, към нашето обожествяване (theosis). В храма всичко е насочено към тази цел.
След грехопадението Старият Завет е бил първото стъпало, първият етап по пътя към тази цел. Това още не е било пряко подготвяне за крайната цел, то е било подготвяне на втория етап - на Новия Завет. Това, което за Ветхия Завет е било бъдеще, сега е станало настояще, а настоящето на свой ред ни подготвя и ни води към бъдещето, към това, което св. Отци са наричали "горния Йерусалим". Ето как св. Йоан Дамаскин изразява това, позовавайки се на посланието на св. Ап. Павел до евреите.
"Забележи, казва той, че ... Законът и всичко определено от Закона е било предобраз на богослужението, което извършваме днес. А сегашното богослужение е образ на бъдещите блага. Самите блага (Евр.10:1), това е небесният Йерусалим - невеществен и неръкотворен, за който божественият Апостол казва: "тук нямаме постоянен град, но бъдещия търсим" (Евр. 13:14), небесния Йерусалим, "чийто Художник и Строител е Бог" (Евр. 11:10). Защото всичко, свързано както със закона, така и с нашето богослужение, е било установено заради него (т.е. заради небесния Йерусалим) (Слово II в защита на св. икони, гл.23).
Образ на този небесен Йерусалим, това е според тълкуването на светите Отци нашият храм. Той е "ново небе и нова земя", той е преобразеният свят на бъдещото Царство Божие, именно от тази представа за храма произтичат основните принципи на неговото построяване и зографисване. Светите Отци не казват какъв точно вид трябва да има храмът, не сочат къде трябва да се намира едно или друго изображение, какви трябва да бъдат църковните образи (иконите). Всичко това произтича от общия смисъл на храма и от определени канони, т.е. то има определени рамки, подобни на рамките на литургийното творчество. С други думи, на нас ни е дадено общо правило, което насочва нашите усилия и предоставя на Светия Дух пълна свобода да действува в нас. Това общо правило се предава от поколение на поколение в живото Предание на Църквата, което възхожда към светите Апостоли и дори към старозаветния закон.
Символическото значение на храма
обуславя неговото отличие от всяко друго здание или помещение, неговата обособеност. Тази обособеност съответствува на специфичната природа на Църквата и я изразява. "Моето
Царство - казва Главата и Основателят на Църквата Господ Иисус Христос - не е от този свят". Църквата живее в света, за да изпълнява целта на своето съществувание -
спасението на света. Като царство, което не е от този свят, тя има своя природа, различна от природата на света и може да изпълнява своята цел, само ако остане вярна на себе си.
Както нейният начин на живот, така и нейните начини на действие са различни от тези, които срещаме в света. Затова и нейното изкуство е от съвсем друг род и има съвсем други цели.
Ако бъде примесено със светското изкуство, то вече няма да съответствува на това, което трябва да изразява, на целта, на която служи, т.е. няма да изпълнява своето предназначение и
ще подронва действието и спасителната мисия на Църквата в света. Затова е така важно да помним особения характер на Църквата винаги и във всички области на църковния живот и
специално в областта на изкуството, което най-непосредствено и силно въздействува на човешката душа.
Още от първите векове на християнството Църквата е предала на храма и богослужението форми, съответствуващи на нейната природа и предназначение. Тя е установила вътрешния вид на храма, своеобразния характер на църковните изображения, песнопенията, облачението на духовенството и т.н. Различните видове изкуства, органически подчинени на основната цел, образуват един строен ансамбъл, обединен в литургическо единство и съставящ литургическа пълнота. Това литургическо единство, общата насоченост на различните съставни части към една цел, означава преди всичко подчинение на тези части на общия смисъл на храма и следователно, пълно отказване от отделната, обособена роля, от изразяването на собственото "аз". Иконописта, песнопението и др., престават да бъдат различни видове изкуства, следващи всяко своя път отделно и независимо от другите, и стават разнородни средства, които изразяват всяко по своему едно и също - общия смисъл на храма. Този път на съподчинение е единственият път, по който всяко изкуство, влизайки като съставна част в едно хармонично цяло, намира пълнотата на своето значение, своята пълноценност.
