Неделя след Свето Богоявление
(Неделя между 7 и 13 януари)
Еф. 4:7-13. Ев. Мат. 4:12-17
|
|
Неделя след Свето Богоявление(Неделя между 7 и 13 януари) |
А като чу Иисус, че Иоан е предаден, отиде в Галилея
; и като остави
Назарет, дойде и се засели в Капернаум крайморски, в пределите Завулонови и Нефталимови, за да се сбъдне реченото чрез пророк Исаия, който казва:
"земята Завулонова и земята Нефталимова, на крайморския път, отвъд Иордан, езическа Галилея, народът, който седеше в мрак, видя голяма светлина, и за ония, които седяха в страна и сянка смъртна, изгря светлина".
Оттогава Иисус начена да проповядва и да
казва: покайте се, защото се приближи царството небесно. (Ев. Мат. 4:12-17)
По-долу:
Виж също:
"Покайте се, защото се приближи Царството Небесно" (Мат. 4:17).
След кръщението Си Иисус Христос – според както ни съобщава свети евангелист Матей – бил отведен от Духа в пустинята, за да бъде изкушен от дявола (4:1). После отишъл в Назарет и след това се заселил в Капернаум крайморски и наченал " да проповяда и да казва : покайте се , защото се приближи Царството небесно !" (Мат. 4:17).
Точно така преди Спасителя наченал да проповядва и свети Иоан Предтеча: "Покайте се , защото се приближи Царството небесно!" (Мат. 3:2)
И другояче не можеше и да се постъпи! – Към оня загрубял свят, към ония, потънали в мрак и сянка смъртна, люде от онова време (Мат. 4:15-16), трябваше да се извика "Покайте се!" – което е първото условие за встъпване в Царството небесно, първата крачка към него!
"Покайте се!" – това значи: опомнете се, спрете досегашния ход на вашите мисли, на вашите чувства, на вашите желания, на вашите слова, на вашите дела; обърнете колелото на живота си; изправете се, променете се, станете нови хора - с нов дух, с ново сърце, с ново настроение, с ново направление!
Който досега е крал – казва св.ап. Павел - вече да не краде (Еф. 4:28). В този дух ще продължа – който досега е лъгал, вече да не лъже; който досега е прелюбодействувал, вече да не върши това; който досега е завиждал, вече да не завижа; който досега се е кланял на идоли, вече да ги напусне и да служи на Живия Бог; който е прекарвал досега времето си, и особено почивния ден, в пороци и разстление, да започне да върши всичко за слава Божия (1Кор. 10:31) – ето смисълът на призива "Покайте се!"...
Този призив разтърси навремето души,, разтвори сърца, проправи пътеки за Господа и за Неговото царство, извърши чудеса!
Минаха векове, когато за пръв път се понесоха над Иудея и Галилея из устата на Предтеча и Бого-човека думите: "Покайте се!" Но и днес те са най-необходимите!
Ние се наричаме християни. Хвалим се, че сме Христови. Културата си именуваме християнска. А по живот светът, така нареченият християнски свят, е далеч от Христа и от Неговото царство.
Ние в живота си, за съжаление, сме по-скоро езичници, отколкото християни!
И не трябва ли мощно да прокънти и непрестанно да се носи призивът: - хора, мъже и жени, стари и млади, братя и сестри, покайте се, опомнете се, променете се, станете добри християни по дела, по живот!
Да се покаем, всеки ден да се каем за сторените грехове, за отстъпления от Божия Закон, всеки ден да се изправяме и всеки нов ден да бъдем по-добри, отколкото сме били предния, изминалия ден, да станем – както пише св.ап.Павел – нова твар в Христа Иисуса (Гал. 6:15)!
Само тогава и за нас ще се каже онова, което се казва в днешното литургийно свето евангелие за ония, които някога са били в мрак и смъртна сянка, ще се каже, че сме видели голяма светлина, и още, че наистина сме осеяни от тая светлина, че наистина сме просветени люде, че наистина сме чеда на Всевишния.
Покаянието, братя и сестри, е единственото и действителното средство, което способствува за възстановяване чистотата на нашата душа; то ни заставя да насочим погледа си към самите нас и да видим нашата греховност и заедно с това поражда у нас отвращение към тези мисли, чувства, желания и действия, с които ние оскърбяваме Божията святост.
Покаянието е всегдашен дълг на всеки християнин, дълг наистина не лек, но утешителен и главно – спасителен.
Ествествено, покаянието е свързано със и трябва и да се изрази във изповядване на греховете пред духовник и получаване чрез духовника,от името на Господа Иисуса Христа, прошка – според казаното от Възкръсналия Спасител на Неговите Апостоли: " На които простите греховете , тем ще се простят ; на които задържие , ще се задържат" (Иоан 20:23).
