Европейският съд по правата на човека.
Снимка от сайта www.pilkington.com
Европейският съд по правата на човека.
Снимка от сайта www.pilkington.com
На 22 януари 2009 Европейският съд за правата на човека в Страсбург оповести решението си относно исковете на "Св. Синод на Българската Православна Църква (Митрополит
Инокентий)" и на шестимата му служители Асен Милушев, Петър Петров, Стоян Груйчев, Любка Николова, Росица Грозданова и Лиляна Щерева. Съдът е приел единодушно, че по отношение на
Европейската Конвенция за правата на човека
от 1950 година:
1) българските власти са нарушили чл. 9 (свобода на мисълта, съвестта и религията), оказвайки натиск "върху разделената Православна религиозна общност да се обедини под едното от двете съперничещи си ръководства".
(Съдът отбелязва, че Законът за вероизповеданията от 2002 г. забранява на отцепили се от регистрирана институция да използват нейното име и имоти. Въпреки това съдът не разглежда незаконното използване на името и печата на Св. Синод от разколниците, и смята че през юли 2004 свещениците и вярващите от инокентиевия синод са били изгонени без правова основа свещениците и вярващите от инокентиевия синод от православните храмове, които те завзеха насилствено през 1992 година);
2) на просителите не е накърнено правото на справедлив съдебен процес (чл. 6), нито правото на защита на собствеността (чл. 1 от Протокол 1) или Правото на ефективно средство за защита (чл. 13).
3) Съдът намира иска на жалбоподателите за непълноценен и неясен, но постановява българската държава да овъзмезди жалбоподателите с 8.000 евро общо за разноските им по процеса.
Съдът призова двете страни в срок от три месеца след като решението влезе в сила да представят своите забележки и да уведомят съда за постигнати взаимни споразумения.
След това съдът ще обяви решението си относно първоначалния иск на разколниците, възлизащ на близо 680 милиона евро за материални щети, и над два милиона евро за нематериални щети.
Разколниците искат да им бъдат "върнати" насилствено завладяните от тях 107 храма и други сгради (въпреки че те никога не са били тяхна собственост, и никой не може да иска от държавата да преразпределя собственост на Православната ни църква), както и държавата да изплати на инокентиеви служители и свещеници трудово възнаграждение от 2004 до 2009 година.
Pravoslavieto.com
Виж също:
пълен текст на съдебното решение
22 януари 2009
Българската православна църква изразява категоричното си несъгласие с несправедливите, едностранни, пристрастни мотиви на решението, без да бъдат зачетени каноническите и юридически аргументи, представени от Българската православна църква и Правителството на Р. България.
Българската православна църква категорично заявява, че не може да се сключва споразумение, както препоръчва Съдът, относно канонични въпроси, засягащи единството на Църквата, за които да се налагат евентуални обезщетения в последваща съдебна процедура.
Този акт на Съда в Страсбург по съществото си може да се разглежда като намеса в делата на самоуправляемата Българската православна църква. Светият Синод изразява категорично несъгласие с подобно незачитане на вътрешния живот и каноничното устройство и единство на Църквата. Трябва да се подчертае, че нито този съд, нито който и да е друг държавен или международен орган може да се произнася по каноничните въпроси на едно вероизповедание. Това е погазване на правата на православните християни в България, които милеят за единството и авторитета на каноничната Българска православна църква, съкровищница на благодатните Христови тайнства.
Българската православна църква, както и всички Поместни православни църкви, има едно единно канонично ръководство в лицето на Светия Синод и се представлява от Българския патриарх.
Светият Синод за пореден път изразява своето удовлетворение и подкрепа за всички действия на българската държава, свързани с приемането и прилагането на Закона на вероизповеданията от 2002 година. Този закон реално гарантира свободата на всички религии у нас и допринесе за отстраняването на тежките последствия от политическата и държавна намеса във вътрешните дела на Българската православна църква през периода 1992-2001 година.
Изразяваме нашето удовлетворение от продължилата в три сесии работа на VІ Църковно-народен събор в Рилската света обител под покрова на всебългарския покровител преп. Йоан Рилски и приемането на 11 декември 2008 г. на нов Устав на БПЦ – Българска Патриаршия – основен устройствен акт на Църквата.
Припомняме на родолюбивата българска общественост, че болезненият въпрос с разкола в Църквата беше решен по каноничен ред още през 1998 г. на Разширения Всеправославен надюрисдикционен събор на главите на Православните църкви. Нещо повече, Поместните православни църкви подчертаха това, изразявайки своята подкрепа за Българската православна църква и пред Съда в Страсбург, като потвърждение на нейното канонично единство.
Въпреки крайното църковно снизхождение, проявено към изпадналите в тежкия грях на разкола, ние скърбим, че не всички от тях се възползваха от дадената им възможност да се завърнат в спасителното лоно на Българската православна църква. Затова за пореден път призоваваме отделилите се да сторят това.
Светият Синод заявява непоколебимата си воля да не допусне намеса от страна на международни или национални институции в полза на неканонични действия и амбиции. Винаги ще отстояваме и няма да допуснем никакъв натиск срещу Православието и Светата ни Църква, да ерозира единството на Църквата и нашата вяра и упование в Господа Нашето Иисуса Христа. Ще използваме целия международен авторитет на БПЦ и ще се обърнем към всички сестри Православни църкви за подкрепа. Никакъв съд с никакво решение по света не може да направи отделилите се от единството на Вселенското православие – канонична Православна църква, а единствено тяхното покаяние и завръщане в лоното на Майката църква.
Българският Патриарх не разреши, когато през 90-те години бяха незаконно отнемани църковни имоти с помощта на държавата, тя да бъде съдена в Страсбург с думите: "Българската православна църква не може да съди своя народ".
Призоваваме българските власти да проявят висока държавническа и национална отговорност в защита на единството на Българската православна църква, включително като се преценят необходимите стъпки за обжалване на посоченото решение!
Обръщаме се към христолюбивия български народ с молитвено благопожелание да устоим заедно на тези изпитания, за да пребъде Българската православна църква - вековен крепител на устоите на българската нация.
Свети Синод на Българската Православна Църква
Днес, 11 март 2009 година, в София по покана на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим и Св. Синод на Българската православна църква (БПЦ) се състоя работна среща на представители на Православните автокефални църкви като естествено продължение на Светия Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Събор от 1998 година. Обсъдиха се въпросите, повдигнати в решението от 22 януари 2009 г.на Съда по правата на човека в Страсбург, произнесено по жалби № 412/03 и № 35677/04 относно лицата, отделили се от единството на Българската православна църква.
На тази основа участниците в срещата изразяват следното:
1. Единството на БПЦ и каноничността на Св. Синод и на Негово Светейшество Българския патриарх Максим са без съмнение от гледище на каноничното право и на Вселенското православие. Заявяваме, че БПЦ е била, е и ще бъде Една. Съществуващият от 1992 до 1998 г. разкол в БПЦ е преодолян с решенията на провелия се в София Свети Разширен Надюрисдикционен Всеправославен Сьбор от 30 септември.-1 октомври 1998 г., взети въз основа на свещените канони на Православната църква. Решенията на този Събор са авторитетен и канонично-задължителен за православните християни акт, чрез който окончателно е прекратен болезненият разкол в БПЦ. Лицата, поставили се извън Единството на Църквата, имат възможност чрез покаяние да се завърнат в нея.
2. Възниква въпросът, защо този акт на Събора не е обсъждан и зачетен при преценката на случая от Съда по правата на човека в Страсбург, което е повлияло на неговото крайно решение. Предвид наличието на това авторитетно и обвързващо решение на Събора, прекратяващо разкола в БПЦ, е неоснователно да се твърди, че българската държава се е намесила неправомерно, включително по законодателен път, във вътрешните дела на БПЦ.
З. Според принципите и практиката на Съда религиозната свобода включва уважение на автономното право на всяко вероизповедание. В случая в Православната църква става въпрос за каноничното право.
4. Изводът на Съда, че държавата трябва да е неутрална по отношение на традиционната си религия - източноправославното вероизповедание (чл. 13, ал. 3 от Конституцията на Република България) не е задължение, което е включено в обхвата на Европейската конвенция по правата на човека и основните свободи. Законът за вероизповеданията, приет през 2002 г. от Народното събрание на Република България, изразява българското национално самосъзнание, без в същото време да противоречи на европейската практика. Благодарение именно на този закон българската държава е успяла да преодолее негативните последици от намесата във вътрешноцърковните дела, като по този начин е възстановена справедливостта по отношение на каноническата Българска православна църква.
5. Представителите на Поместните православни църкви призовават правителството на Република България да защити законния интерес на БПЦ. Защитавайки БПЦ, държавните лидери ще защитят и идентичността на българския народ, неговата вяра и многовековната му история, неговата религиозна и културна индивидуалност, неговото единство и солидарност. Основавайки се на обстоятелствената част и мотивите в решението на Съда по правата на човека в Страсбург, участниците вярват, че съществуват повече от солидни основания за неговото обжалване. От своя страна Православните цьркви изразяват готовност да окажат на лидерите на Република България всичката необходима помощ, изразяваща се в съвети и информация, както и да влязат в диалог със Съвета на Европа и Съда по правата на човека в Страсбург.
б. Участниците в срещата изразяват общо разбиране и се обръщат към българската държава да предприеме необходимите действия за обжалване на въпроса пред Голямата каллара на Съда по правата на човека в Страсбург, като считат, че Съдът не е разполагал с пълна картина на фактите и аргументите, за да постанови своето решение.
Делегатите на Всеправославната работна среща
До Президента На Република България
До Министър Председателя На Република България
Копие: До Светия Синод На Българската Православна Църква
Уважаеми Господа,
Обръщаме се към вас и във ваше лице към всички български държавници в момент, който е важен и съдбоносен както за по-нататъшния път на Православната Църква в родината ни, така и за целокупния наш народ.
На 22 януари тази година Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) обяви решението си по делото на "митрополит" Инокентий и други срещу България. След внимателния му прочит се убедихме, че то е крайно пристрастно, тенденциозно, необективно и неправомерно.
