Живот след смъртта
Живот след смъртта
Епископ Александър Милеант
> Съдържанието на този документ се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript).
> Kнигата можете да прочетете на оригиналния руски език
и на английски, испански и португалски език тук: Life after Death. La Vida después de la muerte. Vida Após a Morte. Жизнь после смерти.
> Life After Death St. John Maximovitch
"Лежах в кабинета на бърза помощ (интензивно отделение) в детска болница в Сиатъл" – разказва 16-годишният Дийн, чиито бъбреци престанали да функционират. "Изведнъж почувствах че съм изправен и се придвижвам с невероятна скорост през някакво тъмно пространство. Около себе си не виждах стени, но ми се стори, че беше нещо като тунел. Не усещах съпротивлението на въздуха, но чувствах, че се нося с огромна скорост. Въпреки че не разбирах на къде летя и защо, аз осъзнавах, че в края на този стремителен полет ме очаква нещо много важно и ми се искаше по-скоро да достигна целта.
Най-накрая попаднах на място, изпълнено с ярка светлина и забелязах, че около мен има някой. Беше с висок ръст и дълги златисти коси, облечен в бяла дреха, пристегната с пояс. Той мълчеше, но въпреки това аз не изпитвах страх, защото от него се излъчваше огромно спокойствие и любов. Ако това не беше Христос, то навярно е бил един от Неговите ангели".
След това Дийн почувствал, че отново се е върнал в тялото си и се събудил. Тези кратки, но много ярки и светли впечатления оставили дълбока следа в душата на младежа. Той станал много религиозен, и това повлияло благотворно на цялото му семейство.
Това е един от типичните разкази, събрани от лекаря – педиатър Мелвин Морз (Меlvin Моrsе) и публикувани в книгата му "По-близо до Светлината" (Clоsеr tо thе Light, 7). За първи път с подобен случай на временна смърт той се сблъскал в 1982 година, когато съживил деветгодишната Екатерина, удавила се в спортен басейн. Според разказа на Екатерина, по време на смъртта си тя се срещнала с някаква мила "дама", наричаща себе си Елисавета – вероятно нейният ангел-хранител. Елисавета ласкаво посрещнала душата на Екатерина и беседвала с нея. Знаейки, че Екатерина още не е готова да премине в духовния свят, Елисавета й разрешила да се върне отново в тялото си.
В този период на лекарската си кариера д-р Морз работил в болницата на градчето Покатело, щат Айдахо и до този момент се отнасял скептично към духовния свят. Разказът на момичето създал у него толкова силно впечатление, че той решил по-задълбочено да проучи какво се случва с човека веднага след смъртта. В случая с Екатерина той бил поразен от подробния й разказ за това, което й се случило по време на клиничната смърт – както в болницата, така и в дома й – сякаш е присъствала там. Д-р Морз проверил и се убедил в правилността на всички извънтелесни наблюдения на Екатерина.
След като бил преместен на работа в Сиатълската детска ортопедична болница, а след това в Сиатълския медицински център, д-р Морз продължил систематично да изучава въпроса за
умирането. Той разпитвал много деца, преживели клинична смърт, сверявал и записвал техните разкази. Освен това, той продължавал да поддържа връзка с младите си пациенти, като
наблюдавал тяхното израстване и тяхното умствено и духовно развитие. В книгата си "По-близо до Светлината" д-р Морз утвърждава, че всички деца - преживели клинична смърт, които
познава, станали след време сериозни и вярващи, морално по-чисти от другите младежи. Всички те възприемали своето преживяване като Божия милост и указание свише да живеят, за да
вършат добро.
До неотдавна подобни разкази за задгробния живот се поместваха само в специалната религиозна литература; светските списания и научните книги по правило
избягваха подобни теми. Повечето лекари и психиатри се отнасяха отрицателно към духовните явления и не вярваха в битието на душата. И само преди двадесет години, когато на пръв
поглед материализмът триумфираше, някои лекари и психиатри се заинтересуваха сериозно от въпроса за наличието на душа. Подтик за това стана нашумялата книга на д-р Реймънд Муди
(Rаymоnd Мооdy) "Живот след смъртта" (Lifе Аftеr Lifе) (1), публикувана през 1975 година, в която той е събрал редица разкази на хора, преживели клинична смърт. Подбуден от
разказите на свои познати, д-р Муди се заинтересувал от въпроса за смъртта, и когато започнал да събира сведениея, за свое голямо учудване открил, че съществуват немалко хора,
които по време на своята клинична смърт са имали извънтелесни видения. Само че те не разказвали за това, за да не им се присмиват или да ги сметнат за луди.
Скоро след появата на книгата на д-р Муди жадната за сензации преса и телевизия разгласили нашироко събраните от него данни. Започнало оживено обсъждане на темата за живота след смъртта, организирани били и публични диспути. Тогава редица лекари, психиатри и духовни лица, засегнати от некомпетентно впускане в тяхната специалност, си поставили за цел да проверят данните и изводите на д-р Муди. Голямо било учудването на много от тях, когато се убедили в достоверността на неговите наблюдения, а именно, че и след смъртта човешкото съществуване не се преустановява, а душата му продължава да вижда, чува, мисли и чувства.
Сред сериозните и систематични изследвания на въпроса за смъртта трябва да посочим книгата на д-р Михаел Сабом (Мichаеl Sаbоm) "Спомен за смъртта" (Rеcоllеctiоns оf Dеаth) (5). Доктор Сабом е професор по медицина при университета Емори и щатен лекар в болницата за ветерани в гр. Атланта. Книгата му съдържа подробни документални данни и задълбочен анализ на въпроса.
Ценно систематично изследване представлява и изследването на психиатъра Кенет Ринг (Кеnnеth Ring), публикувано в книгата "Живот по време на смъртта" (Lifе аt Dеаth) (6). Доктор Ринг е съставил стандартен списък с въпроси към хората, преживели клинична смърт. Имената на други лекари, занимаващи се с този въпрос сме посочили в библиографията. Много от тях са започнали своите наблюдения като скептици, но виждайки все нови случаи, потвърждаващи съществуването на душата, те променяли своите възгледи.
В тази брошура ще приведем няколко разказа на хора, преживели клинична смърт, ще сравним тези данни с традиционното християнско учение за живота на душата в света и ще направим съответните изводи. Теософското учение за превъплъщението ще разгледаме в приложението.
Смъртта не е такава, каквато повечето хора си я представят. На всеки от нас предстои да види и да изпита много неща, за които не сме подготвени. Целта на тази брошура е да разшири и уточни нашето разбиране за неизбежното разделяне с тленното тяло. Мнозина вярват, че смъртта е нещо като сън без сънища. Затваряш очи, заспиваш и друго нищо няма, само. Само че на сутринта сънят свършва, а смъртта е завинаги. Мнозина се плашат най-вече от неизвестността: "А какво ще стане с мен?". Стараят се да не мислят за това, но дълбоко някъде усещат неизбежното и изпитват смътна тревога. Всеки ще трябва да премине през този праг, затова следва да помислим и да се подготвим.
Някой ще попита: "А за какво да мислим и за какво да се готвим? От нас нищо не зависи. Като ни дойде времето - ще умрем и толкоз. Докато имаме време, да вземем от живота всичко, което може да ни предостави: да ядем и пием, да обичаме, да придобиваме власт и почести, да печелим пари... да не мислим за трудности и неприятности и, разбира се, да не мислим за смъртта". Много хора така и правят.
И все пак ни сполетяват обезпокояващи мисли: "Ами, ако това не е така? Ако смъртта не е краят? Ако след смъртта на тялото неочаквано се озова в съвършено нови условия, като запазя способностите си да виждам, чувам и чувствувам?". И най-главното: "Ами ако нашето бъдеще в някаква степен зависи от това как сме прекарали живота си и какви сме били преди да преминем този праг?"
Много са разказите на хора, преживели клинична смърт. Като ги съпоставим, можем да съзрем какво душата вижда и изпитва, разделяйки се с тялото. Когато, умирайки, човек достигне крайно изтощение, той чува как лекарят го обявява за мъртъв.
След това вижда своя "двойник" – безжизненото си тяло да лежи долу, а лекарите и сестрите се опитват да го съживят. Тази неочаквана картина предизвиква шок у човека, тъй като за първи път той може да се види отстрани. И тука той открива, че обичайните му способности да вижда, чува, мисли, чувства и т.н., продължават своята нормална дейност, но вече независимо от външната обстановка. Носещ се във въздуха, малко по високо от хората в стаята, човек инстинктивно се старае другите да разберат за него – иска да каже нещо или да се докосне до някого. За свой ужас, обаче, той открива, че е откъснат от всички. Никой не чува гласа му и не забелязва допира му. Той е учуден и на необикновеното си чувство на облекчение, умиротворение и дори радост. Вече я няма онази част от неговото "аз", която е страдала, изисквала е и се е оплаквала. В това облекчено състояние, душата не желае да се върне в тялото си.
В повечето регистрирани случаи на временна смърт душата бързо се връща отново в тялото и с това се прекъсва нейното познание за отвъдния свят. Според някои описания това е движение през тъмен тунел. Като минат през него някои души попадат в много красив свят, където понякога се срещат със свои умрели по-рано роднини. Други попадат в областта на светлината и се срещат със светло същество, от което се излъчва велика любов и разбиране. Някой твърдят, че това е Христос, а други, че е ангел. Всички са единодушни, че той е изпълнен с доброта и състрадание. Други попадат в мрачните места на преизподнята и като се върнат, описват жестоките и отвратителни същества, които са видели там.
Понякога срещата с тайнственото светло същество се съпровожда с "преглед" на живота, през време на който човек си спомня миналото и оценява нравствено своите постъпки. След това някои виждат нещо като граница. Те усещат, че преминавайки тази линия, няма да могат повече да се върнат във физическия свят.
Но не всички хора преживяват описаните тук фази. Връщайки се към живота голям процент от тях не си спомнят нищо от преживяното. Тука поместваме онези случаи, които се наблюдават по-често и завършваме с по-редките случаи. По данни на д-р Ринг, приблизително всеки седми е имал среща със светлината и е разговарял със светлото същество.
Благодарение на прогреса в медицината, реанимацията на мъртви е станала почти стандартна процедура в много съвременни болници. По-рано тя почти не се е прилагала. Затова съществува разлика между разказите за задгробния живот в древната по-традиционна литература и съвременната. По-старите религиозни книги разказват за видяното в рая или ада и за срещата с ангели и демони. Тези разкази можем да наречем описания на "далечния космос", тъй като съдържат картини от отдалечен от нас духовен свят. Разказите на лекарите реаниматори, обратно, описват предимно картини от "близкия космос" – първите впечатления на излязлата от тялото душа. За нас те са интересни, защото допълват първите описания и ни дават възможност да си представим какво ни очаква.
Средно положение заема описаното от К. Икскул и публикувано от архиепископ Никон в "Троицких Листках" през 1916 г. под название "Невероятно за мнозина, но истинно произшествие", което обхваща и двата свята – близкия и далечния. През 1959 г. манастирът "Св. Троица" преиздал това описание в отделна брошура. Тук ще го приложим в съкратен вид. Този разказ обхваща елементите на по-старата и съвременната литература по въпроса за отвъдния свят. [Виж пълния текст на руски език тук].
