 |
|
Храмов празник 9 март (22 март стар стил) -
денят на Светите четиридесет Севастийски мъченици.
По-долу:
Виж също:
В българския национален живот
се "завърна" църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново. Нейното възстановяване и обновяване бе очаквано с интерес и нетърпение от цялото общество.
Няма друг храм по българските земи, който да е благословен с толкова много история. Да е свидетел на толкова знакови събития от нашето минало. Да олицетворява и българската святост, и българската държавност.
Църквата "Св. 40 мъченици" във Велико Търново. Едва ли, когато владетелят, който я съгражда в чест на една своя велика победа, е предполагал, че и векове след него този храм ще бъде свързан с българската войска.
На 9 март 1878 г. денят на храмовите патрони, само седмица откакто България е свободна, "Св. 40 мъченици" се изпълва с много хора. Някогашната царска църква е осветена повторно защото от средата на ХVIII в. до Освобождението е била джамия. Дори след падането на Търново под османска власт българите в града продължават да се черкуват в храма, но постепенно го изоставят, защото е твърде стар. Съгласно османските закони той е превърнат в джамия. И така до деня, когато под сводовете му отново се възнася православна молитва.
Богослужението по повторното освещаване отслужва Доростоло-Червенският митрополит Григорий. В словото си след богослужението началникът на военния отдел на Княжеството през Временното руско управление генерал Василий Золотарьов изказва пожелание занапред храмът да бъде "военна църква" на цялата Българска земска войска. На свой ред митрополит Григорий заявява готовноста на Българската църква "тоя храм като военен исторически паметник да се отстъпи във владение на войската, квартируваща в Търново". На последвалия тържествен обяд, даден на хълма "Трапезица", по време на наздравицата, митрополитът потвърждава дарението.
При Освобождението Търново има няколко действащи храма, но честта да стане първата гарнизонна църква на нова България се пада именно на "Св. 40 мъченици", защото е единственият запазен храм по нашите земи, който е символ на българския боен триумф.
През 1230 г. епирският владетел Теодор Комнин нахлува в българските предели. По това време на българския престол е цар Иван Асен II. В Търново той гради църква, която смята да превърне в своя фамилна гробница. Когато вестта за нахлуването на вероломния съсед стига до българската столица, църквата вече се зографисва. Царят свиква войската и на 9 март в деня на Св. Четиридесет Севастийски мъченици, край днешното хасковско село Клокотница разгромява войските на нашественика. Българският владетел побеждава единствения си голям съперник на Балканите. Така започва триумфът на България като най-силната държава в европейския югоизток.
Владетелят посвещава новосъградения храм на светците, които са му помогнали да извоюва победата. Така църквата "Св. 40 мъченици" се превръща в храм на българската победа и мощ. В него цар Иван Асен поставя колона с паметен надпис като вечен спомен от клокотнишката битка:
Колоната на Цар Иван Асен II
"В лято 6738 [1230], индикт 3, аз, Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах из основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите четиридесет мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия [Тракия] и разбих гръцката войска, а самия цар кир Теодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин и до Драч превзех, гръцка още и арбанашка [албанска] и сръбска, а пък градовете, които се намираха около Цариград, и самия този град владееха фръзите [латинците], но и те се покоряваха под ръката [скиптъра] на моето царство, понеже нямаха друг цар освен мене и благодарение на мене прекарваха дните си [съществуваха], тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово не се извършва. Нему слава вовеки, амин."
В "Св. 40 мъченици" цар Иван Асен II поставя и други две знакови колони. Едната също е победна. Върху нея е името на един от превзетите от хан Крум византийски градове крепостта Родосто на Мраморно море. Издигната е в столицата Плиска и вероятно е част от портик с други подобни колони, ознаменуващи ханските победи. Другата колона е със строителен надпис на Крумовия син хан Омуртаг. Тя разказва за градежа на нов хански дворец на Дунава и завършва с известния философски текст:
"Човек дори и добре да живее умира. И друг се ражда. И нека роденият по-късно, като види тези писмена, да си спомни за онзи, който ги е направил."
Чрез тези две колони Иван Асен II недвусмислено е искал да покаже, че има безспорна приемственост между Първата българска държава и държавата, възстановена от неговия баща цар Асен I и чичовците му цар Петър II и цар Калоян.
