(за опитите на драматичното изкуство да играе Христос)
Иеродякон Теогност Пушков
Наслушах се и се начетох на многото уж "положителни" резултати
от екранизацията на филма "Страсти Христови" на М. Гибсон. За "обръщането" на хората към Христа като резултат от гледания филм... Какво искам да кажа по този повод? Това, че даваме
още една тояга в ръцете на атеистичната критика на религията, която безпощадно ще налага по нашия гръб!
Що е религия? - Това е опит за среща на човека с Бога!... В "обръщанията" на зрителите на филма, ние имаме преди всичко дело с най-силно психологическо въздействие върху
личността. Именно психологическо (душевно), но не и духовно.
Какво става в религията? Среща с личността на Христа, която е немислима извън Ипостасния съюз на Бога и Човека. Във филма имаме среща с таланта на актьора.
И така, човек се пленява и очарова именно от това, което е видял - без ни най-малко да бъде докоснат от живата среща с Бога. Подмяна на живия опит на Богообщуването със своите емоции, със своите преживявания и чувства.
Нека се замислим над следното: Всеки актьор трябва да се вживее в психологическата драма на тогова, когото играе. Като грешни хора, всички ние имаме повече или по-малко общ обективен опит от такива преживявания. Затова ни е лесно да се разбираме един друг.
Дори и без да имаме предвид, че Той е Бог (!) - нека се замислим над това, как грешен човек може да играе съвършенно безгрешен, идеален човек? Как може този, който е отровен от греха, да играе Единия Безгрешен? Може ли той да предаде Неговите преживявания и чувства?...
Няма ли да е предаване (макар и по пътя на жеста, мисълта, помисъла, израза на лицето) - на това, което чувствува в това време грешният човек?...
А ако си припомним все пак, че в Иисуса е обитавала телесно всичката пълнота на Божеството (Кол. 2), че Той е Вечният Син на Извънвременния Отец, то тогава как изглежда опитът да се предадат мислите и чувствата на Бога?...
Фредерика Матюз-Грийн (Frederica Matthews-Green)
Размисли на известната православна публицистка по повод на предстоящото излизане на филма, последвана
от размишления след гледането на филма, както и от кратък сравнителен очерк на две изображения на Разпятието.
Болшинството филми разпалват противоречия едва след излизането си на екран, но "Страстите Христови" се предхождаше от близо година стълкновения и даде необикновено плодотворна възможност на хора, които нямат представа за какво говорят, да правят именно това. Ще продължа тази традиция като си призная, че докато пиша това, аз все още не съм гледала филма. Очаквам да бъде добре направен – един мощен пример за художествените възможности на филмовото изкуство. Надявам се да разбуди старата вяра в християните и да отприщи нова вяра в невярващите.
Докато четях обаче, интервюта с Гибсън преди премиерата, нещо прикова вниманието ми. Вижте например този цитат, където в изданието на "New Yorker" от 15 септември 2003 Гибсън казва: "Исках да ви отведа там, на място. Исках да бъда верен на Евангелията. Това никога преди не е било правено." Този стремеж явно е означавал да ни се покаже как биха изглеждали истинското бичуване и разпъване на кръст. "Не исках да правя Иисус да изглежда добре" – продължава Гибсън, – "исках да повредя едното му око, да го размажа."
Е, ако сте като мен, сигурно нещо ви е просветнало. Със сигурност Разпятието и предхождащото го изтезание са били брутални, но в Евангелията няма нищо изрично относно размазано око на Иисус. Не каза ли Гибсън, че иска да направи този филм абсолютно верен на Евангелията, както "никога преди не е било правено"?
И така, опитах се да си представя филм, който отразява единствено каквото ни казват Евангелията, и осъзнах, че там няма много по отношение на кървищата. Разбира се, големи части от всяко Евангелие засягат Страстите Христови, дори през ХІХ в богословът Мартин Калер казва, че Евангелията са "разкази за Страстите с длъжки въведения", но въпреки това, тези разкази предават основно въртенето на събитията около Иисус в Неговите последни дни – какво са казали и сторили хората. Описанието на физическите Му страдания е толкова оскъдно, колкото авторите успяват да го сторят.
