|
|
Недълго след покръстването на българите от св. княз Борис (852889) през 864 година, Българската църква била издигната в ранг на архиепископия. Това станало на 4 март 870 година. Пръв български архиепископ станал архиепископ Йосиф (Стефан). Нейната автономия и международен авторитет нараснали при цар Симеон (893927) и св. цар Петър (927970), и на втория всебългарски църковно-народен събор от 917 г. Църквата била прогласена за автокефална (самоуправляема) със свой патриарх - патриарх Дамян. Седалището на Църквата през Първото българско царство е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол и Средец.
През 1018/1019 г. император Василий II Българоубиец (976-1025) завладял България и понижил статута на патриаршията в ранг на архиепископия със седалище в град Охрид. Като отчитал авторитета на църквата и духовенството, той все пак запазил нейната самостоятелност. Предстоятелят на Охридската архиепископия е носил титлата "Архиепископ на Охрид и цяла България". Свещениците и монасите са били предимно българи, но след първия архиепископ - Йоан Дебърски (1019-1037), за архиереи били ръкополагани византийски духовници.
Като "архиепископия на цяла България" Охридската архиепископия просъществувала цели 749 години. През 1767 година тя е била унищожена със султански ферман и нейният диоцез е бил присвоен от Цариградската патриаршия.
Pravoslavieto.com
Фреска "Възнесение Христово" на тавана на
базиликата "Св. София" в Охрид -
катедрален храм на Охридската архиепископия
Дванадесетте Големи празници - Благовещение (разрушена), Рождество,
Сретение Господне, Кръщение Господне, Преображение, Възкресението на Лазар, Вход Господен в Йерусалим, Разпятие, Възкресение, Възнесение, Петдесетница, Успение Богородично. Икона
от нефрит със сребърен обков с позлата от ХІ-ХІІ век от района на Охрид. Днес в Националния исторически музей (НИМ)) в София.
Плащаницa, подарена на Охридския архиепископ от византийския император Андроник Палеолог II (1282-1328). Надписът на
гръцки език на нея гласи: "Пастире на българите, при жертвоприношението спомни си за владетеля Андроник Палеолог"
Плащаницa с изображение на св. Богородица Оранта от
Катедралата "Св. София" в Охрид. Плащaницата е дарена на архиепископ Димитър Хометиан (1215-1236) от
епирския владетел Теодор Комнин (1216-1230) и съпругата му Мария, по повод коронацията му за император (1224-1226 г.). Съхранява се в
Националния исторически музей (НИМ)) в София.
В 1018 година от раждането на Спасителя Иисус Христос, пред портата на на крепостните стени на Охрид - тогавашната столица на средновековната българска държава, днес малко градче в република Македония - царица Мария, съпруга на убития преди няколко дни български цар Иван Владислав, предала ключовете на града на победителя - византийския император Василий. С този символичен акт приключила петдесетгодишната съпротива на българите срещу византийските нашествия. Независимостта на България била ликвидирана, земите и народът й станали част от Източната римска империя, която светът познавал под името Византия.
Император Василий II, наречен Българоубиец, не посмял да посегне на обичаите и някои основни закони на българското царство. Той запазил името на държавата в най-голямата
й област Македония, която нарекъл "Тема България" (Област България), запазил данъчната система, правата и постовете на българската аристокрация.
Във Византийската империя - държава от универсален тип - нямало господстващ народ. От поданиците й се изисквало само да бъдат православни християни и да са верни на императора.
По това време християнството по българските земи бележи разцвет. Българската църква вече е извървяла своя път на организация и разтеж. С подкрепата на царете си тя е довела българската култура и книжовност до апогей.
Ще помогне ли Христовата вяра на подчинените на Византия българи да запазят националното си самочувствие и дух? Ще им даде ли сили да устоят на натиска да бъдат погърчени и заличени като народност?
През 1019-1920 г. император Василий II с три указа постановил епархиите на Българската православна църква да не бъдат присъединени към Вселенската патриаршия, а от тях да бъде учредена автокефална (самостоятелна) Българска църква с център Охрид - последната столица на Българската патриаршия.
Тридесет и едно били епископствата, включени в нея, и те обхващали всички земи на българското царство, с изключение на част от Тракия. Малко по-късно отпаднала Мизия. Реално под църковната юрисдикция на Българската църква в Охрид били териториите на днешна Западна България, бившата Югославска Република Македония, Сърбия, Албания и Северозападна Гърция.
Василий II запазил социално-правния статут на Българската църква, като постановил епископите сами да избират архиепископа и да го утвърждава императорът, а не вселенският патриарх в Константинопол. Василий II опазил Българската църква от намеса във вътрешните й работи и от страна на гражданската администрация. Заключителният пасаж в един от указите му гласял:
"И всички Стратези на България, и останалите Стратези и Архонти, да почитат високо и да слушат думичге и наставленията на Архиепископа. Да не се месят в делата нито на Български манастир, нито на Църква, нито в каквато и да е Църковна работа. И да не се бъркат нито нему, нито да пречат на подчинените му, боголюбиви Епископи, за да не получат голямото и безмилостно! наказание на Царството ми."
Официалното име на църквата на българите постановено било да бъде Българска автокефална архиепископия, а църковният глава да носи титула "архиепископ на цяла България".
