Малкото
е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.
Доростолски митрополит Иларион (1903-2009)
Беседи през годините
Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
Малкото
е зачатък на голямото. Малките причини често дават големи последствия.
"Малкото камъче прекатуря колата." Колкото прави са тия думи. Големият камък се забелязва отдалече и коларят ще го заобиколи, но малкото камъче не се забелязва и то може да причини големи пакости. Една само развинтена или счупена бурмичка може да разстрои цялата машина. Една искра може да причини голям пожар.
Подобно на това се случва и с много други дребни наглед неща в живота на човека. Така: една мисъл, едно само хрумване може да смути съзнанието на човека, да наруши мира в душата му и да го разстрои, една само дума може да нарани много повече, отколкото острието на меча, и да се изправи като стена, която да раздели стари приятели, добри съседи, добри съпрузи, или чеда от родители и братя едни от други, една малка грешка може да обърка, да оплете нещата тъй, че дълго да не могат се оправи. Едно убождане с игла или трън, ако не се обърне съответно внимание, може да предизвика инфекция, дори и смърт.
Жестоко се мами тоя, който не обръща внимание и не отстранява своевременно дребните повреди, макар и привидно да не вредят на работата му.
Човекът може да се весели и да се смее и когато страда от някоя болест. Но ако навреме не й обърне внимание и не вземе сериозни мерки, незначителната болест ще се развие и късното лекуване не би дало резултат – малкото одраскване или раничка може да поболее цялото тяло.
Малките петна по дрехата отначало не се забелязват, но ако не се обърне внимание и не се очистят, те ще се увеличат.
И в духовно отношение дребните неща също са от голямо значение: грехът се ражда в мисъл, мисълта пък ражда думи, желания и дела, последните се повтарят, стават греховен навик и порок, от който човек мъчно може да се освободи. Малките грехове и недостатъци първоначално не се забелязват, но постепенно те могат да завладеят човека, да разстроят целия му душевен живот и да го погубят.
Тия, които се увличат от хазартни игри, се мамят, и то жестоко. Все се надяват, че ще спечелят и тъй – малко по малко – разсипват всичкото си състояние. За малко нещо, разстройват и изгубват живота си.
Император Нерон още от младини се отдал на комар. Една нощ в игра загубил един милион сестерции. Заслепен от страстта на играта, той не е могъл да си представи каква голяма сума е изгубил. Едва когато майка му Агрипина натрупала толкова купчини злато на една маса, колкото той загубил в играта, тогава се стреснал и разбрал какво съкровище е проиграл. Увлечението заслепява човека и той не съзнава в какво положение изпада.
Малката прашинка, попаднала в окото, може да стане причина човек да ослепее. Тъй и малкото духовна кал може да измърси и ослепи духовно човека и го погуби. Малко насекомо е мухата, но колко досадна е когато кацне по лицето на човека. И греховете често се представят като малки и незначителни, а могат да обезобразят човека и да го направят покорен техен роб.
Увлечението в невинни наглед игри и развлечения, малко по малко, може да се изроди в някоя осъдителна страст. А всяко нещо, с което се прекалява и злоупотребява, губи от своя стойност и може да уврежда. Тъй – голямото богатство става тежест, прекаленото внимание – раболепие, прекалената духовност – оскърбление, прекалената учтивост – лицеприятие, много доверчивост погубва, многото удоволствия водят към гроба. Затуй човек трябва да внимава и добре да преценява наглед дребните и невинни неща. Той трябва да бъде далновиден за да не съжалява отпосле.
Трябва да се знае, обаче, и това, че колкото малките неща в злото са пагубни и вредни за човека, толкова малките неща в доброто са от полза.
Прочутият скулптор Микеланжело, когато работил над една мраморна статуя, бил посетен от един негов приятел, който запомнил до какво положение е изработена статуята. След време същият приятел пак го посетил и намерил, че скулпторът работи все над същата статуя, без да забележи нещо ново в изработката:
- Но ти не си направил нищо ново, откак те посетих последния път – му казал той.
- Напротив, даже много нещо съм направил – възразил Микеланжело. Гледай добре: тук съм дал повече изражение на устните и веждите. Направих да изпъкнат мускулите и поправих пръстите на краката. И още много други неща направих, които ти не забелязваш.
А приятелят се усмихнал и казал:
- Това са дребни неща.
Микеланжело отговорил:
- Може да са дребни неща, но не забравяй, че дреболиите съставят изкуството и че изкуството не е дреболии.
Наистина, дребните наглед неща всъщност са важни и от голямо значение. И в случая – дреболиите направили от един мраморен отломък красива статуя на човек. Великите неща почват от малкото. Дъбът почва от желъда, става малка фиданка и после – грамадно дърво. Малкото поточе постепенно става голямо и после – буйна река.
И в живота на човека въобще, дребните неща може да станат причина за големи желани промени, постижения и напредък. Историята ни учи, че едно често пъти незначително сражение определя за дълго съдбините на народите.
В духовно отношение също дребни неща могат да определят и решат съдбата на човека, да облагородят и разкрасят или пък да погубят душата. Трябва да обръщаме внимание на малките неща и да се пазим ние да не сме дребнави!
Сребристата роса пада на дребни капки по цветята, но ги освежава, украсява и прави да благоухаят. Тъй и малките добродетели красят и издигат човека.
1960 година
Знаменит скулптор се разхождал с един свой приятел из градината си, в която имало много статуи – дело на неговите ръце. Но, за съжаление, статуите били похабени, излющени, разтрошени и, вместо да допринасят за красотата на градината, те увиличавали безпорядъка в нея и й придавали запустял вид. Това направило лошо впечатление на госта и последният, като се обърнал към скулптура-стопанин на градината, откровено му казал:
- Приятелю, колкото обичам теб, толкова са ми неприятни и омразни твоите изпочупени статуи. Най-добре е да наредиш тези обезобразени фигури да се махнат, да бъдат унищожени, за да не смущават и тровят спокойствието на всички, които идват тук.
И едва изрекъл тези думи, в голяма изненада, гостът забелязал, че лицето на ваятеля се намръщило:
- Не, извикал той, като се обърнал към него, ти не не ме обичаш, защото, ако ме обичаше, нямаше да разсъждаваш тъй. Когато душата ми, в творческо настроение, се издигаше нагоре и живееше небесен живот, аз създавах тези статуи. В тях вложих всичко мое – цялата си душа. Във всяка линия по тях аз отразявах себе си и всичко, което ме вълнуваше във великото художествено вдъхновение…
Но, мина време. Разните бури и стихии, разрушиха моето творение. Хората ги изпочупиха, обезобразиха, и на мен взе да ми става все по-тъжно и по-тъжно. Но, да се откажа от своето творение – никога! Не мога. В тях – в статуите, даже и в този им вид, е останало нещо мое… в тях съм аз самият… и, ако ти ме обичаше, нямаше да изречеш такава отсъда към тези нещастни мои творби. Те нямаше да ти внушават това отвръщение. О, не! Ти в тях щеше да познаеш мене, и с мъка и съжаление щеше да се спреш над това мое погрозняло отображение. Да се любуваш в него на калта, на безобразието е невъзможно, но то не е и мое. Обичаш ли ме – ти щеше да се замислиш за възстановяване разрушеното: щеше да гледаш, как и как аз – и само аз – да пролича в тия мраморни отломки. Това тъй щеше да бъде, ако ти ме обичаше. Но твоята обич към мен е била само думи, думи и думи…
Тъй и Бог милее за своето създание – човека. Човекът е образ на Бога, но, вследствие греха, бурите на живота тъй са действали на него, че той по живот се е отдалечавал от своя Създател все повече и повече. Но Божественото очертание в него си останало – затуй Бог не го забравя…
Човекът е Божие творение. Създаването му не е като на другите творения. То се предшества от съвет. И сега, като започва едно по-съвършено дело, Бог се съветва със Себе Си и създава творение, достойно за Своя съвет. Всичкото творение се е явило само по силата на творческото Слово на Бога: "Да бъде – и стана". А за човека не е тъй. Той го създава не от нищо – както другите творения, а от дадена вече материя, оттук е и красотата, с която той е надарен. И което е особено важно. Сам Бог непосредствено създава човека. Но Бог е дух! С този човешки израз се показва особеното благоволение, с което е удостоил новото творение – създал го по Свой образ. Сам Бог създал човека и за модел взел не небето, не земята, не ангелите, не арахангелите, не серафимите, не някоя друга небесна сила, а Самият Себе Си! След като е образувал тялото на първия човек, не се казва, че от материята е изваял неговата душа, а е казано: "И вдъхна в лицето му дихание за живот" (Бит. 2:7). Ето в това – духовното, а не в телесното е образът Божий у човека. Образът не е скрит в материята, че да се състои в нея, каквото е подобието в една статуя, направена от мрамор или глина: от материя направена и на материята да прилича.
