Миниатюра от Хлудовския псалтир, представяща действията на иконоборците, в съпоставка с евангелските събития. Под Разпятието на Голгота иконоборци
замазват известна икона на Христа; римски войник, който подава гъба, напоена с оцет на Разпнатия Христос и друг, който Го пронизва с копие. В подножието на хълма са иконоборците
Йоан Граматик и епископ Антоний Силейски. Източник: www.dic.academic.ru.
Иконоборството е религиозно-политическо движение, насочено против култа към иконите в християнската църква. Църковната история познава редица изолирани случаи на отрицателно отншение към иконите и свързаната с тях почит. Като организирано движение обаче иконоборството възникнало и се оформило във Византия в първите десетития на VIII век. Негов държавен идеолог бил византийският император Лъв Сириец (717-741).
Причините за възникването на иконоборството са от различен характер. Свеждат се главно до: 1. социално-икономически, 2. политически, и 3. религиозни. Те са до голяма степен взаимно преплетени и обусловени.
| Темна аристокрация - византийска военно-поземлена аристокрация (IX-XI век), зародила се въз основа на службата в темите (вж. ТЕМА) Тема (гр.) - военно-адмнистративна единица във Византия. Същото име носи и войсковата единица, настанена в темата.
Секуларизация (лат.) - отнемане на църковното влияние върху дадена сфера и придаване на същата светски дух. |
|||
В началото на VIII в. византийско общество било разтърсвано от вътрешни противоречия. На първо място те съществували между селските маси, които постепенно губели земята и свободата си, и господстващите светски и църковни среди, които се феодализирали. На второ място противоречия имало и сред отделните съсловия на господстващата класа, особено на темната аристокрация, която се домогвала да укрепи своите позиции и да се обогати с движими и недвижими имущества. На трето място не липсвали конфликти и в църковните среди, гдето борбата се водела между епископите и отделни богати манастири, които в стремежа си към самостоятелност не се подчинявали на епископската власт. Освен с недвижими имоти манастирите разполагали и със значителни парични суми и скъпоценни предмети. От друга страна, в политическо отношение държавният апарат бил подчертано клерикален: духовни лица заемали висши държавни дльжности, с които нерядко злоупотребявали.
Императорите от сирийската династия начело с Лъв III си поставили за цел да изтласкат духовенство от заеманите позиции, да секуларизират манастирските имоти и голяма част от наличните материални ценности. Този секуларистичен дух те искали да наложат в цялостния духовен и културен живот на Византия. Изгодна за тях платформа се оказала борбата им срещу засилилия се култ към иконите, който монасите упорито и системно налагали сред вярващите. Обявявайки се против иконопочитанието, император Лъв III Сириец целял да ограничи икономическата мощ на монашеството.
Забогатяването на манастирите водело до неимоверно увеличаване броя на монасите, което на свой ред намалявало числеността на аомията и било опасно за държавната власт, защото я лишавало не само от защитни сили, но и от данъкоплатци и чиновници. По тона време армията трябвало да се справя с тежки задачи във връзка с отбраната на Византия, която била сериозно застрашавана от нейните съседи. Изтласкването на духовенството от сферата на гьржавното управление пък създавало възможност на последното да получи по-голяма стабилност.
Църквата "Св.
Ирина" в Константинопол през иконоборческия период
- характерна за иконоборчеството украса на храмовете. Източник:
http://dic.academic.ru
| Евхаристия (гр.) - Тайнство, при което вярващите приемат Иисуса Христа под вид на хляб и вино, след като те по време на това тайнство са претворени в истинско тяло и кръв Христови. | |||
Наред със засилването на почитта към иконите се допускали и редица злоупотреби с тях. Така например при кръщаване на деца някои избирали за възприемници (кръстници) икони вместо живи хора; духовници извършвали тайнството Евхаристия върху икони вместо върху осветен престол; слагали в причастието боя, настъргана от икони; отдавали на иконите божествени почести и много други. По такъв начин мнозина иконопочитатели изпадали всъщност в идолослужение. Неправилното разбиране същността на иконопочитанието и зачестилите злоупотреби с него усилвали иконоборското настроение и сред някои епископи. Мнозина от тях, считайки иконопочитанието за идолослужение, по дълбоко вътрешни убеждение се борели срещу него.
"Никейският ангел". Мозайка, която смущавала със своята чувственост иконоборците.