От средата на XV век от патриотична ревност (за да не се свързва създаването й с името на императора, избил хиляди българи при завоюването на България) архиепископите започнали да разпространяват невярното твърдение, че независимата църква била основана в началото на VI век от император Юстиниан Великий, заедно с град Юстиниана Прима - родното място на Юстиниян, който по-късно българите нарекли Охрид. Така с течение на времето титулът на охридския архиепископ бил променен на: "архиепископ на Юстиниана Прима и на цяла България".
Някои охридски архиепископи смело се подписвали под титула "патриарх на Юстиниана Прима и на цяла България". От канонична гледна точка те имали право. Българската патриаршия през 1018 г. не била понижена в архиепископия по законен, църковен път, а от светската власт в лицето на византийския император. Според охридските архиепископи от църковна юридическа гледна точка този акт бил нищожен и Българската патриаршия продължила да съществува без прекъсване след учредяването й през 927 година. Тази титла била призната от Вселенската патриаршия през XIV век.
Катедрален храм на Българската архиепископия със седалище Охрид станала църквата "Света София". Тя била построена от българския цар Борис I през 863 г. на мястото на стара църковна сграда от късноримската епоха и била една от седемте съборни църкви, съградени от владетеля на България при обявяването на християнството за държавна религия в българското царство.
Император Василий II - Българоубиец, постановил в указите си от 1019-1020 г. архиепископите да бъдат българи по етнически произход. Първият избран и утвърден архиепископ наистина бил българин - монахът Йоан от манастира "Св. Иван" в Дебър (днес малко градче в западния дял на областта Македония). Но след смъртта на архиепископ Йоан, в следващите 750 години, през които съществувала архиепископията, на престола били поставяни все повече гърци. В източнославянския свят ролята на царете и императорите в избора на църковния глава винаги била решаваща. А териториите на диоцеза на Българската автокефална архиепископия, с изключения на първата половина на XI в., били в границите на други държави - Византия - през Х1-ХП в. и втората половина на XI в.; Сърбия - през XIV в. и мюсюлманската Османска империя през XV-XVIII век. И макар че автокефалността на българската църква се запазила, на висшите йерархични длъжности започнали да бъдат назначавани предимно гърци. Постепенно духовниците българи били заменяни с духовници ромеи. Болшинството от гръцките й предстоятели обаче се грижели усърдно за укрепване на християнската вяра в душите на българите.
Най-изтъкнат между тях бил Теофилакт Български, заемал Охридския престол между 1090-1126 година. Известен средновековен интелектуалец, автор на десетки богословски и исторически съчинения, приближен на императорския двор, той бил изпратен в дълбока провинция, за каквато се е смятал Охрид, далеч от блясъка на живота в столицата Константинопол. Теофилакт като предан Божи служител изпълнявал мисията си честно и всеотдайно. Приел каузата на българския народ като своя и направил много не само за опазване на православието, но и за народностното съзнание на миряните си българи. За тях той написал "Пространното житие" на най-почитания светец в Охрид - св. Климент Охридски - велик ученик и последовател на първоучителите на славянството, светите братя Кирил и Методий. "Благодарение на св. Климент, на неговите неуморни трудове - пише Теофилакт - цялата българска страна позна Бога".
За свети Климент написал житие и друг гръцки предстоятел на Българската архиепископия в годините 1216-1234 - Димитър Хоматиян - един от най-изтъкнатите византийски писатели на епохата.
"Когато Климент пристигна в Охрид през 887 г. - пише Хоматиян, - българският народ не бил още напълно просветен с кръщение и имал варварска дивост. Светецът обаче с деянията си довел всички българи до Богопомазания и превърнал грубостта им в благородство на нравите, внушавайки им справедлив и разумен живот. Този велик наш отец и светилник на цяла България бе по род от европейските мизи, наричани още българи". Тези възторжени слова слушали смирено богомолците в храмовете. "Той предаде на нас, българите - продължва Хоматиян, - всичко, което се отнася до Църквата. За това и българите от всяка възраст, мъчно е да се каже колко голямо усърдие проявяват при почитането му."
В друг труд на Хоматиян - наречен "Гръцка служба", св. Климент е оприличен на "Тринадесети апостол обновил българските народи с кръщение."
Жития и служби били написани от охридски предстоятели и на друг охридски светец - св. Наум, и на светите Седмочисленици. В тях с възхищение се говорело за дейността на българския цар Борис I и равноапостолите Кирил и Методий:
"Те утвърдиха България с божествените догми и станаха непоклатими стълбове на Българската църква."
В края на XII век, през 1185 г. българската държавна независимост била възстановена след мощно освободително въстание, избухнало в Причерноморието, Централна и Източна Стара планина и ръководено от братята боляри Петър и Асен. Заедно с обявяването на Петър за български цар била възстановена и Българската патриаршия. Тя била призната през 1204 г. от Папството и през 1235 г. от Вселенската патриаршия. Центърът й се намирал в столицита Търново.
В първите двадесет години епархиите на Българската архиепископия в Охрид останали извън границите на Българската държава. Териториите на осем от тях по времето на цар Калоян през 1201 г. били присъединени към българската държава. Начело на тези епархии били поставени от Българската търновска патриаршия нови български владици на мястото на избягалите византийски духовници. Тридесет години по-късно въпросът за новите владици бил обсъден на архиерейски събор в Охрид и било решено те да върнат катедрите си на старите владици, но ръкоположените от тях български свещенници да останат.
