Уста Колю Фичето
Никола Иванов Фичев (Кольо Фичето)
1800 - 1881 година
|
Уста Колю ФичетоНикола Иванов Фичев (Кольо Фичето) 1800 - 1881 година
|
Никола Иванов Фичев (Колю Фичето) е гениален български възрожденски архитект, строител, каменоделец и дърворезбар, създал емблематични за Българското възраждане храмове, обществени и жилищни сгради, мостове и др. в българските земи и крайдунавските области на Румъния.
От съвременниците си ценен като майстор (уста). От наследниците си ценен като всепризнат първомайстор на националната архитектура, който доразвил и осъвременил строителната традиция и, променяйки със замах националната архитектура, оформил насоката на по-нататъшното й развитие.
д-р арх. Николай Тулешков
Няма друг български архитект от цялата хилядолетна българска история, за когото да е писано толкова много,
колкото за Първомайстор Никола Фичев. Стотици са посветените на творчеството му книги и статии, а не съществува и въобще научен труд, посветен на българското Възраждане, който да
не се спира, макар и фрагментарно, върху сътвореното от него. При това живият интерес към ярката му личност не е нов, а датира още от последното десетилетие на неговия живот.
През 70-те години на миналия век във фундаменталния си труд "Дунавска България и Балканът" австрийският учен и пътешественик Феликс Каниц не на едно място изказва възхищението си от сътвореното от Първомайстора. На него дължим лаконичното, но живо описание от срещата между двамата през 1872 година в пълния с местни селяни хан на село Фида бей (преименувано на Марийно, а по-късно на Велчево), Плаковска община.
Внимателното прочитане на българските пътеписи на Каниц обаче неочаквано ни разкри и нещо ново - сведенията за един непознат досега строеж на Никола Фичев. Когато ученият в 1871 година отседнал в Селвиево в хана на Иванчо Станчооглу, там той видял едно ново крило, изградено от Първомайстора.
"Чудесно украсената с ковано желязо ограда на чердака, прославила своя търновски майстор, беше най-красивата част от малката нова пристройка в европейски стил, която предприемчивият Иванчу бе прибавил към иначе чисто турски полусрутен хан. пише Каниц и добавя Колко доволен би бил пътешественикът, ако навсякъде в илирийския триъгълник попадаше на подобен подслон..."
Шест години по-късно, възхитен от моста до град Бяла, испанският журналист Сатурнино Хименес, кореспондент на мадридския вестник "Ла Академия", посвещава на Никола Фичев не един ред в дописките си и му отделя специално внимание в лекцията си "Моите пътешествия на Балканите и в Мала Азия", изнесена в Мадрид през март 1883 година пред Географското дружество. В тези текстове, освен че със суперлативи отбелязва "изключително оригиналната конструкция" на "прекрасния" Беленски мост на Никола Фичев, той пише: "Негово дело са и други съоръжения, като например великолепният мост на река Осъм в Ловеч, много чешми за обществено ползване и немалко мелници." Последното е нещо ново в нашите познания за творческото амплоа на Първомайстора.
Малко след това един румънец посещава свой български приятел в Търново и впоследствие, в 1895 година, под абревиатурата А.К.П. публикува впечатленията от пътуването си в списанието "Ateneul Roman". Тук откриваме един любопитен текст:
"Преминахме Янтра по-голям и красив каменен мост, дело на беден майстор-зидар от Търново, чието име за щастие се пази в паметта на жителите и в книгите на чуждите пътешественици, защото иначе бъдещото поколение съвсем не би знаело нито кой е бил майсторът, който го е построил, нито от какъв род е бил. Голямата каменна плоча, закачена на широк стълб в средата на моста, която сочела датата на построяването му и името на българския майстор била взета от русите и отнесена, както се твърди, в един Петербургски музей."
Разбира се, българите са съхранили за своя чест паметта към Първомайстора, при това не като за беден и прост зидар, а като за велик архитект. По-важното в този текст е обаче свидетелството, че между другите възпоменателни надписи от османски държавни военностратегически градежи, отнесени като трофеи в Петербург, е била и плочата от моста до Бяла. И тя чака там своето откритие за българската история.