И тъй, човекът има два състава – тяло и душа. Тялото иде от земята, а душата от Бога. Истинският човек е в душата: тя е образът на Бога, т.е. жизненото начало, излязло от устата на Бога. Тоя образ се състои, преди всичко, във властта на човешкия дух над природата. Величието и властта на Бога е отобразувано у човека. Бог само като пожелае, и всичко се изпълнява. Това е чудо. Такива чудеса стават и в нашия живот, но ние сме свикнали с тяхното повторение и не ни правят впечатление. Тъй, аз, само като пожелая, мога да движа ръцете, очите, тялото си, само като пожелая мога да запея, без да познавам гласовите органи и тяхната функция. Кой е дал тая власт на моята воля, и как аз мога да движа това, което не познавам? Това е чудо и говори за Божието величие у човека. Душата е в тялото с власт, сила и действие, тя господарства над него, защото е образ на Бога.
Образът на Бога се разкрива и в разума на човек. Величието на разума – това, което го доближава до Бога и го прави отобраз на Божия разум, е в съзнанието на човека, че е Божие създание, извикано към живот, за да владее над света.
Човекът е малко, слабо създание, но нима истинското величие се състои в материалната големина или в пространствеността? Нима представителите на политическата мощ и научната мисъл е трябвало да имат тела на исполини, за да се почувства тяхната сила и величие? Не! Достойнството и силата на човека е в способността да мисли. Бог е създал човека прав, за да гледа нагоре към небето и да чувства господството си над природата "да господства над морските риби, и над небесните птици (и над зверовете), и над добитъка, и над цялата земя, и над всички гадини, които пълзят по земята" (Бит. 1:26).
И как неизменно се изпълняват тези думи на Писанието! Не е ли за удивление да гледате малкото дете да води за юздите буйния кон, да мушка с остен ленивия вол и да върви пред грамадния слон и други животни с несравнимо надмощие на физическата им сила? Това е тъй, защото силата е не във физиката, а в душата – в разума, в образа на Бога. И справедливо казва Блез Паскал: "Всички тела, небосвод, звездите, земята и нейните царства не струват колкото най-малкият от умовете, защото той познава всичко това и себе си, а телата – нищо…"
Дълг е на човека да владее мисълта си – да мисли за своя Създател, да насочва поглед върху самия себе си. И, колкото мисълта му е по-възвишена, толкова и величието му ще бъде по-голямо.
Човек е една тръстика, продължава същият мислител, най-слабата в природата, но мислеща тръстика. Не е нужно да се въоръжи против него цялата вселена, за да го смаже – една пара, една капка вода стига, за да го убие, но и когато вселената го смаже, човекът ще бъде пак по-благороден от това, което го убива, защото знае, че умира, а вселената не знае надмощието, което има над него. Тъй надмощието на човека е в мисълта, а не в материалната сила, в пространството и дълготрайността.
Образът Божий се корени и в сърцето на човека – в свободата на избор на добро или зло. И тая свобода е еднаква за всички, защото образът Божий е еднакъв във всички човеци. Затуй и нравственият закон на сърцето е един и същ у всички човеци.
Велико е достойнството на човека. То проличава от учението за изкупуването му от греха. С грехопадението, човекът помрачил образа Божий у себе си. Но Бог не го оставил в мрака на греха. С Голготската жертва му възстановява прежното достойнство. Евангелието издига Кръста в центъра на човешката история и счита смъртта и възкресението на Христа най-главно събитие за отбелязване в световните летописи. То учи, че всяка душа е изкупена с Божествената любов на Христа.
Колко е ценна за Бога личността на човека, щом не ангел или някоя друга сила, а сам Синът Божий е трябвало да дойде на земята, "за да подири и спаси погиналото" (Лук. 19:10) със Своята пречиста кръв да го изкупи от греха, да възстанови в него Своя образ и тъй да го направи съобщник на вечната Си слава.
Затуй, да ценим човека!
Да съзнаваме, че сме образ на Бога и да го пазим. Тъй най-добре ще изпълним своето назначение и цел на земята. "Бъдете съвършени, както е съвършен и небесния ваш Отец" (Мат. 5:48) е казал Христос.
Човекът повече или по-малко се отдалечава от Бога и го забравя. Но Бог никога няма да забрави Своя образ, както склуптурът не забравя своите творби.
Издигнал се на кръста заради човека – Своя образ, нашият Господ и Бог е заповядал на света: "Обичайте се един други! Обичайте човека! Обичайте в него не злото, не падението, което не бива да обичате, а обичайте в него светлата Божествена черта!"
1960 година
Колко различни и често противоречиви са човешките интереси! И ако не беше опрощението и взаимните отстъпки, хората щяха да бъдат в постоянна вражда. А следствията на последната са страшни. Враждата прогонва любовта, дава място на злобата. Разпаля огъня на отмъщението. Всява омраза. Сдружава се с клеветата. Служи си с лъжа и не подбира думите за да очерни противника – безогледно осъжда. Ненавижда и доброто у другите – черни, петни и всичко върши, за да задоволи своята мъст.
Да се пазим от враждата! И – в името на Христовата любов – да прощаваме на тия, които враждуват против нас.
Как ще ругаем тоя, когото Бог почита! Как ще проклинаме тоя, когото Бог благославя! Как ще мразим тоя, когото Бог обича!
Нека не мислим, че опрощението ще принизи нашето достойнство. То е добродетел, и то голяма добродетел, която издига човека и го приближава до Бога.
Ние сме братя помежду си – чеда на един небесен Отец и затова помежду ни трябва да има оная духовна връзка, която органически трябва да съществува между рождени братя и членове на едно семейство. Първата заповед в Закона е – да възлюбиш Бога от всичкото си сърце и от всичката си душа. И ап. Йоан Богослов казва: "Който каже "любя Бога, а мразя брата си" – лъжец е, защото който не люби брата си, когото е видял, как може да люби Бога, Когото не е видял?" И ние имаме от него тая заповед: "Който люби Бога, да люби и брата си" (4:20-21).
Да прощаваме – това е наш дълг и свидетелство, че имаме любов към Бога и към другите. И опрощението трябва да бъде искрено, сърдечно – от душа, не привидно – само на думи. Трябва да се забрави причината за недоразумението или свадата и да не се и напомня. За Бога е важно вътрешното – душевното разположение, то се поставя и като условие молитвата да бъде чута. Затова Господ Иисус Христос казва: "И тъй, ако принасяш дара си на жертвеника, и там си спомниш, че брат ти има нещо против тебе, остави дара си там, пред жертвеника, и иди първом се примири с брата си, и тогава дойди и принеси дара си" (Мат. 5:23-24).
