 |
|
Изглед от гр. Берат в Албания. Източник: autemsvetem.com
По-долу:
Виж също:
На други езици и на други сайтове: 
Албания е прекрасна страна. Връзката ни с нея е древна и неразривна, макар че днес сме забравили колко много неща ни свързват.
Тук е съхранен лъч от зората на светото Кирило-Методиево дело! Тук е областта Кутмичевица, Главиница, Девол - светли дири на учениците на светите братя Кирил и Методий. Тук св. цар Борис-Михаил Покръстител гради едни от най-хубавите си Божии храмове. Тук е седалището на Климент, епископ Велички, или св. Климент Охридски - "пръв епископ на български език", както е казал житиеписецът. Предполага се, че Величката епископия води названието си от името на град Величка - Велица, Белица, Белград - българските имена на днешния град-музей Берат. Църкви и манастири съхраняват до наши дни следи от духовно общение. Тук прекрасни изображения пазят спомена за великото дело на светите Седмочисленици, сели семето на Христовото учение сред народа чрез живо слово вред по българското землище. Тук са запазени мощи на св. Горазд, гробът на св. цар Йоан-Владимир. Тук е закърмен и раснал с топли майчини грижи и св. Йоан Кукузел, тук е чул и песните, и плача на своята майка...
Свети места в Албания таят съкровен спомен за величави дни от нашата история. А какво от всичко това днес ние познаваме, уважаваме и пазим?
Георги Стаменов, из разказ за Манастира "Рождество Богородично" в Арденица
Брой 4 от 2005 година
Тревожни факти за разграбени православни храмове в Албания бяха представени на завършилата в Прага конференция на православните църкви от Централна Европа, съобщава гръцката
агенция МПА, като се позовава на сръбски източници. Участници във форума съобщили за православни църкви и храмове в Албания, ограбени от мюсюлмани, и за нарушения на човешките
права на православната общност в страната. На конференцията бил отправен протест към албанските власти за това, че не са попречили на грабителите и не са защитили основните човешки
и религиозни права на жителите в Албания. За кратък период от време албанските мюсюлмани разрушиха камбанарията на една църква, ограбиха младежки православен лагер в град Саранда и
не им бе попречено да прогонят православната общност от селище в южната част на Албания, се казва в съобщение на сръбската православна църква, цитирано от МПА.
www.actualno.com, 7 януари 2005 година
Колата ни бавно катереше разбития криволичещ планински път. Цветът и отдавна вече не можеше да се различи от наслоената прах, която проникваше навсякъде. Наоколо се виждаха само хълмове, осеяни с камъни и бедна растителност, прорязани туктаме от малки нивички. И много, много бункери... Отвреме навреме настигахме хора, които превозваха с катъри това, което им бе дарила оскъдно природата - дърва, сено, картофи. Личеше си, че не носят типичната албанска носия. Езикът им също не е албански. Когато те заприказват, долавяш думи, в които оживяват вековете. На този език са говорили тукашните хора още по времето на св. Климент Охридски, Горазд и Сава, които донасят по тези земи искрите на една писмена култура - славянобългарската!
"От майка и от баба го имаме да сборуваме бугарското!... Българка съм, щом го имам бугарския йозик!" - ни казва 93-годишната Шюкюрие и запява песни на същия този език - "Ой, девойке, еребице!", "Три невести тикве брале, бре!", "Три години се сакафме, нищо лошо не рекофме!"...
Спираме в село, където разрухата напомня за себе си отвсякъде - вехти къщички, училище със заковани врати и зеещи отвори, вместо прозорци, помещение с няколко разбити маси, което използват едновременно за магазин и кръчма. Това е Кленье - едно от селата на Голо бърдо, където живеят българи. А тях ги има в още 14 села - Голямо и Мало Острени, Пасинки, Тучепи, Върбница, Требище, Гиновец, Стебльево, Себища, Владимерица, Борово, Радоещи, Оржаново... Три часа ни деляха от момента, в който бяхме тръгнали от най-близкия районен център - Либражд. А разстоянието оттам до първите български села на Голо бърдо е не повече от 35 километра!
В Албания разстоянията се измерват само в часове. За да се изминат 100 километра от граничния пункт Кафасан на македоно-албанската граница до Голо бърдо, трябват не по-малко от 6 часа! Връзката със света за българските села от Източна Албания минава само по един чакълест път, строен след 1939 година от италианската армия, която по това време е окупирала страната. Оттогава до днес никой не си е правил труда да го поправя или асфалтира.