"... а Иисуса бичува и Го предаде на разпятие", съгласяват се синоптичните Евангелия. "И когато отидоха на мястото, наречено Лобно, там разпнаха Него..." Малко повече от дузина стихове по-надолу, Той е мъртъв.
Не подлагам на съмнение дали събитията са били брутални. Не подлагам на съмнение и дали един творец е свободен да ги изобрази както реши. Онова за което съм любопитна, е следното: защо през първото хилядолетие християните са избирали да ги изобразяват по-различно?
Дали са избягвали кървавите подробности, просто защото са били мекушави? Не и св. Лука, който макар и бидейки един от най-елегантните новозаветни автори, описва смъртта на Иуда с повече подробности, отколкото бихме желали: "… като се струполи ничком, пръсна се през средата, и всичката му вътрешност се изсипа" (Деяния 1:18).
Дали са се срамували от Кръста – емблемата на криминалното екзекутиране? Не и св. Павел, който заявява "...а мене да ми не дава Господ да се хваля, освен с кръста на Господа нашего Иисуса Христа" (Галатяни 6:14).
Толкова ли са били познали бруталните подробности на разпъването, че не са се нуждаели от описване? Все пак, късните християни се прехласват именно по болките, които Христос е изтърпял, но ако ранната църква се е отнасяла по същия начин, самото им познаване не би озаптило такова прехласване и при тях. Любящият не се изморява да съзерцава лицето на своята възлюбена; но вместо да се съсредоточават върху подробностите на Христовите страдания, ранните християни са отмествали поглед от тях.
Образното съзерцаване на Христовите страдания не се появява преди средновековната епоха – приблизително към ХІV век. Преди това изобразяването е в съответствие повече с начина, по който Христос се явява описан в Евангелието според Иоан. В иконографията Той тържествено царува от кръста – като триумфиращ победител, Който ни е освободил от смъртта.
В действителност, разковничето е в схващането за "освобождаване". Раните, претърпяни от Христос, са рани на герой. Представете си млад полицай, който освобождава заложници на небивала физическа цена, включително собственото си залавяне и изтезаване. Ще бъде неподобаващо, дори обидно, постоянно да го питаме: "Какво усещаше при изтезанията? Как изглеждаше? Откъде кървеше?" Офицерът съвсем разбираемо би желал да се съсредоточите не върху унижението, а върху победата му.
Това е и отношението, което виждаме в тези древни песнопения от Страстната седмица: "Помръкна слънцето, не могло да понесе таквоз кощунство срещу Бога, пред Когото всяко нещо тръпне ... Когато биде разпнат, о, Христе, всичкото творение видя и се потресе. Земните основи се поклатиха от страх пред Твойта сила. Светлиците небесни се покриха ... Ангелските войнства се удивиха." Един химн от ІV в, от литургията на св. Василий, е познат дори и на някои протестанти: "Нека млъкне всяка земна плът и във страх и трепет да застане."
Преклонението не се е променило просто с течението на времето – същата изпълнена с благоговение стеснителност продължава непроменена и днес в източноправославното преклонение. Нещо друго трябва да се е случило, което да доведе до тази промяна в европейското християнство и да премести фокуса от Христовата победа върху Неговите страдания като средството за спасение.
Западните богослови обикновено казват, че най-значимото събитие в развитието на сотериологичното богословие е било написването на трактата "Защо Бог е станал Човек?" от Анселм, архиепископ на Кентърбъри през ХІ в. Представете си обстановката, в която Анселм се е захванал със своето дело. Писанието говори за Христовата смърт като откуп или изкупление и дотогава се е възприемала предимно като откуп от дявола. "Заплатата за греха е смърт" и поради своите грехове ние сме били поробени от смъртта, отровени и безпомощни да се противим на греха. Христос идва на спасителна мисия и в изпълнението й пострадва подобно на полицая, освобождаващ заложниците. Като Човек, Той умира и се сдобива с вход към ада, а веднъж там, Той като Бог го раздира и пуска пленените на свобода.