Обединени от тази обща цел, различните изкуства, участвуващи в нашето богослужение, осъществяват в литургическата област това "единство в многообразието" и "богатство и разнообразие в единството", което изразява съборното начало на Църквата. Това именно създава особената красота на Църквата, съвсем различна от мирската красота, онази духовна красота, която ние наричаме благолепие, и която действително представлява отблясък, отражение на красотата на небесния свят. Прекрасна илюстрация в този смисъл е повествованието на древния летописец за обръщането на св. равноапостолен княз Владимир към християнската вяра. Когато неговите велможи, изпратени да се запознаят с различните религии, се завърнали от Константинопол, те му разказали, че присъствувайки на богослужението в храма "св. София", не знаели дали се намират на земята, или на небето. Този разказ прекрасно предава смисъла и въздействието на православния храм и на православното богослужение. Тук е характерно това, че императорският дворец, който навярно е бил не по-малко великолепен и богат от храма "св. София", съвсем не направил такова поразително впечатление на пратениците на св. княз Владимир.
От историята и археологията знаем, че в първите векове християните са строили освен катакомбените и домашните църкви, за които се споменава в Апостолските деяния и послания, и надземни храмове. По време на гоненията тези храмове били разрушавани, а после отново изграждани.
От първите векове до нас са достигнали някои указания за общото образно възприемане на храма. В някои паметници от III и IV в., използували на свой ред още по-древни източници, се казва, че храмът трябва да напомня кораб и да има три входа, в чест на св. Троица. Светите Отци често прибягват до образа на кораба и по-точно на Ноевия ковчег за обозначаването на Църквата. Ноевият ковчег е бил праобраз на Църквата и както той е бил спасителен за криещите се от вълните на потопа, така и Църквата, водена от св. Дух по вълните на житейското море, е спасително прибежище за християните.
До ден днешен средната част на храма са нарича "кораб". В някои древни паметници намираме символични изображения на Ноевия ковчег с летящ над него гълъб. А археологическите разкопки показват, че много древни храмове са били построени по четириъгълен план, използувайки като образец Ноевия ковчег. Така този предобраз на Църквата служи едновременно и за образец на храма. Ако си представим живота на първите християни, техните малки общини, обкръжени от всички страни от езическия свят, враждебен към тях особено по време на гоненията, ние лесно ще разберем, че за първите християни храмът действително е бил Ноев ковчег, където те са намирали прибежище и спасение в тайнствата.
От IV век символиката на храма започва да се тълкува и разяснява по-подробно. Обстоятелствата, които наложили това, били следните: най-напред в IV в. при св. Константин Велики Църквата получила граждански права. Тя възтържествувала и това историческо събитие имало огромно значение за нейното изкуство. Започнало небивало дотогава строителство и благоукрасяване на храмовете.
Ето как, пространно и с голямо въодушевление, описва това известният църковен историк Евсевий, еп. Кесарийски, живял в началото на IV век:
"Светъл и ясен ден, непомрачаван от никакъв облак, озари с лъчите на небесната светлина Христовите църкви по цялата вселена... Храмовете придобиват много по-красив вид отколкото предишните, които са били разрушени. В различните градове празнуват обновлението и освещаването на новопостроените храмове... Богослуженията на предстоятелите и свещенодействията на йереите станаха съвършени, църковните обряди - изпълнени с благолепие."
Огромно множество новообърнати християни изпълвало тези нови храмове. Естествено, повечето от тях се нуждаели от духовно ръководство и наставление, от разясняване истините на християнската вяра. Едно от средствата за такова наставление и обучение била символиката на храма и на богослужението. Необходимостта да се обясни символичното значение на храма предизвикала ясното и точно формулиране на неговата символика.
Друго обстоятелство, изискващо теоретическо уточняване на символиката на храма, било това, че именно от IV в. започнало да придобива завършен вид християнското богослужение.
Литургиите на св. Василий Велики и св. Йоан Златоуст се отнасят тъкмо към това време. В
някои древни литургии символичните тълкувания за назидание на вярващите били съставна част на св. Литургия. Разясненията се правели от дякона по време на самото богослужение.
Предполага се, че те били въведени в чина на Литургията в края на III или началото на IV век, т.е. тъкмо тогава, когато такива разяснения били особено необходими поради многото
новообърнати, изпълващи храмовете. (Това ни навежда на мисълта, че може би и в наше време такива разяснения не биха били излишни, макар и след богослужението.)
