Свв. Кирил и Методий.
Икона от XIX в., Тревненска художествена школа.
Проф. Васил Гюзелев
Свв. Кирил и Методий.
Икона от XIX в., Тревненска художествена школа.
След поетичните, емоционални и боговдъхновени похвални слова на св. Климент Охридски (+ 916 г.) за "светите и преславни учители на славянския род блажения Кирил и панонския архиепископ Методий, които му създадоха писмото и преведоха Новия и Вехтия завет на езика му", едва ли някой автор, вече единадесет века оттогава, е в състояние да напише нещо по-силно, по-точно и по-искрено в изразената почит и благодарност за тях и за тяхното дело.
И ако през тези векове мнозина като мен са се опитвали да сторят това, те винаги са имали илюзията, че все пак отдалечеността на хората и събитията във времето и постиженията на науката дават по-добра възможност за точна и реална преценка. Без да имам претенциите на първооткривател на нови факти и истини в науката, ще се опитам да разгледам и представя Кирило-Методиевото дело в светлината на най-новите постижения на славистиката и историческото изворознание.
В историята на Европа по време на "Великото преселение на народите" (IV-VII в.), пък и подир него, се вплитат множество племена и народи. Много от тях оцеляха и създадоха свои държави, народности и култури. Повечето (хуни, авари, печенеги, узи, кумани и др.) само оставиха имената си в хрониките.
Оцеляха онези, които успяха да се приобщят към християнството и свързаната с него духовна култура (литература, изкуство, образованост), т.е. към нормите на тогавашния европейски универсализъм. Сред всички негови компоненти сякаш най-голяма значимост имаше писмената култура, книжовността. Едва ли случайно в своя поетичен "Проглас към евангелието" св. Константин-Кирил Философ почти афористично е написал:
"Голи са без книги всички народи,
не можейки да се борят без оръжие
с противника на нашите души,
и готови са за плена на вечната мъка."
Историята на съдбоносния и плодоносен девети век показа и друга особеност: невинаги опитите за създаване на литература на говорим език извън съществуващата на гръцки и латински можеха да бъдат успешни. В Западна Европа интересен е опитът на крал Алфред Велики (870-901), съвременник на нашия княз Борис I Михаил (852-889; + 907), да положи в Англия основите на англо-саксонската литература чрез преводи на Светите книги и други съчинения на един говорим език. Тази книжнина, писана на модифициран латински алфабет, била исторически, териториално и етносно ограничена; тя не могла да се развие и да оцелее.
Пред историческата и филологическата наука винаги е стоял един неизменен въпрос: Кога и за кого светите братя Кирил и Методий създадоха славянската писменост и книжнина? През 855 или през 863 година? За своите кръвни събратя българските славяни, или във връзка с мисията си във Великоморавия?
Нека напуснем дебрите на този сложен и невинаги коректно воден научен спор.
По странната, но красива игра на историята, родената сред и за българските славяни писменост и книжнина тръгнала от Константинопол като оръжие на византийската дипломация. Това бил един от най-интересните й и значими опити да наложи духовното влияние на империята сред среднодунавските славяни. Тя получила своето идеологическо освещаване, признаване и ново осмисляне в папския Рим, по-точно в църквата "Санта Мария Маджоре", реализирала се в един трагичен поход във Великоморавското и Панонското княжества, за да намери приют и спасение в България - всъщност в своята истинска родина.
В кръговрата на нейния поход от Изток към Запад и обратно има някаква историческа логика. Тук няма предопределеност, мистичност и загадъчност. Има път, изпъстрен с множество случайности, но в крайна сметка устремен към пълната реализация на величавото дело на славянските първопросветители и апостоли Кирил и Методий - там, където условията за неговото развитие и разцвет бяха най-благоприятни.
България през последната четвърт на IX век бе онази славянска страна, където Кирило-Методиевото дело можеше да има най-благоприятна почва. Дълго преди появата на създадената от двамата първопросветители славянска писменост и книжнина тук са били правени опити за изнамиране на нови писмени знаци или за пригаждане и използване на гръцката и латинската азбука.