Някои ранни автори са се задълбочавали във въпроса: "Кой получава този откуп?", и както изглежда – лекомислено. Днес техните аналогии изглеждат недодялани, като например, че Бог подлъгал дявола като спотаил Христовата Божественост в Човешката Му същност и дяволът като риба се хванал на заложената стръв (Григорий Нисийски) или като мишка влязъл вкапана (Августин).
Но когато говорим как Христос е платил със Своята кръв, не е задължително да си представяме някаква сделка между две страни. Смелият полицай по-горе "плаща с кръвта си", за да освободи заложниците, но това не означава, че похитителите са се сдобили със стъкленица кръв, на която да се радват. Когато Господ изкупил людете си от Египет, фараонът не получил тежка торба злато в замяна. "Изкупил" може просто да означава "извършил нужното, за да освободи".
Още повече, младият офицер може и да е казал: "Предлагам тази мисия в чест на началника си, който винаги ми е бил като баща. Обичам го и желая да върша неговата воля и правя тази жертва в негово име." Но и началникът не получава кръвта на младия мъж (гротескна мисъл), нито пък я изисква преди да бъдат освободени заложниците – той не е техния похитител, а съюзник в освобождаването. И така, да отстъпим една голяма граматическа крачка назад и да поставим тези термини в един по-широк смисъл – понякога ние използваме образи като "платено", със значението на простият акт на даване, без да си представяме някаква сделка между две страни, която включва получаване от страна на другия.
Григорий Назиански (ІV в) протестира, че въпросът "Кой получава заплащането" не трябва да се разнищва прекомерно. Без значение какъв дълг е бил дължим на дявола, било е невъзможно той да включва и самия Бог. От друга страна Отец не би могъл да е получателят на откупа, понеже не Той ни е държал заложници. И ако кръвта на Исаак не Го е удовлетворила, защо Той би желал кръвта на своя възлюбен Син?
Григорий Назиански обобщава че Отец приема Христовата жертва, без да я е изисквал, Синът я предлага, за да Го почете, а резултатът е поражението на нечестивия. "За Христос ще кажем само толкова, по-голямата част ще бъде почетена с мълчание."
Анселм се прицелил срещу преувеличените версии за теорията на откупа, но не се съгласил да остави в мълчание по-голямата част. Той теоретизирал как плащането *било* направено на Бог Отец. Във формулировката на Анселм нашите грехове били като обида срещу честта на могъщ владетел, а владетелят не е свободен просто да опрости беззаконието – трябва да бъде направена и компенсация. (Това вече е важен нов елемент в историята. Ранните християни вярвали, че Бог Отец наистина ни е простил свободно – също като бащата на блудния син.) Никой човек не е в състояние да плати този дълг и така Бог Син се наема да го стори. "Ако Синът е избрал да удовлетвори иска на Бог към човека, можел ли Отец справедливо да Му забрани да стори това, или да откаже на човека онова, което Синът желаел да му даде?" Христос удовлетворява нашия дълг в тази "Теория на удовлетворението".
"А оттук иде и цялата разлика", както обичаше да казва един разчорлен поет-янки. Западното християнско богословие продължило марша си от тази повратна точка като срещало противоречия, развитие и редакции, но останало приковано към идеята, че Христовата смърт е била насочена към Отца. Когато западните богослови обърнат поглед към столетията преди Анселм, те не могат да открият неговата теория никъде (всъщност у Тертулиан и Киприан има някакви намеци, но това не е общото учение). Определен прочит обаче, на св. Павел може да се изкара, че поддържа възгледа за "удовлетворението", и поради това Анселм бива възхваляван като първият богослов, разбрал св. Павел.