Покаянието обогатява човека с плодове на духовен и нравствен живот и приближава царството Божие вътре в човека. Нали четем в светото Евангелие: "Царството Божие е вътре във вас" (Лук. 17:21), и всеки с усилие го придобива (Лук. 16:16; Мат. 11:12).
Да се постигне това Царство и да се пребъдва в него, това значи – да се постига все по-голяма пълнота на християнско съвършенство, а това ще рече: да се придобие най-голямото съкровище, защото – по думите на Спасителя – Царството Божие е съкровище, скрито в нива, за което човек трябва да плати най-висока цена, та да го придобие (Мат. 13:44).
Нека всеки от нас, братя и сестри, да си излезе от този Божи дом с мисълта и решението да стсне нов човек.И началото на този нов човек, дай Боже, да е веч положено още тук!
Божията благодат да подпомогне всички ни в това добро решение и начинание, та да стане то извършено и завършено дело, " жертва жива , свята и благоугодна Богу" (Рим. 12:1)!
Амин!
"Покайте се, защото се приближи Царството Небесно" (Мат. 4:17).
С тези дълбоки и свещени слова започнала проповедта на въплътилото Се Слово към падналото човечество. Просто, на пръв поглед, учение! Но трябва да го разберем чрез самия живот: тогава ще се открие, че в тези кратки и невитиевати слова, се съдържа цялото Евангелие. Така и свети апостол Павел, беседвайки за благовестието, което проповядвал на почти цялата известна тогава вселена, казал, че е засвидетелствал и на иудеите, и на елините покаяние пред Бога и вяра в Господа нашего Иисуса Христа (Деян. 20:21).
Братя! За да повярваме в нашия Господ Иисус Христос, е нужно покаяние, за да пребиваваме в тази спасителна вяра, е нужно покаяние, за да преуспеем в нея, е нужно покаяние, за да наследим Царството Небесно, е нужно покаяние.
Всичко това е изложено с цялата си яснота в Свещеното Писание. Свещеното Писание ни учи, че
Бог проводи Сина Си в света, за да бъде светът спасен чрез Него, и който вярва в Него, не бива осъден, а който не вярва, е вече осъден. Светлината – Христос – дойде на света, но човеците обикнаха повече мрака, нежели светлината, понеже делата им бяха лоши. Защото всякой, който прави зло, мрази Светлината и не отива към Светлина, за да не бъдат изобличени делата му, понеже са лоши (Иоан. 3:17-20).
За обзетите от страстта на тщеславието Писанието е засвидетелствало:
Как можете вие да повярвате, когато един от другиго приемате слава, а славата, която е от Единаго Бога, не търсите! (Иоан. 5:44).
Обзетите от страстта на сребролюбието не само не повярвали в Господа, но и се надсмивали над Него, когато Той им преподавал най-необходимото и свято учение за помненето на вечността и за устройването на земните дела според предназначението на човека за вечността (Лук. 16:9,14).
Увлечените от страстта на лютата завист не само не повярвали в Господа, но и скроили богоубийствен заговор и го изпълнили.
Всички, заразени от суетни и греховни пристрастия, според нелъжливото свидетелство на Евангелието, се отричат от участието в духовния брак със Сина Божий, сами себе си правят недостойни за блаженото съединение с Него (Мат. 22:5). Не можете да служите на Бога и на мамона! (Лук. 16:13). Не можете да служите едновременно на двама господари – на Бога и на греха! Покайте се, защото се приближи Царството Небесно! Покайте се и вярвайте в Евангелието (Марк. 1:15).
Но и повярвалият в Христа, решил се постоянно да доказва вярата със своите постъпки и поведение, отново има нужда от покаяние. Как мислите, братя, какъв е първият плод на лъжливата вяра?
И какъв е първият плод на изпълнението на Христовите заповеди? Отговора вземам от свети Симеон Нови Богослов, който е почерпил познанието на произнесената истина от собствените си свети опити. Той е казал:
"Старателното изпълнение на Христовите заповеди учи човека на неговата немощ" (Деятелни и Богословски глави. Добротолюбие, ч. 1, гл. 4).
Точно така! Още щом повярвалият в Христа започне да изпълнява всесветите евангелски заповеди, или, което е същото, да върши делата на обновеното естество, пред него внезапно се открива неговото паднало естество, досега скривано от погледа, и влиза в упорита борба с Евангелието. Животът на Христовия подвижник се преизпълва с невидими падения. Той неволно изповядва с Апостола: С вътрешния си човек намирам услада в закона Божий, но в членовете си виждам друг закон, който воюва против закона на моя ум и ме прави пленник на греховния закон, що е в членовете ми. Нещастен аз човек! (Рим. 7:22-24).
