Гностицизъм
Гностики - еретики первых веков христианства.
В основе их учения, которое они выставляли как истинное религиозное знание (γνώσιζ), лежали начала греческой философии, иудейского богословия и восточных религий, особенно Зароастра, в смеси с христианским вероучением.
Еретические мысли гностического характера отрывочно проповедовались еще еретиками апостольского времени (см. симониане, керинфиане, докеты, николаиты); но во II в. развились целые гностические системы, в которых основные факты и учение христианства, оторванные от их исторической почвы, разработаны в смысле языческой мудрости и выражены в мифологической форме.
Исходным пунктом миросозерцания большей части гностиков был дуализм: основными началами бытия и жизни они признавали с одной стороны Верховное Существо, или Высочайшего Духа, с другой - материю.
Верховное Существо они представляли самостоятельным, независимым началом света и добра, источником духовной жизни. Как источник духовной жизни, оно, по мнению их, производит из себя чрез истечение (эманация) множества эонов (άιώνεζ), духовных вечных существ, которые составляют всю полноту бытия, почему совокупность их и называется плиромою (πλήρωμα).
Материя, наоборот, у гностиков представляется как самостоятельное независимое начало чувственной материальной жизни и зла.
В основных взглядах на начала своей системы гностики были согласны между собой, только в понятиях о свойствах материи расходились. Одни, сообразно учению Платоновой философии о материи, как μήον (не сущее), видели в ней мертвый хаос, безжизненное, недеятельное начало; другие, сообразно учению религии Зароастра об Аримане, видели в материи живое и деятельное начало зла. Отсюда гностики распадаются на два класса, на гностиков александрийских, усвоивших первое воззрение, и гностиков сирийских, усвоивших второе воззрение.
Дальнейшее их миросозерцание, при сходстве в существенном, развивается также в двух главных направлениях, сообразно тем или другим взглядам на материю. По представлению александрийских и сирийских гностиков, видимый мир (χοσμοζ), в котором проявляются духовное и материальное начала, произошел из смешения духовного мира с материальным, или плиромы с хаосом. Но самый образ смешения они представляли различно, сообразно своим взглядам на материю.
Александрийские гностики учили, что один из эонов, далеко отстоящий от своего источника, оторвался, по своей слабости, oт плиромы и погрузился сам собою в материю; по другим же - от полноты света в плироме одна частица упала в материю и одушевила ее.
Сирийские гностики утверждали, что один из крайних эонов, постоянно находившийся в борьбе с материей или царством сатаны, наконец, был поглощен ею.
Так или иначе, слившийся с материей эон, как дух царства света, порядка и гармонии, старается в области материи установить стройное течение жизни, - он делается творцом (Димиургом) видимого мира, в котором духовное и материальное перемешаны между собой. Противоположность, в которой последнее находится к первому, сделалась причиной зла. Только, по представлению александрийских гностиков, духовные элементы, или добро, берут перевес над материальным, или злом, так как материя вследствие своей безжизненности противодействует духу только как масса, а не как живая самодеятельная сила; по представлению же сирийских гностиков, наоборот, материя, или зло, - так как она есть живая деятельная сила, - берет перевес над духом, или добром.
Далее, по учению тех и других гностиков, вся мировая жизнь проходит в постоянной борьбе духовного и материального начал, добра и зла; причем дух стремится освободиться от уз материи, а материя - удержать его.
Что касается отношения Димиурга к миру, то, по представлению александрийских гностиков, он старается помогать добру в борьбе со злом, для чего избирает себе один народ (иудейский), которому сообщает в Моисеевом законе хорошие правила и полезные учреждения. По представлению сирийских гностиков, напротив, Димиург, - так как он, будучи покорен царством зла, действует под влиянием его, - невольно помогает больше злу, так что все действия его, - в иудействе ли то или в язычестве, - направлены к удержанию духа в узах материи. Таким образом, александрийские гностики, в противоположность сирийским, признавали за иудейской религией благотворное значение в освобождении добра от зла и даже видели в ней приготовление к окончательному освобождению первого от последнего.