Въобще наличието на обемен и многостранен информационен поток, свързан с името на Първомайстора, посочва, че вече определено може да се говори за сформирало се самостоятелно направление във възрожденската ни историография, занимаващо се с живота и творческата деятелност на Никола Фичев.
В следващите редове ще се опитам да проследя жизнения път на първомайстор Никола Фичев въз осkова на натрупаните досега знания за него, съобразно с моето виждане върху фактите.
Веднага искам да започна с това, че те са доста объркани още по отношение на мястото на неговото раждане. В 1893 година Дабко УстаГенчов отбелязва, че Никола Фичев е "роден в 1800 година в Дряново". В търновския пътеводител от 1907 година арх. Козаров твърди същото: "Роден... в град Дряново от бедни родители". Това считат в 1952 година арх. Стоян Манев и в 1965 година Асен Василев. В "Енциклопедия на изобразителните изкуства в България" и "Енциклопедия България" твърдението е фиксирано вече като установен факт. Факт, но явно за академичните издания, докато в Дряновско витаят други легенди.
Преди години, когато правех проучвания в района, останах изненадан от множеството все още съхранени предания, свързани с рожденото място на Първомайстора. Както за родно място на Омир спорели седем града, така се оказа, че за същата чест по отношение на Никола Фичев търсят признание едва ли не всички дряновски села и колиби.
Ако трябва да обобщим всички събрани сведения, то това би ни довело до следната хипотеза: Майката на Никола Фичев Мария (Гена?) е от дюлгерскорезбарския род Божкови, преселници в село Марча от Белишките колиби Армянковци. Тя е била родственица на армянковеца Станю Марангозина. В Марча се омъжва повторно след неочакваната смърт на първия си мъж в Армянковци. Тук вдовицата навярно идва при роднините на първия си мъж, които считам, че са спомогнали да се омъжи повторно за съселянина им Йован Филчев. Малко след раждането на Никола семейството се преселва в Дряново, където обаче в 1803 или 1804 година Йован умира, оставяйки Мария за втори път вдовица.
Козаров посочва, че малкият Никола е даден за чирак на десетгодишна възраст и когато се върнал от първия си "гурбет", "майка му го главила при постоянен майстор, при който работил следващите 78 години." Кой е този негов пръв учител и дали той не е бил от Марча, ние не знаем. По това време в самото Дряново е имало няколко известни устабашии, но не е задължително да приемем, че става въпрос за някой от тях. Известно е обаче, че с този майстор той е работел из Добруджа и Влахия. По-късно, през 1824 година, вече като калфабашия Фичев започва да работи при роднината си Станю Марангозина от село Армянковци в неговото търновско ателие.
В ръкопис на Петър Богданов се твърди, че Никола Фичев се преселил в Търново през 1824 година. Дабко УстаГенчов посочва 1821 година, а Козаров 1830 година и при това заедно "с жена си и първородното си дете Иван".
За да разгадаем този въпрос ни помогна един архивен документ от Дряновския исторически музей. В него се дават данни за къщата на Никола Фичев в Дряново, намирала се зад днешното училище "Атанас Смирнов".
За нас интересен е текстът, от който научаваме как Михо Карамихов от село Балванци се е сдобил с тази къща. Историята е дълга, но в крайна сметка се свежда до това, че съпругата на Михо Марина, помолила своите братя известните търновски търговци Чалъкови да й помогнат да си купят къща в Дряново или Търново. Този разговор се провел в Търново, в магазина за железария и други строителни материали на братята в присъствието на случайно пазаруващия тук Никола Фичев. Като чул разговора, майсторът казал, че "отдавна търси да продаде своята къща в Дряново, за да си купи в Търново, понеже семейството му било в Дряново и той си ходел там по-често пеш, с което губел много време и сили." Следователно, започвайки работа при Станю около 1824 година, Никола Фичев е съумял да продаде къщата си в Дряново и да купи нова в Търново едва няколко години по-късно, около 1830 година, именно когато преместил тук цялото си семейство.
Тези години младият калфа посвещава главно на изучаването на резбарството и дограмаджийството при талантливия белишки марангоз Станю. Дабко УстаГенчов отбелязва, че "в работата си той е бил много точен, акуратен и изработените предмети го издавали за един вещ майстордюлгерин." Освен работата си при Станю, практикувана предимно през зимните месеци, през лятото Никола Фичев продължавал да работи по строежи заедно с някой си "уста Велю от дряновските колиби".