Още през Възраждането просветените българи имат познание за славната история на "Св. 40 мъченици" и е съвсем логично, че в първите дни след Освобождението тя е дарена на българската войска. Един изключително далновиден акт, който в онези дни възкресява спомена за славното минало на българите и нагледно показва, че Санстефанска България и новата българска армия са пълноправните наследници на Второто българско царство и неговата войска.
Тъй като става гарнизонна църква, за "Св. 40 мъченици" започва да се грижи настоятелство от представители на квартируващите в града части Седма, Осма и Девета пехотна дружина. После стопанин на църквата е Осемнадесети пехотен Етърски полк. В нея новият набор от Търновския гарнизон полага клетва, войниците приемат причастие в неделен ден, а на 6 май в чест на кавалерите на ордена "За храброст" се отслужва молебен. Но ентусиазираният начин, по който става прехвърлянето й на гарнизона, слага нелек отпечатък върху по-нататъшния й живот.
През 1892 г. Търновският митрополит алармира Св. Синод, "че е за в полза на самата църква" тя и имуществото й да се отстъпи в пълно владение на гарнизона, защото от Освобождението досега тя се намира "в непосредствено владеене на две началства" военното и духовното. Повод за тревогата е спорът между храмовия свещеник Георги Ненчов и Търновския гарнизон. Като правоприемник на джамията храмът получава няколко имота, с приходите от които се издържа къща до църквата, воденица, дюкян-кафене до Владишкия мост и едно лозе. След известно време свещеникът подава иск да бъде обезщетен с тези имоти, защото не му е плащана заплата и спечелва делото. Храмът изгубва цялата си собственост. Чак към 1906 г. с енергичното съдействие на Търновския митрополит Антим и бригадния командир Димитър Кирков воденицата е откупена от наследниците на свещеника. Няколко години по-късно тя е приспособена и за миниелектростанция през деня в нея мелят брашно, а през нощта произвеждат ток за търновските казарми.
 |
 |
| Тези дни църквата "Св. 40 мъченици" се завърна в българския национален живот. Няма друг храм, който да е благословен с толкова много
история. Тя е символ на приемственост във вярата и доблестта. Вярваме, че ще играе роля и в бъдещето на България.
|
С провъзгласяването на българската независимост църквата "Св. 40 мъченици" става известна и в Европа. В английския печат тази илюстрация е озаглавена многозначително: "Кризата в България. Княз Фердинанд по време на богослужението в Търново." |
След Освобождението Търново става важно средище на държавния живот и затова църквата "Св. 40 мъченици" продължава да бъде свидетел на паметни исторически събития. В храма са отслужвани тържествена литургия и молебен по случай откриването на Учредителното събрание (10 февруари 1879 г.), избирането на Александър Батенберг за български княз (27 юли 1879 г.), избирането на Фердинанд за български княз (2 август 1897 г.).
 |
| 22 септември 1908 г. в храма "Св. 40 мъченици" е провъзгласена независимостта на България.
|
Безспорно най-важното събитие от най-новата ни история, което става тук, е провъзгласяването на независимостта.
Сутринта на 22 септември 1908 г. влакът с официалните лица спира на гаричката "Трапезица", но слиза само княз Фердинанд. Пеш той отива до "Св. 40 мъченици", където го очакват целият търновски гарнизон, военната музика, градското свещенство и много граждани. Пристигат файтоните и с останалите официални лица, които слизат на централната търновска гара. В храма се отслужва благодарствен молебен, след което пред смълчаното множество княз Фердинанд прочита манифеста, с който обявява България за независима държава.
После председателят на парламента Христо Славейков и премиерът Александър Малинов му предлагат да приеме титлата "цар на българите" титла, която са имали средновековните български владетели и е свързана с идеята за обединение на всички българи от Балканския полуостров.
Седем века след цар Иван Асен II провъзгласяването на Независимостта в някогашната царска църква подчертава приемствеността между Третата българска държава и двете средновековни български държави.
Един от свидетелите на събитието, свещеник Тодор Хлебаров, пише:
"Величествени бяха минутите, прекарани в църквата "Св. 40 мъченици" при провъзгласата на българската независимост: буен, до забрава, бе патриотичният възторг на присъствуещите. А каква неописуема радост бляскаше по лицата на всички."
Още след като става гарнизонна църква, сред търновските офицери се подема инициатива за събиране на средства за реставрирането на "Св. 40 мъченици".