В нашето обръщение не си поставяме за цел да правим подробна критика на решението, но да изложим пред вас мотивите, с които да окуражим и подкрепим ръководството на Българската държава да продължи и довърши в рамките на своите компетенции вече започнатото и благословено от Бога дело по приключването на пагубния и насърчаван от външни на Църквата сили разкол.
Дълбоко сме убедени, че нашата държава трябва да подкрепи и защити приетия през 2003 година. Закон за вероизповеданията, да не позволи изменения във веднъж завоюваното ценно достояние. Считаме, че не съществува нищо, от което държавните мъже биха могли да се страхуват и което да ги разколебае от възприетата вече правилна посока.
Решението на ЕСПЧ е в голяма степен несъстоятелно и слабо като съдебен документ и би могло аргументирано да бъде обжалвано от Правителството. На много места в него се тълкуват субективно и тенденциозно историческите факти. Ще споменем само стремежа Светият Синод да бъде представен като "асоцииран" с определени политически сили, по-конкретно с комунистическата партия (вж. пар. 15, 22 и др.). Това твърдение, освен че е юридически несъстоятелно, е и по същността си абсурдно. Православната Църква никога не би могла да се обвърже с която и да било партия и партийна идеология. Нейната вяра, нейните методи на действие, нейната структура са коренно различни от партийните. Възможно е не гравитирането на Църквата към определени партии, а проявата на държавнически разум от страна на политическите сили и като следствие от това благоприятно отношение към общата на всички ни Майка - Православната Църква.
В решението на Европейския съд е ясно забележима и тенденцията вътрешно църковните въпроси, които са предмет на каноничното право, да бъдат представяни като политически и така да бъде внушавано, че ЕСПЧ е компетентен да се произнесе по тях. В текста на решението постоянно се внушава пряко и косвено, че в БПЦ е налице "дълбоко и истинско разединение", че Светият Синод и разколническият "синод" са две равностойни образувания и че действията на разколниците (които отначало до край си останаха една шепа хора) са проява на демократичност и плурализъм, а действията на държавата след 2003 г. са антидемократични и нарушават самоуправлението на Църквата. Това е основният опорен пункт на решението, но той е и най-уязвимият и неправомерен. БПЦ не е държавна или политическа организация, а е част от единното тяло на целокупната Православна Църква в целия свят. Това се изразява по най-съвършен и цялостен начин в евхаристийното общение между отделните поместни Църкви, т.е. от съвместното им участие в приобщаването със светото Тяло и Кръв Христови. Канонично е това ръководство и тази поместна Църква, която е в общение с останалите поместни Църкви и която по този начин е част от единното Тяло Христово. Това е нещо коренно различно от понятието за "международно признание". Това е и върховният критерий за каноничност и законност и съответно за неканоничност и незаконност на разколниците, които от никого и никога не са приемани в общение.
Свиканият през 1998 г. Всеправославен събор по молба на българския Патриарх документално потвърди единството на БПЦ с другите канонични Църкви. Затова Правителството на родината ни е действало изцяло законосъобразно и в съответствие с правилата за самоуправление и самоопределяне на религиозните общности, когато след взетите решения на Всеправославния събор съдейства на Светия Синод да си възвърне незаконно и насилствено отнетите му църкви, манастири и административни сгради. Ето защо са несъстоятелни твърденията в решението на ЕСПЧ за "нерешен спор" (пар. 109) между двете страни. Въобще не е възможно да се приеме заявеното в мотивите, че може да има две страни и две ръководства на БПЦ, защото това е каноничен въпрос и Европейският съд, както и всеки друг светски съд няма право да се произнася по него. Всяка една Православна Църква има само едно канонично ръководство. Както Правителството ръководи държавата по определени правила, така и Църквата се управлява от нейните канонично избрани органи през всичките векове от създаването й.
Накрая ще споменем само и красноречивия сам по себе си факт, че една от основните претенции на жалбоподателите е да получат "обезщетение" поради загубването на заграбените от тях храмове и църковни имоти. Но питаме се дали е възможно православни християни, които милеят за светинята, да оценяват построени от векове храмове и манастири в парична стойност!?
Няма нужда да се спираме повече върху текста на решението. Вярваме, че това ще сторят компетентни юристи, които подробно ще покажат неговата несъстоятелност и тенденциозност, поради които то има характер не на обективно решение на коректен и безпристрастен съд, а на адвокатска пледоария в полза на жалбоподателите-разколници.
В заключение бихме искали да подчертаем, че наистина знаменателно е заглавието на делото: "Свети Синод на БПЦ (митрополит Инокентий) срещу България". Действията на разколниците и на подкрепящите ги сили са насочени действително срещу България като цяло, защото искат да нанесат удар в нейното сърце - Православната Църква.
Затова се обръщаме към вас с призив да защитите сърцето на България чрез обжалване решението на Европейския съд, да положите всички усилия то да не бъде повече смущавано и затормозявано. От това страда цялото тяло на народа ни. Защитата на правата на Църквата е защита на националната идентичност на народа ни, на неговото съществуване въобще. В това високо благородно дело зад вас ще бъдат всички православни българи. Вярваме и сме убедени, че в това дело зад вас ще бъде и Сам Бог и ще ви подкрепя със Своята всепобеждаваща десница. От сърце ви желаем Неговата помощ да бъде с вас и във всички други ваши дела, извършвани в полза на Отечеството ни.
Игумен на Зографската света обител Архимандрит Амвросий и цялото в Христа братство
Почитаеми архипастири и пастири!
Уважаеми участници на срещата!
Запознавайки се със заявлението на Светия Синод на Българската православна църква от 24 януари и с писмото на Светейшия Български Патриарх от 30 януари, Светейшият Патриарх на Москва и цяла Русия Кирил възприе с чувство на братска солидарност трудностите, през които отново минава българското православие след решението на Страсбургския съд по правата на човека от 22 януари т.г. На срещата си с делегацията на Българската православна църква, взела участие в интронизацията му, и с президента на България г-н Първанов той изрази подкрепата си за Българската църква и българската държава в усилията й да защити каноничното православие и да преодолее разкола. Участието на делегацията на Руската православна църква в тази среща е израз на нашия стремеж да помогнем на Църквата-сестра в решаването на новите проблеми.
Светейшият Патриарх Кирил продължава да следва линията за подкрепа на каноничното православие в България, която Руската църква избра от самото начало на разкола през 90-те години по време на покойния Патриарх Алексий ІІ. Познавайки добре от собствен опит болката, която причиняват раните на разкола и църковните неуредици, Московската Патриаршия винаги е била привърженик на запазването на единството на Българската църква. Ръководейки се от тези принципи, Руската църква взе участие във Всеправославния събор през 1998 г. За съжаление раната от разкола не бе излекувана тогава и продължаваше да кърви, причинявайки болка на тялото на Църквата и на българското общество. Само приетият през 2002 г. закон, който затвърди статута на каноническата Българска православна църква, успя да стабилизира ситуацията в религиозния и обществен живот на страната и бе положително приет в целия православен свят.
В глобализиращия се свят и особенно в Европа, където интеграционните процеси се отличават с голяма интензивност, решението на Европейския съд по правата на човека по делото за българските разколници придобива съвсем друго измерение. Тук не става дума само за конкретно съдебно решение относно взаимотношенията между отделна държава и отделна религиозна общност. Това решение формулира норма, въз основа на която ще се решават други подобни въпроси, засягащи църковно-държавните отношения. Това означава, че тази норма може да бъде приложена спрямо всички традиционни религиозни общности в Европа. Това поражда загриженост не само у Православната църква, но и у всички други традиционни религиозни организации. Ние смятаме, че на тази среща, на която обмисляме с какво можем да помогнем на Църквата-сестра, ние трябва сериозно да обсъдим съдържанието на формулираната в съдебното решение норма на религиозно-държавните отношения.
Въпросното решение на ЕСПЧ убедително демонстрира, че във взаимоотношенията между религиозната организация и националната държава се появи още един важен субект, който в миналото нямаше особено влияние. Имам предвид международните организации, на които националните държави частично са делегирали своите права. Както показва практиката, самите държави стават зависими от решения, които се вземат извън техните предели и върху които те почти не могат да повлияят. Това е сериозно предизвикателство към старата система на националното и международното право, защото процесът на вземането на решения все по-често попада в ръцете на международните бюрократични структури, върху които народите не могат да окажат пряко влияние. В тези условия оценката на мирогледните позиции на международните организации и тяхната съгласуваност с мирогледа на гражданите става много важна.
Впрочем, тази критика не призовава към борба с тях. Засилването на тяхната роля, особено в Европа, означава, че религиозните организации трябва да водят диалог с тях. Особено важно е това за Православните църкви, защото пазените от тях традиции все още са малко известни и слабо представени в международните институции. Засилването на взаимодействието на Църквата и международните организации изисква по-голяма координация между Православните църкви и народи. Въпреки тъжната причина за нашата сегашна среща, аз искам да благодаря на Светата Българска църква за това, че тя събра представителите на всички поместни Православни църкви в София за обединяване на усилията на православния свят в защита на своите интереси. Резултатът на нашата съвместна работа може да се изрази в ясното представяне на особеностите на модела на религиозно-държавните отношения в православните страни пред света. Независимо от своите особености той може да осигури правата и свободите на всички граждани в религиозната сфера.
В своето изказване аз бих искал да разгледам два основни аспекта на подхода към църковно-държавните отношения, които бяха представени в решението на Страсбургския съд и които трябва да обсъдим внимателно. По-подробен анализ на решението на ЕСПЧ ще бъде представен от другите членове на нашата делегация.
В решението на Страсбургския съд преди всичко се забелязва стремеж към утвърждаване на някакъв универсален модел на религиозно-държавните отношения в европейските страни. В параграфите 81, 146, 157 съдът критикува българския закон от 2002 г. за това, че той не съответствал на стандартите на Европейската конвенция по правата на човека (ЕКПЧ), защото предоставя специален статут на Православната църква и застава на страната на каноничното православие.