Прехвърляйки тридесетата си годишнина, Никола Фичев бил препасан за майстор по време на дюлгерския тестир от 1833 година. Младият, все още неизвестен майстор без свой капитал обаче продължил да бъде башкалия (майстор без собствена практика) при различни устабашии.
Счита се, че в 1831 година, когато заедно с Иван Бърната и джуровчанците Грозю Нейчев и племенниците му Пеню и Петко се включва в тайфата на тревненския устабашия Димитър Радев Софиалиата за строежа на монашеския корпус от източното крило и съборната черква в Преображенския манастир, Фичев е бил заклет и за делото на Велчовата завера. Устабашията му, който е един от ръководителите на подготвяното въстание, след разкриването на съзаклятниците през април 1835 година бил заловен на строежа и обесен. Според две писмени свидетелства от светопреображенски монаси, събрани от Никола Каранешев в началото на нашия век, след смъртта на Димитър Софиалиата “дядо Иван Бърната и Никола Фичето, уплашени да не би церковата да остане неизкарана ... прибързаха да превият кубето. Толкова ниско и цялата церкова по-малка, като смалиха калъпите, така също и кубето..." Така черквата е била набързо завършена в същата печална 1835 година в сегашния си неугледен вид, разнообразен единствено от остроумните стенописи на Захарий Зограф по фасадите, довършващи това, което майсторите не успели да създадат в бързината.
През следващата 1836 година обаче младият майстор успява най-сетне да разкрие своите възможности. Още със завършването на работата в Преображенския манастир той се включва в строителната тайфа на стария търновски устабашия Иван Давдата, която предната 1934 година е започнала градежа на голяма черква, посветена на Свети Никола в търновската махала Вароша. Както отбелязва Дабко УстаГенчов, уста Иван "отначало приел младия Фичев като прост надничар (башкалия б.а.), ала щом оценил после неговите способности, избрал го за свой помощник и му поверил всичката си работа". По- късно обаче устабашията, който бил "човек в преминала възраст", се поболял сериозно и тогава "препоръчал на гражданите за свой наместник помощника си Фичова. Църковното настоятелство без двоумение предало довършването на черквата на младия майстор-зидар, който наистина оправдал доверието му..."
В книжнината, посветена на Никола Фичев, се смята, че това е моментът, когато заради добрата си работа той бил препасан за майстор. Това обаче не е така. По това време организационната система на еснафите е била напълно избистрена и правилата й били много строго съблюдавани. Известните ни исторически сведения, а те са не едно, показват, че в етапите на своето професионално развитие всеки занаятчия е трябвало последователно да премине през четири етапа, докато започне самостоятелна практика, а именно чирак, калфа, баш калфа (калфабашия) и наемен майстор без собствен капитал (башкалия). Така че, получавайки майсторско звание, никой автоматично не е ставал "уста", наемащ и ръководещ постройки начело на строителен екип. Той постепенно е трябвало да завоюва своето място на строителния пазар в условията на голяма конкуренция. А членовете на еснафа не са имали интерес твърде често да произвеждат майстори, т.е. свои потенциални конкуренти. Както вече установихме, Никола Фичев е станал калфа около 1817-1818 година, така че при окончателното си преселване в Търново около 1830 година той вече е бил калфабашия. Така че е могъл да бъде произведен в башкалия (млад майстор) единствено в 1833 година. В строителното ателие на уста Иван Давдата той несъмнено се е включил като млад наемен майстор без самостоятелна практика. Именно затова в 1836 година е можел безпроблемно да поеме по-нататъшното строителство на черквата "Св. Никола" в Търново, като църковното настоятелство не поставило под въпрос неговата правоспособност. Както посочихме по-горе Дабко УстаГенчов отбелязва това категорично: "Църковното настоятелство без двоумение предало довършването на черквата на младия майстор-зидар ..."
Така че след успешния завършек на този строеж Никола Фичев е получил само широко обществено признание.