К. Икскул бил типичен млад интелигент от дореволюционна Русия. Бил кръстен в детството си в православна среда. Както било прието сред интелигенцията, той обичайно се отнасял равнодушно към религията. Понякога ходел на църква, отбелязвал празниците Рождество и Великден, дори се причестявал един път в годината. Считал голяма част от православното учение за суеверие и бил сигурен, че смъртта слага край на всичко. Един ден той се разболял от възпаление на белите дробове. След дълго боледуване го изпратили в болницата. Младежът не мислил за смъртта, а се надявал бързо да се възстанови и да се залови за обичайните си дела. Рано една сутрин се почувствувал много добре. Кашлицата му изчезнала, температурата спаднала до нормална и той си помислил, че вече е добре. За негова изненада, лекарите започнали да се безпокоят и донесли кислород. После го побили тръпки и станал напълно безучастен към случващото се. Той разказва следното:
"Изцяло бях съсредоточен в себе си … и едно раздвоение … появи се вътрешният човек – главният, напълно безразличен към външното (тялото) и това, какво се случва. Странно беше да виждаш и чуваш, а същевременно да си напълно отчужден. Лекарят ми задава въпрос, аз го чувам и разбирам, но не отговарям – няма защо да говоря с него.
И изведнъж със страшна сила се спускам надолу, към земята … Започнах да се мятам. "Агония" – каза лекарят. Аз разбирах всичко. Не се изплаших. Спомних си, че съм чел, че смъртта е болезнена. Не усещах болка, но ми беше тежко и тъмно. Нещо ме теглеше надолу. Чувствувах, че нещо трябва да се отдели. Направих усилие да се освободя и изведнъж ми стана по-леко. Усетих покой.
По-нататък си спомням ясно всичко. Стоя изправен в средата на стаята. Отдясно в полукръг стоят изправени при леглото ми лекарите и сестрите. Учудих се какво правят, след като аз не съм там. Приближих се, за да видя. На леглото лежах самия аз. Като видях двойника си, не се изплаших, но само се учудих как е възможно това? Поиска ми се да се пипна. Ръката ми сякаш мина през една празнина. Не можех да се докосна и до другите. Не чувствувах пола си. Извиках лекаря, но той не реагира. Разбрах, че съм напълно сам и ме обхвана паника. Като погледнах тялото си помислих: "Не съм ли умрял?". Но ми беше трудно да си представя това. Всъщност, бях по-жив от преди - осъзнавах и чувствувах …
След известно време лекарите си тръгнаха. Двамата фелдшери стояха и разискваха проблемите относно заболяването и смъртта ми. Болногледачката, обръщайки се към иконата, се прекръсти и високо изрече обичайното: "Вечен покой и Царство му Небесно". Тя едва изговори тези думи и до мен се появиха два ангела. В единия аз веднага разпознах Ангела-хранител, а другия ми беше неизвестен. Като ме взеха на ръце, ангелите ме изнесоха вън на улицата. Смрачаваше се и валеше тих обилен сняг. Всичко това аз виждах, но не чувствах студ или промяна в температурата. Започнахме да се издигаме бързо нагоре".
Ще продължим разказа на Икскул по-долу.
Благодарение на новите изследвания в областта на реанимацията и съпоставката на много разкази, можем да си съставим подробна картина на това, какво се случва след разделянето на душата с тялото. Разбира се, всеки случай има своите индивидуални особености. Това е естествено, тъй като душата, попадайки в другия свят е като новороден младенец с неразвити слух и зрение. Първите впечатления на хората носят ясно изразен субективен характер.
Ще приведем най-характерните примери на извънземна опитност от съвременните книги за живота след смъртта.
Когато умира, човек не винаги схваща това. И едва когато види своя двойник да лежи безжизнено долу, той започва да разбира и се досеща, че душата му е напуснала тялото. Понякога при внезапна авария, когато раздялата настъпва внезапно и неочаквано, душата не разпознава тялото си и мисли, че това е някой, който прилича на него. Видението на "двойника" произвежда шок и душата не е сигурна сън ли е това или действителност.
Всички хора преживели временна смърт, свидетелстват за съвършеното запазване на своето "аз" с неговите умствени, чувствени и волеви способности. Дори зрението и слухът се изострят, мисленето става по-отчетливо и енергично, а паметта се прояснява. Хора, загубили някои свои способности вследствие на заболяване или напреднала възраст, имат усещането, че отново са ги придобили. Човек разбира, че може да вижда, чува и мисли без да има телесни органи. Забележително е например, как един сляп по рождение, можел извън тялото си да види всичко, което правят с него лекарите и сестрите в болницата, за което разказвал с големи подробности. След като се върнал в тялото си, той отново бил сляп. Лекарите и психиатрите, които отъждествяват мисленето и чувствата с химико-електрически процеси в човешкия мозък, трябва да имат предвид тези съвременни данни, събрани от лекарите реаниматори, за да могат правилно да разберат природата на човека.
Обикновено смъртта се предшества от болест и страдание. Когато излезе от тялото душата се радва, защото нищо не я боли и подтиска, а мисълта действа ясно и чувствата са умиротворени. Човек започва да се отъждествява с душата, а тялото като че ли става нещо второстепенно и ненужно, както всичко материално.
"Аз излизам, а тялото ми е само една празна обвивка", разказа един човек, преживял временна смърт. Той разглеждал операцията на сърцето си като "страничен наблюдател". Опитите да съживят тялото му никак не го интересували. Видно било, че той вече мислено се е простил с миналия си земен живот и бил готов да започне нов. Все пак в него останала любовта към роднините и грижата за децата.
Трябва да отбележим, че в характера на личността не настъпват коренни изменения. Тя си остава същата. Предположението, че напускайки тялото душата изведнъж научава и разбира всичко е неправилно. "Аз се появих в другия свят такъв, какъвто излязох от стария", разказва К. Икскул.
След като видят тялото си и обкръжаващата ги обстановка, някои преминават в друг напълно духовен свят. Минавайки през първата фаза, те попадат във втората. Преходът към духовния свят някои описват като пътешествие в тъмно пространство, напомнящо тунел, в края на който те се озовават в област на извънземна светлина. Има една картина на Йеронимус Бош от XV век "Възкачване в Емпириан", която описва подобно преминаване на душата през тунел. Сигурно и тогава това е било известно.
Ето две описания на това състояние:
"…Чух, когато лекарите ме обявиха за мъртъв, а в това време аз като че ли плувах в някакво тъмно пространство. Нямам думи, за да опиша това състояние. Изведнъж стана съвършено тъмно и в далечината се виждаше светлина. Тя беше много ярка, макар и в началото да ми се струваше твърде малка. Колкото повече се приближавах към нея, толкова повече тя се увеличаваше. Аз се носех към тази светлина и чувствувах, че от нея лъха доброта. Като християнин, аз си спомних думите на Христа: "Аз съм светлината на света", и си помислих: "Ако това е смъртта, то аз зная Кой ме чака там" (1, стр. 62).
"Аз знаех че умирам – разказва друг човек, и нищо не можех да направя за да им съобщя, тъй като никой не ме слушаше… Намирах се без съмнение извън тялото си, тъй като го виждах на операционната маса. Душата ми излезе от него. Почувствах се изгубен, но след това засия тази особена светлина. В началото беше бледа и мъждива, но после засия ярък лъч. Чувствах в него топлина. Светлината покриваше всичко, но не ми пречеше да виждам операционната, лекарите, сестрите и всичко останало. От начало аз не разбирах какво се случва, но след това един глас от светлината ме попита готов ли съм да умра. Той говореше подобно на човек, но нямаше никой. Именно Светлината задаваше въпроси…
Сега разбирам, че Той знаеше, че аз още не съм готов за смъртта, но като че ли ме проверяваше. От момента когато Светлината започна да говори, се почувствувах много добре; чувствувах се в безопасност и чувствувах, че Той ме обича. Любовта идваща от Светлината беше невъобразима, неописуема (1, стр.63).
Всички, които са виждали и след това са се опитвали да опишат отвъдната Светлина не са намирали подходящи думи. Онази Светлина е съвсем различна от тази, която познаваме. "Това не беше светлина, а отсъствие на тъмнина, пълнота и съвършенство. Тази светлина не създаваше сенки, не се виждаше, но беше навсякъде. Душата пребиваваше в светлината (5, стр. 66). Повечето хора свидетелстват за нея като за нравствено-добро същество, а не като за безлична енергия.
Религиозните хора приемат тази светлина за ангел или даже за Иисус Христос – във всеки случай за някой, който излъчва мир и любов. При срещата си със Светлината, хората не чуват членоразделна реч на някакъв конкретен език. Светлината беседва с тях чрез мислите им и всичко е толкова ясно, че е съвършено невъзможно да се скрие нещо от Нея.
Някои хора, преминали през временната смърт описват този стадий на цялостен преглед на своя живот. Понякога това се случвало когато виждали извънземната светлина и чували задавания им от Светлината въпрос: "Ти какво добро направи?". При това човекът разбирал, че питащият не го пита за да разбере, а за да го подбуди да си спомни своя живот. И ето, веднага след този въпрос пред духовния поглед на човека се явява картината на земния му живот още от ранното му детство. Тя се движи с голяма бързина във вид на бързо сменящи се жизнени ситуации, в които се вижда съвсем детайлно и ясно всичко, което се е случило с него. Междувременно той отново преживява събитията и морално преценява всичко казано и сторено от него.
Ето един от типичните разкази, илюстриращи процеса на преглед на живота:
"Когато Светлината дойде, Тя ме попита: "Какво направи ти през живота си? Какво можеш да ми покажеш?" – или нещо подобно. И тогава започнаха да се появяват тези картини. Те бяха много ясни, триизмерни, цветни и се движеха. Пред очите ми протече целия ми живот … Ето ме като малко момиченце играя със сестра си при ручея … след това събития в дома ми … училището … После се омъжих … Всичко се редуваше много бързо пред очите ми с най-малки подробности. Отново преживявах тези събития … Виждах случаи, когато бях самолюбива и жестока. Беше ме срам за себе си и ми се искаше това да не беше се случвало. Но да се преобрази миналото беше невъзможно" (1, стр.65-68).
От всички събрани разкази на хора, преминали през тази фаза на равносметка на живота, може да се направи заключение, че това преживяване е оставило трайни и благодатни следи върху тях. В действителност човек трябва да оценява постъпките си, да прави изводи за миналото си и един вид да извършва съд над себе си.
В ежедневието хората прикриват отрицателните страни на живота си зад маската на добродетели, за да изглеждат добри пред другите. Повечето така са привикнали към лицемерието, че престават да могат да виждат своето истинско аз, което често е гордост, самолюбие и похот. В мига на смъртта тази маска пада и човек започва да вижда себе си такъв какъвто е. При прегледа на живота му най-подробно се разкрива и разбулва всяка негова постъпка – във всички аспекти, цветно и триизмерно – чува се всяко изказано от устата му слово, преживяват се отдавна забравени събития. Всичко придобито в живота до този момент – социално-икономическо положение, дипломи, титли и др. губят значение. Единственото, което се оценява е моралната страна на постъпките. И тогава човек съди себе си не само за стореното, но и за това, с което е повлиял на другите чрез думите и делата си.
