Размишления за свещеническото служене
Размишления за свещеническото служене
Част трета. За свещеническото служене
† Сливенски митрополит Иоаникий
1. За да бъде някой допуснат до изповед, трябва преди всичко да е християнин, кръстен и миропомазан в светата Православна Църква, да вярва положително и твърдо в Господа Бога тъй, както вярва и учи светата Православна Църква. Не може свещеникът да изповядва католици, нито такива, които принадлежат към протестантските секти. Католиците могат да бъдат изповядвани и причастявани от православен свещеник само след като са преминали в лоното на св. Православна Църква чрез специално отричане "от Латински ереси" (вж. Великия требник), а протестантите – след отричане от своите заблуди и след миропомазване.
2. На второ място пастирът-изповедник трябва да знае как да постъпи, ако при него се яви на изповед човек, който заявява, че не вярва в Бога. Общо правило е да не бъдат допускани до изповед хора, които предварително заявят, че не вярват в Бога. Митрополит Антоний допуска в известни случаи изповед и на атеисти, като дава в няколко страници съвети за събеседване с такива, за да бъдат уж убедени и възвърнати към вярата1. Това трябва да има място във всяко друго време, но не и през време на изповедта. Предполага се, че този, който е дошъл да се изповяда, е дошъл при Бога: "А без вяра не е възможно да се угоди Богу, защото оня, който дохожда при Бога, трябва да вярва, че Той съществува" (Евр. 11:6). Така че, ако се случи за изповед при свещеника да се яви човек, който заявява, че не вярва в Бога, или пък от предварителните въпроси е проличало, че се колебае силно във вярата в Бога, такъв човек свещеникът трябва любезно да помоли да дойде при него в друго време, ако желае сериозно да говори по въпросите на вярата. Защото, щом едно лице не вярва в Бога, той сигурно не вярва и в съществуването на душата, – тогава каква ще е тая "изповед"? Разбира се, ако свещеникът разполага в тоя момент с достатъчно време, ако не го чакат други за изповед, и ако е извън храма и извън богослужебно време, той може и веднага да поговори с такъв човек; но ясно е, че това вече няма да бъде тайнство изповед, а ще бъде просто събеседване. В изповед ще се превърне то, след като невярващият заяви, че вече вярва и че искрено се кае за прегрешенията си.
3. По същия начин трябва да постъпи свещеникът и с хора, които му изповядат, че в Бога, но не вярват в Господа Иисуса Христа, или в някоя от догмите за Богочовешката личност на Спасителя, или в чудесата Му, или в Църквата, или в тайнствата, – поради това, че не знаят Словото Божие, или че изобщо не са просветени в истините на вярата. В какъв Бог ще вярва един християнин, щом не вярва в Господа Христа? Защото вярата в християнския Бог Отец не би била никаква вяра в Него без вярата и в Неговия Син Господ Иисус Христос и в Светия Дух, както и в цялото домостроителство за спасението на човешкия род. За съжаление има такива случаи, когато християни идват за св. Причастие не по собствено убеждение, а само за да спазят една семейна традиция, т. е. "за хатъра" на някого от домашните си. Такива свещеникът в никакъв случай не бива да остави да приемат св. Причастие, защото това ще бъде "за съд и осъждане" както на тях самите, така и на небрежния пастир, дори в по-голяма степен. Такива хора затова именно са си останали лоши християни, защото и друг път са били пускани да минат така безконтролно. Но свещеникът-изповедник трябва да изисква един минимум вяра и един минимум знание на веровите истини, и без тоя минимум да не оказва никому снизходително изключение. Свещеникът трябва да изисква от всички, които ще приемат св. Причастие, да посещават службите в храма и да слушат подготвителните беседи, които ще го въведат в Истините на вярата. Тогава той няма да има през време на изповедта подобни недоумения. Изискването да се усвоят основните истини на вярата, което пастирът ще предяви към всеки от своите богомолци-причастници, играе огромна възпитателна роля; ако няма такова изискване, ако не е този контрол, мнозина ще си останат такива, каквито си са, колкото и да са блестящи беседите и проповедите през време на подготовката. За такова проконтролирване трябва да бъде използвана и самата изповед, за да се види, какво е усвоено. И най-добрите по душа родители няма да дадат добро възпитание на децата си, ако не следят за възпитанието на децата си и не искат от тях на всяка цена да се отказват от лошите привички и на всяка цена да насаждат добри. И напротив, понякога твърде скромни наглед в реалните си възможности родители, чрез подходящ контрол, чрез смислено изискване, чрез непропущане нито един случай на въздействие, дават прекрасно възпитание на своите деца. Такъв трябва да бъде и свещеникът-изповедник: чрез изповедта, станала задължителна за всички, малко по малко той ще изкоренява лошите навици, невежеството и лекомислието и ще насажда истинска религиозна просвета.
Ето най-главните истини на вярата, с които трябва да е запознат всеки православен християнин.
а) Има Един истински, вечен, всемогъщ, премъдър, всеблаг Бог, Който всичко е сътворил, всичко поддържа и управлява, за всичко се грижи и от окото на Когото нищо не може да се укрие.
б) Бог е един по същество, но Троичен по Лица: Бог Отец, Бог Син и Бог Дух Свети; всяко от тия Три Лица има същата власт, същата слава, същата безначалност, същата благост. Но всяко едно от Тях си има и Своите индивидуални, присъщи само Нему белези: Отец е нероден, Син се ражда безначално и предвечно от Отца, а Дух Свети изхожда предвечно и безначално от Него. Но трите лица на Св. Троица не образуват три Божества, а са един Бог, тъй както трите основни прояви на човешката душа – ум, чувство и воля не образуват три души, а една душа.
в) Второто Лице от Св. Троица, Син Божи, Господ Иисус Христос, заради спасението на човеците е станал човек, като се е въплътил по непостижим начин от Пречистата Дева Мария, със силата и действието на Светия Дух. Първият човек – Адам, наруши Божията заповед и с това падна, биде отхвърлен от лицето Божие и осъден на трудове и мъки. Вторият Адам – Господ Иисус Христос (1Кор. 15:45-47), със Своя живот на земята, със Своите страдания, кръстна смърт, погребение, слизането в ада, възкресението, възнесението и изпращането на Св. Дух, е изкупил всички грехове на падналото човечество и му е уредил начин на спасение, за което е осно вална земята светата Си Църква.
Който християнин няма вярата, ако ще само в една от тия истини за Иисуса Христа, например: ако не вярва, че Той е роден безмъжно, че е Богочовек, че е вършил чудеса, че е проповядвал самата истина като безпогрешен Учител-Бог, че е възкръснал, че се е възнесъл, че е изпратил Св. Дух, че ни е изкупил от греха и вечната смърт, – неговата вяра не е пълна, той няма едно от предварителните необходими условия и не бива да бъде допуснат до св. Причастие.
Например на изповед едно лице заявява на свещеника, че не вярва, че Христос е възкръснал (за съжаление, има понякога и такива "християни"!), макар иначе да не възразява против другите догми на вярата. Свещеникът ще извърши голям грях, ако допусне такъв да приеме св. Причастие. Защото, ако Христос не е възкръснал, тогава цялата наша вяра е празна работа (1 Кор. 15:17). Пък и какво ще е това "причастие" с тялото и кръвта на умрял и невъзкръснал човек? Явно е, че вярата на такъв "християнин" е една нелепост и че такъв не бива да се причастява, докато не бъде излекуван. Какво, тогава, трябва да прави свещеникът? – Той ще трябва да употреби словесни средства, за да възроди вярата на такъв един християнин, да го доведе до искрено покаяние за заблужденията му и след като това бъде постигнато, да го допусне и до светата Чаша.
г) Православната Църква е единствената носителка и пазителка на истинското, неповредено от човеци, учение на Христа Спасителя; тя е единствената притежателка и разпоредителка на спасението в Христа; тя е стълб и крепило на истината, дом на Живия Бог; в нея Дух Свети премъдро е устроил всичко и всичко ръководи към спасение. Затова, който не е в Православната църква, той не е в Христа, той не е християнин; комуто Църквата не е майка, нему и Бог не е Баща. Пребивавайки в Църквата, макар и грешни и недостойни, ние се намираме в Ноевия ковчег, в който имало и нечисти животни, и се спасяваме, подобно на тях, от потопа на греха, – при условие, че не напущаме тоя спасителен ковчег – Църквата, че я слушаме, че искрено се стараем да изпълняваме нейните наредби, и че от това в нашия духовен живот има известен напредък.
Следователно, който християнин няма тая вяра в св. Православна църква като единствена носителка на спасението в Христа, той не отговаря на едно от важните предварителни условия и не бива да бъде допущан до св. Причастие, преди пастирът, чрез словесно увещание, да е събудил и укрепил тази вяра в него.
Освен това, всеки православен християнин трябва да знае основните заповеди на Църквата, както и молитвите: "Отче наш", "Светий Боже", "Христос воскресе", "Богородице Дево", на "Ангела хранител", тропара на светията, чието име носи, Символа на вярата ("Верую"), Десетте Божии заповеди, Евангелските блаженства, както и основните събития от земния живот на Спасителя, главните Му притчи и чудеса, записани в св. Евангелия, защото във всичко това се съдържат ония задължения, които Господ изисква от всеки вярващ в Него човек.
д) Човек е сътворен с безсмъртна душа и свободна воля. Той свободно пада в греха и затова е отговорен за него. Всеки извършен от човека грях трябва да бъде изкупен, за всеки грях е необходимо наказание, за да бъде изкупен. Господ Иисус Христос е претърпял наказание за всички грехове на човечеството и по силата на това нам се прощават, в Негово име, всички грехове, стига ние искрено да се разкаем за тях, да ги изповядаме пред законно ръкоположен православен свещеник и да обещаем, че с Божия помощ няма вече да ги повтаряме.
Следователно, който християнин не вярва, че Господ Иисус Христос ни е изкупил от греха и че е дал на Църквата Си пълномощието да прощава в изповедта греховете; също така, който няма упованието, че греховете ще му бъдат простени, щом искрено ги изповяда, такъв няма предварителните условия за приемане благодатта на Божията прошка чрез покаянието и неговата изповед не може да бъде действителна. Тоя, кой то е дошъл да се изповяда, непременно трябва да знае, че Господ Иисус Христос е умилостивение за нашите грехове (1Иоан. 2:2), че Той е наш Изкупител и че няма грях, който Той да не прости, щом за него се при нася искрено покаяние. И тук пастирът ще трябва да положи труд, за да увещае човека и да го настави както трябва, преди да го допусне до Гос пода.
Ето, това са най-елементарните, сбито изложени, предварителни условия, необходими за допускане до изповед. Ако православните християни не знаят всичко това, а такива са повечето от нашите християни-причастници – то те са длъжни да го научат, за да могат подир туй да постъпват тъй, както Църквата учи. Защото как човек може да живее богоугодно, ако не знае изискванията на вярата, или как може добре, душеспасително да се изповяда, ако не знае, що е изповед, от Кого и за какво е установена тя и как трябва да се отнасяме към нея?
Разбира се, във всички тия случаи, когато ще бъде необходимо свещеникът да отказва св. Причастие, той трябва да прави това с голяма кротост, като старателно обясни на лицето защо го прави. Кротостта е винаги убедителна. Тя може да спечели даже неукрепналия още в истините на вярата християнин.