"Нито Енвер Ходжа, нито Рамис Алиа, нито Бериша са правили нещо за нас!" - казват с тъжна усмивка тукашните хора - единствените "подобрения" за тях по времето на режима са били бункерите и кооперативите... Когато ги попиташ откъде идва името на Голо бърдо, отговорът е лаконичен: "От живота тук - каквото му е името, такъв е и животът!" А най-честият спътник на техния живот е нямането!
В Голо бърдо няма пътища, няма канализация, няма телефони, няма нормално лекарско обслужване, няма работа... няма бъдеще!
Постоянно занимание имат само жените и децата - да се грижат за стоката и да осигуряват храната за зимата. Подобно на прадедите им преди векове, днешните мъже също намират препитание единствено в гурбета - 2-3 пъти годишно, нелегално - в съседните страни. И понеже парите не достигат, границата се минава пеша - напряко през браздата. Такова пътуване на несгодата ми описаха Артан Хюса и Вулнет Муча. Двамата са на по 25 години, единият от Голямо Острени, другият - от Мало Острени. От две години насам търсят сезонна работа в Гърция - това лято стигнали до Кипър... Искат да съберат пари, за да следват - безплатно в Албания нямат възможност! Миналата година отишли в Тиранския университет, но когато ги чули, че говорят на български диалект, им казали "Вие сте сърби, трябва да си платите...!?" "Не сме нито сърби, нито македонци, както ни викат - българи сме си, това е истината!" - казват двете момчета и споделят надеждата си догодина да се явят на конкурс и да запишат в някое българско висше училище. Казват, че могат и да работят в България, но досега никой не им е предлагал подобно нещо.
Българите в Голо бърдо са сред най-непознатите наши общности зад граница. Когато през лятото беше даден старт на Националната дарителска акция "Голо бърдо", мнозина в България се запитаха какви са тези българи в Източна Албания.
Историческите данни и изследванията от всякакъв род за нашите сънародници в този Албански край са повече от оскъдни. Досега не са били обект и на цялостно описание от научна гледна точка. Едно е сигурно - макар териториално и етнически никога да не са принадлежали към българската държава, те са неизменен елемент от българската общност на Балканите и всъщност съставляват нейния най-западен дял.
Появата на българи в планините на Източна Албания се отнася още към средните векове - само на 150 километра от Голо бърдо - в Битолското поле в края на VII век се заселват прабългари. По това време районът отдавна е славянизиран. През следващите няколко века тези земи се намират неизменно под влиянието на мощните български политически и културни центрове в Македония.
В края на ХVIII и началото на ХIХ век започва ислямизирането на хората от Голо бърдо, което продължава до началото на нашия век. Възрастни хора си спомнят, че техните "стари" приели исляма дори по "времето на комитите" - след разгрома на Илинденското въстание през 1903 година. Хората обаче още помнят, че предците им някога са били християни - в Голямо Острени например, мястото, където е изградена джамията, се нарича "На църков" - според преданието тук някога е била местната черква. "Некога и ние сме били каури (гяури, неверници - т. е. християни) като вас, затова от вас търсиме помощ!" - сподели мъж на средна възраст.
Сега за исляма в селата на Голо бърдо напомнят няколко джамии, които през повечето време са празни. Ходжи няма, а хората изповядват нещо като битов ислям, което е по-близо до езичеството, отколкото до високите догми на религията. С малцината християни, които живеят смесено в 5-6 села, мирно и заедно празнуват старите празници. Не са редки и случаите, когато християнин се жени за мюсюлманка или обратното, а децата им получават имена, характерни и за двете религии.
