 |
|
Св. Василий Велики (330 - 379) |
|
|
|
По-долу:
Виж също:
Забравилият
Бога свят е изпълнен, братя, с несправедливост към ближния и безчовечие към слабия, както казва и божественият апостол:
"А понеже се не опитаха да имат Бога в разума си, то Бог ги предаде на извратен ум - да вършат онова, що не прилича, бидейки изпълнени с всяка неправда, блудство, лукавство, користолюбие, злоба; пълни със завист, убийство, разпри, измама, злонравие; бидейки клюкари, клеветници, богомразци, ругатели, горделивци, самохвалци, изобретатели на зло, непослушни към родители, безразсъдни, вероломни, недружелюбни, непримирими, немилостиви" (Рим. 1:28).
А които Бог води към благочестие, тях ги научава и на въздържание от лоши дела, и за грижа към ближния. И в Закона има много заповеди за това да не се вреди на ближния, както и повели да бъдем човеколюбиви и милостиви. Ако някой остави едно от тези неща, то другото е недостатъчно за изрядността на човека. Както благодеянието към нуждаещ се, направено от неправедни придобивки, е неприятно на Бога, така е лишен от похвала и този, който, въздържайки се от неправда, не дава на никого от своята собственост.
Св. Василий Велики
Нека почетем с мълчание първото, особеното,
Рождество Христово, свойствено за Неговото божество. Нещо повече, нека си наложим като правило въобще да не изследваме и да не
любопитстваме за него с помощта на нашите понятия. Защото какво може да си въобрази ума там, където не са били посредници нито времето, нито вековете, където образът не е бил
представим, където не е имало никакъв свидетел, нито някой, който да разкаже за това? Или как езикът ще помогне за разбирането? Но е бил Отец и Синът се родил. Не питай: кога? Но
остави встрани този въпрос. Не изследвай как е било. Защото отговорът е невъзможен.
Та нали самият въпрос "кога" се отнася за времето, а "как" непременно води до това да си представим раждане като телесен образ. Аз мога да ви дам доказателства от Св. Писание, че Синът се ражда като Сияние от Слава (Евр. 1:3) или като Образ от Първообраза. Но тъй като този отговор няма да ти позволи да любопитстваш с помислите си, обръщам вниманието ни на неизречимостта на тази представа и признавам, че образът на Божественото рождение е непостижем за мислите и е неизречим с човешки думи.
Не казвай: "Ако Той се е родил, значи дотогава не е бил" и не се присъединявай с коварни думи към невежи разсъждения, като извращаваш истината с примери, отнасящи се към този свят, и осквернявайки богословието. Аз казах "Той се роди", за да ти покажа Неговото Начало и Причина, а не да обвинявам Единородния в това, че е по-късен по произход от времето.
Но ето че не забелязах, как като следвах логиката на разсъждение, се отвлякох към това, което исках да избегна. И така, нека оставим размишленията за вечното и неизразимо Рождение, като съзнаваме, че умът е по-ниско от предметите, за които иска да размишлява, и словото е недостатъчно за изразяване на тези мисли.
Но нека видим каква част от истината можем да разкрием, въпреки че умът не може да се приближи до природата на непостижимото. И така, Бог се яви на земята. Бог живя сред хората, говорейки с тях вече не "от огъня" (Изх. 3:2), не "с тръбен глас" (Изх. 19:6), не "в мрак" (Изх. 20:21), и не "в бурята" (Евр. 12:18), като хвърля в трепет душите на внимаващите законодатели, но със Своето Тяло, кротко и ласкаво говорейки като с приятели. Бог се яви в плът, и действаше вече не от растояние, както беше с пророците, но като съедини човешката природа със Самия Себе Си и по този начин издигна до Себе си цялато човечество, чрез посредничеството на родствената с нас Своя плът.