В съвременна Европа има голямо разнообразие от модели на религиозно-държавните отношения. Много от тях отчитат създалият се междурелигиозен баланс в страната и се стремят да го запазят, предоставяйки специални възможности на традиционните религиозни общности в публичната сфера, уважавайки при това религиозната свобода на другите граждани. Освен това има страни, в които доминиращата религиозна организация има специален статут. Тази практика изхожда от конкретно създалата се ситуация и се стреми да уважава свободата и вече направения избор на своя народ. Аз съм убеден, че законодателството не може да е в разрез с реалността и да се основава изключително върху теоретични постановки. Задачата му е да отрази универсалните ценности в конкретни исторически условия..
Също така съдът напомня, че държавата трябва да запазва неутралитет. Това е произволно тълкуване на чл. 9 от Европейската конвенция за правата на човека, избирателно прилагано от съда в последно време. Държавите-участнички в Конвенцията не са се задължавали да се придържат към неутралитет в отношенията си с религиозни организации, понеже това противоречи на съществуващите модели на църковно-държавните отношения в много от тях. Това вече е опит за въвеждане на нова, задължителна за изпълнение, норма на международното право без съгласие на държавите.
Наистина в съвременното общество религиозните организации трябва да спазват неутралитет по отношение на политическата борба, например, по време на избори. Бих искал да напомня, че църковният разкол в България започна след падането на комунистическия режим. Тогава на страната на разколниците застанаха политическите сили, използващи националните чувства и антикомунистическите настроения в обществото. Когато тези сили идваха на власт, което в България се случи два пъти, разколът получаваше нов импулс. Това още веднъж подтвърждава принципа, че Православната църква не трябва да участва в политическата борба за власт, и че в размирни времена тя трябва да остава обединителна сила за народа. За това свидетелства и историческият опит на Руската православна църква. Тъкмо поради това всички съглашения, които бяха постигнати на Всеправославния събор през 1998 г., започнаха да бъдат игнорирани от държавните структури на България два месеца след това, когато с подкрепата на правителство на Съюза на демократичните сили се състоя разколническият църковно-народен събор. Ситуацията започна да се нормализира само след приемането на новото законодателство през 2002 г.
Заедно с това трябва признаем, че властта не може да остава неутрална към религиозната сфера при други обстоятелства. Първо, властовите структури трябва да поддържат общественото спокойствие – разколът най-малкото разделя обществото на две противоборстващи групи. Второ, те трябва да се отнасят внимателно към духовната и културната традиция на самия народ. Православието в България – това са вярата и традициите, които са оказали огромно влияние върху създаването на държавните и обществените институции в страната. Разколът разрушава този вековен фундамент. Трето, религията е една от най-важните опори за нравствеността и системата от ценности във всяко общество. В своите взаимоотношения с религиозните организации държавата трябва да отчита тези фактори, а това означава, че тя не може да бъде напълно неутрална.
Но най-голямо недоумение предизвиква съдебното квалифициране на страните и техните действия като религиозни организации, представляващи православната традиция. Съдът се съмнява в легитимността на Светейшия Патриарх Максим, но не предприема нищо, за да провери легитимността на митрополитите Пимен и Инокентий. Тук трябва да кажем, че самото приемане на жалбата от името на т.нар. "синод на Българската православна църква" свидетелства за косвена подкрепа на правото му да се изказва от името на на каноничната Българска православна църква. Това означава, че във вътрешноцърковния спор съдът подкрепя една от страните. ЕСПЧ би действал като безпристрастен арбитър в тази ситуация, ако разглежда тази жалба не като подадена от организация , а като подадена от отделни лица.
За съжаление, реалностите на нашето време доста често позволяват проблемите на вътрешния живот на Православната църква да се решават от външен съд. Ние знаем от думите на апостол Павел, че всички възникващи спорни въпроси трябва да се решават вътре в Църквата (1 Кор. 6:1-7). Самият факт, че разколниците се жалват в светски съд и не признават решенията на Всеправославния събор от 1998 г., говори за това, че те са загубили своята църковност, а значи и правото да представляват православната традиция.
Наистина, Православните църкви се сблъскват със ситуации, когато някаква група от хора настоява, че представлява православната традиция и подава жалба в светски съд, от който очаква своето признание. В тези условия Православните църкви трябва квалифицирано и достъпно да представят своята канонична позиция пред света. От гледна точка на либералния мироглед православната традиция може да се представлява от всеки човек, който претендира за това. Всъщност този подход е наследство от протестантското учение за свободата на човека сам да определя нормите на вярата и да основава църковна организация. Но трябва ли светският съд да се опира именно върху тази интерпретация на религиозната свобода?
Какво ще стане, ако утре всеки поиска да се възползва от това свое право и заяви претенциите си за ръководство в Православната църква и собствено разбиране на Православието? Тогава православният свят ще потъне в хаос и при нас ще се появят много самопровъзгласени църкви, което ще напомня картината в протестантския свят.
Христовата Църква не за пръв път в историята се оказва в подобна ситуация, когато трябва да определи кой представлява истинската Църква, а кой е разколник и еретик. Затова тя е изработила ясни критерии. Това са вярността към учението на седемте Вселенски събори, светоотеческото предание, признанието на каноничната приемственост на иерархията. Напомням, че св. Фотий в своето известно послание много подробно наставлява за това новопокръстения български княз Борис.
В православната традиция участието на светската власт в религиозните дела не се изключва. В същото послание светият Константинополски патриарх пише : "Редно е наистина князът да мисли не само за своето спасение, но да се грижи и за поверения му народ, да го насочва и призовава към същото съвършенство в богопознанието". Между другото, ЕСПЧ в резолюцията си признава правомощността на държавата да се намесва във вътрешноцърковния спор в процеса на преодоляването на разкола в Българската Църква. Но смята, че тази намеса е била непропорционална, въпреки че държавата е имала повод за законно безпокойство (параграф 159). Съдът твърди, че "извънсъдебното изгонване на стотици вярващи и клирици от заеманите от тях помещения е непропорционално", но не забелязва, че целта на тази мярка е възстановяването на справедливостта. В същото време в решението не се привеждат никакви критерии за пропорционалност. Аз смятам, че именно по този въпрос нашето съвещание би трябвало да представи своето разяснение и да очертае допустимото участие на държавата в църковните дела.
От православна гледна точка светската власт трябва да даде възможност на Църквата свободно да взима решенията, засягащи нейния живот, и да се съобразява с тях при формирането на своите действия спрямо Църквата. Както е добре известно, именно този принцип беше нарушен при действията на държавата през 90-те години, когато тя подкрепи разколниците. Съдът пък се стреми да даде оценка на вътрешния живот на Българската православна църква от гледна точка на своите критерии. Така, въпреки резултатите на Всеправославния Събор от 1998 г., съдът няколкократно характеризира разкола в Българската църква като "дълбок" и твърди, че и двете ръководства привеждат убедителни канонични аргументи в своя защита (параграф 136). Освен това, съдът нищо не казва за това дали действията на разколниците са съответствали на действащия тогава Устав на Българската православна църква и доколко законни са приетите от тях документи. Искам да допълня, че съдът не е взел под внимание много факти от историята на каноничната Българска православна църква до разкола. Към тях спада и липсата на всякакъв протест на бъдещите разколници срещу Патриарх Максим от 1971 г. до 1989 г.
Положителен е фактът, че съдът признава правото на държавата да се намесва в конфликтната ситуация, ако тя представлява опасност за общественото спокойствие. Но същевременно критикува закона от 2002 г., не отчитайки факта, че този закон беше приет, за да премахне последиците от държавната намеса по време на друго политическо ръководство в начало на 90-те години. В телеграмата си от 1992 г. до министър-председателя на България Филип Димитров Светейшият Патриарх на Москва и цяла Русия Алексий ІІ, давайки оценка на действията на тогавашното ръководство, пише: "Съгласно получените сведения, Конституционният съд на България е взел страната на сепаратистите, въпреки че именно тяхната позиция е в крещящо противоречие с каноничните норми на Православната църква". В решението на ЕСПЧ не се споменава нищо за организираните от разколниците безредици, за насилието при завземането на храмовете, при което е имало много пострадали, и не се дава оценка за това. Няма и анализ на текущата ситуация, която показва доколко реални са претенциите на разколниците да управляват Църквата. Не са взети под внимание и примерите за доброволно завръщане на много хора в лоното на каноничната Майка-църква. Тези факти трябва да се представят пред съда.
Освен това, в решението на ЕСПЧ има и други проблемни моменти, които, макар и да изискват познаване на църковния живот, са все пак в рамките на компетенцията на светския съд. В частност, разколниците не са използвали нито веднъж законната възможност, предоставена им от действащия тогава Устав на Българската православна църква, да сменят неприемливото за тях църковно ръководство. Не са се опитали да създадат и отделна религиозна организация и по този начин са притежавали незаконно имотите на каноничната Църква. ЕСПЧ не отдава подобаващо значение на това, по каква процедура са били регистрирани каноничната Църква и разколническата организация. Съдът не е установил дали църковното ръководство, оглавявано от Патриарх Максим, е регистрирано преди 1989 г. Също така съдът потвърждава, че разколническата организация не е била по надлежен ред регистрана като законно ръководство на Българската православна църква (параграф 135). Но в решението на съда това не е отразено. С една дума, има много неотчетени от съда реалности и факти, а на много от тях е дадена тенденциозна интерпретация. Мисля, че всички заедно можем да запълним тези празнини.
В заключение искам да изразя надежда, че сегашната конференция ще внесе по-голямата яснота в решението на ЕСПЧ по делото на така наречения "синод на Българската православна църква". Надявам се, че заключителните материали на нашето съвещание ще помогнат за нормализирането на ситуацията в българското православие и ще съдействат за изработването на модел за хармонизация на принципите на религиозната свобода и религиозните традиции в националното и международното право. Това ще послужи като добър модел за действията на другите Поместни църкви в подобна ситуация. Убеден съм, че това ще бъде реален творчески принос на православните народи при създаването на многокултурно общество на Европейския континент.
