343/344 година
Сердикийският църковен събор е е проведен през 343-344 година, скоро след Първия Вселенски събор в Никея (325 г.). Той е бил замислен
като голям вселенски събор, който да възстанови мира в Църквата след разкола, причинен от арианите
, и на него присъствали 318 епископи от цялата Римска империя. Авторитетни участници в него били домакинът-епископ на Сердика Протоген
Сердикийски и св. Атанасий Велики - по това време все още изгонен от арианите от Александрийската катедра.
Сведения за работата на събора дават историците Сократ, Созомен и Блажени Теодорит.
Съборът бил свикан от синовете на св. Константин Велики, управляващи разединената вече империя - източният император-арианин Констанций II и император Констанс (Констанц).
Сердикийският събор утвърдил православното учение за Света Троица
и Символа на вярата, приети на Първия Вселенски събор. Въпреки че съборът останал в
историята като поместен, значението му за Църквата е огромно.
Някои от сградите, в които са заседавали и обитавали отците от Сердикийския събор, са запазени и до днес. Това са базиликата “Св. София”, “гражданската” сграда непосредствено до ротондата “Св. Георги”. Други, които не са запазени до днес, са резиденцията на губернатора, която се намирала под днешната църква “Св. Неделя”, а също и императорският палат, който вероятно се е намирал в големия комплекс от сгради в центъра на София, до храма “Св. Николай” и Софийската митрополия.
Pravoslavieto.com
За Сардикийския събор
Та като става дума за Сардикийския събор, приятно е да се спрем на това по-подробно, защото този синод извоюва блестяща и вечна слава на българската провинция. Разбира се, Сардика е нейна столица и оттам може да се докаже какъв култ към християнската религия разцъфтявал тук преди идването на българите. Защото общи (вселенски) събори се свикват само в най-сигурните градове, в които процъфтява Христовата вяра.
Някои, объркани от приликата на имената, определят мястото на Сардинския събор извън Дакия, когато чуят да бъдат наричани сардикийци тези, които живеят на остров Сардиния, но съборът на отците не нарича град на сардите този град. Други, за които явно противоречи случаят възможността да е ту на изток, ту на запад, са свикнали да е (местонахождението на) града в Сардиния. Трети, като чуят за града на сардините, смятат, че съборът се е свикал в Азия, където е Сардис, и се описва градът на сардите.
Петър Богдан Бакшев (1601-1674, католически архиепископ на София)
Из кн. "История на България" от 1667 година
Цит. по кн. "Петър Богдан Бакшев. Български политик и
историк от XVII век" от Божидар Димитров, София, 2001 година
През настоящата (2003) година се навършват 1660 години от големия църковен събор, който се е провел в Сердика през есента на 343 г., така че тъкмо сега е най-подходящото време да отдадем дължимото на паметта на отците на Църквата, които са участвали в него.
Съборът е бил замислен в голям мащаб - като вселенски. Впоследствие самият начин, по който се е провел, го е лишил от този върховен статут. Но все пак събитието заема достойно своето място в историята на Църквата през решителния IV век.
В днешните сборници с Правила на Православната църква (вж. Основни доктрини и вероизповедни формули, бел. ред.) са включени правила от Седемте Вселенски събора, а също и още само десет особено важни поместни събори, които можем да наречем "канонотворчески". Сердикийският събор е един от Седемнадесетте канонотворчески събори на Църквата. И още нещо. Градовете, в които са се провели канонотворческите събори, са общо единадесет. Десет от тях от много векове насам са в ръцете на иноверци. И само един - Сердика-София - днес е в традиционно православна християнска страна.
Това високо историческо наследство придава особено достойнство на днешната ни столица. Тя с пълно основание може да стане всеправославно средище за изследване наследството на вселенските събори.
За съжаление това не само че не е направено, но и дори не е започнато. Българската историческа и богословска наука е голям длъжник на тази тема, която никога не е възприемала като своя. Другите обаче я приемат за "наш" периметър.
Най-сериозното изследване на Сердикийския събор е дело на проф. Лесли Барнард от университета в Лийдс, Англия, и е издадено през 1983 г. на английски език в "Синодално издателство" в София... Това важно за нас издание още не е преведено. Празнината частично се компенсира с обширно резюме на български език. 1660-годишнината ни дава добър повод да помислим за цялостно издание на тази книга на български.