И така, българите в границите на българската държава били духовно обгрижвани от Търновската българска патриаршия, а българите извън пределите на страната - от Охридската българска архиепископия. Стремежът на император Василий II Българоубиец да асимилира постепенно българите бил обречен на провал. Българската църква обединявала сънародниците си, Христовата вяра и ги окриляла и им давала сили в тежките години на изпитание.
Особено голямо значение за оцеляването на българите като нация и духовност имала Българската архиепископия в Охрид след 1396 г., когато всички български земи паднали за дълги пет века под властта на мюсюлманската Османска империя, а Търновската патриаршия била ликвидирана. Охридската архиепископия останала единствената българска духовна институция и с много усилия и труд успяла да опази жив християнския дух сред българите. При една теократична власт, каквато била Османската империя, базирана на нормите на шериата, правата на християните били строго ограничени. Било забранено християнските църкви да са по-високи от мюсюлманин, яхнал кон. Затова всички монументални храмове в Охридската епархия били отнети от християните и превърнати в джамии, включително и катедралният храм "Св. София". . Тази прекрасна сграда била превърната отново в църква едва след 550 г., в 1915 г., когато Българската армия освободила град Охрид, а на Великден - 19 април 1998 г., в присъствие на хиляди българи, дошли от всички краища на земята, била осветена.
Седалището на Охридската архиепископия през турското владичество на българските земи станала църквата "Света Богородица Перивлепта", в която били пренесени мощите на св. Климент. Църквата започнала да се нарича "Св. Климент" и това име се е запазило до днес. Тази мъничка, квартална църква, богато изографисана от най-добрите майстори иконописци, чийто олтар украсяват забележителни икони, станала опора и покровител на българите в Македония. Ислямът не позволявал християните да имат училища, но в малки килии свещениците подготвяли стотици деца и юноши за църковна служба.
Ислямът не позволявал книгопечатането, но монаси от епархията организирали във Венеция и Влашко печатници и издали първите български печатни книги. Монасите, създали първата българска печатница в румънския град Търговище, навярно завинаги ще останат неизвестни, но със сигурност се знае, че във Венеция през 1519 г. монахът Пахомий от Скопие, напечатал в стотици екземпляри един служебник, а после и много други книги.
През 1538 г. била издадена най-голямата и най-богато украсена с илюстрации книга - тъй нареченият "Празничен миней", - в която за първи път са били публикувани произведенията на най-известните български средновековни автори, между които и на последния пастир на търновската църква - патриарх Евтимий. През втората половина на XVI век печатницата във Венеция била закупена от Яков Крайков от Кюстендилска епархия. Няколко десетилетия Яков Крайков издавал книги, които се разпространявали по църкви и манастири не само в териториите на Българската архиепископия в Охрид, но и в цяла България. Добре илюстрованият му "Часослов" имал няколко издания и представлявал интерес не само за църквите, но се използвал и за домашно четиво. Печатането във Венеция на книги за охридските епархии не било случайно.
През ХV-ХVII век диоцезът на Българската архиепископия в Охрид се увеличил. Османските власти му дали епархиите на закритата Сръбска патриаршия, епархиите на Влашко и Молдова и дори православни епархии в Италия.
Охридските архиепископи в това време все по-често започнали да се подписват с титула патриарх. Представилността на титлата не била самоцел. През ХV-ХVII век Западна Европа била в смъртен двобой с Ислямската империя, стигнала до каналите на Венеция и стените на Виена. От изхода на този двубой зависело и освобождението на България. В преговорите за съвместни действия с антиислямистките сили в Европа титулът "патриарх" бил нужен като свидетелство, че носителят му представя целия християнски български народ.
Някои документи сочат, че охридските предстоятели били в особено тесни връзки с непримиримия противник на турците Венеция. Една златна корона, обсипана с 260 рубина и 70 изумруда, съхранявана в Националния исторически музей на България, nеслучайно е подарена от венецианската република на Охридския архиепископ.
В знаменитата битка при Лепано през 1571 г, сложила край на ислямската инвазия в Европа, половината от екипажа на венецианския флот бил съставен от православни българи, гърци и сърби от епархиите на Охридската архиепископия. Преди боя за първи път венецианският сенат разрешил на корабите на католическа Венеция да се качат православни свещеници. Те призовали сънародниците си да бъдат непреклонни в защитата на Христовия кръст.
Благодарна Венеция подготвила във военните си действия изненадващ ход в подкрепа на православните моряци и бойци. Малко преди началото на битката държавният флаг бил свален от мачтите на корабите. На морски език това означавало, че християнският флот се предава без бой на мюсюлманите. Отчаяние обхванало моряците и бойците - италианци, българи, гърци - и без това неуверени в силите си поради претърпените поражения в предишните битки. Но в следващата минута боцманите бързо вдигнали на всички мачти огромни червени знамена, на които бил извезан прост, черен кръст - символ на обединена християнска Европа на православни, католици и протестанти. Червеният цвят на знамената на морски език означава "атака".