В этом последнем пункте, т.е. в учении об освобождения добра от зла, или духа от уз материи, гностики входят в соприкосновение с христианством и обезображивают его учение. По их представлению, Верховное Существо, чтобы дать торжество духу над материей, или, как учили сирийские гностики, чтобы разрушить злое царство Димиурга, посылает в мир своего Верховного эона, который, по александрийским гностикам, при крещении соединился с человеком Иисусом и при страданиях оставил его, а по сирийским гностикам - принял только вид человека, не будучи им на самом деле (докетизм). Этот эон сообщил людям гносис, т.е. открыл им, что они духовного божественного происхождения, и указал средства избавиться от материи.
Вся деятельность этого божественного посланника, или Христа, тем и ограничивалась: смерть Его не имела у гностиков никакого значения, так как, по александрийским гностикам, страдал человек Иисус, а по сирийским - Божественный эон только оказался страждущим.
Христос сообщил людям двоякое учение: избранным преподавал духовное учение, которое имеют гностики, как люди по преимуществу духовные, а чувственное вообще всем людям, которое заключено в книгах Св. Писания и которое содержит вся христианская Церковь. Средства к освобождению от зла, сообщенные Христом и сохраняемые гностиками, - это возвышение духа над материей при руководстве гносиса, борьба с ней и, наконец, действительная победа духа. Но в этом отношении сильно обнаруживается различие между александрийским и сирийским гносисом.
Александрийские гностики по самым принципам, так как они признавали в Димиурге орган Высшего Бога, который по Его идеям создал природу и дал древний закон, должны были соблюдать известную умеренность в отношении к телу и к миру, а также подчиняться закону: особенно они соблюдали достоинство брака, отчасти потому, что в сильно населенной иудеями Александрии всегда сохранялся тот высокий взгляд на брак, который составлял особенность иудейства; отчасти потому, что там же была сильно распространена система Валентина, которая населяла плирому чистыми четами эонов и в их сочетаниях видела небесный прообраз брака.
Иначе смотрел сирийский гносис, который из миросоздателя и законодателя сделал существо, совершенно враждебное Высочайшему Богу и Его мироправлению. Из этого гносиса вышла крайне фантастическая и мрачная вражда к миру, обнаружившаяся двояким образом: у более благородных людей - в виде крайне строгого образа жизни, который избегал всякого соприкосновения с миром; у нечистых же, склонных к распущенности, она выражалась в дерзком пренебрежении всякими нравственными законами. Первые носили имя энкратитов (воздержанных), а последние антиномистов или антитактитов. Первые предписывали обязательное безбрачие и пренебрежительно относились к браку, как к чему-то нечистому, совершенно преступному; последние оправдывали всякое удовлетворение постыдных страстей на том основании, что это также ведет к поруганию и уничтожению материи; для таких еретиков всякий нравственный закон представлялся только ограничением свободного духа, переходящей формой, которая не должна стеснять человека, достигшего высшего гносиса.
Окончательным актом мировой жизни, по представлению всех гностиков, должно быть возвращение всех составных частей плиромы в последнюю, т.е. слияние духовного элемента со своим источником, после чего материя, лишенная всего высшего, обратится опять в состояние хаотическое, из которого была вызвана, и царство тьмы всецело будет ограничено само собой. Этот последний акт мировой жизни, называемый гностиками "восстановлением всех вещей", представляет собой не что иное, как восстановление дуализма в его первобытной форме.
С.В. Булгаков, "Справочник по ересям, сектам и расколам"
© Издательство «Современник», Москва, 1994.
Гностическите произведения представляват многообразна религиозна литература от първите векове на християнството, създадена в кръга на гностиците.
Гностици (от гръц. gnosis 'знание, познание, наука') е прието да се наричат представителите на религиозни течения, опитващи се да съчетаят Евангелието с източно-елинистичната теософия, окултизма и митологията. Разцветът на гностицизма е през ІІ-ІІІ в., но влиянието му е по-продължително. Една гностична секта съществува и в наше време (мандеите, от арам. манда "знание").
Тъй като от гностичните среди са произлезли няколко евангелия, деяния, послания и откровения, които претендират за истинност, гностицизмът принадлежи не само към областта на църковната история, но и към сферата на библиоложката наука. Това е още по-очевидно от факта, че отделни гностически писатели вероятно са имали за прототип досиноптичната традиция.