От такъв поглед към себе си у християнина се заражда блажената нищета на духа, явява се разумният духовен плач, създава се сърце съкрушено и смирено, което Бог няма да презре (Пс. 50:20). У човека от живота според Евангелието някак естествено се явява заповяданото от Евангелието покаяние.
И така, покаянието е необходимо не само за да повярваме в Христа: то е необходимо за пребиваване във вярата и преуспяване в Христа, то е необходимо за живата вяра в Христа. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно.
Остава да обясним защо в разглежданите от нас думи на нашия Господ завещанието за покаяние и възвестяването на близостта на царството небесно са така тясно свързани помежду си? Защо между тях не е поставен никакъв междинен подвиг, никакво междинно обстоятелство?
Причината се състои в това, че нашият Господ Иисус Христос – Агнецът Божий, Който взима върху Си греха на света (Иоан. 1:29) – е направил всичко за нашето спасение. Той ни е примирил с Бога, приготвил ни е и ни е спечелил за Царството Небесно. На нас, човеците, в делото на нашето спасение е предоставен единствено трудът: трудът да приемем спасението, дадено ни от Бога даром и всецяло, трудът на покаянието. Царството Небесно и Небесният Цар са неизказано близо до нас – несравнено по-близо, отколкото предполагаме. Ето, стоя пред вратата на човешкото сърце, възвестява този Цар, и чукам на тях с Моето всесвето и всесилно Слово: ако някой чуе гласа Ми и отвори вратата, ще вляза при него и ще вечерям с него, и той с Мене (Откр. 3:20). Отварянето на вратите на сърцето за небесния Цар се извършва чрез покаянието. Покайте се, защото се приближи Царството Небесно. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов
Из "Аскетическа проповед"
Изд. Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф", Света Гора,
Атон, 2006 година
"Покайте се, защото се приближи Царството Небесно" (Мат. 4:17).
Покаянието е първата новозаветна заповед, покаянието е началната новозаветна добродетел, въвеждаща във всички останали християнски добродетели. И Предтечата на Спасителя, и Сам Спасителят започнали проповедта към падналото човечество с призоваването му към покаяние и с обещание за Небесното Царство за удовлетворителното покаяние.
Призовавайки на помощ на нашия беден ум Божествената благодат, да побързаме да изследваме значението на покаянието, за да приемем този Божи дар, предлаган ни от Самия Бог, и, приели го, да изработим нашето спасение чрез покаянието.
Две свойства, две способности са насадени от милосърдния Бог в човешкото естество, с помощта на които то, след своето падение и отчуждение от Бога, може да се вдигне от падението и да възстанови своето общение с Бога. Тези две свойства са покаянието и вярата. Към тези две свойства се обръща Бог за спасението на хората. Той предлага на тяхното свободно разположение да употребят тези две свойства за спасение. Човек е погинал по своя воля, и му се предоставя да се спаси по своя воля. Покайте се и вярвайте (Марк. 1:15).
Заради покаянието Бог дарява опрощение на греховете и достъп до Себе Си, а заради вярата открива Себе Си и дарява онова богопознание, на което е способен само човекът и което не може да придобие със свои собствени средства. Вярата дава на ума познания, превъзхождащи разума. По пътя на разсъждението и изследването той приема само тези познания, които се поддават на неговото разбиране, а вярата усвоява на ума познания, недостъпни за разбирането му. Такива са всички откровени познания за Бога и за тайнството на християнството.
Покаянието въвежда в сърцето благодатни усещания, чужди на падналото естество, учи ума и сърцето на истинно богослужение, учи ги да принасят на Бога единствената приемана от Него жертва от падналото човешко естество: съкрушение и смирение на духа (Пс. 50:19). Човешкият дух, достигнал това състояние, влиза в общение с Божия Дух, в което се състои и обновлението и спасението на човека.
Преподобният Симеон Нови Богослов казва за вярата: "За да придобием вяра и да вярваме на Божиите слова, не може да има никаква пречка. По тази причина, ако от цялата си душа пожелаем да придобием вяра, ще я придобием веднага, без никакъв труд, защото вярата е дар на всеблагия Бог, даден на нашето естество, и ние го имаме в зависимост от нашето разположение – имаме го, когато пожелаем. Затова виждаме, че и скитите, и варварите, и всички народи имат вяра естестввено, вярват на думите си един на друг и проявяват (по различни други начини) вярата помежду си" (Слово за Вярата. Добротолюбие, ч. 1, бел.ред.).