Всеки съзнава ценността на тая добродетел, но колко лукаво е човешкото сърце! Човекът иска да му се прости, а сам трудно прощава. А е заповядано да обичаме не само ближния си, а и враговете. "Невъзможно е иначе да се спасим – казва св. Макарий Египетски – освен чрез ближния, защото е заповядано – простете и ще ви се прости." Господ казва: "Ако простите на човеците прегрешенията им и вашият Небесен Отец ще прости вам прегрешенията ви" (Мат. 6:24).
В Господнята молитва "Отче наш" се казва: "и прости нам дълговете ни, както и ние прощаваме на длъжниците си…" Мярка за нашето опрощение е опрощението, което ние ще покажем към другите. Думите на Христа са ясни: ако простите, ще ви се прости.
Ще каже някой – как да простя и да обичам този, който ме мрази и враждува против мене?
Враждата цели победа. Но по-голяма победа носи опрощението. Затуй, да не враждуваме! Ако пък искаме да враждуваме – да враждуваме не против човека, а против злото в него. Против злото пък се враждува не като отвръщаме на злото със зло. Да не забравяме, че и оня, който ни мрази, е наш брат, създание на Бога, носи Божий образ, изкупен е от греха с цената на Христовата кръв и е призован за вечно спасение. Защо тогава ще го осъждаме, кълнем и злословим? Да не мислим какво той прави за нас, а какво ние трябва да правим за него и какво ни заповядва Христовият закон.
Никога да не забравяме, че най-голямата победа е да победиш себе си – да победим своето честолюбие, а не врага. Огънят с огън не се гаси. Злото със зло не се побеждава. Гневът с гняв не се изтребва. "Ако обикнете ония, които вас обичат, каква вам награда? Не правят ли същото и митарите?" (Мат. 5:46)
Да не забравяме, че любовта е над всичко.
Да не оставаме във вражда помежду си, последната е враг на обществото. Враждуват ли родителите – враждуват и децата. Враждуват ли началниците – враждуват и техните подчинени. И тъй омразата расте и руши всеки културен напредък.
Всички, даже тия, които са изпълнени със злоба, са снизходителни към болните, съжаляват ги и не ги осъждат, заради нещастието готови са да им простят. Това е много добро, но защо да не проявяват снизхождение и когато са в добро здравословно състояние? Нали тогава по-добре ще оценят доброто отношение?
Този, който враждува, вреди на себе си, както и пчелата си причинява смъртна вреда, като отплаща с живота си, кога ужили някого. Защо с жилото на враждата да вредим на душата си и да убиваме в нея всичко благородно?
Ще възрази някой: Тежко ме е оскърбил, как да му простя? Ти си човек, грешник, не прощаваш, а искаш Бог, Който е вечна правда и непостижимо величие, да бъде снизходителен към теб! Но помисли какво е твоето оскърбление в сравнение с това, което е претърпял Христос? Тебе още не са те заплювали, не са ти удряли плесници, с тръни не са те увенчавали, за присмех не са те обличали в багреница, на кръст не са те разпъвали. А Христос е претърпял това за мен, за теб и за всички, и на Своите врагове от кръста раздавал любов и опрощение!
Ще отговори някой: Добре, да се помирим, но той е виновен, той трябва да иска прошка. Вярно е, виновният би трябвало пръв да поиска прошка. Но ако той още не е дошъл до това съзнание – да иска прошка – трябва ли ние да си останем във вражда? Да не забравяме, че много по-голяма проява на християнска любов ще покаже тоя, който пръв подаде ръка за опрощение, независимо дали е виновен или не.
Да изповядваме дълга си – и ние искаме прошка. Да туряме точка на миналото. Ако пък трябва да дирим вина, да я дирим в себе си. Без повод, без причини, никой няма да се озлоби против нас. Да подадем ръката си! Ако ни се откаже, не сме виновни, че ближният ни си остава в злоба. Ап. Павел казва: "Ако е възможно, доколкото зависи от вас, бъдете в мир с всички човеци. Не отмъщавайте за себе си, възлюбени, а дайте място на Божия гняв. Защото, писано е: "Отмъщението е Мое. Аз ще отмъстя – казва Господ." И тъй, ако врагът ти е гладен, нахрани го, ако е жаден, напой го, защото, вършейки това, ти ще отрупаш жар на главата си. Не се оставяй да те надвие зло, но надвивай злото с добро." (Рим. 12:18-21).
Да не отлагаме опрощението. Слънчевият залез не бива да ни остави на гняв.
Да прощаваме, защото не знаем какво ще ни сполети в следния ден. Бог ни е обещал Своята милост, но не и утрешния ден.
Да прощаваме и се помиряваме: да не раздухваме огъня между враждуващите! Господ е обещал велика награда, чест и достойнство на миротворците. Те ще се нарекат "синове Божии" (Мат. 5:9).
Ала да помиряваш враждуващите се иска умение и такт и, най-вече, любов, която и подсказва как да се постъпва в известен случай.
Един благочестив подвижник се заселил в Скитската пустиня в Египет с разрешение на местния игумен. Отначало живял добре. Но скоро единството се нарушило. При новодошлия почнали да идват много хора, за да слушат словата и назиданията му. Игуменът, като завидял на това, изпратил един млад послушник да каже на подвижника, че той е само гост – трябва да освободи килията и да си иде. Послушникът отишъл, поклонил се на монаха и казал:
- Моят старец ме прати да видя, как сте със здравето?
- Кажи му да се помоли за мен, защото съм малко болен.
Като се завърнал послушникът казал, че гостът си е намерил килия на друго място и скоро ще си отиде. След време игуменът пак пратил послушника да го предупреди, че ако той не напусне, ще бъде изгонен насила. Послушникът отишъл и казал:
- Моят отец, като разбра, че сте болен, пак ме изпрати да Ви навестя.
- Кажете му, че с неговите молитви вече съм здрав – отвърнал монахът.
Послушникът като се завърнал, предал на стареца, че пустинникът моли да му се позволи да остане още една неделя. Минало неделя, а той не напущал килията. Тогава игуменът се ядосал и станал да иде сам да го изгони. Това като разбрал, послушникът го изпреварил и отишъл преди него при монаха и му казал, че игуменът иде да го кани да обед. Пустинникът, без да подозира нищо лошо, се зарадвал на това внимание, излязъл да посрещне игумена и с усмивка извикал:
- О, любезний брате в Христа, защо си правиш този труд. Аз сам ще дойда при тебе.
Победен от тая сърдечност, игуменът забравил злобата, братски го прегърнал и го завел на трапезата си. И после, като разбрал, как послушникът е предавал думите му, зарадвал се, че се е избавил от падение и казал на младия миротворец:
- Отсега, ти си мой наставник, а аз съм твой ученик, защото чрез твоето умение нашите думи се спасиха.
Да помиряваме и ние със същия такт враждуващите наши близки и, за да бъдем щастливи в отношенията си с другите, да помним и се съобразяваме със следните правила:
Да не завиждаме на доброто у другите.
Да не оскърбяваме никого с лошото си настроение.
Да не противоречим.
Да не спорим напразно и да не нарушаваме братския съюз.
Да не причиняваме никому никаква мъка и неприятност.
Да не се сърдим и да не пазим лоши спомени.
Да се радваме на успеха на другите и да проявяваме интерес към добрите им занимания.
Да бъдем отстъпчиви, за да запазим мира с другите.
С благи думи, със съвет, с помощ да облекчаваме трудностите на другите.