През следващия петгодишен период името на Никола Фичев е споменато само веднъж в сметководната книга на Преображенския манастир за 1839 година като майстор, наел изработката на иконостас за съборната черква. За този иконостас обаче в един Белишки ръкопис се твърди изрично, че е бил работен от Станю Марангозина, както впрочем още и иконостасите на "Св. Никола" и "Св. Богородица" в Търново, на съборната черква в Плаковския манастир и царските двери на Килифаревския т.е. на всички ранни черкви, градени от Никола Фичев. Като се има предвид, че информатор на автора е бил внук на Станю и самият той резбар, нямаме причина да се съмняваме в достоверността на написаното. Още повече, че досега авторството на тези творби е неустановено, нещо което е рядкост за Търновско, където резбарите обикновено се знаят. Можем спокойно да твърдим, че като строител на тези черкви Фичев е наемал и изработките на иконостасите им в съдружие със стария си приятел и родственик Станю. И несъмнено през зимните месеци той е работел заедно с него. Това съдружие според Белишкия ръкопис е продължило до 1848 година, след което Станю е започнал да работи самостоятелно.
Началото на това активно строително присъствие на Първомайстора в Търновско обаче започва седем години по-рано в 1841 година, когато захваща мащабни градежи в Килифаревския манастир. В продължение на две години тук той последователно издига ново жилищно крило, с чудесна архитектура и перфектна функционална схема, и голяма съборна черква.
В архитектурата на тази черква вече се появяват някои черти, характерни за цялото понататъшно творчество на Първомайстора. Фасадните повърхнини са разчленени с пиластри, увенчани с ломбардска аркатура, която стъпва върху профилирани конзолки. Над нея има едър конвексноконкавен корниз, маркиран отдолу с живописен едноредов зъборез. В челната фасада корнизът плавно се извисява в ъгловата кобилица, обрамчваща монументално каменнопластично пано, в центъра на което откриваме същия, много рядък за българските земи божигробски кръст, който виждаме и върху наскоро открития печат на Никола Фичев от 1840 година. И може би тук това е неговият майсторски знак.
Развитието на архитектурните идеи, заложени при съборната черква на Килифаревския манастир, изкристализират с пълна сила още при следващата черква на майстора "Рождество Пресветая Богородици" в Търново (1842-1844). Тук неговото творческо самочувствие и създаденият му обществен авторитет са вече достатъчно укрепнали, за да се запише в църковната кондика, че сградата е дело на "архитекъ: Колю Фиче". И с пълно право, защото това е една творба, достойна за възхищение.
Наистина в планово отношение черквата е решена в традиционната за българските земи трикорабна псевдобазилика с аркаден открит нартекс, позната ни от тридесетте години в няколко севернобългарски реализации, най-добрите от които принадлежат на тревненския първомайстор Димитър Сергюв. Всичко останало обаче носи нов почерк. Подчертани са в напречно отношение страничните изходи от наоса с елегантни балдахинови портици. Абсидите преливат в единен вълнообразен обем, разигран в плавна извита линия не само в план, но и по контура на корнизите. За първи път при тази черква Никола Фичев прилага върху западния фронтон и станалата по-късно легендарна "двойна фичевска кобилица" една плавна вълнообразна трицентрова линия, извисяваща се към небето по оста на симетрия. И върху тази изящна форма вместо кръст майсторът поставя обемната каменна скулптора на готов да литне орел. Неговият таен символ за възраждащия се български дух, който десетилетия след това ще откриваме в различни превъплъщения върху фичевите сгради.
От тези активни творчески години са ни известни още няколко сгради на Първомайстора. В 1846 година той завършва малката живописна черква "Успение Богородично" в село Присово. Въпреки че това е сграда, градена с ограничени средства, тя притежава елегантна архитектура с характерните фичеви ломбардски аркатури и мощен конвексноконкавен корниз върху лента от тухлен зъборез.
През 1848 година Никола Фичев заедно с приятеля си уста Велю за последен път отива на гурбет във Влахия. Защо се е наложило, не знаем, но най-вероятно е бил поканен за някакъв отговорен строеж, може би черква. След завръщането си от началото на следващия строителен сезон той започва да работи вече по на няколко строежа едновременно. Това е налагало да преосмисли изцяло организацията на своята деятелност.
