 |
| Иван Милев (1897 – 1927) |
|
|
|
Не бях престанал да бъда националист и патриот, но чуждият културен тип ми действаше по-силно. Провансалската земя бе влязла в легендата, в преданието и след това в житията на местните светци, и след това в поезията на труверите, и след това в пейзажа. Моята собствена земя оставаше като чист наглед, неосенена от трудовете на поета и художника.
Понякога ми хрумваше, че същото би трябвало да стане и с българската земя - че романът, поезията и пейзажната живопис трябва да ни разкрият духовното в тази пръст. Писателят или поетът трябваше да се върнат една епоха назад, за да го осъществят. Част от художниците се бяха заели с решаването на задачата. Над всички за мен стоеше грандиозният Ив. Милев.
Милев бе пръв и единствен нарисувал българското селско християнство. В неговата живопис са душите ни, нравите ни, надеждите ни, острите ни профили и облите ни гърбове, твърдите ни дълги пръсти, които хващат кораво кавала или брадвата.
В Ив. Милев имах това, което цивилизацията на Окситания ми даваше като цяло: молитвата в катедралата и цъфналото дърво на нивата.
Брой
22 за 2002 година
Посвещава се на 110-годишнината от рождението и 80-годишнината от смъртта на художника Иван Милев (19 февруари 1897 – 25 януари 1927).
Малцина са обръщали внимание на изображението върху лицевата страна на петлевовата банкнота от емисията 1999 г.: млад мъж – рус
и къдрокос като херувим, с високо чело, големи умни очи и фини черти. Вдясно от него – декоративен фрагмент – силует на жена с
елегантна шапка и птица, кацнала на рамото й, а върху рисунката – ръкописно надраскан стих.
Отдолу – характерният артистичен
подпис: Иванъ Милевъ//25.
Ликът и винетката са на талантливия и рано напуснал света "най-български" художник Иван Лалев Милев.
Не съм сигурна, че в нашето прагматично и болно от мегаломания съвремие изящното и многобагрено творчество на Иван Милев се познава, цени и обича в достатъчна степен от нашите сънародници, а още по-малко – от ценителите на живописта в чужбина. А би трябвало. Колкото и наивни, фантастично-отвлечени и отдалечени от днешната действителност да са творбите на неговия самороден и не успял да достигне своята зрялост и блясък талант, то може би пред платната на нито един друг художник българското сърце не трепва с такова умиление, разпознало корените на родословието си, приказките от детството си, обаятелните герои от народните ни песни, мистицизма на обредите, изворите на богатата българска душевност. И не би могло да бъде друго, защото Иван Милев по произход, по дух и съдба е и остава до края на живота си син на най-отрудената част на народа ни, познал горчивия вкус на мизерията, глада и отчаянието, но с дух, извисен до облаците, подвластен на най-красиви и чисти човешки емоции и мечтания.
Роден е на 19 февруари 1897 г. в семейството на Милю Лалев от
с. Шипка. И досега се спори дали е дошъл на бял свят като малкия Иисус – в овчарска къшла край Казанлък, или в дома му в Шипка. Но
не това е най-важното. Съществени са многоликите дарби, които носи заложени в гените си. Ако човек се запознае подробно с неговите
картини, поезия и проза, сътворени през трагично краткия му живот, не може да не си помисли, че поне няколко музи са оставили
даровете си в сиромашката му бебешка люлка. Но основната муза и дарителка на таланта му очевидно е била обичната му майка – неука,
но силна духом и горда жена с отворено и чувствително за красотата сърце. Нейните тъкани черги, везани покривки и писани
великденски яйца били за чудо и приказ на целия град.