Двойният психологически обрат, използван от венецианското командване, имал пълен успех. Очевидци разказвали, че при развяването на червените щандарти от християнските кораби се разнесъл страшен боен вик, който парализирал турските екипажи. Трудноподвижните християнски галери, някои от които били влачени на буксир и едва заемали място в бойния ред, сега тръгнали напред с яростна скорост. Артилерията нямала време дори да стреля. Всеки капитан бързал да вкопчи кораба си на абордаж в някоя мюсюлманска галера и там екипажът гърди в гърди да реши боя.
В този ден мюсюлманската империя претърпяла не само унищожително поражение, но и завинаги било пречупено острието на мюсюлманската инвазия към Европа.
Голяма роля за съхранението на българщината и християнската религия през тези векове изиграло патриотичното духовенство със своята дейност и в многобройните манастири на територията на Охридската архиепископия, пръснати в планините на Македония: "Св. Наум" край Охрид, "Св. Йоан Предтеча" край Прилеп, "Св. Йоаким Осоговски" край Кратово. В тях се поддържал култът към българските светци - първоучителите св. св. Кирил и Методий, към светите Седмочисленици, към свети Климент и свети Наум, към просиялите през по-късните векове Прохор Пчински, Гавраил Лесновски, Йоаким Осоговски, към великия светец на българската земя - св. Иван Рилски. В манастирите се пишели и преписвали български църковни книги, съхранявала се изящна църковна утвар, прекрасни икони, рисувани от монаси и миряни, подкрепяли жив народния дух и християнската вяра. Навярно затова в земята на Македония, център на Охридската архиепископия, през XVIII век се родил българинът (отец) Паисий, написал малка история на родината си, която се превърнала за българите в програма за църковно и политическо освобождение. "История славянобългарска" взривила епохата на Българското възраждане.
Но засилената през XVIII век политическа и родолюбива дейност на Българската автокефална архиепископия в Охрид предизвикала реакциите на турските власти, които решили премахването им. Те били улеснени от интригите на висши духовници от Вселенската патриаршия.
През 1767 г. турският султан издал указ, с които Охридската българска архиепископия била изцяло премахната, а епархиите й - присъединени към Вселенската патриаршия. За да се заличи споменът за тази българска християнска институция, Вселенската патриаршия лишила Охрид дори от честта да има епископска катедра и го подчинила на митрополита на град Драч в Албания. На негово място се издигнали йерарсите на Костур, Битоля и Струмица, титуловани: първият - "екзарх на цяла стара България", вторият - "екзарх на цяла българска Македония".
Проф. Божидар Димитров
Материалът е глава от книгата "Християнството в българските земи. Български манастири", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", София, 2001 година
По този въпрос има достатъчно безспорни документални свидетелства на различни езици още от средновековието до днес. Не само необходимо, но и задължително е именно върху здравата основа на безспорни извори на съвременни свидетели да възстановим възникването и развитието на Охрид като общохристиянско и особено българско духовно средище, наречено неслучайно "Български Йерусалим".
От древността градът носи различни имена и е седалище на византийски епископи и митрополити. Известно е обаче, че по време на българските владетели Борис и Симеон той се нарича вече Охрид, съобразно византийски свидетелства.
От XII век е запазен на гръцки език т.нар. "Дюканжов Списък на българските архиепископи", съставен от Охридския архиепископ Иоан Комнин. В превод посочваме тези архиепископи:
1. Протоген, архиепископ на Сардика... (сега София);
2. Методий, рожден брат на св. Кирил философа, ръкоположен за архиепископ на Морава Панонска...
3. Горазд, ръкоположен от Методий, а после изгонен от духоборците.
4. Климент, като станал епископ на Тивериупол и Велика, сетне бил натоварен от Бориса, цар на българите, да надзирава и третия дял на българското царство, т.е. от Солун до Йерихо и Канна или (и) Тасипият.
5. Дамян в Доростол, сега Дриста. При него и България бе почетена за автокефална. Той, по заповед на император Роман Лакапин, се провъзгласи за патриарх от императорския съвет, а после бе низведен от Иоан Цимисхи.
6. Герман, наричан и Гаврил, във Воден и в Преспа.
7. Филип в Лихнида, в древност наричан Сасарипа, а сега Ахрида (Охрид).
8. Иоан, и той в Ахрида. Той бил от Дебър...
9. Лъв, пръв от ромеите... (т.е. след предишните от български род)
(И. Иванов. "Български старини из Македония" (БСМ) С., 1931, с. 566)...
Според големия български учен от град Охрид акад. Иван Снегаров "Дюканжовият списък..." има първостепенно значение за идентифицирането на епископските седалища на св. Климент.
"Към най-блестящите спомени на българската нация принадлежи автокефалната архиепископия Охридска и на цяла България", така започва главата "Най-старата история на Охридската патриаршия" в книгата на немския изследовател Хайнрих Гелцер "Охридската патриаршия. Дела и документи", Лайпциг, 1902 година.
Всяка институция има свое начало и развитие.
Това негово мнение се потвърждава от наскоро открит нов ценен извор за българската и общобалканска история и култура във Ватиканския гръцки кодекс No 2492, където за първи път срещаме точни дати за св. Климент като епископ на "Велеград и Канина от 906 до 25 юли 916 г.". Този извор потвърждава предположението, че преди това св. Климент е бил Тивериуполски епископ (вероятно от 893 до 906 г.), а след това е издигнат като "Велички епископ", натоварен от българския цар да надзирава и третия дял от българското царство - от Солун до Канина!