Това е явно изхвърляне. Могли ли са наистина християните да разбират погрешно своето спасение в продължение на хиляда години? Наистина ли хората, на които Павел е писал посланията си, са нямали никаква представа за какво говори той? Наистина ли ранните мъченици са умирали, без да разбират Кръста, който ги е спасил? Защо Светият Дух би допуснал нещо такова, ако е бил пратен да ги упътва във всяка истина? Наистина ли "явният смисъл на Писанието" е толкова потаен, че да не може да бъде разкрит в продължение на хиляда години, а след това пък – точно от някого, принадлежащ на напълно различна култура от тази на авторите?
Западните богослови преравят преданселмовото хилядолетие и не могат да открият търсената от тях теория, но не успяват да видят и теорията, която преобладава там. Преди Анселм, на проблема, към който е адресирано спасението, се гледа като на проблем вътре в нас. Ние сме заразени със смъртта като резултат от Адамовото падение. Тази зараза ни прави да сме духовно болни, да вършим грях както съзнателно, така и под дяволски заблуждения. Христос предлага да ни избави в съответствие с волята на Отца като младия офицер по-горе. В това действие Бог Отец и Син са обединени: "Бог примири света със Себе Си чрез Христа."
Това е картината "преди". При Анселм проблемът, към който е адресирано спасението, е между нас и Бог (имаме дълг, който не можем да изплатим). След Анселм той понякога се формулира дори като проблем *у* Бога (Неговият гняв, който няма да се уталожи, докато дългът не бъде платен). Тази теория загубва единството на волята между Отца и Сина и може да изглежда как Синът трябва да преодолее съпротивата на Отца. Тя загубва представата, че болестта е вътре в нас и трябва да бъдем изцелени и може да изглежда, че е достатъчно едно юридическо освобождаване, а преобразеният живот е най-много едно последвало благо хрумване.
Някои въстават срещу такава формулировка и твърдят, че е твърде легалистична, твърде повърхностна нравствено, твърде "Старозаветна", но вместо нея предлагат Христовите страдания да са просто предвидени да ни служат за пример, тъй че ние да се обърнем и да се примирим с Бога. (В отговор на подобно предложение дълги векове преди това Августин изсумтява, че ако единственото от което сме имали нужда, е пример, то тогава нуждата ни не е от Христос – състоянието на човека щяло да се оправи и с примера на Авел.)
Но, при всички тези различни картини "след", важният момент са раните и страданията, и болката на Страстите е тази, която ни спасява, независимо дали обективно (чрез изплащането на дълг), или субективно (чрез обръщане на сърцата ни). От размишленията на Джулиана от Норуич върху трънения венец, през "О, свята глава, жестоко изранена", та чак до "Страстите Христови" на Мел Гибсън – всичко това е все същата линия на преклонение.
Това е линия, която е произвела мощно въздействащи шедьоври на изкуството и е крепила и вдъхновявала много християни в продължение на векове. Разпятието наистина е било кърваво и брутално – Гибсън е на добра историческа основа в желанието си да го пресъздаде по този начин и когато чете Евангелията с молитва, без съмнение именно такива са картините, които изникват в съзнанието му.
Но в действителност те не са там – авторите на Евангелията са избрали да пресъздадат Христовите Страсти по друг начин. Вместо да предизвикват съчувствие, те ни приканват към благодарствено, почтително благоговение, понеже сами са имали друго разбиране за смисъла на Неговите страдания.
Превод © Цветан Биюков, 2004, по публикация на сайта www.christianitytoday.com.
Eто и коментарът на Фредерика Матюз-Грийн към собствената й статия, след като вече е гледала филма:
Това есе е продължение на някои мои мисли защо някои християнски произведения на изкуството и литературата изобразяват страданията на Христос реалистично, а други – не. Миналата есен написах статия за Beliefnet.com, която отразяваше тези мисли и навярно все още се върти из мрежата. Бях помолена от John Wilson да разгледам отново темата за сайта на Christianity Today и това е версията, която отразява вложените повече време и изследвания. Тя не е коментар на филма – когато я писах, още не го бях гледала. Просто изследвам въпроса защо Разпятието се изобразява различно в различните култури и епохи. След първата ми статия мнозина решиха, че критикувам филма, но това не е така. По отношение на тази първа статия в Beliefnet досега съм получила стотици мейли. Православни християни ми писаха: "Най-сетне разяснихте какво вярваме по начин, разбираем за всеки!", докато болшинството протестанти и католици казваха "Не разбирам!" :-)* Е, на първо четене това ще са ви доста нови и объркващи идеи. Не бързайте и не се засягайте, ако трябва да препрочитате.