Впрочем това изследване може да бъде актуализирано въз основа на нови данни. В началото на юбилейната 2000 г. от Рождество Христово при строеж със съмнителна легитимност в Южния парк в софийския квартал "Лозенец" строителите попаднаха на останки от древни строежи. Събитието не остана в тайна и благодарение на активността на гражданството със случая се заеха археолози. Оказа се, че става дума за голям ранно-християнски комплекс с внушителна по размери базилика с два строителни периода - IV и V век. Датировката на по-старата базилика убедително потвърждава сведенията, които имаме от Петър Богдан Бакшев (1601-1674), който в своята "История на София" пише:
"Триадица е място, където в древността е бил разположен един монастир извън София, на юг към полите на планината, наричана от турците Токмаклия, сега той е разрушен. Казват, че той се наричал от гърците Триада, вярвам, че този монастир е бил посветен на Св. Троица. Също казват, че поради големите удобства и поради добрия въздух на това място се е състоял Сердикийският събор."
Това е важно свидетелство както за просъществуване на живото предание чак до ХVII век, така и за мястото, където се е провел съборът. Съществуват още 1-2 хипотези за други места, но те не са подкрепени с убедителни доказателства.
В своята "История на България" патриотично настроеният Петър Богдан също отделя специално внимание на Сердикийския събор:
"Та като стана дума за Сердикийския събор, приятно е да се спрем на това по-подробно, защото този събор извоюва блестяща и вечна слава на българската страна. Разбира се, Сердика е нейна столица и оттам може да се докаже какъв култ към християнската религия разцъфтявал тук преди идването на българите. Защото всеобщи събори се свикват само в най-сигурните градове, в които процъфтява Христовата вяра."
Въпреки тази "блестяща и вечна слава", въпреки несъмнената значителност на археологическата находка в Южния парк, строежът не беше спрян или поне преместен с необходимите 20-30 метра, а строителството продължи на същото място, при което бяха изгребани със строителни машини около три четвърти от останките на базиликата. Високата и масивна жилищна сграда, която бе изградена на това място, компрометира археологическия обект.
Как сега да водим тук поклонници, почитатели на християнската древност, ученици или чужденци, за да им "се докаже какъв култ към християнската религия процъфтявал тук" - и заедно с това да им обясним как ние, българите от ХХI век, сме унищожили светинята. Как да им обясним, че тази светиня е толкова важна и славна? Ако наистина е така, ще кажат: защо я унищожихте?
 Жилищна сграда, построена върху останките на раннохристиянската базилика |
|||
Строителната фирма, която извърши физическото деяние, не е чак толкова виновна за престъплението, колкото тогавашният екип в Министерството на културата и досегашното ръководство на Столичната община. Законът за паметниците на културата им даваше възможност - и ги задължаваше - да съхранят от унищожение раннохристиянския комплекс. Учените-археолози, които извършиха разкопките и проучването на този уникален обект, гузно продължават да участват в заговор на мълчанието около него.
Виновни сме и ние, православните християни. Защото и поради нашата леност и бездействие това закононарушение стана възможно...
Но ако се върнем назад, ще открием, че причините за това самообезнаследяване са доста по-стари и по-дълбоки. Българската култура, включително и църковната, все още е голям длъжник относно раннохристиянското наследство по нашите земи и конкретно относно паметта на отците от Сердикийския събор. Обществеността не знае нищо по въпроса. Нито един белетрист или поет не е написал нито една вдъхновена дума за това тъй важно историческо и духовно събитие.
Късогледите "строители на съвременна България" и повлияните от тях техни наследници така и не са "видели" Сердикийския събор като "наш" и не са взели нито едно от славните имена на сердикийските съборни отци, за да го включат в именната система на столицата (улици, площади и пр.). А поне трима от тях заслужават това внимание.
На първо
място това е александрийският папа св. Атанасий Велики. По това време непоколебимият поборник за Православието и против арианската
ерес е бил в поредното си изгнание - прогонен от престола си в Александрия от
източния император-арианин Констанций II. Една от главните заслуги на Сердикийския събор е именно, че св. Атанасий е реабилитиран и оневинен по отношение на приписваните му
прегрешения.
Всъщност съборът е свикан от двамата съуправители на Империята, синовете на покойния вече св. Константин Велики, за да бъде преодолян църковният разкол, причинен от арианската ерес. Западният император Констанс (със столица Рим), който е подкрепял православните, и източният император Констанций II (със столица Константинопол), който е подкрепял арианите, са искали на един всеобщ вселенски събор разногласията да бъдат преодолени, Църквата да се обедини и да възстанови своя мир. Решено е било съборът да се проведе именно в Сердика, която по онова време е била на границата между владенията на двамата императори.