Но могат да попитат: как от един Източник светлината стигна до всички? Или, по какъв начин Божеството се яви в плът? Ами така, както огънят в желязото: без да сменя мястото си, но давайки му от своята сила. По същия начин, огънят не намалява, като дава от силата си на желязото, а изцяло го изпълва със себе си, като му става причастен. По такъв начин и Бог Слово не се отделя от Самия Себе Си, и "обитава с нас" (Иоан. 1:15), без да претърпи никаква промяна. И Словото стана плът (Иоан. 1:15). И небето не опустя от Съдържащия го, и зямята Ги прие в лоното си. Тук не мисли за някакво спускане на Божеството, защото на Него не Му е свойствено да преминава от място на място, подобно на телата. И не си въобразявай, че Божеството се е променило и се е превърнало в плът, защото То, като безсмъртно, е неизменно.
Но могат да попитат: А защо Бог Слово не се изпълни с човешка немощ? На това ще отговорим пак със сравнение: така, както и огънят не приема свойствата на желязото. Желязото е тъмно и хладно, а когато се нажежи, то приема формата на огъня, и само става светоносно, но огънят не става черен като желязото, той възпламенява, но не бива охлаждан. Така и човешката плът на Бога станала причастна на Божеството, но не Му придала своята немощ. От друга страна, не трябва да мислим, че Божеството действа абсолютно така, както чувственият огън.
Но ти си представяш страдание у Безстрастния, което се случва от човешка немощ и недоумяваш по какъв начин тленната природа остава недокосната от своето приобщаване с Бога?
Узнай Тайната. Бог се яви в плът, за да унищожи загнездилата се у нея смърт. Както спасителното лекарство, усвоено от тялото, унищожава смъртоносните отрови, или както царящата в стаята тъмнина се разсейва от влизането на светлината, така и господстващата над човешката природа смърт се унищожава от присъствието на Божеството.
О, дълбочина на благостта и човеколюбието Божие! Но в замяна на това човеколюбие на Бога ние се противим да станем Негови раби. Хората изследват причините, защо се яви Бог, въпреки че би трябвало преди всичко друго да се поклонят на Неговата благост.
Св. Василий Велики
66. От съхранените в Църквата установления и проповеди едни ние притежаваме благодарение на писаното учение, а други, предадени ни чрез апостолската традиция, сме приели
в тайнството. Но и едните, и другите имат еднаква сила по отношение на благочестието. Срещу тях не ще възрази никой, който поне малко е запознат с църковните установления и
принципи. Защото, ако решим да не спазваме неписаните обичаи, като смятаме, че нямат особено важно значение, то ние незабележимо и за нас самите ще навредим на Евангелието,
засягайки основни неща и ценности в него. Дори нещо повече, ще превърнем проповедта в голи думи.
Така например (да спомена най-първото и предстоящо по разпространение) нима
някой чрез писменà е поучил людете, уповаващи се на името на нашия Господ Иисус Христос, да полагат на себе си знака на кръста?
Нима някое писание ни е научило да се обръщаме на изток по време на молитва? Нима някой от светиите ни е оставил написани думите, с които призоваваме Господ Бог, когато видим пред
себе си хляба на благодарението и потира на благословението? Та нали не се задоволяваме само със споменатото в Апостола или Евангелието, но и преди, и след това изричаме и други
слова, за които смятаме, че имат голяма сила в тайнството, а сме ги наследили от неписаното учение. Така благославяме както водата на кръщението, така и елея на помазанието, а
наред с тях и самия кръщаван.
Та според кои писания извършваме това? Нима не според негласната и тайна традиция? Ами останалите обреди? На помазанието с елей кое писано
слово ни е научило? А трикратното потапяне при кръщението, то откъде иде? Ами всичко останало, свързано с кръщението, като например отричането от Сатаната и неговите ангели, от кое
писание сме го взели? Нима не произлиза от онова необнародвано и съкровено учение, което нашите отци са съхранили в мълчание, предпазвайки го от любопитство и чужда намеса, тъй
като добре са знаели, че светостта на тайнствата се съхранява в мълчание?