* Усмивката е от авторката, бел. прев.
Най-честото предположение на хората беше как причината, поради която Евангелията и ранните християнски писания не описват подробно кървищата и болките на Разпятието, е в това, че те са били ежедневна гледка и описанието не е било нужно. Но разпъването излязло от употреба, благовестието се разпространило по земи, където не го познавали, и при все това кървави изобразявания не се появили чак до около ХІV в.
Други предположиха как в исторически план хората редовно са ставали свидетели на животински кланета и други аспекти на смърт и страдание и затова описанието не е било нужно, докато в нашата санирана култура вече е необходимо. Но ние живеем в "санирана" култура от няма и стотина години, а при все това кървавите изобразявания са се появили още от около ХІV в. Очевидният въпрос беше какво се е променило около ХІV в?
Не е било преустановяването на разпъването на кръст – това се случило доста по-рано, не било и прекратяването на ежедневните гледки на клане и кръвопролития – това дошло доста по-късно. Нещо друго. Промяна в богословието. Ето за това е настоящото есе.
Изявленията как това богословие е новоучение, не утвърждават аргумента, че "старото е по-доброто". Разбира се, православните християни вярват, че е така и че това е водещ принцип на нашата вяра (и по-конкретно, че именно ранният консенсус – "Преданието", е това, което и ние трябва да продължим), но католиците вярват в "развитието на доктрините" – че по-късните поколения могат да разберат нови неща, които предхождащите ги християни не са разбирали. Протестантите пък вярват, че без да се обвързват с "Преданието", отделните индивиди могат да четат и тълкуват Библията самоволно. Тъй че не всеки споделя православното виждане, но все пак аз се надявам, че и за други ще е интересно да научат как са виждали нещата ранните християни, дори и ако не са съгласни.
Миналия петък аз най-сетне гледах филма и бях донейде разочарована – може би се бях надъхала твърде много предварително. За който и да било филм щеше да е трудно след толкова хвалби да отговори на изградените очаквания. Доволна съм, че отидох, но си тръгнах предимно с чувството какво означава филмът за Мел Гибсън и как той е излял в него цялото си сърце. Лично аз се почувствах като човек, получил пица, когато всъщност е очаквал хамбургер**. Филмът ме накара предимно да искам да дойде Страстната Седмица, за да мога още веднъж да преживея мощните, разтърсващи богослужения на Православната църква и да прекарам още веднъж тази седмица в общността на молещи се християни.
** Става въпрос за американските стандарти, бел. прев.
Още не съм написала обзор на "Страстите..." тъй като чувствата ми са твърде объркани. Страшно се радвам за всички хора, чиято вяра се усилва и подновява, а също и за онези, които за пръв път откриват вярата. Не искам да преча на това. Една приятелка от моята църква гледа филма веднъж и пожела да го гледа пак, но прочете някакъв негативен обзор (героите били плоски и пр.) и реши да не го гледа отново. Това е тъжно.
Когато хората се разочароват от филма, това според мен има нещо общо с т.нар. от Колъридж "съзнателно обуздаване на неверието". Хората са погълнати не от нещо друго, а от Господ Иисус Христос. Именно когато техният ентусиазъм почне да спада, те забелязват как филмът не е Той, Самият Той, Лично, а просто един филм за Него. Но, разбира се, нашата вяра е в самият Господ, докато филмът е само средство – ако очакваме да е съвършен, то тогава възлагаме вярата си на погрешното място.
