Митрополит НЕОФИТ Видински
(Никола Митев Караабов)
29 юни 1868 - 26 февруари 1971 година
|
|
Митрополит НЕОФИТ Видински(Никола Митев Караабов) 29 юни 1868 - 26 февруари 1971 година |
По-долу:
Из духовното наследство на митрополит Неофит:
Виж също:
Митрополит Неофит Видински (светско име Никола Митев Караабов) е висш български. Роден е на 29 юни 1868 г. в село Гълъбово, Старозагорско (днес град Гълъбово).
През 1896 г. завършва Петербургската духовна семинария, а през 1900 г. - Петербургската духовна академия.
Енорийски свещеник от 1889 г., но тъй като скоро овдовял, през 1891 приел монашески постриг.
В периода 1900-1902 г. е протосингел в Сливен, през 1902-1905 г. във Видин, а през 1905-1906 г. в Св. Синод в София. Положил началото на организираната църковно-просветна и благотворителна мисия на Църквата в страната.
Ректор е на Софийската духовна семинария от 1906 до 1912 година и един от редакторите на "Църковен вестник".
През 1909 г. Неофит Видински е ръкоположен за епископ.
На 12 октомври 1914 е избран за митрополит на една от най-старите епархии в диоцеза на Българската православна църква - Видинската, която ръководи цели 57 години, до смъртта си.
Председателства Църковно-народния събор (1922-1923 г.).
От 1921 г. до смъртта си е член на Светия Синод, от 1930 г. до 1944 г. е негов наместник-председател.
Обявява се в защита на евреите в България по време на Втората световна война.
Митрополит се представя в Господа на 26 февруари 1971 г. във Видин на 103 годишна възраст.
Автор е на богословски съчинения и книгата "Видинска епархия" (1924 г.).
Pravoslavieto.com по dveri.bg и focus-news.com
Митрополит Неофит, една ярка фигура, оставила незаличими следи в живота, устройството и развитието на Българската православна църква. В църковното си поприще той служи 63 години като архиерей на светата ни Църква, 57 години като Видински митрополит и 14 години като наместник-председател на Св. Синод, като през цялото това време не дава "сън на очите си и дрямка на клепките си" (Пр. 6:4; Пс. 131:4), за доброто и благоденствието на Църквата и своето паство.
Светското му име е Никола Димитров Караабов. Роден е на 20 октомври 1868 г. в с. Кум-Дуванджий (дн. с. Гълъбово), Старозагорско. Първоначално и класно образование получава в родното си село. Завършвайки втори клас, през 1884 г. е назначен за писар при селската община, като същевременно е и певец при местната църква.
Воден от силното желание да посвети живота си в служение на Бога и Църквата, на 11 януари 1889 г. Никола Караабов е ръкоположен в дяконски чин, а на следващия ден е ръкоположен и за йерей, като е назначен за енорийски свещеник на селата Брод и Златица в Търново Сейменска духовна околия. През 1890 г. о. Никола овдовява, но въпреки това до 1892 г. той неуморно продължава да обгрижва своята енория.
С помощта на управляващия тогава Старозагорска епархия, архимандрит Максим (по-късно Пловдивски митрополит), свещеник Никола Караабов заминава за Цариград, където от месец януари 1892 г. е приет в Цариградската духовна семинария. Препоръчан от новоизбрания Старозагорски митрополит Методий, заминава за Русия, където продължава обучението си в Петербургската духовна семинария, със стипендия, отпусната от Св. Синод на Руската православна църква. След завършване курса на семинарията, през 1896 г. е приет за студент в Петербургската духовна академия, която завършва с отличие през 1900 г.
След завръщането си в България, от месец юли 1900 г. до месец юни 1902 г. изпълнява длъжността протосингел на Сливенската св. митрополия, а от месец юни 1902 г. до месец май 1905 г. е протосингел и на Видинската св. митрополия.
На 15 февруари 1905 г. Никола Караабов приема монашество с името Неофит, а на 28 март същата година по решение на Св. Синод е удостоен с архимандритско достойнство.
На 1 май 1905 г. е назначен за протосингел на Св. Синод, която длъжност изпълнява до 1 август 1906 г., а от същата дата е ректор на Софийската духовна семинария, какъвто остава до 1912 г.
На 21 юни 1909 г. по решение на Св. Синод архимандрит Неофит е хиротонисан в епископски сан с титлата Велички. През месец юли 1912 г. екзарх Йосиф го назначава за духовен инспектор при Екзархията в Цариград, възлагайки му задачата да обиколи българските епархии на територията на Турция, останали без канонични архиереи и да установи социалното и духовно състояние на народа в тях. През месец декември 1912 г. епископ Неофит за кратко е управляващ и Велешка епархия.