Да се грижим за тяхното добруване и да им бъдем предани, за да спечелим доверието им.
Към по-големите и по-авторитетни лица да проявяваме послушание: да се подчиняваме на съветите и внушенията им.
Да имаме почитание към родители, учители и ръководители.
1960 година
Откак свят светува, човекът жадува за щастие. Търси щастие, което често пъти е с него, а той не го чувства. Загуби ли го, тогава, в нещастието си, съзнава, колко е бил щастлив.
Щастието не е някаква материална даденост, че да можем да го определим или почувстваме осезателно. То зависи от човека и понеже хората имат най-различни и често противоречви разбирания, идеали и стремежи, то и щастието е различно.
Мнозина търсят щастието в парите, в богаството, други – във властта, в големството, в почестите, в славата, в удоволствията и в какво ли не. Гонят го и не могат да го уловят, защото човешкото око е ненаситно.
Ние сме щастливи, ако сме здрави и ако загубим здравето си, тогава, в страданието, в болестта, осъзнаваме от какво щастие – от какво голямо благо сме се лишили.
Да бъдем здрави – да се чувстваме бодри, жизнерадостни, весели, засмяни, да можем да ходим, да се любуваме на природните красоти: на слънчевия изгрев, на синьото небе, на високите планини, на вековните гори, на бистрия извор, на всяко цветенце – ето, това е щастие. Да можем да работим, да печелим за себе си и да подпомагаме и други, това е също щастие.
Щастието е при нас – трябва да имаме съзнание за това. Да му дадем възможност да се покаже в нашия бистър поглед, в нашето засмяно лице, в нашите приятни разговори, в нашите спокойни движения – в цялата ни външност.
Ако пък трябва да ни се посочи, къде трябва да дирим щастието, то трябва да знаем, че истинското щастие е само в доброто. Тъй, истинското щастие за работника е – да се радва на припечеленото с честен труд, за учения - да помага с познанията си на другите и да улеснява живота, щастието на родителите е да отхранят и възпитат добри деца, щастието на семейството се състои в единство, разбирателство и взаимни отстъпки между членовете му, щастието на управниците зависи от това, доколко защитават правата на своя народ, зависи от щастието, което могат да дадат на народа, щастието на народа пък зависи от една умна политика, която поставя народните интереси в основата на управлението.
Общо за човека, независимо от неговото положение в живота и обществото, щастието зависи от самия него. Този, който има думи благородни, добро сърце, просветен ум, спокойна съвест – е щастлив. Този, който е победил своите себелюбови чувства, страсти и низки греховни желания, е щастлив. Който умее да победи злото в себе си – е щастлив. А който търси щастието в празни неща, никога няма да го достигне. То е в стремеж към доброто. "Царството Божие няма да дойде забелязано, и няма да кажат: ето, тук е, или: на, там е. Понеже, ето, Царството Божие вътре във вас е" (Лук. 17:20-21).
Който от вярващите се стреми да живее за Бога и ратува за доброто, той е вече щастлив.
Обаче в стремежа за щастие трябва много да се внимава. "Весели се в младостта си, момко – казва Соломон – и сърцето ти да вкусва радост през дните на твоята младост, и ходи, където ти сърце тегли и дето ти очи видят, само, знай, че за всичко това Бог ще те изведе на съд" (Екл. 11:9).
Да внимаваме! Всичко ни е позволено, но не всичко ни е от полза. Сега можем да се радваме на хубав ден, да се веселим, да живеем безгрижно, но ще дойде вечер – ще се стъмни, и може би в мрака да пострадаме. В цялата природа Бог показа Своето желание да бъдем щастливи. Създал е какви ли не красоти за наша радост: слънцето – със своя изгрев и залез, луната и звездите с всичката им чаровна красота са сътворени за човека, даже и красотата при смяната на сезона – попъстрената гора през есента, белите и лекоподвижни снежинки прези зимата, и всичко – всичко е създадено за човека да го радва и прави щастлив. Вярващият помни, че това е дар от Бога.
Ние сме чеда на Бога – да не забравяме това! И нашата признателност, благодарност и преклонение Нему принадлежат. Да се радваме и се веселим, но да помним, че Божието око ни вижда. Да се пазим от греха, от греховните дела, от скоропреходни измамливи удоволствия, защото ще ни се поиска отчет за това.
"Всичко изпитвайте, в доброто се дръжте". (1 Сол.5:21).
Който иска да откъсне розата, длъжен е да се пази от бодлите. Ако обичаме чистотата, да се пазим от калта.
Ние трябва да имаме светъл идеал в живота, от който да се ръководим. Да бъдем невинни в дела и постъпки, като деца, и ще бъдем спокойни радостни и щастливи. Да бъдем доволни от това, което имаме – което Бог ни е дал в способности, дарования, таланти и да работим над тях.
Човешкото око е ненаситно – колкото има, толкова повече желанието му се усилва, докато гледа около си, все повече желае, а в невъзможността да се задоволят желанията му, човекът се чувства нещастен.
При учения монах Нил, в манастира Гротаферати дошъл неднъж Отон ІІІ, германски император (Х в.) за съвет. След разговора, императорът пожелал – в знак на благодарност, да дари с нещо монаха и казал:
- Искай, каквото пожелаеш, ще се постарая да ти дам.
Монахът скръстил ръце като за молитва и му казал:
- Единственото, което искам, е да мислиш за спасението на душата си.
Това трябва да бъде желание и стремеж за всички. Голямо щастие се крие в това, което има стойност и след смъртта. Щастието е състояние не на тялото, а на душата, а последната е безсмъртна и тя се стреми към това, което й носи трайна радост.
Щастието е като небесната храна на евреите в пустинята – манната. Последната била сладка като мед и чиста като утринна роса, но когато я събирали умерено. Щом съберат повече, отколкото е било необходимо да задоволят глада си, тя се разваляля и червясвала (Изх. 16:18-20).
И ние, ако сме доволни от това, което имаме, което припечелваме с ръцете си изобщо с нашия труд, ще бъдем щастливи.
Разказва се, че гръцки и индийски философи веднъж разисквали върху това – кое е най-мъчително, тягостно, нежелано на тоя свят? Един посочил старостта, друг – болестите и душевните и телесни страдания. "Според мен пък, казал трети – най-голямото зло, което може да изпита човек на тоя свят, е да се види в края на живота си без всякаква добродетел." И всички одобрили тази велика мисъл.
Добродетелта, наистина, краси човека, издига неговото достойноство и го прави щастлив. А да бъдем добродетелни, това значи – да съобразим поведението си със здрав разум. Добродетелта е истинско богатство на живота. Добродетелта е здраве и живот за душата. Тя й дава цена и стои по-високо от таланта, защото – каква полза, ако имаш талант, а нямаш добродетелно сърце. Добродетелта е в себеотрицанието, в любовта, а последната е над всичко. Всеки съзнава цената на добродетелта, но трябва да проявява и воля да си създава добродетели.
Да си добродетелен, това значи да си щастлив. Да се радваме на доброто, което имаме, е мъдрост. Но добродетел е да правим другите да се радват – да създаваме достойна, истинска радост на другите.
Да изпитваме радост в радостта на другите – това е пълнота в щастието. Дотолкова, доколкото можем да направим другите щастливи, ние градим своето щастие.
Направи добро, пък го хвърли в морето, казва народът – то ще те намери.
Да не напомняме за доброто, което сме сторили. Този, който е облагодетелстван, сам трябва да си спомни за това. Доброто дело носи собствената си цена, независимо дали ще се оцени от човека, на когото то е сторено.