Както се знаеше и както се вижда и в новия извор, никъде св. Климент не е наречен "Охридски архиепископ", защото той никога не е бил такъв. Просто защото той е получил в дар от българския владетел Борис място за отдих в Главеница и Охрид и там построил манастир на името на св. Пантелеймон, където бил погребан, а мощите му извършвали чудеса, затова следващите поколения го знаят и наричат "Охридски чудотворец". Но и в "Охридската легенда" е отбелязано:
"Памет на светия наш отец архииерарх и чудотворец Климент, епископ на България в Охрид".
И другите сведения в "Списъка на българските архиепископи" се потвърждават. А те свидетелстват за издигането на Българската архиепископия в Доростол (Силистра) за автокефална (независима) патриаршия, призната от византийския императорски съвет.
Когато Източна България е завладяна от Иоан Цимисхи в 971 г., патриарх Дамян се премества в Триадица (София), а след това българските патриарси се преместват там, където се премества и политическата столица на Западната българска държава - във Воден, Мъглен и Преспа, докато в края на Х век Филип вече е в Охрид.
Най-важни и безспорни документи за българската същност на Охридската архиепископия представляват трите грамоти, които са издадени от самия византийски завоевател на България, наречен от самите византийци "Вългароктонос", т.е. "Българоубиец" поради ослепяването на 15 000 български войници на цар Самуил през 1014 година. В първата грамота от 1019 г. той подчертава добрините от Бога и "една, която надминава всички други - тя е - присъединяването на българската държава към ромейската под един ярем" (Йордан Иванов "Български старини из Македония" (БМС), с. 550).
"Следствие на това ние утвърдихме благочестивейшия монах Иоан да бъде архиепископ на България и да управлява съответните дела на архиепископията... в Охрид, Преспа, Мокра и Кичево" (БМС, 550).
През 1020 г. Василий II издава втора грамота по молба на българския архиепископ Иоан, с която постановява "щото сегашният светейши архиепископ да притежава и управлява всичките български епископства, които при цар Петра и Самуила се притежаваха и владееха от тогавашните архиепископи" (БСМ, с. 556). През следващите години е издадена и третата грамота "на светейшата архиепископия на България, за да обладава тя безпрепятствено и следните епископства: на Сервия, на Стаг и на Бер, защото и те лежат в българските предели" (БСМ, с. 561). По този начин били утвърдени около 30 български епископства под Охридската архиепископия, колкото са били приблизително и при българските царе Петър и Самуил.
През 1143 г. архимандрит Нил Доксопатър потвърждава броя на тези епископства в изложение за тогавашните патриаршески престоли;
"Подобна на Кипърската е и Българската църква, независима и неподчинена.. и се наричат архиепископии, понеже са самостойни. България има повече от 30 епископства, над които първенствува град Охрид" (БМС, с. 563-564).
През следващите десетилетия започнали опити за заграбване на епископства, както и за подчинението на независимата Българска църква от Цариградската патриаршия. В защита на самостойноспа на Охридската българска църква се обявили видни нейни предстоятели, като Теофилакт, Димитър Хоматиан и други. Най-силно оръжие за опазване на независимостта било открито от архиепископ Иоан Комнин, който през ХII век прокарал фикцията, че неговата архиепископия била тъждествена с основаната от Юстиниан и Архиепископия Юстиниана прима в родния му град, призната от него и от папа Вигилий (537-555 г.) за независима и от Рим, и от Константинопол.
Към известните извори през последните десетилетия бяха открити още. В испанска нотиция (бележка) за Първа Юстиниана от ХII век се казва: "Юстиниана Първа се казва архиепископията България... нейното седалище първоначално е бил Велбъжд (днес Кюстендил).... По-напред епископът на България бе титулуван примас, което на елински език значи "първи", на словенски или български "превол", което също значи "първи", тъй като у българите "превол" е "първият". Свети Василий нарече епископа на тази църква епископ на илирийците. Латинците го наричат "примас" като такъв, който стои начело на църквата на римляните... Трябва да бъде известно и това, че поради акта на узаконяването от прочутия император Юстиниан тази църква беше автокефална и имаше собствено ръкополагане и привилегията на свещенослужението не само от император Василий и стареца Роман Лакапин, когато беше сключен договорът с царя на българите Петър, ала и от старите привилегии."
Титулатурата на предстоятелите на Българската църква в Охрид през първите векове била "архиепископ на България" или "пастир на българите", или "архиепископ на цяла България" и др. След средата на ХII век се разширява "Архиепископ на Първа Юстиниана и на цяла България", а по-късно се добавя "и на Сърбия, Албания и други".
През Възраждането споменът за старата българска патриаршия има голямо значение за съхраняване на българското съзнание и за извоюване на българската религиозна и културна независимост. Нешо Стоянов (бъдещият Охридски митрополит Натанаил) като студент в Киевската духовна академия защитава дисертация, отпечатана в Цариград по-късно, "За Юстинианови права на Охридската архиепископия или за църковни независимост и самостоятелност на Охридско-българско свещеноначалие", 1873 г.
