Друг
пример е структурата и съдържанието на великопостните богослужения [вж.
Първите шест седмици на Великия пост]. Те не могат да бъдат
разбрани правилно ако не знаем, че целта им е предимно огласителна.
Литургия и образование
Протоиерей Александр Шмеман (1921-1983)
"Литургия и образование" е първа лекция от цикъл лекции, изнесени през периода 1955-1974, в която прот. Шмеман разяснява органичната връзка между богослужебния живот и образователната дейност на Църквата.
> Съдържанието на тази лекция се генерира с безвреден за Вашия компютър active content
(javascript).
> Цитатите от св. Литургия са според "Служебник" (изд. 1985 г.), а цитатите от последованията на св. тайнства -
според "Требник" (изд. 1994 г.), издадени от Св. Синод на Българската православна църква.
В ранните дни на Църквата, когато "християни се създаваха, а не се раждаха" (Тертулиан), подготвящият се да влезе в Църквата, трябвало да премине през един доста дълъг период на оглашение (катехизация), т.е. на подготовка за. св. тайнство Кръщение.
В началото на II век в Рим например оглашението продължавало две години. Тогава изглеждало очевидно, че човек може да стане член на Църквата едва след като се запознае с учението й и го възприеме, след като придобие истинско разбиране за нейните жизнени начала. По време на мисионерското разпространение на християнството, преобладаващ обичай било кръщаването на възрастни. Когато след този период кръщаването на деца се превърнало в норма, оглашението станало самоочевидна форма на следкръщелно обучение на членовете на Църквата. В западните църкви оглашението останало задължително условие за "конфирмацията", т.е. за тайнството Миропомазание, което се извършва в края на детството. Православната църква е запазила традиционната връзка между Кръщение и Миропомазание като двуединно тайнство, чрез което вярващият влиза в Църквата. Макар поместните православни църкви да не са създали общовалидна, задължителна форма на следкръщелно оглашение, навсякъде се приема единодушно, че децата трябва да получават християнско възпитание и образование. Това общоприето убеждение показва, че принципът за преподаване на правилата на вярата и правилата на живота на членовете на Църквата е органична и неразделна част от църковното Предание.
Но въпреки че необходимостта от християнско образование се приема принципно от всички, то за формата и методите за осъществяването му не може да се каже същото. Трябва честно да признаем, че в тази област цари объркване. Положението се усложнява още повече от факта, че трудностите не се осъзнават напълно и съответно за преодоляването им не се полагат никакви усилия. Това важи не само за детайлите, но и за основните проблеми. Подходящ пример е повсеместното разпространение на т.нар. "неделни училища" в практиката на православните църкви в Съединените щати. Неделните училища определено са резултат от едно протестантско разбиране за образованието. Трябвало е преди да бъдат въведени в практиката на Православната църква, те да бъдат анализирани критично в светлината на православното разбиране за целта и началата на християнското образование. Трябвало е неделните училища да бъдат приспособени за тези цели и начала. Но този въпрос изобщо не е бил повдигнат, и "неделното училище" (което често се провежда по време на 6ожествената литургия) е било възприето като образец за нашето църковно обучение, без изобщо да бъде обсъждано. Могат да се посочат множество подобни примери.
Смятам, че първият въпрос трябва да бъде формулиран по следния начин: Дава ли ни нашето православно Предание конкретни методи и начини за християнско образование? Естествено тук не става дума за механично възстановяване на методи, използвани в друга историческа епоха, а за необходимостта от духовно усилие за "прочит на църковното Предание", за откриване на неговия дух, на вечния му смисъл. Православният начин на живот се изразява именно в творческата "актуализация" на църковното Предание - ако откажем да го следваме, ние, съзнателно или не, се отказваме от Православието.
