Цвета Трифонова
Цвета Трифонова, родена на 5 август 1944 г., е изследовател в Института за литература на Българска академия на науките. Научната й работа обхваща областите литературно изворознание, литературна история и критика. Автор е на многобройни научни студии, статии, рецензии и монографии, между които "Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов" (1996), "Писатели и досиета" (2004), "Никола Вапцаров. Текстът и сянката." (2004), "Данаил Крапчев и в. Зора. Незабравимото." (2006)
Необходимият анонс към моята тема не може да бъде друг, освен общоизвестният в литературната история постулат, че вероизповеданието и националната литература имат едно и също хронологическо начало, едни и същи родоначалници и еднаквa ценностна система. Религията и литературата в средновековна България възникват и се развиват едновременно, духовните първоотци са и създатели на книжовността и литературното слово. Двете системи - вероизповедание и книжнина, сa взаимносвързани и се развиват паралелно по времето на Първото и Второто български царства 9-14 век.
Еднородното им начало обуславя високия континиум и сцепление на културнодуховните връзки в течение на хилядолетие. Дали изобщо е необходимо да припомням факта, че Константин Кирил Философ е може би авторът на първото стихотворение "Проглас към Евангелието" (1), което е програма за просвещение и културно въздигане на славянските племена през онази езическа епоха. Посланията в него дават философска основа за грядущата деятелност на многобройни поколения от църковници и творци, обосновават глобалния принцип за духовното единство между битието на Книгата, екзистенциалната Душа, колективната народностна съдба и Божественото начало. Гениалният завет на славянския първоучител кънти през хилядолетията, препотвърден с безброй исторически примери:
Проглас към евангелието
Обаче нека своя притча да прибавя,
голяма мъдрост в малка реч да кажа:
Голи са без Книги всички народи:
понеже без оръжие не могат
с врага на нашите души да се сразят,
те са готови за плена на мъки вечни.
В ранното средновековие последователите на великите славянски просветители са мнозина. Имената им са бляскава редица в аналите на европейската цивилизация. Епископ Константин Преславски, основоположник на старобългарската химнична поезия. Най-значимото му произведение "Учителното евангелие", написано през 893-894 г. е сред връхните постижения от Златния век на българската литература. "Азбучната молитва" и днес покорява умовете с историческия си оптимизъм и вяра в преобразяващата сила на християнството за славянските народи. Лирическото вдъхновение и пластическото изящество в този текст извират от автентична религиозност, от дух, устремен към молитвено единение с Бога, като посредникът между тях е естетичното слово:
Лети сега и славянското племе.
Към кръщение се обърнаха всички,
които желаят да се нарекат твои хора;
милостта твоя, Боже, молят горещо.
Но сега дай ми изобилно слово,
мене, молещия помощ от Тебе.
Не мога да отмина основателите на прочутите книжовни школи през средновековието - Преславска и Охридска, духовни средища не само за българите, но и за руси, сърби, румъни. Това са Св. Йоан Екзарх, авторът на знаменития сборник Шестоднев, на Похвално слово за Йоан Богослов, Слово за Рождество Христово, Слово за Богоявление, Слово за Сретение Господне, Слово за Възнесение Господне, Слово за Преображение, Слово за Пасха и др.
Св. Климент Охридски, "пръв епископ на българския език" (893 г.), опростил глаголицата и съставил буквите на тъй наречената славянска азбука кирилица. Като свещеник и Велички епископ той 30 години неуморно работил (886-916 г.) за утвърждаване на християнската вяра сред своя народ. Само в западната половина на тогавашна България св. Климент обучава 3500 ученици, които приемат свещенически сан и постепенно изместват от България гръцкото духовенство. Денем обучавал деца и юноши, а нощем пишел и превеждал книги от гръцки на български език; съставял проповеди за празници, похвални слова и пространни жития за светии, вкл. За своя Учител Методий; наставлявал духовно новопокръстения български народ. Построил многобройни църкви и манастири в Югозападните български територии.