През 1910 г. капитан Христо Стойков от Осемндадесети Етърски полк написва с благотворителна цел малка книжка с историята на храма, която започва така:
"Църквата "Св. 40 мъченици" е забележителна историческа старина. Тя е храм-памятник на победата над вековния противник на обединението ни."
При катастрофалното земетресение на 1 юни 1913 г. църквата е полуразрушена. В резултат от това и от войните, които води по това време страната, Търновският гарнизон има все по-малка възможност да стопанисва ефективно "Св. 40 мъченици". По силата на Закона за старините тя преминава под ведомството на Народния археологически музей в София. Въпреки това през 30-те години на ХХ век гарнизонът отново поема инициатива за възстановяване на църквата в автентичния й средновековен вид. Офицерите подкрепят и идеята на гражданството денят на Св. 40 мъченици да бъде обявен за всенароден празник на българския дух, а църквата превърната в национален мавзолей на българската държавна и бойна слава. Това обаче не става и десетилетия наред тази знакова за националната ни история църква все не получава вида, който заслужава. Чак до наши дни. Сега нейното "завръщане" поражда нови надежди за бъдещата й съдба...
Горан Благоев
© Списание "Български войн"
Брой 9 от 2006 година
"Поглед от Трапезица към Владишкия мост и хълма Царевец".
Картина от 1937 г. от търновския
художник Борис Денев (1883–1969).
Виж също: "Възстановяването" на църквите във Велико Търново
Св. пророк Илия.
Стенопис от ХІІІ в. в църквата "Св. 40 мъченици" в Търново
Успение Богородично.
Стенопис от XIII в. в църквата "Св. 40 мъченици" в
Търново
Олтарът на църквата "Св. Четиридесет
мъченици" в Търново
след реставрацията кр. на XX век. Източник: bnr.bg
Ст. н. с. д-р Божидар Димитров
Историята и историческата стойност на храма "Св. Четиридесет мъченици" във Велико Търново едва ли може да бъде осмислена и оценена, ако не познаваме миналото на града, от който историята на църквата е неразделна част.
Велико Търново е разположено в северните предпланини на Централна Стара планина върху няколко хълма, увити от меандрите на криволичещата между тях река Янтра.
В тези удобни едновременно за живот и отбрана земи не е чудно, че археолозите откриват следи от човешки поселения както от праисторическите времена, така и от античната епоха. Следи от укрепено селище има върху хълма Царевец от ранновизантийската епоха (кр. на V – нач. на VІ в.) – свидетелство за опитите на византийските императори Анастасий и Юстиниан Велики да спрат нашествията на т. н. варвари (готи, хуни, авари, славяни) и да опазят населението на южнодунавските земи.
Дали укрепеното селище е дочакало заселването на славяните в средата на VІІ в. по тези земи, не е ясно. Но някои археологически следи (златен медальон и колони с надписи от времето на кан Омуртаг) подсказват, че тук е настанена крупна българска военна част, заедно със семействата й. Поучен от опита с последната война с Византия и твърде лесното форсиране на старопланинските проходи от император Никифор, в 811 г. кан Омуртаг (813–831) защитил, както става ясно, всички старопланински проходи с яки и мощни крепости. Крепостта Търново очевидно е трябвало да защити подхода към прохода Хаинбоаз – една от най-използваните и днес връзки между северните и южните български земи.
При изграждането на крепостта по ръба на скалния венец на Царевец българите изградили и "език", водещ към Янтра. Това е крепостната стена с 12 кули по фронта към Янтра (днес частично реставрирана), която по-късно ще служи и като ограда на манастира "Великата лавра".
При обявяването на християнството за официална религия в България през 864 г. управителят на крепостта вероятно е построил и църква, предшественик на "Св. Четиридесет мъченици". Този управител вероятно е имал кръвна връзка с рода на династията на кан Крум, управлявала България от 803 до 971 г., а братята Асен, Петър и Калоян са били негови потомци. Иначе те не биха били поканени от въстаналите в 1185 г. българи в Източна Стара планина и Странджа да станат български царе.
Известно е от съобщенията на византийски хронисти, че в средновековна България е имало закон, съгласно който цар можел да стане само човек от царски род. По силата на този закон Самуил станал цар на България едва в 997 г., макар, че управлявал страната от 971 г. (цар Роман бил жив); а Георги Войтех, макар и от рода на кавканите, коронясал за български цар в 1071 г. сръбския принц Константин Бодни, имащ кръвна връзка с българския царски род. Свидетелство, че църквата "Св. Четиридесет мъченици" е построена в ІХ в. от въпросния управител е фактът, че именно тя е фамилната църква и мавзолей на Асеновци в ХІІІ–ХІV в., а не построената от Асен и Петър специално за обявяването на независимостта в 1185 г. църква "Св. Димитър".
