Св. Йоан Максимович
1896 — 1966
Святитель Иоанн (Максимович) Шанхайский и Сан-Францисский чудотворец
St. John (Maximovitch) The Wonderworker, Of Shanghai and San Francisco
Св. Йоан Максимович
1896 — 1966
Относно руската интелигенция на Запад след революцията от 1917 г. св. Иоан Шанхайски и Сан-Франциски пише като очевидец:
"Значителната част от отпътувалата в чужбина руснаци..., принадлежейки към числото на чедата на Православната Църква и определяйки себе си като православни... значително се отклонили от Православието". Някои имали "пренебрежително отношение към постите" и се стремели да съгласуват "правилата и учението на Православната Църква със своите привички и желания", вместо точно обратното – да формират своя християнски мироглед според вековните традиции на Църквата. Св. Йоан не пропуснал да отбележи и малко по-късния духовен подем и възвръщането на интелигенцията към Църквата, но в много отношения първоначалните "изкривявания" не са били преодолени поради това, че "горделивият ум не могъл да се съгласи с това, че досега той е стоял на лъжлив път"
Из интервю на Виталий Чеботар с протойерей Павел Гърбов
Цит. по: "Слова иже Святых Отец нашего Иоанна,
Архиепископа Шанхайского и Сан-Франциского Чудотворца", Москва, 1998, с. 252-254.
Св. Иоан (Максимович)
Светостта е не просто праведност, заради която праведниците се удостояват да се наслаждават на блаженство в Царството Божие, но такава висота на праведността, при която праведните люде дотолкова се изпълват с Божията благодат, че тя изтича от тях и се лее върху всекиго, който общува с тях. Велико е тяхното блаженство, произлизащо от лицезрението на Божията слава. Бидейки преизпълнени с любов и към хората, произтичаща от любовта им към Бога, те са отзивчиви на човешките нужди и на техните молби, и са ходатаи и молители за тях пред Бога.
Такива са били преди всичко старозаветните праведници, освободени от Христа из ада и въведени в рая, и "най-големият сред родените от жена" Иоан Кръстител. Такива после са станали апостолите и техните най-близки приемници. Никой от християните не се съмнявал в светостта им и след кончината им, в повечето случаи мъченическа, веднага започвали да ги почитат и призовават в молитвите си. През време на високия духовен подем в първите векове при гоненията срещу християните се появили и мъчениците. Сама мъченическата смърт е била врата към небесните обители и християните начаса започвали да призовават мъчениците в молитва, като свети угодници на Бога. Чудесата и знаменията потвърждавали тази вяра на християните и били доказателство за тяхната святост. По същия начин по-късно започнали да почитат великите подвижници. Никой не е постановявал да се почитат за светии Антоний Велики, Макарий Велики, Василий Велики, Григорий Богослов, Николай Чудотворец и много други подобни на тях, но и на Изток, и на Запад еднакво ги почитат и светостта им могат да отричат само онези, които изобщо не вярват, че има святост. Ликът на Божиите угодници възраствал непрестанно; по всички места, където имало християни, се появявали и се появяват нови подвижници. Но общият живот на християните започнал да се снижава, духовният пламък взел да гасне, нямало го вече онзи ясен усет за това какво е правда Божия. Ето защо не винаги общото съзнание на вярващите можело да определи кой е истински праведник и Божий угодник. На някои места се появили съмнителни лица, които с мними подвизи отвличали част от паството. Ето защо църковната власт започнала да проверява почитането на светиите, като така тя проявявала грижа да огради пасомите от разни суеверия. Започнали да изследват живота на почитаните от вярващите подвижници и да проверяват разказите за извършени от тях чудеса. Докъм времето на покръстването на Русия вече било установено, че признаването на нов светец се извършва от църковните власти. Онова, което църковните власти постановявали, се разпространявало, разбира се, върху подведомствената й област, ала и по други места обикновено признавали извършеното някъде прославление, макар и да не го внасяли в своите месецослови. Та нали църковната власт просто свидетелствувала за нечия святост. Праведниците ставали светии не чрез постановление на земната църковна власт, а по Божия милост и благодат. Църковната власт просто одобрявала църковната възхвала и молитвеното призоваване на новия светия.
Каква власт трябвало и можело да извърши такова прославление не било точно определено, но при всички случаи това се извършвало от епископ.
Имало и прославления, извършени от висшата църковна власт на цяла една поместна църква и тогава имената на новопрославените светци се внасяли в църковните месецослови на цялата тая църква. Други били прославяни в една или друга местност и постепенно почитането им се разпространявало и по други места. Обикновено прославлението се извършвало на това място, където е живял или страдал подвижникът. Но било е и другояче. Например, пострадалият в София (Средец, България) от турците в 1515 г. юноша от град Кратово Георги бил прославен в Новгород само след 14 години. Независимо от това, че и неговите съграждани го почитали като новомъченик и духовният му отец дори съставил църковна служба в негова чест, те не смеели открито да проявяват почитта си към новомъченика, боейки се от турците; поради това в Новгород, който се намирал в търговски отношения с тези места, по разпореждане на тамошния архиепископ била съставена служба и било турено начало на църковното почитане на мъченик Георги Нови, откъдето то се разпространило по цяла Русия.
