 |
Неделя на Митаря и Фарисея
|
Покаяния отверзи ми двери, Жизнодавче, утренюет бо дух мой ко храму Святому Твоему,
храм носяй телесный весь осквернен, но яко щедр очисти
благоутробною Твоею милостию. (още...)
По-долу:
Виж също:
"Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй:
Боже, благодаря Ти, че не съм като
другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам.
А митарят, като стоеше надалеч, не
смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше:
Боже, бъди милостив към мене грешника!
Казвам ви, че тоя [митар] отиде у дома си оправдан повече,
отколкото оня [фарисея]; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат". (Лук.
18:10-14).
Молитвата на митаря
Митарят не разчита на своите дела като фарисея, но се уповава на милосърдието Божие. С биене в гърдите, наричайки се грешник, той изповядва, че Божието правосъдие изисква добри дела и осъжда греха; че като грешник признава себе си достоен за осъждане и дори вече чувства осъждането си; че желае да се избави от греха и съзнава безсилието си да постигне това сам. Когато моли от Бога милост, той не изтъква нито някакви свои права за получаването на тази милост, нито натяква на Бога да му я даде, а само изповядва вярата си в безкрайното Божие милосърдие и благост, които по вярата оправдават и спасяват грешника, възраждат и възобновяват човека да ходи в доброто.
Молитвата на митаря е покайна и смирена, а заедно с това е и молитва на вярата и оправданието. С такава молитва трябва да влизаме в църква, за да ни чуе Милосърдният Господ и да излезем оттам оправдани.
Св. Филарет Московски (цялото слово тук).
"Фарисеинът, като застана, молеше да в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар."
(Лука 18:13)
От днес започват трите подготвителни седмици, които
предшестват Великия пост и постепенно ни въвеждат към него. Тази цел преследват и евангелските четива, които се четат в продължение на четири недели, първата от които е Неделята на
Митаря и Фарисея. Двама човека фарисей и митар влезли в храма да се помолят. Фарисеят, парадиращ със своята външна праведност, осъдил митаря, който свит под тежестта на
греховете си, просел смирено милост от Бога. Господ Иисус Христос казва, че митарят си отишъл у дома оправдан повече, отколкото фарисеят.
Защо фарисеят си тръгнал унизен и осъден? С какво разгневил Бога и повредил своята душа. Нима не е вярно, че странял от греха, че познавал Закона и се стараел да изпълнява стриктно неговите предписания за нравствен живот?
Според авва Доротей всичко, което фарисеят казал за себе си, е истина и няма нищо осъдително в това, че е благодарил на Бога, задето не е като другите, прелюбодеец и грабител. Няма нищо осъдително и в това да благодари на Бога за добродетелите, които е придобил и добрините, които е извършил, понеже Бог му е помогнал и съдействал в това. Бог прави човек и да иска, и да може да върши добро.
Фарисеят излязъл от храма осъден, защото осъдил митаря, осъдил не конкретен грях, а самия човек и целия му живот само след един поглед. "Не съм като този митар" презрението, с което се е извърнал от свития в ъгъла грешник, подхвърлило на осъждане иначе стриктно изпълняващия и най-малката буква на Закона фарисей.
Знаем, че "митар" в онова време се било превърнало в нарицателно за грешник: лъжец, грабител, измамник, безбожник. Но оправдава ли това фарисея? Нима фарисеят е можел да знае от каква болка и срам се раздира сърцето на окаяния му събрат? Нима е можел да знае с какво дълбоко разкаяние се обръща този митар към своя Създател? Че в този миг на дълбоко разкаяние и скръб Бог вече му е простил и умитата му от банята на покаянието душа е по-бяла от сняг?
Ние с плътските си очи често се подлъгваме от външното и мимолетното и погрешно преценяваме човека до нас. Виждаме някоя негова постъпка, виждаме към коя прослойка принадлежи и казваме: "такъв е", без да познаваме миналото му, без нищо да знаем за настоящето му, без да знаем с каква мисъл заспива нощем и какво носи в сърцето си. А може би само една негова добра постъпка да е по-ценна в очите на Бога от целия наш привидно "праведен" живот?
Под претекста, че служим на Истината, все в името на доброто, за да се покажем открити, непритворни, ние често изричаме хули за хората около нас. Така си навличаме голям грях и като фарисея от притчата вместо похвала от Бога получаваме осъждане.