Първоучителите и техните последователи превръщат в своя мисия утвърждаването на вярата, религията и знанието сред славянските народи. Зад тях стои и ги подкрепя мъдра държавническа политика в лицето на просветени български владетели. Хиляди ученици, свещеници, монаси преводачи и книжовници, иконописци, безброй църкви, школи и манастири насищат живота на българската държава с непозната в тогавашния свят гъстота от културност и религиозно рвение. За кратко време се превеждат или съчиняват стотици евангелия, жития, поучителни и богослужебни книги, химнични произведения. С проповед и книжнина подготвят могъществото и влиянието на средновековна България над териториите между трите топли морета. Изящни образци на старобългарската словесност - хроники, четвероевангелия, богослужебни книги - тръгват по света и днес са гордост за най-престижните европейски музеи във Ватикана, Атонската Света гора, Лондон , Санкт Петербург, Москва, Прага и другаде. Не силата на оръжието, а силата на духа и високата културна визия изтласкват младата държава в нейния единствен "златен век", заради който руският академик Д. Лихачов и след хиляда години държеше да я нарича "държава на духа" (2). Тази плеяда от патриарси създава мощна християнска традиция, успява да утвърди християнския нравствен кодекс като поведенчески модел и като ментална характеристика на народността. Религиозното светоусещане на нацията, заложено в първите векове на християнството, е толкова устойчиво и трайно, че преодолява жестоки исторически и верски изпитания в течение на столетия без особени сътресения - църквата преживява разрушителния напор на богомилските ереси, оцелява и след чуждоверските асимилаторски инвазии.
Върхова фигура в тази внушителна духовна традиция се оказва Патриарх Евтимий Търновски - свещенослужител, мислител, писател, църковен и обществен водач, той е еманация на дарби, ум и воля, впрегнати в гигантско усилие - да спаси от разложение и гибел разпокъсаната българска държава. Създател на Търновската книжовна школа, реформатор на езика и правописа, автор на жития, послания, похвални слова, този бележит отец влияе духовно на България, Русия, Сърбия, Влахия и Молдова, но е безсилен пред съперничеството между недалновидни владетели и пред вълните на османските пълчища. Неговата величествена и трагична фигура стои на синура на две епохи като знак на слава и обреченост, между светлината и мрака, между робството и свободата.
След блясък и поражения, възход и пропадане настъпва онзи мъчителен период в нашата история, който ни променя завинаги не само в културно, но и в психологическо отношение. След петвековното робство българинът завинаги си остана роб - вече поробен от собствените си страхове, комплекси, предразсъдъци, безпаметство и малодушие. В продължение на пет столетия жаждите на духа угасват за сметка на физическото оцеляване. Не свободата, а оцеляването е вечно актуализираната аксиома на прегазения от историята народ. Църквите потъват в земята, манастирчетата се скриват в горите, за да тлеят там като едва мъждеещи светилници на христолюбие и вяра. Божиите убежища са единствените убежища на духовност, просвета и надежда за българщината. На тях дължим българското възраждане, колкото и Каравелов да тръби, че "свободата не ще Екзарх, иска Караджата". От тесните килийки и тъмните църквици излизат новите будители на заспалото и затиснато от игото племе. Пак със слово и книжнина те се заемат да се преборят с робската апатия и да го превърнат отново в достоен народ. Два века мъки, труд и многобройни жертви, драматични борби с гръцката църковна доминация, пробуждане и отстояване на българската идентичност съставят епохата на националния Ренесанс. Творци и сеятели в нея са обвеяните с почит имена, излезли пак от недрата на църквата - Софроний Врачански, Паисий Хилендарски, Неофит Бозвели, йеромонах Спиридон, Йосиф Брадати, Неофит Рилски, Иларион Макариополски и мн. др. Освен с духовни и книжовни приноси, тези светли фигури разбиват мрака на робството и с високия си морален пример, с невероятен стоицизъм и горещо родолюбие. Почти седем десетилетия на посветеност, заточения и тъмници, саможертвеност и страдание в името на християнския дълг и в името на многострадалното отечество - това е моралната гаранция за успеха на великата кауза. Носейки служенето на Бога и пламъка на родолюбието, те не отстъпват от своя висок морален ангажимент и само поради наличието на такъв успяват да извоюват независимост на църквата и да инициират етническото самопределение през 1872 г. Следва ги и им помага плеядата книжовници и просветители, създателите на възрожденската литература - братята Миладинови, Г. С. Раковски, Григор Пърличев, Райко Жинзифов, Добри Войников, Петко Славейков, Сава Доброплодни, Любен Каравелов, Васил Априлов и мн. др.