В началото на това изложение споменах оглашението преди св. Кръщение, защото то е най-ранното свидетелство в църковното Предание за начина, по който Църквата е преподавала на членовете си християнските догмати и християнската нравственост. Това. което в този случай е най-важно за нас, е, че това оглашение е имало литургичен характер. Тълкуването на Писанието, разясняването на смисъла на Символа на вярата (т.е. на църковните догмати), преподаването на християнската нравственост - с други думи, цялото съдържание на християнското обучение - се е преподавало в пряка връзка с Литургията, отчасти дори по време на извършването й. Следи от такова литургично оглашение откриваме в днешното църковно богослужение. Първата част на божествената Литургия все още се нарича "литургия на оглашените" -не само защото на оглашените се е разрешавало да присъстват само на нея, но най-вече защото е била и все още е "поучителна служба", защото по самия си характер и предназначение е дидактична.
Друг
пример е структурата и съдържанието на великопостните богослужения [вж.
Първите шест седмици на Великия пост]. Те не могат да бъдат
разбрани правилно ако не знаем, че целта им е предимно огласителна.
В древната Църква кръщението на оглашените е ставало по време на бдението на Велика събота, и затова Великият пост е бил време на интензивна подготовка за тайнството на Просветлението, както често наричали Кръщението. Това се вижда най-добре във великопостния ред на библейските четива.
През тези седмици се четат изцяло книгите Битие, Исаия и Притчи Соломонови. Защо? Защото те представляват ключ към разбирането на Свещеното Писание и разкриват истинските измерения на Откровението, изпълнено в Иисус Христос:
в книга Битие са темите за сътворението, грехопадението и сключването на Завета;
в книга Исаия - темата за обещания Месия, за образа на Месия, Който взема върху Себе Си нашите недъзи;
а в книга Притчи - увенчаването на човешката мъдрост, опит и познание с откровението за Божията Премъдрост, Въплътения Логос.
По време на Страстната седмица мястото на Битие се заема от Изход, а мястото на Притчи Соломонови - от Иов. Чете се от Изход, защото там се описва пътуването на богоизбрания народ към обещаната земя, Пасхата, чиито завършек идва, когато Месия - Христос извършва Своя Изход, Своето "преминаване" към Отца (Йоан 13:1) и става наша Пасха (1 Кор. 5:7), като ни завежда в обещаното Царство. Книга Иов е кулминацията на старозаветното откровение за страдащия Раб, Който побеждава злото чрез пълно смирение, любов и послушание пред Бога, Така всички основни теми на християнската вяра, съдържащи се в църковните догмати, се разгръщат в цялата си вътрешна обвързаност. Тук Старият Завет се разкрива в пълната си духовна реалност - не само като абстрактна истина, но и като основа на Новия Завет, като път, водещ към Христа, обещание и пророчество, изпълнени в Него. И все пак - и това е от съществено значение - тази истина се разгръща не само с четене и обсъждане на текстове. Тя е литургичнa: четивата се вписват в контекста на богослужението, което открива техния истински смисъл.
Дълбоката покайна въздишка, непрестанно отекваща по време на великопостните богослужения, зовът за покаяние, за осъзнаване на крайната ни слабост и огреховеност, утвърждават в нас състоянието, което ни позволява наистина да чуем Писанието, да разберем истинското му значение. От друга страна, структурата на богослуженията, хармонията на библейските четива, обредите и молитвите, "ходът" на службите, всичко това вдъхва живот на текстовете, дава им един особен оттенък на реалност.
Четенето на Евангелието и неговото тълкуване в проповедта не са самоцелно "вмъкнати" в Литургията на оглашените. До тях ни довежда и за тях ни подготвя събирането ни в църква (1Кор. 11:18), тържественото благославяне на Царството, с което започва евхаристийната служба, Псалмите, Входа в олтара, Трисветата песен и възкачването на "горното място". Тези действия не са просто "символи", а свещенодействия, чрез които Църквата се подготвя за тайнството на Божието слово.
По време на Литургията на преждеосвещените Дарове
,
след като чете от книга Битие, свещеникът взема свещ от св. Престол и като благославя събраните верни с нея, казва: "Христовата
светлина просвещава всички". Това действие загатва за дара на разбиране на думите, които верните предстои да чуят, и
същевременно сочи окончателния смисъл на цялото Свещено Писание - Иисус Христос.