Объркването, което се наблюдава по този повод е поради неколкократните изказвания на Мел Гибсън, че целта му е била един филм, който е изцяло верен на Писанието. Така хората очакват почти историческа действителност, но се оказва че той е имал предвид да бъде верен на своето художествено виждане върху Евангелията. И така, ние трябва да променим своите първоначални очаквания и вместо да мислим за филма като за историческо пресъздаване на Евангелието, трябва по-скоро да го оприличим на шедьоврите на Микеланджело и другите повече или по-малко велики художници, които в течение на векове са предлагали своето виждане за Евангелието.
За мен най-вълнуващото нещо във филма е дълбочината на отдадеността на Христос от страна на Гибсън. Неговата вяра е реална и пленяваща. Вълнува го издълбоко, вълнува и нас. Истинската действена вяра – не добре пресметнатия тип, с който сме свикнали – е заразна.
Бях разочарована обаче, че той не е внимавал повече с материята. Даже и да не беше възнамерявал да се ограничи само до Евангелията, изполваните от него сцени твърде често са просто неточни. Могат да бъдат дадени множество примери, но смятам да започна с Мария Магдалина. И понеже в Евангелията няма чак толкова много жени, не би трябвало да е твърде трудно да се направи разлика между тях. Мария Магдалина се нарича така, понеже е от Магдала, на брега на Галилейско море. Тя е една от жените, които са следвали Иисус и са подпомагали финансово мисията Му, тъй че може и да е била заможна. От нея са били изгонени седем бяса. Това е всичко, което знаем (от Евангелията. Бел. прев.) за нейната история. Нямаме основания да считаме, че е била блудница или някакъв друг по-особен вид грешница.
Тя не е Мария от Витания (градче на юг от Йерусалим), сестрата на Марта и Лазар, която помазала главата на Иисус. Тя не е и блудницата, която помазала нозете на Иисус и ги изтрила с косите си. Разбираемо е как тези двете могат да бъдат объркани и на запад исторически всичките тези три жени биват обединявани в една под името на Мария Магдалина – едно объркване, което е пренесено и в "Последното изкушение на Христос", "Кодът Да Винчи" и други произведения.
И така аз бях страшно объркана, когато във филма Мария Магдалина гледаше към разпнатия Христос и започна да си припомня случката с жената, уловена в прелюбодейство, в Иоана 8-а глава. За учените това е един интересен пасаж, тъй като съвсем явно не принадлежи към тази част от разказа, а е вмъкната насред нещо друго, за което се говори в Евангелието. В действителност пасажът изобщо не звучи като писан от Иоан – и по стил на изразяване, и по съдържание той напомня повече на Лука. Но досега не е бил откриван древен текст, който да не съдържа този пасаж именно на това място. Той е една от възбуждащите мистерии на библеистиката. В истинността на случката никой не се съмнява.
Чудех се защо ли тя ще си спомня това, да не би Гибсън да смята, че е била измежду свидетелите? Постепенно ми просветна, че Гибсън счита "нея" за прелюбодействалата. Това е някаква съвсем отделна четвърта жена и да бъде добавена към горната мешавица, означава да се напласти едно цяло ново ниво на объркване към вече неподобаващата ситуация. Вместо да подпомага каузата на разбираемостта на Библията, това й пречи. Това е небрежност. Все едно да се направи филм по "Отнесени от вихъра" и да се съберат в една героиня Мелани, Скарлет и сестрите на Скарлет.
Това бяха фазите на моето разочарование – от осъзнаването, че филмът няма да се придържа стриктно към Писанието, през промяна към нагласа за внимателен прочит на Писанието през очите на художник, до осъзнаването, че Писанието няма да бъде четено внимателно.
Още един пример – току що прочетох един цитат, където разпитват Гибсън за умрялото магаре в сцената със самообесването на Иуда и той обяснява как според Писанието Иуда "...излезе и отиде, та се обеси с юлар" (сравни с Матей 27:5); как взел да се чуди "...откъде да го взема този юлар?" и така му дошла идеята с магарето. Е, ако сте що-годе запознати с Евангелията, навярно изведнъж сте подскочили: "С юлар?", понеже в Библията такъв текст няма. Нещо толкова ярко визуално би се запечатало в паметта. Обаче го няма – за да съм сигурна, проверих и в гръцкия текст. Това подкопава доверието ми в неговата запознатост с Писанието.