По времето на битките за църковна автономия българският народ достига висша степен на духовно единение, на творческа градивност и крепко национално самосъзнание. Специфична характеристика на българското Възраждане е, че религиозните въжделения се успоредяват с насъщна историкополитическа задача - еманципиране от гърците и отвоюване на държавността от турския поробител. По силата на историческите обстоятелства православната църква е принудена да се ангажира с проблемите на политиката, за да отговори на нуждите на епохата. Това е път, достоен за патриотичния дълг на духовенството, но рисков за свръхидеалното предначертание на религозната доктрина. Обвързаност с политката на деня, прекалена зависимост от властови прийоми и структури постепенно стават трайна характеристика на БПЦ. Тя никога не ще може се доближи до месианизма и мистиката, до метафизичния универсализъм, присъщи на другите Христови църкви - протестантска и католическа.
Между двете крила в националносвободителното движение през 19 в. - революционно-четническия кръг в Букурещ и църковно-просветителския в Цариград - тлеят напрежения и съперничества, но за щастие те са на тактическа основа, докато целите им са единосъщни. Незабравимият ерудит и мислител проф. Тончо Жечев обстойно пресъздаде страстите, драмите и победите на българския Великден във великолепната си книга (3). Политико-културната дихотомията на 19 в. се историзира и конкретизира пак чрез публичното словото - и в двете й страни има хора на перото, писатели, поети и публицисти. Но в революционния Букурещки топос пребивава, макар и временно, геният на българската поезия и публицистика - Христо Ботев. Неговата кипяща младост, страстната му натура, силна ненавист към робството и жажда за свободата, самата гордост на таланта често се отливат в рязка нетърпимост и хулни думи към свещеническия клир и към църковната институция. Но не става въпрос за атеизъм, а за разочарования на поета от персоналии и явления в българското битие, отекващи болезнено в чувствителната му душа. Напротив, в поетиката му функционират естетически най-важните християнски митологеми - Бог, разпятие, тръненият венец, вяра, надежда , любов - доказателство за религиозната просветеност на поета. В образно- емоционалния му свят идеите за робството и свободата, бунтът срещу световната неправда абсорбират национален колорит и характерология, но са осветени и от безкомпромисна християнска етика. Гневните филипики и сарказми в безсмъртните стихотворения визират робското търпение, егоцентризма и водаческата мания на българина. В публицистика и поезия Ботев изважда наяве зародиша на деформации и разцепления, застрашаващи нравствените устои на църквата, очертава пукнатината, която ще роди горчиви плодове половин век по-късно. Саможертвеният поход към подвига и бунтовната лирика превръщат гениалния певец в национален мит, в свръхценен сюжет на българския космос. А това ще рече - в културна и в поведенческа норма, определяща обществените и психичните нагласи и в следосвобожденската епоха.
Но ако Ботев е разгневената мълния в литературното ни поднебие, то търпеливият зидар е Иван Вазов - певец на земните радости, на природната хармония и романтично-патриотичните възрожденски идеали. В неговия уравновесен творчески свят героическите и националистичните екзалтации се балансират с чудни природни картини и пантеистично преклонение пред величествения порядък на вселената. Духът на поета навсякъде открива Божествена воля и промисъл:
И Бога сещах, виждах ясно
в небето, в слънцето заристо,
във мирозданьето прекрасно,
във всеки дъх, шум, шар и листо.Навред той беше - вред изправен:
в душа ми тъмна и в ефира,
премъдър, вездесъщ и славен,
разлян в живота на всемира.
Moлитва в планината, из "Скитнишки песни"
Освен обич към отечеството, Вазов залага в духа на своя народ и основни християнски добродетели - чисти помисли и благородни чувства, милосърдие, любов към ближния, упование и вяра в Христа, човещина, прошка към врага. Постига целите си не само с човеколюбие и родолюбиви внушения, но и със средствата на критическото изобличение на неправдата и порока. В многобройните му томове е събрана светлината и силата на християнския хуманизъм, пречупени в скромния бит и в душевната благост на простия българин. Един грях има само Вазов към българската църковност - несправедливата анатема върху името и честта на един невинен свещеник, набеден за най-омразния предател в историята ни - поп Кръстю Никифоров от Ловеч. Но това е друга тема.