Още като ученик в началното училище малкият Иван поразява учителите си със свежите си и самобитни рисунки. Приключва последната година на Казанлъшкото педагогическо училище, без да се дипломира. През есента на 1916 г. е мобилизиран и зачислен в щаба на Въздухоплавателната дружина като военен художник. През следващата година е изпратен на Северния фронт да търси сюжети за изложба. Паднала наблизо граната му причинява нервно сътресение, което оставя леко заекване в говора му. През 1919 г. получава свидетелство за зрелост от Казанлъшкото педагогическо училище и решава да учителства, за да събере пари за мечтаното следване в Художествената академия. Трите години, прекарани в първоначалното училище в с. Горски извор (Кору чешме), Хасковско, са изключително важни за творчеството му. Неговата романтична душа намира сред безхитростните селски хора, подвластни на легенди, поверия и приказки, богат материал за сюжети. През 1920 г. е записан като редовен ученик в Държавното училище по художествени изкуства – София, през 1925 г. завършва специалния курс в декоративния отдел при проф. Стефан Баджов.
През лятото на 1923 г. със студентска екскурзия посещава Цариград, Атина, Корфу, Неапол, Рим, Флоренция, Венеция и успява да надникне в постиженията на световната живопис. Завършва Държавната художествена академия с отличен за дипломната си композиция "Париж". Същата година (1925) за творбата си "Крали Марко" получава Държавна награда за изкуство. Заминава за Виена, за да лекува крехкото си здраве. След завръщането си се жени за младата и даровита оперна певица Катя Наумова и през следващата година (1926) се ражда единствената му дъщеря Мария. На 25 януари 1927г. художникът умира внезапно от инфлуенца – само три седмици преди да навърши тридесет.
Запазеният документален материал за живота и творчеството на Иван Милев е оскъден. Но дори и от него може да се съди, че е бил дарен не само с очи и ръка на художник, но и с чувствителна душа, подвластна на изящната словесност. Съществуват предположения, че в най-ранната си младост той се е колебаел на коя от музите да се посвети. "Неговото литературно наследство – дневникът му "По пътя на страданието", стиховете и прозата му, безценни като документ за духовния живот на художника – е било по същество недостъпно за изследователите и затова останало без интерпретация" – пише д-р Ружа Маринска в студия, посветена на 100-годишнината от рождението на Иван Милев. А може би, запленени от картините му, изследвачите са подминали и оставили на заден план останалите посоки на неговото творчество? Прозата, която пише през лятото на 1917 г., когато е на фронта като военен художник, е най-доброто, излязло под неговото перо. А писмата му до приятели и близки имат стойността на есета. "Милев се увличаше и от поезията. Пишеше прочувствени стихове. Веднъж ми довери тетрадката си с лирично творчество. Някои ми харесаха – особено едно стихотворение "Адажио". Увличаше се и от театъра. С негово съдействие уреждахме художествени вечери в подземието или в канцеларията на щаба" – пише Ангел Георгиев, служил заедно с него на фронта. "Иван Милев беше в своите произведения повече поет, отколкото художник" – твърди Андрей Протич. Той не само пише, но често свързва картините си с нечие развълнувало го поетично творчество – например със стихове на Теодор Траянов или с текстове от народни песни.
Все пак, когато през септември 1920 г. постъпва в академията, Иван Милев вече е направил своя окончателен избор. Отделни мемоарни страници свидетелстват, че той е бил вече всепогълнат от дарбата си да рисува, приема я като дар свише, но и като трънен венец, като бреме, което е призван и обречен да носи. Обичал да повтаря: "Пет пари не струва дарба без труд!" Хора от близкото му обкръжение от това време, сочейки трите изложби, които той подрежда от пролетта до лятото на 1920 г. в Хасково, Габрово и в павилиона на Борисовата градина в София, са убедени – желанието му не само да рисува, но и да представя нарисуваното пред обществеността доказва, че той с все по-голямо увлечение се вживява и вярва в мисията си на художник.
Детството и младостта на Иван Милев минават в крайна бедност и мизерия. Обсебен от мечтата си да учи живопис, той пести всяка стотинка и дори вече като учител не смее да си купи обувки, а ходи с налъми. За битието му като студент Иван Мирчев си спомня: "В София Милев бе взел под наем една ръчна двуколка и продаваше зарзават из крайните улици на града. Помня, че главната му храна беше хляб и чай. И това всеки ден. Беше се превърнал в живи мощи. Трябва на всяка цена да стана художник, ако ще би да загина от глад – говореше той глухо като на себе си."