Много християни от църквите с литургични традиции (православни, католици, някои англикани и лютерани) по пладне спират каквото правят, за да се помолят и да си припомнят Разпятието. Това е една много древна практика. След десетилетия постъпване по този начин, човек свиква да асоциира ярката пладнешка светлина с това събитие и парадоксът на такова изобилие от светлина и липса на сенки – с този момент едновременно на триумф и агония. И когато на филма започнаха да се изкачват на Голгота, а сенките бяха удължени и късното слънце играеше по лицата на всички, за мен това беше един нов момент на объркване. Как е могъл той така да пренебрегне една част от Писанието, която не е просто въпрос на някакви думи, а е "просмукана в костите" на такова множество вярващи, понеже те го преживяват всеки ден? Беше грубо да се показва Разпятието окъпано в сенки и като резултат се усещаше очебийно неистинно.
Ето такива дребни неща допринесоха за невъзможността ми да повярвам, че истинската история е била такава. И въпреки това, аз ценя филма както бих ценила всяго друго художествено произведение от християнин. Дори и Микеланджело е могъл да допусне грешка като е сложил рога на Мойсей поради неточен превод. Оставам признателна за дълбочината и жизнеността на вярата на Гибсън и оценявам енергията, която е вложил в този филм.
Фредерика Матюз-Грийн
Миналата сряда един от редакторите на Newsday ми писа с молба за кратък очерк, в който да сравня две изображения на Разпятието, едното от които да е много образно, а другото – не, и да разгледам разликите. Избрах едното да е
| ето това западно изображение:
|
а другото да е ето тази икона: |
Редакционният процес след написването се разви интересно, понеже разни неща, които смятах че трябва да са известни на "всички", всъщност трябвало да се обясняват – като например началото и края на първоначалната ми версия, които са редове от един госпъл химн: "Къде бе ти, когато разпваха моя Господ?", но не им бях сложила нито кавички, нито справка и редакторът не разпозна алюзията. Кой ли знае колко странно му е прозвучал финала.
След като също така бях помолена да наблегна и на личностната ангажираност, понеже източният християнски подход му бил звучал като голи думи и представи без връзка с отделния човек, после се оказа че трябвало да съкращават и ми махнаха и трите цитата от Библията. (Тук очерка се помества с цитатите.)
Между другото, и това не е обзор за филма – още не съм написала такъв.
"Ти беше ли там, когато разпваха моя Господ?" се пита в стария госпъл химн.
Завладяващият филм на Мел Гибсън "Страстите Христови" отведе много зрители "там" и аз се радвам с онези, които споделят, че е усилил вярата им. Мога да разбера защо този филм ги вълнува толкова силно, но не мисля, че те разбират как друг вярващ би могъл да предпочете различен подход. Струва ми се, че за тях всичко стоящо по-долу от нагледното изобразяване, е слабо – "санирано".
Но това ли е единственият начин да се гледа на нещата? Ето например две изображение от началото на ХVІІ в. Едното е от холандския художник Хендрик тер Брюген и е емблематично за западната традиция на Мел Гибсън, а другото със златния фон представлява източната християнска традиция и е от критския иконограф Емануил Ламбардос.
Тер Брюгеновият Христос е отпуснат като труп и е с цвят на труп в жълто и сиво. От ръцете и ребрата Му се лее кръв на мътночервени струи. Лицето му е увиснало в сянка, но опнатите Му ръце, подутия корем и съвършено оформеното Му коляно лъщят на металическата светлина.
Ако се вгледате в коленете на другия Христос – на Ламбардос, виждате само две леки кръгчета. Това изображение дори не се и опитва да бъде реалистично.Дългите, слаби ръце на Христос са отворени като в предложение. Той стои на подложката за нозе изтощен, но несломен. Лицето Му е склонено в мъка и все пак е спокойно, дори на бузите Му има лека розовина. Навсякъде около Него в благоговение се вият ангели.