Тази естествена вяра, с която можем да повярваме в Бога, трябва да различаваме от деятелната вяра, явяваща се в душата от изпълнението на евангелските заповеди, и от живата вяра, изливаща се в сърцето от Светия Дух. (Калист и Игнатий Ксантопули, гл. 16. Добротолюбие, ч. 2, бел.ред.) Да повярват в Бога и в Евангелието (Марк. 1:14; Деян. 20:21) могат всички; деятелна вяра придобиват Христовите подвижници; живата вяра е дар Божи, принадлежащ само на Божиите светии. Така и покаянието е естествено за нас. То е действие на нашата съвест. Покаянието се състои в осъзнаването на нашите грехове и съжаление за тях. Както по естествено влечение и убеждение, когато пожелаем, ние се доверяваме един на друг, така, пак по естествено влечение и убеждение, когато пожелаем, се разкайваме един пред друг за взаимните грешки. Разкаянието, като удовлетворение на естественото сърдечно желание, доставя на сърцето успокоение и услаждане. То възстановява нарушения мир и порядък между хората, разрешава недоумението, лекува душите от враждата и паметозлобието. Но ние се разкайваме един пред други само тогава, когато пожелаем да направим това, без желание естествената способност за покаяние остава недействена.
Непостижимият Бог, след сътворяването на човека, дарявайки му всички средства за запазване на живота, му е предоставил избора на живота или смъртта по негово собствено разположение: така и при изкуплението непостижимият по Своята благост и разум Бог, извършвайки изкуплението, е предоставил на нашето разположение приемането или отхвърлянето на изкуплението. Той предварително е вложил в нас естественото свойство на покаянието, онова средство, което ние употребяваме за премахване на враждата и възстановяване на мира помежду си, Той е пожелал да употреби като сердство за премахване на враждата и възстановяване на мира между Бога и човечеството, между отхвърленото и погинало създание и неговия всемогъщ Създател. Покайте се! казва Той на човечеството, призовавайки го към Себе Си. Вашето спасение е извършено от Бога, вашата смърт е потъпкана и умъртвена от Бога, без никакво ваше участие, съдействие и труд; доброволно отхвърлете смъртта, която доброволно сте приели! Доброволно приемете блажения вечен живот, който доброволно сте отхвърлили! за това употребете вложеното във вас свойство на покаянието, свойство, напълно зависещо от вашето разположение! Не ви се възлага нищо тежко и ново: начина на примиряване помежду си употребете като начин за примиряване с Бога!
Както първоначалната вяра се състои в това да повярваме в Божиите слова, така и първоначалното покаяние се състои в осъзнаването на своите съгрешения и греховност, в съжаление за тях, в принасянето на това съзнание и съчувствие посредством искрена изповед и обещание да оставим греховния живот и да приемем за правило на поведение евангелските заповеди. След такова покаяние следва опрощаване на греховете, примирение с Бога, усвояване на Бога, според ясното свидетелство на Свещеното Писание, което казва: Но аз Ти открих греха си и не скрих беззаконието си; аз казах: "ще изповядам Господу моите престъпления“, и Ти сне от мене вината на греха ми (Пс. 31:5). Такова покаяние се изисквало от приемащите християнството преди тяхното кръщение (Деян. 2:38), с такова покаяние се лекуват душите на християните от язвите, с които ги уязвява и осквернява грехът след приемането на кръщението (1Иоан. 1:9).
Евангелието се приема чрез вяра (Марк. 1:15); животът според евангелското учение усилва вярата; и постепенно превръща вярата от слух, теоретичната вяра, в деятелна, практическа вяра. Нещо подобно става и с покаянието от живота според евангелските заповеди. Собствената светлина на падналото естество, като повредена от греха, слабо озарява дейността на човека, при тази светлина ние виждаме малко от нашите грехове, тези, които са най-груби и очевидни. А когато нашата дейност бъде озарена от светлината на Христовите заповеди, тогава нашият вътрешен поглед се изменя: ние започваме да забелязваме в себе си множество недостатъци, които преди съвсем не сме забелязвали. Тогава пред мислените ни очи се явява в поразително разнообразие нашата повреденост от греха! Пред нас се открива и тази греховност, която е наше общо наследство с другите човеци, както и частната греховност, която се усвоява от всеки човек при неговия невнимателен, безразсъден живот, предшестващ живота, посветен на благочестието. С умножаването на причините, подбуждащи към покаяние, се усилва и самото покаяние. То очиства окото на душата. Очистеното око вижда повече петна на душевната дреха, отколкото е виждало, бидейки замърсено и изранено от греха: естествено, от такова виждане покаянието се усилва и задълбочава. То действа в преуспелите подвижници несравнимо по-силно, отколкото в започващите подвига. Нравственото християнско преуспяване е преуспяване в покаянието, защото преуспяването в покаянието се явява от особено внимателното изпълнение на евангелските заповеди. С чувство на покаяние са преизобилствали всички светии, те са съсредоточавали своята дейност в покаянието и са изпълнявали заповедите като изплащане на онзи страшен дълг (Лук. 17:10), който и при постоянно изплащане остава неизплатен, който, поради съвършенството на Заемодателя и поради немощта на длъжниците стана неизплатим, макар и да го изплащат непрестанно. Покаянието у съзрелите християни получава особено, по-обширно значение. Когато попитали свети Исаак Сирин какво е покаяние, той отговорил: "Сърце съкрушено и смирено“ (Слово 48-мо, бел.ред.).