Етапите в развитието на тази предкирилово-методиевска писмена култура са отразени в "Сказание за буквите" на старобългарския книжовник от втората половина на IX в. Черноризец Храбър:
"Прочее, преди славяните нямаха книги, но, бидейки езичници, четяха и тълкуваха с черти и резки. Когато се покръстиха, бяха принудени да пишат славянската реч с римски и гръцки букви, без устроение. И така беше много години."
"Чертите и резките" - това са многобройните загадъчни знаци от прабългарското рунно писмо, които се откриват издълбани или врязани върху каменни блокове, тухли, керемиди и други в старобългарски селища в един широк географски ареал - от Бесарабия до Халкидика и от Черно море до Долна Панония. Техен сполучлив каталог направи нашата археоложка Людмила Дончева в публикуваната през 1980 г. книга "Знаци върху археологически паметници от средновековна България (VI-X в.)".
Като се започне от началото на VIII в. (от надписите към релефа на Мадарския конник, печатите на хан Тервел и др.), дълго време в канцеларията на Българското ханство широко употребявани са гръцката азбука и писменост. Повече от 100 са издадените от покойния проф. В. Бешевлиев "Първобългарски надписи на гръцки език"; три от тях са на прабългарски език, но с гръцки букви. Три фрагментарни надписа на латински език от периода 866-870 г. (времето на пребиваването на латинското духовенство в България) документират употребата на "римските букви".
Наложилата се в езическа България традиция на употреба на гръцкия език и писменост може да бъде характеризирана като мост за прехода й от варварство към цивилизация, основа за преминаване от лапидарна към книжовна писмена култура. Усвояването и широката употреба на гръцкото унциално (главно) писмо осмислили на българска почва бъдната славянска графическа система, която била близка по начертание както до "римските", така и до "гръцките" букви.
Възприела Фотиевия константинополски модел на въвеждането на християнството в една бивша езическа страна, в който основополагащо начало била евангелската максима "Да хвалим Бога на всички езици", България на княз Борис I Михаил наистина била онази страна, където славянската писменост и книжнина можели да пуснат дълбоки корени и да дадат добри плодове.
Смъртта на св. Методий (6 април 885 г.) белязала трагичния край на Великоморавската мисия на славянската писменост и книжнина и началото на Българската й мисия, непредвидена от византийската дипломация, но съществуваща като възможност в концепцията на дълбокомъдрия константинополски патриарх Фотий за налагане на византийското църковно и духовно влияние. Климентовият житиеписец Псевдо-Теофилакт (XI в.) разказва, че част от оцелелите ученици на Кирил и Методий от Великоморавия се отправили към българските предели: "А Христовите изповедници, като знаели, че Господ заповядва на пъдените от един град да бягат в друг, закопнели за България, започнали да мислят за България и се надявали, че България ще им даде покой".
Пристигайки в Белград, те били приети от боритаркана - българския управител на този град, и "той разбрал, че тези мъже са велики и близки до Бога, и решил, че трябва да изпрати чужденците при владетеля на България Борис..., понеже знаел, че той отдавна жадува за такива мъже, каквито търсел."
Проектирането на Кирило-Методиевото дело чрез дейността на техните ученици и следовници, с което се въплъщава държавническият гений на княз Борис I Михаил, неговото вярно чувство за повелите на историята и бъднината, може да се характеризира като най-голямото духовно и културно завоевание на славянството през Средновековието. То е основата, върху която в течение на вековете се изгражда и развива славяно-византийското ойкумене (общност).
И ако първоначално в столицата Плиска в разговорите си и в многобройните си срещи с Климент, Наум и Ангеларий княз Борис I Михаил обмислял съвместно с тях плановете за една по-широка проповедническа, църковно-книжовна, просветна и църковно-организационна дейност, за създаване на училища за обучение на славянски църковен клир, скриптории и книжовни средища, то след идването на техните по-млади събратя по дело от Константинопол (сред тях е бил и бъдещият епископ на Велики Преслав Константин), тези въпроси отново е трябвало да бъдат осмислени. По-сетнешното развитие на нещата показва, че именно тогава е било решено да бъдат изградени две просветни и книжовни средища - едното в Горната земя, в столицата Плиска и свързаните с нея манастири в прилежащата й област, а другото в Долната земя, Кутмичевица (дн. Вардарска Македония), в Охрид. Докато Климент заминал за Охрид, Наум и останалите Кирило-Методиеви ученици останали в Горната земя.