За един от първите гностици се смята самарянинът Симон Хитонски (Деян 8:9-24). След него се нареждат: Доситей, Менандър, Юстин Гностик, Керинт, Саторнил, Василид, Валентин, Карпокрит и техните последователи, а също и групата на каинитите, нахашените (офитите) и други. Особено място в гностицизма заема Маркион Синопски, който всъщност не е гностик, но е близък до гностиците по някои въпроси.
До средата на ХХ в. са известни броени паметници (Пастис София, Тайната на великото Слово, Евангелие от Мария, Оди на Соломон). Сведения за останалите се черпят от полемични произведения на отците на църквата и древните църковни писатели (св. Ириней Лионски, св. Иполит Римски, св. Климент Александрийски, Тертулиан, св. Епифаний Кипърски, Евсевий Кесарийски, блаж. Августин, блаж. Йероним и др.). Тези сведения създават доста пъстра картина на секти, учения и школи, чиито системи често си противоречат една на друга. Дори в характеристиката на една и съща доктрина полемистите често се разминават (напр. св. Ириней Лионски и св. Иполит Римски описват различно системата на гностика Валентин).
Достъпът до гностическите книги става възможен едва след 1945 г., когато в Египет, близо до Наг Хамади (Хенобоскион), е намерена цяла гностична библиотека, скрита в монашеско гробище. Тя съдържа тринадесет сборника, включващи петдесет и три трактата. Всички те са преведени от гръцки на коптски език. Библиотеката е събрана от иноците, обитаващи първите монашески селища в края на ІV в., вероятно още докато е бил жив преп. Пахомий, основателя на монашеството с общ бит (Наг Хамади се намира недалече от първата му обител). Но гръцките оригинали на книгите водят началото си от по-ранно време (ІІ, ІІІ в.) и може би дори от края на І век. Мандейските паметници стават известни още през ХІХ в., а през 20-те години на ХХ в. са открити нови (но всичките със среновековен произход).
Интерпретацията на гностицизма е до ден днешен предмет на научни дискусии. Има няколко възгледа за това явление в религиозната история.
1. Отците на църквата, а след тях Неандър и Харнак разглеждат гностицизма като резултат от проникване в църквата на елинизирани източни доктрини, т.е. виждат в него християнска ерес, или, както се изразява Харнак, "силна елинизация на християнството".
2. Други автори (напр. Ренан, Бусе и Бултман) определят гностицизма като определен стадий от развитието на синкретичната ирано-вавилонска религия, която се появява преди християнството и се опитва да го асимилира. Вариант на тази хипотеза намираме в митологичната теория (Древс), според която християнството произлиза от гностицизма.
3. Трети (Г. Йонас) смятат, че гностицизмът от първите векове на християнството е само една от проявите на теософията, която се възражда под различни форми във всички времена. Тази гледна точка се потвърждава от много факти. Гностични тенденции във вид на опити да се намери истинската религия чрез сливане на източната мистика, окултизма и синкретичното езичество с философското съзерцание наистина са съпровождали духовната история на човечеството от епохата на елинизма до наши дни. Духът на гностическата теософия присъства в александрийското юдейство и в неоплатонизма, в неопитагорианството и в античните мистерии, в манихейската религия и в кабала. Западното средновековие го познава под формата на албигойството (катаризма), а източното - под формата на богомилството и павликянството. Гностични елементи присъстват в учението на Бруно, Парацелз и Бьоме. В ново време гностицизмът се възражда в теософията и антропософията, а също така в синкретичните ориенталски секти (кришнаити и т.н.).
Но както сочи преводачката и изследователката на текстовете от Наг Хамади Трофимова, гностицизмът от първите векове на християнството е специфична форма на мироглед, която не трябва да се откъсва от историческия контекст. В тази си форма гностицизмът е бил несъмнено особена интерпретация на християнството в духа на крайния спиритизъм. Нито един дохристиянски документ, който може да бъде признат за гностичен в прекия смисъл на думата, не е намерен. Ръкописите от Наг Хамади доказват, че гностицизмът е използвал християнски източници, а не обратното. Във връзка с това гностицизмът се дели на:
- източен, който е зависел повече от юдейството, маздеизма, вавилонската митология, и
- западен, който води началото си от учението на Платон и неопитагорeйците.