Този велик наставник на съвършените християни е казал: "Ако всички ние сме грешни и нито един от нас не се е издигнал над изкушенията, то няма нито една добродетел, по-висока от покаянието. Това дело никога не може да достигне съвършенство. То подобава винаги и на всички, желаещи да получат спасение, и грешни, и праведни. Няма предел, на който да можем да го признаем за завършено, и затова покаянието не може да бъде ограничено нито във времето, нито с делата (на подвижника), до самата смърт" (Слово 71-во, бел.ред.).
Когато Божията благодат осени вярата, тогава християнинът се възнася в свръхестествения живот. Така и покаянието, бидейки осенено от Божествената благодат, възвежда неговия деятел към свръхестествения живот. Обзети от чувството и жаждата за покаяние, светите отци заради него се затваряли в безизходен затвор, предавали се на плач и ридание от съзерцаването на своята греховност и греховността на цялото човечество; те забравяли за храната поради своите въздишки, и рикали от изобилната печал, подобно на лъвове, ранени от ловци. Познали достойнството на покаянието, принасяно в безмълвие, те казвали, че извън безмълвието няма съвършено покаяние. (Слово 41-во, бел.ред.)
Други от отците, поради съзерцаването на своята греховност с покорност понасяли клевети, унижения, изгнание и самата смърт, ридаейки и осъждайки себе си, като виновни за това, в което ги обвинявала клеветата. Светите мъченици, приемайки страшни мъки и смъртно наказание, виждали в тях възжеланото очистване от своята греховност. В това време, когато благодатта доказвала тяхното избраничество и святост с явни знамения, те се грижели за покаянието. Така мъченик Тимотей, казал открито на мъчителя: "Духът на Иисуса Христа обитава в мен“, казал още, че Ангели Божии присъстват на неговото мъчение и го укрепяват, поканил своята млада съпруга Мавра да вземе участие в мъченическия подвиг със следните думи: "Като оставиш кратковременното, ела, Мавра, с мен на този прекрасен подвиг, заради който ще се удостоим да приемем от нашия Спасител, Бога, венци, и Той ще ни прости всички наши съгрешения, когато доброволно се предадем на смърт заради Него“. Мавра, изпълнила се с Дух Свети, дръзновено застанала пред мъчителя и изповядала Христа. По заповед на мъчителя-игемон били изтръгнати косите на мъченицата. Тя казала на игемона: "Сега познах, игемоне, че моят Христос ме е усвоил за Себе Си, не спомняйки моя грях, извършен в неведение и състоящ се в това, че аз, послушала твоя лукав съвет, украсих косите си, за да прелъстя моя блажен мъж. Ти постъпи добре, като изтръгна косите ми: с отнемането им отне моя голям грях“. Когато по заповед на мъчителя на света Мавра били отсечени пръстите на ръцете, тя му казала: "И с това ти ми стори благодеяние: отсичайки пръстите, с които слагах на себе си суетни украшения, ти ме освободи от втория ми грях“. Когато мъченицата била хвърлена в котел с вряща вода, тя казала на игемона: "Отново ти благодаря за това, че заповяда да ме умият от греховете ми, извършени в света, та с чисто сърце да пристъпя към моя Бог и да получа венеца на живота“. Блажената Мавра извършила многотрудния подвиг на мъченичеството, изповядвайки своята греховност и признавайки мъченичеството за очистване от греховността. Така мислела и говорела тя, независимо от това, че кипящият котел не ѝ причинил никаква вреда, а отсичането на пръстите понесла без никаква болка. Светите Тимотей и Мавра завършили живота си, бидейки разпънати на кръстове един срещу друг. Преди кончината мъченицата казала на стоящия наоколо народ: "Братя и сестри! Помнете, че ние постъпвахме по човешки, живеейки между хората, и още, че след това извършихме Божието дело, бидейки раби на Бога, и вече получаваме венци от нашия Господ Иисус Христос. И вие, живеейки според човешкото естество, побързайте да извършите и това, което е угодно на Бога, за да получите опрощение на греховете, и да приемете венци от нашия Владика" (Чети-Минеи, 3 май, бел.ред.).