От VII в. Възстановена след
разрушаването й. Източник: dic.academic.ru
| Павликянство - религиозно движение, възникнало през VII в. в Армения, проникнало по-късно и в нашите земи. Придържало се към дуализма и отричало редица верови истини в християнство като например тайнствата, йерархията и др. | |||
В първите десетилетия на VIII в. главни противници на иконопочитанието измежду църковните среди били епископите Константин Наколийски, Тома Клавдиополски и Теодосий Ефески - и тримата от Мала Азия. Косвено влияние върху тяхното отрицателно отношение към иконите оказали павликянинството, юдейството и мохамеданството, които имали голям брой последователи в Мала Азия и били принципно против и икоите и отдаваната им почит.
Страстно разгорялата се борба срещу иконите и тяхното почитане, която започнала първо в църковните средо, а по-късно и в политическите, продължила повече от един век и протекла в две фази.
След като укрепил властта си в продължение на 10 години и разчитайки на подкрепата на темната аристокрация, на занаятчийско-търговските среди в градовете, на селските маси и на част от висшето духовенство, император Лъв III Сириец започнал своята иконоборческа политика. В първата си фаза иконоборството се очертало като широко обществено движение, което включвало представители и на господствуваща, и на експлоатираната класа. Повод за открита борба срещу култа към иконите било земетресението в Средиземно море, станало през лятото на 726 година. В политическите среди се заговорило, че византийците разгневили Бога със своето иконопочитание. Наскоро бил издаден императорски едикт, с който се сложило началото на организирана борба срещу иконопочитанието и неговите защитници. За съжаление текстът на този едикт не е запазен.
Действията на императора срещнали одобрение в определени среди, но и остра съпротива в други, особено в столицата и в европейските владения на Византия. В Константинопол отявлен противник на иконоборската политика бил патриарх Герман (715-730). На негова страна били мнозина аристократи, които имали връзки с монашеските среди. Последвали наказания и конфискация на имущества. Отношенията се изострили до такава степен, че се стигнало дори до открит бунт в Елада и егейските острови. Бунтът бил потушен, а метежниците строго наказани. Кървави сблъсквания станали и в столицата.
Императорът следвал неотклонно иконоборскии си курс. По негово нареждане патриарх Герман бил свален от патриаршеския престол (730 г.) след като отказал да попише издадения едикт против иконите. За патриарх бил поставен неговият синкел Анастасий (730-754) - привърженик на политиката на императора. Наскоро след това бил издаден втори едикт от Лъв III, подписан и от новия Константинополски патриарх. С този едикт се забранявало категорично почитането на иконите. Нарушаването на тази забрана било съпроведено с нови наказания и конфискации на църковни имоти. С това се ослабила икономическата мощ на Църквата и на монашеството, а държавата увеличила значително материалните си средства. През следващите години конфронтацията между защитниците и противниците на иконите се засилила.
Освен във Византия иконоборската политика на император Лъв III срещнала остра съпротива и на Запад главно в лицето на римските папи Григорий II (715-731) и Григорий III (731-741). Последният свикал събор, който заклеймил действията на императора. За да си отмъсти на папата, Лъв III отнел от римския диоцез елинизираните южноиталиански области Сицилия и Калабрия, както и Източния Илирик, и ги подчинил на Константинополския патриарх. Този акт на императора усложнил църковните отношения между Константинопол и Рим и задълбочил отчуждението между Изтока и Запада.
Друг смел изобличител на иконоборците бил св. Йоан Дамаскин (650-749), който живеел извън пределите на Византия - в столицата на арабския халифат Дамаск. Той написал три слова в защита на иконопочитанието, в които разкривал богословски същността на иконите и на свързаната с тях почит. Той, както и източните патриарси по това време, предал иконоборците на анатема.
Борбата срещу иконите била продължена и водена системно и упорито от сина на Лъв III - император Константин V Копроним (741 -775). Той дори и написал против тях няколко съчинения, в които прозирали монофизитски елементи. В754 г. Константин V свикал църковен събор в Хиерия (на азиатския бряг на Босфора) против икононочитанието. Присъствали 338 епископи, но нито един от източните патриарси. Римският папа Стефан II (752-757) също отказал да изпрати свои представители. Заседанията на събора продължили от 10 февруари до 8 ноември, като последните се състояли в Константинопол. Съборът отхвърлял иконопочитанието като ерес и анатемосал главните му защитници: бившия патриарх Герман, Георги Кипърски и Йоан Дамаскин. Той изработил богословската основа на иконоборството, което по това време достигнало връхната си точка на развитие. Императорът пък бил възвеличен като равноапостол.
Константин V си поставил за цел да приведе в изпълнение решенията на събора. Последвало масово унищожаване на икони, фрески и книги в защита на иконите. На тяхно място се появили украшения с животински и растителни мотиви. Преобладавали обаче портретите на императора и картини, възхваляващи неговите военни и ловни подвизи.