Това деление е доста условно, тъй като науката не разполага с изчерпателен брой паметници, а гностицизмът се характеризира с непостоянство и неяснота на представите си, които често преминават от една доктрина в друга.
Основите на гностичния мироглед могат да се определят само в най-общи черти. Разногласието на източниците, усложнения символизъм и стремежът към езотеризъм не позволяват да се обособи единна стройна концепция.
Гностицизмът е безусловно "религия на спасението". Теолозите й се колебаят между пантеизма и дуализма, но в основата си тя е монистична. Над всичко стои непознаваемото съкровено Божество. То създава сложна йерархия от духовни сили (еони), които с отдалечаването си от Божеството все повече се доближават до хаоса и небитието. Една от йерархиите, Световната душа (Ахамот, София), съблазнена от своеволието, се оказва в плен на материята. Материалното й състояние е низше, изпълнено със страдания. Така "светът се е появил по грешка" (Евангелие от Филип, 99).
Страдащата Душа на света страда във всеки човек. Единствена възможност за нейното спасение е да познае небесния си произход и да се освободи от оковите на материята. Това съвпада напълно с доктрината на древноиндийската философия за авидя (санскр., буквално "липса на знания"), която пречи на човека да постигне тъждеството си с Абсолютното. За да бъде спасена Световната душа, на земята е изпратен един от еоните, Христос, който, съединявайки се с човека Исус, разкрива на избрани и посветени хора тайната на истинското познание (гносиса). Преди него юдейският народ е бил ръководен от един от еоните, Демиург (Създателя). В сравнение с най-високите еони той е бил ограничено и низше същество. Според една версия той се противопоставил ожесточено на Спасителя и подбудил враговете му да го разпънат. В момента на разпятието обаче Христос напуснал Исус и възтържествувал над тъмните сили. Според друга версия Демиург, подобно на Симеон Богоприемец, посрещнал радостно Христос, признал своето незнание и му отстъпил мястото си. Тялото на Исус Христос е било призрачно (докетизъм), затова и страданията му са били илюзорни. Да разберат истината, разкрита от Исус, могат само "духовните" хора, на "плътските" това не е дадено. "Духовните" трябва да намерят по пътя на екстатичното съзерцание покой в Единия. Във връзка с тази концепция се почитат враговете на Демиург - Каин и Змията (евр. нахаш, откъдето произлиза названието нахашени, или офти от гръц. ofi~ - 'змия'). Сотерологията на гностичните писатели има два нюанса. При Василид крайна цел на спасението е пълното разтваряне в Единия, "великото неведение" на безсъзнателното, а при Валентин - пълнотата на света и радостта на Душата, върнала се при своя Баща. Материята и тези, които са били нейни роби, ще изчезнат. Ще останат само "духовните" в "пълен покой".
За гностиците християнството е висша абсолютна религия, но според тяхното тълкуване. От Христос, учели гностиците, хората са разбрали, че могат да открият своята единоприродност с Бога. Творецът, за когото се говори в Стария Завет, не е можел да даде истинско знание поради своята уж ограничена природа. Но той не се разглежда като зло начало. По този начин гностиците се опитали да решат проблема за съотношението между двата Завета. Тъмен полюс за тях била материята, което водело до краен спиритизъм и аскетизъм (а понякога до иморализъм, тъй като плътските дела според тях нямали реално значение). Само Маркион съвсем определено характеризира старозаветния Бог като зло начало.
Цялата тази доктрина с призива си да се търси истината само в самовглъбяването, с отказа си от активно нравствено служене, с езическата си христология и пантеистична сотерология, с откъсването на Стария Завет от Новия Завет, с учението си за материята като зло е коренно противоречива на основите на християнството. Затова св. отци на църквата се противопоставяли на влиянието на гностицизма, който бил особено опасен с това, че се развивал вътре в църквата, прикривайки се с християнска фразеология (терминът "гностик" за църковните учители от онова време има и положителен нюанс, например за св. Климент Александрийски и Ориген).