Ето как един човек е описал прегледа на своя живот.
"Почувствувах се извън тялото си, понасящ се високо над сградата, а то остана да лежи долу. След това, от всички страни ме обкръжи светлина и в нея като във видение ми се разкриваше целия ми живот. Стана ми страшно срамно, тъй като много от нещата считах преди за нормални и ги оправдавах, но сега разбрах, че това е лошо. Всичко беше изключително реално. Чувствувах над себе си съд и висш разум, който ме ръководи и ми помага да виждам. Най-много ме порази това, че ми се показваше не само това, което съм извършил, но и как моите дела са се отразили върху други хора. Тогава разбрах, че нищо не се изтрива и не минава безследно, но абсолютно всичко – всяка мисъл има последствия" (2, стр.34-35).
Следващите два откъса от разкази за преживяното илюстрират ново виждане и ново отношение към живота.
"На никого не разказах за това, какво изпитах в мига на смъртта, но когато се върнах към живота започна да ме преследва изгарящо от нетърпение желание да направя нещо добро за другите. Беше ми страшно срамно за самия мене … Когато се върнах, твърдо реших че трябва да се променя. Разкайвах се и миналия ми живот никак не ме удовлетворяваше. Реших да започна изцяло нов живот" (2, стр. 25-26).
Сега ще си представим закоравял престъпник, причинил много болка на околните – лъжец, клеветник, доносчик, грабител, убиец, насилник, садист. Настъпва смъртта и той вижда всичките си злодеяния в най-страшни подробности. И тъкмо тогава отдавна приспаната му съвест, под въздействието на Светлината неочаквано за самия него, започва безпощадно да го укорява за злите му дела. Какви непоносими мъки, какво отчаяние го обхваща, когато вече нищо не може да се поправи, нито да се забрави! Наистина, за този човек започват непоносими вътрешни терзания, от които не може да се скрие никъде. Осъзнаването на злодеянието, осакатяването на собствената и чуждата душа се превръщат в онзи "незаспиващ червей" и "неугасим огън".
Някои несъответствия в описанията могат да се обяснят с факта, че другият свят изобщо не прилича на този, в който сме се родили и в който са се формирали нашите представи и възгледи. Там предметите, времето и пространството имат съвсем друго съдържание, нетипично за онова, към което сме привикнали. Душата, например, попадайки за първи път в духовния свят може да изпитва нещата така, както един червей, който за първи път е изпълзял на повърхността на земята. Той за първи път усеща слънчевата светлина, топлината, красивия пейзаж, пеенето на птиците, благоуханието на цветята (ако изобщо притежава такива органи). Всичко е толкова прекрасно, че няма да намери думи, за да опише какво е видял на жителите на подземното царство. По същия начин и хората не са в състояние да опишат видяното и преживяното. Например, преодолява се чувството за разстояние и според някои, само с едно действие на мисълта, човек може да се премести от едно място на друго без усилие.
Тежко ранен войник от Виетнам, по време на операция излязъл от тялото си и наблюдавал как лекарите се опитват да го върнат към живот.
"Аз бях там, а лекарят като че ли беше и едновременно не беше там. Докоснах го и като че ли минах през него … и изведнъж се оказах на бойното поле, където бях ранен и видях санитарите да прибират ранените. Искаше ми се да им помогна, но пак се оказах в операционната. Като че ли всичко се материализираше ту тук, ту там – само с едно мигване на окото" (5, стр.33-34).
Има и други подобни разкази на внезапно преместване. Получава се "чисто мисловен и приятен процес - иска ми се и съм там".
"Имам голям проблем. Това, което се опитвам да предам се принуждавам да описвам в три измерения … Но, това което в действителност се случваше не беше в три измерения" (1, стр.26).
Ако попитате човек, излязъл от клинична смърт, колко време е пребивавал в това състояние, той няма да може да ви отговори. Хората губят усещане за време. "Може да продължи няколко минути или няколко хиляди години без разлика" (2, стр.101; 5, стр.15).
Има и други хора, които са попадали и в по-отдалечен от нашето съзнание свят. Природата е описана като хълмисти ливади с ярка необичайна зеленина, а чудесна златиста светлина обгръща полята. Дървета, птици, животни, всичко е необичайно красиво. Градове, пеене, музика, години … Хората не могат чрез думи да изкажат своите впечатления.
Като напусне тялото си, душата не разпознава себе си изведнъж. Възрастовата характеристика изчезва и децата виждат себе си възрастни, а старците – млади (3, стр.75-76). Ако са загубени части от тялото, ръка или крак, те отново се възстановяват. Слепите проглеждат.
Един работник паднал от рекламно табло върху високоволтов проводник. Вследствие на обгарянията той загубил двата си крака и част от едната си ръка. По време на операцията изпитал състояние на временна смърт. Когато излязъл от тялото си той не могъл да го разпознае поради раните, но забелязал и нещо по-поразяващо – духовното му тяло било напълно здраво (3, стр.86).
На полуостров Лонг Айлънд в щата Ню Йорк живеела 70 годишна старица, която на 18 годишна възраст загубила зрението си. Получила сърдечен припадък и в болницата преживяла временна смърт. Тя разказва какво е видяла по време на реанимацията. С подробности описва апаратурата, която лекарите използвали. Най-забележителното е, че там тя за първи път вижда тази апаратура, тъй като в младите й години, преди да ослепее, такава не е имало. Тя видяла и лекуващия я лекар в син костюм. След като оживяла, тя отново била сляпа (3, стр.171).
Някои разказват за срещи с умрели роднини и познати. Понякога тези срещи ставали в земни условия, а понякога в извънземни. Една жена, например, чувала как лекарят съобщавал на роднините й, че тя умира. Излизайки от тялото си, жената видяла умрелите си роднини и приятелки. Тя ги познала, а те се радвали, че са се срещнали.
Друга жена се срещнала с роднините си, които я поздравявали и се здрависвали с нея. Те били облечени в бели дрехи, радвали се и изглеждали щастливи … "и изведнъж ми обръщат гръб и се отдалечават; а баба ми през рамо ми каза: "Ще се видим по-късно, не сега". Тази жена била умряла на 96 години, а там изглеждала на не повече от 40-45 години, здрава и щастлива." (1, стр.55).
Един човек разказва, че когато умирал от сърдечен пристъп в единия край на болницата, сестра му се намирала по същото време в другия й край, умираща от диабет.
"Когато излизах от тялото си, изведнъж се срещнах със сестра си и много се зарадвах, тъй като много я обичах. Разговарях с нея, исках да я последвам, но тя като се обърна към мен ми заповяда да остана там, където се намирам, тъй като времето ми не беше дошло. Като се събудих, разказах на лекаря си, че съм се срещнал със сестра си, която току-що почина. Лекарят не ми повярва. Поради настойчивата ми молба, той изпрати една медицинска сестра да провери и разбра, че това, което му казвах е истина." (3, стр.173).
Ако душата срещне някого в отвъдното, то това е душата на някой близък. Нещо родствено ги привлича една към друга. Един твърде стар баща видял шестте си починали дъщери. "Те нямаха възраст" – разказва той.
Трябва, също така да се поясни, че душите на починалите не се скитат по своя воля където им се иска. Според учението на Православната църква, след смъртта на тялото, Господ определя мястото за временно пребиваване на всяка душа – или в рая или в ада. Поради това, срещите с душите на починали роднини трябва да се възприемат не като правило, а като изключение, разрешено от Бога за полза на хората, които още ще живеят на земята. Възможно е, това да не са действителни срещи, а по-скоро видения. Трябва да признаем, че в тази област има много недостъпни за нашето разбиране неща.
В общи линии, разказите се отнасят за едно и също нещо, но подробностите са различни. Понякога хората виждат това, което са очаквали. Християните виждат ангели, Богородица, Иисус Христос, светиите. Невярващите хора виждат някакви форми, фигури в бяло или юноши, а понякога нищо не виждат, но чувствуват "присъствие".
В духовния свят беседите не протичат на познат език или членоразделна реч, а чрез мисъл. Затова на хората им е трудно да предадат разговорите си със Светлината или Ангела (1, стр.60). Следователно, ако в онзи свят всички мисли "се чуват", то би трябвало тук да се научим да мислим правилното и доброто, за да не се срамуваме от това, което неволно сме помислили.
Някои разказват, че са видели нещо, напомнящо граница. Те го описват като ограда или решетка за ограждане на поле; други – като бряг на езеро или море; врата, поток или облак. Разликата в описанията произтича от субективното възприятие на всеки. Затова не е възможно да се определи точно какво представлява тази граница. Важно е обаче това, че преминавайки тази граница, те вече не могат да се върнат в предишния свят. Отвъд нея започва пътешествието във вечността (1, стр.73-77; 5, стр.51).
Понякога на умрелия се дава възможност да избира – да остане "там" или да се върне в земния живот. Гласът на Светлината може да попита: "Готов ли си?". Така например, тежко ранен на полето войникът видял обезобразеното си тяло и чул глас. Помислил си, че с него разговаря Иисус Христос. Имал възможност да избира – да се върне в земния живот като инвалид, или да остане в отвъдния свят. Войникът избрал да се върне.
Много хора имат желание да завършат някаква земна мисия. Връщайки се, те уверяват, че Бог им е разрешил да се върнат и да живеят заради определено дело. При това те твърдят, че именно техния избор ги е върнал. Този избор е бил удовлетворен поради съзнание за дълг, а не поради егоистични подбуди. Например майки, които искали да се върнат при малолетните си деца. Но има и такива случаи, когато биват върнати въпреки желанието си. Душата се преизпълва с радост, мир и любов, но времето й още не е дошло. Тя чува глас, който й заповядва да се върне. Опитите й да окаже съпротива не помагали. Някаква сила я дърпала назад.
Ето един случай с пациентка на д-р Муди.
"Получих сърдечен пристъп и се оказах в черна пустота. Разбирах, че напускам тялото си и умирам … Помолих Бог да ми помогне и скоро се изплъзнах от тъмнината. Видях пред себе си гъста мъгла и след нея хора. Фигурите им бяха като тези на земята. Виждах и нещо приличащо на сграда. Всичко беше залято от много нежна златиста светлина, а не грубо както на земята. Изпитах неземна радост и пожелах да мина през мъглата, но от там излезе чичо ми Каръл, който беше починал отдавна. Той ми прегради пътя и каза: "Върни се. Делото ти на земята не е завършено. Сега се връщай."
Така, противно на желанието си, тя се върнала в тялото си. Имала малък син, който без нея би се провалил.
Връщането в тялото понякога става моментално, а понякога съвпада с прилагането на електрошок или други реанимационни методи. Всички възприятия изчезват и човек отново е прикован към леглото. Някои чувствуват, че влизат в тялото си с усилие и в началото не им е много уютно. Понякога губят за кратко време съзнание. Реаниматорите и други наблюдатели отбелязват, че в момента на връщане пациента често киха.