Тук трябва да кажем, че незнанието на догматическите истини на вярата не е и не може да бъде абсолютна пречка, за да бъде човек добър християнин или на това основание да му се отказва св. Причастие. Ние говорим тук не толкова за незнание, колкото за неверие в учението на св. Църква. То е съвсем друго. Един прост християнин може да не знае много неща от вероучението на Църквата или от Словото Божие, но когато свещеникът му ги говори, той ги приема с благоговение, приобщава своята вяра към вярата на Църквата, тогава когато невярващият чрез неверието си отпада от тая вяра.
Пастирът ще трябва преди всичко, в цялата подготвителна работа, да търси и постига вяра и благоговение и чак на второ място познания. Значи в случаите, когато пастирът срещне искрена вяра, макар и да не вижда в тая вяра много познания, той не само може, но и трябва да даде св. Причастие. Ала на всяка цена той трябва да получи от изповядващите се, особено ако те са млади хора, обещанието, че ще се постараят за следния път да научат нещо от ония догми и молитви, които трябва да знаят. А в случаите, когато вярата липсва, макар и да има познания, както се каза, отлагането на св. Причастие е необходимо. Ако ни какви увещателни събеседвания не помогнат, не събудят вярата, тогава само по себе си се разбира, че лицето е отпаднало от вярата и от Църквата и в такъв случай и дума не може да става за изповед или причастяване.
Много са недоуменията, в които често пъти изпада свещеникът-изповедник, понякога дори и най-опитният. В това няма нищо за чудене, защото изповедта е една от най-трудните умствено-душевни работи. Ако, според признанието на великия душепастир св. Григорий Богослов, духовно да ръководиш човека, това най-хитро и изменчиво същество, е изкуство на изкуствата и наука на науките2, то тая трудност многократно се увеличава именно при извършването на тайнството изповед, гдето пастирът се среща с най-разнообразни характери, разбирания, настроения и обстоятелства и дето поради това е нужна голяма духовна опитност, голямо внимание и умение.
Нека тук разгледаме най-важните недоумения на изповедника, които изникват у него по време на изповедта било поради неговата собствена неопитност, било поради неумението на вярващите да се изповядват.
1. Каза се, че едно от най-важните качества на изповедта, за да бъде тя действена, това е нейната пълнота. Изповедта трябва да бъде пълна и подробна, т. е. каещият се трябва да изповяда всички грехове, каквито помни и знае, за които още не се е каял. Пълнотата на изповедта изисква не само един общ израз: "Много съм грешен", или "Грешен съм във всичко"; тя изисква, щото грехът, който е извършен, да бъде назован такъв, какъвто си е, за да се открие точното състояние на душата.
Архиепископ Платон казва, че "свещеник, който би се задоволил само със заявата на каещия се, че той е грешен във всичко, би съгрешил тежко"3. Защото как един лекар може да помогне на един болен, ако на въпроса на лекаря: какво и къде го боли, отговаря: "Болен съм", или "Всичко ме боли"? Или как един граждански съд би издал решение по едно дело, ако не е формулирано и доказано деянието по вид, място и време? Така изповедникът не може да направи нужната преценка и да каже своята отсъда за един покайник, ако той не му изповяда определено своето духовно състояние. Ето защо свещеникът трябва да знае, че изповед, при която има само едно общо признание на грешност, е непълна и неопределена и може да бъде недействителна.
Става дума, разбира се, за изповед на хора, които за пръв път ще се изповядат. Там, гдето едно лице се е изповядало на свещеника, като му е открило всичките си грехове, в последващите изповеди на същото лице свещеникът няма да иска повторно изповядване на вече изповяданите грехове. Така и лекарят, след като е прегледал болния и му е поставил точната диагноза, няма повторно да го разпитва за признаците на бо лестта, щом няма основание да се съмнява в нещо друго.
Но как трябва да постъпи свещеникът, ако той има достатъчно обективни основания да се съмнява в искреността и пълнотата на една изповед, когато за него е явно, че лицето крие греховете си? Да го пусне ли тъй? Но това би било грях, това би значило духовният лекар сам да способства на греховността на своя духовно болен!
Нека чуем един поучителен пример! Разказва свещеник:
"През дните на Великия пост изповядвах в храма пред иконата на Спасителя. Отдалеч група жени чакат своя ред. Зад тях чака познат на мене старец. Забелязах, че някои от жените го поканиха да се изповяда преди тях, за да не чака, като стар. Но той отказа да се възползва от това и се отдръпна още по назад. Разбрах, че той иска да остане последен. Вероятно искаше да каже при по-спокойна обстановка нещо важно. От опит зная, че мнозина от тия, които имат по-големи грехове и се стесняват да ги изповядат, винаги остават последни на изповедта.
Една след друга минаха и се изповядаха всички чакащи жени. Пристъпи и старецът. Когато го подканих да си каже без стеснение всичко пред Господа, каквото е сгрешил, за да не си излезе от духовната лечебница неизцерен, той започна изповедта си плахо, изповяда някои несъществени грешки, и изведнъж заключи:
– Това е, друго нямам!
Разбрах, че лукавият в последния момент е изиграл своята нечестива роля; той сигурно е нашепнал на ухото на бедния грешник: "Не се ли срамуваш да кажеш големия си грях, който никой не знае?"
Не пуснах аз стареца! Как можех да го пусна, когато за мене беше явно, че той е жалък пленник на врага на своето спасение? Обясних му как сатаната цял живот ни омотава в мрежата си и с какви хитри доводи ни погубва. Та дори и на старост, когато, вече пред зиналия гроб, искаме да направим усилие да се отскубнем от него, той всячески гледа да ни задържи! Предразположих го и го накарах да изповяда това, за което беше дошъл. И той наистина изповяда тогава един свой тежък грях, таен от него повече от 50-60 години! По такъв начин, благодарение на моето настояване, изповедта стана пълна и завърши благополучно."
Ако този старец не е бил предразположен от свещеника към пълна изповед, явно е, че последната е щяла да бъде опорочена и безрезултатна.
2. Еднакво строго и заедно с това отечески мъдро трябва да се отнесе свещеникът-изповедник и към ония покайници, които не само че не говорят за никакви свои грехове, но имат и невежествената дързост да заявят, че въобще нямат такива, че са праведни, че са чисти и изправни пред Бога, че "не са грешили нищо"! Трудно е за свещеника да вразуми такъв един човек в момента на изповедта, затова той непременно трябва още в подготвителните си беседи да предупреди такива, че в никакъв случай не бива да казват, че нямат грехове, защото това звучи просто кощунствено. Какъв християнин ще е и какво правилно мнение ще има за себе си оня, който на изповедта ще има смелостта да каже, че няма грехове, когато и най-лошият християнин трябва да знае догматическото и фактическо положение, че няма човек, който да е без грях, че Един е свет и безгрешен – Богочовекът Господ Иисус Христос, а ние всинца много грешим! (Иак. 3:2)
И тъй, какво да прави свещеникът с такива християни? – В никакъв случай не бива така да ги оставя, защото ще извърши заедно с тях смъртен грях, но на всяка цена трябва да ги убеди да признаят, че са грешни. За тая цел той трябва да им зададе няколко въпроса относно това как живеят с домашните си, роднините си, съседите си; също така какви молитви знаят; целта на тия въпроси ще е от отговорите само по себе си да излезе, че човекът има грехове по отношение на ближните си, и затова се и моли със задължителните за всички християни молитви: "помилуй нас", "и остави нам долги наша", и т. н.
Трябва да се има предвид, че една част от тия, които заявяват, че нямат грехове, правят това не от убеденост, че действително нямат такива, а просто от глупаво стеснение. Такива много лесно могат неусетно чрез странични въпроси да бъдат доведени до изповед и сами да признаят, че имат грехове.
3. Много по-мъчно е с другата категория "праведници", които действително се мислят за такива. Тук само строгост няма да помогне. Но понеже и снизходителността също така може да бъде още по-вредна, тогава остава само едно средство: пастирът горещо да се помоли да му бъде изпратена особена благодатна помощ да разреши трудния случай. За тая цел той може да остави лицето да се яви повторно при него в края, след изповедта на всички изповядващи се, за да може по-спокойно и по-надлъжко да поговори с него. А през това време Бог по невидимите Си пътища ще се докосне до сърцето на грешника и ще го направи по-податлив за покаяние и изповед. Ако свещеникът има в помощ неколцина християни или християнки, те биха могли именно през това време да поговорят с въпросния човек и да упражнят върху него благотворно влияние. Всичко това, разбира се, трябва да се върши с такт и умение, за да дава добри резултати.
4. От задължението за пълна и подробна изповед могат да се освобождават християните в случаите, когато някоя външна опасност налага да се бърза: например при тежко болен, който всеки момент може да умре, при корабокрушение, при тежко раждане, пожар, сражение и други. В такива случаи е достатъчно, ако покайниците изразят своята искрена вяра в Бога, своето дълбоко покаяние и желание да се причастят със светите Христови Тайни.
5. Ако се случи на един изповедник да изповяда лице, езика на което не знае достатъчно добре или дори никак, в случай на непознаване нравственото състояние на покайника или на съмнение в него, свещеникът, с негово съгласие, може да си послужи с преводач. Последният, преди да почне изповедта, трябва да даде обещание, че ще запази изповедната тайна. Ако покайникът не е съгласен да има преводач, изповедта не може да се състои.
6. Ако се изповядат неми и глухонеми, които не знаят да четат и пишат, те се освобождават от подробна изповед, стига поведението им да не буди явно съмнение. Обаче ако знаят да четат и пишат, те са длъжни да направят подробна писмена изповед.
7. Писмената изповед не само при глухонеми, но и при нормално говорещи хора, които обаче са отделени с големи разстояния от своите изповедници, е напълно редна и в историята на Църквата нерядко се е практикувала. В много манастири монасите ежедневно правели писмени изповеди. Великият старец Варсануфий не приемал никакви други изповеди, освен писмени, както и писмено отговарял, понеже той не пускал никого в килията си. При него ходел само игуменът авва Серид, който носел изповедите и донасял отговорите. Писмени изповеди приемал и св. Теодор Студит (50-то писмо). За писмена изповед говори и св. Йоан Лествичник (Лествица, 4:39). От отговорите на авва Варсануфий, които той давал на въпросите на своя духовен син авва Доротей и на други монаси, е съставена цяла книга, една от редките по своята духовна висота книги в Православната църква ["Руководство к духовной жизни"].
В житията на светиите също така имаме примери на писмена изповед (напр. Житие на св. Василий Велики, 1 януари).
В по-ново време, когато животът поради развитието на техниката е по-сложен и по-бърз, нуждата от писмено общуване между духовния отец и неговите духовни чеда става понякога наложителна, понеже чести са случаите, когато старецът и послушникът са пространствено разделени и не могат лично да се срещнат; тогава изповедта се праща писмено и отговорът също се получава писмено. Все пак тази писмена изповед трябва да се практикува рядко, като изключение, и да не се въвежда в правило, защото с нея може лесно да се злоупотребява5.
8. Трябва да се знае, че писмената изповед в никакъв случай не бива да бъде анонимна. Анонимната изповед не е изповед. Например един свещеник получава от непознато лице писмо с приблизително следното съдържание: "Извършил съм тия и тия грехове. Понеже свещеникът в моята енория, или свещениците в моя град ме познават и по ред съображения не искам да се изповядвам на тях, правя това пред Вас. Моля да ме развържете от тия грехове. Целувам десницата Ви, грешен раб Божий… Иван, или рабиня Иванка". Повече нищо. Нито фамилия, нито адрес. Такава изповед е недействителна. Изповедникът може да не познава лично човек, който му се изповядва писмено, и може да приеме неговата изповед, но изповядващият се трябва да даде за себе си достатъчно ясни сведения: име, фамилия, местожителство, занятие, възраст, семейно положение и някои други, от които да се види, че не се крие зад лъжливия срам и не лукавства пред Бога. Анонимният покайник не може да получи отговор от своя духовен отец, следователно остава без разрешение на греховете си.