В началото на новия век европейската модерност, нахлуваща в страната по всякакви пътища, моделира нови социалнополитически отношения, променя из основи обществения климат и настроения. Руши се монолитът на патриархалното мироздание, културният стереотип и мисловност минават в друга модалност, сближени с европейската философия и научното знание на епохата. Едва излязла от петвековното робство, нацията се изправя пред огромните предизвикателства на световните кризисни явления. Влиза в четири войни, двете от тях са национални катастрофи с ужасяващи последствия. Имаме и две въстания, по- опасни от войните. Особено братоубийственият метеж от септември 1923 г. , провокиран от външни деструктивни сили. Раните от него не заздравяват никога. Пукнатините, провидяни от Ботев, се запълват с кръв, омраза и насилия, сатанинството с все сила се стоварва и върху църквата и в буквален, и в символичен смисъл. Атентатът над един църковен храм в самото сърце на българската столица не означава само човешки жертви и материални поражения - то е знак за разпад на държавността, за зейнала пропаст между гражданите и държавата, за непримирими социални противоречия. Но защо църквата е избрана за място на разрухата, защо все пак се целят точно в нея - дали не е била заразена с елитарност , или капсулирана и политизирана, занемарила ли е основните си предназначения? Въпросът е в компетенцията на църковните историци, а според мен тя е предадена отвътре (взривена е от собствения си клисар), а 2 г. по-рано един поп стреля със снаряди по своя храм, "където бе пял литургии, ектении". Предварително е изпуснала юздите, изгубила е духовни връзки и влияние над част от паството си. От нехайство, самодоволство или консерватизъм, Църквата е като пиян пастир, изгубил стадото си в мъглата на всеобщия морален упадък след войните.
Без да познавам църковната история, аз разчитам тези знаци в огледалото на литературата. Тя е спътникът на вярата, който в 20-те г. от началото на 20 век изпада в декадентски настроения и болезнена резигнация, дава израз на духовните лутания на обществото, а най-силно е изявено усещането за богоизоставеност. Имам предвид тук поезията на българския символизъм, поведена от бездомното скиталчество из "чудовищния сън на вековете" на Яворов и ницшеанството на Пенчо Славейков, имам предвид Димчо Дебелянов, "на Бога най-светлия син", който достига до идеята за метафизичното сиротство на човека, до съзнание за неслучващото сечудо на Божието откровение в "Миг", "Легенда за разблудната царкиня" и цикъла "Под сурдинка". Безпределна самота и съмнение се стеле в душите и в творбите на българските писатели от 20-30 г. на миналия век, някои от тях достигат до кощунствено погазване на светите предания на вярата - Николай Райнов с книгата си "Между пустинята и живота".
Духът на отрицание и богоборство достига кулминация в поемата на Гео Милев "Септември". Експресионизмът е модернистична поетика на натрупващи се фрагменти и ритъм, акумулиращи висок градус на напрежение, изригващи в неудържими екзалтации. След отрицанието на Отечеството като ценност, яростният Гео Милев се разправя и със сакралната субстанция:
ДОЛУ БОГ!
- хвърляме бомба в сърцето ти,
превземаме с щурм небето:
ДОЛУ БОГ!
и от твоя престол
те запращаме мъртъв надолу
вдън вселенските бездни
беззвездни,
железни.
Бедата не е в това, че е написана такава творба, а във факта, че нейният автор и неговата поема от 1944 г. и досега са поставени на пиедистал в националната литературна класация. Поколения бяха заставени в училище да скандират богоборческите строфи - учеха се да умъртвяват Бога в сърцата си и на негово място да въздигат в култ човешкото его. Колкото по-силно, безскрупулно, алчно и жестоко е егото, толкова повече се налага и преуспява в социалната йерархия. Защо се чудим прочее, че ни управляват, за да ни крадат, тормозят и убиват мафиоти и престъпници? След като сме умъртвили и запратили Бог ивън душите си и далеч от окаяната ни територия, откъде да дойдат почтените, мъдрите, божиите синове ? Нужни са ни други шест десетилетия, за да се върнем може би в благосклонното и омиротворено лоно, в осветената йерофания.
Но освен Гео Милев в литературата между двете световни войни работят благословени радетели на перото, които пазят чистата християнска традиция и я пренасят във времето с неумиращите си произведения - Стоян Михайловски, Йордан Йовков, К. Петканов, Николай Ракитин, Асен Разцветников, Атанас Далчев, Николай Лилиев и мн. др.
Първият от тях, сърцеведът Йордан Йовков е бил любимец на всяка българска къща. Днес не мога да твърдя дали е така - книгите му ги няма на книжния пазар, не се търсят и издават изобщо. Неговата проза има целебна сила - лекува травмите в изстрадалата душа на българина със силата на своето човеколюбие, с неизменната доброта , с красотата и любовта на персонажите.