Но как да реагираме, когато виждаме, че някой наш събрат греши? Да изобличим греха му, като го опозорим пред всички или, напротив, да си затворим очите пред истината от страх сами да не паднем под осъждане. Може би отговора ще ни подскаже следната притча: Вървели Истината и Любовта и срещнали един човек, който бил облечен в окъсани, мръсни дрехи. Истината спряла пред него и го укорила: "Я се виж какъв си дрипльо, как можеш да вървиш по улиците с тези дрехи да ставаш за посмешище на хората!" Любовта свалила палтото от плещите си и без дума да каже, загърна ла с него окаяния човек.
"Любовта покрива всички грехове" казва премъдрият Соломон (Притч. 10:12), а именно любовта е добродетелта, която липсва най-много на фарисея. Той изнурявал тялото си с пост, заделял определената от Закона част от всичко, което е придобил, редовно посещавал храма и се молел, но сърцето му си оставало студено, без любов. "И да раздам всичкия си имот, да предам и тялото си на изгаряне, щом любов нямам, нищо ме не ползува" (1 Кор. 13:3) казва св. ап. Павел в своя безсмъртен химн на любовта. "Любовта зло не мисли... всичко извинява... всичко претърпява" (1 Кор. 13:5, 7) и ако в нас има любов, тя ще извини всяко съгрешение на ближния и ще ни подскаже най-верния подход към него.
Нека молим Всеподателя Бога да ни дарува преизобилно любов, за да се подкрепяме един другиго в нашите немощи, да ни даде да виждаме нашите прегрешения и да не осъждаме своите братя. Амин.
Свещеник Йоан Карамихалев
брой 4 за 2002 година
 |
"Боже, бъди милостив към мене грешния" (Лука 18:13).
Само смиреното сърце може искрено да се моли и да се разкайва. И само то може да обикне по християнски. Смирението е майка на всички добродетели. Светите църковни отци и учители отдават най-възторжени похвали на смирението. И, напротив, те с най-остри думи осъждат гордостта. Тя е най-гибелният порок. Безверна или набожна, гордостта е демонска черта. Като изяснява божествените истини в евангелието си, Спасителят ни учи, че тайната за нравственото издигане на човека се заключава в смирението. И обратно, причината за неговото падане се намира в гордостта. Прочетеното днес евангелие ни припомня твърде нагледно тази истина.
Рече Господ тая притча:
"Двама човека влязоха в храма да се помолят: единият фарисеин, а другият митар. Фарисеинът, като застана, молеше се в себе си тъй: Боже, благодаря Ти, че не съм като другите човеци, грабители, неправедници, прелюбодейци, или като тоя митар: постя два пъти в седмица, давам десятък от всичко, що придобивам. А митарят, като стоеше надалеч, не смееше дори да подигне очи към небето; но удряше се в гърди и казваше: Боже, бъди милостив към мене грешника! Казвам ви, че тоя [митар] отиде у дома си оправдан повече, отколкото оня [фарисея]; понеже всеки, който превъзнася себе си, ще бъде унизен; а който се смирява, ще бъде въздигнат". (Лука 18:10-14).
Фарисеите били евреи, запознати и с църковния и с гражданския закон, но били и най-изтънчените честолюбци и лицемери. Те спорели по цели дни за опазване буквата на закона, но силата на закона - милостта и правдата - те не познавали. Наглед се отличавали с набожност, постоянно шепнене на молитви, гордо подаване милостиня, за да ги видят хората... Но, в същност, те били хора с жестоки, покварени сърца и изгорена съвест. Когато Христос поучавал народа на правда, милосърдие, смирение и братолюбие, те били най-големите противници на това учение. За да унижат Спасителя, фарисеите лъжели хората, че той прави чудеса в името на дявола. Те за лице уж пазили закона, а тайно вършили най-големи безакония. Поради това, като знаел сърцата им, Христос ги нарекъл безподобни лицемери, безумци и слепци…
Митарите пък били събирачи на данъци. Римската власт налагала на еврейския народ разни налози и берии, а митарите откупвали правото да ги събират и спечелвали доста пари. Евреите мразили тия митари, защото ги смятали за оръдие на омразна чужда власт, с чиято помощ, понякога и на сила, те събирали данъците от народа. При все това, митарите били добри хора. Те били прости и неучени, но откровени и благодушни. Тъжната им съвест по-бързо заговаряла, сърцето им по-лесно се трогвало. И лошото и доброто у тях било на лице. Гордостта и лицемерието им били непознати. Хората ги мразили, но те не се сърдили. Дори сами признавали своите грешки и грехове. Често пъти отивали в храма и искрено се молили Богу да им прости...