9. Понеже изповедта може да бъде опорочена и по вина на свещеника, главно чрез небрежно слушане, бързане и даване разрешение без изслушване, налага се да си правим самонапомняне, че делото, което извършваме през време на изповедта, е свято и високоотговорно и да си налагаме търпение и строго отношение към себе си. Такова напомняне често си прави великият пастир отец Йоан Кронщадски.
"Когато изповядваш, казва той, не жалей себе си, не бързай, не се нервирай, не оскърбявай идващите при теб деца. Казвай си: за мене е удоволствие подробно да изповядвам моите духовни чеда, овците на моя Господ. С туй аз принасям най-приятна жертва на моя Господ, Който е положил за нас душата Си, и принасям велика полза на самите духовни чеда, пък и на себе си, защото доброволно изпълнявам своето важно дело и имам спокойна съвест"6.
10. Особено търпеливи, любвеобилни и мъдри трябва да бъдат изповедниците в случаите, когато един грешник не може да се откаже от греха и няколко пъти подред дохожда да изповядва все един и същи грях. Здравите нямат нужда от лекар, но болните, и особено тия, които са придобили навик в греха. Архиепископ Платон съветва изповедниците да прилагат в такива случаи следните средства за духовно лекуване:
а) Да възлагат на болните от грях някои особени молитвени упражнения и правила, например да ги заставят в течение на деня, доколкото е възможно, да произнасят по-честичко кратки молитви: "Боже, бъди милостив към мене грешния! Господи помилуй! Господи, не ми давай да умра без покаяние! Господи, помогни ми да победя изкушението!"
б) Да напомнят на поробените от греховния навик християни, че Бог всичко вижда, винаги е над тях и, макар да е дълготърпелив, очаквайки тяхното изправление, може внезапно да ги порази през време на греха, както това се е случвало с мнозина.
в) Едно от най-добрите средства да се предпази човек от повторение на греха е често да се изповядва, и то на един и същи духовник; духовният отец трябва да внуши на такъв, щото той сутрин да моли Господа да го запази през деня, а вечер да Го моли да го запази до сутринта, като за това измолва и благодатната помощ на Св. Богородица, на Ангела-хранител и на всички светци.
г) Свещеникът трябва да увери боледуващия от грях християнин, че неговото често дохождане на изповед не само че не му досажда, но напротив, доставя му особено утешение, – не по причина на нещастието на грешния, но поради готовността му незабавно да приеме божественото лекарство след всяко падане в грях. Необходимо е да се внуши на такъв християнин веднага да идва при свещеника за изповед, без да чака ново падение, защото всяко заболяване огорчава Бога, радва демоните, усилва греховната страст, намалява силата на покаянието, отслабва волята и може неочаквано да свали в ада. Колкото по-болен е един човек, толкова по-голяма потребност има той от по-често показване на лекар.
д) Особено трябва изповедникът да се пази от изрази и действия, които биха тикнали грешника в бездната на отчаянието. Макар и да чуе от грешника за пети и десети път, че той пак е извършил някой тежък грях, свещеникът не бива никога да дава вид, че положението е непоправимо. Напротив, той трябва да посреща духовния си пациент с винаги подновяваща се готовност да лекува и да внушава надеждата, че всичко може да бъде поправено. В никакъв случай духовникът не бива да казва на грешника: "Понеже ти не преставаш да грешиш, безполезно е да идваш при мене. Отсега аз отказвам да бъда твой отец и да те изповядвам!" Това би било най-голямо безразсъдство! Как може духовникът да забрани на каещия се да идва при него, щом той още пада в грях и има, следователно, нужда от сериозно лекуване?
Вярно е, положението на грешното чедо не може да не причини скръб на духовника. За последния не може да не бъде тежко да вижда, че лекарствата, които са били полезни за мнозина други, в случая се оказват безполезни. При такава безуспешна изповед свещеникът може да бъде изкушен дори да помисли: дали не ще е по-добре да го отпратя без прошка, просто да го изгоня? – Макар и с привидно добра цел, едно такова действие никога не може да бъде оправдано от гледище на общоприетата старческа практика в Православната църква, почиваща изцяло на принципа на евангелското безкрайно милосърдие. Защото тоя, когото ти, духовниче, може би, считаш по-нататък за непоправим и недостоен за състрадание, Бог го е търпял, и не само Го е търпял, но с благодатта Си го е довел при тебе, въпреки многото душевни трудности да се върне пак при тебе отново тъй окалян! Бог е бил оскърбен и го е търпял, а нима ти, който с нищо не си оскърбен, не бива да го потърпиш още малко? Св. Йоан Златоуст казва: "Щом дяволът никога не се отчайва в желанието си да постигне нашата погибел, но непрестанно я очаква, то нима ние трябва да се отчайваме в спасението на нашите братя?
Можем ли да получим оправдание, щом като, когато дяволът тъй се старае за нашата погибел, ние не употребяваме повече старание за спасе нието на нашите братя, като знаем, че Бог е наш помощник?".
Когато пред изповедника се съберат желаещи да се изповядат, необходимо е той да отправи към тях следното кратко увещание:
"Възлюбени в Светаго Духа чеда, добре е, че сте пристъпили към св. покаяние, защото тук като в духовна купел ще умиете греховете си и с небесното лекарство ще бъдат излекувани вашите смъртоносни рани. Само се постарайте да се съкрушите сърдечно и да се изповядате искрено!
Нищо не укривайте и нищо невярно не прибавяйте, но както сте направили нещо и го помните, тъй го изповядайте. Защото укриването на греха е душепагубна измама, а прибавянето – смъртоносна клевета. Заради тия двете няма да бъдат простени и другите ви изповядани грехове. И понеже не се извършва на дело светото тайнство, поради посочената причина, ражда се нов смъртен грях. Не бива да укриете поради срам ни един грях... да не укриете нещо и от страх...
При изповедта не се оправдавайте, а изобличавайте сами себе си! Откривайте своите грехове, а не чуждите!
Не ми казвайте имената на ония лица, които са съгрешили с вас, защото това е зло излагане на другите! Само своите грехове изповядвайте, но не като в обикновен разговор, а със сърдечно съжаление и с добро намерение да се пазите занапред от подобни съгрешения. Защото без това покаянието не може да бъде действително, истинско.
Като нагласите така сърцето си, въздайте слава на Господа! Изповядайте сами против себе си своите беззакония пред мене грешния, та, като получите прошка, да се освободите от греховните връзки, да се очистите и духом да се излекувате с Божията благодат" (Из Великия требник).
Самото изповядване на вярващите трябва да започне с прочитането на посочените в Требника молитви, включително и молитвата: "Ето, чеда, Христос невидимо стои"... Това прочитане може да стане общо пред всички присъстващи.
След това свещеникът подканва да се отдалечат всички, като започва поотделно да повиква християните за изповед. А след изповедта над всеки изповядал се той чете поотделно тайно-извършителните молитви: "Господи, Боже на спасението на Твоите раби" и "Господ и Бог наш Иисус Христос"...
Най-добре е каещите се сами да казват греховете си кратко, ясно, изчерпателно. Но ако те не знаят какво да казват, изповедта може да се проведе във форма на разговор. Изповедникът трябва да пита дали християнинът друг път се е изповядвал и кога, дали е кръстен в Православната църква, дали вярва твърдо в Господа, дали съзнава своята греховност, дали се кае искрено за своите грехове, дали е извършил особено тежки грехове и кои, дали има твърдо намерение да се поправи и дали се надява на Божието ми лосърдие.
Въпросите могат да се задават или по реда на греховете, изложени по десетте Божии заповеди или в двайсетте митарства [Виж Житието на св. Василий Нови, 26 март, бел.авт.; Виж също Въпроси при изповед на Православни Християни, бел.ред.]
През време на изповядването свещеникът, колкото и да е уморен, не трябва в никакъв случай да прояви нетърпеливост, отегчение, безразличие към дошлия пред него, а да се старае да бъде към всекиго ласкав, любвеобилен и бащински загрижен за спасението му. Суровостта и небрежността на духовника заключват сърцата на вярващите. Напротив, ласкавата обноска и съчувственото отношение ги отключват.
Ако изповядващият се пожелае сам да изложи греховете си, свещеникът не бива да го спира и прекъсва. Това може да направи само в случай, че вярващият се отклони към предмети, които не се отнасят до изповедта, или пожелае да съобщава имената на съучастниците в греха си, или почне да разказва за добродетелите си, вместо да изповядва грехопаденията си, или лукаво гледа да се изплъзне от подробна и отчетлива изповед, като само в общи фрази загатва някои свои грехове. Свещеноизповедникът с такт и мъдрост може да прекъсне в такъв случай неправилния ход на изповедта, да доведе духовното си чедо до истинско покаяние и правилно изповядване на греховете.
Свещеникът трябва да проявява голяма разсъдителност при преценката на греховете и тяхната тежест. Но той не бива да разчита само на своето умение, опит и знания; той трябва през време на изповедта често да издига душата си към небето и да се моли да му даде Бог разум и мъдрост правилно да преценява греховното състояние на идващите при него и да ги наставлява успешно в пътя на спасението. Той трябва да се моли не само за себе си, но и за изповядващите се, да ги предразположи Бог искрено да се покаят.
Според Булгаков, като казва на каещите се, че Христос невидимо стои тук, за да приеме изповедта им, свещеникът трябва със собствения си пример и благоговейно държание да покаже, че сам той чувства присъствието Божие. Безстрашието и неблагоприличното поведение на свещеника във време на изповедта действа разрушително върху душите на каещите се. И когато слуша и пита, и при увещанията, и при наставленията, и при мъмренията духовникът е длъжен всякога да проявява богобоязливост, кротост и нежна любов, подходяща за ученика на Вечната Любов, в името на която той извършва над грешника съда на съвестта. Свещеникът не бива ни при изповедта, ни след нея да бъде горд, суров и тежък за своите духовни чеда. Той не трябва да употребява ни една рязка дума там, дето може да подейства с ласкавост. Ако каещият се открие някое свое странно и нечувано престъпление, то и тогава свещеникът не бива да показва изумление, ужас или някакво отвращение, не бива да се кръсти и да възклицава, че никога не е допускал у свои енориаши такива грехове, за да не доведе каещия се до отчаяние, смущение и до такава забърканост, че да не може отпосле сам да му помогне. Напротив, свещеникът е длъжен да запази пълно спокойствие, което предразполага към по-голяма откровеност, и чак към края на изповедта да обясни, но с кротост и мъдрост – колко са тежки греховете на изповядалия се и колко много той трябва да се кае пред Бога. Разбира се, към изобличението той трябва веднага да прибави елемента на Любовта Божия и да събуди надеждата във великата небесна милост.