Очарованието на Йовковите герои има общо с Исусовата доброта и всеопрощение, с безкрайната любов и милосърдие към изпадналия в беда и слабия. Серафим, Люцкан, Вълкадин, Сали Яшар, Другоселеца, землякът Стоян, Анка, Тиха, Малтица са Йовковите ангели, бродещи по земята. Хуманизмът на писателя най-силно се оглежда в грешниците - повечето от тях са дарени с покаяние и изкупление на греха и само тогава спечелват неговата симпатия. Християнският нравствен кодекс е задължителната мярка за човека в Йовковата естетика. Където има грях, покаянието е задължително, ако си припомним Албена, Иван Белин, Индже, Гроздан от повестта "Жетварят". Непокаяният грешник винаги получава възмездие - Женда, Куцар. В човешките съдби големият творец разчита присъствието на могъща, справедлива сила , бдяща за световната хармония. В упоителната му проза, редом с балкански кории и добруджански ханове, се вписват религиозни интериори, символи и атрибути - храмове, камбани, олтари и икони в много случаи са генеративни стожери или лайтмотивни конструкти в сюжета. В повестта "Жетварят" такъв фабулен и етичен център е иконата на "Христос сред житата". Божественият лик е двигател на действия и катарзиси - преобразява пропадналия в пиянство иконописец Недко, преобръща душата на бунтаря Гроздан от отмъстителност и зло към смирение и добро. Ликът на благославящия Христос с благ поглед и капки кръв на челото, на фона на зрелите ниви, зове за благодатен труд и добротворство, за братство и опрощение. Под любящия поглед на Спасителя в живота на селцето се възцаряват берекет, солидарност и разбирателство. Българинът да живее по Божия закон - е посланието на повестта, поднесено не дидактически, а интимизирано и деликатно от кроткото перо на майстора. Иконични емблеми на вярата се включват и в други драматични истории, като символ на споделена мъка и утеха. Влюбените от разказа "През чумавото" са изоставени и от най-близките - дори майката бяга от чумавия си син - но тъжният лик на Христос бди от олтара над тяхната черна съдба. Бог не изоставя страдащия човек и в най-страшния час, никой не е сам със своята мъка. Това усеща и Другоселецът, който вижда в окото на умиращото конче голямото, светло, изпълнено с мъка, око на Бога. След казаното дотук мога да кажа, че Йордан Йовков е мисионер на класическата християнска вяра, светецът на българската литература. Неговата неповторима проза е огледало за днешната деградация на нравите в църквата и общността. Не напразно комунистите го изхвърлят от читанки и христоматии след злокобния си преврат на 9 септември 1944 г. - книгите му безкомпромисното отхвърлят долните инстинкти, омразата и разгула, а точно те заграбват властта в нещастната ни родина.
Ще спомена тук името на още един популярен български писател между двете световни войни, изхвърлен от литературния живот след комунистическия преврат. Той е репресиран, забранен, осъден от народен съд, хвърлен в затвора, съсипан физически, заради две обвинения - бил е страстен патриот, обичал е безпаметно България и освен това бил дълбоко религиозен християнин. Змей Горянин - автор на над 50 книги, посветени на славни събития и личности от историята на България, на прекрасна лирика и дръзки политически епиграми. И освен това - естет с енциклопедически дарби и интереси - художник, дърворезбар, музикант, минералог, лечител. Лириката и прозата му са като огнище, в което писателят раздухва благородни чувства на родолюбие християнско благочестие и смирение. Той е единственият български творец, написал Кондика на Бачковския манастир по времето на тоталитаризма. Бил е вътре в сърцевината на църквата, обичал тишината и покоя на малките "монастирчета". Там и угасва самотно, погребан е зад църквицата в "Седемте престола". За да не бъда голословна, трябва да цитирам поне едно заглавие от тези дивни стихове:
Ще стана раничко в зори,
ще се прекръстя и помоля,
и моят дух ще се смири:
- да бъде Божията воля!На къра ще изляза, там
ще найда Божията нива
и житните зърна ще ям
и от росата ще отпивам.И може би ще ме съзре
Христос, край него като мина.
И всичко той ще разбере!И ще ме викне, като Рут
глава на неговия скут
да сложа и да си почина.