При такива хора обикновено настъпва житейски обрат. Те се стараят да живеят по-добре. Много от тях се утвърждават във вяра в Бога, стават по-сериозни и по-задълбочени. Някои променят професиите си и започват работа в болници или старчески домове.
Разказите на преминали временна смърт често са феномен за науката, но не и за християнството. По-нататък ще разгледаме съвременни случаи на отвъдни видения в светлината на Православното учение.
След запознаване със съвременните книги на тема живот след смъртта у читателя се създава впечатление, че смъртта изобщо не е страшна, че преминал в "другия" свят човек автоматично го очакват приятни усещания на умиротвореност и радост в присъствието на Светлината. Като че ли няма разлика между вярващи и невярващи, праведници и грешници. Поради това и някои християнски мислители се настройват подозрително към такъв род литература. Те задават въпроси: "Не са ли тези видения хитроумни дяволски прелъстявания, насочени към приспиване бдителността на християните? – Живей както си искаш, все едно – ще отидеш в рая."
По тази причина, изследователи като Джон Анкенберг и Джон Уелдън се отнасят отрицателно към съвременната литература относно предсмъртните състояния, виждайки в нея окултни трикове (9). Но внимателното наблюдение върху тези разкази ни убеждава, че в по-голямата си част те са истински видения, а не дяволски съблазни. Главният проблем не е в предсмъртните видения, а в тяхната интерпретация от лекарите и психиатрите, които са далече от християнството.
На първо място, съвсем не всички умиращи се удостояват да видят Светлината. Вече споменахме за
изследването на д-р Ринг, че твърде малък процент хора имат привилегия да Я видят. Същото мнение споделя и д-р Чарлз Гарфилд, водещ изследовател в областта на предсмъртните
състояния. Той пише:
"Не всеки човек умира от приятна и спокойна смърт … Измежду пациентите, които съм разпитвал, почти толкова са изпитвали и неприятно състояние (среща с демонично-подобни същества), колкото и тези, изпитващи приятно състояние. Някои са изпитвали и двете състояния" (10, стр.54-55).
Има основание да се предполага, че много хора съзнателно или несъзнателно премълчават неприятните предсмъртни видения. Според д-р Ролингс (1*) някои видения са толкова ужасни, че подсъзнанието на хората, виждайки ги, автоматически ги изтрива от паметта.
В книгата си доктор Ролингс дава примери с подобен род амнезия. Психиатрите, лекуващи хора, изпитали в детството си силни душевни травми (насилия или побои), знаят за подобно селективно забравяне. Освен това, хора преживели светли видения с желание разказват за тях спрямо други, преминали през страшни видения. Именно това, което човек вижда в отвъдното съответства на неговия добродетелен или грешен живот. Поради това тези свидетелства се определят от два фактора: а) процес на селективна амнезия и б) нежелание да се разгласява лошото за човека.
Карл Озис свидетелства, че при изследване въпроса за настъпване на смъртта при индусите, приблизително една трета от тях изпитват страх, депресия и голямо вълнение при появата на "ямдутс" – индуски ангел на смъртта и други извънземни страшилища. Очевидно, индуската религия със своя езически мистицизъм може да съдейства за сближаването на човека с тъмните сили от отвъдния свят, което причинява и страшните предсмъртни видения.
От светоотеческата литература знаем, че дяволските прелъстявания са реална опасност. Апостол Павел предупреждава, че "сам Сатана се преправя на светъл ангел" (2Кор. 11:14). Но дяволът няма власт да съблазнява всеки по всяко време и както си поиска – властта му е ограничена от Бога. Ако човек е горделив и жадува да види нещо свръхестествено, чудо което другите не виждат, той се излага на голяма опасност да приеме някой бяс за ангел. В духовната литература това състояние се нарича "прелъстяване". В голяма опасност от прелъстяване се намират своенравни послушници, самодоволни подвижници, самозвани пророци и изцелители, а също и хора, занимаващи се с нездрава мистика: трансцедентна медитация, йога, спиритизъм, окултизъм и т.н.
От разказите на претърпели временна смърт не е видно те да са се занимавали с подобни неща. В повечето случаи това са обикновени хора, преминали през физически заболявания и смърт, но благодарение на съвременната медицина възвърнати към живот. Те не са очаквали никакви свръхестествени видения и това, което са видели очевидно е по Божия милост, за да имат по-сериозно отношение към живота. Трудно можем да се съгласим с мисълта, че Господ е допуснал Сатана да прелъсти тези страдалци, неизкушени в духовния живот. Освен това, според разказите на д-р Морз (7), Светлината са видели и много деца, които в своята чистота и невинност се намират под покрова на Всевишния.
В православните книги за живота след смъртта има разкази за явяването на демони пред умиращите и преминаване на душата през фазата на митарствата (за което ще разкажем по-долу). От книгите е видно, че демоните обикновено заплашват душата след като ангел-хранител е дошъл да я съпроводи по пътя й към Божия Престол. Освен това, в присъствието на ангела демоните са принудени да се явяват в истинския си отвратителен външен вид.
В съвременното описание на Светлината съществува неразбиране как да се съгласува с християнските разкази. В православната литература царството на Светлината се описва като приближаване към Небето, а в съвременната - хората виждат светлината преди да са преминали тайнствената граница, отделяща нашия свят от другия. Изглежда, че преживелите временна смърт все още не са пребивавали в истинския ад или рай, а само са съзерцавали или предвкусвали тези състояния. Когато ангелите се явявали на светиите излъчвали светлина. На планината Тавор апостолите видели духовната Светлина във физическото пространство. Бог поради своята милост явява тази дивна светлина, за да поощри към праведен живот. Съприкосновението с Нея изпълва душата с извънземен мир и радост. Дяволската светлина носи безпокойство, внушава чувство на превъзходство, дава знание, но без любов. Това е студена светлина.
От разказаното до тук сме склонни да мислим, че хората преживели допир със Светлината и преоценили живота си към добро, реално са имали добри видения, и не са били прелъстени от дяволски уловки. Нали е казано: "по плодовете им ще ги познаете". Дяволът се старае да отклони човека от Бога. Възможно ли е той да помага на хората да растат във вяра и да развиват у себе си добродетели?
Въпреки това вярващият човек трябва да е много внимателен по отношение на всякакви видения и мистически опитности. Поради многобройните случаи на съживяване на хора, някои лекари и психиатри предлагат да се създаде нов отрасъл в науката – за душата и живота след смъртта. Трябва, обаче, да осъзнаем, че резултатите ще имат компилативен характер, защото ние живите нямаме непосредствен контакт с духовния свят и не можем да планираме и контролираме преходните състояния между живота и смъртта по подобие на лабораторните експерименти.
Трябва също така и да помним, че човешкият живот се намира в Божиите ръце. Само Той определя както самия момент на смъртта, така и крайната участ на душата след разделянето й с тялото. Затова всякакви опити да се правят експерименти в тази област влизат в пряк конфликт с Божията воля и експериментаторите реално влизат в контакт с паднали духове в отвъдното. Резултатите от тяхната дейност ще бъдат неверни и заключенията неправилни. Йеромонах Серафим Роуз пише за това:
"Много съвременни изследователи признават или поне се отнасят със симпатия към окултното учение в областта на извън телесните състояния защото то се основава на експеримента, който лежи и в основата на науката. Но експериментирането в материалния свят се отличава съществено от "експериментирането" в извън телесните състояния. В него изучаването на природните закони е морално неутрално. Те могат да бъдат изследвани обективно и проверявани от други хора. Но в дадения случай изучаваните обекти са скрити от хората, те са трудно уловими и често се открива натрапване на чужда воля с цел да се измами наблюдателя" (8, стр.127-128).
Това е така, защото духовната сфера, която съществува успоредно с материалната, е населена със съзнателно зли същества, демони, които са специалисти в областта на прелъстяването. Те с готовност взимат участие във всякакви експерименти и им дават съответната насока.
Ето защо предупреждението на йеромонах Серафим трябва да се приеме много сериозно. И така, в днешно време много изследователи започват с достоверни медицински случаи на клинична смърт и после преминават към лична опитност на извън телесни състояния. Те не се ръководят от християнското учение и многовековен опит на Православната църква и започват да изучават състоянието на "астралното" тяло, поради което попадат в дебрите на окултизма. За съжаление това се е случило и с д-р Муди. След като написа три ценни книги с достоверна информация той започнал да експериментира по методите на теософията и трансцедентната медитация и наскоро издаде книга, озаглавена "Връщане назад", в която цитира типичните индуски бълнувания за прераждането (виж по въпроса за това учение в приложението).
Умрелите по естествен начин хора, изпитват в отвъдното облекчение и радост, докато душите на самоубийците попадат в смут и страдание. Един специалист в областта на самоубийствата изразява този факт с ясна фраза: "Ако се разделяте с живота с объркана и смутена душа, то и в отвъдния свят душата ви ще премине смутена. Самоубийците посягат на себе си, за да "свършат с всичко", а се оказва, че за тях в отвъдното започва нещо ново.
Ето няколко съвременни разказа, илюстриращи състоянието на самоубийците в отвъдното.
Един мъж пламенно обичал жена си и когато тя починала се самоубил. Надявал се по този начин да се съедини с нея за винаги. Оказало се съвсем различно. Когато лекарят успял да го върне към живот, човекът разказал:
"Аз попаднах не там, където беше тя … Това беше някакво много ужасно място … Веднага разбрах, че съм направил огромна грешка" (1, стр.143).
Някои върнати към живот самоубийци описват, че са попаднали в някаква тъмница и ще останат там за много дълъг срок. Те съзнавали, че това е наказание за нарушаване на установен закон, според който човек трябва да изтърпи известна доза скръб. Като свалили самоволно от себе си възложения товар, те били принудени да носят още по-голямо бреме в отвъдния свят.
Един мъж преживял временна смърт разказва: "Когато попаднах там аз разбрах, че две неща са абсолютно забранени: да се самоубиеш и да убиеш другиго. Ако съм решил да свърша със себе си, това би означавало да хвърля в лицето на Бога дадения ми от Него дар. Да лиша от живот друг човек, би означавало да наруша Божия план за него." (1, стр.144).
Общото впечатление на лекарите реаниматори е, че самоубийството се наказва много сурово. Доктор Брус Грейсън, психиатър при отделението за бърза помощ към университета в Кънектикът обстойно е изучил този въпрос и свидетелствува, че никой от преживелите временна смърт не би поискал да ускори края на своя живот (3, стр.99). Въпреки че онзи свят е несравнимо по-добър от нашия, земния живот има важно подготвително значение. Само Бог решава, кога човек е съзрял за вечността.