Възрожденецът поет от Охрид Григор Пърличев пише една песен по случай 100-годишнината от унищожението на Българската патрикана, която според него е изиграла много важна роля за възраждане на българщината в Охрид и цялата област. В писмо до редактора на в. "Македония" Петко Р. Славейков Пърличев се извинява, че "пиша на гръцки бидейки българин", и му предлага за печат предание за унищожението на Охридската архиепископия. Когато е обявена Българската екзархия и в Охрид пристига българският митрополит Натанаил, отново поетът Григор Пърличев го приветства като възкресение на старата Охридска патриаршия.
Посочените безспорни първостепенни извори за възникването и развитието на Охридската архиепископия показват недвусмислено, че тя е непосредствена продължителка на Първата българска патриаршия от края на X в., която през 1018 г. е понижена от завоевателя на България Василий II Българоубиец в ранг на архиепискспия, но в границите, каквито са били по времето на българските царе Симеон, Петър и Самуил.
Град Охрид е столица както на българската държава при цар Самуил и неговите наследници, но и столица на българските патриарси. А ограбването на съкровищата на българската столица и раздаването им на войниците от различни краища на огромната Източна римска империя дават възможност за предположението, че някои от тях са били и ценности на изкуството и културата, като златотъкани одежди (може би и свещенически плащаници, корони и други), като пергаментни кодекси със скъпоценна украса.
Византийскиятимператор Василий II изпраща своята сестра за съпруга на киевския княз, а с нея - и съпровождащи я духовници християни. Може да се предположи, че някои от тези духовници са били от българските славяни, които по различни пътища и начини са пренесли български паметници на религиозното изкуство и на прославената българска книжовна продукция от "златния век".
Един безспорен пример за такова предположение е откритият през 1982 г. във Ватиканската библиотека "славянски" текст в Гръцкия ватикански кодекс No 2502 - палимпсест.
Явлението палимпсест е повод за исторично мислене - в сегашния Гръцки кодекс от ХII-ХIII-в. има евангелски текст, но същият евангелски текст бе възстановен и в изтрития или измит долен "славянски" слой! Оказа се, че бе възкресен текст на кирилица на кратко изборно евангелие от Х век, което се оказа най-старият препис от първата българска и общославянска книга, преведена от св. Кирил и Методий преди Моравската мисия от 868 г. и точно такъв старобългарски текст на кирилица и от Източна Вългария е бил занесен в Киевска Русия където през 1056-1057 г. в Новгород е преписано знаменитото Остромирово евангелие - най-старата точно датирана и локализирана славянска книга изобщо.
Забележете колизията: сега в един ватикански кодекс се намират два ценни паметника на човешката християнска култура - евангелски текст на старобългарски език от Х век "безспорно български паметник от Х век" според Лидия П. Жуковска 1988 г., а върху него е написан същия текст, само че... на гръцки взик! Никой разумен човек не спори, че по-старият паметник е български, а по-новият - гръцки!
Не е ли подобно положението и с Охридската архиепископия - патриаршия? и тя възниква и се развива цяло хилядолетие като българска, а през последните години бе обявена за друга! Мисля, че безпристрастният човек не може да отрече българската й същност, и оттам и принадлежността й към българското културно-историческо наследство.
Ст.н.с. Трендафил Кръстанов
Вестник "Македония", брой 12, 24 март 1999 година
"Блажени изгонените заради правда, защото тяхно е царството небесно. Блажени сте вие, когато ви похулят и изгонят, и кажат против вас лъжовно каква да е лоша дума заради
Мене. Радвайте се и се веселете, защото голяма е наградата ви на небесата."
(Мат. 5:10-12)
На 11 януари 2004 г. в Битоля става нещо нечувано. В домашен параклис вътре в частно жилище се отслужва литургия. По време на богослужението в дома нахълтва полиция и - под предлог за нарушение на обществения ред - арестува служещия там православен епископ и дузина монаси и монахини, участвали в литургията. Арестуваните са закарани с полицейски коли в участъка, където противозаконно биват задържани 30 часа. Нарушени са многобройни религиозни и общочовешки права. Монасите и монахините са държани в общо помещение. Викат ги на разпит, като включително монахините са разпитвани от мъже. През нощта не могат да почиват, тъй като са им дадени само столове...
На следващия ден монасите са освободени, а само епископът е оставен в затвора за един месец... На 23 февруари се провежда съдебен процес, при който монасите са наказани с глоби. За епископа е предвиден друг процес и той остава в затвора. Там не му е разрешено да се моли гласно, защото нарушавал правата на съкилийници-атеисти...
Причината за тези кафкиански действия, естествено, не е в някакво несъществуващо нарушаване на обществения ред, а във вътрешните проблеми в Македонската православна църква (МПЦ), довели до груба силова намеса на държавните власти във вътрешноцърковния живот.
За да бъде правилно разбрано случилото се, необходимо е да се върнем назад в историята. Всъщност в старата история няма Македонска православна църква и няма как да е имало, защото държавата Македония е била унищожена от римляните дълго преди Рождество Христово.