Гностическите евангелия (Евангелие на истината, Евангелие от Тома, Евангелие от Филип и др.) се отличават с висока художественост, приповдигнат стил и по форма са преди всичко логии. Авторите им се интересуват не от земния живот на реалния Богочовек, а само от поученията на небесния еон, разкриващ тайната на спасителния живот и "знанието". Така например всички изречения в Евангелието от Тома започват с думите "Иисус каза" и само рядко включват диалог на Иисус със слушателите и учениците му. На пръв поглед това Евангелие много напомня каноничните. Но при внимателен прочит става очевидно, че е далече от истинската Добра вест. Основна задача е да "познаеш себе си" (Евангелие от Тома), а чрез това - своята причастност към Божеството. Добрият пастир спасява не просто заблудената овца, а най-голямата ("духовния" човек), която обича повече от останалите деветдесет и девет (Евангелие от Тома, 111). Божието царство е "изход от мъките, които телесните страдания причиняват" (Книга на Тома, 145). Христос е представен като еманация на патеистичното Божество. "Иисус каза: аз съм светлината, която е върху всички, аз съм всичко - всичко е произлязло от мене и всичко се върна при мене. Разсечи дърво: аз съм там; вдигни камък и ще ме намериш там" (Евангелие от Тома, 81).
В гностическите писания има препратки към Стария Завет като към авторитетен източник (особено в Разяснение за Душата). Но в цялостта си той се признава за "мъртъв" (Евангелие от Тома, 57). Учението на Христос е претълкувано в духа на спиритизма, с акцент върху самовглъбяването и медитацията над образи от гностичната митология (историята на Душата и еоните). Световната душа е получила "бащината божественост, за да се обнови, за да я приемат отново там, където е била първоначално (подчерт. - А.М.). Това е възкресение от мъртвите. Това е спасение от пленничеството. Това е въздигане към небесата. Това е пътят към Бащата" (Разяснение за душата, 134).
Подобен принцип е по-характерен за Веданте или Платон, отколкото за библейската традиция. Въпреки това, тъй като някои гностически секти и произведения са били още генетично свързани с юдейската среда, не е изключено в тях да има отзвуци от истинското предание. В Евангелие от Тома се поставя високо Яков, Божия брат (13), макар че се отрича обрязването. Възможно е това Евангелие да не е просто преработка на каноничните текстове. Явно авторът му е имал на разположение някои недостигнали до нас древни логии и аграфи.
Но да се признаят Евангелието от Тома и аналогичните му произведения за източник на новозаветна писменост не позволяват нито хронологически съображения, нито очевидната им наситеност с дух, който не е характерен за Христовото евангелие. Гностицизмът е искал да го подмени с гръко-източен спиритизъм и вглъбеност в себе си, която позволява да се гледа на човека като на резултат от грешка и падение. "Не случайно привържениците на гностичния и християнския път са спорели жестоко помежду си. Вместо физическо неучастие в действителността, вместо преживяване от естетически тип, обещаващо усещане за хармония в личния екстатичен порив, християнството призовавало към нови отношения между хората, изисквало да се изпълни нов нравствен дълг. Това бил път на религиозна етика и именно затова, че е бил път на етика, а следователно на пряко участие в живота, е привличал към себе си; догмите на християнската религия побеждавали овехтяващите нравствени норми на античното общество" (М. К. Трофимова).
Борбата с гностицизма била дълга и трудна. Дори след победата над него спиритичната съблазън увличала част от монашеството (вж. Евагрий Понтийски). Не случайно единствената гностическа библиотека е оцеляла в манастир.
Сведения за гностиците вж. в произв. на горепосочените св. бащи и учители; преводи на ръкописите от Наг Хамади в кн.: Трофимова М.К., "Историко-филос. вопросы гностицизма", М., 1979 (посочени са оригиналните издания и прев. им на чужди езици); АДХ, с. 161-334. Много Г. п. в рус. превод на Аверинцев са поместени в кн. "От берегов Босфора до берегов Евфрата".