Иконоборската политика на император Констанин V предизвикала остра реакция сред значителна част от столичната аристокрация и главно в монашеските среди. Последвала жестока разправа: 19 висши държавни служители и офицери били обвинени във враждебни действия срещу режима. Едни от тях били екзекутирани, а други ослепени.
През месец ноември 767 г. в Констатинопол бил убит главният тогавашен защитник на иконопочитанието - игуменът Стефан Нови. Гоненията срещу иконопочитателите придобили характер на истински поход срещу монашеството. Монасите били преследвани не само като защитници на иконопочитанието, но дори и поради това, че са монаси. Редица манастири в Константинопол били разрушени, а други превърнати в бани и казарми. Манастирските имоти били продавани на богати светски земевладелци от темната аристокрация и на някои от по-дребните собственици, а парите постъпвали в императорската хазна. Особено ревностен в провеждане политиката на императора бил Михаил Лаханодракон - стратег на тема Тракезион. Той принуждавал монасите или да свалят расата и да се женят, или пък нареждал да ги ослепяват и да ги изпращат на заточение. Мнозина монаси били избити, а голяма част избягали в Сирия, Палестина и главно в Южна Италия, гдето основали нови манастири и школи и насаждали гръцката култура.
При сравнително краткото по време управление на сина на Константин V - император Лъв IV Хазар (775-780) иконоборството не било отменено, но силата му била значително притъпена. Под влияние на съпругата си Ирина той смекчил острия курс на баща си. С това косвено съдействал да се усили влиянието на монашеството, а това значи и на иконопочитанието. Със смъртта на Лъв IV завършила първата фаза на спора относно иконите.
При малолетния император Константин VI (780-797) управленето било всъщност в ръцете на майка му Ирина. С одобрението на Римския папа Адриан I (772-795) и на източните патриарси и със съдействието на Константинополския патриарх Тарасий (784- 806) тя свикала събор (Седми вселенски събор) в Никея (787 г.). Присъствали представители и на Римската, и на Източните църкви. Съборът възстановил иконопочитанието и му дал догматическа формулировка.
Втората фаза на спора за иконите започнала при император Лъв V Арменец (813-820), при когото иконоборството отново възтържествувало. В 815 той свикал събор в Константинопол, който потвърдил решенията на събора от 754 г. и отхвърлил Седмия вселенски събор. При все това преследването на иконопочитателите нямало предишната острота и бруталност, макар че и сега били дадени жертви предимно измежду моинашеските среди. През този период спорът относно иконите имал подчертан богословски характер. В търсенето на богословски аргументи против иконопочитанието Лъв V се осланял главно на младия учен Йоан Граматик - по-сетнешен Константинополски патриарх (837-844). Горещ защитник на иконопочитание бил монахът Теодор Студит.
Император Михаил II (820-829), макар и да принадлежал към партията на иконоборците, бил индеферентен към религиозните въпроси. Той забранил всякакви дискусии относно иконите и върнал от заточение мнозина иконопочитатели, между които и Константинския патриарх Никифор и Теодор Студит. Въпреки това до възстановяване на иконопочитанието не се стигнало.
Синът на Михаил II – император Теофил (829-842) направил енергичен опит да наложи иконоборството, което било вече в своя залез. Иконопочитателите били подложени на жестоки преследвания и някои завършили живота си мъченически. При все това императорът чувствал, че делото му е обречено на неуспех, че броят на иконопочитателите бързо се увеличавал. Между тях била съпругата му Теодора, както и други лица в императорския двор.
Със смъртта на император Теофил завършила втората фаза на спора за иконите. В 843 г. при управлението на императрица Теодора иконопочитанието възтържествувало напълно. На 11 март, неделя, в Константинол, на празнична служба в храма "Св.София" била официално обявена и тържествено отпразнувана победата на иконопочитанието над иконоборството. Тази неделя била първата от Великия пост и влязла в историята на Църквата като Неделя православна, в смисъл, че на този ден възтържествувало православието.
През първита фаза на спора за иконите Западната Църква била изцяло на страната на иконопочитанието. След укрепването и разширяването на Франкската държава при Карл Велики (767-814) обстановката на Запад отчасти се изменила. Папа Адриан I изпратил на Карл Велики актовете на събора от 787 г. в превод на латински език. Обаче на някои места преводът не бил сполучлив. Така например вместо "венерацио" (почитане, уважение, почит; на гръцки "проскинисис" – поклонение), била употребена думата "адорацио", юято съответства на гръцката "латриа" (служение). При този неправилен превод се добивало погрешното впечатление, че съборът в Никея утвърдил служение на иконите, а не почит към тях, както всъщност е. Около 790 г. придворните богослови на Карл Велики съставили съчинение от негово име - т.нар. "Либри Каролини". В това съчинение е изразено отрицателно отношение както към иконоборците, така и към иконопочитателите.