Кое определяло символиката на храма? На какво се основава тя? В основата на целия християнски живот лежат две главни истини на нашата вяра. Едната е истината за изкупителната жертва на Спасителя, необходимостта заради нашето спасение да станем участници в нея. Другата основна истина показва целта, резултата и самия смисъл на тази жертва. Това е преобразяването на човека, а заедно с него и на целия видим свят, паднал поради неговата вина или с други думи - това е примиряването на човека с Бога. Последната истина е основната тема на символиката на храма. И това е понятно, защото цялото Божествено откровение, цялата необятна жертва, принесена от Бога за спасението на човека, а от друга страна, всичко, което човек може да принесе в жертва на Бога, е насочено към една цел: придобиването на Царството Божие, което светите Отци наричат горен Йерусалим. Извън тази перспектива, осмисляща всяко наше действие, всяка наша молитва, нашата вяра не би имала смисъл. Тъкмо тази насоченост към бъдещето, към Царството Небесно отличава християнското богослужение. Богослужението може да се извършва на разни езици. Храмът също може да има различни форми, да бъде кръстообразен, базилика, ротонда. Той може да бъде построен съгласно вкусовете и разбиранията на една или друга епоха, на един или друг народ, но неговият основен смисъл е бил, е и ще бъде винаги един и същ. Всеки народ внася в храмостроителството свои характерни черти, но разнообразието на формите само още по-силно подчертава единството на смисъла, изповядването на една и съща истина.
В "Историята на Църквата" от Евсевий (Кесарийски), в неговото слово, посветено на освещаването на храма в Тир, вече срещаме едно твърде подробно изясняване на символиката на храма (кн.10, гл.4). Неговата основна мисъл се заключава в това, че в храма ние виждаме същото, което и чуваме. Затова храмът трябва преди всичко да съответствува на богослужението, което се извършва в него. На второ място видимият храм е построен по образа на невидимия, т.е. на св. Църква и по своята същност е подобен на нея. Той е дом Божий, защото в него живее Бог и в него се намират вярващите, които са приготвили себе си да станат съсъди на Светия Дух. Храмът е земно небе, образ на бъдещия век, където Бог е "всичко във всички ". Красотата на храма сякаш повдига завесата, за да ни приоткрие красотата на небесния Йерусалим, който Бог е приготвил за обичащите Го. Но Евсевий не се ограничава с това да обясни символиката на храма като цяло. Той разяснява и предназначението на отделните части на храма - олтара, средната част и притвора. Ценното в тези обяснения на Евсевий е това, че той привежда исторически достоверни факти, на които е бил свидетел, а от друга страна вярно отразява мислите и настроенията на християните през своето време.
Най-пълно и подробно символиката на храма е разкрита през VII и VIІІ век в творенията на св. Максим Изповедник (Мистагогия, VIІ в.), който дава и прекрасно тълкуване на богослужението, а така също в творенията на св. Софроний патриарх Йерусалимски (VII в.), св. Герман патриарх Константинополски († 740 г., велик изповедник на Православната вяра от времето на иконоборческата ерес). Повечето от светите Отци , тълкуватели на символиката на храма и богослужението, са живели в епохата на най-големия разцвет на литургическото творчество. Това е времето на прочутите творци на богослужебни канони - св. Андрей Критски, св. Козма Маюмски, св. Йоан Дамаскин. Техните светоотечески тълкувания на храма и неговата символика далеч не са само израз на лично мнение. Символиката на храма изразява литургическия живот на Църквата - една от най-съществените части на църковното предание. В този смисъл особено характерни са думите на св. Симеон Солунски, с които той започва своята "Книга за храма":
"Предавам ви с любов това, което съм почерпал от светите Отци. Защото при нас няма нищо ново, но ние сме запазили всичко, подобно на Символа на вярата така, както то е дошло до нас от първите времена. Ние извършваме богослужението точно така, както е заповядал Сам Спасителят и както са установили Апостолите и светите Отци на Църквата."
Тук ние виждаме същия подход, както и в областта на богословието, където светите Отци всячески са се стараели да не допускат в своите изказвания нищо лично, субективно.
Но да се върнем към тълкуването на храма. Св. Максим Изповедник и св. Софроний, патриарх Йерусалимски виждат в храма изображение едновременно и на духовния, и на видимия (материален) свят, т.е. образ на това, което възприемаме с нашите сетива и на това, което възприемаме с ума си. Както се вижда, тук е подчертано вселенското значение на храма, като образ на сътворения и преобразен свят.
