Интервю в навечерието на Бъдни вечер с отец Илия Христов
 |
Енорийският свещеник на с. Кладница Илия Христов раздава нафора на миряни след отслужване на Св. литургия в църквата на Кладнишкия манастир "Св. Николай Мирликийски Чудотворец". На Рождество Христово всеки да приеме в сърцето си ангелското послание - "Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение", напомня духовникът. Снимка: Велислав Николов |
Основната промяна, която се случва с човек, когато приеме свещенически сан, е тази, че започва да проумява необходимостта да бъде цялостен. Поне при мене беше така. В по-млада възраст като че ли има едно идентифициране на личността със собствената ни разсъдъчност или информираност.
За човек е достатъчно да държи света си устойчив чрез рационалните си структури и представи за него. В този смисъл, когато настъпи духовна промяна, на човек като че ли душата му се отваря. Може би в това се и заключава смисълът на израза на Иисус Христос, който казва: "Лекарю, излекувай се сам." Да не бързаме да даваме съвети, да не бързаме да даваме решения, преди да се родим втори път - от вода и Дух и да познаем човешките си немощи.
Роден съм на 31 март 1960 г. в Стара Загора. Когато съм бил на 6-годишна възраст, родителите ми се преместват в София. Винаги съм обичал литературата и когато се уволних от казармата, записах задочно българска филология в Университета, работейки като театрален осветител. Сетне кандидатствах богословие, това отдавна беше мое желание, но до 1990 г. имаше ограничения за желаещите да запишат. Завърших Духовната академия през 1997 г. Съпругата ми Бойка е архитект. Създадохме семейство през 1982 г. и имаме трима сина - Константин, Боян и Калин. Константин е гимназист в НГДЕК, а другите двама все още са в началното училище.
По-голямата част от нашето поколение, не само тези, които станаха свещеници, но и тези, които изобщо поеха някакъв осъзнат, разумен път имахме шанса да видим на зряла възраст как се разрушава една илюзия, да останем в безтегловност и оттам нататък да преценим дали да подредим прагматично живота си или да се присъединим към някакви изпитани ценности, които да ни дадат по-пълноценен живот. Лично при мен всичко беше предшествано от една мирогледна житейска криза, вероятно нормална за възрастта, която предхождаше промените. Тя стана някъде 88-89 г. и това, което се случи после в обществен план, затвърди убеждението ми, че все пак би трябвало да има някакви ценности, които да стоят над обикновената житейска мъдрост. Тогава още не бях кръстен.
Аз се кръстих късно, през 1993 г., на 33 години, със съвсем ясното убеждение, че това е пътят, който съм избрал и ще следвам. Не съм мислил да ставам свещеник в началото, разбира се. Когато завърших Духовната академия, вече бях узрял да приема свещенство. И тогава за първи път попаднах в Кладнишкия манастир. Беше случайно, може би случайно, макар че Бог промишлява за всичко и колкото повече опит придобивам в това, което правя, се убеждавам, че действително много неща са промислени за нас, преди ние да ги извършим.
Когато за първи път попаднах в Кладнишкия манастир, там току-що бяха снимали филма "Граница" и мястото беше превърнато в нещо страшно. Беше като някаква абсолютно ясна метафора за това как проверени стойности се разрушават, за да се използват за съвсем други цели. Тогава направих постъпки в Софийска митрополия за свещенически сан. Минах изпит и почти бях готов да приема сана, но тогава тъй наречения разкол беше в зенита си.
В Кладница се самонастаниха хора от разколническия синод, вследствие на което духовникът, при когото ходя, ме посъветва да изчакам. И последва един период от 7 години, в който, за да продължа по някакъв начин градивно своя интерес, направихме православно издателство с г-н Кирил Маринов. Над 80 заглавия имаме издадени. За съжаление, обстановката в страната, най-вече икономическата, много се затрудни. Стана невъзможно да съществува издателство "Тавор" и то фалира.
Мисълта да стана свещеник зрееше у мен и преди това, но Кладница направо ме разболя. Поисках вандалщината и разрухата да ги няма и това място да се спаси. Сега съм благодарен, че стана така, че Бог забави приемането ми в сан, защото ако тогава, с онази нездрава неофитска ревност бях приел свещенически сан, аз нямаше да мога да имам търпимост нито към хората, нито дори и към себе си, за да мога да се справя. Щях да се опитвам по агресивен начин да решавам проблеми, които се решават с търпение и разбиране. Голяма благодарност дължа и на протодякон Стефан Марков, който Бог въведе в живота ми - той беше човекът, който поднови у мен ревността ми за свещеническо служение. Поднових молбата си в Софийска Митрополия и на 30.09.2001 г. бях ръкоположен за свещеник на Кладница в манастирския храм от Негово Преосвещенство епископ Николай.