Карикатуристът Илия Бешков пък пише следното: "Милев носеше балтон, тъкан и шит от майка му, който наричаше "сандък". Той беше бледен, смешно зле облечен. Някаква правда като аура обвиваше слабото му безрадостно тяло. Той сам приличаше в лицето на хубав къдрав овен, а в красотата на очите му имаше агнешка невинност и жертвеност. Живеехме заедно. На две крачки от него, на другото легло, аз рисувах безпощадни карикатури, които той поглеждаше с невинно учудване. Аз пък – не зная защо – плачех от умиление пред неговите работи."
Но мизерията не убива творческия дух на Иван Милев, нито го превръща в търговец, готов да принизи изкуството си до халтура, от която да печели. Нещо повече – той ревнува картините си, не му се ще да ги продава, трудно се разделя с тях. В дневника от ранния период на творчеството му четем: "Хората в днешно време грабят труда и душата на художника и той остава пак беден. Беден мечтател за онова, което е непостижимо за него." Милев е безкомпромисен в естетическите си критерии и за нищо на света не е склонен да ги престъпи и се продаде за пари. Съвременниците му от Казанлък разказват следния случай: милионерът Папазов – един от богатите розотърговци – го преследва дълго време с молба да нарисува портрет на съпругата му. "Абе ти си болен от охтика, давам ти един милион да нарисуваш жена ми и с тези пари да отидеш да се лекуваш" – предлага богаташът. А художникът отвръща: "Аз жена ти няма да нарисувам, защото е дебела, грозна и с мустаци!"
"Тежко е да се чувстваш цар, а да живееш като просяк!" – неведнъж този Милев вопъл е поразявал приятелите му, които са го запечатали в спомените си. И някои от тях се опитват да открият обяснение за това противоречие в картините му. От една страна, той обича бедните, рисува представители на бедния народ, от друга – в много от картините си внася невероятен разкош и ориенталска пищност. Като че ли е далечен потомък на стар източен род или носи следи от византийски дух, та тъй много се увлича от великолепието на багрите и материите. "Моят свят е приказен: всеки ден носи нови цветя, всяка нощ носи нови светове" – пише той на приятелката си Анна Пашова. Нима на него – родения и прекарал младостта си в мизерия – някой може да попречи да даде свобода поне на въображението си и да нарисува на платното всичко онова, за което копнее? "Когато рисуваше моя портрет... неговото въображение предшестваше вижданото и обикновената дреха за миг се преобрази в тежка багреница, оцветена и осветена от творческата му фантазия" – пише Анна Каменова, чийто портрет е една от най-хубавите картини на Иван Милев.
Той се стреми да преобразява всичко край себе си, за да е в хармония с красотата на вътрешния му свят. Ето един спомен на казанлъчанина Дечко Матеев за епизод от живота на художника, когато в лятото на 1924 г. той отива да летува на гара Борущица, известна с подходящия си климат за гръдоболни. По липса на квартири наема на хълма малка недовършена кирпичена стаичка без врата и след няколко дни кани Матеев да го посети. "На вратата беше провесена черга, повдигнах я леко, влязох и ахнах. Пред мен се откри нещо невиждано, феерично и приказно! Таванът, през който по-рано се виждаха гредите и керемидите, сега представляваше един тъмносин небосвод, обсипан със звезди от златен варак, на който блестяха Зорницата и полумесецът. Облаци, колесници, хвърчащи коне, фантастични планини със сини, жълти, кафяви багри. По стените нарисувани коли с ритли, волове, жътвари, овчари, овце. Камината – превърната в двери, в дъното й – Разпятието Христово. От двете й страни нарисувани мадони и паж с жезъл. По издадената й част като гирлянди висяха прилепи, а между тях кукумявки със свити елипсовидни очи, прорязани с ивици златен варак. На веригата в камината висеше малко бакърено котле. Не смеех да помръдна, като гледах тази вълшебна картинна галерия!"