Верни и справедливи са приведените по-горе думи на свети Исаак, че покаянието е сърдечно смирение. Поради своето дълбоко смирение най-великите Божии угодници като че не виждали благодатните дарове, с които изобилствали; те виждали само своята греховност, която вече била умита от Божествената благодат, свидетелстваща за своето явно присъствие в избраните съсъди с отнемането на греховността. В числото на свойствата, с които се отличават светите мъже, се забелязва и това, че те винаги имат пред очите си своя грях, макар и той да е простен от Бога, оплакват го като току-що извършен и още неудостоен с опрощение. Така свети Давид, плачейки, казва: Беззаконията си съзнавам, и моят грях е винаги пред мене (Пс. 50:5). За свети апостол Петър разказват, че той през целия си живот помнел своето отричане от Господа, и всяка нощ, когато пропявал петел, се предавал на горчиво ридание, както и в самата нощ на отричането (Мат. 26:75). Преподобният Сисой Велики, египетски пустиножител, бил преизпълнен с даровете на Светия Дух, но при настъпването на кончината си изразил желание да остане още известно време в земния живот, за да се усъвършенства в покаянието (Азбучен Патерик, бел.ред.).
Такова мнение за покаянието имали най-великите Божии угодници, то се изградило в тях от постоянното и внимателно очистване чрез покаяние, при което за човека стават ясни неизказаното Божие величие, нищожността на човека и тежестта на неговото падение.
Според оскъдността на силите, – и по-точно, по велика Божия милост, тук е изобразено попрището на покаянието. Съобразно с тази картина нека всеки изпита себе си и определи своето място на попрището на покаянието. Блажени са тези, които, чули Божието призоваване, са осъзнали своята греховност, разкайват се за извършените грехове и греховния живот, и са решили да ги изповядат, да изхвърлят от себе си престъпната любов към греха с искрено изобличаване на греха и да започнат живот, противоположен на греховния, живот според Божията воля, според евангелското учение. Блажени са тези, които, потрудили се на попрището на покаянието, са видели в себе си с окото на душата, по действие на Божествената благодат, падението на човечеството като цяло и своето собствено в частност; видели са, че ние сме отровени от греха, че от него е отровено самото ни естество; видели са действието на падналите ангели върху себе си и върху цялото човечество и тежкия плен, в който се намираме при тези наши и Божии врагове. Зрителите на това духовно видение могат изцяло да се потопят в безпределното море на покаянието (Свещеномъченик Петър Дамаскин. За осемте умни видения. Добротолюбие, ч. 3, кн. 1, бел.ред.). Стократно по-блажени са тези, които, бидейки очистени с покаяние, по причина на своята чистота, са могли да усвоят в себе си непостижимото Христово смирение, да се съразпънат с Христа, и от неволния, или, на пръв поглед, доброволен кръст, даруван от Христа, да викат към Него: "Получаваме заслуженото според делата си, спомни си за нас, Господи, кога дойдеш в царството Си! “ (Лук. 23:42), в часа на нашето отделяне от тялото, на границата на вечността.