От прочетеното евангелие се вижда каква е разликата между митаря и фарисея. Те и двамата влезли в храма да се помолят Богу. И тук се откриват техните сърца. Фарисеят самодоволно лъже и Бога, и хората, че той уж не бил, като другите - грабител и прелюбодеец. Очевидно е, че в него говори духът на гордостта. Митарят пък откровено признава греховете си, бие се в гърдите и вика: Боже, бъди милостив към мене грешния! В него говори духът на смирението. И Бог, който съди не по лицата, а по сърцата, прощава смирения митар и отблъсва горделивия фарисей.
Твърде поучителна е тази евангелска притча. Защото и сега, мнозина от нас, често пъти казват: не съм като другите - грабител и прелюбодеец, чист и праведен съм. А това е едно фарисейско самозалъгване, твърде сродно с човешкото самолюбие. Това е самоизмама, внушавана от духа на гордостта, от който най-много трябва да се пазим. Ала за туй, сякаш ни липсва съзнание. Ние безогледно критикуваме и осъждаме чуждите постъпки и дела; негодуваме, че всичко се върши не тъй, както ние го разбираме; взираме се да видим сламката в окото на ближния си, без да забелязваме гредата в своето. А когато ни я посочат другите, сърдим се. Това говори, че духът на фарисея в нас е по-силен от духа на митаря и че в нашите сърца владее не смирението, а гордостта. Следователно, ние не сме по-добри от другите.
Лесно е да се рече: не съм като другите - грабител и прелюбодеец. Ала с голи думи никой не може да измени и повиши своята морална стойност. Това изисква вътрешна, духовна обнова: изисква смирение, разкаяние и добри дела. Под външна набожност могат да се крият жестоки сърца, преизпълнени със злоба, завист и низки пороци. Външността и фалшивата набожност могат да излъжат хората, но не и Бога. Защото той, освен външността, вижда и сърцата, както е видял сърцата на митаря и фарисея. Не по лицата, а по движението на мислите и сърцата той съди за нашето нравствено достойнство...
Полезно и спасително е за нас християнското смирение. Това ни внушава евангелската притча за митаря и фарисея. Внушава ни се да се проникнем от правилата на чистия християнски живот. А тия правила изискват от човека да се взира в своите дела и постъпки и да не осъжда другите за онова, което те вършат или не вършат. В тия правила на закона божи като в огледало може да се види правилността на всичкия ни външен и вътрешен живот, както и чистотата на ума и сърцата ни. И когато видим, че и ние, като другите, не сме изпълнили заповедите божи, ще се убедим, че всички сме грешни и че, ако речем, че нямаме грехове, лъжем се и истината не е в нас. А това убеждение може да ни доведе до смирението и покаянието на митаря...
И, наистина, постъпките и поведението на другите не могат да бъдат мярка за нашата праведност и доброта. Такава мярка са повелите на божия закон. По тоя закон ще бъдем съдени всички. Затова той трябва да бъде опазен изцяло. Защото, ако някой наруши и най-малката негова заповед, виновен е пред целия закон (Як. 2:10). При това, и когато постъпваме според повелите на тоя закон, съвестта ни трябва да бди, за да не би да се таи нещо нечисто в сърцето и веднага да ни подскаже за да го премахваме.
Добрият християнин трябва напълно да се освободи от вехтият фарисейски човек и напълно да се облече в новия, - създаден по Бога в правда, истина, чистота и смирение. Внушените от божия закон добри дела не търсят реклама, не се вадят на показ. Те са естествен плод на благородното сърце. Защото човек трябва да бъде добродетелен, а не само да се мисли за такъв. Делата му трябва да го хвалят, а не устата му. Добри дела, извършени без подбуда от сърцето, само за реклама, се оподобяват на плодове, прикачени на безплодно дърво, което само не може да роди и откърми такива. Може хората да се почудят на тия дела, но пред Бога те нямат стойност... Блажени са ония, проникнати от смирението, сърца, които са родили тайни плодове на покаяние и добри дела. Защото Бог, който изпитва сърцата и утробите и който знае мислите и тайните човешки дела, ще им въздаде по достойнство, когато открие своя праведен съд.