Най-после да си припомним думите на св. ап. Павел: "Винаги се радвайте. Непрестанно се молете. За всичко благодарете" (1 Сол. 5:16-18). Ако се ръководим от това правило, животът ни ще бъде една неизразима радост, едно непрестанно богохваление, един възторжен благословен химн към Бога. И тогава ще видим, как цветята на щастието бързо ще почнат да никнат по нашия жизнен път.
1959 година
Не парите правят човека богат, а духът. Може да живее човек и по-оскъдно, а да е пак богат и щастлив. И обратно – може да е отрупан с пари и все пак да се чувства беден, щом неговият дух е ненаситен в жаждата за пари.
Независимо от това, че си с по-слаби доходи, щом имаш здраве и си с добро и доволно сърце, ще бъдеш весел, радостен и щастлив.
Бъди доволен от всичко! Тоя свят е на всеки човек, който умее да му се радва и да ползва неговите блага. Той е и твой – стига да имаш това съзнание. Светът, с всичките му красоти, принадлежи на всеки, който може да го вижда, да го цени и да му се радва. Нивите на полето, с всичките им блага, са и твои, и мои, общо достояние. Защо ще искаш да ги владееш самостоятелно? Да бъдеш сам в грижите за тях ли? Да живееш сам със страх да не би годината да е неурожайна ли? Нали от тях се храниш – това е достатъчно. Да прибереш и занесеш у дома си всичкия си плод от тях, това е и невъзможно, и свързано с ред безпокойства за неговото съхранение. Общата грижа по-леко се носи. Ти имаш всичката възможност да се радваш на имота – на нивите в полето. Можеш цели часове да наблюдаваш и да се радваш на красотата им, например – напролет, на изпъстрените с най-различни цветя ниви, да наблюдаваш житните класове, развълнувани от вятъра като море, да вдишваш с наслада аромата от цветята и от сеното на току-що окосените ливади. Всичко това ще те прави щастлив – зависи само от теб, от твоето вътрешно настроение и отношение към нещата.
Но ако пък не умееш да цениш тези природни красоти и богатства, ще приличаш на едно натоварено с хранителни припаси добиче, което умира от жажда и глад, без да знае какво носи.
Защо ще съжалявам, че не владея отсрещния хубав дом? – разсъждава един философ. Кой може да ми пречи да му се радвам? Аз съм господар на най-хубавата му част – на пейзажа, стига да имам добро сърце. Но ако сърцето ми е пълно със злоба и завист, то не ще мога да оценявам добрите възможности, които могат да ме направят богат. Птичката не се интересува кой владее нотариалните актове на гората, в храстите на която безгрижно си вие гнездо и пее – пее щастлива като никое сърце на земята.
Богат е този, който има богат ум, тоя, който със своите научни издирвания обогатява съкровищницата на мъдростта и познанията, тоя, който търси правда, човечност, който търси да обогати другите със своето умение, опит, съвет, организаторски похват, със своя труд. И колкото да му се вижда, че е малък неговият принос за общото благо, все пак ще бъде от полза – в обществото и в себе си ще се сдобие с богатства, които никога не губят своята стойност.
Добре е човек да има средства за всичките си нужди, но още по-добре е да е с богат дух, отколкото богат скъперник, който с ненаситната си алчност вечно се стреми да богатее, а при все това постоянно се нуждае от всичко.
По-добре е човек да бъде богат със здраве, с добро настроение, с трезв ум, със спокоен поглед, с чисто чело, с бодри сили и с весел характер, отколкото богат с пари, а болнав, отрупан с грижи и безпокойства, как да съхранява, да запази своето имущество.
По-добре човек да бъде богат с приятели и познати от всички обществени среди, отколкото богат с пари, без приятели – с неприятели и врагове, които завиждат на неговото богатство. По-добре е да бъде богат със златни мисли, златни слова, златни дела, отколкото да е богат само със злато.
Оня, който е доволен от малкото, което има, е по-богат от алчния богаташ, който има много злато и пак иска да има още.
Истинското богатство пък за вярващия е в душата – а тя не се обогатява със злато и материални блага. Тя се обогатява с такива блага, с които се придобива царството Небесно.
"Човек, който няма пари, е беден, ала който няма нищо, освен пари, е още по-беден: богат е само онзи, който може да се наслаждава, без да владее" – казва Орисън С. Морден.
Мъдрост в живота е човек да умее да преценява истински нещата. И който може да даде истинска цена на парите, той не ще се привързва към тях.
Обикновено се смята, че златото може да ощастливи човека, защото, като има пари, може да задоволява всички свои желания. Мнозина се кланят на златото като на идол.
В една басня златото от надписа на един паметник надменно почнало да се хвали пред една надгробна мраморна плоча:
Какво си ти пред мене,
о, мраморе студен,
със твойто тежко бреме,
нехайно тук свален?
И почнало да изрежда, че то краси короните, блести в дворци и богати салони, че има власт над хората, че в негова чест дори и войни се водят и че е цар на всички…
Мраморът изслушал това самохвалство и накрай кратко отвърнал със следните слова:
Дълбоко във земята,
потискам всичко аз,
с кое във реч крилата
се хвалиш в тоя час.
Златото може само да мами човека, но никога то не може да ощастливи или зарадва душата. Душата се радва не на това, което остава потиснато в земята, под мраморната плоча, а на добродетелите, които имат стойност и зад гроба.
Саладин, цар на Египет, преди да умре, дал следната заповед: на една върлина да окачат една вехта негова дреха и при погребалното му шествие, най-отпред, един човек да я носи високо и да казва: "Ето Саладин какво отнася в гроба от всичко, що притежава", и преди да бъде положен в гроба, да му облекат същата дреха.
Истинското богатство – туй, което има цена и след смъртта, е добродетелта и всичко онова, което си сторил за общо благо.
Любовта към ближния е над всички богатства. Любовта, а не парите правят лицата весели, засмени, жизнерадостни и щастливи. Да спечелиш сърцата на хората, да спечелиш тяхната обич, уважение, благоразположение – това е истинското богатство. Съкровищницата на сърцето – добродетелите на любовта са ценни и тях не може ръжда и молци да разяждат и крадци да подкопават и крадат (Мат.6:20). Тези съкровища никога не губят своята стойност – имат цена и пред Бога: те са истинското богатство, което издига достойнството на човека пред Твореца – Бога и го правят щастлив.
1959 година
Различно се гледа на парите. Едни ги презират, считат ги за причина на всички злини. Други пък им се радват и ги считат за непременно условие за добър и щастлив живот. Но и едните и другите признават, че без тях не може. Затуй, макар и от много хора да се презират, от същите се и желаят.
Парите окуражават в доброто, но и развращават и водят към зло – зависи от човека, как гледа на тях. Добродетелният човек желае, за да устрои добре живота си, а искрено вярващият ги иска и за да може да прояви християнската любов и милосърдие – да бъде полезен и за себе си, и за другите.
Притежанието на пари не е зло. Библейската история ни разказва, че е имало много праведници, които са разполагали с богатствата. Те, обаче, били господари на богатството си, а не негови роби. Не са си създавали от него идол, а са го поставяли в своя власт – не те да му служат, а то да им служи, не то да господарства над тях, те над него.
Има и такива човеци, които стават роби на парите си и тъй вредят на душите си. За такива именно Спасителят Христос казва:
"Истина ви казвам, богат мъчно ще влезе в царството небесно, и още ви казвам: по-лесно е камила да мине през иглени уши, нежели богат да влезе в царството Божие." (Мат. 19:23-25).
Мъчно е да влезе в царството небесно оня, който трупа пари само за да живее охолно, лекомислено, за слава, за име. Изгубил всякакъв усет към доброто и благородното, той става лош и, с позволени и непозволени начини, гледа да увеличава своето имущество. Става зъл, подозрителен, завистлив на чуждите успехи, горд, надменен, високомерен и самонадеян.