Тогавашният сердикийски епископ Протоген Сердикийски е бил на страната на Православието и това несъмнено е повлияло на хода на събора. Самият факт, че събор с близо двеста епископи от цялата Империя се провежда в Сердика, говори за духовните и управленски качества на местния епископ. За него имаме малко исторически сведения, но хулите, с които е окичен от страна на епископите-ариани, са може би най-убедителната похвала за неговата важност и православност. Необяснимо е защо софиянци и до ден днешен държат в пълно забвение своя пръв известен християнски епископ, който несъмнено има огромни заслуги в първоначалното християнизиране на града. Впрочем на Протоген принадлежи и славата да е един от 318-те епископи, заседавали на Първия вселенски събор през 325 г. в Никея. Името му фигурира в списъка на 20-те най-важни участници в този събор, а в съхранените протоколи виждаме, че от името на събранието той е участвал в диспут с езически философ, поканен на събора. В този спор Протоген защитава, че Св. Дух е Бог и равночестен участник в Св. Троица.
Още по-славно по това време е било името на Осий Кордовски, председателя на Сердикийския събор, който е бил преди това водещ и на Първия вселенски събор.
Виж също: История на Българската църква. Първи период (864-1186 г.) Димитър Цухлев
Нямаме изрични данни да е бил официален председател на Никейския събор, но съвсем сигурно е, че по това време той е бил главен богословски съветник на императора св. Константин Велики. Приема се, че именно на Осий принадлежи идеята за свикването на Първия вселенски събор. Той е бил нещо като главен редактор на изработения там Никейски Символ-верую. Нему се приписва и въвеждането на ключовото понятие "единосъщен", чрез което най-ясно се разграничава православното учение от това на арианите. Около тази дума са се водили споровете "за" и "против" арианството и неговите производни ереси не само през IV век, но и по-късно. Спорът далеч не е бил само за думи, а за самата същност на християнството и Църквата.
По време на Сердикийския събор епископът на град Кордоба (Испания) Осий, ветеран от борбите за утвърждаване на Църквата, преживял гоненията от преди 313 г., е бил вече на около 85 години и се е радвал на голямо уважение. Само един нещастен инцидент в края на живота му (когато е на 99 години) е попречил на великия дотогава Осий да заеме достойно място сред най-заслужилите светци от великия за християнството IV век. Тогава престарелият архиерей се поддава на натиска и уговарянето от страна на император Констанций II и подписва "компромисна" (в името на "мира" в Църквата) полу-арианска формула на символ-верую, с което отстъпва от делото на своя живот. Само Господ знае доколко при подписването грохналият старец е осъзнавал докрай своите действия...
Но това става много по-късно, а на Сердикийския събор Осий е непоклатим стожер на Православието. Неслучайно първото правило на събора започва така: "Осий, епископ на Кордоба казал: ...." Правилата, приети на събора, са общо 20 и в тях нееднократно Осий е представен като решаващ авторитет. Всъщност, както и по-рано в Никея, чрез неговия глас говори съборът - съборният дух на Църквата - по вдъхновение, получено от Светия Дух.
И тъй председателят на събора в Сердика епископ Осий Кордовски е историческа личност от световен все-християнски мащаб, с неоценими заслуги за Църквата. Той несъмнено заслужава по-добра съдба от пълното отсъствие в паметта и образността на нашата столица.
Освен св. Атанасий, Протоген и Осий в Сердикийския събор участват още много забележителни личности, мнозина от които задълго ще бъдат основни фигури - за добро или лошо - в историята на Църквата. По волята на двамата императори в Сердика се събира цветът на християнството, за да се вземе меродавно решение по арианския спор. Тази цел не е била постигната, а събранието се разделя на две части - западните (православни) епископи били около стотина, а източните (ариани) около 80. Броят е наистина внушителен и може да се каже, че във времето на събора през есента на 343 г. Сердика се превръща в духовна столица на света
За съжаление до истинска църковна съборност не се стигнало. Бидейки малцинство, източните епископи се оттеглили на собствен събор във Филипополис (Пловдив) и взели отделни решения. Западните (православните) епископи, които още от самото начало приели в евхаристийно общение св. Атанасий Александрийски и Маркел Анкирски, одобрили също така 20 канонични Правила, свързани с църковната дисциплина.
Сердикийският събор е най-великото всецърковно събрание, което се е провело по днешните български земи. Дали днес, 1660 години по-късно, не е дошло вече времето да осъзнаем, че той не е чуждо тяло в нашата история, а е достояние на нашата Една Света Вселенска и Апостолска Православна Църква? Той ще стане наше наследство само ако се почувстваме негови наследници и имаме поведение на наследници със съответната отговорност. Защото чрез този "наш" събор можем да се приобщим към тази тъй славна и за нас епоха на първите вселенски и канонотворчески събори, която с право се счита за Златен век на светоотеческото духовно творчество.
Георги Тодоров
Брой 19 за 2003 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com