Денят на тоя съд приближава. Ще се оправдаем ли ние пред него? Това ще зависи от живота и делата ни. Ала едно нещо добре се знае: че мнозина от грешните митари, смирени и разкаяни, опростени и помилвани, ще се възрадват. И обратно, мнозина от гордите фарисеи, които сега минават за праведни, ще се засрамят и осъдени, ще заплачат и възридаят. Горко, горко на горделивите, надменните и неразкаялите се! Защото те ще чуят страшната присъда: махнете се от мене вие, които вършите беззакония (Мат. 7:22-23). Такъв е краят: всеки, който се превъзнася, ще се смири, а който се смирява ще се въздигне...
И тъй, нека вземем поука от четеното евангелие. Дух на фарисейска гордост и самолюбие има у мнозина от нас. Той ни пречи да се обновим. Нека се освободим от него и да престанем да мислим, че ние не сме като другите. За да се видим сами какви сме, нека се изправим пред огледалото на закона божий. Тук ясно ще видим, като носим името на Христа, има ли у нас дух на смирение, правда и братолюбие. И ако не намерим тия добродетели в себе си, ние непременно ще видим в това огледало бремето на нашите грехове, които измъчват душата ни. Тогава нека искрено почнем да се разкайваме като смирения митар, да се молим и да викаме: Боже, бъди милостив към нас грешните! Господи отвари ни вратата на покаянието! Амин.
† Видински Митрополит Неофит, Неделята на Митаря и Фарисея, 1920 година
Препечатано от сайта на Кладнишкия манастир "Св.
Николай Чудотворец"
Из писмата на игумен Никон (Воробьов)
Цялото човечество и всеки отделен човек се намират в състояние на дълбоко падение и поквара, и сам човек не може да се поправи, да се спаси и да стане
достоен за царството Божие. Човек може да бъде поправен от Господа Иисуса Христа, Който затова и дойде на земята. Ала Той поправя ония, които вярват в Него, Христа, и съзнават
своята развала, или както сме свикнали по-често да казваме - своята греховност. Господ така и казва: "Не съм дошъл да призова праведници (т. е. тези, които
считат себе си за праведни и добри, бел.авт.), а грешници към покаяние" (Мат. 9:13) - тоест хората, които са видели
своята развала, греховност и безсилие да се поправят със собствените си сили и които се обръщат за помощ към Господа Иисуса Христа, или по-точно умоляват Господа за помилуване, за
изчистване от греховните рани, за изцеляване на душевната проказа и за даруване на царството Божие единствено по Божията милост, а не заради някакви наши добри дела.
Правилно вървящият по духовния път човек започва да вижда в себе си все повече и повече грехове, докато накрая не види с духовното си зрение себе си цял в грях, в душевна проказа, докато не почуствува с цялото си сърце, че е кал и нечистота, че е недостоен дори да призовава името Божие и само, като митаря, без да смее да повдигне очи към небето, със сърдечна болка зове: "Боже, бъди милостив към мене, грешния". Намирайки се продължително време в подобно душевно състояние, човек в свое време ще излезе от него оправдан, какъвто е излязал и митарят.
Ако пък човек смята себе си за добър и отделните си, дори тежки грехове - за случайни, за които е виновен не толкова той, а най-вече външни обстоятелства или други хора, или бесове, а той самият е малко виновен, то това устроение е лъжливо, това е явно състояние на скрита прелест, от каквото да ни избави Господ.
За да вървим по правилния път, трябва да следим себе си, да сравняваме своите дела, думи, помисли, влечения и други със заповедите Христови, да не се оправдаваме за нищо, да се стараем да се поправим, доколкото е възможно, да не обвиняваме и осъждаме другите, да се каем пред Господа, постепенно да се смиряваме пред Бога и пред хората - тогава Господ малко по малко ще разкрива пред такъв човек неговото падение, развала, неизплатимия му дълг. Един дължи петстотин динария, друг - петдесет, и все едно и двамата нямат с какво да се разплатят. Необходимо е Господ по милостта Си да прости и на двамата. Няма такъв праведник, който да не се нуждае от милостта на Спасителя.