Трябва да се знае и това, че бедността пък, сама по себе си, още не е добродетел, може да си беден, а да мечтаеш да забогатееш и живееш с разбирането на безумния, описан в Евангелието, богаташ, който казвал на себе си: "Душо, имаш много блага, приготвени за много години: почивай, яж, пий, весели се!" (Лук.12:19).
Добре е да печелим, но не да трупаме пари, а да бъдем разумни техни господари. С пари се дава възможност да се развият добрите дарби у човека – да учи, да добие знания, опит, да се сдобие с блага, да направи живота си приятен, разнообразен и полезен, да се прояви, въобще, в добри дела. А последните трябва да запълват живота на разумния човек.
Да печелим, но никога да не забравяме, че целта трябва да бъде благородна. Като казвам да печелим, не значи да трупаме пари, а да си създаваме условия за един сносен живот, да се избавяме от мизерията и робството на бедността: това пък не значи да станем роби на парите.
Щастието зависи от човека, а не от парите. Не трябва човек да се забравя, защото не знае, какво му носи утрешният ден. Парата е най-изменчивото нещо, а истинското щастие търси трайни източници за себе си.
Солон – гръцки мъдрец, посетил някога лидийския цар Крез. Последният бил много богат и затуй се считал за най-щастливия човек на света. Той показал на Солона съкровищата си и самодоволно го запитал като е ходил толкова по света, как му се струва – кого счита за най-щастлив на земята. Солон, без да мисли много, споменал името на някой си атински гражданин Телла и пояснил, че той бил добродетелен човек, мирен гражданин, радвал се на добри деца и внуци, най-после, в бой за отечеството си, загинал и атиняните му издигнали паметник.
- След него, кого намираш за най-щастлив? – пак запитал Крез, като очаквал да спомене неговото име. Но Солон отвърнал:
- Двама гръцки младежи Клеос и Битон.
Това били двама братя, здрави и юначаги, с голяма почит към стара си майка. Веднъж, за някакъв празник, тя трябвало да иде в храма. Но конете й били на нивата и закъснели да се върнат. Тогава двамата й сина се впрегнали в колесницата и я завели в храма. Народът като гледал тая картина по пътя, ублажавал и майката и синовете. Като пристигнали в храма, синовете уморени, задъхани, паднали на колене за молитва и умрели. И на тях бил издигнат паметник.
- Чужденецо атиански – извикал Крез, – нима за нищо не считаш моето богатство и благополучие, че дори и с обикновени атински граждани не искаш да ме сравниш?
- О, Крезе, отвърнал Солон, често пъти по-малко имотният е много по-щастлив от богатия. Пък и аз мисля, че човек, докато е жив, не може да се каже дали е щастлив или не, защото може да настанат много изменения в живота му. Никой не може да се нарече щастлив преди смъртта си.
Крез се разочаровал от разсъжденията на Солон, не искал повече да се разговаря с него и престанал да го счита за мъдрец. Но не минало много време и той трябвало да се увери в правотата на думите на философа…
Отворила се война с персийския цар Кир. Заредили се нещастия за Крез. По време на сраженията, последният бил пленен и победителят Кри, в опиянение от победата, заповядал Крез да бъди изгорен жив. И щом нещастният пленник бил поставен на кладата и огънят запален, спомнил си думите на Солона и пред събралия се народ извикал: "О, Солоне, Солоне, Солоне!"
Кир, като чул този вик, заповядал веднага да го снемат от кладата и да го запитат, що значат тия думи. Крез обяснил, че това е името на тоя човек, думите на когото са по-ценни от всички съкровища на света, и разказал за разговора си със Солона. Кир се трогнал и му подарил живота.
"Суета на суетите – всичко е суета!"
Щом Соломон, тоя, който в древността повече от всички се славел със своите богатства и със славата на най-велик цар, счита, че всичко е суета, трябва да признаем това. Парите най-малко могат да се считат като единствено условие за земно щастие, а сребролюбието често пъти помрачава ума на човека.
Една легенда разказва, че Мидас – цар фригийски – пожелал до каквото се докосне да се превърне в злато. Тъй и станало. Всичко, до което се допирал, ставало злато. Но нещастният цар едва ли не умрял от глад и се спасил, като се помолил да му се отнеме този дар и, когато се окъпал в реката Пактола, се освободил от него, а реката станала златоносна.
Соломон заел престола още малък – бил на 15 години, когато станал цар, и, в самото начало на царуването му, на сън Господ му се явил и му казал да иска каквото желае да му даде. Соломон поискал разумно сърце, праведно да управлява народа, да различава що е добро и що е зло (3 Царст.3:5-9) и затуй му било дадено, освен голяма мъдрост, още и слава, и дълъг живот и успехи.
И ние, в молитва, да просим от бога разум и сърдечна чистота, а Бог не ще остави молитвата ни без награда.
Ако имаме пари, а нямаме мъдрост – парите ще ни погубят. Ако имаме мъдрост, и без много пари да сме, ще бъдем щастливи. По-добре е да сме богати с мъдрост, отколкото с пари.
Обаче, да припечелваме пари за едно сносно живеене ни най-малко не е осъдително. То осигурява един спокоен и умерен, добър живот.
Времето е пари – да го ценим! Ако всеки ден употребяваме в полезен, плодоносен труд, ще си осигурим възможности за добър живот. С такива разбирания за парите, и при по-малко пари, ще се чувстваме доволни и ще умеем да ги ценим като плод на нашия честен труд.
1960 година
Стремежът да се придава важност и значение на нищожни неща, е суета.
Суетата е морален недъг, който не се съзнава като такъв. Суетният човек се стреми към нея, прекланя се пред нея, но не иска да се признае за такъв.
Суетата е признак на липса на здрав разум и затова суетният човек извиква състрадание, съжаление, а понякога изпада и в смешни положения.
Суетният човек иска да покаже себе си пред другите – да покаже своята важност, отличие, големство, род, достойнство и превъзходство. Затова суетата е, преди всичко, проява във външността на човека – във външната красота, в облеклото, после в обноските, маниерите, движенията и разговора. Не по-малко суетата се проявява в богатства, в дарования и в благородство на рода. В желанието си да се покаже пред другите и обърне внимание с външността си, суетният човек се носи много оригинално, гизди се прекалено и тъй се показва човек без вкус.
Суетният вдига шум около себе си – иска да блесне, да спре вниманието на другите върху себе си. Той напомня на раздрънкана каруца. Най-лошото, разслабеното колело вдига най-много шум, тъй е и със суетния. Колкото повече липсва разум у човека, толкова по-суетен се показва. Суетният, със своите оригиналности, иска да спира вниманието на другите върху себе си и с това напомня на бедняк, който дрънка в джоба си дребни монети, за да покаже, че има пари.
Суетният има стремеж да подражава на това, което му се харесва у другите: в облеклото, в обноските, в постъпките, начин на живеене и пр., без да мисли дали това е хубаво, дали подхожда на неговото служебно или обществено положение. Действа безразсъдно, става за смях и вместо да печели, губи авторитет и се проваля.
Една стара басня разказва: Край тинесто блато пасяла една едра крава. Блатото било пълно с жаби. И за да се похвали пред другите, една жаба, като гледала кравата, изскочила на брега и почнала да се надува с всички сили, за да стане голяма като кравата, станала като топка, очите й изпъкнали, но другите жаби й се присмивали и я подстрекавали още повече. Нещастната жаба продължила да се надува, докато се пръснала.
Тъй и всеки човек, който иска да стане повече от това, което е и което му подхожда – изпада в смешно положение.