Свещеникът трябва да помни, че сам той е грешен и че е поставен да бъде не съдия на каещите се, а само свидетел на тяхното покаяние, че грешникът пред Бога едничкия съгрешава (Пс. 50:6) и че от Него получава прошка (Марк. 2:7), че той, свещеникът, е само слуга, определен да служи на човешкото спасение (2 Кор. 4:5), оръдие, чрез което действа Бог. Свещеникът трябва да помни, че неговата власт е духовна, а не светска, че тя се състои в служене на другите, а не в господаруване (Мат. 20:25-27), че затова той трябва да служи на Господа и на човеците "с голямо смирение и много сълзи" (Деян. 20:19) "за съзидане, а не за разстройване" (2 Кор. 13:10), че той трябва, по съвета на св. ап. Павел "с кротост да наставлява противниците, та дано Бог им даде покаяние, да познаят истината и да се освободят от примката на дявола, който ги е живи уловил, за да изпълняват волята му" (2 Тим. 2:25-26). Свещеникът не трябва да се гордее с властта си на изповедник, а да се моли Богу за изповядващите се и да скърби за тях ден и нощ, докле се изобрази в тях Христос (Гал. 4:19) [С. В. Булгаков, пос. съч., стр. 1015-1016, бел.авт].
Св. Григорий Нисски поставя така високо идеала на пастира-изповедник, че влага в устата му такива съвети към каещия се:
"Пролей пред мене горки и обилни сълзи, та и аз да съединя моите сълзи с твоите: приеми свещеника за съучастник в своята скръб... Свещеникът толкова се съкрушава за греха на тогова, когото има като син във вярата, колкото е скърбял Иаков, когато е видял (окървавената – в ск. м.) дреха на Иосифа" [Цит. у митр. Макария, пос. съч., стр. 436, бел.авт].
Ето какъв трябва да бъде образът на свещеноизповедника. Най-добър изповедник е онзи, който се топи от съчувствие към каещите се и с любов лекува раните им. В житието на св. Амвросий Медиолански, този велик учител на Църквата и стълб на православието, се разказва, че той, когато някой отивал при него да изповядва греховете си, сам толкова сълзи проливал над каещия се, че е събуждал съкрушение и у жестокосърдечните и ги е довеждал до умиление и до сълзи [Жития, 7 декември, бел.авт].
Добрият изповедник трябва да обича еднакво всичките си духовни чеда. Той не бива в никакъв случай да прави разлика между богати и бедни, образовани и прости. Всички трябва да му бъдат еднакво мили [Срв. С. В. Булгаков, пос. съч., стр. 975, бел.авт]. Към по-влиятелните и силните, изповядали тежки грехове, той не трябва да проявява неуместна благост и недопустима снизходителност до потъпкване на Божиите заповеди и църковните канони. Щом забележи у някого, та бил той и най-знатен човек, гордост и неразкаяност, може на общо основание да му наложи епитимия и да го лиши от св. Причастие, докато този се разкае. Разбира се, налагането на епитимията трябва да стане с мъдрост, любов и такт. И обратното – към бедните и смирените той не бива да проявява неуместна суровост и грубо пренебрежение. "Нали сиромасите на света избра Бог да бъдат богати във вяра и наследници на Царството, обещано от Него на ония, които го обичат!" (Иак. 2:5).
Щом свещеникът забележи у някой, макар и презрян от всички и унизен в очите на обществото, човек голяма вяра, дълбоко разкаяние, жива надежда и любов към Бога, той трябва да погледне на това смирено същество като на голямо Божие духовно съкровище и с бащинска загриженост да го подпомага в спасението на душата.
Свещеникът трябва да проявява не само любов, но и мъдра строгост, когато нуждата наложи това. Той е длъжен да употребява лекарства според болестта. Целта е спасението на душата. Ако някой дълбоко се съкрушава и искрено се кае, свещеникът не бива с тежка изобличителност да се отнася към него, за да не го доведе до отчаяние. А ако някой нагло греши и не проявява покайно настроение, такъв трябва да бъде силно раздрусан и сплашен със Страшния Божий съд!
Много важно е свещеникът да внимава да не би да развърже от грехове някой, който по-преди се е изповядал при друг духовник и от него е бил свързан с епитимия; защото
"по църковните правила, никой не може да го разреши, освен който го е запретил, с изключение само ако се докаже, че това запрещение е неправилно. В последния случай обаче правото на разрешението се предоставя на архиерейската власт, която е по-висока от оная, която има наложилият това запрещение (Ап. пр. 32; I Вс. 5; Ант. 6); впрочем, изключение в този случай може да стане само за опасно болните" [Митр. Мелетий, пос. съч., стр. 303, бел.авт.].
Няма каноническо запрещение за миряните да си избират духовник [С. В. Булгаков, пос. съч., стр. 967, бел.авт.]. Ако някой чувства по-голямо доверие в даден свещеник или очаква от него по-голяма полза за душата си, може свободно да отиде при него [Срв. Проф. прот. Хр. Димитров – Изповед и душепастирство, трета част, стр. 36, бел.авт.]. Но веднъж избрал него, той не бива да го напуща и да отива лекомислено при друг. Честото сменяне на духовниците не принася полза, а пречи на правил ния духовен растеж.
Що се отнася до свещеноизповедниците, те трябва да внимават да не приемат на изповед чужди духовни чада, които от срам избягват да се изповядат при своя пастир, понеже не са се отказали от греховете си, за които често са били мъмрени. А има и такива миряни, които искат да минават в очите на своя пастир за добри и затова при него изповядват най-незначителните си грехове, а при друг свещеник изповядват тежките. Затуй свещеникът трябва преди всичко да разпита за причините, поради които мирянинът сменя изповедника си и, ако не се окажат тия причини сериозни и достатъчно уважителни, той трябва след подходящо наставление да отправи вярващия към неговия досегашен изповедник [С. В. Булгаков, пос. съч., стр. 975, бел.авт.] .
Основно правило е, че изповедта е лична, тайна и поединична. Никога, под никакъв предлог, свещеникът не трябва да допуска да се изповядват наедно няколко души – били те възрастни или деца [Митр. Мелетий, пос. съч., стр. 304, бел.авт.] .
Изповедта трябва да става в храма (някога се е извършвала в притвора на храма (Карт. 52) пред иконата на Спасителя, кръста и Евангелието. Изповед в дома на свещеника или на друго място се допуска като изключение (Пак там, стр. 304) .
При задаване на въпросите изповедникът трябва да се съобразява с възрастта, пола, образованието, духовното настроение на изповядващия се, както и с това, при какви обстоятелства е бил извършен грехът. Защото обстоятелствата могат да увеличат или да намалят тежестта на греха. Свещеникът е длъжен да разбере в какво състояние каещият се е извършил греха – дали при афект, в един миг, дали при силна неочаквана изненада, или след дълга подготовка, подир дълго размисляне, по предварително скроен план. По това следва да се определи вината на съгрешилия. Не е без значение и това – много пъти ли е бил повтарян някой грях, или се е случил само веднъж. За рецидивистите духовният лекар трябва да употребява по-силни лекарства.
Макар че има въпросници, по които могат да се разпитват каещите се, много е трудно да се определи какви въпроси да се задават във всеки отделен случай. Тук се дава възможност на пастира да прояви своята мъдрост, подготвеност, съобразителност и умение. Той трябва особено много да се пази да не съблазни с неуместни въпроси душата на вярващия, да не го оскърби и отблъсне чрез своята нетактичност, да не го пита за пороци, за които този няма и понятие, и да не му подскаже поради несъобразителност грехопадения, които още при изповедта биха смутили душата му и отпосле дълго биха занимавали въображението му.
Такт, мъдрост, благоразумие, целомъдрие, страх Божи, бащинска любов и искрена грижа за спасението на душата – ето най-важните качества на пастира в процеса на изповедта.
Когато свещеникът пита възрастни дали са извършили някои грехове против целомъдрието, не бива да навлиза с греховно любопитство в интимния им живот, а трябва да се стреми само общо да разбере греха, за да може да определи епитимия и да даде съвет. Празното любопитство в тоя случай може да се окаже гибелно за душата както на свещеника, така и на изповядващия се. Свещеникът не бива да разпитва за имена на съучастниците в греха, да не се домогва чрез изповедта да узнава неща, които интересуват него лично, а да потиска тая своя слабост – любопитството, да застане над човешките си немощи и да гледа на изповедта като на велико свещенодействие. Грубото наименование на греховете от плътско естество с техните улични имена е крайно пакостно. Деликатността в тоя случай е задължителна.
Сам изповедникът трябва да се бори с изкушенията във време на изповедта, особено ако изповядва млади жени. Той е длъжен да събуди в душата си страх Божи, понеже дяволът не дреме, а гледа да разруши делото на спасението. Свещеникът не бива с нищо да послужи за съблазън, а да внимава над всяка своя дума и движение, като прибягва често през време на изповедта към молитвата. Ако свещеникът прояви някаква слабост, настъпва същинска духовна катастрофа, последиците на която не могат да се измерят.
Ако изповядващият се, макар че е решил всичко да си каже, в момента на изповедта почувства силно стеснение и не смее да разкрие душата си, свещеникът трябва да го предразположи с благи думи към откровена изповед, като му напомни, че и той, свещеникът, е човек и разбира човешките немощи и че ако мирянинът нещо съзнателно укрие, двоен грях ще има. На грешниците с твърдо и студено сърце духовникът трябва да показва секирата на Божия гняв, която лежи при корена на безплодното дърво (Мат. 3:10). На склонните към малодушие и отчаяние той трябва да припомня великото Божие милосърдие, което нееднократно е засвидетелствало, че не иска смъртта на грешника, а неговото обръщение, покаяние и вечно спасение21.
Когато изповядващият се даде вид, че всичко вече си е казал, пастирът е длъжен непременно да го запита дали има още нещо на съвестта си, дали не е забравил някой свой важен грях и дали от срам не скрива нещо съзнателно. Ако няма нищо такова, свещеникът трябва да даде на духовното си чадо съобразно с изповедта му кратко наставление, като при това го ободри и поздрави с искрено сърадване за решимостта му да скъса с дявола и да тръгне по нов, светъл път.
Свещеникът трябва да се пази да не превръща изповедта в източник на материални доходи, за да не се получи нещо като извращенията с индулгенциите в Католическата църква, т. е. "плати, и ще ти се простят греховете". Най-добре е духовникът да изповядва без пари, тъй както без пари и причащава своите духовни чада. Иначе, ако той каже: "Без пари няма прошка на греховете", ще внесе дълбоко разочарование в душите на пасомите си.
Изповедта завършва с прощаване или задържане греховете на изповядващия се съобразно с това, как се той кае22. Ние поменахме вече по-рано, че свещеноизповедникът има власт не само да прощава, но и да задържа греховете на своите духовни чада. Естествено, той не бива в никакъв случай да върши това произволно, ръководен от интерес или от чувство на симпатия или антипатия, а съгласно с установените църковни правила и съобразно спецификата на греховете.
Има грехове, които са завладели изцяло волята на човека и са се превърнали в порочна привичка. Те принадлежат към смъртоносните грехове (Рим. 6:12-16). При тях лекуването е по-трудно. Има и такива грехове, с които човек се бори, желаейки да ги победи. Те са по-леки за изкореняване. Свещеникът трябва да различава точно естеството на изповяданите му грехове. Ако му се изповядват грехове на немощ или на незнание, той може веднага да ги прощава. Ако му се изповядат смъртни грехове, но с дълбоко съкрушение и с твърда решителност те да не се повтарят вече, той може и тук да прочете разрешителните молитви. Но ако грешникът се признае в тежки прегрешения, с които той се е сродил и от които не може или не иска да отстъпи, то по-добре е неговите грехове свещеникът да остави известно време без прощаване, за да възбуди у него страх, искрено разкаяние или отвращение към греховния живот23.