На нивата, из "Майчина вяра" (4)
Религиозните стихотворения на Змей Горянин са написани през 1947- 1953 г. , но христолюбивите заглавия бяха събрани и издадени едва през 2003 г. благодарение на усилията на един само човек, Васил Балевски от Института за литература на БАН. Каква кристална лира е била строшена, какво безценно имане на българската духовност е затрито от злата воля на атеистичното войнство. Заради това е днешната ни беднота и мизерия - заради липсата на ангелски гласове, а не заради липсата на хляб и лекарства.
Преломната дата 9 септември 1944 г. променя рязко хода на историята, комунизмът най-напред унищожава елита, след което безпрепятствено пречупва икономическия и политически гръбнак на държавата. Най-страшни и унищожителни обаче са пораженията в духовната сфера - религия, култура, традиции, литература са преследвани, инкриминирани, хвърлени на боклука. Безбожниците рушат и затриват всичко, придобито от народа ни през вековете, уж за да строят на гола пустош нов свят - само за себе си, разбира се. Днес берем отровните плодове на техните усилия - деца убиват други деца, бащи насилват дъщерите си, те пък ги разчленяват, горят влакове с хора, а отстрани други ги снимат, болните деца са изоставени да измират за ужас на цяла Европа. Такива ужаси, порочност и дяволски престъпления едва ли са съществували и в библейските греховни обиталища Содом и Гомор. Бездуховността и безбожието доведоха до тотален срив на обществото, връщаме се постепенно в пещерното си овълчено състояние. Така че горко ни като нация, щом и досега нямаме куража да се изправим срещу злото, което вече се е превърнало в институция. Какво става в църквата през този период е известно, документирано е в поредица от покъртителни издания, а какво става в литературата след 9 септември 1944 г., бегло макар, съм показала и аз в документалната книга "Писатели и досиета" - убийства, съдилища, лагери, издевателства и смърт връхлетяват носителите на българската култура. Ако Йовков бе доживял това време, чакаше го страшна участ. Заглъхва християнският хуманизъм в хилядолетната ни литература.
Но целта ми тук е да разкажа и за един от последните мохикани,
който се опитва да удържа светлика на вярата в народната душа и плаща за това най-висока цена. Темата е огромна, само я набелязвам с името и творчеството на Яна Язова -
елегантна и изящна светска дама, с несломим дух и непредставима героична воля. Яна Язова оцелява от погрома, защото е много млада тогава и още не е написала най-важните книги на
живота си. Създава ги през 30-те години на принудително отшелничество, в страшната си психическа и социална самота от 1944 г. до гибелта си през 1974 г. . Това е нейният човешки и
граждански избор - избира вътрешната емиграция, за да остане вярна на своите ценности и морал, да съхрани достойнство и достолепие и най-важното - не предаде осветената от Бог и от
жертвите на предците си традиция. Решава да противостои на Злото с труд и посветеност, с крехките си сили да подкрепи Доброто с надежда за по-добри времена. Тя е човекът, стоически
опазващ нормалността и вярата пред лицето на озверялата от алчност маргиналия. В атмосферата на жестоки насилия и тотален контрол над духовността проявява епическо търпение,
поставяйки си цел да опише българската съдба, да документира страданията на своето поколение и отрази рухването на цял един свят. Прави го с трилогията "Балкани" и романа "Война".
Няма тук възможност да се спирам на романа "Левски", където главни герои и сподвижници на Апостола на свободата са игуменката на Калоферския манастир Евпраксия, свещеникът Хрисант
и монахинята Серафима - образи, изградени с уникална пластичност и психологизъм, и извисени до символи на българската участ в историята. Романът й "Война" обаче е равнозначен на
подвиг, без аналог в съвременната литература. Писан е по горещите следи на текущите сьбития - през 1945 - 1946 г. и документира червения терор , надвиснал като чума над България.
Смелостта да се заеме с тази тема е риск за живота на писателката още тогава.