И накрая, кулминационната точка на литургичния живот на Църквата е богослужението на Велика събота, с Опелото Христово, с петнадесетте проророчества, с белите одежди, които заменят черните при възвестяването на Възкресението. Това богослужение, ако се разбира правилно, е пълен катехизис на Възкресението.
Могат да се дадат още много такива примери. Но и тези са достатъчни, за да се види, че "литургичното оглашение" далеч не е само интересен обичай на древната Църква, а традиционен метод за религиозно образование, органична част от самата природа на Църквата и на нейното разбиране за духовно "просвещение".
Литургичното оглашение ни показва на първо място основното предназначение, целта на религиозното образование, така както го разбира Църквата. А тази цел е да бъде въведен отделиш човек в живота на Църквата. Подчертавам това - тя не е просто преподаване на "религиозни знания", не е обучаване на отделния индивид как да стане "добър човек", а е "на(д)зидание" - "изграждане" - на един член на Христовото Тяло, член ма един "род избран" и "народ свет" (1Петр. 2:9), чийто тайнствен живот в този свят е започнал в деня на Петдесетница. "И направи го (или: я) разумна овца на светото стадо на Твоя Христос, почтен член на Църквата Си" , гласи кръщелната молитва. Религиозното образование не е нищо друго, освен разкриване на случилото се с човека, новороден от вода и Дух, и станал член на Църквата.
Понятието за Църква като народ Божи и Тяло Христово се е превърнало в абстракция за съвременните християни. От една страна Църквата се свързва с "енорията" [или "църковното настоятелство"] като сдружение с делови заседания, избори, гласуване, имоти и финансов правилник. От друга страна, в сградата на църквата идваме да се молим, да "изпълним религиозните си задължения", да послушаме хубавото пеене и да намерим покой и утеха. Енорията се възприема като средство за осигуряването на материалното благополучие на църковната сграда и обзавеждането й; а от църковната сграда се очаква да осигурява духовното удовлетворение, което енориашите трябва да получават от прекрасните църковни служби и от усещането за изпълнен религиозен дълг. Но съвременният християнин е забравил, или може би никога не е знаел, че тези цели са второстепенни. Главната цел е изграждането на Христовата Църква, израстването на всеки в новото единение с Христа, получено при Кръщението и винаги получавано в Причастието:
"А нас всички, които се причастяваме от единия хляб и чаша, съедини един с друг за общуване с единия Дух Свети" (Литургия на св. Василий Велики),
"Защото чрез един Дух всички сме кръстени в едно тяло" (1Кор. 12:13).
"Където е Църквата, там е Светият Дух, където е Светият Дух, там е Църквата и пълнотата на благодатта" {Св. Ириней Лионски, Аdv. hаеr. III, 24,1).
Християнството не е нито философия, нито морал, нито ритуал, а дар на новия живот в Христа, и този нов живот е Църквата. В нея ние, "сега помилувани" (1Петр. 2:10), съставляваме нов народ под Божията закрила. Като принасяме пред Бога духовно благодарение и приношение, ние продължаваме Неговото дело в света, свидетели сме на спасението, и възрастваме в познанието на истината и благодатта. Оттук произтича и единственото по рода си място на Литургията в църковния живот. Богослужението на Литургията не е един от "аспектите" на Църквата, то изразява самата същност на Църквата, нейното дишане, пулс, постоянното й саморазкриване. Чрез тайнствата и особено чрез св. Евхаристия, Църквата, според думите на един богослов, винаги "става онова, което вече е", т.е. Тяло Христово, ново единство на хората в Него.