Четиридесет и седем годишната Бевърли разказва колко е щастлива, че е останала жива. Като малко дете е понесла много огорчения от жестоките си родители, които ежедневно издевателствали над нея. В зряла възраст тя не можела да разговаря за детството си без вълнение. Веднъж, когато била на 7 години, доведена до отчаяние тя се хвърлила надолу с главата върху един цимент. В клиничната си смърт душата й видяла познати деца, които заобиколили безжизненото й тяло. Изведнъж около Бевърли засияла ярка светлина и от нея се чул непознат глас: "Ти направи грешка. Животът ти не принадлежи на теб и ти трябва да се върнеш." Бевърли отговорила: "Но никой не ме обича и никой не се грижи за мене." – "Това е истина – отговорил гласът, и за в бъдеще никой няма да се грижи за тебе. Затова, научи се сама да се грижиш за себе си." След това Бевърли видяла около себе си сняг и сухо дърво. От някъде подухнал топъл ветрец, снегът се разтопил и сухите клони на дървото се покрили с листа и зрели ябълки. Като се приближила до дървото, тя започнала да бере ябълки и да ги яде. Тогава разбрала, че както в природата, така и в живота на всеки има периоди на зима и лято, които представляват едно цяло в плана на Твореца. Бевърли оживяла и започнала по новому да се отнася към живота. После се омъжила за добър човек, имала деца и била щастлива (7, стр.184).
Въпреки ежедневния опит който говори, че смъртта е непреодолим праг за човека и закон на природата, Свещеното Писание учи, че първоначално смъртта не е влизала в Божия план за човека. Тя не е норма, установена от Бога, а по-скоро отклонение от Неговия замисъл и голяма трагедия. Според книгата Битие смъртта се е вместила в нашето естество вследствие на нарушаването на Божиите заповеди от първите хора. Според Библията, Божият Син дойде на света за да възстанови вечния живот на човека. Не става дума за безсмъртието на душата, тъй като тя не подлежи на унищожение, а за безсмъртието на човека, който се състой от душа и тяло като цяло. Възстановяването на единството на душата с тялото трябва да се осъществи за всички хора едновременно при всеобщото възкресение на мъртвите.
В някои религии и философии (например, в индуизма и стоицизма) се прокарва мисълта, че главното в човека – това е душата, а тялото е само временна обвивка, в която душата се развива. Когато душата стигне до определено духовно ниво, тялото престава да й бъде нужно и трябва да се хвърли като износена дреха. Като се освободи от тялото, душата се издига на по-висока степен на съществуване. Християнската вяра не споделя такова разбиране за човешката природа. Като дава предпочитание на духовното начало в човека, тя вижда в него същество от две съставни части, две допълващи се страни – духовна и материална. Съществуват и безтелесни същества – ангели и бесове, но човекът има друго устройство и предназначение. Благодарение на тялото му, природата на човека е по-сложна и по-богата. Бог определя съюзът между душата и тялото – това е вечен съюз.
Когато след смъртта душата напусне своето тяло, тя попада в чужди за нея условия. В действителност, тя не е призвана да живее като призрак и затова й е трудно да се приспособи към новите и неестествени за нея условия. За да не бъде така, както и за пълното отстраняване на всички разрушителни последствия от греха, на Бог се видя угодно да възкреси създадените от Него хора. Това ще стане при Второто Пришествие на Спасителя, когато при Неговото всемогъщо слово душата на всеки човек ще се върне в своето възстановено и обновено тяло. Трябва да кажем отново, че тя не влиза в нова обвивка, а се съединява именно с тялото, което й е принадлежало преди, но вече обновено и нетленно, приспособено за новите условия на съществуване.
Що се отнася до временното състояние на душата от времето на разделянето й с тялото до деня на всеобщото възкресение, то Свещеното Писание учи, че тя продължава да живее, чувства и мисли. "Бог не е Бог на мъртвите, но на живите" – казва Христос (Мат. 22:32, Екл. 12:7). Смъртта е временна раздяла с тялото и се нарича "напускане на хижата", "успение" (заспиване) (2Петр. 1:15, Фил. 1:23, 2Тим. 4:6, Деяния 13:16). Ясно е, че думата "успение" (сън), не се отнася до душата, а до тялото, което след смъртта си отдъхва от трудовете си. Душата, разделяйки се с тялото, продължава своя съзнателен живот така, както и преди.
Истинността на това твърдение се вижда от притчата на Спасителя за богатия човек и Лазар (Лука 16 гл.), както и от чудото на Тавор. В първия случай богаташът (описан в Евангелието), намиращ се в ада и Авраам - в Рая, обсъждали възможността да се изпрати душата на Лазар на земята при братята му, за да ги предупреди за мъките в ада. Във втория, живелите много преди Христа пророци Мойсей и Илия беседват с Господа за предстоящите Му страдания. Също така Христос казва на юдеите, че Авраам е видял пришествието Му, очевидно от рая и се е възрадвал (Иоан. 8:56). Тази фраза нямаше да има смисъл, ако душата на Авраам пребиваваше в безсъзнателно състояние, както учат някои сектанти по въпроса за живота на душата след смъртта. Книгата Откровение разказва със своя образен език за това, как душите на праведниците на Небето реагират на събития, които се случват на земята (Откр.5:9).
Всички тези места на Писанието ни учат да вярваме, че дейността на душата действително продължава и след раздялата й с тялото. Освен това Писанието учи, че след смъртта Бог определя за душата място на временно пребиваване в съответствие с това, което е заслужила, живеейки в тялото: рай или ад. Определянето на мястото се осъществява от така наречения "частен" съд. Частният съд трябва да се отличава от "всеобщия", който ще бъде в края на света. "За Господа е лесно в смъртния ден да въздаде човеку според делата му." Сирах. 11:26, също в Евр. 9:27: "И както на човеците е отредено да умрат един път, а след това - съд [...]".
Очевидно съдът е индивидуален. Има основание да се предполага, че в началния стадий веднага след смъртта, попадайки в нови условия, душата се нуждае от помощта и ръководството на своя Ангел-хранител. Например в притчата за богатия Лазар се разказва, че ангелите взели душата му и я отнесли на Небето. Според учението на Спасителя, ангелите се грижат за младенците – за децата (в пряк и преносен смисъл).
Учението на Православната църква за състоянието на душата до всеобщото възкресение е следното:
"Вярваме, че душите на умрелите блаженстват или се мъчат според делата си. Като се разделят с тялото, те веднага преминават или в радост, или в печал и скръб. Впрочем, те не чувстват съвършено блаженство, нито съвършено мъчение, тъй като съвършеното блаженство или мъчение всеки ще получи след всеобщото възкресение, когато душата се съедини с тялото, в което е живяла добродетелно или порочно." (Послание на източните патриарси за Православната вяра, член 18).
Така Православната църква разграничава две състояния на душата в задгробния свят: едно за праведните, друго – за грешниците; рай и ад. Тя не признава римокатолическото учение за средно състояние и чистилище, доколкото в Свещеното Писание няма никакви указания за средно състояние. Също така Църквата учи, че мъченията на грешниците в ада могат да бъдат облекчени или дори премахнати чрез молитви за тях и добри дела, извършени в тяхна памет. От тук и обичаят да се правят литургии с имена на живи и умрели.
Виж също: Св. Писание и Св. Предание за Частния Божи съд, митарствата и Всеобщия Божи съд в края на времената
Приложихме няколко съвременни разказа за прегледа или равносметката на живота, през която преминават някои веднага след разделянето им с тялото. Очевидно, тази фаза има общо с частния съд или с подготовка към него. В житията на светиите и в духовната литература съществуват разкази за това, как след смъртта на човека Ангел-хранител съпровожда душата му към Небето за да се поклони пред Бога. Често по пътя й я заобикалят бесовете с цел да я уплашат и увлекат със себе си.
Въпросът е в това, че според Свещеното Писание, след като са били изгонени от Небето, разбунтувалите се ангели завладели пространство, ако може така да се каже,
между Небето и земята. Затова ап. Павел нарича сатана "княз, господствуващ във въздуха", а неговите бесове "поднебесни" духове на нечестието (Ефес..
6:12, 2:2). Тези поднебесни, скитащи се духове, виждайки душата водена от Ангела я обкръжават и обвиняват в грехове, извършени на земята.
Изключително нагли, те се стараят да я наплашат, за да я доведат до отчаяние и да я завладеят. В същото време Ангелът-хранител ободрява душата и я защитава. От това не следва да се
мисли, че бесовете имат право над човешката душа, тъй като и те самите подлежат на Божия съд. Дързостта им се поощрява от това, че по време на земния си живот душата понякога им се
е подчинявала. Логиката им е такава: "Щом ти постъпи като нас, то и мястото ти е с нас".
В църковната литература тази среща с бесовете се нарича "митарства". От Отците на Църквата за нея говорят свв. Ефрем Сирин, Атанасий Велики, Макарий Велики, Йоан Златоуст и други. Най-подробно развива тази тема св. Кирил Александрийски в "Слово при излизане на душата".
Картинно изображение на този път е представено в житието на преподобния Василий Нови (X в.), в което явилата се блажено починала Теодора разказва какво е видяла след раздялата си с тялото. Повествования за митарствата могат да се намерят и в книгата "Вечните задгробни тайни". Когато се четат тези разкази трябва да се има предвид, че в тях има много образност, тъй като духовния свят съвсем не прилича на нашия.
Подобна среща с поднебесните духове на злобата е описана от К. Икскул, чийто разказ започнахме в
началото. Ето какво се случило, когато два ангела дошли за душата му.
"Ние започнахме бързо да се вдигаме нагоре. И колкото по-високо се издигахме, толкова по-голямо пространство се откриваше пред погледа ми. И накрая то стана толкова голямо и с такива ужасяващи размери, че аз се изплаших, осъзнавайки моето нищожество пред тази безкрайна пустиня. Имаше особености в моето зрение. Първо - беше тъмно, но аз виждах ясно всичко. Следователно зрението ми беше получило способност да вижда в тъмнина. Второ - аз обхващах в полезрението си толкова голямо пространство, което с обикновеното си зрение не бих могъл. Нямах представа за време и не зная колко е продължило извисяването ни. Изведнъж се чу неясен шум и след това от някъде изплува с викове и глъч приближаваща се тълпа от някакви безобразни същества. "Бесове!" – изключително бързо съобразих аз и се вцепених от непознат до тогава ужас. Те ни обкръжиха и с викове и крясъци изискваха да им бъда предаден. Те се стараеха някакси да ме хванат и измъкнат от ръцете на Ангелите, но очевидно не смееха да направят това. Всред отвратителния шум и глъч, подобаващ на външния им вид, аз долавях понякога думи и дори цели фрази.
"Той е наш: той се отрече от Бога" – изкрещяха те в един глас и с такава наглост се втурнаха върху нас, че от страх у мен застина всяка мисъл. – "Това е лъжа! Това не е истина!" – се опомних аз, исках да извикам, но езикът ми се завърза.