Болотов В.В., "Лекции по истории древней Церкви", СПб., 1910, т.2; Пг., 1907-18, т.2; Бычков В.В., "Эстетика поздней античности: II-III вв.," М., 1981; Гарнак А., "История догматов", в кн.: "Общая история европ. культуры", СПб., 1911, т.6; "Гностицизм", НЭС, т.13; "Гностицизм", ПБЭ, т. 4, с.418-34; Дюшен Л., "История древней Церкви", пер. с франц., М., 1912, т.1; Иванов А.И., "Новое апокрифич. Евангелие Фомы", ЖМП, 1959, № 9; Иванцов - Платонов А.М., "Ереси и расколы первых трех веков христианства", М., 1877, ч.1; Карсавин Л.П., "Свв. отцы и учители Церкви", Париж, 1927, гл. 2; Мелиоранский Б.М., "Из лекций по истории и вероучению древней христ. Церкви (I-VIII вв.)", СПб., 1910, вып.1, гл. 5; Николаев Ю. [Данзас Ю.Н.], "В поисках за Божеством. Очерки истории гностицизма", СПб., 1913 (най-пълни данни за гностицизма в рус. л-ра до откритието в Наг Хамади); Пайкова А.В., "Отражение некоторых гностич. представлений в памятниках сир. повествоват. лит-ры", ППС, 27 (90), 1981; Поснов М.Э., "Гностицизм и борьба Церкви с ним во II в.", К., 1912; Поснов М.Э., "Гностицизм II в. и победа христ. Церкви над ним", К., 1917; Поснов М.Э., "Самарийские маги — христианские ересеархи", К., 1917; Ренан Э., "Христианская Церковь", пер. с франц., СПб., [1907]; Робинсон Д.М., "Раннехрист. рукописи с берегов Нила", пер. с англ., «Курьер ЮНЕСКО», 1971, № 5; Рыбинский В., "Самарянство и гностицизм", «Странник», 1914, № 3, 1916, № 1; Свенцицкая И., "Тайные писания первых христиан", М., 1980; Трофимова М.К., "К переводу рукописей из Наг-Хаммади", Труды Международной конференции «Эйрене», М.-Ереван, 1977; Трофимова М.К., "Гностицизм: Пути и возможности его изучения", ППС, 26 (89), 1978; Трофимова М.К., "Гностич. проблема в совр. культуре Запада", в кн.: "Культура и искусство антич. мира", М., 1980; Шмидт П., "Гностицизм вчера и сегодня", «Символ», № 7, 1982. Библиогр. на чужди езици се намира в кн.: Трофимова М.К., "Историко-филос. вопросы гностицизма", а също в кн.: Еnc.Кat., t. 5, s.1201-08; Pokorny P., "Pisen o perle", Praha, 1986; Quasten. Patr., v.1, p.254-77. Вж. също ст. Ръкописите от Наг Хамади.
– сирийски автор на гностически произведения (вж. и Валентин). Като младеж живее в Антиохия, оттам тръгва на пътешествие из Парфия (Иран), където вероятно се запознава с *маздеизма. През 20-те години на ІІ в. пристига в Александрия и основава там своя школа. Написва произведение, състоящо се от двадесет и четири книги - "Екзегетика", което съдържа гностически тълкуване на евангелските текстове. Твърди, че е усвоил тайно учение, в което го е посветил някой си Главкий, ученик на ап. Петър. Кое точно Евангелие коментира не е известно, тъй като книгите му са запазени само във вид на незначителни фрагменти. Според св. Иполит Римски използва апокрифното Евангелие от Матей, познава явно и каноничните книги на Новия Завет.
Да съдим за възгледите му можем само по цитати и преразкази на противниците му. Явно има типичната за гнос. литература представа за Божеството. От неизразимото Единство се раждат висши и низши ангели (еони). Един от низшите ангели е старозаветният Бог. Той и други низши еони управляват народите, но само увеличават страданията на хората и всички твари. Тогава Божеството изпраща на света един от висшите еони, който се нарича Нус (гръц. no$~ 'мисъл, ум, разум'). Той влиза по време на кръщенето в човека Иисус и остава с него до смъртта му (в момента на разпятието напуска Иисус). Така Иисус има задачата "да подобри" бедственото състояние на света.
Богословието си Василид излага във вид на умозрителни митове, предназначени за медитация. Както отбелязва Ренан, "метафизиката на Василид напомня по болезненото си величие метафизиката на Хегел". Целта на световния процес Василид вижда в пречистването от носещите мъка въжделения и в намирането на покой в безсъзнателното битие.