Св. Герман в своето тълкуване на храма си служи с една особена игра на думи: за Църквата и за храма като Тяло
Христово той говори с едни и същи думи и изрази, събира ги в една и съща фраза, за да подчертае, че храмът е образ на Църквата. Ето какво казва той:
"Църквата е земно небе, в което живее и пребивава Пренебесният Бог".
"Тя ни напомня за разпятието, погребението и Възкресението на Христа и е по-прославена от старозаветната скиния."
Тези думи явно се отнасят към храма. По-нататък той казва:
"Неин предобраз са патриарсите, нейна основа са Апостолите... тя е предвъзвестена от пророците, благоукрасена е с йерарсите, осветена е чрез мъчениците и нейният престол е утвърден на техните свети мощи".
Тук явно и съзнателно храмът като изображение на Църквата се приравнява с нея. След като е подчертал достатъчно това, св. Герман вече преминава към самия храм.
"Църквата - казва той, - това е Божествен дом, където се извършва тайнственото, животворящо жертвоприношение; там е и вътрешното светилище, и свещената пещера, и гробницата, и животворящата душеспасителна трапеза, където ти ще намериш бисерите на Божествените догмати, на които Господ е учел Своите ученици".
Св. Симеон Солунски също подчертава този смисъл на храма, казвайки, че
"самият тържествен чин на освещаването на храма ни го представя като тайнствено небе и Църква на първородните".
Разбира се, тук той има предвид не само земната Църква, но и свързаната с нея небесна Църква или с други думи, Царството Божие, в което Бог "ще изпълня всичко във всичко", по думите на св. Ап. Павел (Ефес. 1:23). Ето защо храмът е образ на "бъдещите блага", както казва св. Йоан Дамаскин, а св. Симеон Солунски го нарича рай и изпълнен с райски дарования, тъй като в него се намира не дървото на живота, а самият живот, който действува в тайнствата и се раздава на верните.
Както виждаме, значението на храма е необикновено сложно и богато по своето съдържание. От една страна той е свещено място, където членовете на Църквата се приобщават в тайнствата към Божествения живот. Затова храмът е начало на бъдещото Небесно царство, той е сякаш частица от него, която вече съществува на земята и предизвестява Неговото славно пришествие. Храмът е едновременно и образ на това Царство небесно, към което Църквата води света. Тази мисъл като червена нишка преминава през всички светоотечески тълкувания.
Разглеждайки значението на храма като цяло, светите Отци в същото време
обясняват значението на всяка негова част поотделно. Храмът се разделя на три части, както е била разделяна скинията на Мойсей
и по-късно храмът на Соломон. Църквата е запазила този основен план на постройката на старозаветния храм. Св. Симеон Солунски вижда
в това тричастно деление символично напомняне за чиноначалията на небесните сили, разделящи се на три йерархии, а също така на самия благочестив народ, състоящ се от три групи
хора: свещенослужители, верни и оглашени, като към последните се причисляват и каещите се.
Олтарът е предназначен за извършителите на тайнствата - за духовенството. Той е най-важната част на храма и не всички могат да влизат в него. Той съответствува на "Святая святих" в старозаветната скиния. Това е главната светиня на храма, която освещава цялото здание. Олтарът символично изобразява "Божието селение", наричано от св. Симеон Солунски "небо небесе"* или, както казва св. патриарх Герман, "мястото, където седи на престол заедно с Апостолите Христос, Царят на цялото творение".
Олтарът се намира в източната част на храма и по такъв начин целият храм е обърнат към изток. Това напомня, от една страна, че загубеният рай се е намирал на изток. От друга страна това ни насочва най-вече към бъдещия живот, към който е устремен целият земен живот на християнина. Бъдещият живот - това е Царството Божие, което често, особено в паметниците от първите векове на християнството, се нарича "осми ден на творението". Идването на този ден, който ние очакваме и за който се готвим, символично се изразява с изгрева на слънцето, с изтока. Ето защо св. Василий Велики ни учи по време на молитва да се обръщаме на изток.