По същия начин, след като се жени за оперната певица Катя Наумова и отива да живее в дома й на ул. "Гурко" 34, той изписва стените на стаята, в която живеят. Всичко това не може да не ни провокира днес, от разстоянието на времето, да се опитаме да разгадаем смисъла на тази неистова жажда за красота и разкош у "охтичавото селско даскалче". Очевидно той – талантливият по-късно сценографист – се е стремял да обгърне мизерното си битие с декор, който би му позволил да се чувства комфортно и в хармония със себе си. Може би най-точно тази същност на художника изразява Сирак Скитник след неговата смърт: "През земята ни мина болярин – богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди – девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чемширови ракли с нанизи, топени в баграта на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... – тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев..."
Въпреки неугледния си бедняшки вид и болезнено излъчване Иван Милев е харесван от жените. "Беше много рус и хубав" – пише за него Ламар. В дневника и писмата му се мяркат няколко женски имена: Ота, Елена, Люба, Елен, но по-вероятно е това да са били мимолетни връзки с негови съученички, с колежки – млади учителки от селското училище или несподелени любови. "Много са жените, които не знам как съм лъгал или лъгали мен. Не е една, която да познава моята външност, но не и душата ми" – четем записки в дневника му, направени през 1918 г. А на 5 май 1923 г. пише на Анна Пашова: "Искам да бъдеш до мен... Дай ми светлина, дай ми любов – силна, голяма любов, дай ми вяра. Аз ще ти дам щастие..."
В родния му град се носи дълго време
пикантна мълва – непотвърдена, но и неотречена – за любовна връзка между художника и блестящата красавица Анна Орозова, съпруга на
богатия и известен розотърговец Александър Орозов. Милев е на 28 години, тя – на 26. Умна, красива, властна, богата, образована –
завършила колеж в Западна Европа и владееща чужди езици. Пътува със съпруга си до търговските му кантори в различни европейски
столици и чак до Токио. Смятана е за една от най-красивите жени на тогавашна Европа, избирана на конкурси за красота за Мис Лиеж,
Мис Монте Карло, Мис Биариц, а в Остенде става "Златната Афродита". Тя е ухажвана от тогавашните първенци на България – политици,
индустриалци, банкери, както и от европейски аристократи, стоманени магнати, петролни босове, собственици на сребърни мини. У нас
самият Атанас Буров признава, че ходел до Казанлък само за да вижда Анна и да се наслаждава на хубостта й. Никак не е чудно
тогава, че естетът Иван Милев е запленен от нея, а тя – заинтригувана и привлечена от бедния момък с ярък талант. Предполага се,
че за да сложи край на градската клюка и да оправдае нейните посещения в ателието на Милев, съпругът й му поръчва да нарисува
нейния портрет. Но както облича Анна Каменова в одежди на болярка, тук неговото въображение рисува друго – представя Анна като
Ахинора – жената на хан Аспарух. Спуска тюл пред половината от лицето й, но по огромните зелени очи съвременниците безпогрешно
разпознават прототипа – Анна Орозова. А в съкровищницата на българската живопис остава Ахинора – един от най-загадъчните женски
образи...
Каквато и да е истината за тази предполагаема любовна връзка, подреждайки пъзела на Милевата биография и искрено разтърсена от драмата на краткия му живот, аз все повече съм склонна да смятам, че тя е изиграла огромна роля в неговия по-нататъшен интимен избор – подготвила го е за срещата с жената на живота му – оперната певица Катя Наумова. Срещата с Анна Орозова вероятно му е подсказала какъв тип жена би оценила него и таланта му. Не ограничените провинциални момичетата от неговата ранна среда, които пренебрегват бедния художник, обсебени от еснафската мечта да си намерят богат съпруг, а образована жена, обходила музеите и картинните галерии на Западна Европа, която може да съизмери видяното с нарисуваното от него и да прозре величието на таланта му.
Катя Наумова е именно такава – рядко културна за времето си жена. Дъщеря на военен лекар, тя завършва консерватория и Факултет по философия в Германия. Кога, как са се срещнали, запознали и влюбили овчарският син и тя, биографите на Иван Милев мълчат, а близките им смятат брака им за прибързан, несполучлив и безперспективен. Но техни приятели си спомнят нещо съвсем друго. Според писателката Фани Попова-Мутафова, чийто съпруг Чавдар Мутафов е близък приятел на Иван Милев, художникът и Катя били много щастливи. Ето част от спомените й:
"Бяха дошли отрупани със сняг, заруменели, щастливи. Не бях виждала друг съпруг да събува с толкова грижливост шушоните на жена си (тогава Катя беше бременна с Мария...), да я гледа с толкова възторжен и предан взор."