Тогава някак си, непонятно как, си спомних незначително събитие от младостта ми, за което не можех и да си спомня по друг начин. Беше свързано с времето на моето ученичество, когато се бяхме събрали при един приятел и разговаряхме за училище. Беседата ни премина към по-отвлечени и по-висши теми, за които и преди бяхме говорили. "Аз изобщо не обичам отвлечените неща – казваше един от приятелите. Мога да вярвам дори и в неизследвана от науката природна сила, т.е. мога да допусна нейното съществуване и без да виждам конкретните й прояви, тъй като тя може да бъде съвсем нищожна или сливаща се с други сили и да се улавя трудно. Но да вярвам в Бога като личност и всемогъщо същество; да вярвам, след като не виждам ясно никъде проявите на тази Личност – това вече е абсурд. Казват ми: Вярвай. Но защо трябва да вярвам, тъй като с еднаква сила мога и да вярвам, че няма Бог? Наистина, може и да Го няма!" – обърна се към мене приятелят – "Може да Го няма" – проговорих аз.
Тази фраза в пълния смисъл на думата беше празнословие. Безрасъдната реч на приятеля ми не можеше да предизвика съмнение относно съществуването на Бога. Аз дори не следих задълбочено този разговор. И ето, оказа се, че това мое празнословие не е изчезнало безследно. Аз трябваше да се оправдавам и да се защитавам от предявеното към мен обвинение … То изглеждаше най-силният аргумент от страна на бесовете. Те като че ли почерпиха от него нова сила и смелост в нападенията си спрямо мене и с неистов рев се завъртяха около нас, преграждайки ни пътя напред.
Тогава си спомних за молитвата и започнах да се моля, призовавайки на помощ тези светии, чиито имена ми идваха на ум. Това не изплаши моите врагове. Жалък невежа, християнин само по име, аз като че ли за първи път си спомних за тази, която се именува Застъпница на християнския род. Моят призив към нея вероятно е бил много горещ. Толкова ужасно се чувставах, че едва си спомних и произнесох нейното име.
Тогава около нас се появи някаква бяла мъгла, която бързо завлече безобразната бесовска тълпа. Тя я скри от очите ми, преди още да се беше отдалечила от нас. Неистовия рев и глъч още дълго се чуваха, но по това, че постепенно отслабваха и заглъхваха аз разбирах, че страшните преследвачи са ни изоставили.
Толкова бях изплашен, че не осъзнавах дали сме продължили полета си по време на ужасната среща или сме спрели за известно време. Аз разбрах, че се движим и продължаваме да се издигаме, когато пред мен отново се разстла безкрайното въздушно пространство. На известно разстояние над себе си аз видях ярка светлина. Тя приличаше на слънчева, но много по-силна. Там, вероятно е царството на светлината. Да, именно царство – пълно владеене на Светлината. Предугаждах с някакво особено чувство онова, което не съм видял още, тъй като там нямаше сенки. "Но как може да има светлина без сенки?" – недоумявах аз със своите земни понятия. И изведнъж ние бързо се впуснахме в сферата на тази Светлина и тя буквално ме ослепи. Затворих очите си и сложих ръце на лицето си, но това не помогна, защото ръцете ми не правеха сянка. А и какво би означавала тук подобна защита!
Случи се обаче, нещо друго. Величествено, без гняв, но властно и непоколебимо от горе се разнесоха думи: "Не е готов!" И след това … нашия стремителен полет нагоре мигновено спря и ние започнахме бързо да слизаме на долу. Но преди да напуснем тези сфери, аз научих за едно удивително явление.
Едва се бяха разнесли думите отгоре и всичко в този свят, най-малката прашинка и атом откликнаха. Като че ли многомилионно ехо повтори тези думи на неуловим за слуха, но разбираем за сърцето и ума език, изразявайки пълно съгласие. И в това единство на волята имаше дивна хармония, а в тази хармония – неизразима възторжена радост, пред която нашите земни очарования и възторзи са само жалък облачен ден. Това многомилионно ехо прозвуча като неподражаем музикален акорд и душата всецяло се предаде на пламенния порив да се слее с тази дивна хармония.
Аз не разбрах истинския смисъл на думите, които се отнасяха за мене, а именно че трябва да се върна на земята и да живея както преди. Мислех си, че ме отнасят в други места и в мен се задвижи плах протест, когато в началото смътно, като в утринна мъгла започнаха да се очертават силуетите на града, познатите улици и моята болница. Приближавайки се към безжизненото ми тяло, Ангелът-хранител ми каза: "Ти нали чу Божието определение?" – и като ми показа тялото, ми заповяда: "Влез в него и се готви!". След това ангелите станаха невидими за мене.
По нататък К. Икскул разказва за завръщането си в тялото, което вече е лежало в моргата 36 часа и как лекарите и целия медицински персонал били поразени от чудото на възвръщането му към живота. Не след дълго К. Икскул отишъл да живее в манастир и завършил своя живот като монах. [Виж пълния текст на руски език тук].
Учението на Свещеното Писание за блаженство на праведните и за страданията на грешните в ада може да се намери в брошурата "За края на света и бъдещия живот" (Мисионерски лист на нашата енория, No47). Какво представлява Небето? Къде се намира? В разговорната реч обозначават Небето "нагоре", а адът – "надолу". Хората, виждащи по време на клинична смърт състояние на ад, неизменно го описват като спускане. Въпреки че "горе" и "долу", разбира се, са условни понятия. Не би било правилно Небето и адът да се считат за различни състояния. Това са две различни места, които не се поддават на географско описание. Ангелите и душите на умрелите могат да бъдат само на едно определено място – Небе, Ад или земя. Ние не можем да обозначим мястото в духовния свят, тъй като той се намира извън "координатите" на нашата пространствено-времева система. Това е пространство от друг характер, което започва от тук и се простира в ново, неуловимо за нас измерение.
Много случаи от живота на светиите показват как това различно пространство "се врязва" в пространството на нашия свят. Така, жителите на остров Еловий видели душата на св. Герман Аляскинский да се възвисява в огнен стълб, а старецът Серафим Глинский видял възходящата душа на Серафим Саровски. Пророк Елисей видял грабването на пророк Илия в небето на огнена колесница. Както и да ни се иска да проникнем "там" с мисълта си, ние сме ограничени от факта, че онези места са извън нашето триизмерно пространство.
Повечето разкази на хора, преживели клинична смърт описват места и състояния, "близки" на нашия свят. Но се срещат и описания на места, напомнящи рая или ада, за които се говори в Свещеното Писание. Например, в съобщенията на д-р Ричи, Бети Малц, д-р Морис Ролингс и други фигурира и ада – "змии, гадини, непоносима смрад, бесове." В книгата си "Завръщане от утре" д-р Ричи разказва случилото му се през 1943 год., когато видял картината на ада. Там привързаността на грешниците към земните желания била неутолима. Той видял убийци, които сякаш били приковани към своите жертви. Убийците плачели и молели жертвите си да им простят, но те не ги чували. Тези сълзи и молби били безполезни.
Томас Уелч разказва как работейки в дъскорезница в Портланд щата Орегон, се подхлъзнал, паднал в реката и бил затиснат от огромни греди. На работниците им отнело часове за да го открият и извадят изпод трупите. Той не давал признаци на живот и те решили, че е умрял. В състояние на временна смърт Томас се оказал на брега на необятен огнен океан. При изгледа на носещи се вълни от горяща сяра той се вцепенил от ужас. Това била огнената геена, която не подлежи на човешко описание. Там, на брега на огнената геена, той разпознал няколко познати лица, умрели преди него. Те всички били вцепенени от ужас пред огромните вълни. Томас разбирал, че няма никаква възможност да се махне от тук. Започнал да съжалява, че по рано малко се е грижил за своето спасение. Да знаеше какво го чака, щеше да живее по съвсем друг начин. Точно тогава забелязал, че от далечината идва някой. Лицето на непознатия излъчвало доброта и велика сила. Томас веднага разбрал, че е Господ и че само Той може да спаси душата му, обречена на гибел. В него се появила надежда, че ще го забележи. Но Господ минал покрай него, гледайки някъде в далечината. "Ето, Той ще се скрие и всичко ще свърши" – помислил си Томас. Изведнъж Господ обърнал лицето си и го погледнал. И това е всичко – само един поглед! Само за миг Томас се оказал в своето тяло и оживял. Още не успял да отвори очи, когато ясно чул молитвите на стоящите около него работници. Години след този случай Томас си спомня с най-малки подробности какво е видял "там". Този случка не е било възможно да бъде забравена. (Тя е описана в книжката "Оrеgоns Аmаzing Мirаclе," Christ fоr thе Nаtiоns, Inc., 1976.)
Пастор Кенет Хегин (3*) си спомня, как през април 1933 г., когато живеел в Макини щата Тексас, сърцето му престанало да бие, а душата му излязла от тялото. "След това аз започнах да се спускам все по-ниско и по-ниско и колкото по-ниско се спусках, толкова по-тъмно и по-горещо ставаше. След това, още по-надолу аз започнах да забелязвам стените на пещери и мъждукането на някакви зловещи огньове – очевидно адски. Най-накрая изригна огромен пламък и ме повлече. От тогава минаха много години, а аз продължавам да виждам пред себе си този адски пламък. Като стигнах до дъното на пропастта, почувствувах присъствието на някакъв дух, който започна да ме води. Тогава над адската тъмнина прозвуча властен Глас. Аз не разбрах какво каза той но почувствувах, че това е гласът на Бога. От силата на този Глас се разтрепери цялото царство на преизподнята, също като есенни листа подухвани от вятъра. В този миг влачещият ме дух ме пусна и като вихър се понесох обратно нагоре. Постепенно земната светлина отново засия. Отново бях в стаята си и скочих в тялото си така, както човек скача в панталоните си. Видях баба си, която ми говореше: "Синко, аз си мислех, че ти си умрял." След известно време Кенет станал пастир в една от протестантските църкви и посветил живота си на Бога. Този случай е описан в брошурата "Моето свидетелство" (4, стр.91).
Доктор Ролингс (1*) посветил цяла глава в книгата си с разкази на хора, които са били в ада. Някои видели там огромно поле на което грешниците без почивка се осакатявали в бойни схватки, убивали и насилвали един другиго. Атмосферата била изпълнена с непоносими вопли, ругатни и проклятия. Други описват места на безполезен труд, където жестоки демони обременяват душите грешниците като ги карат да пренасят тежести от едно място на друго (1*. глава7).
Непоносимостта на адските мъки илюстрират и следните два разказа от православните книги. След дълги мъки един изнемощял човек се примолил на Господа да прекрати страданията му. Явил му се Ангел и му казал: "Греховете ти трябва да се очистят. Господ ти предлага вместо да страдаш една година на земята, за да се изчистиш, да прекараш три часа на мъки в ада. Избирай." Страдащият поразмислил и избрал три часа в ада. След това Ангелът отнесъл душата му в преизподнята. Навсякъде царял мрак, изпълнен с духове на злобата, вопли на грешниците и страдания. Душата на страдалеца изпаднала в невъобразим страх и ужас, но на виковете му откликвало само адското ехо и клокоченето на геенските пламъци. Никой не обръщал внимание на стенанията и плача му, тъй като всички грешници били ангажирани със собствените си мъчения. Страдащият си помислил, че са изминали цели векове и че Ангелът го е забравил, но той се явил и го попитал: "Как си, братко?" – "Ти ме излъга! – възкликнал страдалецът – Не три часа, а много години съм тук в непоносими мъчения!". "Какви години?! – избързал Ангелът – ти си тук само от един час и ще трябва да се мъчиш още два часа." Тогава страдалецът започнал да умолява ангела да го върне на земята и там да страда толкова, колкото е угодно, само и само да се махне от това ужасно място. "Добре, - казал Ангелът, - Бог ще прояви към тебе своята велика милост." Оказал се отново на своята постелка и от тогава насетне с кротост изтърпявал страданията си, спомняйки си адските ужаси, които с нищо не можели да се сравнят (Из писмата на Светогореца, стр.183, писмо 15, 1883г.).