Сега за проблемите. Искам да спомена най-главния според мен проблем пред всеки млад свещеник - доверието. Често чувам от най-различни хора, че българинът е безверник. Това не е вярно. Всеки има сетивото на религиозното чувство в себе си. Българинът не е безверник, а е недоверчив. Твърде много е лъган, за да приема на доверие всеки. Да спечелим доверието му, да показваме на дело онова, за което проповядваме в храма - това са истинските проблеми. При мен беше същото. Най-различни хора бяха минали през енорията, която сега обгрижвам, бяха оставили недобро впечатление у енориашите си и те с право предполагаха, че аз няма да се окажа по-различен. Слава Богу, вече четвърта година ще започна там и съм радостен, че нещата вече имат здрава основа.
Може би имаме един много здрав прагматизъм ние, българите, и много често за сметка на материалното загърбваме духовното. Нужни са моменти на разтърсване, както стана при мен и тогава се вижда, че всичко онова, което е една предпоставка за вярата, го има у всеки. Днешното свещенство също има своя дял в това, че българинът няма достатъчно религиозна практика. А именно религиозната практика лежи в основата на религиозния живот. Това, че хората не знаят не е тяхна, а наша вина. И това, че необходимостта от вяра се заменя със суеверия също не е тяхна, а наша вина.
 |
|
При мен са идвали хора, които никога не са се изповядвали и не знаят какво е причастие с думите, че са обиколили навсякъде и всичко са опитали, за да решат проблемите си - врачки, екстрасенси, ходжи... и църкви, където са искали да им се четат Василиеви или Киприянови молитви. Идвали са хора, които са искали литър светена вода.
Тези неща са църковни тайнства, те не бива да се ползват като търговски продукт, защото в тях е спасителната Божия благодат. Хубаво е всеки, който пристъпва към Киприанови или Василиеви молитви и изисква от църквата да се застъпи за него чрез такава молитва, поне да познава житието на съответния молитвен застъпник. А не да иска от свещеника да противодейства на съответния злонамерен деятел, или както ще да го наречем - влъхва, врачка и прочие, със същите средства, по същия начин, чрез магия. [виж Житие на Свети свещеномъченик Киприан и света мъченица Иустина].
Църквата ни спасява с това, че тя ни облагодатява, тя ни кара да бъдем разумни. Първо трябва да погледнем в себе си. Причината може да не е злонамерен външен деятел, може да сме самите ние. Какво искаме ние? Ние искаме да подредим живота си така, както ни харесва, без да вложим нищо, което е свързано с религията, която уж изповядваме и от която търсим помощ.
Има някои важни подробности за Киприановите молитви:
Киприяновата молитва, освен заклинателната си част, съдържа една много дълбока и прочувствена покайна молитва. Ако човекът, който е дошъл при нас с молба за молитвено застъпничество не познава покайното чувство, каква полза ще получи? Бих искал да използвам случая, за да кажа, че Киприяновата и особено молитвата на Св. Василий Велики не бива да се четат без подготовка и при всяко бързо хрумване или леко неразположение. Молитвата на Свети Василий се отправя в случаи на обсебване.
Още нещо в тази връзка, това вече го казвам от личен опит: нека се пазим от любопитство към необяснимото! То неслучайно е скрито от нашите сетива. Не бива да се докосваме дори мислено до тези неща въпреки, че те днес са се превърнали в мода и често служат дори за забавление. Безпринципното, безмирогледно общуване с надсетивния свят често довежда до причинно-следствени връзки, които могат да объркат не само собствения ни живот, но и този на хората, с които общуваме. Най-доброто спасение и убежище в такива случаи са Христовата църквата и Божията благодат. Така или иначе всички плуваме в житейското море и само онези, които са в съгласие с истинските, с верните неща, ще могат да изведат кораба на другия бряг. Корабът - в смисъла на Църквата. Щом говорим за свещенство, става въпрос за Христовата църква. Разбира се, кормчията е Христос, но ние сме Негови съработници.
Рождество Христово заедно с Възкресение Христово е един от най-светлите празници на християнството. На този ден се ражда нашият Спасител и Бог. Разбира се, в народната ни памет има преплитане между фолклорни и религиозни ритуали, което е особено изразено на този ден. В България хората мислят, че това е тясно семеен празник, готвят се цял ден за него, а вечерта остават в домовете си. Въпреки че в навечерието на Бъдни вечер се служи Утреня с Царски часове и Василиева литургия, храмът е празен. Едва на Коледа, на следващия ден, в църквата идват хора, с доброто желание да почетат празника. Изглежда това си е общобългарска традиция - на този ден трапезата е на по-голямо уважение, отколкото самото събитие. Но чувствам, че въпреки всичко, най-важното за този ден е всеки да приеме в сърцето си ангелското послание за празника:
"Слава във висините Богу, на земята мир, между човеците благоволение."
Деян Енев, Вестник "Сега", 24 декември 2003
Още за свещ. Илия Христов
На създадените от него сайт на Кладнишкия манастир и издателство за православна литература "Тавор".
Виж също:
www.Pravoslavieto.com