"Заради него Катя се беше отказала от бляскавата си кариера на оперна и концертна певица, за да отдаде всичките си грижи на своето младо семейство, да обгради с всички удобства художника, големия талант, чиито редки дарби тя интуитивно бе почувствала. И тя му стана меценат, другар, съпруга."
"...Той не желаеше да отстъпи нито трохичка от нейната любов, пазейки я само за себе си, без да я дели с публиката. Тя беше само неговата Катя, която ни гледаше от неговите картини: висока, стройна, бяла и черноока. А той беше русокъдрият овчар, който унесено свири на своя кавал."
Брачният живот на Катя Наумова и Иван Милев е трагично кратък – продължава само 16 месеца. Но през това време – на 18 май 1926 г. – се ражда дъщеричката му, която ще наследи нещо от дарбата на баща си – Мария Милева става талантлив архитект, а внукът му Александър Тодоров днес е уважаван инженер и творец...
В деня на смъртта му от галерията в Дрезден се получава покана художникът да изложи свои работи. Едно закъсняло международно признание, което остава като утеха за опечалените му близки и приятели...
Всъщност ранната смърт на Иван Милев е предизвестена. Мизерията, в която живее, лишенията, които търпи, липсата на средства да се лекува навреме подкопават необратимо здравето му. Той добре осъзнава това, понякога мисълта за близкия край го хвърля в безсилен гняв и отчаяние: "Душата ми е бреза, която отрони всичките си листа...", "...Аз се озверявам при мисълта, че умирам, че толкова много исках да направя, че толкова много можех да направя!"
"Толкова голямо беше дарованието му, че той дори приживе – тъй необикновено за нашата действителност – бе забелязан и ценен! – възкликва в един свой спомен писателката Анна Каменова. – Всяка негова картина е една народна песен – нерадостна песен, какъвто е и животът на нашия народ. Скръбната съдба, която се е надвесила от векове над нашата земя, се бе сплела в неговите сънища и видения."
Наистина в най-ранните творби на Иван Милев сюжетите, багрите, настроенията се градят на народния дух, на народните приказки, песни и легенди, на красотата на българската природа. Сякаш неговата дарба е специално пригодена да служи на любовта към българина и на всичко онова, което от векове лежи в основата на българската душевност. За него няма нищо по-съкровено от народния бит в неговата най-избистрена и вечна форма – жътвата, оранта, мистиката на народните обреди, православната вяра и молитвите, любовното обричане. Неговите основни герои са овчари, гъдулари, гайдари, кавалджии, приказни герои – Крали Марко, литнал на буйния си кон, "Змейова сватба", "Слънчева женитба"... В някои от картините доминира подвластният на мистиката езичник и бунтар, в други надделява православието и християнското смирение.
Но постепенно неговото изкуство еволюира към по-реални социални сюжети. И това му развитие като творец може да бъде разбрано само ако се разглежда в контекста на едни от най-трудните и драматични години в живота на България след Освобождението – второто и третото десетилетие на ХХ в. Три последователни войни – Балканската, Междусъюзническата и Първата световна – оставят хиляди вдовици и сираци, обричат на мизерия народа ни. Към черните вдовишки забрадки и прокудените от изконно българските земи бежанци се прибавят жертвите от преврата и погромите след Септемврийското въстание през 1923 г., на терора след атентата в храм "Света Неделя" през април 1925 г. Чувствителната душа на художника не може да не откликне на драматичните социални трусове. На 14 май 1918 г. той пише в дневника си: "Още се води война изтребителна. Това беззащитно човечество! Самоизтреблението покри поля и долини с кърви, обрече на страдание и ужаси толкова сироти и опожари техните колиби..."
