|
На многая лета, светейши владико!
Поместеният тук текст е част от документалния филм "Моето служение" на Българската национална телевизия, чийто автор е Горан Благоев, а оператор - Цветан Недков.
Ваше Светейшество, оказаха ли някакво влияние вашите родители върху оформянето ви като духовник?
- Моите родители бяха обикновени селски жители. Майка ми, която беше от богат род, се беше омъжила за баща ми от бедно семейство, останал сирак още от малък. Двамата живееха в съгласие. Бяха редовни посетители на богослуженията в Троянския манастир. Баща ми бе несменян член на църковното настоятелство в родното ми село Орешак. Майка ми беше център на духовен живот в махалата. Събираше съседки, заедно се молеха, четяха църковна литература. Тя имаше настойчиво желание да получа духовно образование, да се подготвя за служител на Светата ни църква.
Благодаря на моите родители, защото ми дадоха много добро възпитание, вяра и църковност. С голямо затруднение ме издържаха, докато учех в семинарията. Таксата беше осем хиляди лева на година за пансиона. Те нямаха възможност да припечелят тия пари. Баща ми се занимаваше със занаятчийство. След това бе принуден да стане стражар и макар да изпълняваше готварската длъжност, беше в униформа. Семейството ми не е гладувало, но бедно е живяло.
Как решихте да приемете монашеството?
- Като ученик в един от горните класове в семинарията написах молба до Зографския манастир в Света гора да бъда приет за послушник, след като завърша образованието си. Бях пуснал писмото в кутията, която се преглеждаше от учителите, преди да изпратят кореспонденцията. След няколко дни един от възпитателите ми вика: Абе, Марине, ти си искал да ставаш калугер? Викам: Ако Бог е благословил, може калугер да стана. Абе казва, ти можеше като свещеник да послужиш на Църквата. Повече ме убеждаваше да стана клирик от бялото духовенство, но да не бързам да мисля за монашество. Предполагам, че той е задържал писмото, което бях написал до Зографския манастир. Но горенето ми по Бога и желанието ми да бъда монах се запази. То се поддържаше и от контакта ми с братството на Троянския манастир, чието духовно чадо бях, без да съм послушник.
През декември 1941 г. като четвъртокурсник в Богословския факултет приех монашеството. Тогавашният игумен на троянския манастир архимандрит Климент Коевски бе практически моят начален духовен наставник. А духовен старец ми стана световрачанският митрополит Паисий. Монашеството ми даде душевно удовлетворение. Приех духовното име Максим - на св. Максим Изповедник. Щастлив съм, че нося името на този светец, който въпреки всички гонения от светските власти и жертвени изпитания, които е понесъл, е останал верен на Светата Православна Истина. Той ми е достоен пример за подражание и към него винаги отправям молитвите си за помощ пред престола на Всевишния.
Вие сте избран за патриарх през 1971 година, в разгара на атеистичния режим. Не ви ли беше дискомфортно на този пост?
- Избирането ми за патриарх на БПЦ извика у мен голямо вълнение. Защото в онова време не беше просто да умреш, но по-сложно беше да разбереш и прецениш как ще живееш и как ще изпълняваш задълженията си на предстоятел на Светата ни църква. Тия вълнения аз изживявах. Имах, разбира се, предвид и положителното отношение на Светия синод, на духовенството, на църковната общественост по отношение на евентуалното ми избиране за патриарх.
Високо свидетелство в това отношение се изрази и от градската църковна общественост в лицето на акад. Михаил Арнаудов, което твърде много допринесе за решението ми да поема това отговорно пред Църквата, народа и родината ни служение. С акад. Арнаудов се познавах още от времето, когато бях цивилен чиновник в Русенската митрополия. С годините се сближихме. В навечерието за изборите за патриарх се срещнах случайно с него в градината пред Военния клуб в София. Той беше научил, че се въздържам да се кандидатирам, но ме посъветва доста авторитетно и ме убеди да не се отказвам от участие в изборите.
И все пак вие поехте патриаршеския пост по времето на комунистическия режим...