Сцени на безподобни насилия и погроми, народни съдилища, лагери и разстрели изпълват романовата сюжетика. В контекста на темата показателен е фактът, че актуалната политическа драматургия е провидяна през призмата на християнската чувствителност, съотнесена е с християнската мирогледна система. Яна Язова наблюдава и свидетелства, но не съди - тя разкрива мотивите и корените и на злото, и на доброто в човека, анализира екстремните изблици на общността. Главният герой на романа е от типа "божи човек" и точно заради неговия ум, доброта и милосърдие попада във въртопа на изстъпленията. Извървява страдалния Исусов път, изтърпява невъобразими мъки, но не загубва милостта си към човеците. Срещу хаоса на омраза, жестокост и гибел, писателката противопоставя моралните дилеми - любов, приятелство, благодарност и солидарност между хората. Преобразяващата сила на любовта, според нея, е шанс дори за фанатизираните комунистически функционери да се възвърнат в норалността. Три такива противоречиви истории и образи са вп летени в сюжета. В трагическите страници липсва ожесточение към слугите и палачите на властта - писателката ги разпознава като нещастни, манипулирани, духовно осакатени жертви на изкористената идеологическа доктрина. Човеколюбието на твореца не се поддава на предизвикателствата на политическата агресия, литературата на прехода в лицето на Яна Язова отстоява докрай ценностите на европейския хуманизъм.
Суров свидетел за ексцесиите на една жестока епоха, романът "Война" е важен за националната духовност поради това, че в сложната му естетическа мрежа е вградена една фина конструкция от сферата на християнския етос - идеята за свръхлюбовта и за Бога като единствена надежда за спасение на човечността. Ето само един епизод от нея:
"Изведнъж той се намери изправен сам сред небето, ограден отвсякъде с топли, бели облаци. Нозете му още трепереха от умората на преживения ден, а от посинелите му бузи се свличаха храчките на публиката от заседателната зала.
- Ах, какво направих аз на белите облаци! - сконфузено извика Фердинанд. - Как ги изцапах с тези храчки!… Къде да ида, Боже, с моята мръсотия!?…
Тогава Фердинанд видя сред белите облаци златния стол, върху който Господ излъчваше сиянието на своето Всемогъщество. Бяла дреха покриваше разтворените скути на Бога. Но какво беше това дребно, черно нещо, което влачеше нозете си към Господа?
Ах, но възможно ли е това, което вижда Фердинанд, да е едно старо, черно куче, отровено зад един плет от трима немилостиви гамени? Черното старо куче влачи с прегъване окаляните си нозе към лъчезарните нозе на Господа, а бедната му омокрена глава се люшка на две страни, като сее по пътя си дълги, черни лиги. Отровеният пес обаче не обръщаше внимание на това. Той се довлече до нозете на Дядо Господа и като повдигна с последни сили гурелясалите си очи към Лицето, което го погледна с безкрайната сила на милосърдието, сложи олигавената си глава на белите Му скути.
- Ах, Господи Боже мой! - извика Фердинанд като падна на колене. - Прости ми, защото Те познах, а не посмях да Те доближа! Този отровен пес те е познавал по-добре от мен!…
Господ се усмихна на Фердинанд. Тогава Фердинанд се приближи и кротко сложи окаяната си глава до главата на отровения пес." (5)
Цитирам тази забележителна визуална композиция, понеже откривам в нея значението на една асинхронно актуализирана, мощна метафора. Шест десетилетия след раждането й , не само пребитото куче и Фердинанд, но и всички ние, днешните обитатели на сьщия топос, имаме нужда да си отдъхнем в благодатните и чисти скути на Господа.
В заключение ще кажа, че този роман е последен, мъчителен порив на изворното християнско целомъдрие в българската литература, преди традицията да пресъхне за половин век напред. Но и той бе публикуван и видя бял свят 55 години след създаването и 26 години след гибелта на авторката, и то след шест години ходене по мъките на редактора, едва в 2000 г. Половин век вярата и благочестието бяха забранени или обругавани теми и следователно не можем да говорим , че е имало коренна литература през това време - имало е комунистическа, интернационалистическа, просъветска или безбожна, но тя няма нищо общо с класическата старина, с възвишената духовност и христолюбие, които са фундаменти на българската култура и европейската цивилизация.
(1) Въпросът с авторство на "Проглас…" остава отворен за медиевистиката и до днес. Според видни старобългаристи, другият възможен автор е Константин Преславски.
(2) Лихачов, Д. Симетрия на времето. С. 1984 г.
(3) Жечев, Т. Българският Великден или страстите български. С. 1980
(4) Змей Горянин. Майчина вяра. Съставител В. Балевски. С. 2003 г.
(5) Язова, Яна. Война. Роман. Съставителство, редакция, предговор Цв. Трифонова. С. 2000 г.
Препечатано без изменения от © rgumenti.net
Виж също:
www.Pravoslavieto.com