Не се полага развързване от греховете чрез прочитане на разрешителните молитви в следните случаи:
а) ако някой лицемерно, или бездушно и формално се изповядва, без да показва каквото и да било съкрушение или съжаление за извършените грехове;
б) ако някой изповядва, че прелюбодейства или блудства, но не дава обещание, че ще се постарае да се откаже от този грях (Вас. Вел. 84 пр.);
в) ако някой е във вражда с някого и не желае да се помири;
г) ако някой е взел чуждо и не иска да го върне, макар че може да стори това;
д) ако някой всява с поведението си обществена съблазън и не иска да се вразуми;
е) ако някой не приема наложената му епитимия.
Самопонятно е, че при задържането греховете на неразкаяните грешници свещеникът трябва да се ръководи само от желанието да бъде полезен на недостатъчно разкаялия се. Той трябва да му каже, че прощаването на греховете на недостойни и допускането им до св. Причастие е тежък грях и за свещеника, и за мирянина; че от повърхностното покаяние, последвано от формално разрешение, няма никаква полза; че неопростеният сега, като си отиде вкъщи, трябва дълбоко да се размисли над поведението си и когато осъзнае ужаса на греховете си и реши да скъса с тях, той може да дойде и чрез искрена изповед да се примири с Бога; но че дотогава не е възможно нито полезно да му бъде дадена прошка. Накрая свещеникът може да подкани недоразкаялия се още веднъж към искрено покаяние, т. е. към отказването от блудния грях, към прекратяване на враждата и прощаване от сърце. ...
Названието "епитимия" е гръцко. То означава наказание, което изповедниците, като духовни лекари, налагат на някои от каещите се християни за доизлекуването им от техните нравствени недъзи. Тия "наказания", давани за укрепване на волята в борбата с греха, биват обикновено: пост (извън задължителния за всички християни), молитва (извън ежедневното правило), поклони, ходене в храма на всички служби, по-усърдно четене на Словото Божие, раздаване на милостиня и други добри дела, пътуване до свети места и отлъчване от св. Причастие. Крайната мярка е отлъчване от Църквата 25.
Правото за налагане на последното наказание не принадлежи на свещениците. То е предоставено само на епископите 26.
Епитимиите, макар по форма да се наказания за църковни престъпления, сиреч за грехове, казани на изповед, по своята същина нямат значение на изкупителен подвиг, а са само мерки изправителни, педагогически, вразумителни, лекуващи, бащински, в смисъла, в който ни говори за това Словото Божие: "Господ наказва, когото обича" (Евр.12:6); "От Господа се наказваме, за да не бъдем осъдени заедно със света" (1 Кор. 11:32).
Епитимиите, следователно, съвсем не са наказание в собствения смисъл на думата, както учи Римската църква. Тя смята, че всеки грешник, който се е изповядал, непременно трябва да понесе едно временно наказание, за да даде удовлетворение за греховете си пред Вечната Правда Божия (Тридентски събор, засед. ХIV, гл. 8). Това е съвсем погрешно. Епитимиите не са и не могат да бъдат откуп, заплащане, още по-малко възмездие или отмъщение за греховете. Един е Изкупителят и едно е удовлетворението за нашите грехове – Господ Иисус Христос: "И Той е умилостивение за нашите грехове, и не само за нашите, но и за греховете на цял свят" (1 Иоан. 2:2).
Епитимиите не са необходими за прощаването на изповяданите грехове.
Св. Василий Велики казва, че Бог Отец, като е решил в предвечния съвет на Св. Троица да изпрати Своя Единороден Син за изкуплението на човешкия род, предварително е простил греховете на всички, които биха се покаяли27. Затова при цяла редица случаи на изповядани грехове няма нужда и не се налагат никакви наказания. Последните се налагат само при някои грехове като лекарство, като "духовна диета"28, за доизлекуване на последствията от греха.
Нека обясним това с един пример.
Ловец преследва едно животно и пуска стрела, напоена с отрова, която се забива в тялото на животното. Стрелата започва да изпуска отровата, от която животното неминуемо ще умре. Но една мощна ръка изтръгва стрелата и с това спасява животното от явна смърт. Раната, обаче, причинена от стрелата, зее и онази част от отровата, която е попаднала в раната, продължава своето разрушително действие. Необходими са грижи и лекуване, необходими са мехлеми, превръзки, противоотрови за пълното оздравяване. Ето това са епитимиите. Стрелата на греха, забита от завистника дявол в естеството на падналото човечество, ловко е изтръгната от Изкупителя Господа Иисуса Христа, и вместо вечното осъждане, което очакваше Адамовите внуци, на вярващите в името на Иисуса е дадена възможност отново да станат чада Божии (Иоан. 1:12).
Ние ставаме участници в изкуплението, което Господ извърши за нас, чрез вярата в Него, изразена в кръщението и покаянието. Този, който за извършени грехове след кръщението се е покаял и изповядал, е освободен от наказанието за своя грях, от угрозата да попадне в ада, от вечното осъждане. Но трябва да се знае, че известна отрова от всеки извършен грях почти винаги остава в нас дори и след най-съкрушителната изповед. Тази отрова, това е обикновено привичката, която в повечето случаи има голяма сила върху покаялия се и изповядал се вече грешник. Това трябва да знае както всеки грешник, който е решил да скъса с греха си и да се покае чрез изповед, така и всеки свещеник-изповедник, който изслушва чужди грехове и се натоварва с тежката задача да лекува паднали.
Блудникът, който е блудствал и след това в изповед дълбоко се е покаял, е развързан и освободен от вечното осъждане за своя грях. Но това не го предпазва от бъдещи съгрешавания, защото в него е останала отрова, т. е. известен придобит навик, който неминуемо ще го изкушава и отново може да го повали. Затова той непременно има нужда да бъде по какъвто и да било начин подкрепен в борбата с този грях за в бъдеще. За него е крайно нужно да носи известна епитимия, която да му действа покайно, както и да бъде поставен в такива условия на живот, квартира, хора, разговори, ядене и пиене и т. н., които да не го съблазняват, а да го предпазят от едно ново падение в този страшен смъртоносен грях. Иначе, прошката, която той е получил при покаянието си, ще отиде напразно. Ето великият смисъл на епитимията!
Както един медик ще е лош лекар, ако се задоволи само с поставяне на диагнозата, с установяване на болестта, без да даде наставления за лекуването, така и свещеникът няма да постигне изправлението на грешника, ако не му наложи известна епитимия и не даде съвети как да се бори в бъдеще с греховните изкушения. Свещеникът е длъжен при налагане на епитимията да предупреждава, че дяволът не дреме, а ще се старае още повече да изкушава изплъзналия се от ноктите му, за да го провали, и че затова покайникът трябва сега двойно повече да внимава върху себе си, за да не би изпъденият бяс на греха да се завърне в почистеното свое предишно жилище със седем други още по-зли от него бесове, и последното състояние на човека да стане по-лошо от първото (Мат. 12:43-45).
Има случаи, когато от гледище на педагогическото въздействие е съвсем наложително употребяването на епитимии. Ето по-важните от тия случаи:
1. Ако някой не разбира, че е голям грехът му и затова често го е вършел, чрез епитимията ще му се отворят очите, за да види тежината на своя грях.
2. Ако някой по силата на навика пада в прежните си тежки грехове, разумно наложената епитимия може да го предпази от нови съгрешавания.
3. Ако някой се бори с някоя своя слабост, но без успех, епитимията ще го подкрепи във волевите му усилия и той чрез нея по-лесно ще се поправи, отколкото без нея.
4. Ако някой, макар и да не е извършил големи грехове, поради своята особено чувствителна съвест се мъчи от спомена за тях, наложената епитимия може да успокои съвестта му29 .
Свещеноизповедникът не бива от чувство на деликатност да проявява безкрайна снизходителност при изповедта на някои свои духовни чада, понеже това няма да бъде от полза за тях. Той трябва да помни, че хората, дошли на изповед, сами жадуват за епитимии. Обременената им от грехове съвест не се успокоява, докато те не получат някакво наказание.
Ето един класически пример от древността.
Авва Даниил, презвитер в големия общежителен манастир "Скит" в Египет, бил веднъж пленен от варвари. Той прекарал в плен две години, докато някой си богат християнин го откупил. След известно време варварите пак нападнали манастира и отново взели Даниил в плен. Подир шест месеца той успял да избяга. Пленен трети път, той бил жестоко изтезаван. При такива условия той хвърлил камък върху своя мъчител и го убил. Варваринът умрял, а Даниил избягал.
Не намирайки покой на съвестта си, той отишъл в Александрия и се изповядал на архиепископ Тимотей. Архиепископът му казал: "По-добре щеше да бъде, ако беше претърпял: Бог, Който те е избавил два пъти, можеше да те избави и тоя път; впрочем, ти не си извършил убийство, защото си убил не човек, а звяр." Архиепископът му разрешил греха и не му назначил никаква епитимия.
Недоволен от това, авва Даниил отишъл в Рим при папата. Но и той му дал същия отговор и го оставил без епитимия. Пак недоволен, Даниил отишъл в Цариград, но и Цариградският патриарх не му дал епитимия. Недоволен и от него, Даниил се завърнал в Александрия и си рекъл: "Тоя, който е извършил убийство, трябва и сам да бъде убит!" С тия думи той отишъл при управителя и му казал: "Аз се скарах с един човек и, увлечен от гняв, ударих го с камък, от което той умря; моля те да бъда съден и осъден на смърт, та временното наказание да ме избави от вечното."
Затворили го в тъмница. Подир тридесет дни му дошъл реда за разпит. Когато управителят го изслушал, веднага го освободил и му казал: "Отивай си, отче, и моли Бога за мене: съжалявам, че си убил само един, а не шест!" Тогава старецът си рекъл: "Надявам се на човеколюбието Божие, че ще ми бъде простено убийството. Отсега давам обещание на Христа да прислужвам през всички дни на живота си на един прокажен за извършеното от мене убийство." И той веднага намерил и взел един прокажен. Никой не знаел за това, защото прокаженият бил настанен във вътрешното отделение на килията му, в което никой не влизал.
Веднъж дошъл при него един от учениците му. Случило се тъй, че старецът оставил отворена вратата за вътрешното отделение. Той бил там и прислужвал на прокажения. Последният нямал ръце, и тялото му било изгнило от рани. Авва Даниил му давал с ръката си в устата да яде, но понеже устата му била покрита отвътре с рани, той не можел да дъвче, и част от храната излизала от устата му: това, което излизало, авва Даниил го взимал и изяждал. Ученикът, като видял чудния подвиг на своя старец, прославил Бога, че му е дал такава любов30 .
Безспорно, имайки предвид назначението на епитимиите, те винаги трябва да бъдат съразмерни с качеството и свойствата на изповядания грях, та да могат действително да лекуват, а не да дават обратни резултати. В никакъв случай не бива за всички грехове да се налага една и съща епитимия, например, какъвто и да бъде грехът, да се налагат поклони, както някой си фелдшер за всички видове болести давал винаги само аспирин, с което причинявал повече вреда, отколкото полза. Епитимията трябва да бъде според човека и според греха.
Още св. Иоан Кръстител давал различни съвети в това отношение на разните категории хора, които дохождали при него да му се изповядват (Лук. 3:10-14). Разглеждайки това място от Евангелието, св. Йоан Златоуст казва:
"А как можем да сторим (плодове, достойни за покаяние)? Като вършим противното (на вършените досега грехове). Например, ти си похищавал чуждото? Занапред давай и своето! Ти дълго време си блудствал? Сега се въздържай и от своята жена в известни дни. Привиквай към въздържание! Ти си оскърбявал и даже си биел всекиго, когото си срещал? Занапред благославяй ония, които те обиждат, и прави добро на ония, които те бият. За нашето излекуване не е достатъчно само да извадим стрелата, но е нужно още да поставим и лекарство на раната"31 .