Сидоров А. И., "Гностицизм и философия (Учение В. по Ипполиту)", в кн.: "Религии мира: История и современность", М., 1982; Соловьев В. С., "В.": в: "Собр. соч.", т.1-10, СПб., 19142, т.10.
- античен мислител, един от най-големите автори на гностични произведения. Роден и получил образование в Египет, където приема християнството. Мирогледът на Валентин се формира под влиянието на Василид, но той се смята за наследник на тайно апостолско предание, което възприема от някой си Теод, когото представя за познаващ ап. Павел. Още в Александрия има последователи, но с особена популярност започва да се ползва в Рим, където пристига през 40-те години на ІІ век. Има дори момент, когато му предричат мястото на римски епископ, но на това се възпротивяват защитниците на православието, по-специално мчк. Юстин Философ. Според някои сведения Валентин е отлъчен от църквата. Умира на остров Кипър. И макар че е отхвърлен като лъжеучител, доста дълго съществуват групи негови привърженици.
Доктрината на Валентин не е така мрачна и песимистична като доктрината на Василид, но в общи линии е близка до нея. Двамата гностици разглеждат света като еманация на висшето
непостижимо Божество (Бездната). От Бездната се раждат на двойки тридесет духовни начала - еони (гръц. мaўiўwn 'век, вечност'), представляващи пълнотата на вторичното битие -
Плеромата (гръц. pl/rwma 'пълнота'). Плеромата се опитва да се съедини с Бездната.
Един от еоните, Мъдростта (sofja), нарушава в страстния си порив към Единствения хармонията
на Плеромата и създава жалкия свят на материята. За да възстановят равновесието на двата висши еона на света идват Христос и Св. Дух. Те разкриват тайната на хармонията и
пълнотата. Към тази тайна се приобщават избраните и посветените, които се освобождават от веригите на материята чрез висшето мистич. знание (гносис).
Учението си Валентин излага в книгата "Евангелие на Истината" (намерена през 1945 г. в Египет близо до г. Наг Хамади). Христос е изборазен в нея като небесно Същество, което само има "подобие на плът" и се опитва да разтвори очите на хората за духовната им природа. "Той им дава светлина. Той им дава път. Този път е истината, на която той учи". Спасението на човека е в събуждането му от съня, а сънят е земния живот, изпълнен със страдания. Спасението е в това да осъзнаеш себе си като единосъщ със света на небесната Плерома. Тези идеи, напомнящи поразително гръко-индийската мистика, са по същество дълбоко чужди на апостолското предание за Христос.
"The Nag Hammadi Library in English", Ed. J. M. Robinson, Leiden, 1977.
ПБЭ, т. 3, с.106-08; Соловьев В. С., "Валентин и валентиниане", Собр. соч., СПб.,
19142,т. 10; вж. също библиогр. към *Гностични произведения.
Антропософия (като тълкуване на Библията) - от гръц. antrwpo~ 'човек' и sofja ‘мъдрост, наука’. Окултно-мистично учение, представляващо възроден гностицизъм. Основател на Антропософията е немският мислител Рудолф Щайнер (1861-1925) - първоначално близък с теософските кръгове, които в търсене на универсалната най-стара религия въвеждат индийските учения, съчетани с опростен еволюционизъм. Щайнер скъсва с теософските сдружения в началото на ХХ в. и се посвещава на целта да изгради собствена доктрина на основата на опита на европейския християнски мистицизъм. Но християнската фразеология на концепцията му, получила названието Антропософия, или "духовна наука", има само външно съзвучие с истинското християнство. В нея се влага съвсем друг смисъл.
Антропософията се основава на предположението, че човекът може да развие в себе си способности, които му позволяват да проникне в свръхчувствените светове и да има за тях достоверна информация. Опитът на Щайнер и самата му личност играят в Антропософията ролята на абсолютен авторитет. Щайнер е убеден, че е успял да опознае закономерностите на историята, битието на духовните същества и тайните на висшите светове. Този псевдомистичен окултен опит той изразява, като рисува сложна картина на битието, където всичко е подчинено на закона на превъплъщението (превъплъщават се даже планетите).