Спасителният Божи дар – покаянието – изисква да го приемем с най-голямо благоговение и внимателност. Небрежното, пренебрежително отношение към Божиите дарове навлича след себе си страшни бедствия, които естествено възникват от такова поведение. И как да не възникне най-голямо, душевно, същностно, вечно бедствие, когато ние, приемайки Божия дар, отхвърлим необходимото изучаване както на самия дар, така и на това, за което трябва да го употребим? За съжаление, мнозина постъпват крайно небрежно и невежествено с великия дар на покаянието! Те не искат да познаят, че покаянието не може да бъде съвместено със съзнателното водене на греховен живот. Пребивавайки в греховния живот поради съчувствие и привързаност към него, те в определено време прибягват към покаянието, та, умили се за минута, отново да се потопят в греховната сквернота. О, страшна самоизмама! О, страшна насмешка над Божия дар! О, страшно поругаване над Бога! За такива последното състояние бива по-лошо от първото (2 Петр. 2:20). От такова лицемерно покаяние, от такава игра и насмешка над него се запечатва и затвърждава греховният живот и става неотменна принадлежност на човека. Към доброволните грехолюбци се отнасят следните думи на свети Иоан Богослов: Всякой, който съгрешава, не Го е видял (Господа Иисуса Христа), нито Го е познал. Чеда, никой да ви не прелъстява! Който прави грях, от дявола е. Всякой, който е роден от Бога, грях не прави, защото семето Му пребъдва в него; и не може да греши, защото е роден от Бога. Чедата Божии и чедата дяволови се познават тъй (1 Иоан. 3:6-10). Чедата Божии и чедата дяволови са явни, признакът на различието между тях е ясен, измамата е невъзможна. Доброволно водещите греховен живот, потъващи в плътски наслаждения, макар и да се наричат християни, са чеда на дявола; обратно, признакът на Божиите чеда се състои в това, че те водят живот според завещанието на Евангелието и светата Църква, а греховете, в които падат поради немощ, бързо лекуват с покаяние. Напълно безгрешен не може да бъде и самият праведник, и за него е необходимо лекарството на покаянието, както е засвидетелствал същият свети апостол Иоан. Ако кажем, че нямаме грях, себе си мамим, и истината не е в нас (1 Иоан. 1:8-10). Християните от първите векове на Църквата, оставяйки вярата на езичниците, оставяли и техния живот. Този живот свети апостол Петър нарича разтление в блуд. Да не говорим за народните увеселения, всички празници на езичниците представлявали разнообразно служене на сладострастието, което обхващало цялото общество като потоп. Греховният, развратен живот, бил животът на езичниците, душа на тяхното общество; той не може да има нищо общо с християнството.
Да възлюбим покаянието – и ще получим спасение. Да приемем от ръката на Господа пожизнения дар на покаянието – и в свое време ще получим вечния дар на спасението. Всеблагият Бог даде покаяние за живот (Деян. 11:18); Той ще даде на истинно каещите се, на примирилите се с Него, на усвоилите се на Него чрез покаянието блаженство във вечността, защото от Господа е спасението (Ис. 3:9). На Него слава във вечни векове. Амин.
Свети Игнатий Брянчанинов. Творения. Из "Аскетическа проповед"
Славянобългарски манастир "Св. Вмчк Георги Зограф", Света Гора, Атон, 2006 година
"Оттогава Иисус начена да проповядва и казва:
покайте се, защото се приближи царството небесно" (Мат.4: 17).
Братя и сестри!
Господ желае спасението на всеки човек. Но не всеки човек желае спасението на дело. На думи всички искат да се спасят, а на дело отхвърлят спасението. Как го отхвърлят? Не с грехове, защото е имало големи грешници, като благоразумния разбойник, като Мария Египетска и др. Те са се покаяли за своите грехове и Господ им е простил: така те са получили спасение. Погива този, който греши и не се кае, а сам се оправдава за греховете си.
Господ е дошъл да призове към покаяние и чрез покаянието да спаси грешниците, т.е. тези, които съзнават своите грехове, каят се пред Господа, молят се за прошка. А тези, които или не виждат своите грехове, или сами лукаво оправдават себе си, тях Сам Господ отхвърля. Така Господ е отхвърлил и осъдил още на земята фарисеите, които са се смятали за праведни, дори за пример на другите.
Преподобният Сисой Велики, ученик на св. Антоний Велики, отправил просба към дошлите за душата му ангели да се помолят Господ да му даде да поживее още за покаяние. Преподобният Пимен Велики казвал: "Повярвайте, братя, където бъде сатаната, там ще бъда хвърлен и аз." А той възкресявал мъртви. Така и всички Божии угодници до самата си смърт са оплаквали своите грехове, своя неизплатим дълг пред Бога.
А ние кои сме, за да скриваме от самолюбие своите грехове, да се оправдаваме, да лукавстваме? Ако човек не вижда своите грехове, това не значи, че ги няма. Това означава, че е затънал не само в грехове, но е изпаднал и в духовна слепота.
Повечето от нас се считат за добри християни, мнозина се смятат за благочестиви хора: ние никого не сме убили, не сме ограбили, а колкото до това, че вършим грехове – така правят всички. Затова няма в какво толкова да се каем, ние не се нуждаем от покаяние – така мислят повечето от нас. Това произлиза от непознаване на Евангелието, от неразбиране какво е християнството и в какво се състои покаянието.
Ако човек се смята за добър, и отделни, дори тежки грехове счита за случайни и е склонен да ги извинява със всякакви външни обстоятелства или с хората, или с бесовете, то тогава е изпаднал в състояние на явна или скрита прелест.
За да вървим по правилния път, трябва да внимаваме за себе си, да сравняваме своите дела, думи, помисли, влечения и пр. с Христовите заповеди, без да се оправдаваме за нищо, да се стараем да изправим себе си, доколкото можем, без да се обвиняваме и да осъждаме другите, да се каем пред Господа, да се смиряваме пред Него и пред хората.