И ето премъдростта Божия! - Явният грешник по-скоро може да се смири и да отиде при Бога и да се спаси, отколкото праведниците по външност. Затова е и казал Господ Иисус Христос, че митари и грешници влизат по-напред в царството Божие от мнозина външни праведници.
По великата Божия премъдрост греховете и бесовете съдействуват за смиряването на човека, а чрез това и за спасението му. Ето защо Господ е заповядал да не се изскубват плевелите изсред пшеницата - без плевелите лесно би могла да се роди гордост, а Бог се противи на горделивите. Гордостта и високомерието са гибелни за човека.
Какъв е изводът от казаното? - Опознавайте своята немощ и греховност, не осъждайте никого, смирявайте се и Господ ще Ви въздигне в свое време.
Боже, бъди милостив към нас, грешните. Простете и се помолете за мен.
А за душата какво да се каже: за нашето време е даден един подвиг - да съзнаваме своите грехове и безсилие, да се каем за тях и да търпим без ропот всичко, което Господ допусне. Но и това ние можем да извършим, само като изпросваме непрестанно помощ от Господа, т.е. трябва колкото можем по-често да се обръщаме молитвено към Господа и в никакъв случай да не осъждаме никого, а на всички да прощаваме, за да не бъдем осъдени по духовния закон самите ние.
Драга м. В., не слушайте другите, пък и на своите собствени мисли не позволявайте да осъждат когото и да било. Всеки "пред своя Господар стои, или пада" (Рим. 14:4) а трябва да се помни, че "на ония, които любят Бога, всичко съдействува към добро" (Рим. 8:28) и "Господ изправя стъпките на човека" (Пс. 36:23, по слав. текст). Никой не се е спасил сам, а всички ние имаме един Спасител. Човек може само да желае спасението, но да се спаси сам не може. Трябва да искаме спасението, като се имаме за погиващи, негодни за царството Божие ("Кога изпълните всичко вам заповядано...", Лука 17:10), и това желание за спасение трябва да покажем на Господа с молба към Него, с изпълняване на волята Му с всички сили, и с постоянно покаяние. Но тъй като, въпреки цялото си желание ние постоянно нарушаваме заповедите, значи трябва постоянно и да се каем.
И светците са
се каели до смъртта си, тъй като са виждали себе си недостойни за близостта до Бога и следователно - недостойни за царството Божие. А колкото човек е по-грешен, толкова по-малко
грехове вижда в себе си и толкова по-злостно осъжда другите. Истинен, нелъжовен признак за правилното духовно устроение е дълбокото осъзнаване на собствената повреденост и
греховност, съзнанието за собственото недостойнство за Божиите милости и неосъждането на другите. Ако човек не счита себе си - от цялото си сърце, а не само с езика си, - за
непотребен грешник, той не е на правия път, той без всякакво съмнение се намира в ужасна слепота, в духовна прелъстеност, колкото и да го почитат за велик и свят човек, дори
и да е прозорлив и да върши чудеса.
Ние цял живот вършим своята воля и дори добрите ни дела се оскверняват ту от своеволие, ту от тщеславие, ту от сметки и прочее. Ако се вгледаме по-дълбоко в себе си, тогава всеки от цялото си сърце ще трябва да каже с думите на утрината молитва: "Боже, очисти мен, грешния, понеже никога не извърших нищо добро пред Тебе". Тези думи принадлежат на преп. Макарий Египетски, един от най-великите светци. Как ние, окаяните, съдим и осъждаме другите и с това се поставяме по-високо от тях, като съдници? Как можем да считаме, че е на прав път оня, който не съзнава себе си като (съзнава, а не само се нарича с думи) най-грешен от всички?
Смирение, без което и всички добродетели нямат смисъл.
От своя страна смирение не може да има там, където липсва съзнанието за собствените грехове, където няма покаяние, а самооправдание. Така че цялото дело на спасението се свежда до съзнаването на собствените грехове, на своята негодност за царството Божие, а вследствие от това - до необходимостта постоянно да умоляваме Господа: "Боже, бъди милостив към мене грешния". Да се молим така ни учи и Господ в притчата за митаря. Всички ние сме митари по греховете си, а смирението и покаянието на митаря ги нямаме.