Ето един разказ за двама приятели, единия от които се оттеглил в манастир и живеел свят живот, а другия останал в света и живеел греховен живот. Когато останалия в света внезапно умрял, приятелят му монах започнал да се моли Бог да му разкрие участта на неговия другар. Един ден в лек сън му се явил неговият приятел и започнал да му разказва за ужасните мъчения и незаспиващия червей, който го разяжда. Той повдигнал дрехата над коляното си и се разкрила страшната картина на разяждащия го червей. От раната се разнесла ужасна смрад и монахът се събудил. Той изскочил от килията си, оставяйки вратата отворена. Вонята се разнесла из целия манастир, а монахът, който видял затворника в ада, цял живот не могъл да се освободи от прилепналата към него смрад (Из книгата "Вечни задгробни тайни", издание на манастира Св. Пантелеймон, Атон).
Обратно на тези картини на ужаса, описанието на Небето винаги е светло и радостно. Например, световно известният учен Тома Н. се удавил в басейн когато бил на пет години. За щастие, той бил забелязан, от един от роднините му и го закарали в болница. Когато дошли и другите роднини лекарят им казал, че Тома вече е умрял. Но неочаквано за всички той оживял.
"Когато бях под водата, - разказал той, аз почувствувах, че летя през дълъг тунел. В края му видях Светлина - много ярка и осезаема. Там видях Бог на трон и долу около престола хора или вероятно ангели. Когато се приближих до Него, Той ми каза, че времето ми още не е дошло. Искаше ми се да остана, но изведнъж се оказах в тялото си."
Тома потвърждава, че това видение му помогнало да намери правилния път в живота. Той поискал да стане учен, за да може по-дълбоко да достигне до същността на сътворения от Бога свят. Несъмнено, той постигнал големи успехи в тази насока (7, стр.167).
Бети Малц в книгата си "Аз видях вечността" публикувана 1977 г. описва как веднага след смъртта си, се оказала на чудесен зелен хълм. Тя се изумила, че с три операционни рани, стои изправена и ходи свободно без болка. Над нея – ярко синьо небе, без слънце, но навсякъде светлина. Под босите й крака – трева с непознат ярък цвят, а всяка тревичка като жива. Хълмът бил стръмен, но краката й се движели леко, без усилия. Навсякъде имало ярко оцветени храсти, цветя и дървета. От ляво на нея – мъжка фигура в мантия. Бети си помислила: "Не е ли това Ангел?". Те вървели без да говорят, но тя разбрала, че той не е чужд и че я познава. Тя се чувствала млада, здрава и щастлива. "Аз чувствувах, че имам всичко, което някога съм могла да поискам; ходех там, където винаги съм мечтала да бъда." Тогава пред погледа й преминал целият й живот. Тя видяла своя егоизъм и се засрамила, но чувствала около себе си грижа и любов. Тя и спътникът й се приближили към чудесен сребърен дворец, "но нямало кули". Музика, пеене, тя чувала думата "Иисус", стена от скъпоценни камъни, врата от бисери. Когато вратата за миг се открехнала, тя видяла улица обляна в златна светлина. Тя не видяла никого в тази светлина, но разбрала, че това е Иисус. Поискала да влезе в двореца, но си спомнила за баща си и се върнала в тялото. Преживяното от нея я приближило още повече до Бога. Сега тя обича хората.
Свети Салвий Албийски, галски йерарх от 6-ти век, се върнал отново към живот, след като бил мъртъв по-голямата част от деня и разказал на приятеля си Григорий Турский следното: "Когато килията ми се потресе преди 4 дни и ти ме видя мъртъв, аз бях издигнат от двама ангели и отнесен на най-голямата височина в Небето и под петите ми се виждаха не само тази жалка земя, но и слънцето, луната и звездите. След това ме поведоха през едни врати, сияещи по-силно от слънце и ме въведоха в здание, в което подовете блестяха от злато и сребро. Тази светлина не е възможно да се опише. Мястото беше изпълнено с хора и се простираше във всички посоки, а краят му не се виждаше. Ангелите ми проправиха път през тълпата и влязоха в онова място, към което беше насочен погледът ни, когато се приближавахме. Над това място се рееше светъл облак, по-светъл от слънцето и от него аз чух глас, подобен на много води. След това ме поздравиха някакви същества, едни от тях бяха облечени в свещенически одежди, а други в обикновени дрехи. Тези, които ме съпровождаха ми обясниха, че това са мъченици и други светии. Докато стоях там ме обгърна толкова приятно благоухание, че нямах никаква потребност от храна и вода. После глас от облака каза: "Нека този човек се върне на земята, тъй като той е нужен на Църквата. А аз паднах долу на земята и заплаках. "Жалко, жалко, Господи – казах аз – Защо ми показа всичко това, след като ми го отнемаш?" Но гласът отговори: "Иди с мир. Аз ще се грижа за тебе, докато не те върна обратно на това място." Тогава, плачейки аз се върнах обратно през вратите, откъдето дойдох."
Друго забележително видение за Небето е описано от Андрей, страдащ за Христа селянин живял в Константинопол в 9 век. Веднъж по време на сурова зима св. Андрей лежал на улицата и умирал от студ. Изведнъж той усетил в себе си необикновена топлина и видял прекрасен юноша със светещо като слънце лице. Този юноша го повел към Рая, на третото небе. Ето какво разказва св.Андрей, след като се върнал на земята: "Според Божествената воля аз пребивавах в продължение на две седмици в сладостно видение … Видях себе си в рая и тук се изумявах на неизразимата прелест – многобройни градини с високи дървета поклащащи короните си радваха окото ми, а от клоните им се носеше приятно благоухание … Тези дървета не приличаха на нито едно дърво на земята. Безбройните птици в тези градини бяха със златни, белоснежни и разноцветни крила. Те бяха накацали по клоните на райските дървета и пееха така прекрасно, че сладкото звучене на песента ме унесе … След това ми се стори, че съм на върха на небесна твърдина и пред мене стои един юноша с лице светещо като слънце, облечен в багреница … Когато го последвах, видях висок и красив кръст, подобен на дъга, а около него – огненоподобни певци, които възпяваха и славословеха Господа, разпънат за нас на кръста. Вървящият пред мене юноша, приближавайки се към кръста го целуна и ми даде знак и аз да направя същото … Целувайки кръста аз се изпълних с неизказана радост и почувствувах още по-силно от предишното благоухание. Вървейки по-нататък аз погледнах надолу и видях под себе си нещо като морска бездна. Юношата се обърна към мен и ми каза: "Не се бой, трябва да се вдигнем още по-нависоко" и ми подаде ръка. Когато се хванах за ръката му, ние вече се намирахме над втората твърдина. Там аз видях чудни мъже, излъчващи неизразима по човешки радост …
И ето, вдигнахме се над третото небе, където виждах и чувах множество небесни сили, възпяващи и славославящи Бога. Приближихме се към някаква блестяща като мълния завеса, пред която стояха юноши, приличащи на пламъци … И водещият ме юноша ми каза: "Когато се разтвори завесата, ти ще видиш Владиката Христос. Тогава се поклони пред Престола на Неговата Слава …" И тогава някаква пламенна ръка отвърза завесата и аз, подобно на пророк Исая, видях самия Господ, седящ на престол – висок и превъзнесен, а около Него летяха серафими. Той беше облечен в червена дреха, лицето Му сияеше, а Той ме гледаше с любов. Като видях това, аз паднах пред Него и се прекланях пред Светлия Престол на Неговата Слава. Не съм в състояние да изразя с думи каква радост ме обзе при съзерцаването на лицето Му.
И сега, когато си спомням това видение, аз се преизпълвам с неизразима радост. В трепет лежах пред своя Владика. След всичко това цялото небесно войнство запя предивна и неизречима песен, а после, без да разбера, аз отново се оказах в рая". (Интересно е да се добави, че когато св.Андрей попитал къде е дева Мария, Ангелът му обяснил: "Ти си мислил, че ще видиш тука Царицата? Няма я тука. Тя слезе в бедстващия свят – да помага на хората и да утешава скърбящите. Бих ти показал нейното свято място, но сега няма време, тъй като ти трябва да се връщаш.")
И така, според житията на светиите и разказите в православните книги, душата попада на небето след като е напуснала този свят и е преминала пространството между него и небето. Често този преход се съпровожда от коварните замисли на бесовете. При това, Ангелите винаги водят душата към Небето. Тя никога не попада там самостоятелно. За това е писал и св. Йоан Златоуст: "Тогава Ангелите отведоха Лазар … тъй като душата не отива от само себе си – за нея това е невъзможно. Ако се придвижваме от град в град се нуждаем от ръководител, още повече душата, излязла от тялото и представена за друг живот." Очевидно, съвременните разкази за Светлината и местата с дивна красота предават действително посещение, не само "видения" и "предвкусвания" от разстояние.
Истинското посещение на Небето винаги се съпровожда с явни знамения на божествената благодат: дивно благоухание, чудно укрепване на силите на човека. Например, благоуханието така напоило св.Савелий, че цели три дни не ял и не пил и едва когато разказал за това, благоуханието изчезнало. Дълбокият опит от посещението на Небето се съпровожда от чувство на благоговение пред Божието величие и съзнанието за собственото недостойнство. При това, личният опит от Небето не може да се опише точно, тъй като "каквото око не е видяло, ухо не е чуло и каквото не е идвало на човешки ум, това е приготвил Бог за онези, които Го любят" и също: "Сега виждаме неясно, като в огледало, а тогава ще видим лице в лице" (1Кор. 2:9, 13:12).
Безсмъртието на душата, съществуването на духовен свят и задгробен живот – това е религиозна тема. Християнството винаги е знаело и е учило, че човек е нещо повече от съчетание на химически елементи, че освен тяло, той има и душа, която в мига на смъртта не умира, а продължава да живее и да се развива в нови условия.
За две хиляди години християнството е събрало богата литература за задгробния живот.
В някои случаи Господ разрешава на душите на умрелите да се явяват на техни роднини и познати, за да ги предупредят какво ги очаква в другия свят и да ги подбуди да живеят праведно. Благодарение на това в религиозните книги има достатъчно много разкази относно това, какво са видели душите в онзи свят, за ангели, за козните на демоните, за радостите на праведниците в рая и за мъченията на грешниците в ада.
За последното четвърт столетие са документирани много разкази на хора, преживели клинична смърт. Голям процент от разказите включва описание на това, което хората са видели в близост до мястото на своята кончина. В повечето случаи душите на тези хора все още не са успели да отидат нито в рая, нито в ада, въпреки че понякога са съзерцавали тези състояния.