Виенски и Австрийски епископ Иларион
Изказване на Всеправославната среща, състояла се на 11-12 март 2009 г. в София,
като оглавяващ делегацията на Руската православна
църква
Превод Андрей Романов
за 
Георги Тодоров
"Застъпи се, Господи, в тъжбата с ония, които ме съдят, и обори борещите се против мене; вземи щит и броня и дигни се мен на помощ; извади меч и пресечи пътя на гонителите ми; кажи на душата ми: Аз съм твое спасение! В стид и срам да потънат, които търсят душата ми; да се върнат назад и покрият с безчестие, които ми мислят зло". (Псалом 34:1-4)
Решението на Европейския съд по правата на човека (ЕСПЧ) от 22 януари 2008 г. по жалбата на самозвания разколнически "синод" ни припомни едно явление, което вече е в историята – т. нар. "разкол" в Българската Църква.
Всъщност, няма и пет години от лятото на 2004 г., когато "разколниците" бяха прогонени от завзетите от тях храмове, а осъзнаваме, че действително по този въпрос вече живеем в друга епоха. И това не се дължи на бързолетността на времето, а на факта, че събитието има ясно изразен край и поука.
Днес темата за разкола е в ръцете на историците, а самият той е мъртъв и погребан. И ето че изведнъж трупът е ексхумиран – както на римския Synodus Нorrenda от 897 г. – но този път с обратна цел: да бъде оправдан.
Смъртта, казваше Малро, превръща живота в съдба. И тъй като съдбата на българския църковен "разкол" е пред очите ни, нека да използваме историческата дистанция, за да осмислим неговата същност.
Първото, което трябва да кажем, е, че ние наричаме и ще продължаваме да наричаме явлението "разкол", но терминът не отговаря на същността на явлението. Защото същинските разколници (когато и където ги е имало) вярват в някаква, макар и неистинна идея. В нашия случай не беше така. Не вярваха. Същността на явлението беше алчност, борба за власт и пари. Борба за власт, за да имаш пари, и борба за пари, за да имаш власт. Опит за преврат в Църквата с една цел – средствата.
Бойният кон на тази борба за пари-власт беше опитът за политизация. Но този опит в крайна сметка завърши с неуспех. Политическата сила, която създаде и даде сила на разкола – СДС – впоследствие се разграничи от него. Всички действителни политици в България бягат от разколниците като от чума. Така самата история на явлението показа, че всичко е било лъжеполитизация, било е маска. Всички политически лозунги и политическата реторика на превратаджиите са били само продължение на алчността с други средства. Темата за разкола е вече исторически деполитизирана.
Нашенският "разкол" не беше нищо друго, освен един неуспешен опит за преврат (завземане на властта) в Българската Православна Църква, маскиран с лъжеполитическа (лъжеантикомунистическа) реторика.
Единственият същински разколник беше Христофор Събев. Но това е съмнителен комплимент, а днес самото споменаване на името му дискредитира цялото явление, чийто инициатор и главен двигател в ранния период беше той.
Но чудно! По темата за разкола се произнесе и самият език! Достатъчно е да кажеш само три съществителни – Архиепископ Христофор Събев – и това вече е разобличение. Изяснена е същността на явлението. И няма нужда от обяснения. Всичко е ясно за всички. Дори за най-глупавия, дори за най-предубедения, дори за най-заслепения и нагъл привърженик на разкола. Дори за Европейския съд за правата на човека. Неслучайно това незаобиколимо за българския разкол име е заобиколено в документа от Страсбург. ЕСПЧ се произнесе за Хамлет, без да спомене Датския принц.
"Защото без вина скриха за мене мрежата си, без вина изкопаха яма за душата ми. Да дойде върху него неочаквана пагуба, и мрежата му, която е скрил за мене, да улови самия него; да падне в нея и да загине". (Псалом 34:8)
Със своето решение от 22 януари 2008 г. ЕСПЧ сякаш иска да ни върне в предишната епоха. Да възкреси трупа на разкола. Да върне поне неговия призрак.
Иска да ни върне някъде в епохата, когато още вървяха лъжите за някаква политическа кауза на разколниците. Иска да залепи обратно отдавна падналата и изпомачкана политическа маска на Инокентий. Но се получава обратното. Собственият текст на Документа става, за да свидетелства срещу ЕСПЧ. Самите думи показват характер и изобличават този, който ги е накарал да лъжествидетелстват. ЕСПЧ е изплел една словесна мрежа, за да улови в нея България, Българската Православна Църква и Патриарх Максим – и сам пада в нея. Ето. Дори самото заглавие на Документа разобличава цялата измама на съдържанието му! Заглавието е истински оксиморон. То гласи, че делото е: СВЕТИЯТ СИНОД НА БЪЛГАРСКАТА ПРАВОСЛАВНА ЦЪРКВА (МИТРОПОЛИТ ИНОКЕНТИЙ) И ДРУГИ срещу БЪЛГАРИЯ.
Нека да видим за какво свидетелстват тези думи. Щом е написал "Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)", значи и сам Страсбург осъзнава, че това не е истинският Св. Синод на БПЦ. А някой друг. Който очевидно се опитва да се представи за това, което не е. Тоест, иска да узурпира чужда самоличност. Думите на заглавието ни разкриват и името на узурпатора. А двете скоби съвсем нагледно ни показват скобите, чрез които Инокентий се опитва да закрепи маската върху лицето си. Разбира се, всички отлично знаем, че е така. И Инокентий го знае. Но можеше да се допусне, че разколниците са излъгали наивния Страсбург, пробутали са му политически шмекерии с изтекъл срок на годност... Излиза обаче, че не е така. Щом ЕСПЧ дори не е успял да излъже себе си относно този маскарад, значи не вярва в него. А как тогава ще излъже нас? Един приятел се възмущаваше срещу текста на ЕСПЧ: как може да титулува самозванците на Инокентий с името "Св. Синод на БПЦ"? Приятелю, няма такова нещо! Виж скобите! ЕСПЧ нарича разколниците навсякъде именно "Св. Синод на БПЦ (митрополит Инокентий)", с което разобличава и тях, и себе си.
И още. Нека да измъкнем от скобите спотаилия се там "митрополит Инокентий" и да го видим кой е той. И пак нямаме нужда да събираме доказателства. Срещу него свидетелстват двама необорими свидетели, две съществителни имена: Митрополит Инокентий.
Не може да има просто така митрополит. На какво е митрополит? Софийски митрополит ли е, според неговите претенции? Но Софийската св. Митрополия съществува. Тя съществува най-легитимно в рамките на Българската Православна Църква. Тя има свой митрополит, който е, според Устава на БПЦ, същевременно и Патриарх Български. Тя е юридическо лице, има свои служители, сгради, своя собственост, свой адрес. Тя съществува и функционира в центъра на София от десетилетията преди Втората световна война до днес с непрекъсната приемственост, както в йерархично, така и във всяко друго отношение. Естествено, според каноните на Църквата няма и не може да има друг православен "Софийски" митрополит. Следователно Инокентий не е Софийски митрополит.
Следователно той не е митрополит Инокентий. Ако разрешим да има втори православен Софийски Митрополит, това означава грубо да погазим каноните на Църквата. И утре може да се появи трети, десети, петдесети Софийски Митрополит...
Нека да разгледаме един аналогичен casus:
Казвам се Иван Иванов. Един ден, връщайки се в дома си, виждам, че вътре се е настинал Пешо, който твърди, че той бил аз. И не ме пуска в къщи. Викам полиция. Полицаят казва – аз откъде да знам кой кой е! Викам моите роднини и съседи. Те свидетелстват съборно, че аз съм аз.
Пешо си признава кой е и си тръгва. Но след като всички се разотиват, той се връща през задната врата, заключва се в кухнята и отказва да излезе. Живее там два дни. Най-сетне полицаят разбива ключалката и изхвърля Пешо от дома ми.
Пешо се жалва в ЕСПЧ. Който, след като конституира делото Иван Иванов (Пешо) срещу България, присъжда:
1. Че има дълбоко обществено разделение по въпроса дали аз съм Иван Иванов, тъй като шуреят на Иван Иванов (Пешо) поддържал неговото мнение.
2. Че полицията е нарушила правото на Иван Иванов (Пешо) да бъде аз, както много му се иска.
3. Че в срок от три месеца полицаят следва да се споразумее с Пешо по този въпрос.
4. Че у нас трябва да живеят и двамата Иван Ивановци.
5. Че Иван Иванов (аз) трябва да се споразумея с Иван Иванов (Пешо) относно това или да му върна моята кухня, или да му платя обезщетение за нея и за изядената от него храна.
6. Че полицаят трябва да плати на Иван Иванов (Пешо) разноските за строшената брава.
7. Че трябва да се плати обезщетение за претърпените от Иван Иванов (Пешо) морални щети при изгонването му от моя дом.
Страсбургският капан щракна върху ръцете на тези, които го залагаха. Мрежата улови самия мрежовносител. Евросъдът, който е неподвластен на никого, осъди сам себе си. Защото лъжата, която се опита да изкаже, се оказа толкова принципна, че не може да бъде изречена, без самият смисъл на думите да я опровергае на място.
Документът от Страсбург е един евросрам. Питам се на какво се дължи такова посрамване на европейските институции? Може би евросъдиите просто са се издигнали до своята степен на некомпетентност? Те може би са имали успех като адвокати-правозащитници и са ги повишили до евросъдии. Но знайно е, че адвокатите често безсрамно и безогледно лъжат в полза на своя клиент. Може би тук е сработил адвокатският инстинкт и съдиите са се припознали като своего рода адвокати на Инокентий? Части от Страсбургския документ звучат, сякаш са писани от адвокати, не от съдии.
А може би става дума и за безотговорност? Пред кого отговаря ЕСПЧ? Кой може да им държи сметка за зле свършена работа, за некачествен съдебен продукт? За грешка в преценката? За съдебен провал? Впрочем, как сега евроинституциите ще имат лице да ни изтъкват истината, че в България съдебната система е пълна с провали? Нали ще им запушат устата със Страсбургския оксиморон!
Стъписваща и необяснима е некомпетентността на Страсбург. Произнесли са се върху някакъв църковен въпрос, без изобщо да са разбрали що е Църквата. Не разбират предмета, по който отсъждат като последна инстанция. Не разбират същността на събитията и личностите. Не виждам разумно обяснение за такава, меко казано, некомпетентност.
Не може да са чак толкова боси. Не може да са чак толкова некадърни или немарливи.