В 794 г. Карл Велики свикал църковен събор във Франкфурт, на който присъствали и двама папски легати. Под влияние на придворните богослови съборът отхвърлил като неправилни решенията и на иконоборския събор от 754 г., и тези на Никейския от 787 година. Мотивите били, че иконите не са идоли, както се мислело на иконоборския събор, следователно те не трябва да се унищожават, но на тях не следва да се отдава служение, каквото, както на Запад погрешно мислели, им отдали отците на Никейския събор. В тези си разсъждения западните богослови се придържали към мнението на папа Григорий Велики (590-604), който забранявал неправилното почитане на иконите, но същевременно порицавал тези, които ги унищожавали.
Домогванията на Карл Велики да убеди папата в правилността на Франкфуртския събор не дали очаквания резултат. Безуспешни се оказали и опитите на папата да докаже на Карл Велики, че решенията на Никейския събор са правилни. Освен църковно-богословските съображения, причина за отрицателното отношение и настроение на Карл Велики към иконопочитателите и иконоборците на Изток били и влошените по това време отношения между Франкската държава и Византия.
За разлика от Рим, гдето решенията на Седмия вселенски събор били приети, отрицателното отношение към иконите в империята на Карл Велики се запазило и след неговата смърт. То намерило потвърждение и на Парижкия събор в 825 година. Макар че до края на IX в. във Франция все още се чували гласове против иконопочитанието, постепенно те изчезнали, а заедно с това отшумяло и иконоборското настроение там.
Светите братя Кирил и Методий били съвременници на иконоборството в заключителната му фаза, когато причините от
социално-икономически и политически характер били вече отпаднали. Останали само тези от религиозен характер, но и те били до голяма степен притъпени, защото ревностни защитници на
иконите (патриарх Герман, св. Йоан Дамаскин, папите Григорий II и
Григорий III, св. Теодор Студит и др.) разкрили богословската същност на иконопочитанието и доказали, че последното не е
идолослужение.
Още като ученик в Магнаурската школа Константин Философ ще да е изградил и оформил на богословска основа своето отрицателно отношение към залязващото вече иконоборство. Във втората половина на 847 г. той водил диспут със сваления в 843 г. Константинополски патриарх-иконоборец Йоан Граматик относно иконите и постигнал завиден успех. По време на мисията на двамата братя при хазарите Константин водил спор с тамошните юдеи и по въпроса за иконите. В спора юдеите обвинявали християните в идолопоклонство. Позовавайки се на места от Стария Завет, Константин Философ убедително показал, че иконопочитателите правят разлика между икона и идол, и че на иконата те отдават само подобаваща почит, но не и служение.
Възгледите на двамата братя относно мястото и значението на иконите са разкрити по-пълно във вероизповедната формула, известна под името "Изложение на правата вяра" (Написание о правей вере). Макар и в схематична форма, както бива при всяка вероизповед, в нея са засегнати важни моменти, отразяващи православното учение за иконите. В основата й лежат вероопределението на Седмия вселенски събор и мисли на изтъкнати източни църковни писатели, защитници на иконопочитанието. И тук, както при диспута с юдеите, се прави строго разграничение между почитта, отдавана на образите, и служението, отдавано само на Бога. Почитта към иконите е насочена към първообраза им. Отдава се дължимата почит най-напред към иконите, изобразяващи Иисуса Христа, след това към тези на света Богородица, на ангелите, апостолите, мъчениците и на всички други светии, които чрез личния си живот са достигнали до степен на съвършенство и святост.
Тази вероизповед изключва напълно мисълта, че иконопочитанието е идолопоклонство. Изключва и всякакви злоупотреби с иконите, каквито преди са се правели.
Проф. Тотю Коев
Статията е част от книгата "Въведение в Християнството", четвърта глава, издадена в книжно тяло от
Булвест-2000, София, 1992 година
Холандски калвинисти-иконоборци.
Гравюра от фламандския гравьор Франц Хогенберг (1538–1590), отпечатана през 1588 г. в "De Leone Belgico". Източник: yale.edu
Повлияни от проповедите на калвинистките пастори, големи и малки групи от хора осквернили и разрушили през 1566 г. в Холандия изображенията и стъклописите в стотици църкви в желанието си да премахнат от тях "идолите". За отношението на Лутер, Цвингли, Калвин, Еразъм Ротердамски и др. към свещените изображения виж статията Reformation and iconoclasm.
Виж също:
www.Pravoslavieto.com