Както и по древните разкази в религиозната литература, така и съвременните изследвания на лекари-реаниматори потвърждават учението на Свещеното Писание за това, че след смъртта на тялото някаква част от човека (наречете я както искате – "личност", "съзнание", "аз", "душа") продължава да съществува, макар и в съвършено нови условия. Това съществуване не е пасивно, тъй като личността продължава да мисли, чувства, желае и т.н. – както е правила през земния си живот. Разбирането на тази изначална истина е изключително важно, за да може човек да изгради правилно своя живот.
Въпреки това, не всички заключения на лекарите реаниматори следва да се приемат за чиста монета. Понякога те изказват мнения, основании на непълни, а понякога и неправилни сведения. Християнинът трябва на всяка цена да проверява всичко отнасящо се до духовния свят и да го сверява със Св. Писание, за да не се оплете в мрежата на философските умувания и личните мнения на авторите на книги по тази тема.
Главната ценност на съвременните търсения по въпроса за живота след смъртта се състои в това, че те са независими и по научен път потвърждават истината за битието на душата и задгробния живот. Освен това, те могат да помогнат и на вярващия човек по-добре да разбере и да се подготви за това, което ще види непосредствено след своята смърт.
В замяна на християнското учение за спасението на човека в Христа, все повече се разпространява вредното окултно-теософско учение за прераждането. Съгласно древно индуската версия на това учение след смъртта душата временно преминава в астрален план, от където тя се преселва в друго тяло, напр. в растение, насекомо, животно или тяло на друг човек. (Очевидно в този списък следва да се добавят микробите и вирусите, за които древните индуси не са знаели.) При това, тялото в което трябва да се въплъти душата се определя от количеството "карма" или делата – добри или зли, които тя е натрупала в преходния си живот. Ако човек е правил добро, то душата му преминава в по-развито и благородно същество. Ако е живял зле, душата му се наказва да премине в по ниско същество. Процесът на превъплъщение се повтаря до тогава, докато душата напълно се освободи от кармата чрез загубата на всякакъв интерес към живот. Тогава тя се слива с абсолюта (Брахма) или съгласно будизма се разтваря в Нирвана.
Според това учение, както е имало време когато човек не е съществувал, така ще настъпи време, когато него няма да го има повече. Човешкото съществуване е започвало от нисшите същества – растения или риби и ще се развива в свръхчовек. Ето защо, съвременният човек е преходен. Той изцяло се намира във властта на космическите сили, които го влекат към непонятна за самия него цел и ще го приведат в състояние, в което няма да има почти нищо човешко.
При все че има няколко версии на учението за прераждането, на запад е популярна "очовечената" версия. Според нея душата на човека преминава само в тяло на човек – по-благородно или по-малко благородно, но не в нисши жизнени форми. Това учение във всичките му разновидности е в разрез със Св. Писание относно природата и предназначението на човека. Това лъжеучение не се основава на обективни данни в своя полза и е построено върху фантазии. Въпреки това, то привлича към себе си привърженици, тъй като обещава нещо като "безсмъртие" на душата (в примитивен езически вид), а от друга страна, отричайки върховния Съдия над хората и наказанието в ада, освобождава грешника от отговорност и страх от своите неблаговидни постъпки. Логичният извод от това учение е, че дори и да греши много в този живот, то в прераждането си човек ще може да се поправи. След неограничен цикъл от превъплъщения всеки ще стигне в края на краищата до този край, както и останалите – сливане с абсолюта. Разликата е само в количеството на циклите. Освен това, учението за прераждането дава възможност да се обяснят и оправдаят всякакви човешки страсти и дори престъпления. Например, ако хомосексуалист чувства влечение към друг мъж, то е заради факта, че е бил жена в един от "предишните си животи". Ако една жена изневерява на мъжа си, то вероятно любовникът й е бил неин съпруг в някой друг живот и пр.
Освен че това учение е абсолютна измислица, въпреки някои на пръв поглед привлекателни страни, то е изпълнено с ужасен мрак. Първо, какво всъщност се превъпъщава след смъртта на човека? Очевидно това не е душата, която отъждествяваме с нашето "аз". Та нали нашето "аз" се опознава, набира опит, развива талантите си. А тук става така, че целият духовен багаж, който е придобит чрез голям опит и труд се заличава по време на смъртта и човек трябва да се учи от нула в новото си тяло. В момента на превъплъщението неговото съзнание е бял лист хартия. Ако човек страда поради лошата си карма от предишния си живот, той никога няма да може да разбере за какво именно е наказан. Нали нищо не помни. Става така, че той бива наказан за дела извършени в състояние на невменяемост, което е несправедливо и недопустимо в една законодателна система. Освен това, ако всички хора по-рано или по-късно достигнат до една и съща цел, защо е нужно човек да се труди или старае да върши добро? И каква награда се разкрива в нирвана, където няма нито мисъл, нито чувство, нито воля? Теософското учение за прераждането и християнското учение за човека най-остро се сблъскват в разбирането си за личността. Учението за прераждането опразва личността от съдържание. Според него в космическата еволюция има преходно образуване и това не се явява трайно ядро на човешкото същество. В превъплъщенията личността на човека не се запазва. За теософията трайното и запазващото се не е в личността, а в индивидуалността, разбирана очевидно като съвкупност от някакви функции и признаци. Индивидуалността е естествено-биологична категория, образувана в еволюционен процес. От тук следва, че съдбата на човека се определя от космически сили.
Това учение не разрешава проблема с безсмъртието, тъй като не се запазва спомена за предшестващите животи, необходим за личностната цялост. Превъплътеният се оказва друг човек, а може би и не човек, а нещо друго. Теософското светосъзерцание е враждебно на личността и затова враждебно и на човека. Теософският бог е безличен, както е безличен и човека. И божество, и човек, и природа – това са разновидности на абсолюта.
Християнското учение утвърждава точно обратното. Личността е тази, която унаследява вечността. Личността е сътворена от Бога и носи в себе си образа и подобието Божие. Личността не е продукт на космическа еволюция и не подлежи на разлагане или разтваряне в нещо друго. Огромното предимство на християнството пред теософията е именно в това. Според християнското учение човек може постоянно да се усъвършенствува, да влезе в общение с Бога и в някаква степен да се уподоби на Него, но при това той запазва и своята човешка природа. Той не произлиза от нисши форми на космически живот, а е сътворен от един личностен Бог и в това е подобен Нему. Поради това, човек е предназначен за вечен и съзнателен живот.
Учението за прераждането се сблъсква и с християнското учение за изкуплението. Това се вижда ясно от евангелския пример за благоразумния разбойник, който в мига на обръщането си към Христа наследява Небесното Царство (отминавайки индуската карма). Изкуплението извършено от Христа освобождава човека от властта на космическите процеси и от властта на съдбата. То, чрез силата на благодатта дава това, което не може да предложи теософското учение с безкрайните циклични скитания по космическите коридори.
Съвременните разкази за живота след смъртта са ценни с това, че те коренно опровергават окултното учение за прераждането. Действително, във всички случаи регистрирани от лекарите-реаниматори, душата след смъртта продължава да осъзнава себе си в едно с това, което е била в тялото преди смъртта. Ако е искала да се върне в предишния си живот, то това се е случило за да довърши някаква мисия. Срещайки се с душите на умрели роднини, временно умрялата душа ги разпознава като живи личности, а те на свой ред също я разпознават. При всички случаи, душите на умрелите са запазили своето обособено "аз".
Отричайки запазването на личността, учението за прераждането отрича безсмъртието въобще и прави от човека играчка на слепи космически процеси. То е толкова лъжовно, колкото и песимистично.
Но Христос възкръсна! Чрез Неговата сила и ние ще възкръснем с нашите обновени тела за вечен и съзнателен живот! Нему да бъде вечна слава! Амин.
Книги на български език
1. Д-р Морис Ролингс, "Отвъд вратата на смъртта" – 1992 (Maurise Rawlings, Beyond Death`s Door, TN 1978)
2. Пьотър Калиновски, "Преходът, последната болест, смъртта и
после"
3. Кенет Хегин, "До ада и обратно"
4. Архимандрит Серафим (Алексиев), "Беседи за живота след живота" 2 тома
Книги на английски език
1. Rаymоnd А. Мооdy, МD, Lifе аftеr Lifе, Bаntаm Bооks, NY 1978.
2. Rаymоnd А. Мооdy, МD, Rеflеctiоns оn Lifе аftеr Lifе, Bаntаm Bооks, NY 1978.
3. Rаymоnd А. Мооdy, МD,
Тhе Light Bеyоnd, Bаntаm Bооks, NY 1990.
4. Меlvin Моrsе, МD, Clоsеr tо thе Light, Ivy Bооks, NY 1990 (аbоut childrеn whо еxpеriеncеd nеаr-dеаth).
5. Мichаеl Sаbоm, МD,
Rеcоllеctiоns оf Dеаth, Hаrpеr & Rоw Publishеrs, NY 1982. (А sеriоus аnd mеthоdicаl invеstigаtiоn).
6. Кеnnеth Ring, PhD Lifе аt Dеаth, QUILL, Nеw Yоrk, 1982.
7. Меlvin
Моrsе, МD, Clоsеr tо thе Light Ivy Bооks, publishеd by Bаllаntinе Bооks, 1990 ,"To Hell and Back,"1993.
8. Hiеrоmоnk Sеrаphim Rоsе, Тhе Sоul Аftеr Dеаth, Sаint Hеrmаn оf Аlаskа
Brоthеrhооd, Plаtinа, CА., 1980.
9. J. Аnkеnbеrg аnd J. Wеldоn, Тhе Fаcts оn Lifе Аftеr Dеаth, Hаrvеst Hоusе Publishеrs, Еugеnе, Оrеgоn, 1992.
10. Rоbеrt Каstеnbаum, Is
Тhеrе Lifе аftеr Dеаth?, Nеw Yоrk, Prеnticе Hаll, 1984.
Книги на руски език
1. Протопресвитер Михаил Помазанский, Православное Догматическое Богословие. Типография Иова Почаевского, Джорданвиль, Нью-Йорк.
2. Архимандрит Пантелеимон, Вечные загробные
тайны. Типогр. Иова Почаевского, Джорданвиль, Нью-Йорк, 1968.
3. Доктор П. Калиновский, Переход, Австралия, 1985.
4. К. Икскуль, Невероятное для многих, но истинное
происшествие. Типография преп. Иова Почаеского, Джорданвиль, Нью-Йорк, 1959.
5. Монах Митрофан, Как живут наши умершие. Сан Франциско, 1991.
Преводът е направен по Жизнь после смерти, Eпископ Александр (Милеант)
Миссионерский Листок #58
Свято-Троицкая Православная Миссия
Copyright © 2003, Holy Trinity Orthodox Mission
466 Foothill Blvd, Box 397, La Canada, Ca 91011, USА
Редактор: Епископ Александр (Милеант)
Виж също:
www.Pravoslavieto.com