Средната част на храма, т.нар. "кораб" съответствува на "светилището" на ветхозаветната скиния. Там всекидневно влизали свещениците, за да кадят тамян. В новозаветната Църква в храма влизат вярващите миряни, които Св. апостол Петър нарича "царствено свещенство, народ свят" (1Петр. 2:9). Те принасят на Бога тамяна на молитвата. С други думи, в тази част на храма се събират вярващите - тези, които са просветени от светлината на Христовата вяра и се готвят да приемат благодатта, изливаща се в тайнството Евхаристия. Приемайки тази благодат, те се освещават. Ако олтарът изобразява онова, което се намира над земния свят и го превъзхожда - Божието селение, където пребивава Сам Бог, средната част на храма изобразява сътворения свят, но вече оправдан, осветен, обожествен. Царството Божие - това е новото небе и новата земя в истинския смисъл на тези думи.
Именно така представят символичното значение на тази част на храма светите Отци на Църквата в своите тълкувания. Според св. Максим Изповедник, както в човека са съединени телесното и духовното начало, при което последното не поглъща първото и не се смесва с него, но оказва върху него своето одухотворяващо въздействие, така и в храма олтарът и средната част си взаимодействуват, като първият (олтарът) просвещава и ръководи втората (средната част на храма), така че тя става негов материален израз. По този начин се възстановява нарушеният от грехопадението ред в света - т.е. възстановява се онова състояние, което е било в рая и което ще бъде в Царството небесно. А някои отци, като например св. Симеон Солунски, направо казват, че средната част на храма означава "и небесните обители, и раят".
Накрая притворът (преддверието) на храма съответствува на двора на скинията, на външната й част, където стоял народът. Сега, когато народът е осветен и се намира в средната част, в притвора стоят оглашените и каещите се, т.е. тези, които още се готвят да влязат в лоното на Църквата и тези, които не се допускат до причастие със св. Тайни. Затова когато се извършва св. Евхаристия, от средната част на храма трябва да излязат всички, които не могат да участвуват в това тайнство: едните, защото още не са членове на Църквата, другите — защото подлежат на епитимия. Така самият архитектурен план на храма ясно показва определената граница между тези, които се причастяват с Тялото и Кръвта Христови и тези, които не могат да се причастят с тях. Последните не са изгонени от храма, те могат да останат в него до определен момент, но не могат да участвуват във вътрешния, сакраментален живот на Църквата. Тяхното място не е напълно вън от Църквата, но не е и в нея. Те се намират сякаш на границата между Църквата и света. Според тълкуването на светите Отци притворът символизира още необновената, лежаща в грехове земя или дори ада. Притворът обикновено се намира на запад, на противоположната страна на олтара.
Тричастното деление на храма, което най-пълно изразява неговия смисъл, е най-разпространено. Но такова деление не е абсолютно задължително. Съвършено необходими са само олтарът и средната част - без тях храмът не е храм. Разбира се, наличието на притвора е също твърде желателно.
Иконографските сюжети в храма също се разпределят според смисъла и значението на всяка негова част и роля на тази част в богослужението. Докато символиката на богослужението е била разяснена от светите Отци още преди иконоборческия период, то съответствието между тази символика и стенописите в храма е било окончателно уточнено и най-пълно изразено по-късно, в епохата, когато схемата на зографисване на храма във Византийската църква вече е оформена като ясна и точна богословска система. Тук ще кажем няколко думи само за идеалния, класически тип изписване на храма, и то в най-общи черти.
От XI век, когато общата система на зографисването на храма е била окончателно установена, до края на XVII в. разпределението на иконографските сюжети почти не се променя, поне в достигналите до нас паметници. Разбира се, тази устойчивост и еднообразие се проявяват в общите черти на зографисването, а не в подробностите.
Тъй като олтарът представлява
жилището на Самия Бог, което превъзхожда целия сътворен свят, и тъй като там се извършва св. Евхаристия, то в него се изобразява това, което е най-тясно свързано с тайнството.
Първият, най-долен ред се състои от изображения на свети Отци-литургисти и заедно с тях на други архиереи и св. дякони, като участници в богослужението. Над този ред е изобразена
самата Евхаристия: причастяването на Апостолите с Тялото и Кръвта Христови под вид на хляб и вино.