Човек не трябва да се занемарява външно. Да бъдеш чист, прилично облечен, това прави добро впечатление и го изисква уважението към другите. Но прекалеността в грижата за външността е суетна и излишна. Идеалното е – външността на човека да съответствува на духовната му красота.
Суета е и стремежът към прекомерни земни богатства. Да ламтим за разни скоропреходни, нетрайни ценности и да мислим, че те могат да ни издигнат в очите на света, да ни ощастливят – е неразумно и суетно. Безумна гордост и суета е да се надяваме на тях. Суетата, ако не събаря добродетелите, то ги разклаща – казва философът Ла Рошфуко. И, наистина, суетният човек не може да покаже много добродетели, той е славолюбив, честолюбив и самолюбив, а това са недъзи.
Суетният обича да го ласкаят, да го хвалят, да изтъкват неговите достойнства и заслуги.
Да покажем благородство в своите дела и постъпки, в нашия характер, в една изрядна благовъзпитаност и с това ще пораснем духовно и в очите на хората.
Колкото повече човек се забравя в суетата, толкова повече почва да се надценява и става ограничен, дребнав и лекомислен.
Друга басня разказва, че една светулка кацнала веднъж на един мравуняк. Нейната светлина се понравила на мравките и те весело се раздвижили. Спирали се пред нея, покланяли й се смирено и за тях била едно много желано и приятно светило. Светулката се почувствала щастлива, но ето – суетата я пленила. Лекомислено почнала да си говори, че нейното място не е тук, че тя заслужава много по-голяма чест, и без много да му мисли, излетяла и скоро се намерила в един голям салон, богато осветен. Хората, под звуците на музиката, танцували в тоя салон и се веселили. И в тоя вихър на суета нещастната светулка се спуснала право към лампата с намерение да я измести и смае народа с живата си светлина. Но в тая си безразсъдна постъпка, тя се бухнала в горещия глобус на лампата, паднала на земята и съвсем незабелязано загинала под краката на танцуващите.
"Простирай се според чергата си" – казва поговорката. Суетата, ламтежът за първенство може да заслепи човека и да го погуби, затуй той не бива да се надценява.
Да бъдем скромни и оставим другите да ни преценят и дадат заслужено място и почин. Не трябва да имаме голямо мнение за себе си, но не трябва и да се подценяваме и презираме – да се държим достойно! Да се пазим от гордост, защото на последната се отговаря с презрение.
Суетата преминава в надменност и високомерие, а с тия си черти човекът се отчуждава от обществото на другите, или пък, ако общува с тях, общението му е студено, недружелюбно, неискрено, фалшиво, лицемерно.
Да подхранваме суетата у другите, значи или да се надсмиваме над тях – което не е достойно, или да ги ласкаем и им угодничим. А ласкателството унижава човека, то говори за липса на смелост да поддържаме истината и заблуждава човека. Разбира се, и постоянното противоречие на мнението и разбиранията на другите отегчава, отблъсква и е непристойно. Едно просто и скромно изказване на своите чувства и разбирания по предмета на разговора, свързано с търпимост и зачитане мнението на другите, запазва достойнството на човека в целия му блясък. Надменните и непристойни думи, изрази или груби жестове правят смешен или неприятен човека и показват малко ум и възпитание.
Не е пристойно лицемерието и много важно, гордото държание, но и прекалената свобода и фамилиарност е недобра – принизява и прави човека много несериозен и може да му спечели лошо име.
Неофициалното – свободно държание, не се харесва на по-горестоящите, но проявено от самите тях, окуражава другите.
Да проявяваме благородство в отношенията си към всички, да се пазим от суетата, с това ще издигнем нашето достойнство и в очите на другите.
1959 година
Страшно нещо е човек да се предаде на леност. Тя му дава най-лоша характеристика. Прави го бавен, неподвижен, апатичен към всичко. Убива у него всеки благороден порив: безчувствен, безразличен и към своята съдба, ленивият не е способен за никакво добро дело. Сърцето на ленивия е подобно на нива неорана, потънала в бурени. А колко рисковано е да се движиш в буренясала нива – има опасност да се раздереш в тръни и бодли, да нагазиш в отровни и зловонни бурени или да се увие в краката ти някое отвратително влечуго. В сърцето на ленивия няма нищо добро – то е увито в бурените на най-различни грехове. Леността расте незабелязано и постоянно се увеличава и изцяло завладява и погубва човека.
Леността е лош съветник, който води към греха. Предаденият на леност човек не се нрави никому.
Леността е крадец – оттук краде минута-две, оттам час-два и цели дни и тъй се промъква незабелязано под булото на наложителна почивка и често, под предлог на някакъв интерес, краде от ценното време, определено за труд.
От ленивия бяга всеки. Той не умее ни разговор да поведе, ни смелост, инициатива или нещо благородно да покаже и прояви. Вечно се оплаква. За своите неуспехи вини другите, критикува, подиграва се, осмива другите, а себе си не вижда. И първата гостенка, която почуква на портите му е сиромашията. "Мързелът потопява в сънливост и нехайната душа ще търпи глад" – казва Соломон (Притч. 19:17). И понеже няма благородство на сърцето и финес на нравственото съзнание, в желанието да се освободят от бедността, ленивият лесно може да се подхлъзне и пропадне духовно и морално. Ако се направи една статистика за причините, които водят към затвора, ще се види, че повечето от затворниците в миналото и днес са безделници. Това е тъй, защото безделието е майка на всички пороци.
Трудолюбивият не винаги е праведен, но ленивият – никога. Първият не винаги се избавя от изкушения, но ленивият никога не може да се освободи от тях.
Виден политически мъж, като посетил веднъж школата, дето някога се възпитавал, казал на децата, които се учили там:
"Деца, запомнете, че всеки час напразно прекаран от вас в училище, ще бъде случай за някое нещастие в послешния ви живот".
"Който се учи, той ще сполучи" – казва народната поговорка и тя намира пълно оправдание в живота.
Безделието не е живот, а образ на смъртта. Сто години прекарани в празност, не се равняват ни на един час в полезен труд. Безделието ражда скуката, а последната е този враг, който прави пролетта на човека есен и обръща розовия ден на мрачен.
От леността и безделието, като от отровен корен, произлизат празнословие, злословие, безразсъдност, критика, осъждане, разпри, караници и какви ли не образи или видове на греха, които похабяват красотата на душата. Водата се разваля, когато се застои. И духовният образ на човека се разваля, когато той е в бездействие. За съзнателния човек часовете, прекарани в бездействие, са истинско мъчение. И справедливо казва философът Грей: "Зает ли си – щастлив си".
Да се стараем да привикнем на труд и винаги да си намираме работа, за да не си спечелим прозвището ленивец и безделник.
Да не оставаме без работа, в леност и бездействие. За нас грее слънцето, луната за нас осветлява нощта и за нас сияе разнообразният сбор от звезди. За нас веят ветровете и реките текат. За нас никнат тревите и цветята растат и ухаят. За нас природният ход извършва свойствения си порядък – преминава нощта и настъпва денят. Зимата минава и настъпва пролетта, за да бъде животът по-красив и разнообразен. Всичко това става за нас. И при такова служение за нас от страна на създанието, не бива ние да оставаме в бездействие и леност. Да съгласуваме думи и поведение с намерението да се трудим. Да не оставаме безразлични към успеха във всяка работа. Да разкриваме нашите способности и трудът ни ще бъде същинска песен, ще пукне пролет в нашето сърце и радост ще грейне по лицето ни.
1959 година
Поетът-философ Стоян
Михайловски е преценил труда като сила и мощен двигател на живота. Затова той е любим предмет на неговото поетично перо.