"Литургия" означава преди всичко събрание на верните, а "църква" означава именно "събрание", "където двама или трима са събрани...". В това събрание и чрез него ние "макар и много", сме "едно тяло" (1Кор. 12:12). Чрез Литургията ние влизаме в общение с Божието Слово, научаваме се да познаваме Неговата воля, възпоменаваме Христовите смърт и Възкресение, и получаваме даровете на Св. Дух, незаменими за нашия християнски живот в този свят. Може с пълно право да се каже, че чрез своята Литургия Църквата става "единство на вяра и любов", според думите на св. Игнатий Антиохийски. Светите тайнства Кръщение и Миропомазание ни въвеждат в живота на Църквата. Кръщението е нашето раждане за нов живот, а | св. Миро ни освещава за служба на Бога заедно с всички останали членове на Църквата, Б тайнството св. Евхаристия ние подновяваме дара на единството чрез принасянето на едната жертва и общението в единия Хляб и едната Чаша. В ежедневния, седмичния и годишния богослужебен кръг Църквата изпълва времето със спомена за Христос. Неговото присъствие и благодатта на Св. Дух проникват всички страни на живота ни. Накратко, чрез Литургията човешката общност ("енорията") става Църква, т.е. нова общност, познаваща и общуваща с Бога.
Какво тогава трябва да бъде християнското образование, ако не въвеждане в живота на Църквата, разгръщане на неговия смисъл, съдържание и цел? И как иначе може някой да бъде въведен в този живот, освен с участие в Литургията, от една страна, и с обяснението й, от друга. "Вкусете и ще видите, колко благ е Господ!" - първо вкусете, после ще видите, т.е. ще разберете. Методът на литургично оглашение е единственият православен метод на религиозно образование, тъй като произтича от Църквата и Църквата е неговата цел.
В миналото оглашените първо били въвеждани в църковното събрание, и едва тогава им се обяснявали смисъла, радостта и целта на събранието. Какво изобщо бихме могли да предем в нашето християнско образование днес, ако обяснението не се предхожда от опит, от всичко онова, което несъзнателно вдишваме и усещаме още преди да сме започнали да го разбираме?
Всичко гореказано може да изглежда утопично при сегашните условия. Как биха могли тези теории да бъдат приложени на практика? Как могат да станат ефективни? На този въпрос няма лесен и прост отговор. Независимо дали искаме или не, пред нас днес стои невероятно трудната задача да преосмислим църковната традиция като цяло, да я приложим при обстоятелства, напълно различни от тези в миналото. За решаването на този проблем трябва да мине повече от едно поколение, но ние трябва поне да се изправим лице в лице с него и да осъзнаем значението му. Компромисите, временните решения и приспособяванията са допустими само ако непоколебимо и веднъж завинаги се откажем да променяме Преданието на Църквата, да снижаваме стандартите му, за да ги "пригаждаме" към своите потребности.
Най-напред трябва да осъзнаем, че не можем изкуствено да разделяме проблема за религиозното образование на децата ни от този за обновяването на местната православна общност. Не можем да преподаваме нещо, което самите ние не практикуваме. Нашите църкви ще имат такива училища, каквито заслужават. Явно е, че възраждането на "литургичното оглашение" изисква преди всичко възраждане на литургичния живот на Църквата, по-добро разбиране на Литургията от страна на верните, по-отговорно отношение и по-активно участие в нея.
Докато имаме "частни" литургии по време на Страстната седмица, докато храмовете ни остават почти празни в деня на най-красивата в духовно и богословско отношение служба - на Велика събота, докато свещениците в този ден са заети да благославят великденски храни по домовете, докато Кръщението е частно семейно празненство, а сватбите - обществена церемония, на която фотографът е по-важен от свещеника, докато причастието с Тялото и Кръвта Христови остава "задължение", което се изпълнява веднъж в годината; докато всичко това продължава, ще бъде трудно да научим децата си да виждат в Литургията самата същност на Църквата, средоточието на нейното учение и нейния живот. Имаме нужда от литургично оглашение за възрастни и дори за самите свещеници.
Имаме нужда от възраждане на самото разбиране за Църквата, от одухотворяване на енорията, от обновяване на молитвения ни живот. Всичко това е първично условие за истинско християнско образование на нашите деца и ако не приемем това, дискусиите за "методите" и "принципите" в работата на църковните училища ще са безполезни.