След Балканската война през 1913 г. епископ Неофит се завръща заедно с Екзарх Йосиф в София, където поема редактирането на "Църковен вестник". На 12 октомври 1914 г. е избран за Видински митрополит, а на 26 октомври същата година е и канонически утвърден от Св. Синод за такъв.
През време на своето служение като епархийски архиерей дядо Неофит е изключително приветлив и внимателен към всички архипастир. Той е автор на множество сборници с проповеди и духовно-нравствена поучителна литература. От 1921 до 1971 г. е постоянен член на Св. Синод, а от 1930 до 1945 г. е и негов наместник-председател.
Предава Богу дух на 26 февруари 1971 г. в град Видин, достигайки библейската възраст от 103 години. Погребан е в митрополитския двор в град Видин.
Борис Цацов
Проповед в Шеста неделя след Петдесетница
"... Благославяйте, но не проклинайте ... Ако е възможно от ваша страна, имайте мир с всички хора" (Рим. 12:14-18).
Главното условие за напредъка и благоденствието на хората е мирът. Това условие напълно зависи от самите хора. То се намира в техните ръце, или по-право, в техните сърца. Из сърцето излиза и злото и доброто. Отде са свадите и раздорите между вас? Не ли от вашите страсти, които воюват във вашите членове? (Иак. 4:1) А докато тия страсти надделяват над добрите чувства, мир между хората е невъзможен. Необходимо е благодатно възраждане на сърцето; потребни са усилия за обуздаване и пресичане на злотворните страсти. Щом те се заменят с благодатните чувства на братолюбие, взаимноопрощаване, взаимна почит и доброжелателство, условието за мир е налице.
По тоя въпрос се отнасят думите на апостол Павел в днес прочетеното му послание. Нека размислим и се поучим от тях.
"И както, според дадената ни благодат, имаме различни дарования (да пребъдваме в тях); имаш ли служение, пребъдвай в служението; учител ли си, пребъдвай в учението; ако си увещател, увещавай; ако си раздавател, раздавай с простота; началник ли си, началствувай с усърдие; благотворител ли си, благотвори с радост.
Любовта ви да бъде непристорена. Отвращавайте се от злото; прилепяйте се към доброто. Бъдете с нежно братолюбие един към друг; надпреварвайте се в почитта си един към друг. В усърдието си не отслабвайте; духом възпламенявайте; на Господа служете.
Утешавайте се с надеждата (на Бога); в скърбите бъдете търпеливи, в молитвата – постоянни. Вземайте участие в нуждите на праведниците; ревностно приемайте странниците. Благославяйте вашите гонители; благославяйте, но не проклинайте ...
Ако е възможно от ваша страна, бъдете в мир с всички хора" (Рим. 12:6-21).
Думите на апостола съставят една програма, по която той съветва християните да живеят. Ако те се стараят да я изпълняват, добрите чувства на миролюбие непременно ще надделяват в тях. Затова всеки трябва да упражнява дадения му от Бога дар за благото на ближните си. Едни да пребъдват с преданост в службата си; други да поучават, възпитават и наставляват; трети да началствуват с усърдие за поддържане добрия ред в обществото; четвърти да раздават и благотворят. Но всеки да върши това с непристорена любов и нежна почит към другите. Защото с това се служи и на Господа...
Животът не може да бъде съвсем без скърби и неприятности. Но християните трябва да бъдат търпеливи, да се утешават с надеждата и да се вдъхновяват с молитвата. Те трябва да подпомагат праведниците и проповедниците на истината и да приемат странниците. Животът по тая програма води към мир с всички хора, което е условие за напредъка и благоденствието.
Такова заключение може да се направи от думите на апостола. Но прилага ли се тая програма в живота от нас и от нашето общество? Уви, една проверка няма да ни зарадва. Дадените благодатни дарове и служения на хората в днешно време не се изпълняват с потребното усърдие. Малцина са, които служат на идеала и правдата. Повечето висши и низши обществени служители и частни работници са обхванати от себелюбие и егоизъм. Мнозина са отдадени изцяло на материалното. Служението Богу и на ближните не им е присърце, а от някои съвсем е изоставено. Престъпните страсти заемат повече място в човешките сърца. Те се вълнуват от злоба, свади, раздори, гняв и взаимни проклятия. Разбира се, че желаният мир между хората не може да зацарува. Напротив, скърбите и нещастията, злополуките и страданията все повече се увеличават.
Всичко това е логическа последица от факта, че хората не гледат с подобаваща сериозност на съвета, който им дава Словото божие; не изпълняват програмата на великия апостол за християнски живот и благочестие. А нашето общо духовно благо изисква добре да се проучи програмата за миролюбие и миротворство. Трябва най-сетне да се убедим, че злобата, егоизмът, гневът и отмъщението се внушават от духа на лукавия, който постоянно ходи и търси кого къде да погълне; и че мирът и любовта са условието за човешко щастие и напредък.