Според видния изследовател на храма арх. Т. Теофилов, ранната църква е носела името "Рождество Богородично". През вековете, до началото на ХІІІ в., тя е претърпяла много разрушения от природни катаклизми и войни, но е била поправяна и преустройвана.
Днешния си вид тя придобила в 1230 г., когато е преустроена и обновена от цар Иван Асен ІІ и осветена с ново име – "Св. Четиридесет мъченици". Поводът е бил голямата победа на 22 март 1230 г. (денят на мъчениците), която постига българската армия над войските на претендента за византийския трон – епирския деспот Теодор Комнин, край хасковското село Клокотница. Победата прави България хегемон в Югоизточна Европа, а границите й обхващат почти целия Балкански полуостров, миейки се в три морета – Черно, Бяло и Адриатическо.
За всичко това разказва надпис върху мраморна колона, която цар Иван Асен ІІ заповядал да се постави в църквата.
"Кан сюбиги Омуртаг, обитавайки в своя стар дом, направи преславен дом на Дунава и по средата на двата всеславни дома, като измери (разстоянието), направи на средата могила и от средата на тази могила до стария ми дворец има 20 000 разтега и до Дунава има 20 000 разтега. Самата могила е всеславна и след като измериха земята, направих този надпис. Човек и добре да живее, умира и друг се ражда. Нека роденият по-късно, като гледа този надпис, да си спомня за оногова, който го е направил. А името на архонта е Омуртаг кан сюбиги. Нека Бог да го удостои да преживее сто години."
(Надпис на колона на кан Омуртаг (814–831 г.)
 |
| Колоната на Цар Иван Асен II
|
Вероятно пак Иван Асен ІІ е заповядал да се поставят и колоните с надписи от времето на кан Крум (803–831 г.).
"В лято 6738 (=1230 г.), индикт 3, аз Иван Асен, в Христа Бога верен цар и самодържец на българите, син на стария Асен, издигнах от основа и с живопис украсих докрай пречестната тази църква в името на светите 40 мъченици, с помощта на които в дванадесетата година от царуването си, в която година се изписваше този храм, излязох на война в Романия и разбих гръцката войска, а самият цар Тодор Комнин взех в плен с всичките му боляри. И цялата му земя от Одрин до Драч превзех, гръцка, още и арбанашка и сръбска; а пък градовете, които се намират около Цариград, и самия този град владееха фръзите, но и те се покоряваха под ръката (скиптъра) на моето царство, понеже нямаха друг цар, освен мене, и благодарение на мене прекарваха дните си, тъй като Бог така заповяда, понеже без Него нито дело, нито слово се извършва. Нему слава во веки, амин."
(Надпис на колона на цар Иван Асен ІІ, 1230 г.)
Дълго време се смяташе, че тези колони са пренесени от Плиска, за да се подчертае приемствеността между Първата и Втората българска държава. Но известно е, че възстановителите на Българската държава Асен и Петър веднага след обявяването на независимостта в 1185 г. са се отправили към Преслав, след известни перипетии са го превзели и именно там се установява до 1196 г. коронясаният в 1185 г. за български цар Теодор (Петър).
Настаняването на царя в старата българска столица очевидно е смятано за реалната демонстрация на връзката с Първата българска държава. А и колоните в обратния случай трябваше да бъдат поставени в "Св. Димитър" – храма, построен специално за коронацията на Теодор–Петър за български цар.
Затова мнението на някои търновски историци, че колоните на Крум и Омуртаг не са пренасяни от Плиска, а са били издигнати в аула на Омуртаг в Търново още през ІХ в., изглежда е вярно. Иван Асен ІІ ги е поставил в църквата не за да подчертава връзка с Първата българска държава (в 1230 г. България е призната за наследница на старата България от всичките си съседи и от Папството), а за да подчертае родствената си връзка с династията на кан Крум, дала на България великите държавници Омуртаг, Маламир, Пресиан, Борис І, Симеон Велики, Петър І, Самуил.