Следователно като говоря за мястото на Литургията в нашата система за религиозно образование, ще се огранича до няколко общи постановки. Както вече споменах, мисля че не е дошло времето за подробни, практически предписания. Налага се да се справим с дългосрочната и трудна задача да съвместим традиционните начала на църковно образование с ценните и полезни съвременни образователни методи. Верността към Преданието в никакъв случай не означава отричане и заклеймяване на всичко "ново" и "съвременно", само защото е ново и съвременно. От наша страна просто се иска усилието да изпитваме духовете, "дали са от Бога" (1Иоан. 4:1). Всъщност това открива възможността да се използват, за Божия прослава, всички постижения на човешкия разум, изобретателност и познание.
По принцип децата обичат да са в църква и това инстинктивно привличане и интерес към църковните служби е основата, върху която трябва да изградим религиозното образование. Когато родителите се тревожат, че децата ще се изморят от дългите служби, те обикновено несъзнателно изразяват притеснение не за децата, а за себе си. Децата много по-лесно от възрастните проникват в света на църковната обредност, в литургичната символика. Те чувстват и оценяват "атмосферата" на богослужението. Изживяването на "светинята", на тази mysterium tremendum, в което се корени всяка една религия - усещането за среща с Някой, Който е отвъд ежедневието - е по-достъпно за децата, отколкото за нас. "Ако се не обърнете и не станете като деца" (Мат. 18:3) - тези думи се отнасят за възприемчивостта, откритостта на ума й естествеността, които губим, когато порастваме. Колко много хора отдават живота си в служба на Бога и се посвещават на Църквата само защото от ранно детство са се хранели с любовта към Божия дом и с радостта на литургичния опит.
Следователно първото задължение на родители и възпитатели е да оставят децата и да не им пречат (вж. Мат. 19:14) да ходят на църква. Децата трябва да чуят думата Бог за първи път именно в храма. В класната стая тя е трудна за разбиране и остава абстрактна, но в храма е "в стихията си". В детството си ние имаме способността да разбираме не с интелекта, а с цялото си същество, че няма по-голяма радост на земята от това да сме в църква, да участваме в службите, да вдишваме уханието на Царството небесно, което е "мир и радост в Светаго Духа" (Рим. 14:17).
Ходенето на църква трябва от най-ранно детство да се допълва от домашната атмосфера, която предшества и продължава настроението от храма. Нека вземем за пример неделната сутрин. Как може детето да почувства светостта на тази сутрин и на онова, което ще види в храма, ако домът е изпълнен с шума на радиото и телевизора, ако родителите пушат или четат вестници и цари изцяло светска атмосфера? Ходенето на църква трябва да се предшества от усещане за "събиране", усещане за тиха тържественост. Запалените кандила пред иконите, четенето на откъси от Свещеното Писание, чистите дрехи, почистените стаи - често родителите не осъзнават как всичко това "оформя" религиозното съзнание на детето, как оставя отпечатък, който никакви по-късни изпитания няма да изтрият. В навечерието и в деня на църковните празници, по време на Великия пост, в дните, когато се подготвяме за изповед и причастие, домът трябва да отразява храма, трябва да бъде осветен от светлината, която донасяме от богослужението.
А сега да се спрем на училището. Изглежда очевидно, че да се провежда така нареченото "неделно училище" по време на божествената Литургия е в дълбоко противоречие с духа на Православието. Неделната Литургия е радостно събрание на църковната общност и детето трябва да знае и да преживее това много преди да е в състояние да разбира дълбокия смисъл на това събрание. Струва ми се, че изборът на неделята за провеждане на църковно училище не е много добър. Неделята е преди всичко ден за Литургия, и в центъра на този ден трябва да е Църквата и нейната Литургия.
Би било много по-добре църковното училище да се провежда в събота преди вечернята. Аргументът, че родителите не могат и не искат да водят децата си на църква два пъти седмично, е просто признание за мързел и греховно безгрижие. Съботната вечер е начало на неделята, и трябва да бъде богослужебно осветена също толкова, колкото и неделя сутрин. Тъкмо тогава всички православни църкви по света празнуват началото на възкресния ден с възкресна вечерня или всенощно бдение. Няма причина в това отношение православните в Америка да се откъсват от древната църковна традиция.