Съществувала е Охридска архиепископия, създадена от Василий II Българоубиеца като заместител на унищожената от него автокефална църква на Българското царство, чието седалище е било последователно в Плиска, Преслав, Доростол, Средец и най-сетне в Охрид. Предстоятелят на тази църква е носил титлата "Архиепископ на Охрид и цяла България". Тази Охридска архиепископия просъществува до 1767 г., когато е унищожена (със султански ферман) и нейният диоцез е присвоен от Цариградската патриаршия.
Когато българите искат да възстановят своята самостоятелна църква през втората половина на ХIХ век, ключовият каноничен аргумент на техния интелектуален водач Гаврил Кръстевич е именно, че Българската екзархия не е новоизмислена църква, а възобновява и продължава Охридската архиепископия. Затова, ако Фенер счита за канонично нищожен султанския ферман за учредяване на Българската църква, тогава е канонично нищожен и ферманът от 1767 г., а следователно Охридската архиепископия не е унищожена, а само овдовяла и следва да й се избере нов глава.
Охридският аргумент на Кръстевич е необорим. За съжаление българските делегати на църковно-народния събор в Цариград не довеждат докрай тази логика и избират за седалище на своя църковен предстоятел не Охрид, а Цариград. Този неканоничен избор е важна причина за последвалата българска схизма. Той е късогледо политическо решение, което неслучайно в крайна сметка завършва с провал.
През 1958 г., когато Република Македония (РМ) е част от Югославия и съответните македонски епархии са в диоцеза на Сръбската православна църква (СПЦ), последната възстановява Охридската архиепископия със статут на автономна църква. През 1967 г. по инициатива на югославски комунистически водачи тази църква едностранно се самообявява за автокефална. Този противоканоничен акт, естествено, не е признат от каноничните църкви, които прекъсват литургичното общение с МПЦ. Разпадането на Югославия и създаването на независима Република Македония дава нов, вече държавен, статут на МПЦ, но тя продължава да бъде в състояние на канонична схизма спрямо всички останали православни църкви.
През 1992 г. официална делегация от трима епископи от МПЦ (Тимотей, Петър и Наум) подписват в Ниш проектоспоразумение с епископи от СПЦ за преодоляване на схизмата чрез връщане на МПЦ в състояние на автономия, като въпросът за автокефалията се оставя за допълнително решаване. На връщане в родината обаче македонските епископи попадат под натиск и се отказват от подписите си.
Във възникналата странна ситуация друг македонски епископ - Йоан (Йован) - решава да премине в канонично общение със СПЦ, а сръбският патриарх Павле го определя за свой екзарх за автономната Охридска архиепископия. Йоан е посрещнат на нож в РМ, но около него се събира група съмишленици, включително още двама епископи - Йоаким и Марко, с което са налице всички съставки за създаване на самостоятелен синод. Важна подкрепа за автономната Охридска архиепископия става присъединяването на тридесетина монаси от манастирите Трескавец (над Прилеп), Янковец (край Ресен), Св. Илия и Марков манастир (край Скопие), част от които са арестуваните на 11 януари.
Още на същата дата, след битолската полицейска акция, други полицейски части овладяват въпросните манастири. А на арестуваните монаси, сред които са и манастирските игумени, им е забранено да се връщат в своите обители.
Цялото това деяние е една шеметна грешка на полицията, правителството и МПЦ. Те сякаш не осъзнават, че правят история. Безумните им действия са наистина исторически и това е история, от която всички ние се срамуваме. Тя е срам за Република Македония, за Македонската православна църква, за България, за цялото Православие.
Християнският изход от това срамно положение е много прост и самоочевиден: покаяние от страна на ръководството МПЦ, което да се отрече от разкола и да се върне в статута на автономия. Това решение обаче е почти невъзможно поради гордостта и светското мислене на митрополитите в МПЦ. Те са вече заложници на светската власт и светската идея, което винаги води до духовно заслепение. А когато слепец води слепеца, при всеки подобен разкол се стига до неусетно и дълбоко вътрешно развращаване, отстъпничество и закоравяване. Поради което покаяние не може да се очаква.
Противохристиянският и противозаконният начин, по който действаха МПЦ и властите в РМ, даде ярко нравствено и духовно преимущество на автономната Охридска архиепископия. Сега нейните епископи и монаси вече нямат нищо друго освен Христа - и това е най-силната възможна позиция. Всъщност те имат всичко и нямат какво да губят. Грешката на църковно-светските власти ги пречисти и ги направи свободни.
От човешка гледна точка всеки може да ги упрекне, че са действали "нетактично", че не са избрали "сгодния миг", и дори че не са се погрижили за своето паство, което оставят на "вълците". Всъщност е точно обратното. Защото добрият пастир е длъжен да отстоява Христовата истина и да води стадото чрез личен пример. Длъжен е да спасява техните души, а не да ги погубва, като угажда на светските им заблуди. Връщайки се в каноничната автономия, пострадалите църковници са истинските водачи и истинските родолюбци, защото пребиваването в разкол не е въпрос на "тактика", а духовна смърт.
И тъй православните в РМ са разделени. От едната страна е схизматичната МПЦ, неканонична и непризната от Православието. Тя владее всички църковни имоти и цялата църковна "власт" в Република Македония. На нейна страна са и политическите партии.