Та нима би могло да бъде разгласено пред всички учението за нещо, което не бива да бъде дори
поглеждано от непосветените в него? Или пък да си зададем въпроса какво е имал предвид великият Мойсей, когато е уредил
свещенодействията в храма така, че не всички да бъдат достъпни за всекиго? Ала е поместил непосветените извън свещените ограждения и, отдавайки по-предните помещения на
по-пречистените и посветени, единствено левитите е оценил като достойни да бъдат служители Божии. Що се отнася до жертвоприношенията, всесъженията и останалите свещенодействия,
след като тях Той ги е отредил на свещениците, допуснал до Святая Святих само един, и то избран измежду всички. Ала дори и на него не оставил свободен достъп по всяко време, а само
в един ден от годината, при това и за този ден е предписал на избраника да влиза в олтара само през определен час, така че поради отдалечението и непривикналостта си да съзерцава
Святая Святих с трепет и страхопочитание. Наистина той добре е знаел в своята мъдрост, че изтърканите от употреба и лесно достъпни неща предразполагат към презрение, а недостъпното
и нечестото някак си е естествено свързано с ревностния стремеж и преклонението.
По същия начин Апостолите и Отците, учредили всички обреди и закони на Църквата, са
съхранили в скришност и мълчание светостта на нейните тайнства. Защото онова, което се изнася на всеослушание пред кого ли не, то не е вече никакво тайнство. Така че причината за
съществуването на неписани наредби се корени в боязънта да не би познанието на догматите, като се превърне в нещо обичайно, да бъде занемарено, а впоследствие и презряно от
хорското мнозинство.
Защото едно е догматът, а друго проповедта. Догматът се обгръща в мълчание, а проповедите се правят достояние на всички. А вид мълчание е и неяснотата,
до която прибягва Свещеното Писание, когато придава на догматите труден за възприемане смисъл с цел да бъдат от полза за четящите.
Така всички ние, когато се молим, се обръщаме на изток, ала малцина сме тези, които знаем, че с това ние търсим нашата древна родина, сиреч райската градина, която Бог насади в Едем.
Прави изричаме молитвите си единствено в неделя, ала какъв е смисълът на това не всички знаем. Ние като че ли се възправяме и възкръсваме заедно с Христос, задължени да търсим онова, което е над нас. И не само защото чрез стоенето по време на молитва в деня на възкресението напомняме на себе си за дарената нам благодат, но и защото този ден по някакъв начин ни изглежда като изображение на очаквания век.
Поради това, макар че е самото начало на всички дни, този ден не е наречен от Мойсей първи, а един. "Биде вечер, казва той, биде утро - ден един" (Бит. 1:5), като че ли с идеята, че това е един и същи ден, който се повтаря многократно. Така че един и същ е този ден, и осми е, защото чрез самия себе си обозначава онзи действително един и истинен осми ден, за който псалмопевецът споменава в някои техни [на псалмите] заглавия: онзи осми ден, който е онова състояние, което ще последва след сегашното време; онзи непрестанен ден, недостигащ вечерта, непознаващ продължение; онзи несвършващ и неостаряващ век, сиреч вечността.
Затова и Църквата неизбежно възпитава нас, своите питомци, да произнасяме нашите молитви застанали прави, та, припомняйки си постоянно за онзи безпределен живот, да не бъдем нехайни, а усърдно да приготвим дължимата за това преселение дан.
Пък и цялата Петдесетница също е напомняне за очакваното в онзи друг век възкресение. Защото онзи един и първи ден, умножен седем пъти по седем, изпълва седемте седмици на светата Петдесетница. Като започва от първия [ден] Петдесетницата завършва със същия този ден, разгръщаща се петдесеткратно в онези също такива междинни дни. Ето защо той е подражание на вечността чрез своето подобие с нея, понеже в кръгообразното си движение потегля от един знак и се затваря пак в същия знак.
В този ден ние избираме изправения стоеж за молитвите си, като сме възпитани да постъпваме така от законите на Църквата, които с помощта на това явно напомняне, преселват, така
да се каже, нашия дух от настоящето в бъдещето. С всяко коленичене и изправяне ние видимо на дело показваме, че чрез греха сме рухнали на земята, но чрез човеколюбието на нашия
Създател сме призовани отново на небето.