По-доброто изображение е на тер Брюген. Но така ли е наистина? То е по-"реалистично", но това предполага, че реалността е единствено каквото може да се заснеме. Иконографската традиция на християнския изток подправя изображенията с умишлена "нереалност", за да запази неизразимото: манипулирана преспектива, геометричен пейзаж, златен фон.
Тези два подхода представляват различни отговори на въпроса какво е значението на Христовите страдания.
В средновековна Европа възникнала идеята, че Бог не може просто да ни прости греховете – трябва да има и разплата. Христос платил дълга на Кръста. Други възразявали, че Христовите страдания не били разплата, а пример на любов, на който да подражаваме. И в двата случая като момента на спасението кристализират Страстите и ние биваме призовавани да се отъждествим с Христовите страдания.
Източната Църква, от друга страна, поддържа едно по-ранно разбиране, според което Бог Отец няма нужда от разплата, а Христос е много повече от пример. Вместо това, нашето спасение се състои в реално променяне на нашето същество – едно избавление от състоянието на тление. Христовото Въплъщение е проникнало в нашия земен живот, за да въстанови Божието интимно, непосредствено присъствие. "Царството Божие вътре във вас е" – казва Той. Неговото Възкресение разрушава смъртта като ни освобождава от мрака и нещастието, поробили човечеството. В тази история Страстите играят необикновена роля, но те не са единствения решителен момент.
Христос е жив и ние живеем в непрекъснато вътрешно общение, което ще ни приобщи с Неговата светлина и ще ни преобрази да бъдем като Него. Ние не се съсредоточаваме върху представата, че Той е като нас – всичката ни енергия е насочена в обратната посока. Не бихме претендирали, че се идентифицираме с Него, сякаш разбираме през какво минава Той, нито бихме твърдили, че Той чувства това, както бихме го чувствали и ние. "Моите мисли не са ваши мисли, казва Господ."
Тер Брюген представя сивото тяло на Христос на eдна ръка разстояние и Иоан се взира прехласнат в него. Но на иконата златистото тяло е издигнато нависоко във владение на небето и земята. Ние не можем дори да започнем да разбираме какво се разкрива в това и също като изумените ангели прикриваме уста.
Монументът на ветераните от Виетнам във Вашингтон представлява стена от полиран гранит с хиляди изписани имена. Но в съответствие с гледната точка на Гибсъновия филм би ли казал някой, че ако не виждаме страданията им, не се отнасяме достатъчно сериозно? Нека към всяко име приложим и фотография, показваща човека в момента на неговото убиване, разкъсване на парчета или обезкървяване. Но тъй като такива фотографии липсват, можем да снимаме подходящи дубльори с латексови рани и изкуствена кръв. Ако почитаме войниците заради умирането им, тогава нека ги гледаме как умират.
Ако имате приятел загинал във Виетнам, не бихте искали той да бъде третиран по този начин. Защо тогава да не удостоим със същото достойнство и Иисус, Който казва на апостолите: "Вие сте Ми приятели"?
Филмът на Мел Гибсън е част от великата традиция на западното изкуство. Но реалистичното изобразяване си има своята цена. Превръщането на една грандиозна саможертва в конкретни образи неминуемо я обезличава. Превръща в един обикновен акт на жестокост от сорта, който хората си причиняват един другиму всеки ден, сведена до поносим мащаб. А когато фиксираме спомена, ние преставаме да го преживяваме. Превръщаме го в нещо, което сме в състояние на смелим и обясним.
Но Кръста ние не сме в състояние да разберем. Даже да сме били там, преживявайки всеки миг с всяко от сетивата си, пак не бихме могли да кажем какво се разкрива във всичко и как се отразява на душата ни.
Ти беше ли там? Аз нямам снимка как е изглеждало всичко, но както се пее в стария химн: "Понякога ме кара да се разтреперя."
Фредерика Матюз-Грийн
Превод © Цветан Биюков, 2004 година,
по публикация на сайта www.christianitytoday.com.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com