- Обстановката беше такава. Атеистическият режим вършеше своето да обезсили значението на Българската православна църква, вярата в Нея и в Бога, която Тя изповядва и проповядва.
Бях на служба за Велики четвъртък в столичната черква "Св. Седмочисленици ", когато дойдоха и ми казаха, че от правителството искат да наредя на свещениците да не се обикалят черквите с лития по приетия каноничен начин и да не се бият камбаните. Бях категоричен в отказа си, независимо от кого изхождаше това искане. А то изхождаше от едно от най-високите места на тогавашната власт. Останах да продължа службата с четене на дванадесетте евангелия в черквата.
Ограниченията за посещение на богослуженията на всички и особено на ученици, на млади хора, на деца, много ме угнетяваха. Аз правех всичко възможно да се превъзмогне всичко това главно чрез Комитета по изповеденията, председател на който беше Михаил Кючуков - мой съученик. В семинарията от първи до шести клас бяхме заедно, седеше на един чин пред мен.
Атеистическият период нанесе много големи поражения на светата Българска православна църква в нейния живот, не в нейната изповед. Началните години на атеистическата власт бяха много сурови. Впоследствие позатихна това ожесточено отношение към Църквата, но не престана, защото идеологията се изпълняваше от различни хора в различна степен на ожесточение и озлобление към Църквата. Но всякога значението на Църквата като институция не е било пренебрегвано. Явно е било, че никой не може да отрече нейното значение за българския народ, каквото и отношение към вярата да има. Да отречеш Църквата, значи да отречеш българската история.
Казвате, че атеистичният режим не е отричал Църквата, но е искал да я обезсили. Спомням си обаче от ученическите ми години, че на 24 май вие бяхте иа трибуната на мазволея, редом с Тодор Живков. Не беше ли това сътрудничество на Църквата с комунистическия режим?
- Бил съм и по-близо до Тодор Живков (смее се). Разбира се, сътрудничество на Църквата и лично мое към гражданската власт за провеждане на нейни мероприятия никога не е имало. Ако е имало някое сходство от страна на Църквата и на държавата в добри начинания, Църквата е вземала подобаващо на положението Й участие.
По въпроса за мира в света Църквата е вземала участие, но в такава степен и в такава форма, че да бъде участие на Църквата като църква - със своите евангелски принципи в полза на мира в света. И в никакъв случай като служител на тогавашната гражданска власт.
Винаги над всичко съм имал интересите на Църквата, дори при изпълнение на гражданските си задължения. Не съм в това отношение правил никакви компромиси. Изживявания съм имал много тежки, но съм ги понасял за свое огорчение преди всичко. И присъствието ми на трибуната не е било по мое желание, а в изпълнение на гражданските ми задължения.
На една среща Живков поиска от мен архиереите по места заедно с митрополитското си служение да станат и председатели на Отечествения фронт. Архиерейските наместници също трябваше да оглавят местните организации на ОФ. Аз му отговорих, че това в никой случай не може да се допусне, защото БКП е атеистическа партия. Не може да се допусне архиерей да стане председател на отечествено-фронтовската организация, която има за ръководство комунистическата партия. Е, така, каза, така е, така е, ама вижте какво да стане да има обединение на народа. Викам, Църквата всякога е ратувала за обединение на народа и сега ратува, и за в бъдеще ще ратува, но като привлича другите към себе си, а не като възприема принципи, чужди на нейната идеология. Това беше разговорът, ей го, възпроизвеждам го.
Какви бяха отношенията ви с Живков? Обвиняват ви, че сте се ползвали с неговата подкрепа?