Св. Симеон Нови Богослов е казал:"Изпълнението на евангелските заповеди ни учи на нашата немощ". Затова ние само тогава наистина ще можем да видим себе си грешни и да разберем какви сме в действителност, когато започнем да живеем според евангелските заповеди. А ако не осъзнаваме, че сме грешници, значи не живеем според Евангелието. Какво да правим? Преди всичко да молим Бога за помощ, да се молим Господ да ни даде покаяние, да ни научи на покаяние.
Християнството се състои не във високи възторзи, не в някакви състояния и преживявания, а във виждането на своите грехове, в съкрушението и в плача за тях.
Ние угаждаме на Бога не тогава, когато изпълняваме заповедите, защото очакваме че Бог ще ни възнагради за нашите пости, молитви, бдения или милостиня, а само тогава, когато казваме:"Боже, бъди милостив към мене, грешния, и ми помогни да изпълня поне малко от това, което си ни заповядал в Своето свето Евангелие."
Трябва да се съкрушаваме и да жалим, че със своите грехове оскърбяваме Господа, да искаме прошка от Него и да се стараем занапред да не ги повтаряме, а ако пак сме паднали в някакъв грях, трябва незабавно да искаме прошка и Господ ще ни прости, защото е дошъл да спаси не праведници, а грешници, т.е. съзнаващите своите грехове.
Искреността и дълбочината на покаянието се доказва с това, че човек се стреми повече да не повтаря греховете. Ако след банята на покаянието вярващият се върне пак към предишните си нечисти дела, с него се е случило, както казва св. ап. Петър, според истинската пословица: "псето се върна на своята бълвотина", и "изкъпаната свиня – в тинната кал" (2Петр.2:22). Така, ако някой се кае за някакъв грях, но не иска да се откаже от него, например, ако се кае, че е блудник, а не желае да остави блудниците, ако се кае, че е скаран с брата си, а не търси примирение, ако се кае, че е обидил ближния си, а не иска да му се извини, също и за други подобни грехове, ако каещият се не желае да ги изостави и да ги покрие с добри дела, той извършва само външната страна на покаянието и поради това не придобива никаква полза от него.
Трябва да се борим с всички грехове, дори и с най-малките. Който е неверен в малкото, не му поверяват и голямото. А дяволът ни внушава:"Това е дребна работа, това е нищо", а за по-важното:"Къде ще се бориш с това. То е за подвижниците".
Постоянно трябва да съжаляваме за греховете си и винаги да ги имаме като че пред очите си, според казаното от Псалмопевеца: "моят грях е винаги пред мене" (Пс. 50:5). Св. пророк и цар Давид винаги помнил своя грях, чрез което се подбуждал към постоянно покаяние, което го предпазвало от повтаряне на греха.
Във виждането на греховете съзнанието на човека се променя, той вижда само своите немощи, грешки, недостатъци и затова се смята за по-лош от всички. Но в действителност в това време действа благодатта и го очиства от греховете, прави го друг, научава го на добродетели, приближава го към Бога, а човекът даже не забелязва това. Напротив, колкото по-чист и по-добър става, толкова повече започва да скърби и да плаче за своята нечистота и погибел.
Ако човек не се отклонява от този спасителен път, не слиза от кръста, приема с благодарност изпращаните му скърби и отива там, където го води Господ, то неговото спасение ще се извършва в продължение на целия му живот. И само Божият промисъл, в известно на него време, ще прекрати земния му живот и тази душа, която е смятала себе си за недостойна за среща с Бога и е осъдила себе си в ада, ще се пресели в небесното царство.
Братя и сестри, покаянието представлява смисъл на живота за всеки християнин. Има много хора, които се смятат за православни християни, но не желаят да ходят на църква в неделния ден, не считат това за задължително, а за ненужно и второстепенно, нямат никаква представа какво представлява покаянието и какво е неговото значение в живота на християнина. Много от тези, които са смятали, че днес нямат време да отидат на църква, че имат много работа, че трябва да отглеждат деца и да издържат семейство, и след това ще отидат на църква, след това ще започнат да се каят, много, които са мислели така, не са доживели дори до утрешния ден. Затова да не отлагаме нашето покаяние. По-често да си припомняме призива на Спасителя: "Покайте се, защото се приближи царството небесно", да познаем своята греховност, да се стремим да не осъждаме никого, да не се оправдаваме, да се смиряваме и Господ ще ни въздигне в свое време. Амин.
По Игумен Никон (Воробьов)
Православна младеж
Виж също:
www.Pravoslavieto.com