Дали пък не са корумпирани? Циникът ще каже, че евросъдиите не се купуват с пари, а с много пари, а пък сумата от 679 504 609 евро, които разколниците искат като обезщетение, си е много пари. Дали не делят? Не. Със сигурност не делят. Няма какво да делят.
Евросъдиите знаят, че обезщетенията за стотици милиона евро не съществуват дори и в бляновете на Инокентий. Сумата е предназначена само за болното въображение на пролетаризирани селски свещеници.
Но нека поразсъждаваме върху самата сума. Тя е едно престранно произведение на изкуството.
Инокентий иска парично обезщетение за понесени материални щети в размер на 679 504 609 (шестстотин и седемдесет и девет милиона и петстотин и четири хиляди и шестстотин и девет) евро. И още 2 314 546 (два милиона триста и четиринайсет хиляди и петстотин четиридесет и шест) евро за непарични щети. Тези "сухи" числа могат да народят цял цикъл от вицове...
Ала дори само този иск трябваше да бъде достатъчен за евросъда, за да разбере с какви люде си има работа. Искът доказва по неоспорим начин същностната несъстоятелност на цялата подадена жалба. Защото сумата е поредният ярък оксиморон. От една страна – практически, естетически, психологически, медицински – тя е нелепо голяма. От друга страна – принципно, идейно – тя е нелепо малка. И как може съдът да реагира на този иск, без да изпадне в нелепост?
1. Да го удовлетвори изцяло? Това е напълно невъзможно. Защото по този начин ще изпадне в тежък еврокретенизъм и ще убеди огромен брой хора – не само целия православен свят – в злокачествени болестни процеси в европейските правни институции, а може би и в несъстоятелността на самия ЕСПЧ. Ще се превърне в лош виц. И тъй като никой няма да плати и стотинка за този виц, ще дискредитира не само пишманевросъдиите, но и всичко европейско.
2. Да го удовлетвори частично? И това е нелепо, защото така съдът ще докаже, че сам не вярва в почтеността на Инокентий (в която без друго никой не вярва). Ще докаже нелегитимността на неговите претенции, а оттам и неговата нелегитимност. Ще докаже неговата алчност. Ще препотвърди за пореден път, че организацията-жалбовносител не е "Св. Синод на Българската Православна Църква".
3. Да не го удовлетвори. Това е единственото смислено поведение. Но това ще препогребе разколниците и ще обезсмисли цялата ексхумация. Защото те си знаят, че няма да получат тези пари, но колко ли им е хубаво, като си се лъжат за джакпота.
Алчността се е подиграла със своите адепти. Защото, ако бяха поискали някаква не така неприлична сума, макар и да нямаха право, можеха и да я получат.
Но главната нелепост на разколническия паричен иск е, че той е нелепо малък. Щом искат да им се "върнат" само 107 храма, те всъщност сами доказват, че не са Св. Синод на Българската Православна Църква. Ако наистина бяха Св. Синод, тогава защо не искат да им се "върне" всичко. Не искат ли Рилския манастир? А колко ли струва той? А не е ли всъщност "техен" Бачковският манастир? А Троянският? А защо се "отказват" от катедралите "Св. Александър Невски", "Св. Неделя"? Защо се отказват от храмовете в Пловдивска, Сливенска или Варненска епархия и пр., и пр.? В чии ръце – според разколниците – да останат всичките храмове в България, освен онези 107? Ясно е, че – според тях – те ще си останат в ръцете на легитимния си собственик: Българската Православна Църква.
Тогава за какво всъщност мечтаят разколниците, щом не са титулярът и не претендират за цялото? Отговорът е очевиден. Те мечтаят за разкол...
Те мечтаят за разкол вечен.
Те мечтаят да са "четвърт Църква". Инокентий иска само разпределение на териториите. Иска само да е едно от децата на лейтенант Шмид.
Разбира се, това е дребно духовническо мошеничество.
Блянът за 679 милиона ги разконспирира, че дори не са същински разколници. Защото всички истински разколници винаги са вярвали, че те са Църквата.
Църквата не е количествено понятие. Милиони и стотици милиони може да станат отстъпници и да отпаднат от Църквата. Верните може да останат само няколко хиляди, няколко стотици... Но сред океана на отстъпничеството малкият кораб на верните ще бъде пак цялата Църква. Пълноценната. Едната. Неделимата.
Точно така е било в самото начало на Църквата, на Петдесетница, когато Св. Дух снизхожда върху апостолите. Тогава те, шепа люде, са цялата Църква. После, когато към тях се присъединяват няколко хиляди – това е пак цялата Църква, макар и "малко стадо".
Нашите еврожалбовносители дори не заслужават "титлата" разколници. И тя им се дава по снизхождение. Истинското им име е "децата на лейтенант Шмит"
Остава въпросът: имат ли своите човешки права децата на лейтенант Шмит? Имат ли своите човешки права узурпаторите? Отговорът е категоричен. Да, узурпаторите имат своите човешки права. И ЕСПЧ е длъжен да отстоява човешките права на узурпаторите срещу евентуален държавния произвол. Може би държавните служители са употребили неправомерна сила срещу разколниците? Може би тяхното човешко достойнство е било унижавано? Може би. Точно в това е работата на ЕСПЧ и тук трябва да приветстваме всяко справедливо решение.
Но самата узурпация не е човешко право. Узурпаторът има други права, но не и правото да узурпира. Той не бива да бъде овъзмездяван за узурпацията. Защото това ще поощри други узурпатори. Създава лош прецедент, вреден за обществената нравственост. Освен всичко друго, той ще разклати доверието на гражданите на Европейския съюз в Европейския съд за правата на човека и изобщо в европейските институции.
Лично моето доверие в Страсбург е подронено. Особено стъписваща е умствената недостатъчност, некомпетентността. Тези люде изобщо не са разбрали какво е Църквата. Не са разбрали дори какво е първото свойство на Църквата.
А то е записано на най-видното място – в Символ на вярата; с най-простите, ясни и недвусмислени думи: "Вярвам ... в една, света вселенска и апостолска Църква." Казано е изрично – една. Единността е първото свойство на Църквата.
Понякога неточно наричаме Българската, Сръбската, Румънската, Еладската, Руската, Грузинската и пр. православни църкви "сестри". Всъщност те са повече от сестри. Те са едно. Българската Православна Църква във всички най-важни отношения – мистично, догматично, канонично, литургично, евхаристийно – е едно с Цариградската, Александрийската, Антиохийската, Иерусалимската, Руската, Сръбската, Румънската и пр. Те са поместни подразделения на Едната Православна Вселенска Съборна Апостолска Христова Църква.
С оглед на нейната същност (единност, съборност), единственият меродавен авторитет по каноничните въпроси е Съборът на Църквата – Всеправославният събор.
Въпросът за каноничността на патриарх Максим и на оглавявания от него Св. Синод никога не е бил спорен в Православието. Но с оглед на опита за преврат, който с политическа подкрепа стана опасен за Църквата, през 1998 г. в София беше свикан от Цариградския патриарх Вартоломей Всеправославен Събор – не за да се обсъжда, а за да се подчертае изрично веднъж завинаги каноничността на Българския патриарх и Св. Синод и по този начин да се ликвидира "разколът". Този събор е безпрецедентен.
Никога дотогава не се е свиквал такъв високо представителен Всеправославен Събор по подобен въпрос. Това показва, от една страна, солидарността и единството на Църквата, а от друга – големия личен авторитет на патриарх Максим. И всичко това стана само преди десет години пред очите на всички в центъра на София.
Въпросът за легитимността на Патриарх Максим е ключов за целия казус, обсъждан в ЕСПЧ. А Всеправославният Събор от 1998 г. е тоталното меродавно събитие по изясняване на този въпрос. В документа от Страсбург има безброй манипулации с фактите. На друго място можем да дадем тяхното по-подробно изложение. Тук ще разгледаме именно отношението към Всеправославния събор в Страсбургския документ като пример за недобросъвестно манипулиране с фактите.
Ето стандартното обективно енциклопедично описание на този Събор на най-общодостъпното и неутрално място – в Уикипедия:
Софийски всеправославен поместен събор в храма "Св. Ал. Невски" (30 септември и 1 октомври 1998 г.).
На "Светия разширен и надюрисдикционен Всеправославен събор" участват Цариградският вселенски патриарх Вартоломей, патриархът на Антиохия и целия Изток Игнатий VI, Московският и на цяла Русия патриарх Алексий II, патриархът на Александрия и цяла Африка Петър VII, патриархът на Белград и цяла Сърбия Павел, патриархът на Букурещ и цяла Румъния Теоктист, патриархът на София и цяла България Максим и др. представители на поместните патриаршески автокефални и автономни Православни църкви, които търсят начини за преодоляване на разкола в Българската църква.
Представители на разколниците се явяват на събора и представят покайна декларация, в която молят за прошка за греховете, извършени от тях досега. Те обявяват, че признават Негово Светейшество Максим за патриарх на Българската православна църква, отказват се от своите санове, получени по време на разкола, и се явяват на събора като обикновени монаси.
Заради разкаянието и желанието им да служат отново на Българската православна църква, по снизхождение и по силата на пълна икономия, Съборът ги прима отново в лоното на Православието и признава епископско достойнство и сега те са на разположение на Св. Синод на БПЦ. Бившият ?патриарх" Пимен се отказва от своите претенции да ръководи Църквата и съборът отменява наложените му анатема и низвержение и му дава титлата бивш Неврокопски митрополит.
А ето как е представен Всеправославният събор в три поредни параграфа в документа от Страсбург:
34. На 22 юни 1998 г. организацията-жалбовносител реши да свика през октомври или ноември 1998 г. национален събор на клир и вярващи с амбицията да обедини Църквата.
35. На 30 септември и 1 октомври 1998 г. Св. Синод, председателстван от Патриарх Максим, проведе национално събрание със същата амбиция. На събранието, което било обявено за Свети разширен и надюрисдикционен Всеправославен Събор, са присъствали патриарси и други висши духовници от Русия, Румъния, Кипър, Гърция, Израел, Албания, Полша, Чешката република и Словакия. Според протоколите, представени от третата страна, редица привърженици на организацията-жалбовносител, включително Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий, са направили покаятелни изявления и били приети под ръководството на Максим, но са били понижени в по-нисък духовен сан. Протоколите съдържали език, силно осъждащ организацията-ищец за това, че е създала разкола.
36. Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили.
В този текст има два пъти повече лъжи и измами, отколкото изречения.
1. Първата от тях е, че на организацията-жалбовносител (т.е. разколниците), която собствено създава разединението в Църквата, се вменява "амбицията да обедини Църквата"! Разколниците – борци за единство! И Оруел би завидял на такъв doublethink.
2. Втората измама е, че се внушава някакъв паралелизъм и съизмеримост на две събития, които всъщност са перпендикулярни по направление и несравними по достойнство и ранг. Те уж били "със същите амбиции". По същата логика и колорадският бръмбар, и колорадският фермер гледат на картофената нива "със същите амбиции"?
3. Трета неистина. Не е вярно, че на 30 септември и 1 октомври било проведено "национално събрание". Проведено е възможно най-наднационалното в Православието.
4. Не е вярно, че "националното събрание" "било обявено за... Всеправославен събор". Не. Изначално е свикан съвсем истински Всеправославен събор именно като такъв.
5. Петото лукавство, е че не се споменава от кого е свикан Съборът. А той е свикан от Цариградския патриарх Вартоломей – пръв между равни сред патриарсите.
6. С мъглявия израз "патриарси и други висши духовници" се премълчава и преиначава действителният исторически ръст на събитието. Никога през двете хилядолетия на Църквата по днешните български земи не се беше свиквал Събор с участието на седем патриарси и още архиепископи, оглавяващи автокефални църкви и пр. упълномощени епископи.
7. Седмата измама дебне в предлога "от". Патриарсите и архиепископите не са "от", а са "на". Няколко милиона българи сме от България, но един е Патриархът на България – Максим. Неспоменатият Петър VІІ не е просто от Египет, а е Патриарх на Александрия и цяла Африка.
8. Измамно е последвалото изброяването на само девет държави в списък, представен като завършен с израза "и Словакия". Тук недобросъвестността е груба и явна. В този списък изобщо не е включена цялата челна тройка според реда на старшинство в цялото Православие. Премълчано е участието на патриарсите на най-славните и древни апостолски катедри – Цариградския, Александрийския и Антиохийския! Онзи, който е знаел за участието на албанския, чешкия и словашкия представители, несъмнено е разпоагал с пълния списък. Следователно той съзнателно (т. е. недобросъвестно, с цел измама) е махнал най-важните имена.
9. Дребна измама в същата посока е изразът "присъствали". Ако ставаше дума за национална конференция, те щяха да присъстват. В случая обаче те не просто присъстват, а участват. Те са Съборът.
10. Изразът "според протоколите, представени от третата страна" (т. е. от Светия Синод на БПЦ) представя събитията (най-важното в случая е покаянието на Инокентий) като недоказани. Но само "според протоколите" ли е така? Нали има писмени документи. Нали всичко това стана насред София. Нали бяхме там. Нали го видяхме с очите си. Пишеше го в цялата преса на другия ден. Пише го и насред Интернет в Уикипедия...
11. Водачите на разкола не бяха понижени в "по-нисък духовен сан". Тъкмо напротив! Беше проявено "велико снизхождение" (мегали икономия) и бяха признати техните епископски хиротонии, получени по времето на разкола.
Това е само един пример измежду многото в целия текст на документа от Страсбург.
А събитието е дваж ключово по обсъждания от ЕСПЧ въпрос. Веднъж то забива последния пирон в ковчега на тезата, че уж Патриарх Максим не бил легитимен. И второ, то свидетелства за официалното, явно и лично покаяние на Инокентий пред Събора, включително и пред Патриарх Максим като неразделна част от този Събора – и ipso facto официалното, явно и лично признаване легитимността на Патриарх Максим от страна на Инокентий.
Образцово неистинен е целият параграф 36 от Страсбургския документ, който заслужава повторно цитиране лъжа по лъжа:
Църковният Събор от 30 септември и 1 октомври не доведе до помирение. Истината е точно обратното. Тъкмо Съборът доведе до помирение с личното участие на Инокентий. Който след това се отметна от Събора и помирението.
Организацията-жалбовносител продължи своите усилия да обедини вярващите под ново ръководство и отказа да приеме лидерството на Патриарх Максим. Истина е точно обратното. Разколниците продължиха своите усилия именно да разединят вярващите – т. е. да продължат разкола.
Изглежда, че Патриарх Пимен и Митрополит Инокентий или не са правили покаятелни изявления на църковното събрание, или са ги оттеглили. Истина е точно обратното. Не само не изглежда, а съвсем непоклатимо сигурно е, че Инокентий направи покаятелно изявление пред Събора.
Някой се подиграва с нас. Някой се подиграва с понятия, като съд, правосъдие, Европа, права на човека, България, Църква!
Примерът с изопаченото представяне на Всеправославния Събор в Страсбургския документ може да бъде последван от още много подобни примери от текста, но това ще направя другаде. Важна в случая е методиката, преиначаването на фактите, моралът при отстояване на неистината – все неща, които наивно сме свързвали с тоталитарното минало и сега ни се връщат като deja vu.
Същите методи на работа са налице и при прокарването на разколническия опит за политизация на темата. Тук е приложен похватът на полуистината.
Вярно е, че в началото на разкола църковните превратаджии бяха подкрепени от СДС. Стратегията на разколниците беше именно да представят въпроса като политически. Разбира се, всеки въпрос може да се политизира. И в първия етап тактиката на разколниците успя. СДС се улови на въдицата на превратаджиите, политизира темата, повярва в антихристиянската идея за революционни промени в Църквата и по този начин даде сила на разкола. Но. Това е само една четвърт от истината по "политическата" тема. Политизираният (седесарският) период на разкола приключи преди събитията, по които се жалва Инокентий.
Втората четвърт от политическата истина е, че по-късно същата тази партия СДС официално и изрично се разграничи от подкрепата на разкола и по този начин въпросът още тогава се деполитизира.
Третата четвърт от политическата истина е, че Законът за вероизповеданията (2002 г.) и намесата на държавата за ликвидиране последиците от разкола (2004 г.) бяха дело на правителството на Симеон Сакскобургготски, което тогава държеше мнозинството в Парламента. Политическата опозиция СДС-БСП нямаше отношение към действията на държавния апарат. Така темата беше исторически деполитизирана. Към 2002 г. разколниците бяха останали без своята политическа маска – само с углавните съставки на деянията си. Следователно цялата ретроспектива в изложението на Страсбургския оксиморон с нейното втренчване в исторически екскурс за периода на фалшивата политизация се оказва антиисторическа, некоректно поднесена и подвеждаща.
Четвъртата четвърт от политическата истина е, че по времето, когато се е приемал оспорваният от Инокентий Закон за вероизповеданията, и когато са били извършвани въпросните действия на държавата, нито една реална партия в България не подкрепя политически осиротелите превратаджии. Една от големите исторически поуки от историята на разкола беше именно в това, че не всяка политизация следва да се приема като истинска. А Страсбург трябваше да се възползва от исторически осмисления опит на лъжеполитизацията. Която впрочем съпътства всички революционни процеси и трябва да бъде разпознавана.
Ето как
станаха нещата.
Основен манипулативен похват на разколниците е фалшивата политизация чрез лъжеантикомунизъм. Тя представя нещата така: Патриарх Максим е нелегитимен, защото уж не бил избран на църковен събор, а уж бил "назначен" от комунистическата партия. Това твърдение не отговаря на истината. Патриарх Максим е избран на Патриаршески избирателен събор през 1971 година. Да, той е бил кандидатът, предпочитан от Комунистическата партия. Но под изборните протоколи са се подписали пред очите на целия Събор всички митрополити, включително и Неврокопският Пимен, който впоследствие оглави разкола и стана лъжепатриарх. Същият дядо Пимен през двете десетилетия между 1971 и 1991 г. е произнасял най-свръххвалебствените поздравления по годишнините на патриарх Максим. Същият дядо Пимен на всяка св. Литургия, както мъдро повеляват каноните, е упоменавал българския патриарх Максим. Това упоменаване е повече от подпис, повече от пуснат вот, повече от акламация. То е тоталният печат на легитимността на патриарх Максим, защото се прави собственогласно от всеки български митрополит в най-свещената част на светата Литургия – пред Бога, пред народа и пред себе си. Ако ти там не си истински, къде си истински?
Все пак, ще кажат, не може да се отрече, че дори формално да се е минало през процедурата на Събора, все пак БКП е имала начин да въздейства върху избирателите, да даде да се разбере кой е предпочитаният от властите кандидат. Вероятно е било така. Но. Тогава Църквата беше под поредното – този път комунистическо – иго.
Историческата справка на ЕСПЧ пропуска да вземе предвид, че след падането на Константинопол под турско иго в 1453 г. фактически всички Цариградски патриарси са били избирани с благоволението на турските султани. Великият Генадий Схоларий е бил явно предпочитаният кандидат на Мехмед ІІ Завоевателя. И него ли ще обявим за нелегитимен?
Българската Екзархия беше учредена със султански ферман през 1870 година. И нея ли ще обявим за нелегитимна? За първи български Екзарх е бил избран митрополит Иларион Ловчански. Но той веднага е принуден да се оттегли и на негово място избират предпочитания от властите Антим. И него ли ще обявим за нелегитимен?
Тъкмо при доминираната от комунистите власт след 1944 г. беше избран Екзарх Стефан. И него ли ще обявим за нелегитимен? При пълната власт на комунистите през 1953 г. тържествено беше обявено възстановяването на Българската Патриаршия. И нея ли ще обявим за нелегитимна?
Ама, казват повърхностните, защо не са се борили срещу безбожния комунизъм? Всъщност, борили са се много повече от всички нас.
Защото няма по-истинска и по-ефективна борба срещу комунизма, безбожието, разкола, решението на ЕСПЧ и всяко зло от светата Литургия. В която молитвеникът се моли Богу не за злото на злодеите, а за тяхното добро. Патриарх Максим от ръкоположението си като йеромонах през май 1942 г., та до ден днешен, не е преставал редовно да служи св. Божествена Литургия.