Още по-нагоре, над Евхаристията, непосредствено зад престола, се намира изображението на Божията Майка. Нейното
място, така близо до изображението на св. Евхаристия, съответствува на мястото Й в Евхаристийния канон
, където Тя се споменава веднага след тайнството на преосъществяването на св. Дарове. Освен това, тъй като Божията Майка олицетворява Църквата, тъй
като Тя е вместила в себе си невместимия Бог, Когото целият сътворен свят не може да вмести, то на това място в олтара Тя много често се изобразява като
"Оранта", т.е. като Застъпница пред Бога и Молителка за опрощаване на греховете на целия свят. Ето защо Нейното изображение
като "Оранта" точно там, където се принася Безкръвната Жертва, придобива определен смисъл.
Издигането на ръцете, това е молитвен жест, който допълва тайнството. Неотделим от него, той сякаш го завършва и издига приношението нагоре, към Бога. Затова свещенослужителят прави този жест три пъти по време на св. Литургия - по време на проскомидията, на Херувимската песен и на Епиклезата. Това издигане на ръцете не се предписва никъде, но то се е вкоренило дълбоко в богослужебната практика, като неразривно свързано с принасянето на Безкръвната Жертва и въплъщаващо в себе си молитвата.
Освен това, тъй като олтарът е мястото, където се принася тази жертва, установена от Самия Господ Иисус Христос, то често над изображението на Божията Майка се изобразява Спасителят. Той е едновременно "Онзи, Който принася жертвата и Онзи, Който се принася в жертва" ("Приносяй и Приносимый"), затова Неговият образ тук има особено евхаристическо значение.
Най-сетне в свода на абсидата се изобразява празника Петдесетница. Това говори за присъствието тук на св. Дух, с Чиято сила се извършва тайнството Евхаристия.
Този кратък обзор ни разкрива особеното значение на олтара като място, освещаващо целия храм. Ето защо изображенията в него са най-силни и най-наситени по съдържание. Когато царските двери се отварят по време на богослужението, сякаш пред нас се отваря самото небе и ние получаваме възможност да надникнем в неговата неизказана, неземна слава.
Причастяването на апостолите и Св. Богородица "Оранта"
в
Църквата "Св. Богородица Перивлепта" (Св. Климент") в
Охрид
Средната част на храма символизира, както вече казахме, сътворения и преобразен свят и едновременно с това - Църквата. Затова в купола
на храма (или където няма купол - на свода) се изобразява Главата на Църквата - Христос Вседържител. А тъй като Църквата е била предвъзвестена от пророците и основана на
Апостолите, те се поместват непосредствено под образа на Спасителя. След това в четирите ъгъла под купола се изобразяват четиримата евангелисти, проповядвали Евангелието по
четирите части на света.
Колоните, поддържащи зданието, се украсяват с изображенията на стълбовете на Църквата - мъчениците, светителите и преподобните.
На стените се рисуват главните събития от Свещената история, особено тези, които разкриват християнското учение, "бисерите на Божествените догмати", по думите на св. Герман Константинополски.
Най-сетне на западната стена се изобразява Страшният съд - краят на земната история и началото на бъдещия век.
Така тематиката на изображенията се разпределя в зависимост от смисъла на храма като цяло и от смисъла на отделните негови части. Разпределението на сюжетите е напълно разбираемо за всеки, който живее с църковното Предание.
Във всичко казано дотук няма нищо ново. Когато обаче започнем да потъваме в стихията на този свят и станем земни, ние загубваме от погледа си спасителния път, който ни сочи Църквата. Но тя самата никога не го загубва и постоянно ни напомня за него със своите богослужения, с гласа на своите събори, на своите йерарси или просто на своите верни.
Символиката на храма ни показва на какво се основава символичният език на православното богослужение и в частност на иконата - език, който ние вече сме се отучили да разбираме. Тази символика е отблясък - съвсем слаб, но истински отблясък на славата на бъдещия век. Както казва св. Симеон Нови Богослов
"ние можем да познаем Бога дотолкова, доколкото един човек може да види безкрайното море, когато стои през нощта на неговия бряг с малка запалена свещ в ръка. Мислиш ли, че той много ще види от това безбрежно море? - Разбира се, съвсем малко или почти нищо. Но все пак човекът вижда добре тази вода, знае, че пред него е морето, че това море е безкрайно и той не може да го обгърне цялото със своя поглед. Такова е и нашето познание за Бога" (Слово 61, Творения, Москва, 1982).
Леонид Успенски (1902-1987)
Адаптиран превод от руски "Православно слово".
Брой 1 и 2 за 1994 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com