Първият голям удар за българския елемент в Голо бързо идва през Балканските войни и Първата световна - на два пъти няколко села там са опожарени по време на сръбска агресия. Впоследствие след прокарването на границата между Албания и Сърбо-хървато-словенското кралство е прерязан достъпът на хората от този край към естествените им центрове за препитание - Дебър и Струга. Така постепенно българското население в Голо бърдо намалява, принудено да търси по-добър живот във вътрешността на Албания. Процесът се засилва още повече по времето на Енвер Ходжа - тогава наред с икономическия натиск се усилва и политическият. "Българин" става опасна дума, макар че и до днес албанците от съседните села на Голо бърдо наричат нашите сънародници "българци". Всеки, който изявява българската си идентичност, е приеман като враг на режима. Бившият учител в Голямо Острени, седемдесетгодишният Моарем Тола, си спомня за неприятностите, които му се случили, когато местните партийни власти разбрали, че ръководеният от него фолклорен фестивал изпълнява български песни. "Трябваше да ги излъжа - спомня си старецът, че песните са албански, но българите са ги откраднали и са ги натъкмили със свои мелодии." Бившият учител по история и география имаше почти митични представи за страната, която никога не е виждал, но чувстваше като своя. От прочетеното той виждаше България като красива страна и мечтаеше да зърне морето, Дунава и полето с рози. Когато разговаряхме, старецът с неудобство сподели, че не знае литературния български и може да пише единствено на албански. Но беше категоричен - "Хората от Голо бърдо са население с произход български, която истина я показват историята, езикът, фолклорът, имената на хората и местностите, които ползваме и днес!"
Официално в Албания никой не говори за наличието на българско малцинство. Въпреки това преди 3 години албанските власти направиха изявление, че славянското население в Албания има български произход. Сега никой не ограничава хората от Голо бърдо да се изявяват като българи. Но не им и помага. В нито едно училище не се преподава български език. Докато тръгнат на училище, децата говорят на езика, който научават вкъщи - българския. Едва след 6-годишна възраст започва техния контакт с албанския. Сега в Голо бърдо могат да се чуят и подобни определения: "Ние сме албанци - говорим албански и майчин език български." Така постепенно за няколко поколения българският диалект се обезличава с албански думи. Старинните български слова остават да живеят единствено в езика на старите. А когато те си отидат от този свят, единственото свидетелство, че ги е имало, ще бъдат надгробните им паметници. Върху тях обаче има място единствено за двуглавия орел - герба на Албания, или за Звездата и Полумесеца - символите на исляма. Под тях на паметника ще бъде изписано името на покойника - албанско или мюсюлманско - с латински букви. Така от тези, които приживе са казвали "от майка го имаме бугарското да сбориме", няма да остане никакъв спомен...
Горан Благоев
"Европа 2001 - списание за култура и социална политика", брой девети
[www.euro2001.net 
]
Албания заема райони, разположени в западната част на Балканския полуостров. Тези територии, населявани от илирите - един от древните народи тук, родствен на траките, впоследствие са включени в пределите на Римската империя. При разделянето на Империята през IV век на Източна и Западна територията на Албания периодично попада ту в едната, ту в другата й част. Западното влияние има свооето място, но византийското е преобладаващо, особено след като през V век Западната Римска империя попада под удара на варварите.
В Античността Албания е заета от части на римските провинции Македония и Епир, с главен град Дурахиум (Драч, Дурацо, днес Дуръс в Албания), а по-късно - Арта и Янина (днес в Гърция). През нея преминава античният път Виа Игнатия, свързващ Константинопол и Тесалоники (Солун) през Дурахиум със Западна Европа.
"Покръсти се князът на България Борис, преименуван Михаил, заедно с от Бога
дадения нему народ в годината 6374 от сътворението на света". Надпис от мраморен стълб от IX век, открит през 1924 г. в Главиница (град Балш, днешна Албания). Този ценен документ
за покръстването на българите е изследван и публикуван от проф. Васил Златарски.
Много са местата в днешна Албания, носещи славянски имена - Девол, Балша, Главиница, Берат. Част от тях ни връщат към житията на Св. Климент и Св. Наум, разпространявали делото на светите братя Кирил и Методий сред българите в тези земи. Друга част от тези топоними се повтарят в днешните български земи. Многократно тези територии са включвани в границите на България - преди и след периода на византийскоото господство в Първата българска държава, Самуилова България, Второто българско царство.
И днес там продължават да живеят множество българи - на западния бряг на Охридското езеро, Малиград на Преспанското езеро, Голобърдо и други. Те говорят на западното наречие, както отбеляза преди години една моя колежка от Македония, но не бихме могли да очакваме нещо друго.
Стенописи от църква в Берат, Албания
През Средновековието в Албания има множеество градове. Тези в северните райони се намират под силно западно влияние, но и в тях се откриват елементи от византийската архитектура - при църквите в Шкодра, Ширджии, Рубик, Родон и други. Те са изписани във византийски стил, но в украсата им са използвани скулптурни елементи. В южните части се срещат еднокорабни, трикорабни и множество кръстокуполни църкви.