Брой 5 (2532) от 4
февруари 2009 година
С тези думи на Символа на вярата православните християни свидетелстват принадлежността си към единия, единен и неделим богочовешки организъм – Църквата Христова - "църква на живия Бог, стълб и крепило на истината" (1 Тим. 3:15), над която и "портите адови няма да надделеят" (Мат. 16:18).
Вече повече от две хилядолетия Църквата изпълнява своята мисия - спасението на цялото човечество въпреки гонения, ереси, схизми и разколи, които преодолява благодарение на Божията милост, единството на вярата и сърборната си воля. Седемте вселенски събора оформиха догматичната й същност, основавайки се на Свещеното Писание, Свещеното Предание и светоотеческата традиция.
Хиляда и стогодишната историята на Българска православна църква свидетелства за строга съборна традиция. Началото е поставено с Първия всебългарски църковен събор в Преслав, който освобождава Симеон, третия син на св. княз Борис, от расофорството и го коронясва за цар на България. Следват Вторият църковен събор през 917 г., който провъзгласява автокефалията, и Съборът в Лампсак през 1235 г. при цар Иван Асен II, когато Никейският патриарх Герман II и останалите източни патриарси признават патриаршеското достойнство на Българската църква, а за пръв Търновски патриарх е провъзгласен Йоаким I.
В ново време съборната традиция продължава с Първия църковно-народен събор в Цариград през 1871 г., провъзгласил нашата църковна независимост. В отговор Цариградската патриаршия ни налага схизма с обвинението във "филетизъм", т. е. внясянето на разделение по етнически принцип.
Вторият Църковно-народен събор, заседавал в Народното събрание през 1921-1922 г., изменя и допълва действащия тогава Екзархийски устав.
Третият Църковно-народен събор през 1953 г. възстановява патриаршеското достойнство и избира Български патриарх след петстотингодишно прекъсване. В следващите четиридесет години българската съборна традиция е преустановена по обществено-политически причини.
Началото на демократичните промени даде надежди за нов тласък в духовния живот на нашия народ, поставен в духовна изолация, довела до пълно религиозно невежество и верова безпросветност. За съжаление съвсем скоро надеждите се оказаха напразни. В църковния живот на нацията ни настъпи една вътрешна ненормалност, която разкъса единството. Постави се началото на разкола.
Нови държавни служители дръзнаха да мислят подобно на атеистичните си предшественици, че могат да уволняват и назначават патриарси и владици, че хилядогодишната Българска църква е просто едно административно учреждение, чието "ръководство", простете секуларния израз, може да се освободи с една чиновническа заповед.
Да, безспорно, висшата ни йерархия има защо да бъде упреквана в липса на съпричаст със страданията на обикновените вярващи, подложени на гонения в годините на атеизма. Десетки свещеници и църковници бяха погубени, а обществените изяви на Църквата сведени до чисто битово требничарство и то под страх от гонение. Но начело на тези, които поведоха разкола с обвинението, че Българският патриарх е избран по волята на една атеистична власт, застанаха именно онези духовни лица, провеждали най-дейно политиката на бившия режим по отношение на Църквата. Достатъчно е да разгънем томчетата със слова и речи, произнесени пред "миротворчески и икуменически форуми", в които същите тези митрополити величаят "Славният Октомври" и "Великите ръководители-митротворци Йосиф Висарионович Сталин, Никита Сергеевич Хрушчов, Леонид Илич Брежнев" и прочие "благодетели църковни".
Обвиненията, че Светейшият патриарх е избран по волята на Политбюро на ЦК на БКП, отпадат, когато се осъзнае реалното положение на Църквата ни в онези години. Днес, двадесет години след началото на разкола, е ясно, че не личността или законността на избора на патриарха е истинският проблем. Проблемът е чисто материален и икономически и няма нищо общо с паметта на онези, които са се увенчали с мъченическа смърт в годините на комунизма.
Българският народ стана свидетел на грозни събития, груби обиди и дори физически схватки между духовници, които доскоро се наричаха братя. Всичко това го отврати и отдалечи от духовността. Задачите на атеистичната власт продължаваха да се осъществяват, но вече по друг сценарий.
На 30 септември и 1 октомври 1998 г. в София се свика Светият разширен всеправославен надюрисдикционен събор. В състава му влизаха всички предстоятели на Православни църкви и съответен брой делегати. Църквата отново се обърна към съборния си характер по един особено тежък казус, разкъсващ единството.
Вселенският патриарх Вартоломей, патриархът на Александрия Петър VII, патриархът на Антиохия Игнатий ІV, Московският патриарх Алексий II, който се оттегли преди края на събора, Сръбският патриарх Павле, Румънският патриарх Теоктист, Българският патриарх Максим и всички представители на автокефални и автономни Църкви признаха недвусмислено, че по силата на свещените канони в Българската църква съществува разкол.
Пред събраните в храма "Св. Александър Невски" предстоятели се явиха водачите на разколниците. Тогава те доброволно свалиха енголпионите си (символи на архиерейска степен), поставиха ги пред патриарсите, представиха покайните декларации, с които молят за прошка, и обявиха, че признават Негово Светейшество Максим за Патриарх Български. Отказват се от своите епископски ръкоположения, получени по време на разкола, и остават обикновени монаси. По крайно снизхождение и по силата на пълна икономия съборът ги прие отново в лоното на светото Православие и призна епископското им достойнство.
Съборът заяви, че "разколът е най-големият грях в лоното на светите Поместни църкви, който лишава пребиваващите в него от благодатта на Светия Дух и смущава съвестта на вярващите".
Съборът изслуша и прие разкаянието на бившия Врачански митрополит Калиник и го възстанови в степента на архиерейския му сан. Същевременно раздели териториално Врачанска епархия на Врачанска и Плевенска под духовното обгрижване на Високопреосвещените митрополити Врачански Калиник и Плевенски Игнатий.
Съборът изслуша разкаянието на отделилите се в разкол и приели неканонична хиротония "епископи" от самозвания синод на низвергнатия бивш Неврокопски митрополит Пимен и ги прие като титулярни епископи в единството на каноничната църква под омофора на Негово Светейшество Българския Патриарх Максим.
Наказаният с низвержение и анатема предводител на разкола и представящ се за "патриарх" Пимен беше приет в църковно общение и в йерархическата му степен с право да се титулува "бивш Неврокопски митрополит".
Съборът прие и ръкоположените в разкол свещеници и дякони, а извършените от тях чинодействия се обявиха за автентични, валидни и благодатни. Обявиха се за опростени от греха на пребиваване в разкола монасите и миряните с приемане в общение и под ръководството на каноничните им пастири.
Всички храмове, манастири и сгради, намирали се във владение на разколниците, преминават под юрисдикцията на каноничната Църква.
Чрез единодушно приетите решения на Всеправославния събор, "с благодатта на нашия Господ Иисус Христос, с просвещаващата и освещаваща сила на Св. Дух се премахна създаденият през 1992 г. разкол и се отстрани не само от живота на поместната ни света Църква, но и от цялата Вселенска православна църква за спасение, изкупление и освещение на христолюбивия народ."
Постави се формалният край на разкола, но това фактически не стана. Група от разколниците отказа да се подчини и се отрече от покайните си действия. Други пък, върнали се в лоното на Църквата, пожелаха повторно епископско ръкоположение, извършено от канонични членове на Светия Синод. И едното, и другото действие означават непослушание спрямо съборната воля на цялата Православна църква.
Днес, когато излиза решението на Европейския съд по правата на човека в Страсбург, става ясно, че адвокатите на ищците необосновано твърдят, че решенията на Всеправославния събор нямат канонически основания, а имат препоръчителен характер.
Краткият преглед на фактологията относно Всеправославните събори свидетелства точно обратното.
На 13 декември 1959 г. архиепископ Макариос е избран за президент на Кипърската република. Победата му е триумфална, но в средите на свещената йерархията се поставя под съмнение каноничността на съвместяването на двата отговорни поста – този на предстоятел и този на президент. Разразява се сериозна дискусия, надхвърляща пределите на Кипърската архиепископия. Свикван е Всеправославен събор под председателството на Вселенския патриарх Атинагор І. Съборното решение е в полза на архиепископ Макариос – той остава и държавен, и духовен глава.
През 2004 г. Вселенският патрирах Вартоломей свиква Всеправославен събор в Шамбези, Швейцария. Вземат участие представители на четирите древни патриаршии - Цариградска, Александрийска, Антиохийска, Йерусалимска, както и митрополитите на Кипърската архиепископия. Причина е тежкото здравословно състояние на Кипърския архиепископ Хризостом, страдащ от болестта на Алцхаймер и фактически лишен от възможността да изпълнява задължения. След дълги и продължителни разисквания, основавайки се на свещените канони, съборът освобождава архиепископ Хризостом и насрочва избори за нов предстоятел на Кипърската църква. След дълга предизборна кампания, напомняща на истински парламентарни избори, за архиепископ на Нова Юстинияна и на целия Кипър е избран и канонически утвърден Хризостом ІІ.
Третият случай е по повод на отказа на Йерусалимския патриарх Ириней да се оттегли. Той е избран през 2001 г. Изборът му е утвърден от краля на Йордания и президента на Палестинската автономия, но не е признат от израелското правителство. Обвиненията са "расиски изказвания" на Ириней и обещания, които бил поел пред Ясер Арафат. Освен духовното значение за православните християни в Светите земи Йерусалимската патриаршия е и най-крупният владелец на земи и други имоти в Държавата Израел. През 2005 г. става ясно, че приближен на патриарха е сключвал незаконно сделки със собственост на патриаршията с различни израелски компании. Мнозина считат, че това е цената за признанието на правителството. Синодът решава, че тези действия уронват престижа и честта на Църквата, и сваля Ириней от поста му. Самият той признава виновността си, оправдава се, че е бил подведен, но отказва да се съобрази със синодалното решение. След проведени срещи в Константинопол между Цариградския и Александрийския патриарх, от една страна, и пратеника на Ириней митрополит Кириак, от друга, е решено да се свика разширен надюрисдикционен всеправославен събор. Отправени са покани към Блаженейшите предстоятели на всички Поместни църкви заедно с по двама йерарси да вземат участие. Решението на събора е: Ириней да се оттегли, като запази титула “бивш патриарх Йерусалимски". Избран е Теофил II, признат от всички юрисдикции за патриарх на Светия град Йерусалим и цяла Палестина.