Църковното училище трябва да бъде за децата естествено начало на Господския цикъл: училище-вечерня-литургия. Така училището ще бъде тяхното въведение в Господния ден, ще ги подготвя за по-съзнателно участие в него.
И накрая, да разгледаме литургичното оглашение само по себе си. Без да навлизаме в темата за разпределение на материала по възрастови групи, можем да набележим следните най-общи начала:
1. Връзката между изучаването на Библията и Литургията. Обикновено Старият и Новият Завет се преподават без връзка с живота на Църквата, като поредица интересни разкази (Потопа, Ноевия ковчег, Изхода от Египет, и т.н.). Предполага се, че тези разкази ще впечатлят въображението на децата както приказките, но те често остават единствено "приказки". Когато децата пораснат, те няма да знаят какво да правят с този материал. А всъщност Библията, както вече казахме, е книга на Църквата, не само в смисъл, че Църквата "гарантира" нейната боговдъхновеност, но и защото самият живот на Църквата, и на първо място литургичният й живот, се състои от подновяване на разбирането на Писанията. Езикът на Църквата, езикът на богослужението, е библейски език, не само буквално (повече от половината богослужебни текстове са библейски), но също и в смисъл, че цялата структура на богослужението, обредите, символиката и образността, както и целият дух на богослужението, са тясно свързани със Свещеното Писание и са дълбоко вкоренени в него.
Ние не можем да разберем нашето богослужение без да познаваме Свещеното Писание. Но и обратното е вярно: смисълът на Писанието се разкрива чрез богослужението. Богослужението ни дава ключ към тълкуването на Писанието. Например смисълът на водата в Кръщението, на елея в Елеосвещението, или на връзката между слизането на Св. Дух и празника Петдесетница, не може да бъде разбран, ако не сме навлезли в темите за водата, елея и Св. Дух в Стария и Новия Завет. И обратно, водите на Потопа, Пасхата на Изхода, стават разбираеми едва когато намерят своето отражение и обяснение във водите на Кръщението, станали за нас едновременно "гроб и родител" (Св. Кирил Иерусалимски), и в съзерцанието на литургичното тайнство на Страстната седмица.
Същото важи и за останалите богослужебни чинове в Литургията - благославянето, благодарението, покаянието, ектениите, жертвата, входа... Тяхното значение, духовното им "измерение", ни е дадено в Свещеното Писание, но само чрез Литургията те оживяват за нас по нов, неповторим и действен начин.
Всичко това означава, че изучаването на Библията трябва да бъде тясно свързано с литургиката, за да могат Библията и Литургията взаимно да се обясняват, допълват и "разкриват". Материалът, който трябва да се покрие в тази област, е толкова обемен, че са необходими огромни усилия преди този метод - който, повтарям, е методът на древната Църква - да се усвои от нас и да ни върне истинския смисъл и на Писанието, и на Литургията.
2. Животът и учението на Христос също непрекъснато трябва да"сочат" към богослужението. Един добър пример е изучаването на празниците и календара. Нашата богослужебна година се основава на възпоменанието за Христос. Църковният календар изпълва времето със спомена за Христос и превръща самото време в образ на спасението и новия живот.
За някой, за когото богослужението е живо събитие, честото използване на думата "днес" (като например в: "Днес Той лежи в гроба" на Велика събота) не е просто реторична "метафора". Защото всъщност истинската функция на Литургията е, че в нея и чрез нея всичко, което Христос е извършил някога, отново се извършва сега, актуално във връзката си с нас и с нашето спасение. Така празникът е и вход, и общение с вечния смисъл на едно минало събитие, чрез което ние вкусваме Царството Божие.