От другата страна е каноничната автономна Охридска архиепископия начело с екзарха Йоан. Засега тя включва няколко десетки монаси и свързаните с тях миряни. Тази катакомбна църква е подложена на истински гонения, но тя няма как да се уплаши и огъне. Съвсем сигурно е, че духовниците от Охридската архиепископия ще продължават да дерзаят. Техният пример ще бъде въпрос на съвест за всеки вярващ православен в Македония. И рано или късно овцете ще се отделят от козите. И нито един от онези, които тръгнат с тях, няма да отстъпи. А мнозина, които сега им симпатизират и се страхуват, с времето ще се присъединяват към тях. Този процес ще продължи дотогава, докогато всички истински православни в РМ се включат в Охридската архиепископия.
Естествено мнозинството от традиционно "православните" граждани на РМ считат Църквата не за цел, а за средство. Такива са почти всички политици - както реформираните комунисти, които сега са на власт, така и опозиционното ВМРО. Така че движението към Охридската архиепископия ще бъде личен духовен катарзис, а не общественозначима вълна. То обаче ще буди съвестта на всички люде в РМ и ще поддържа богословския и църковен дебат, което ще е от голяма полза за обществото.
Нищо добро не чака МПЦ при сегашното положение. Владеейки всичко, тя няма полезен ход и няма как да държи инициативата, дори да пусне в ход цялата груба сила на държавния апарат. Това ще я прави все по-обвързана със светската кауза, т. е. все по-малко духовна и все по-малко църковна. Духът на неканоничност и разкол действа невидимо и развращаващо. Защото как може една църква, която със своето самоосноваване погазва каноните, да отстоява същите тези канони спрямо своите собствени миряни?
Такава е впрочем тъжната история на схизматичната Българска екзархия (1872-1945), възхвалявана и до днес от всички, които не са разбрали същността на Църквата. Духовният упадък, в който изпада българското общество след пировите победи на т. нар. "Български Великден" (етапите са съответно 1860, 1870 и 1872 г.) се дължи до голяма степен именно на тази схизма. Упадъкът е толкова голям, че България изпада в духовна слепота. Тя изгражда цяло поколение от своите т. нар. "строители" именно като чужди на истинската духовност.
Сегашното положение е здравословно за православните в РМ. Защото вече няма да има възможност да бъдеш неутрален, а неутралността (нито горещ, нито студен) е голямо зло за християните в последните времена. Днешната канонична Охридска архиепископия се закалява и доказва себе си чрез страдание и изповедничество за Христа на своите членове. Това положение е лошо за македонското общество в светски смисъл. То ще доведе до поредната шизофрения, до нравствен разкол не само в обществото, но и вътре в умовете и сърцата на съвестните и мислещите люде. С оглед на гръцкото вето срещу името Македония, американизацията на езика и културата, настъплението на албанците и т. н., един църковен разкол е нещо, което трудно ще може да се понесе. Освен всичко друго това е и провал за сега управляващите в РМ партии.
Затова със сигурност и двете страни - МПЦ и Охридската архиепископия - ще поискат да преговарят за постигане на компромис. За целта ще е необходим честен и достоверен посредник. Кой ще е той?
Тази роля не може да се поеме нито от Сръбската православна църква, която е страна в спора, нито от някоя от "гръцките" църкви (Цариград, Атина, Александрия и пр.), които не признават самото име "Македония" и неговите производни. Поради същата причина въпросът не може да бъде решен и от всеправославен събор с участие на "гръцки" църкви.
Посредник в случая могат да бъдат Румънската, Българската и/или Руската църква.
Румънците са най-неутрални по тази тема, което е качество, но налице е езиковата, етническата и историческата им несъпричастност към този регион.
Най-близка и до Сърбия и до РМ е България. Българската църква би могла да помогне на своите изпаднали в затруднение събратя, но тя понастоящем е твърде отслабена, за да действа самостоятелно.
Най-авторитетна и с най-големи политически възможности е Руската църква. Патриарх Алексий II е с несъмнени водачески качества и русите могат да поемат ключовата роля за помирението, но едва ли биха искали да действат сами, поради синдрома на "Големия брат".
Вероятно най-доброто решение е тройно посредничество от страна на трите сестри-църкви.
Бъдещето на Църквата в Република Македония може да бъде само едно - автокефална архиепископия, която да бъде приета в лоното на едната съборна и апостолска православна Църква. Това може да се постигне само чрез първоначално връщане в състоянието на автономна архиепископия с ясни критерии и разумен срок за даване на автокефалия. Нишкият договор следва да бъде заменен със споразумение именно в тази насока. Всичко това предполага обединение на сегашните йерархии на МПЦ и Охридската архиепископия при взаимно признаване, като ще отпаднат само епископите, които не отговорят на каноничните изисквания (за такъв се счита например епископ Кирил от МПЦ).
Въпросът с името на тази църква има едно ясно решение. Както Московската патриаршия се нарича също така и Руска православна църква, така Охридската архиепископия ще се нарича и Македонска православна църква. Второто име няма да бъде използвано от онези, които не желаят да го използват - например "гръцките" църкви.
Всички тези неща ще станат. Въпросът е: кога? Дали без да се губи време, още тази година, или по изпитания (цели 73 години) и пагубен български начин.
© Георги Тодоров 
Виж също:
www.Pravoslavieto.com