Появата на колони с надписи на владетели-езичници в християнски храм не е било смятано в християнския свят за връх на добрия тон и приличие и в това също трябва да търсим една изява на средновековния български патриотизъм. Цар Иван Асен ІІ е казвал с този акт на съвременниците си – българи и чужденци: "Може да са били езичници, но те са направили България велика държава. Те и българите, които са управлявали, са наши прародители и ние ги уважаваме и почитаме за делата им, а не за вярата, която са изповядвали".
След преустройството, извършено от Иван Асен ІІ в 1230 г., църквата е представлявала триапсидна трикорабна базилика с притвор и гробница-мавзолей от запад. Дълга е 24 и широка 7.30 метра. Олтарът й е бил от мрамор, а стенописите, от които са оцелели само фрагменти, са рисувани вероятно веднага след преустройството в 1230 година. Наблюденията на археолозите показват, че стенописи е имало и в по-ранна епоха – ХІ–ХІІ век.
От началото на ХІІІ в. теренът на църквата и пространството около нея са използвани като гробище на личности от Асеновия род. Това е станало след като в 1207 г. тук е бил погребан българският цар Калоян (1197–1207 г.), починал край стените на Солун. Голяма част от погребаните са мъже и, както личи от златните пръстени-печати, приживе са заемали важни държавни постове. Но парче от саркофаг с изображение на жена с корона на главата показва, че в църквата са погребвани и български царици и аристократки, свързани с Асеновия род. Разкопките в пространството около църквата все още не са завършени и приятни изненади не са изключени.
В 1235 г. в Търново починал завръщащия се от Йерусалим Св. Сава – сръбският национален светец, който в пантеона на сръбските християнски светци заема мястото, което у нас заемат българите Св. Иван Рилски, Св. Климент Охридски и братята Св. св. Кирил и Методий. По поръчка на опечаления цар Иван Асен той бил погребан в "Св. Четиридесет мъченици". Около гробницата на светеца започнали да стават чудеса – болни да бъдат изцелявани. Според уверения на търновчани и сърби, посетили църквата, чудесата продължили и след като мощите на светеца били пренесени в сръбски манастир и разпиляни при османското завоевание на Сърбия. Казват, че и днес вярващите християни, докоснали се до гроба, получават чудотворно изцеление.
Вероятно още в края на ХІІ в. Асеновци изградили манастир около църквата. В източниците от ХІІ–ХІV в. той е наричан "Великата лавра", "Царски манастир". Естествено той е богато обдаряван от българските царе и заема първенствуващо място в съзвездието от средновековни манастири около Търново.
Превземането на Търново от османските турци довело до упадък на манастира. Изчезнала социалната прослойка (българската аристокрация), която поддържала манастира и църквата, намалял броят на християните. Църквата обслужвала християните в квартала до ХVІ в., когато била превърната в мюсюлманска джамия. Колкото и парадоксално да изглежда, именно това спасило църквата – всички християнски църкви и на Царевец, и на Трапезица са били разрушени в османската епоха (1396–1877 г.).
Храмът отново станал християнска църква след Освобождението в 1878 година. Историческата му стойност била оценена още тогава, затова през 1879 г. тук се заклевали депутатите от Учредителното събрание, което започнало да гради основите на Третата българска държава. На 22 септември в тази църква била обявена независимостта на България (дотогава васално княжество на Османската империя), а княз Фердинанд получил царско достойнство.
Църквата постепенно обаче започва да се руши в следващите десетилетия. Богослужението в нея било прекратено в 1964 г., когато била обявена за паметник на културата от национално значение. Археологическите проучвания и споровете между архитектите за вида и начина на реставрацията забавиха възстановяването й с четиридесет години.
В 2004 г., по проект на търновския архитект Теофил Теофилов църквата бе обновена от специализираната държавна фирма "ЕАД Реставрация". Стойността на обновлението бе 3 мил. лв. (1.5 милиона евро), отпуснати изцяло от държавния бюджет при правителствата Сакскобургготски и Станишев.
На 14 септември 2006 г. в присъствието на българския министър-председател Сергей Станишев, министъра на културата Стефан Данаилов и хиляди гости Търновският митрополит Григорий освети обновения древен храм. Той бе възложен за стопанисване на Националния исторически музей, но в дните на шестте най-големи християнски празници в него ще бъдат извършвани и богослужения.
Ст. н. с. д-р Божидар Димитров
© Националния исторически музей в гр. София
Виж също:
www.Pravoslavieto.com