В резултат се раждат новите, драматични нотки в изкуството му – картините "Нашите майки все в черно ходят", "Разпятие", "Септември 23", "Пиета", "Шуми Марица окървавена" – една жестока реалност заменя приказността в сюжетите му. (виж по-долу)
Милев рисува и кориците на няколко книги, декорира със стенописи частни къщи на богати люде, заедно с колектив от приятели-творци участва в конкурс за паметник на Шипка. Проектът им е класиран на второ място и по-късно той реализира идеите си в стенописи. След като през 1925 г. завършва декоративния отдел на Художествената академия, е назначен за художник в Народния театър. И тук, на неговата сцена, великолепната му дарба на сценограф се изявява в пълнота, но за съжаление – за много кратко време.
"В десетина години се побира цялото невъобразимо по богатство на идеи и насоки творчество на художника – пише д-р Ружа Маринска... – това, което за другите е начало, за него е всичко. И това всичко е достатъчно да го оценим като най-оригиналната и значителна фигура в българското изкуство от 20-те години... Без творчеството на Иван Милев европейският модернизъм би останал по-беден..."
За чест на Съюза на българските художници, на Националната художествена галерия и на земляците на Иван Милев от Казанлък художникът не е забравен. След смъртта му са уреждани почти толкова изложби, колкото той е направил през целия си живот. Макар за съжаление едни от най-хубавите му творби да са изчезнали, други – разпилени, а част от най-стойностните му стенописи – унищожени по време на бомбардировките в София. Надявам се, че тези годишнини ще бъдат повод и ще дадат възможност на българите и ценителите на живописта от цяла Европа да обогатят с красота и светлина сетивата и душите си, като се потопят във фантастичния, изпълнен с чудесата на жизнелюбието, човеколюбието и благородството свят на Иван Милев.
Йорданка Трополова
© Списание "Български дипломатически преглед"
Иван Милев. Автопортрет, 1920 г.
"Обручение". Иван Милев, 1923 г.
"Разпятие" от Иван Милев, 1923 г.
Днес в Софийската градска
художествена галерия
Мъглижкият манастир, Иван Милев, 1924 г.
Днес в Софийската градска
художествена галерия
“Ахинора” (детайл), Иван
Милев, 1925 г.
"Септември 1923 година", Иван Милев, 1925
Днес в
Националната художествена галерия в София
"Нашите майки все в черно ходят", Иван Милев, 1926 г.
Днес в Националната художествена галерия в София
"Молитва". Иван Милев, 1925 г.
"Светогорска легенда". Иван Милев, 1926 г.
Иван Милев създава през 1926 г. своята творба “Светогорска легенда”. В установения си вече стил, с романтична атмосфера и стилизация, художникът представя легендарния разказ за избора на място, посочен от Дева Мария за местоположение на бъдещата манастирска република на православието. С детенцето в обятията си, Богородица е представена в загатната българска носия и кърпа с орнаменти, която далечно напомня за традиционния мафорий, обезателно покрива главата на Божията майка във всички икони, стенописи и миниатюри от евангелия. В издутото тъмно платно на ладията се вижда приглушеният, но все пак четлив образ на светеца-покровител на Зографския манастир Свети Георги Победоносец. Накацалите един над друг скитове и църкви създават точен образ, истинен и в своята приказност, със стръмните склонове на планинския Атонски полуостров. Само струящата светлина от небето към Богородица безспорно откроява светостта и изключителната значимост на образа.
“Светогорска легенда” е своеобразно заключение за удивително плодотворния и трагично кратък живот на Милев на темата “Вяра”. “Мъглижки манастир” (1924), “Богоматер с кокичета” (1925), “В църквата” (1923-24), “Молитва” (1925), ”Пред кандилото” (1925), “Три светители” (1925) и изключително известната “Зимна приказка” (с първоначално заглавие “Към обителта на св. Иван Рилски”) от 1926 изчерпват сюжетните решения във връзка с религиозната обредност и дълбочината на верското начало в “света” на българския селянин.
Тодорка Каменова
Из "ст. Света гора и българските художници от 20-те - 30-те години на XX век", сп. Балканистичен Форум,
брой 1-3 от 2004 година
Иван Милев, Пролетен
пейзаж
Виж също:
www.Pravoslavieto.com