Колкото по-близък до Бога е човек - истински, а не въображаемо, толкова по-недостоен, по-грешен, от всички хора по-грешен се чувствува той. Така са се чувствували св. отци. ...
Митарят... е осъзнал греховността си, не се е оправдавал и само молел Господа за милост и прошка и ги е получил. Всички хора имат неизплатим дълг пред Господа. Никакви подвизи не могат да изплатят този дълг. Сам Господ казва, че "кога изпълните всичко вам заповядано" (т.е. всички заповеди) - считайте себе си за непотребни раби, които са били длъжни да направят всичко, което им заповядва господарят. Значи и всички ние, които постояно нарушаваме заповедите, трябва постоянно да имаме душевната нагласа на митаря. Да не търсим у себе си каквито и да е достойнства, каквито и подвизи да извършваме. Винаги сме раби негодни. Само Божията милост прощава на каещите се и ги допуска в царството Божие.
Ето защо търсенето на високи духовни състояния е забранено от светите отци и от Господа. Целият ни вътрешен подвиг трябва да се съсредоточи в покаянието и във всичко, което съдействува на покаянието, а Божието ще дойде само по себе си, когато мястото е чисто и когато благоволи Господ. Ако у подвижника няма искрено сърдечно чувство на греховност и съкрушено сърце, то такъв подвижник непременно е в състояние на духовна прелест. Намиращият се в молитвен подвиг особено трябва да има молитвата на митаря и съкрушението на митаря, защото иначе ще бъде измамен от бесовете, ще придобие високоумие, тщеславие и прелест. Да ни избави Господ от това.
Ето отговорът на вашето желание да знаете, какво означава да имаш нагласата на митаря. Господ ни е показал с притчата за митаря и фарисея как и с каква душевна нагласа трябва да се молим и как не трябва (фарисейска нагласа). След идването на Спасителя и след Неговите страдания светите отци заменят молитвата на митаря с Иисусовата молитва. Смисълът им е един и същ.
Драга м. В., в последно време ми се изясни пътят на спасението като онова състояние на митаря и то не само по време на молитвата, но и по всяко време. Външно погледнато в това няма нищо ново. Кой не знае притчата за фарисея и митаря?
Обаче в прилагането му към вътрешното духовно дело (и особено към Иисусовата молитва) тази притча, по-точно състоянието на митаря има, струва ми се, решаващо значение.
Църквата е поставила в началото на всички молитви тези слова: "Слава на Тебе, Боже наш, слава на Тебе'', т. е. "Слава, благодарение на Тебе, Господи, за Твоята милост, за Твоята
любов, за снисхождението, затова, че Ти, Господ, Творецът на вселената, ни удостояваш да Те наричаме свой Господ и ни позволяваш да се обръщаме към Тебе, да Ти се молим...
В утринната молитва на преп.
Макарий Египетски се казва: "Боже, очисти мен, грешния, защото нищо добро не извърших пред Тебе". Ако великите угодници Божии са чувствували такова нещо, какво трябва да
чувствуваме ние, на какво можем да се надяваме? Единствено и само на милостта Божия. Забравяйки всичките си добри дела, ние трябва като митаря за вопием от цялото си сърце: "Боже,
бъди милостив към нас, грешните!" И ако митарят е бил оправдан от всичките си грехове само за тази своя молитва, то е ясно и ние трябва да вярваме, че Господ и нас ще ни помилува,
ако от цялото си сърце Му се молим и се надяваме на милосърдието Божие. Никаква болест няма да ни попречи поне няколко пъти на ден да се обърнем от дълбините на душата си с
покаяние към Господа.
Не е имало случай Господ да откаже някога прошка на каещия се. Само тогава Господ не ни прощава, когато ние самите не прощаваме на другите. Затова нека се помирим с всички, за да се помири и Господ с нас. Да простим на всички, за да ни прости и Господ.
Игумен Никон (Воробьов)
Из писма до своите духовни чеда, публикувани на български език в сборника "За нас е оставено покаянието"
© Издателство "Св. апостол и евангелист
Лука", София, 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com