Огромна, мащабна и всестранна била дейността на българския първоучител св. Климент Охридски в Македония. Тук, в "третия дял на Българското царство", той проповядвал, учителствал, наставлявал, обучавал, лекувал и разнасял Божието слово на говоримия от българското население език, учел го да се черкува и да въздава молитвите си към бога на своя език. Според неговия житиеписец за кратко време той се превърнал чрез съставяните и произнасяни от него в църквата "прости и ясни слова" за всички религиозни празници, "понятни и за най-простия българин", в "нов апостол Павел за новите коринтяни - българите".
Ревностен продължител на Кирило-Методиевото дело, св. Климент Охридски редом с тях е основоположник на славянските литератури и най-силно въздействащия в омилитическата литература църковен писател в славянския свят през Средновековието. Неговото значимо книжно творчество, издадено в три обемисти тома от нашите изтъкнати слависти Б.Ст. Ангелов, Хр. Кодов, К. Куев и Кл. Иванова, е фокусирало в себе си тенденциите на духовното ни развитие в края на IX - началото на Х в. Ала не само то е духовното му наследство, но и създадената от него нова графическа система - кирилицата.
В краткото Климентово житие охридският архиепископ Димитър Хоматиян (XIII в.) е отбелязал следното: "Измислил и други форми на буквите за по-голяма яснота от ония, които изнамерил мъдрият Кирил". Създадената от св. Константин-Кирил Философ глаголическа графическа система, подобна на коптската, арменската и грузинската, не само била трудна за писане, тя не била в духа на европейския алфавитен универсализъм, съдържащ се в гръцкото и латинското писмо. Освен това в тогавашна България употребата на гръцкото унциално писмо е било с традиции и е било разбираемо.
Реформата на св. Климент Охридски чрез въвеждането на кирилицата била с изключителна важност и твърде бързо се наложила. Така че тази азбука, на която сега пишат стотици милиони хора на Земята, има за своя родина България, а за свой създател - св. Климент Охридски.
Археологическите и художествени паметници в Охрид и околността, Брегалница и Струмица, открити и публикувани от македонските учени Д. Коцо, Бл. Алексова и Цв. Грозданов през последните години, опредметяват представите ни за тези свети места за всеки един българин, свързани с началото на българската книжовност.
Още по-интензивна е била просветната и книжовна дейност, разгърнала се под ръководството на св.Наум, наречен "мизийски светилник" от един от неговите житиеписци, в източните български предели - в Плиска, Велики Преслав, манастирите край с.Равна, Варненско, с.Черноглавци, Шуменско, скалните обители край с.Мурфатлар (Северна Добруджа) и др. Многобройните глаголически и кирилски надписи, открити тук благодарение на усилията на нашите археолози Вера Иванова-Мавродинова, Ст. Ваклинов, К. Попконстантинов, Т. Томов, П. Георгиев и др., са най-старото и автентично свидетелство за развитието на славянската писмена култура и книжовност, за еволюцията от глаголическа към кирилска графическа система и за процеса на усъвършенстване на последната.
Успоредно със станалите известни редица старобългарски книжовници от края на IXв. - началото на Х в. (Черноризец Храбър, Йоан Екзарх, Константин Преславски и др.) през последната година бяха открити от нашите филолози нови творби на св. Наум Мизийски, Константин Преславски и др. Това са известните наши познавачи на старобългарската книжовност Ив. Добрев, Ст. Кожухаров, Г. Попов, А. Тотоманова и др.
Следвайки традициите на своите първоучители светите братя Кирил и Методий, източнобългарските им преки ученици и следовници внесли голямо жанрово разнообразие в създаваната литература, извършили преводи на станали класически произведения на източните църковни отци и показали възможностите си във философската дълбочина на богословието.
Включването в книжовната дейност на представители на владетелския род (Борисовия брат Докс - черноризец Тудор Доксов и Борисовия син Симеон) по най-категоричен начин показва приобщаването на тогавашната българска аристокрация към духовния подем в страната.
Чрез създаването на условия на Кирило-Методиевите ученици за разгръщане на проповедническа, просветителска и книжовна дейност, чрез тяхното стимулиране княз Борис I Михаил по същество изиграл ролята на спасител, покровител и вдъхновител на славянската писменост и книжнина.