По силата на това, за да бъде една епитимия напълно ефикасна, тя трябва да отговаря на всички условия у даден покайник. Не може на един телесно болен грешник да се предпише пост, нито на един беден, да раздава милостиня. Също така не може на един в напреднала възраст да се наложи дългосрочно отлъчване от св. Причастие.
Ето как постъпил един изповедник с някой си старец, който изповядал, че блудствал на млади години.
"Гледам – казва свещеникът, – грехът голям; човекът десетилетия бил духовен мъртвец и сега едвам можа да каже греха си; покаянието му е още слабо, колебливо. Но като разсъдих, че напредналата му възраст е пълна гаранция за това, че грехът няма да се повтори – той беше вече на 86 години! – дадох му веднага разрешение и още на другия ден го причастих. Не го оставих, обаче, съвсем без епитимия: за да създам в него съкрушение от това, че грехът му е много голям, наложих му една малка условна епитимия, – понеже, поради възрастта си, не беше годен нито за поклони, нито за пост, заповядах му да окаже една парична помощ на едно бедно дете. Старецът получаваше пенсия и имаше някакви странични доходи. Той с радост даде обещание, че ще изпълни епитимията си. И я изпълни."
Крайната цел на изповедта и на налаганите епитимии е да събуди вярата, да се подсили упованието в Божията милост, да се създаде съкрушение за миналите грехове, което да предпази от бъдещи съгрешавания, както и да се изгради твърда решимост да не се повтарят вече тези грехове, а да се заменят те оттук нататък с дела на любов. Колко мъдрост, тактичност и обич се иска от свещеника, за да дава такива съвети и да налага такива епитимии, които да не тежат, а да радват, да не обременяват, а да облекчават, да не възбуждат ропот, а да умиротворяват съвестта.
В един стар български ръкопис от ХVII в., пазен в нашия църковен музей, неизвестен български духовник в едно напътствие към свещениците из поведници дава следния мъдър съвет:
"Когато дойде при тебе за изповед грешник силен във вярата, налагай със спокойна съвест по-тежко наказание, за да изгориш греха. Когато каещият се е колеблив във вярата, налагай умерен канон. Ако той е съвсем слаб във вярата и клони към отпадане от нея, не му налагай никакъв канон, а ти пости вместо него!"
Каква чудна разсъдителност имал този неизвестен духовник.
Същият свещеник, който разказва случая с горния старец, разказа и следното:
"Преди години, един мой енориаш, женен човек, редовно посещаваше богослуженията. За неговото постоянство в храма, аз много го обикнах. Любезно го поздравявах и винаги гледах да го заприказвам. Но той плахо отминаваше и отбягваше това. Не му се сърдех, защото го отдавах на благоговейна стеснителност. То, обаче, се дължало на друго: грях разяждал душата му.
При една изповед той призна, че преди да се ожени, с лоши другари ограбил незначителни вещи от някакво манастирче в техния край. Това страшно много го измъчвало и той със сълзи се разкайваше. И най интересното – сам молеше да му се наложи някакво наказание. Предположих, че той се е изповядал на друг свещеник, който е бил крайно снизходителен и му е дал разрешение, без да му наложи епитимия. Така излезе.
Преценявам греха му – мисля, грехът много голям – светотатство! Но имаше пълно разкаяние, и още по-важното – твърда решимост да не се повтаря никога! При наличието на тези обстоятелства, пастирът може със спокойна съвест да не наложи никаква епитимия и да разреши греха. Това можех да направя и аз, но съобразих и следното: човекът е още млад; има опасност грехът скоро да се забрави и да се създаде чувството, че пак може да се съгреши и отново чрез една само изповед пак да се прости. Освен това, неговата съвест, която трепереше от съзнанието, че грехът е тежък, не би се успокоила без епитимия.
Най-напред му предложих да върне откраднатите вещи, както заповядват правилата в такива случаи, но се оказа, че това е невъзможно, – те били отдавна продадени. Тогава го лиших от св. Причастие за една година, като го задължих през това време да продължава редовно да посещава богослуженията, както и ежедневно да чете Библията, която той каза, че си бил купил. Задължих го да научи наизуст 50 псалом. Задължих го също така на предстоящата братствена екскурзия до Рилския манастир да влезе в групата и там да поднесе в дар на св. Обител нещо, равно на стойността на откраднатите вещи. Човекът с голяма радост прие всичко това и го изпълни точно. Оттогава години наред той продължава да е един от най-добрите посетители на храма."
Не ни ли уверява този случай в правилността на съвета, който дава неизвестен наш духовник от ХVII век: "Когато дойде при тебе за изповед грешник силен във вярата, налагай със спокойна съвест по-тежко наказание, за да изгориш греха!"
От този пример ясно се вижда, че при налагане на епитимиите непременно трябва да се взима под внимание силата на вярата и качеството на покаянието: дали човекът има твърда вяра и се кае от все сърце. Без тези две качества не бива да се налага голяма епитимия, а по-малка, докато грешникът свикне да носи с любов и по-големи тежести за Бога и за спасение на душата си. Иначе, ако на хладен към вярата грешник наложим голяма и тежка епитимия, той няма да я изпълни и още повече ще се отчужди от вярата.
Един свещеник разказва такъв случай из своята практика.
Изповядал се пред него мъж за умишлено убийство – убил, за да си отмъсти. Изповядал се, но само с устата, почти без никакви белези на покаяние, сякаш разказвал обикновена случка в живота. Дошъл бил да се изповяда, защото жена му, като чула беседата за необходимост от изповядване на греховете, накарала го да дойде в храма и да се изповяда.
Свещеникът, след като изслушал изповедта, твърде се затруднил. Как да разреши въпроса? Размислил: "Грехът на този човек е много голям. Светите отци за такъв грях са налагали 20 години отлъчване от св. Причастие. При това тук имаме убийство, извършено за отмъщение, което говори за голямо падение на душата. У този човек няма истинско разкаяние за сторения грях. Да му наложа епитимия, но той може да не я приеме и ще остане неизлекуван. Да му дам прошка без епитимия, още по-лошо."
Най-сетне свещеникът решил въпроса така: лишил убиеца от св. Причастие за неопределено време, като му наложил един път в седмицата да дохожда при него за събеседване. Той си поставил за цел през време на тия събеседвания да събуди заспалата му съвест, да подигне вярата му, да му даде да почувства отвратителността на извършения от него грях и по такъв начин да предизвика у него истинско покаяние. "Времето, за което успея да постигна това – казал си свещеникът, ще бъде срокът за отлъчването на тоя човек от св. Причастие"...
Тук е мястото да разгледаме и един важен въпрос: какви епитимии трябва да се налагат на каещите се днес, когато те изповядват тежки грехове? Дали изповедникът трябва сляпо да се придържа о Великия требник и да налага посочените там епитимии, или пък той е свободен да се ръководи само от духа на църковните правила, но не и от тяхната буква?
За да отговорим на този въпрос, нека видим как е гледала на тия правила самата древна Църква, съборите и светите отци, които са създавали тия правила. В това отношение има изобилни данни, които свидетелстват, че сроковете на покаянието са бивали задължителни само в случаите на слабо и бавно покаяние, а за всички останали случаи те са бивали малко или много съкращавани. Пръв пример в това отношение виждаме в случая с Коринтския кръвосмесник, който бил отлъчен от Църквата за неопределено време, но който след като сърдечно се покаял, бил бързо приет в общение (времето на покаянието му било от написването на първото до написването на второто послание към коринтяните).
Св. Василий Велики в своите правила пише:
"Който е извършил произволно убийство и след това се покае, двадесет години да не се причастява. А тези двадесет години нека бъдат разпределени така: 4 години той трябва да плаче, като стои вън от молитвения дом при входа, като умолява влизащите верни да се молят за него и като им изповядва собственото си престъпление. След 4 години нека бъде приет в числото на слушащите и в продължение на 5 години с тях да излиза от храма. В продължение на 7 години нека се моли и излиза вън с припадащите (коленопреклонените) и в продължение на 4 години нека стои заедно с верните, без да се причастява. А след изтичането на тези години, нека се причасти със св. Тайни";
"Който е паднал в прелюбодеяние, нека 15 години да не се причастява…";
"Блудникът седем години да не се причастява";
"Който е откраднал каквото и да е, ако сам се покае и самоосъди, една година да не бъде допускан до Причастие";
"Клетвопрестъпникът десет години да не се причастява" и т. н.
"Впрочем, – продължава св. Василий, – ако падналият в който и да е от гореспоменатите грехове, след като изповяда греха си, ревностно се поправя, то тоя, който по Божието човеколюбие е получил властта да връзва и развързва, няма да бъде достоен за осъждане, ако, виждайки в съгрешилия голямо разкаяние, постъпи по-човеколюбиво и съкрати времето на наказанието. Защото Писанието ни показва, че ония, които се каят с по-голямо усърдие, по-скоро получават Божието човеколюбие" (Каноническо послание трето, правила 56 – 74).
Св. Григорий Нисски (Нисийски) поддържа същото:
"Преди всичко трябва да се гледа какво е разположението на лекувания и за излекуването му да се смята достатъчно не времето, – защото какво може да даде времето? – но добрата воля на този, който се лекува чрез покаяние…";
"Затова за ония, които ревностно се каят и с живота си показват, че са се отказали от греховния и са се възвърнали към добрия живот, е позволително да се съкрати времето на плаченето и слушането и по-скоро да бъдат допуснати до общение…";
"По такъв начин, щом едно покаяние е действително, нека числото на годините да не се спазва, но като бъде съкратено; нека каещият се по-скоро да бъде въведен в Църквата и приобщен със св. Тайни" (4, 5 и 8 правило).
Така разсъждава и Св. Йоан Златоуст, който се изразява още по-определено:
"Ти питаш колко време: година, две, три? Но аз не питам за продължителността на времето, а за изправлението на душата. Това ми покажи: има ли съкрушение, дали са се съкрушили, и ако да, то всичко е свършено.
Ако пък това го няма, то времето няма да помогне. Ние не искаме раната ти дълго да стои превързана, но искаме от превързването ти да имаш полза. Ако за кратко време превръзката е подействала, да се махне. Нека времето на излекуването на превързания да бъде и срок на разрешаването му от наказание" .
И Шестият вселенски събор се е произнесъл в същия дух:
"Тия, които са получили от Бога власт да връзват и развързват, трябва да гледат качеството на греха и готовността на съгрешилия да се поправи, и според това да употребяват подходящо за недъга лекуване, за да не би, като не спазват мярка ни в едното, ни в другото, да загубят спасението на боледуващия... Ето защо, тоя, който се занимава с духовно лекуване, трябва, първо, да гледа разположението на съгрешилия и да наблюдава дали той отива към оздравяване, или напротив, към влошаване... И щом болният не се противи, но приема предписаните лекарства и чрез тях раната му се затваря, в такъв случай, съответно на това, да му се оказва милосърдие... Защото и у Бога, и у пастира-водач всичката грижа се състои в това: да се върне загубената овца, да бъде излекувана оная, която е ухапана от змия…" (102 пр.).