Въпреки това трябва да признаем, че този прекрасен църковен календар, с хармоничния низ от празници, с постепенното им разгръщане и вътрешна последователност, или с други думи, с истинската радост от църковния живот, почти не се отразява на учебния материал в църковното училище. Не е достатъчно да се карат децата да наизустяват датите на празниците и постите. Ние трябва да им помогнем да вникнат в духа и атмосферата на празника, така че библейските текстове, богослужебните песнопения и подробностите от обреда да станат жива цялост в техния религиозен опит.
Ето един от множеството примери. В Новия Завет не може да се прочете много за Възнесението на нашия Господ. Въпреки това, вечният смисъл на няколкото думи, неизразимата почуда и радост на Възнесението в небесата на Сина Човешки, са проявени в богослужението на Възнесение Господне. Колко малко християни познават тези богослужебни текстове, колко малко ги очакват и съответно колко малко усвояват духовните плодове на празника!
Не бива да казваме "децата не могат да разберат това". Децата възприемат без да разбират, чувстват без да анализират. Нима богослуженията на Страстната седмица, радостта на великденската нощ, спокойствието на Богородичните празници, не са ни "въвели" в Православието дълго преди да се научим да разбираме тяхното значение? По същия начин и църковното училище трябва да бъде дълбоко свързано с ритъма на църковния живот, а преподавателите трябва да чувстват този ритъм и самите те да живеят с него.
3. Необходимо е да се обърне специално внимание на св. тайнства, и преди всичко на божествената Литургия. Обикновено в училище децата научават определенията за тайнствата, но е нужно да им се помогне да разберат техния смисъл, разкрит посредством литургичната им структура и текстовете им. Изучаването на св. Кръщение например предоставя богат материал за изучаване на Свещеното Писание, на християнската етика и догматика. Ето един пример:
а. Кръщението започва с молитва за прогонване на дявола (екзорцизъм), която въвежда в християнското разбиране за злото и сатаната, и за Христовата победа над него (Христос прогонва бесовете, Той дава сила на Църквата да се бори против "княза на този свят" и т.н.). Този аспект на християнската вяра обикновено се игнорира от съвременните християни.
б. След това идва отричането от сатаната и съчетаването на самия човек с Христа, което представлява основно състояние на християнина и източник на цялата християнска етика ("Без Мене не можете да вършите нищо").
в. Символът на Вярата
г. Благославянето на водата: подготовката на нова "материя" за новия живот, кръщението на нашия Господ в река Йордан, мястото на "материята" в живота, космическите "измерения" на Църквата.
д. Помазването: елеят в Свещеното Писание, изцеление (милостивия самарянин), мир (маслинената клонка след Потопа), сила, радост.
е. Потапянето във вода: осъждане, смърт, пречистване, ново раждане, възкресение... Накрая, обливането на бяла дреха и т.н.
Този план е просто насока, но ни помага да видим разнообразието от възможности за оглашение във връзка с изучаването на богослужебния живот.
Що се отнася до Евхаристията, тя трябва да бъде център на
цялата ни система за религиозно образование, защото е самото сърце на Църквата. Обикновено изучаването й се ограничава до
повърхностни символични обяснения - свещникът символизира това, кадилницата - онова и т.н. Такива обяснения са недостатъчни.
Божествената Литургия не е символ, а действие на Църквата, чрез което Църквата осъществява своята истинска природа. Тя е
всеобхватното тайнство на спасението, тайнство на единението, любовта, освещаването, жертвата, обожението. Всичко това ни кара да
живеем като християни и затова цялото ни религиозно образование трябва да се основава на св. Евхаристия и да намира своята пълнота
в нея.
В опита на Православната църква Литургията винаги е израз на вярата, живота и учението на Църквата и, следователно, сигурен път към тяхното изучаване. "Lex orandi est credendi". Молитвеното правило е правило на вярата. И само доколкото се връщаме към това правило, ние можем да възстановим истинските основи на православното християнско образование.
Протопрезвитер Александър Шмеман
Първа лекция от сборника "Литургия и образование", издаден на български език през 2002
година от Великотърновското издание "Праксис" в превод на Светла Биюкова.
Електронна публикация Pravoslavieto.com
Виж също:
www.Pravoslavieto.com