Еднокорабни са църквата "Св. Йоан" в Бобошица (ХIII век) и базиликата "Св. Никола" в Перонди (Х и ХIII век). При повечето кръстокуполни църкви кръстът е вписан в правоъгълник, а куполът е върху барабан, те имат предверие (нартекс). По-ранните постройки са изградени от каменни блокове - един от малкото запазени примери, по-ранни от Х век, е църквата "Св. Богородица" в Пешкели.
През Х век църквите получават екстериор с декорация от тухли, формиращи различни елементи, особено при изграждането на барабана на купола. Една от най-красивите църкви от този вид е "Св. Богородица" в Лабова при Гирокастро (Х век). След Х век в района е разпространена клетъчната зидария от квадри, заобиколени от тухли, като барабанът на купола най-често се изгражда изцяло от тухли.
Един от значителните градове в Южна Албания е Берат. Той е бил отново укрепен през ХIII век и тук са били изградени църквата "Св. Троица" и множество други сгради. Днес великолепният град Берат, издигнат на висок хълм над река Озуми и доминиращ над плодородната равнина, ни навява спомени за Търново и Несебър едновременно - със своите стотици къщи с възрожденска архитектура, накацали една над друга, и с десетките си църкви с пъстри фасади и керамопластична украса, над които се издигат Цитаделата и църквата "Св. Троица". Там през ХVI век работи известният зограф Онуфрий (Onouphrios Neokastrities). Този град , съхранил се в отдалечен район, ни дава днес представата за вида на средновековните български градове, които биха изглеждали по сходен начин, ако времето и завоевателите бяха по-снизходителни към тях.
Въведение на Пресвета
Богородица в храма.
Икона от Онуфрий Неокастритис от храма "Св. Троица" в Берат.
Днес в музея в Берат.
Преображение Господне.
Икона от Онуфрий Неокастритис от храма на Св. Евангелисти в Берат.
Днес в Албанския музей на средновековно изкуство в Корча
Манастирът "Св. Никола" в Месопотам, Южна Албания, показва типичната архитектура на Епирското деспотство. Там вероятно са работили майстори от град Арта, столица на тази средновековна византийска държава. Църквата "Св. Никола" е твърде необичайна - тя има два кораба с по два купола. Църквата "Св. Богородица" (ХIII век), изградена на мястото на античния град Аполония, е кръстокуполна, като има открито предверие и скулптурна декорация. С релефи е украсена и църквата "Св. Никола" в Куриан, което отново свидетелства за наличието на западно влияние. Един от тях е в музея в Корча (Korçë) - от времето на Албанското княжество от ХII-ХIV век, свързан с благородническата фамилия Балша от Вльора.
Църква в
покрайнините на Корча -
една от малкото оцелели светитни на Албания
От иконостасите на тези църкви са запазени ценни икони - икона "Архангел Михаил" от църква на Малиград, икона "Св. Никола" (XIV век) от църквата в Бобошица (и двете днес са в музея в Корча), олтарни двери със сцената "Благовещение" от църквата в Берат, множество празничини икони в Палеологов стил от XIV век.
Запазени са стенописи от църквите в Малиград, Мборни, "Св. Троица" в Берат, както и по-късни стенописни ансамбли от църкви в Шелкан, Арденица, Воскопойе и Берат.
Въведение на Пресвета
Богородица в храма.
Икона от Онуфрий Неокастритис от храма "Св. Троица" в Берат.
Днес в музея в Берат.
Стенопис от 1744 г. от манастира в Арденица (днешна Албания), изграден върху основите на черквата "Св. Троица", строена с ктиторството на св. цар Борис Покръстител. Изписан от
братята Константин и Анастас Зограф от Корча. Фотография Николай Трейман, първа публикация в сп. "За буквите", 2006 г.
Развитието на православното изкуство в Албания продължава и след 1468 година, когато Албанското княжество попада под ударите на турците. Българският дух продължава да се подържа от Охридската българска архиескопия, която е център на религиозния живот в тези земи до 1767 година.
Паметниците, оцелели през вековете, днес уви са подложени не само на влиянията на природните сили, но и на човека. За съжаление много от църквите в Албания са сменили предназначението си, подложени са на разграбване, вместо да се извърши необходимото за тяхната консервация и реставрация.
Ралица Базайтова
из "Жива връзка. Спомени от нашето общо балканско минало"
Арх & Арт
Илюстрации: Pravoslavieto.com
Възкресение Христово - Слизане в ада.
Икона от Албания
Виж също:
www.Pravoslavieto.com