- Първата ми среща с Тодор Живков беше представителна, като новоизбран патриарх. По това време имаше решение на Министерския съвет да бъде напълно унищожена черквата "Свети Спас" в центъра на София. Преди да влезем, казах на Кючюков, че ще поставя въпроса за черквата. Той се опита да ме разубеди, защото имало вече решените на Министерския съвет. И след протоколния разговор с Живков му говорих за църквата, че е паметник от Средновековието и е много почитана от християните, че трябва да се запази. Той каза: "Може да има решение на Министерския съвет, но щом е неправилно докладвано, може да е неправилно и решението за събарянето. Да се уреди въпросът." И въпросът тогава се уреди. Но сега черквата е в съотояние, дето не може напълно да се възстанови за извършване на богослужение на нея. Върху нея бе построена банка.
С Живков съм имал четири официални срещи. На една от тях поставих въпроса за запазването на черквата "Св. Йоан Рилски" в Перник, която искаха да разрушат, защото до нея строяха партийния дом. На последната ни среща, беше през 1989 г., поисках Семинарията да бъде върната от с. Черепиш в София. Лични контакти с Живков не съм имал.
Бог ни учи, че няма човек, който де не е без грях. Има ли грехове българският патриарх?
- Мога ли да кажа, че не съм съгрешил, че нямам грях? Това не само че съвестта ми не може да допусне да кажа, да отида против думите на Светото писание, че няма човек да е живял един ден и да не е грешил. Грешки може да съм допускал, но компромиси във вреда на Църквата никога, нито съм си позволявал да мисля, че мога да допусна. Случайни грешки в преценка кое ще бъде по-добре за Църквата съм правил. Това, което е от полза на Църквата, съм предпочитал всякога, но не като срамен компромис пред когото и да било, пред властници или власт. Когато е трябвало да избирам, съм избирал това, което ще е по-полезно за Църквата, не за мен. Болезнено може да съм го изживявал, но важно е било да бъде добре за Църквата, а не за моя угода.
Защо 90-годишнината на светейшия български владика е важна не само за църквата, но и за всички българи
Днес българският патриарх Максим навършва 90 години. Събитието ще бъде отбелязано с
подобаваща тържественост - президентът ще награди светейшия владика с най-високото държавно отличие. Вселенският патриарх Вартоломей и други предстоятели на православни църкви ще
почетат лично своя събрат. Ще има тържествена света литургия и благодарствен молебен.
Дали тази достолепна годишнина на първойерарха на Българската православна църква има значение отвъд протоколната празничност и ритуалност? Да, има и ще се опитаме да обясним защо.
Изкачването на дядо Максим по стъпалата на църковната лествица е добре известно. Роден е в с. Орешак до Троян с мирско име Марин Минков. Още като юноша става послушник в Троянския манастир. Завършва Софийската духовна семинария и Богословския факултет на Софийския университет. През 1941 г. е ръкоположен за йеродякон, а през 1947 г. е въведен в архимандритско достойнство. През следващите три години служи като протосингел в Доростоло-Червенската митрополия, а след това е бил предстоятел на Българското църковно подворие при Московската патриаршия. През 1956 г. е хиротонисан за епископ и четири години по-късно е избран за Ловчански митрополит. На 10 май 1971 г., два месеца след смъртта на патриарх Кирил, дядо Максим е избран за негов приемник. На 4 юли с. г. под купола на патриаршеската катедрала "Св. Ал. Невски" в присъствието на епископата и представители на всички православни църкви той е интронизиран за български патриарх под одобрителните възгласи "Достоин" и "Аксиос".
Точно този епизод от живота му през последните години беше предмет на бурни обществени коментари. Тук няма да припомняме обстоятелствата около неговия избор. Фактите са добре известни, макар че често бяха изопачавани и насилвани. Историческите условия, в които Църквата трябваше да оцелява през десетилетията след 1944 г., са принуждавали почти всички църковници да правят някакви компромиси. Някои са вършили това в интерес на Църквата и вярващите, а други - заради свои тщестлавни цели. Дядо Максим е от първата група.
В духа на характерното за 90-те години на миналия век безконтролно волнодумство патриархът беше постоянно хулен и упрекван, че бил комунист, атеист, лакей, нелегитимен, самозванец, полковник, малодушен и сенилен старец без административни умения, креатура на Тодор Живков, че пречел на "обновлението на църквата" и т. н., и т. н.