Когато пък Сърбия и България се освободили от турското робство, там започнали да използуват съставената в Русия служба, а първоначално съставената в София служба и до днес си остава достояние на библиотеката. През последните два века, когато Русия живяла в слава и благоденствие, прославленията на нови светци се извършвали обикновено по особено тържествен чин с постановление на висшата власт, понякога (ала не винаги) по цяла Русия, а най-вече по местата, гдето имало чудотворни мощи. Но това не променя общия ред в Църквата и ако руският народ под гнета на безбожната власт не може открито да възхвалява и призовава прославения от Бога Божий угодник, то дълг на свободната от безбожния гнет част на Руската църква е да почита всенародно и да призовава Чудотвореца, подобен на светител Николай, почитан днес по целия свят и да моли светия праведен Иоан [Кронщадски] за изправлението на нашия живот и прекратяването на бедствията, постигнали Отечеството ни по неговото пророчество.
Дай Боже да настане този въжделен ден, когато от Карпатите до Тихия океан прогърми: "Величаем те, праведни отче Иоане, и почитаме светата твоя памет, понеже ти молиш за нас Христа, нашия Бог!"
© Превод от руски — "Православна беседа". Архиепископ Иоанн (Максимович). Архипастырь, молитвенник, подвижник. К 25-летию кончины 1966–1991. Издание Западно-Американской епархии
Русской Православной Церкви заграницей. Сан Франциско, 1991 г., сс. 128–130
Архиепископ Йоан Сан-Франциски (Шаховской)
Несъвършенството на човешката душа се проявява в това, че забравя важното и помни суетното; че забравя това, което би трябвало да помни, и помни оновa, което би трябвало да забрави. Поради това можем да запитаме всеки: "Кажи ми какво забравяш и какво помниш, и аз ще ти кажа кой си".
Всички знаем какво значи обида, защото са ни обиждали и сме се обиждали. Без да съзнава, всеки, който обижда, и всеки, който се обижда, наранява себе си, защото се лишава сам от слънцето на любовта. Обиждащият наранява не само душата, но и тялото си: злите чувства пораждат болезнено телесно напрежение, което се отразява на цялостното физическо състояние и дори на обмяната на веществата. Но и обиждащият се не постъпва разумно, като се наранява сам. Би трябвало да се закрием със светлия щит на правдата от обидите и да не им обръщаме внимание.
Обидата бива понякога несъзнавана. Нанасянето на обида произтича от самата гордост, от желанието да унизиш, от отмъстителността и злобата, от славолюбието, завистта и егоизма или просто от душевна нечувствителност и нравствено безчувствие. Обикновено най-безочливо обижда хората работодателят (индивидуален или колективен: организация, институция, държава), експлоатирайки ги не само икономически, но и нравствено. Експлоатацията може и да не е свързана с някакви чувства на неприязън, тя може да бъде просто нравствено безчувствие, приемане на другия като средство. Такъв подход понякога се оправдава с най-възвишени мотиви. Например, съвременните бездушни социални планирания, които въобще не забелязват живия човек, се кичат с хуманни фрази. Смъртно обиден за човека е и самият утилитарен материалистически подход към безсмъртната човешка душа (както свързваната със самоцелни наслади представа за щастие е обидна за човешката свобода). Откритие на съвременността са и опитите да се обижда и самия Бог и вярата (като се изписва святото име с малка буква или годината на рождението Му се обявява за анонимно начало на "нова ера", започваща неизвестно от какво). Но Бога, приел цялото човешко естество без да приеме греха, човек може да обиди още по-малко, отколкото съзвездието Орион или Лебед. Бог страда като човек, но не се обижда като човек. Хулителите нанасят обида само на живота си.
Чувство за справедливост и състрадание обаче може да има и материалистът, въпреки неговите материалистически теории. Като човек, невярващият може да притежава изострено нравствено чувство. А се случва и обратното: сърцето на вярващия в Бога да се изпълни (срещу духа на тази вяра ) с алчност и безсърдечие. Както "неверието" на невярващия може да се окаже само на върха на езика му, така и "вярата в Бога" се оказва понякога на върха на езика на вярващия. Вярата в Бога не е теоретическа декларация. Човек обижда човека със своята зла (или не достатъчно добра) воля. И всички тези безчислени "молекулярни" обиди, цялото наше лично и обществено зло, пораждат в света онези буреносни облаци на конфликтите, войните и душевни осакатявания, от които се гърчи цялото човечество и поради които може би, ще бъде изтребено.
В предишни времена в името на вярата в Бога царе и народни водачи са обиждали невярващите (или вярващи не като тях самите). Сега в много страни на света невярващите обиждат вярващите. На човека обаче е казано: Знаеш заповедите: не прелюбодействай, не убивай, на кради; не лъжесвидетелствай; не обиждай… (срв. Марк 10: 19). Но ако злото е станало и обидата е пусната на свобода - трябва да й се противопоставят търпение и внимание - "необидчивост". В преодоляването на злото влиза и преодоляването на обидчивостта.
Ние, хората, твърде лесно се обиждаме един друг. И още по-лесно се обиждаме. Обиждаме се дори ако никой не ни обижда. Понякога просто ни се иска да се почувстваме обидени и в това се проявява порочната човешка инфантилност и нашето участие в това зло. Детето понякога иска да се разплаче не защото майка му го е обидила, а просто защото внезапно сладко му се е приискало да се почувства (и най-вече да се покаже) обидено. Това е просто душевна незрялост. Ако се поддава на такива желания, човек може да остане такъв през целия си живот.
Активният егоист обижда, пасивният - се обижда. Обидите на активните и обидчивостта на пасивните егоисти много объркват живота ни. Изходът от тези състояния е само един - към духовната свобода: да не обиждаме никого и да не се обиждаме никому.
Превод: Михаил Шиндаров
Виж също:
www.Pravoslavieto.com