За да анализираме този въпрос обаче, най-напред трябва да изясним няколко неща. Още Феликс Каниц и Константин Иречек от камбанарията на своето европейско възпитание и разбирания за архитектурата говорят за Никола Фичев като за "прост зидарски майстор", "с ограничени, елементарни знания". След тези изявления на високоуважавани учени на пишещите за него, начиная с първите му биографи, не им е оставало нищо друго, освен да започнат да го титулуват "самоук", макар и с добавка "гений".
По-горе ние накратко се спряхме върху етапите на обучение в еснафските сдружения. Показахме, че това е бил непрекъснат процес, продължаващ за всеки строител по-вече от 20 години. Такава е била древната практика. По същия начин са се школували и всички европейски архитекти, скулптори и художници на Средновековието и Ренесанса.
Многобройните “съвременни технически училища", за които говори Феликс Каниц, са изобретение на ХVIII и найвече ХIХ век. И няма нищо чудно в това, че в западналата Османска империя през тези векове е продължила да съществува старата европейска система на архитектурно обучение тази на практическите строителни ателиета. Тук преподаватели са били първомайсторите, предаващи на чираците и калфите събрания хилядолетен опит и личните си виждания за архитектурата. Тук, участвайки в десетки строежи, те са придобивали и практически познания за материалите и конструкциите, за фундирането и покриването, за функционалните схеми и архитектурната естетика, за каменоделството и дърворезбата, за количествените и стойностни сметки и начина за сключване на контракти с поемане на гаранционни срокове и етични отговорности. И най-добрите български архитектурностроителни школи са били тези, които са имали най-дълъг, многовековен опит, а именно Търновската, Дебърската, Костурската, Корчанската и Радомирската. Опит както в масивните, така и в паянтовите конструкции.
Нелепо е да се твърди, че един майстор като Никола Фичев, обучаван по този начин в продължение на 23 години от десетгодишната до Христовата си възраст, е бил "самоук" и "неук". При препасването си за майстор той е имал в определено отношение неизмеримо повече строителни познания и опит от завършилите няколкогодишните технически училища европейци.
Както отбелязват биографите му в началото на 30-те години, работейки заедно със Станю Марангозина, той се е доограмотил. Няколкото по-късни запазени негови сметки показват един обработен скорописен почерк на човек, който често се занимава с писане и изчисления. Той не изписва бавно, несигурно и разкривено буквите, не! Личи си, че изписаното се състезава със скоростта на мисълта и изчисленията му. А количествените му сметки са били толкова перфектни, че в не един случай след завършването на строежа не оставало почти нищо от приготвения материал. Първомайстора е владеел освен матерния си език още турски "фарси" (т.е. безупречно) и разбираемо гръцки и румънски.
И накрая, нека се спрем и върху разногласието между авторите по въпроса дали Никола Фичев е изработвал планове за сградите си или само дървени и восъчни макети. Една част от писалите по този въпрос твърди, че "за постройките си Фичов не давал никакви планове и проекти, защото не умеел да чертае такива". Но редица публикации сочат друго. В търновския пътеводител от 1907 година арх. Козаров е записал нечий спомен за майстора, според който, когато той станал известен "отвсякъде го канеха да скрои план на църквата и да наглежда работенето й." В един османотурски документ за строителството на моста в Ловеч се споменава, че майсторът "се е върнал оттам в Търново с подготвените материали", т.е. одобрени проекти и изчисления. Андрей Торньов, вследствие на разговора си през 1902 година с работилия заедно с Никола Фичев майстор Раю Пенюв от село Черешово, отбелязва: "Колю Фичето макар и неграмотен (?) обаче за своите постройки си е изготвял чертежи-проекти." В статията, към която за първи път публикува посмъртната снимка на Първомайстора, търновчанинът Георги Ганчев е също категоричен: "Аз с очите си съм виждал как уста Колю нарисува плана на общината..." И продължава: "както за плана, така и за строежа на зданието се почудиха тогава всички майстори и дюлгери и европейски инженери, между които един от Цариград, който бе повикан да уреди плана, но не можа и си отиде." През 1952 година арх. Стефан Манев е още по-категоричен: "Знае се с положителност, че Колю Фичето е нанасял графично своите проекти... Той си е служил с линеал и триъгълник. Неговият внук, сега покойник (за съжаление не посочва точно кой б. а.), си спомня как дядо му Колю след уморителен ден на своите строежи е създавал своите проекти. Ето какво разказва той: "Аз дълго гледах с детските си очи чудните чертички, облегнал ръце на коленете му вечер край камината. Баба, която се занимаваше с внучетата, от време на време подканваше стареца да прекъсне работата си и да вечеря, а дядо, който даже не надигаше глава, продължаваше да размерва нещо по дъската."