Най-активни в това охулване бяха външни на Църквата и обсебени от политиката хора. И докато тази скверна лексика по адрес на българския патриарх се лееше свободно в медиите, той със своето монашеско поведение мълчаливо, кротко и последователно опровергаваше всички упреци. Дали малодушен и безхарактерен човек би издържал натиска, на който беше подложен дядо Максим? И дали без истинска вяра и без ясно съзнание за отговорността на монашеското му служение би понесъл товара, който съдбата му поднесе през последните 12 години?
Той винаги е бил истински и чист монах. Дори и най-усърдните му зложелатели никога не успяха да му припишат нито една от пикантериите, които често се разпространяват за църковници. Той не се огъна пред нито едно от властническите попълзновения към църквата, не трепна, когато хулиганстващи сподвижници на Фори скъсаха булото му пред храма "Св. Ал. Невски".
Упрекваха го, че през зимата на 90-а, когато голяма част от народа беше на площадите и викаше "Долу" и "Оставка", патриархът не е бил там. Но кой разумен човек днес продължава да вярва, че мястото му е било там? На площадите имаше други расоносци и нека не се забравя тяхната печална пътека. Кой би уважавал глава на църква с естрадно-политическо поведение? Кой би вървял след духовник, който сляпо следва полъха на политическия вятър?
Заради дълго отлаганото посещение на папата, след като се разбра, че неговата българска виза е заключена в Светия синод, патриархът беше упрекван, че не бил политик, какъвто един патриарх уж трябвало да бъде. Папата все пак дойде, но тогава, когато старците прецениха, че тази визита е приемлива. Патриархът и синодалите го посрещнаха, без това да накърни достойнството на Българската православна църква. Дядо Максим стоеше до него като равен. След това гласовете, които не признаваха патриаршеското му достойнство, зазвучаха самотно и нелепо. Това беше висока църковна политика.
Така в десетата година на разкола от политическия стан на неговите противници дойдоха първите признаци на смирение и вразумление. През лятото на 2002 г. лидерът на СДС го призна за патриарх. С времето скверната лексика по негов адрес бавно еволюираше. През последните години противниците му признаха, че е "каноничен", а опонента му наричаха "алтернативен" (което от църковна гледна точка е глупост). Оказа се, че той е не само каноничен, но и безалтернативен.
От пролетта на 1992 г. до миналото лято дядо Максим, подкрепян от синодалните архиереи, внимателно, спокойно и твърдо водеше дълга и сложна война с най-високите институции на изпълнителната светска власт. По същество това беше битка с една вредна и изкривена, но за жалост твърде масова представа за православната църква като обикновена обществена организация.
През всичкото това време патриархът не се промени, той си беше все същият благ старец, но ние, макар и бавно, се променяхме.
Българското общество, както и друг път е ставало дума, в огромната си част не е катехизирано, не е наставлявано в истините и правилата на вярата. Поради което в масовото съзнание представата за патриарх най-често се свързва с националната героика, с образи, белязани от екстремни исторически събития като патриарх Евтимий, Иларион Макариополски или Неофит Бозвели. Но достойнството и смисълът на монашеството далеч невинаги съвпада с мъченичество или героична саможертва. Понякога да живееш мъдро и смирено, да преодоляваш търпеливо житейските изпитания и чрез своя живот да бъдеш пример за други е не само по-трудно, но и по-полезно. "Монахът, както пише светогорският старец Паисий, е светлина, фар в скалите, а не уличен фенер в града."
[...] Един ден цялата история на разкола ще бъде написана, напечатана и подвързана в книга. В тази книга нелепото, грозното, смешното и глупавото със сигурност ще бъде повече от сериозното. Тогава от дистанцията на времето мълчаливото и сдържано поведение на българския патриарх няма да бъде оценявано като малодушие, а като усилие да се съхранят някакви парчета достойнство, от които след време отново да се слепи достолепието на църквата.