1. Епитимиите са крайно полезни и, следователно, необходими за една голяма част от греховете, които се изповядват. Затова духовният отец не бива да ги пренебрегва, но във всички случаи, където те са необходими, с такт и мъдрост да ги прилага. Той трябва да знае, че всеки изповядан смъртен грях, щом изповедта е била пълна и искрена, е простен, но че гибелният навик към грешене остава в душата. Епитимиите имат предназначението да изкоренят и унищожат тъкмо този гибелен навик. Епитимиите имат задачата още да възпитават във вяра, в страх Божи, в духовна дисциплинираност. Те могат да усилят упованието в Божията милост, да смирят сърцето, да раздухат пламъка на вярата и да успокоят съвестта. Разбира се, за да постигнат всички тези високи цели епитимиите трябва да бъдат налагани не безразборно, а непременно с такт и благоразумие. Духовникът трябва да знае още и това, че не се ли налагат епитимии там, където е необходимо, може постепенно да се породи убеждението, че е лесно да се греши, щом човек може лесно да бъде простен. Епитимията ни напомня, дори дълго време и след като изтече, а понякога и през целия ни живот, че нашето престъпление е било преценено от църковния съд като тежко. Това именно напомняне ще ни предпазва, ще ни задържа и ние не тъй лесно бихме паднали отново в същия грях, особено пък, когато по-често се явяваме пред нашия духовен отец и му разкриваме в изповед състоянието на нашата душа. Чак когато волята позаякне и човек отвикне от греховния навик, тогава епитимията става излишна и може да бъде съкратена или съвсем отменена.
2. В днешно време, когато животът се развива с голяма бързина, древните правила с техните дълги срокове, разбира се, не са подходящи за нас. Още преди 200 години, когато в Русия е бил издаден така нареченият "Духовный Регламентъ о пресвитерахъ и диаконахъ" (правило 14), е било казано, че неправилно постъпват ония духовници, които сляпо се държат за Требника и без всякакво разсъждение налагат само ония наказания, каквито са посочени там.
Значи, в наше време духовникът трябва да спазва духа, а не буквата на църковните правила за епитимиите. Като има предвид, че всички свети отци и известни пастири на Православната църква от по-ново време винаги са налагали и препоръчват за смъртни грехове непременно да се налагат подходящи епитимии, пастирите-изповедници днес трябва старателно да полагат грижи за духовното лекуване на своите пасоми чрез също така подходящи епитимии.
Доколко именно да съкращават сроковете, посочени в Требника, или за какви тежки и смъртни грехове какви епитимии, и особено за колко време да отлъчват от св. Причастие, това е въпрос на личната пастирска преценка на всеки изповедник. За много тежки грехове, като: злобна непримиримост, умишлено убийство, нечист блуден живот, убиване на плод в утробата (аборт), ограбване на бедни и на църковно имущество и др., свещеникът може да лиши от св. Причастие от една до три години, за да почувства грешникът тежката си вина и да може по-добре да се покае.
При такова отлъчване от св. Причастие за повече от една година трябва да се гледа и това, дали каещият се въобще се е причастявал всяка година. Защото, ако той и без това не се причастява ежегодно, то за него само едно такова отлъчване няма да е особено чувствителна мярка. Затова към лишаване то от св. Причастие добре е да се прибавят и духовни упражнения: молитви, посещаване на богослужението, поклони, раздаване на милостиня и пр. При такова отлъчване от св. Причастие за дълго време изповедникът трябва да предупреди отлъчения, че в случай на тежка болест или смъртна опасност той може да се причасти преди изтичането на епитимията.
Общо правило е, че епитимия, наложена от един изповедник, не може да бъде отменена от друг такъв. Когато при един свещеник дойде лице, което ще го помоли да му отмени епитимията, наложена от друг, той може да се занимае с този въпрос само ако първият изповедник не е вече жив, или се намира в условия, при които не е възможно лицето да влезе във връзка с него. Ако, обаче, първият изповедник е жив и вторият види, че между него и духовното му чадо са възникнали някакви недоразумения, по-добре е да бъде предпазлив и да не се меси помежду им.
В Православната църква съществува практика, че правилно наложена епитимия не може от никого да бъде отменена, освен от оня, който я енало жил. При недоразумения, възникнали между духовник и духовно чадо по причина на тежки епитимии, най-правилно би било духовникът, който е наложил неподходящата епитимия и с това е станал причина духовното му чадо да е недоволно, сам доброволно да се откаже от своето право на старец и да даде свобода на духовното си чадо да си търси друг, по-подходящ за него духовен ръководител. По такъв начин безизходният иначе конфликт ще бъде избегнат благодарение смирението на стареца. Архиепископ Платон препоръчва във всички подобни случаи да се постъпва именно така, и особено въстава против мнението, че веднъж един християнин, започнал с един духовник, не бивало до края на живота си да отива при друг. "Как може да се забранява на каещия се да отива при друг духовник? Нима някой от духовниците може да мисли, че неговият покайник няма да си на мери отец по-любвеобилен и лекар по-способен, отколкото е бил той, който не е съумял да помогне на своя болен?"
Най-тежката епитимия, която може да наложи един свещеник, е отлъчването от св. Причастие за известно време. Но това отлъчване от Господнята трапеза не трябва да бъде демонстративно, явно, а почти винаги тайно. Защото явното отказване да се даде св. Причастие може да озлоби и отчужди от Църквата. Целта пък на всяка епитимия е не да озлобява и отчуждава, а да довежда до още по-дълбоко покаяние и съкрушение. Затуй с голяма любов и кротост, с голяма предпазливост и тактичност изповедникът трябва да отстранява от св. Причастие недостойните, докато напълно се покаят. Той трябва да щади името и достойнството им и да не им налага публично наказание. Само в най-редки случаи, когато някой публично и пред очите на всички за обща съблазън греши, може да му се налага публична епитимия.
Нека приведем един случай на публична епитимия из съвременната практика на наш свещеник.
"В енорията ми живееше една развратна жена. Прелюбодейният й грях беше очевиден за всичките й съседи. Веднъж мъжът й я сварва в къщи с чужд мъж: последват бой, скандали; събра се махалата. Жената беше изгонена от къщи. Тя, обаче, както и преди това, продължаваше редовно да идва в църква. Заради нея доста сестри почнаха да чуват от хората укори, че всички жени, които идвали в църква, били все с такова поведение.
Един петъчен ден през Велики пости въпросната жена се нареди, за да се причасти, без да се беше изповядала. Забелязах, че почти всички сестри от братството са вторачили погледи и следят дали ще я причастя. Случаят беше сериозен – жената пристъпва с неизповядан грях да приеме св. Тайни недостойно. Това щеше да й бъде за осъждане. Освен това, личеше, че евентуалното нейно причастяване ще внесе съблазън всред присъстващите.
Когато дойде нейният ред, аз я върнах, като й казах, че вече не причастяваме без изповед. Същия ден следобед тя дойде да се изповяда, с намерение на другия ден да се причасти. Изповяда се тя, но криеше блудния си грях. След необходима словесна подготовка тя направи вид, че признава греха си, но се опита да мине с общата фраза: "Е, грешна съм, отче, във всичко". Направих й ново кратко поучение, че греховете трябва да се изповядват поотделно, и накрая усилията ми се увенчаха с успех. Обляна в сълзи, жената изповяда блудния си грях и големите усилия, които правила, за да се бори с него.
Духовният преглед на тази болна душа завърши. Установи се често повтарян прелюбодеен грях. Разкаянието беше налице и желание да се скъса с греха беше декларирано, но аз съзрях една поразена от греха воля. Спокойно можех да дам разрешение за извършения досега грях, но аз исках да предпазя жената от бъдещо съгрешаване, исках да излекувам поразената от греха воля, да извадя жилото на този грях, което сигурно си остава в душата на всеки, който е бил негов роб. Пък и грехът беше известен на всички в квартала и енорията, и безнаказаното й допускане до св. Причастие щеше да предизвика съблазън.
Размислих и й известих: "Ще ти наложа едногодишна епитимия. Ще се причастиш след една година. В това време ти ще трябва да дадеш доказателства, че си скъсала напълно с този смъртен грях. За да те подпомогна в борбата с греха, налагам ти в понеделник, среда и петък да постиш; а също така редовно да посещаваш богослуженията в неделен и празничен ден и братствените ни беседи."
Тя прие всичко, което й наложих, с изключение на първото: молеше ме да я причастя на другия ден, защото иначе всички щели да разберат, че е наказана. Мотивът й беше основателен, но публичният характер на нейните прелюбодеяния налагаше да понесе и една публична епитимия. Аз категорично отказах да удовлетворя молбата й.
Тогава тя даде вид, че иска да си отива и аз разбрах, че тя отказва да приеме лечението. Тогава започнах отново да я вразумявам. Трябваше на всяка цена да я убедя да приеме епитимията. Разказах й известната от църковната история случка:
Веднъж в Солун, в четвъртия век от нашата ера, разбунтувалият се народ умъртвил военачалника, изпратен от император Теодосий за усмиряване на появилия се там смут. Това убийство така разсърдило императора, щото по негова заповед били ненадейно избити в Солун седем хиляди човека, събрани по случай някакъв празник в градския цирк. Известието за тая кървава разправа бърже се разнесло из цялата империя и потресло обществената съвест.
Няколко време подир това император Теодосий дошъл в град Медиолан – сегашния Милано, в Италия – и поискал да влезе в храма, както и да се причасти със св. Тайни, защото бил празникът Св. Троица. Но тогавашният епископ на града, известният велик отец св. Амвросий, посрещнал Теодосий още при входа на църквата и му заявил пред много народ, че щом по негова заповед е пролята кръвта на толкова невинни хора, той не може да бъде поставен наравно с другите християни и е недостоен да приеме св. Причастие, докато не покаже доказателства за истинско покаяние.
С тъга на сърце и сълзи на очи императорът се върнал назад. Дълго време ежедневно той стоял пред вратата на храма, облечен в траурни дрехи и плачел пред всички за греховете си. След като по такъв начин изтърпял осем месеца епитимия, св. Амвросий го простил и причастил.
Тоя пример изигра своята роля. Грешницата прие да изпълни своята епитимия. Тя беше напълно спечелена за Господа."
Ще кажем тук няколко думи по твърде важния въпрос за спазването на изповедната тайна.
От най-древни времена до днес в Христовата Църква съществува правилото: по никакъв начин и под никакъв предлог да не се издава от страна на изповедника тайната на изповедта (срв. Карт., прав. 147). Подлежат на лишение от сан, като недостойни, онези свещенослужители, които злоупотребяват с оказаното им доверие на изповед и издават изповедната тайна34 . Нищо не може така да разруши спасителното дело на св. Тайнство Покаяние както неспазването на изповедната тайна. Свещеникът, който си е позволил да разкаже на други какво е чул на изповед от този или онзи, ще убие веднъж завинаги доверието на вярващите не само към себе си, но и към другите свещенослужители.
Казаното на изповед трябва да остане в тайна дори ако то би могло да бъде полезно в известно отношение. Например, свещеникът не бива да издава на властите разкаялия се пред него убиец, макар това да може да спаси невинен човек, обвинен, че той е извършил убийството. Той не бива да разкрива пред родителите провиненията на децата им, макар и да е наглед полезно това за тяхното правилно възпитание, защото издадената изповед ще убие доверието на децата в духовника-изповедник.