От всичко казано дотук идва същественият въпрос: ако всеправославните събори нямат каноническа и императивна сила за цялото Православие, как техните решения надхвърлят отделните поместни юрисдикции и се привеждат в действие от всички Православни църкви? Ясно е, че "нашият" всеправославен събор не е прецедент в каноничното право и не е лишен от канонически основания. Всеправославните събори са продължение на всички вселенски и поместни събори, състояли се в двехилядогодишната църковна история.
Така необходимото ни църковно помирение, което да сложи край на тази недостойна "ненормалност", следва да стъпи върху основите на вярата, единомислието и съборността.
Послушанието към съборната воля на Църквата покрива липсата на любов, а липсата на любов по своята същност е разкол.
Гл.ас. Ивайло Шалафов
В казуса с църквата Европейският съд се опитва да реши задача по химия с правила от аритметиката
Ясен Бориславов
На 22 април изтича тримесечният срок, който Европейският съд за правата на човека (ЕСПЧ) в Страсбург даде на българското правителство, за да постигне разбирателство с църковната формация на митрополит Инокентий по делото й срещу България. Миналата седмица, след работна среща на представители на автокефалните православни църкви в София, стана ясно, че подобно разбирателство не е възможно и решението по делото ще бъде обжалвано.
Ситуацията, в която е поставена българската държава, е меко казано интересна, както е интересна и ситуацията, в която може да се озове ЕСПЧ. Според съда българската държава се е намесила непропорционално в делата на църквата, признавайки със Закона за изповеданията от 2002 г. Светия синод, председателстван от патриарх Максим, за единствено законно ръководство на Българската православна църква. Така държавата е нарушила религиозните свободи на последователите на Инокентий. Освен това тяхното извеждане от храмовете с прокурорско решение и с намеса на полиция през юли 2004 г. също се смята за укоримо, тъй като подобен акт е трябвало да бъде санкциониран от български съд.
В мотивите си ЕСПЧ приема, че през 1992 г., когато започна разколът, тогавашното правителство в лицето на директора на изповеданията, който "уволни" патриарха и двама митрополити и "назначи" ново църковно ръководство, неправомерно се е намесило в делата на църквата. В същото време съдът приема, че през последвалите десет години от неправомерния акт на правителството са произтекли реални религиозни права за последователите на Пимен и Инокентий. Разделението, макар и противоканонично и последвано от противозаконно и дори криминално окупиране на храмове и църковни имоти, ги е превърнало в действителна църква, чиито права държавата вече трябва да признае. Иначе казано, от неправомерното поведение на държавата тогава впоследствие са произтекли реални религиозни права.
За съда в Страсбург е без значение кое от двете църковни ръководства е канонично
и кое не е, тъй като и двете страни взаимно оспорват своята каноничност с аргументи,
които според съда "не са лекомислени или несъстоятелни (frivolous or untenable)." За него е без значение и позицията на Вселенската патриаршия и останалите православни църкви,
които след 1992 г. многократно и недвусмислено са изразявали подкрепата си за патриарх Максим. Кулминация на това усилие беше всеправославният надюрисдикционен събор в София през
септември 1998 г., когато шестима патриарси и още толкова предстоятели на православни църкви потвърдиха каноничността на Максим. Тогава хората около Пимен и Инокентий за пореден
път се покаяха и обещаха да възстановят единството на църквата, което после някои направиха, но други не.
От строго църковна гледна точка (изразявана в случая от православните църкви, а не от разколниците) решението на ЕСПЧ е несъстоятелно, тъй като е в разрез с каноните. За православния свят разколът е приключил през 1998 г., когато част от отделилите се митрополити се върнаха под юрисдикцията на Св. синод. Онези, които не го направиха, на практика не представляват БПЦ. Те не са част от Едната, Света, Вселенска и Апостолска Църква. За ЕСПЧ това е без значение, тъй като той не прилага Символа на вярата, а нормите на законодателството за правата на човека. Същественото за него е, че група свещеници и вярващи желаят да практикуват своите религиозни убеждения, макар и в разрез с правилата на църквата, към която претендират, че принадлежат. Така излиза, че в България може да има две автокефални православни църкви или повече, стига определена група хора да пожелаят това. От канонична гледна точка това е абсурд. Но за ЕСПЧ плурализмът е основополагаща демократична ценност, която има свое място и в църквата. Не би имало проблем разколниците около Инокентий да бъдат регистрирани като някаква църква. Проблемът е в претенцията им, че те представляват Българската православна църква. В това качество (Holy Synod of the Bulgarian Orthodox Church - Metropolitan Inokentiy) съдът в Страсбург е разгледал и тяхната жалба.
Колкото и грижливо да заобикаля строго каноничната проблематика, съдът в Страсбург на практика е въвлечен в нея и няма как да избяга от това. Ако той легитимира някакви административни граници на формацията на Инокентий, оттук неизбежно ще следва и претенция за харизматични граници. На практика ЕСПЧ интерпретира църквата като административно тяло, а не като мистично тяло, което от канонична гледна точка е неприемливо. Църквата е общество от вярващи със свой тайнствен и благодатен живот. Затова богословите говорят за "видима" и "невидима" църква. Едната включва клира, вярващите, храмовете, а другата представлява тайнствата и благодатните дарове. Съществена за ЕСПЧ е видимата църква, а за православните църковници - невидимата, т.е. благодатната. Де факто съдът се опитва да реши задача по химия с правила от аритметиката.
Цялата история на разкола в БПЦ беше поредица от парадокси. Все повече хора, които са наблюдавали отблизо този процес, от хоризонта на днешния ден са склонни да приемат, че това беше една чисто политическа интрига с милиционерски привкус, която СДС прегърна със странно лекомислен ентусиазъм. Изглежда, това беше някакъв сценарий, чрез който църквата трябваше да бъде изолирана от обществените процеси. Неговите автори едва ли са подозирали до какви последствията може да доведе тази авантюра. След като правителството на Филип Димитров се опита да администрира църквата и след произтеклите от това шумни скандали, окупации, шествия и т.н. се стигна до първия парадокс - създаде се убедителното впечатление, че не друг, а комунистите защитават църквата от демократите. В същото време водачи на т.нар. обновително движение в църквата се оказаха най-прононсираните от комунистическия режим митрополити. Между 1992 г. и 2001 г. двете правителства на СДС с подкрепата на прокуратурата, оглавявана от Иван Татарчев, и съдилищата се опитваха да "декомунизират" църквата с помощта на рестриктивни текстове от Закона за изповеданията от 1949 г.
Насилието над каноничното църковно ръководство беше публично интерпретирано като воля за модернизиране и обновление на църквата. Тук се налага да обясним, че идеята за модернизиране на църквата е чиста глупост.
Църквата (и по-точно православната църква) няма как да се модернизира, защото тя е антимодерна по своята същност. Модерността е отношение към конкретното време, в което отделният човек или едно общество живее. Това е разбиране за собственото време като двигател на някакви динамични промени, развитие, прогрес, движение, които могат да засягат политиката, науката, изкуството, модата, техниката и т.н. Отношението към времето в църквата е друго. То е диаметрално противоположно. Църквата свидетелства за неизменяемото, постоянното, вечното, изначалното време. Тя свидетелства за времената, за началото и края. В този смисъл тя е антимодерна. Нейната мисия е да противостои на модерността. Което не пречи на дядо поп да кара кола, да ползва мобилен телефон или интернет, но това са чисто външни и битови атрибути на модерността, които нямат отношение към априори антимодерната природа на църквата, произтичаща от самоналожения императив да съхранява и следва църковното предание. Модернизирането би означавало някой ден да се пренапише и Библията. Дали някой си го мисли сериозно?
Разколът в БПЦ нямаше догматическа основа. Той имаше чисто политически характер. Обвиняваха Максим, че през 1971 г. е станал патриарх с помощта на комунистическите власти, което никога не беше категорично доказано, а пименовите попове твърдяха, че максимовите имали петолъчки на челата. Постепенно спорът си стана чисто имуществен, макар и облечен в религиозна форма. В този вид той стигна и до Страсбург. Инокентий претендира за обезщетение от 680 млн. евро или за 106 църковни имота. По този казус ЕСПЧ предстои да се произнесе. Несъмнено претенцията за парите и имотите ще трябва да бъде аргументирана, което няма да е никак лесно. Ако съдът в Страсбург удовлетвори исканията на Инокентий, българската държава ще трябва да изплати обезщетението и така България ще се сдобие с църковен олигарх, както и с нова "православна църква", която православният свят не признава. Така самият съд ще внесе свой принос към абсурдите на разкола и почти сигурно ще се окаже въвлечен в международен скандал.
След като истерично обвиняваха дядо Максим, че е станал патриарх с намесата на светските власти, хората около Инокентий (ако бъдат регистрирани като православна църква) ще получат легитимност единствено въз основа на решение на граждански съд, пък бил той и в Страсбург. Може ли това да бъде православна църква?
Истинската религия на хората около Пимен и Инокентий беше и си остава антикомунизмът. Много от тях са искрени и последователни в своята ненавист към стария режим. Заради личните
им съдби тази ненавист може да изглежда разбираема.
Комунизмът със своите догми и ритуали много приличаше на някаква ерзац религия. Истинска религия обаче той не беше, както
и антикомунизмът не може да бъде религия и още по-малко православна. Антикомунизмът, както и комунизмът са просто опиум за народа.
Поради всичко това ситуацията е интересна и сложна не само за българската държава, но и за съда в Страсбург. Би било пресилено да се твърди, че решенията на ЕСПЧ, макар и задължителни за държавите от ЕС, не подлежат на коментари и дори на съмнения относно тяхната коректност. Подобни съмнения са par excellence израз на онази свобода на мисълта, която самият съд в Страсбург е призван да защитава.
Явор Бориславов
Вестник "Сега", 17 март 2009 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com