В светлината на днешния патриаршески празник можем да кажем, че макар и трудно, мъчително и почти невидимо с просто око, българското общество през изминалите бурни години все пак успя да запази някои добродетели и стойности, неподвластни на политическата конюнктура и политическия дневен ред. Носител и изразител на тези добродетели винаги е била Църквата, а политиката, когато силно се отдалечава от тях, губи опора и смисъл. Не е случайно, че политиците, които се хлъзнаха по лукавия улей на разкола, днес ги няма или стоят в задните редици на обществения живот. Ако НДСВ се окаже трайно явление в българската политика, една от причините за това несъмнено е разумното усилие за балансиране на отношенията между държава и църква.
Присъствието на дядо Максим на църковното кормило в годините на прехода беше силно изпитание пред националното чувство за свяст. В отношението си към своя православен патриарх България беше много близо до горния праг на позора, но все пак не го прескочи. Днес, в деня на неговата годишнина, той заслужава признателност за това, че издържа на изпитанието, на което го подложиха негови събратя по служение, политици, министри, депутати, съдии, прокурори, журналисти, авантюристи... всички ние, неговото паство. Като устоя на изпитанието, той ни спаси от позора. Затова 90-годишнината на светейшия български патриарх е важна не само за него и за църквата, но и за България. Защото Църквата е такава, каквито сме всички ние. Ако не беше като нас, нямаше да е нашата Църква.
Ясен Бориславов
Препечатано от вестник Сега от 29 октомври 2004 година
"Кога пристъпваш да служиш Господу Богу приготви душата си за изкушение" (Сир. 2:1)
Ваше Светейшество,
Дни като този, когато по великата Божия милост отново сме честити тържествено да отбележим началото на Вашето първосветителство, са особено подходящи за размисъл върху благодатното, но и най-отговорно сред всички служения в Църквата - това, на предстоятелството пред "великия Пастир на овците - Господа нашего Иисуса Христа" (Евр. 13:20).
Наистина отговорно е това служение и малцина биват призовавани в него. Ето защо, като вземаме повод от думите на Премъдрия Иисус, син Сирахов, и днес ние благодарим, че във Ваше лице Бог ни е дарил с пастир, който сред бурите на безброй изпитания уверено и мъдро продължава да води кораба на родната ни Българска православна църква. И ето, сред горнилото на множеството сътресения, които тя по Божие допущение трябваше да претърпи и претърпява, днес всички ние - клир и народ - усещаме все по-силно да повява вятърът на единомислието и утешението от общата вяра (Рим. 1:12), тихият ветрец, в който е Господ (3Царств. 19:12).
За това дължим благодарност преди всичко на Всеподателя Бога, Който винаги има грижата за Своите чеда "та да не остане народът Господен като овци без пастир" (Числ. 27:17). Но колцина са, които си дават сметка на какви изпитания и изкушения е изложен онзи, комуто е поверена грижата за Божия народ. Колцина са, които зад блясъка на патриаршеската корона и респекта на патриаршеския жезъл успяват да прозрат непрестанните болки и грижи "за усъвършенствуване на светиите в делото на служението, в съзиждане на тялото Христово" (Еф. 4:12).
"Кой е вярвал Господу, и е бил посрамен? Или кой е пребъдвал в страха Му, и е бил оставен? Или кой е викал към Него, и Той го е презрял?" (Сир. 2:10).
Ето скромните, но силни оръжия, с помощта на които и Вие, Светейши Владико, в продължение на толкова много и доброплодни години успявате да носите достойно отреденото Ви от Господа първосветителско патриаршеско служение. Заради Вашата неизменна и чиста вяра Господ не Ви посрами, заради страха Божи Той не Ви остави, заради дълготърпението Ви Той приклони ухо към Вашите молитви и отново събира в благодатната кошара на Своята Църква онези, които духът на гордостта и заблудата (1 Йоан 4:1,6), беше разпилял. За всички тях Вие и днес продължавате да бъдете добър пример за смирение, християнска кротост и дълготърпение, за любов, която "на всичко се надява, всичко претърпява" (1Кор. 13:7). Подобно на нашия Господ и Спасител, Пастиреначалника Иисуса Христа, Когото през всичките дни на служението си имате за неизменен образец, и вие дойдохте в родната ни Църква не за да Ви служат, но да й служите с всичките си сили (Мат. 20:28) и да полагате душата си за овците (Йоан 10:11).