Най-многото, което свещеникът може да направи, то е да внуши на покаялите се пред него виновници сами да признаят вината си пред другите човеци35. Крайно тактичен в спазване тайната на изповедта трябва да бъде свещеникът дори пред ония, които са му се изповядали. Той не бива да прави никакви намеци пред тях, че помни изповяданите му грехове. Прекрасни мисли по този въпрос е изказал св. Димитрий Ростовски в своето бележито "Поученiе къ iереямъ":
"Божието милосърдие е като море, а нашите грехове – като камъни, които тежко ни угнетяват. Както хвърленият в морето камък остава в дълбочината никому неизвестен, така и нашите грехове, хвърлени чрез изповедта в морето на Божието милосърдие, никому не могат (не бива) да бъдат известни.
Духовният отец, понеже заема мястото на Самия праведен Съдия Христа Бога в това тайнство, е длъжен да проявява и Неговия нрав. Както Христос Бог, Който знае греховете на всички, не изобличава... преди Своя последен страшен съд, така и духовният отец, заемащ мястото Христово, не трябва да издава греховете, разказани му на изповед,... не само доброволно, но и под принудата на каквато и да било сила."
По-нататък св. Димитрий Ростовски в интереса на спазването на изповедната тайна заръчва на духовниците да не налагат явна епитимия за тайни грехове, за да не възбуди това подозрения, любопитство и разисквания за какъв ли грях е последвала епитимията, и за да не се изложи на опозоряване името на каещия се.
Духовният отец не трябва даже да помни греховете, които са му изповядани, а да ги забрави и не само на други, но дори и на своето духовно чадо да не ги припомня в разговор, освен ако духовното му чадо заговори за тях, просейки съвет.
А ако някой злонравен йерей, пиян от спиртни напитки и злоба, "дръзне да разказва пред хората греховете на своите пасоми, такъв като богопротивник и разрушител на Божието тайнство... попада под страшен Божий съд и вечно наказание; вечна мъка го очаква заедно с Иуда, Христовия предател", защото сам е станал предател на "Христа, Който се намира в кае щиясе човек". Такъв е повече и от предател Христов, той е сам сатана, клеветник на нашите братя"… За такъв свещеник-предател няма спасение. Според св. Димитрий Ростовски по-добре е за изповедника, бидейки заплашван, измъчван и принуждаван да издаде греха на някого, сам да умре "и да се увенчае с мъченически венец, отколкото да разруши печата на изповедта и да направи известна Божията тайна, като издаде греховете на своя духовен син" .
Трогателен пример за доблестно пазене на изповедната тайна виждаме в следната действителна случка:
През 1853 година в град Оратов, Русия, бил убит един чиновник. Всички подозрения, по нещастно стечение на обстоятелствата, били насочени към местния свещеник отец Кобилович. Оказало се, че негова била двуцевната пушка, с която било извършено убийството. Тая пушка била намерена скрита в олтара на църквата, дето служел о.Кобилович. Правело впечатление, че свещеникът при гледането на процеса с дивно спокойствие и достойнство само едно твърдял: "Аз не съм извършил убийството." Но повече не се защитавал. Поради липса на оправдателни доказателства осъдили о.Кобилович на доживотна каторжна работа в Сибир. Без да апелира делото, той приел безропотно присъдата и прекарал цели двадесет години в тежките условия на принудителния труд в Сибир.
Към края на двадесетата година, когато в град Оратов била вече почти забравена тъмната история с убийството на чиновника и със заточението на свещ. Кобилович, неочаквано тежко заболелият псалт при същия храм повикал у дома си в последните минути на живота си представители на съдебната власт и пред тях направил потресаващи самопризнания. Той лично бил извършил убийството с двуцевната пушка на свещеника и, за да отклони подозренията от себе си и да ги насочи към о.Кобилович, скрил пушката в олтара. Но съвестта му много го измъчвала. И, за да намери отчасти покой, той се изповядал пред същия свещеник. При гледането на делото той треперел от ужас да не би свещеникът да го издаде, за да избегне тежката участ на заточението в Сибир. Но свещеникът, макар и напълно невинен, запазил строго изповедната тайна и предпочел да страда без вина, отколкото да потъпче свещеното си задължение да мълчи като гроб и да не издава поверените му на изповед тайни.
Веднага било направено необходимото разпореждане до управлението на затвора в Сибир – да се пусне незабавно на свобода невинно осъденият свещеник Кобилович. Но било вече много късно. Само два-три дни преди това той бил починал. Така този герой на пастирския дълг от неволята на сибирското си затворничество излитнал с чистата си душа в свободата на небесните райски простори, за да получи като вечна награда за кратковременните си невинни страдания на земята блаженството на праведните. Как чудно са се оправдали за този достоен свещеник думите на св. апостол Петър: "Никой от вас да не страда като убиец, или крадец, или злосторник, или като посегател на чуждо; но, ако страда като християнин, да се не срамува, а да прославя Бога за такава участ" (1 Петр. 4:15-16)37.
1. Дали изпълняваш свещените си задължения, определени от Словото Божие, от църковните правила и наредбите на църковното началство; дали считаш за най-главно свое дело грижата за спасението на поверените ти души?
2. Дали се занимаваш с четене на Св. Писание, на светоотеческите творения и на други душеполезни книги, или предпочиташ светската литература и особено книги, които развращават сърцето?
3. Дали тълкуваш своеволно вярата, без да се съобразяваш с учението на св. Православна църква и на светите Отци?
4. Дали се съмняваш в Божествените догми, в светите Тайнства, в чудотворността на светите мощи и някои свети икони и прочие?
5. Дали общуваш с еретици, разколници и дали споделяш заблудите им?
6. Дали нарушаваш обредите и църковните предания?
7. Дали нарушаваш постите (освен ако си болен)?
8. Дали си опетнил свещения си сан с пиянство, блудни грехове, гордост, сребролюбие и пр.?
9. Дали без благоговение и съсредоточеност служиш св. Литургия, дали не бързаш при разните треби и молитви от небрежност?
10. Дали без да си извършил молитвеното си правило в навечерието и в деня на св. Литургия, си дръзнал да свещенодействаш?
11. Дали не си имал съпружеско сношение срещу св. Литургия или в деня, в който си служил?
12. Дали не си дръзнал да влезеш в светия олтар телесно нечист?
13. Дали не си се отнасял небрежно към свещеническите си задължения, дали не си служил небрежно св. Литургия, св. треби и дали не си отказал да отидеш при сиромах, когато последният е имал нужда от молитва, а не е бил в състояние да заплати?
14. Дали не си оставил да умре без кръщение някое дете и без изповед и причастие някой твой енориаш поради нехайство?
15. Дали не си пролял св. Причастие по невнимание, дали не си плювал в деня, когато си се причастил?
16. Дали не си оставял непочистен и неподреден св. престол или храма?
17. Дали не си дръзвал да се смееш и празнословиш в св. олтар, особено по време на Божествената Литургия?
18. Дали не си занемарявал поучаването на своите енориаши не само в храма, но и при посещенията, които си правил по домовете им?
19. Дали не си пренебрегнал възпитаването на своите деца в страх Божи и в християнско благочестие?
20. Дали не си проявявал непослушание към архиерея и епархийската власт?
21. Дали не си дръзвал да свещенодействаш, бидейки запретен?
22. Дали не си свещенодействал, бидейки в душата си озлобен срещу някого, без да си се простил с него или поне в себе си да си му простил?
23. Дали не си присвоявал незаконно пари или църковни вещи?
24. Дали не си причастявал със светите Христови Тайни своите енориаши без надлежна подготовка, особено без изповед?
25. Дали не си давал св. Причастие на неверници или на неразкаяни грешници?
26. Давал ли си повод със съблазнителното си поведение или с користолюбието, да се отклонят някои християни от вярата или да станат сектанти?
27. Дали не си изпитвал при изповядването на пасомите си досада или отегчение и дали не си проявил това?
28. Дали не си издавал тайната на изповедта?
29. Дали не си осъждал висшите църковни власти, дали не си разпространявал лоши слухове за архиерея си?
30. Дали не си пристрастен към светски забави, игри и зрелища, вместо да употребяваш свободното си време за посещение на своите болни и нуждаещи се енориаши?
31. Дали не си отсъствал без нужда от Божествена Литургия в неделни и празнични дни?
32. Дали не си вземал при извършване на св. тайнства и треби по-високи такси от определените от Св. Синод?
33. Дали не си вземал пари от енориашите си при извършване на тайнството изповед и при причащаване със св. Дарове?
34. Дали не си играл хоро или танцувал?
35. Бил ли си ловец и убивал ли си дивеч?
36. Участвал ли си в събор без благословение на архиерея си и против архиерея си?
37. Да не си служил с разколник, низвергнат и еретик?
38. Да не си кръстил дете с възприемник еретик?
39. Да не си пролял св. Причастие върху св. Антиминс или другаде и си служил св. Литургия, без да съобщиш това на архиерея си?
40. Да не си извършил волно или неволно убийство?
41. Да не си оскърбявал или си псувал архиерея си?
42. Да не си нанесъл побой над верен или неверен?
43. Да не си давал противозачатъчни средства или пък си съдействал и съветвал да се убие плодът в утробата?
44. Кажи ми, брате, тежат ли ти на съвестта и други грехове, които не се споменаха в този въпросник?
1. Да не си ръкоположил някого от чужда епархия?
2. Да не би да си ръкоположил някого за злато и така да си продал благодатта на Светия Дух?
3. Да не би да си ръкоположил някого без да го изпиташ или такъв, който не е имал чист живот или добри работи, или който е неучен и недостоен? Горко му, защото самоволно погубва себе си.
4. Да не би за пари да си дал църковен сан на някой?
5. Да не би да си насилил някой свещеник, мирянин или жена и по твоя причина те да са се отрекли от Христовата вяра?
6. Да не би да си позволил да литургисва на някой свещеник от чужда епархия, който е аргосан?
7. Да не би да си приел свещеник от друга епархия без отпустително и разрешително писмо на неговия епископ?
8. Да не би да си излязъл от предела на епархията си без патриаршеско разрешение и съгласие, и да си ходил от място на място, и да ти е останало стадото без пастир, и да се е изгубила някоя овца от стадото?
9. Да не би да си ръкоположил свещеник от 30 години по-долу и дякон от 25 години по-долу?
10. Да не би да си взел архиерейското достойнство с външна сила?
11. Да не би да си бил низвергнат от патриарха и си дръзнал да литургисваш?
12. Да не би да се месиш в граждански работи?
13. Да не би да позволяваш незаконни сватби?
14. Да не би да си знаел, че някой е недостоен за свещеник и си го ръкоположил, за да вземеш пари?
15. Да не би да правиш грабителство и неправди, за да се обогатиш?
16. Да не би да имаш иноци и монахини и не ги поучаваш на богоугодни дела?
17. Да не би да не поучаваш стадото си на благочестие и свещениците да пазят всичко, което завещават Божествените и свещените закони?
18. Да не би да си аргосал някой свещеник неоснователно, за да вземеш пари или от ненавист, или страст, или си затворил църква, за да не се свещенодейства и слави Бога?
19. Да не би да си отлъчил някой християнин несправедливо и да си го отделил от Божията благодат?
(Ако архиереят е отлъчил неправилно, ще дава отговор на Страшния Съдия, но ако християнинът е отлъчен справедливо, той ще дава отговор на Бога. Божественият Златоуст казва: "Когато се отлъчва човек от архиерея, тогава го прегръща сатаната и затова е необходимо първо да се изпитва добре и тогава само да се отлъчва.")
Към съдържанието на книгата Към началото на тази глава
www.Pravoslavieto.com