Мирът в сърцата – това е най-драгоценното наследство, оставено от Спасителя на християните. "Мир ви оставям; моят мир ви давам" (Иоан 14:27), - казва Той. Тоя мир е благодатен плод на Духа Светаго; залог на неговото пребъдване в нашата душа. Може ли да има по-голямо щастие от туй, да царува в сърцето на човека любовта, мирът и радостта? А това е оставено наследство на вярващите. И те трябва да го пазят като зеницата на окото си. Защото и при най-малка небрежност и невъздържание духът на лукавия веднага внася вражда и омраза в сърцата им.
Мъдрост и предпазване са потребни, за да се утвърди драгоценния мир Божий в душата. С никоя друга добродетел той не може да бъде заменен. Поради това и Спасителят съветва: на път ли тръгваш, работа ли започваш, милостиня ли раздаваш, дар в храма ли принасяш (Мат. 5:23), предварително да си примирен и миролюбиво настроен към ближните си.
Може ли да се постигне едно постоянно миролюбиво разположение на нашия дух? – Може, ако се сложи за основа на живота и дейността чистата и непристорена любов. Защото тя е извор на всички добродетели. И заповедта Божия учи: обичай ближния си, както себе си. Същото съветва и апостолът: бъдете с нежно братолюбие ... надпреварвайте се в почитта си един към друг ...
Това е първото средство за мир с всички хора. Знае се, че главната причина за раздорите, несъгласията и враждата между нас е самолюбието. Едни считат себе си за чисти, разумни и безпогрешни, заслужаващи почит и уважение. Но другите не мислят така за тях и не им отдават надлежна почит. От това произлиза взаимна вражда и оскърбления. Но при взаимно братолюбие и почит това няма да се случи.
Благославяйте вашите гонители, благославяйте, а не проклинайте. Това е второто средство за мир с всички хора. Наистина потребно е голямо самообладание и търпение, когато другите ни гонят, хулят и клеветят. Но, ако понесем това в името на християнската любов, враждата и злобата на гонителите ни непременно ще бъдат смегчени и примирението възможно. И жестоките сърца можем да трогнем, ако към всички бъдем любезни, за всички се молим Богу, всички благославяме, дори и тия, които ни правят зло. Поради това и Спасителят казва: "обичайте враговете си, благославяйте ония, които ви проклинат, добро правете на ония, които ви мразят и се молете за ония, които ви обиждат и гонят" (Мат. 5:44).
Да не се отвръща на злото със зло, да не се отмъщава, а да се грижим за доброто на всички. Това е третото средство за мир с всички хора. Не само на думи, а на дело да се прояви любовта ти към ония, които са ти сторили зло. Лесно ще сториш това, щом се въздържиш от гняв и раздразнение. Ако си се разгневил, старай се бързо да се успокоиш. В един момент по неволя може да се разгневиш. Но имай воля по-скоро да спреш гнева си. Казано е: слънцето да не зайде в гнева ви (Ефес. 4:26). В разгневено състояние въздържай се от действия. Удържи езика си от обидни думи, а ръката си – от дело, - да не отвърне на злото със зло. Защото враждата с ближните ти ще стане непримирима. Но въздържанието може правилно да бъде оценено от оскърбителите и добре възнаградено от Бога с блажен мир в душата.
Ако твоят враг е гладен, нахрани го, ако е жаден, напой го. Това е последното и божествено средство за мир с всички хора. Най- върховната християнска добродетел е: да правиш благодеяния на враговете си. По тоя начин няма да бъдеш победен от злото, а ти ще го победиш с любовта си, с благостта на душата си. Това е гаранцията да бъдеш в мир с размирните. Защото човешкото сърце не може да бъде камък и да не се трогне от твоята християнска кротост, незлобие и услужливост. И тъй, словото Божие ни посочва средствата, посочва ни най-правия път, по който може да се постигне мир с всички хора. И, наистина, ако всеки от нас би се решил, искрено и неизменно, да върви по тоя път, и да употребява тия средства, то непременно биха се прекратили всички злини, всички скърби и страдания, всички раздори и бедствия, които сега правят тежък нашия недълголетен земен живот. Прочее, нека запомним апостолския съвет и да се стараем да го изпълним, с дълбокото убеждение, че това е единственото условие за нашето мирно благоденствие. Амин.
Видински митрополит Неофит
Из сборник „Проповеди", София, 1920 гoдина.
Първа електронна публикация: Катедрален храм
"Св. Неделя" в София, 2009 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com