Трудът е жизнена сила. Той е самият живот, укрепващ и въздържащ, и физическите, и духовните сили на човека. Работата за човека е здраве. Трудът го облагородява. При работата физиката на човека се ободрява, има добър апетит – сладък му е хлябът, червеней, хубавей, весел и засмян е. Тези мисли поетът изразява в баснята "Секира и търнокоп":
Един ръждясал търнокоп, не знам къде забравен,
попитал ласкава една секира: – Що блести
всегда лицето ти?
И аз съм от желязо уж направен,
защо не съм кат тебе гладък, чист,
лъчист?
От где изхожда между нас
подобна разлика?… Секирата тогаз
отвърнала: – Аз всеки ден отивам на гората,
сека дърва… Лъскавината
в труда намирам аз,
в труда стои, другарю мой, хубавината…"
(Секира и търнокоп, "Събрани басни", София, 1939 г.)
Безспорно, физическото укрепване на тялото е необходима предпоставка за доброто разположение на духа на човека. От здравето зависи духовното му благоразпожение. "Здрав дух в здраво тяло", казвали латиняни. Тъй че трудът е необходим, както за тялото, тъй и за душата.
"Трудът възпитава. Чрез труд неуморен достигаме добър живот. Добрият живот ни учи да мислим право. Правото мислене ни отвежда към узнаване на истината… Трудът е и дълг и благодат. Като дълг той ни помага да достигнем целта на живота – нравствено духовно усъвършенствуване. Като благодат той ни предпазва от злочестина и провала". ("Религиозни и философски размишления", с. 208, София, 1941 г.).
Трудът превъзпитава човека, кара го да гледа сериозно на живота. Прави го смел, постоянен, упорит в доброто. Трудът го прави съзнателен, зачитащ правото на другия и вдъхва надежда в сполучливо изковаване на собствената съдба.
Като говори за силата на труда Стоян Михайловски насочва погледа на родолюбеца в Библейската история. Евреите са пленени и отведени във Вавилон. Потънали в жалейка, те не се отчаяли. Дълго време мислили как да се избавят от грозното положение. И най-сетне дошли до заключение, че тяхната избава от робския гнет е в тяхното "работоусърдие и работоспособност…"
"Библията – рекли те, по разсъжденията на поета-философ, ни заповядва да работим неуморно, да гледаме в труда главната цел на живота. Ще се трудим! Трудът е благодат! Трудът е самостоятелност. Трудът е упование към всяко величие. Трудът е по-добър завоевател от ножа. Това, което силата отнема нам, трудът ще ни възвърне. Чрез труд ще надминем страданието, защото ще подчиним съдбата на волята си. Трудът ще даде на гърдите ни въздух, на очите ни простор, на душата ни гордост, на любовта ни обновено отечество. ("Как да стане България могъща", в. "Напред", бр. 90, 1919 г.).
Това си твърдо решение евреите превърнали в дело – предали се на труд и успели. Тъй, по примера на евреите, писателят приканя своите сънародници тържествено да дадат обещание да се обновят, преустроят и казва:
"Едно преустройство не лъже никого, самопреустройство. Нека се предадем на труд – на труд повсечасен, на труд всеобемен, на труд всепоглъщаващ, на труд гигантски… Нека станем могъщи чрез силата на труда… Вярвайте ми, драги съграждани – против велемощната войска на един Наполеон Бонапарт съпротивата е възможна, против всемогъществото на труда съпротивата е невъзможна. Трудът е всепобедител. Силата е мощ освободителна, подателка на волност и самостоятелност. Но има по-велик освободител от силата, това е трудът". Трудът трябва да се насърчава. И мъдростта на мъдреца се състои "не в това, що хортува", а в това – да приведе мъдростта си в дело. "Когато мъдростта не усили труда, тя докарва безумие и провала" (Цит. статия).
Трудът е двигател и гаранция на моралните сили и устои на народа. Той е сигурност и на могъществото на страната.
В "Победа на победените" Стоян Михайловски, като дава дух на онеправдания от войните български народ, завършва:
"Ако вие, драги съграждани, не губите никога вяра в себе си, и се предавате на бърз, пъргав, неуморен, производителен и честен труд, пресъздаването на България ще бъде най-сигурното дело на бъдещето – и ще бъде назовано "Победа на победените" (в. "Напред", бр. 74, 1919 г.).
В "Слава на победените" писателят, като дава надежда за светло бъдеще, позовава се на народната мъдрост, разкриваща тайните на живота и се провиква:
"Що са дни, занапред са" – сиреч що е добруване, що е благодат, що е сполука, що е радост, що е величие, що е тържество – занапред са!
"Що са дни, занапред са! Повтаряй си от сутрин до вечер тези магически слова, родино скъпа! Напиши ги с огнени букви в душата си. И ний, твоите чеда, уверени, че с труд, вяра и постоянство ти ще пресъздадеш себе си и ще се възвеличиш изново, ще се гордеем с тебе" (в. "Напред", бр.86, 1919 г.).
Перото на Стоян Михайловски, като не щади недъзите на нашата общественост от онова време, не оставя народа без надежда за светло бъдеще. Народът казва: "Помогни си сам, да ти помогне и Бог". И философът счита, че човек трябва сам да се стресне, да заработи за своето добруване и ще успее. В това отношение, което може да се каже за отделния човек, се отнася и до целия народ. Отчаянието е самоизмама и човек трябва да се бори против него. Отчаянието се отъждествява с безволието и безразличието. А от последните идва леността и мързелът. Ясно е, че вчерашният ден не ще се превърне в утрешен. Затуй погледът трябва да се простира напред и нагоре към възход, а това значи усилия, превъзмогвания, труд. Ползата от напразно изхабеното минало е опомнянето, свестяването.
"За люде трудоспособни и трудолюбиви няма безиходно и отчаяно положение. От всички средства за пресъздаване на едно общество най-магически бързото и сигурното може да се формулира със следните думи: духовна енергия и мъжественост, неуморно работене".
"Трудиш ли се, вървиш по стъпките на великаните! Трудът – само трудът ще пресътвори българщината…"
"Трудът ще извърши това чудо: ще преобърне разбитите блянове на българското племе в жива мощ и жизнерадостна действителност" ("Писма към самостоятелната и здравомислеща интелегенция", в. "Напред", бр.177, София, 1920 г.).
Със съзнание за една такава висока значимост на труда философът се провиква към родолюбивия българин: "Не се предавай на дрямка и на нехание – животът не чака никого…", "Умира добре, който е живял добре. Живял е добре, който е робувал на дълга си" ("Отвъд устоите на сляпата страст…, Църковен вестник, бр.27,1912 г.). Дългът на философа Ст. Михайловски значи труд в пълния смисъл на думата. Труд значи благородство. Трудът пречистя и усъвършенствува духа на човека. Чрез труд човек смогва да оползотвори живота си в добри дела. Трудът според поета-философ е сигурно средство и непременно условие за всестранен напредък и възход на народа. Затуй той възторжено се провиква: "
Напред! Целта си не забравяй.
Напред, напред по правий път.
Назад не гледай, не оставяй
безплодно дните да текат.Напред! Със труд и ум и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук долу всяка мъдрост
във тази само думица стои!
Такъв именно труд – полезен и плодоносен – е благосклонен под покровителството на светата Божия десница, която "бди върху човешкий труд" ("Напред – Новисима верба", т. І, с. 5, София, 1885 г.).
И тъй, силата на труда е сила градивна, творческа, облагодетелстваща и ощастливяваща народа…
1966 година
Проповедите на митр. Иларион са публикувани за пръв път в Интернет от Литературен свят.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com