Поради това може да се смята, че неговите заслуги в това отношение се вместват не само в българската, но и в славянската, т.е. в европейската история. Мнозина чуждестранни изследвачи обикновено подминават с мълчание този изключително важен принос в историята.
С право може да се твърди, че ако в Плиска с огън и меч бяха поставени трайните основи на българската държавна традиция, то в Охрид, Девол, Брегалница, Плиска, Велики Преслав и манастирите на българския Изток бе изковано още по-силно оръжие - българското книжовно слово, благодарение на което не само се формира една от основните характеристики на българската народностна общност, но и тя се съхрани със своята самобитност през вековете.
В средновековна Европа през втората половина на IX в. България на княз Борис I Михаил бе онази страна, в която не само бе съхранена традицията на славянската писменост и книжнина, положена от светите братя Кирил и Методий, но и бяха създадени условия за нейното развитие и перспективи. С усилията на Кирило-Методиевите ученици и техните следовници, подпомагани всестранно от княз Борис I Михаил и неговото болярско обкръжение, България се превърнала в негаснещо огнище на християнска и славянска просвета и книжовност, в пръв духовен вожд на многомилионния славянски свят. Чрез подвига, който тогава учениците на Кирил и Методия творяха в българската земя, се отваряха дверите на историята - духовната и културната (тази, която има значение и трайност) - за една нова творческа стихия - славянството.
Погледнато от тази гледна точка, тогавашните процеси в църковната и културната история на България имаха общославянска, общоевропейска, световна значимост. Нека тази моя констатация не бъде схващана като опит за тонизиране на чувствително спадналото ни национално самочувствие.
Значимостта на средновековна България като "царство на духа" особено добре е подчертана в една творба от началото на XIII в. - "Разумник-указ", където четем следното:
"Знайте и това. На света има трима царе, както е и Света троица на небето... Първото царство е Гръцкото, Второто царство е Българското, Третото царство е Аламанското. С Гръцкото царство е Отец. С Аламанското царство е Синът. С Българското царство е Светият дух..."
Култът към светите братя Кирил и Методий и към техните ученици светите Горазд, Климент, Наум, Сава и Ангеларий е не само най-старият, но и най-трайният в цялата наша история. Като се започне от Черноризец Храбър и Климент Охридски, българите още от края на IX в. непрекъснато въздават хвала и благодарност към делото на славянските първопросветители и апостоли.
Поддържан през Средновековието и вековете на османското владичество от църквата и духовенството, по време на Възраждането този култ от църковен празник се превръща в светско училищно тържество. Неговото своеобразно паганизиране е може би онази метаморфоза, която се извършва в българското съзнание при прехода от средновековно към модерно светоусещане. И в борбата за самостоятелна българска просвета и църква този култ и свързаният с него празник се превръщат в най-силната манифестация на несломения през вековете български дух.
Измерването на Кирило-Методиевото дело чрез духовните и културни достижения на българския и другите славянски народи от деветия век та чак до наши дни възправя Кирил и Методий, Климент Охридски, Наум Мизийски и Константин Преславски - тези титани на духовното пробуждане на славяните, в монументален , неестествен ръст, сякаш са митични герои. Може би това е действителният ръст на тяхната значимост в славянската и европейската история.
За да оцветя опита си за Похвално слово в чест на славянските първопровсветители с духа на българското Средновековие, накрая ще цитирам възхвалата, въздадена им през 1211 г. в Синодика на Българската църква:
"На Кирила Философа, който преведе Божественото писание от гръцки език на българрски и просвети българския род, новия втори апостол, през царуването на Михаил и православната императрица неговата майка Теодора, които украсиха Божествената църква със свети икони и утвърдиха православието - вечна памет. На неговия брат Методий, архиепископ на Моравия Панонска, тъй като и той много се е потрудил за славянската книга - вечна памет. На неговия ученик Климент, епископ на Велика Морава, и на другите негови ученици Сава, Горазд и Наум, тъй като и те много са се потрудили за славянската книга - вечна им памет."
Слава и безсмъртие во веки веков на делото на първопросветителите и апостолите на почти всички славяни Кирил и Методий и техните ученици!
Проф. Васил Гюзелев
Вестник "Зора", юни 2005 г.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com