Теологията на антропософията е пантеистична. Христологията й носи печата на езичеството: Христос е слънчево Божество, което е изпратено на земята и по време на кръщението се съединява с човека Иисус. Смъртта на Христос на Голгота променя астралната обвивка на земята. Този факт е предчувстван в древните мистерии (вж. Штейнер Р., "Мистерии древности и христианство", прев. от нем., М., 1912, вт. изд., М., 1990).
Най-убедително Щайнер е критикуван от Булгаков ("Христианство и штейнерианство", в сб.: "О переселении душ", Париж, 1935) и Бердяев ("Философия свободного духа", Париж, 1925; "Спор об антропософии", "Путь", 1930, № 25). Те посочват гностическия характер на доктрината, според която човекът е призван да се освободи от властта на космическите сили на материята. Същевременно пантеизмът на антропософията не признава човешката личност за истинска реалност и ценност. Нейната крайна съдба е пълното разтваряне в Божественото.
Щайнер пише много за Евангелията, разглеждайки ги в гностичен смисъл. Неговият последовател Емил Бок (1895-1959) предприема по-широк опит да изтълкува цялата Библия антропософски. За тълкуванията му са характерни неудържимата окултна фантазия, пълен антиисторизъм и натрапване на Писанието на абсолютно чужди му идеи (превъплъщаване, връзка на човека с духовното въздействие, идващо от планетите, образа на Христос като Слънчев Бог и т.н.).
Бердяев Н.А., "Теософия и антропософия в России", Собр. соч., т.3, Париж, 1989.
Аграфи (по-точно Аграфа, т.е. незаписани изречения) - изречения, приписвани на Иисус Христос, които не се съдържат нито в каноничните Евангелия, нито в апокрифите (запазени изцяло). Терминът е предложен за първи път от Кьорнер (1776 г.), който слага началото на изучаването им. Аграфите се срещат:
Произход на Аграфите. Аграфите са или 1) запазени от устната традиция, или 2) са фрагменти от евангелски апокрифи, или 3) принадлежат към ранната доканонична фаза на евангелската писменост, която предхожда създаването на четирите Евангелия (вж. Източници на свещ. книги). Истинността на аграфите се установява хипотетично, по родството им с каноничните Евангелия или, напротив, по близостта им до апокрифите. Но, както показват изследванията, дори тези аграфи, които биха могли наистина да принадлежат към ранното предание, не внасят във вероучителен и нравствен смисъл на Евангелията нищо съществено. Това е едно от свидетелствата, че Църквата предвидливо е запазила в канона най-необходимото за опознаването на Благата вест.
Най-пълен сборник с аграфи (с прев. на рус.) вж.: Таубе, М.А. "Аграфа. О незаписанных в Евангелии изречениях Иисуса Христа...", Варшава, 1936-49. В книгата е приведена и аргументация за достоверността на някои изречения. Аналогично произведение принадлежи на Йеремиасу - "Неизвестните слова на Исус (Unbekannte Jesusworte)", преведен на много езици.
Вж. също: АДХ, с. 33-46; Аграфы, в кн.: Настольная книга священнослужителя, т. 4, М., 1983; Лопухин, А.П. "Незаписанные в Евангелии изречения Христа Спасителя и новооткрытые изречения Его", l3gia Ihsou , СПб., 18982; Еп. Михаил (Чуб), "Аграфы в творениях св. свщм. Мефодия", ЖМП, 1954, № 6; Еп. Михаил (Чуб), "Памятники древнехрист. письменности", ЖМП, 1955, № 12; ПБЭ, т. 1, с. 297-316; Пивоваров, Б. "А.", ЖМП, 1974, № 8; RGG, Bd. 1, S. 177.
Виж статията Апокрифи от Александър Мен относно Старозаветните и Новозаветни апокрифи.
Текстовете са взети от кн. Словарь по библиологии от Александр Мень.
Използван е преводът на Павел Б. Николов,
http://members.fortunecity.com/pavel_nikolov/Biblio.htm.
По-голямата част (но не всички) позовавания на Св. Писание са дадени от Pravoslavieto.com по Синодалния превод.
www.Pravoslavieto.com