И така, ако обобщим посочените по-горе сведения, отпада всякакво съмнение, че поне след 60-те години на ХIХ век първомайстор Никола Фичев вече е чертаел проектите на своите сгради. Макетите, изработвани от него, както това и до днес се практикува от архитектурните среди, са били само помощно средство, изясняващо обемите на сградите и представящо ги в разбираем вид пред поръчващите.
Нека сега да резюмираме. Никола Фичев е бил изключително добре школуван строител, получил архитектурната си подготовка за период от 23 години при водещи майстори от две основни български школи Търновската и Корчанската (респективно Брациговската). Той е бил запознат със съвременната европейска архитектура от изявите й в Румъния, Истанбул и Одрин, където по това време са работели някои западноевропейски архитекти и каменоделци. Добре е познавал и старата българска доосманска архитектура, както е видно от собствените му реализации. Отлично и с голяма точност се е справял с изработването на количествени и стойностни сметки. Сам и с вещина е избирал строителните си материали камък, дърво, тухли, ковано желязо. Изработвал е проекти и много добри макети за своите сгради и съоръжения. Владеел е резбарство и каменоделство. Ползвал се е от три чужди езика, необходими за договаряне на сгради при работата му извън българските земи.
Необходимо е да сложим най-после точка на насажданата волно или неволно повече от сто години представа за него като за "самоук", "неграмотен", "полуграмотен", "прост майсторзидар" и пр. и пр. Архитект Никола Фичев не е бил нищо от това. Той е професионално образования, интелигентен, високо талантлив творец, доказал на съвременниците си своя съзидателен гений с не една сграда и съоръжение. При всичко това е бил и обществено ангажирана личност, болееща за свободата и просперитета на своя народ. Бил е дълбоко вярващ в християнските добродетели човек. С други думи, с право Никола Фичев се счита за една от най-ярките ренесансови фигури на българското Възраждане.
Ако след казаното дотук се върнем към последната година от 40-те на ХIХ век, когато Първомайстора в разцвета на силите си започва широкомащабна дейност в Търновско, то ще установим, че тя несъмнено е изисквала нова строителна организация. Работата върху повече от една и то монументална сграда не е можело да се върши само от гравитираща около устабашията си по стар начин строителна тайфа. Широкомащабното обществено строителство на зрялото Възраждане е изисквало от най-търсените строители да намерят нова организационна форма. Това е съвременната проектантскопредприемаческа система, при която Първомайстора работи по свои чертежи едновременно с няколко екипа, всеки един намиращ се под техническото ръководство на майстор, школуван при него. Именно това е накарало Никола Фичев да усвои проектирането.
В преломната 1849 година Първомайстора започва едновременно строителството на черквите "Св. Димитър" в Лясковец, "Св. Никола" в Горна Оряховица, "Св. Николай" в Дряново и "Св. Марина" в Търново, както и на някои къщи в старопрестолния град, между които основно място заема тази на Никола Коюв, известна под името "Къщата с маймунката". По същото време според нас той строи още и къщи в Лясковец и Горна Оряховица. През 1850 година изгражда и хана на х.Минчо Хаджицачев в Търново.
Тази широкомащабна строителна програма, подета в 1849 година, той приключва успешно за три години, което показва удивителна трудоспособност и организаторски талант. Още в същата 1849 година са завършени жилищнотърговската сграда на Никола Коюв и черквата "Св. Димитър" в Лясковец. На следващата 1850 година са привършени "Св. Марина" и хана на х. Минчо в Търново, в 1851 "Св. Никола" в Дряново и накрая през 1852 година "Св. Никола" в Горна Оряховица.
Към този творчески период от живота на Никола Фичев принадлежи и определена еволюция във вижданията му за архитектурата на жилищните и търговски сгради.
д-р арх. Николай Тулешков
Основен доклад на юбилейната научна конференция
© Вестник "Арх&Арт"
Виж също:
www.Pravoslavieto.com