"Които се боят от Господа, не ще бъдат недоверчиви към думите Му, и които Го обичат, ще спазят Неговите пътища... Оногова, който се бои от Господа, зло не ще го сполети, но и в изкушение Той ще го избави" (Сир. 2:15; 33:1).
Ваше Светейшество,
Наближава средата на четвъртото десетилетие, в което Българската православна църква, под Вашите неуморни грижи и вещо ръководство, продължава да свидетелства пред света за Христовата истина, продължава да изпълнява своята спасителна мисия и да пребъдва в непомрачимо единство със сестрите Православни църкви, да бъде част от "едната, света, съборна и апостолска Църква". Пред нас стоят още много трудове на необятната Господня нива, за която работниците никога не достигат (Мат. 9:37). Ето защо ние, Вашите събратя – Високопреосвещените синодални архиереи - горещо молим Господаря на жетвата, Всеподателя Бога, да Ви дарува още дълги години крепко здраве, духовни сили и бодрост, та по молитвеното застъпничество на всички български светии, чиято памет празнуваме днес и под Вашето опитно наставничество авторитетът на родната ни Православна църква все повече да расте, а православното изпълнение да продължава да се издига по онази лествица, чиято крайна цел е "единство на вярата и на познаването Сина Божий..., пълната възраст на Христовото съвършенство" (Еф. 4:13).
На многая и благословеная лета, Ваше Светейшество!
Словото е произнесено от името на Светия Синод на 4 юли 2005 г. от Русенският митрополит Неофит
Ваши Високопреосвещенства и Преосвещенства, честни отци, възлюбени братя и сестри.
Във време на изкушения, в "дни лукави" по думите на апостола св. Църква ми възложи отговорно служение. Това послушание аз приех с утешение в Христовия завет: "Вземете Моето иго върху си и се поучете от Мене, понеже съм кротък и смирен по сърце, и ще намерите покой за душите си" (Мат. 11:29).
Стараех се да изпълнявам това Божествено наставление, и в "търпението Иисус Христово", както се казва в Откровението (Откр. 1:9), с упование на Бога, по съвета на Псалмопевеца: "Възложи на Господа грижите си, и Той ще те подкрепи" (Пс. 54:23), аз със съзнание за изпълнение на свещен дълг при немощни човешки сили с молитва започнах високото си патриаршеско служение.
Бог ми помагаше. Той ме укрепваше, в голямо смирение с молитва аз Му принасям дълбока синовна благодарност. В трудния подвиг на свещеното служение на св. Църква, в изпълнение на родолюбива традиция, в принос за всеправославно единство, бяхме в сътрудничество при взаимна братска слога с Високопреосвещените Синодални Архиереи, със съдействието на Преосвещените епископи, честния клир, преподобното монашество и благочестивите християни.
Христос, Великият Пастиреначалник, благослови светата ни Църква да преодолее трудности в живота си и в единство благоуспешно да върши своето спасително дело.
Благодаря много на Високопреосвещените Архиереи за сътрудничеството, на Преосвещените епископи, на честния клир, на всички труженици на родната ни църковна нива, на преподобните монаси и монахини, на благочестивите християни, на всички, които са ме подпомагали в тридесет и четири годишното ми патриаршеско и митрополитско служение на св. Църква.
С вълнение и благодарност изслушах братолюбивото поздравление на Св. Синод, произнесено от Негово Високопреосвещенство Русенския митрополит Неофит.
Благодаря за молитвите в
днешната съборна света Литургия.
Божието благословение да бъде върху нас!
Словото е произнесено от патр. Максим на 4 юли 2005, в празненството по повод на 34-годишнината от избора и интронизацията му
Виж също:
www.Pravoslavieto.com