67. Впрочем, цял ден не ще ми стигне, ако започна да разказвам за "неписаните" тайнства на Църквата.
Св. Василий Велики, из "За Светия Дух", PG 32
Св. Василий Велики. Икона от Деисис от Иконостаса на Благовещенската катедрала в Московския Кремъл, от 1405 година от Теофан Грек.
St. Basil the Great. Icon
by Theophanes the Greek from the Deesis Range of the Iconostasis of the Annunciation Cathedral in the Moscow Kremlin, Moscow, Russia, c. 1405.
Източник:
abcgallery.com
…С какво да сравним сегашното състояние? Несъмнено, то прилича на морска битка, в която мъже войнолюбиви и привикнали към морските сражения, с раздразнение се спречкват заради стари обиди. Виж това изображение! Колко страшно се устремяват от двете страни корабите и, когато гневът достигне най-високата си степен, те започват битката! Ако можеш, си представи, че корабите се подмятат от силна буря и че бързата мъгла, разляла се от облаците, така е причернила всичко, че е невъзможно да различиш нито приятели, нито врагове и в смущението не се виждат знаците, които си подавате един друг. За да е още по-ясно подобието, да предположим още, че морето се издува; от самите си дълбини изпраща вълни нагоре, че от облаците се лее проливен дъжд, че е започнало страшно вълнение, породено от бурята и ветровете от всички страни се стремят към една точка и от това корабите с трясък се удрят и от бойния си ред понякога попадат под властта на неприятеля и в следствие на самата борба преминават под тяхна власт; а често се налага да заедно да отблъскват ударите на вятъра и да се съпротивляват на корабите на нападателите, и да се убиват един друг в метежното време, дошло и от завист към превъзходството на другите, и от желанието на всеки поотделно да вземе връх. Освен това си представи, че цялото море е огласено от някакви объркани и неразличими звуци - от свистящите ветрове, от взаимните удари на корабите, от шума на кипящите вълни, от виковете на сражаващите се, които с най-различни гласове изразяват страстите си, и от всичко това не се чува гласа нито на капитана, нито на кормчията, а всичко е само ужасен безпорядък и обърканост, и безмерността на бедствието, довело ги до отчаяние, ги кара да грешат в съвършено безстрашие. Прибави и някакво неизцелимо бесовство на честолюбието у онези, които са в корабите, което ги кара да не прекратяват споровете за първенството помежду си даже и когато корабът се устремява към дъното.
Премини сега от това изображение към самия първообраз на злото. Не ни ли се струваше преди, че арианското другомислие, отделило се от Божията Църква за единоборство с нея, само, със свои собствени сили, ни противостои в редовете на неприятелите ни? Но когато, след продължителни и жестоки спорове, те встъпиха с нас в открита борба, нашата битка прие най-различни образи и се разпадна на много части - затова и по общата вражда, и по личната подозрителност, във всички се посели непримирима ненавист. И това крушение пред Църквите не е ли по-свирепо от всяко морско вълнение? То помете всички граници, положени от Отците; разколеба всички основания и всички твърдини на догматите. Клати се и се тресе всичко, поставено на гнила основа. Нападайки се един друг, един друг се низвергваме. Който противникът не повали, го уязвява защитникът. Ако врагът е низвергнат и паднал, върху теб налита предишния ти защитник. Взаимното ни общение е дотогава, докогато заедно ненавиждаме противника. А само щом враговете си отидат, виждаме врагове един в другиго. Отгоре на всичко, кой ще изчисли множеството корабокрушения? Едни потъват от вражеско нападение, други - от тайната зла умисъл на съратниците си, трети - от некадърността на управниците си. На едно място Църквите с всичките си членове претърпяват повреди, ударили се като в подводни камъни на еретическата хитрост, а други, доскоро врагове на спасителните страдания, хващат кормилото и се провалят. А объркването, което предизвиква княза на мира сего не е ли по-силно от всяка буря и не отклонява ли от правия път цели народи? [Наистина някакво плачевно и тъжно помрачение е обхванало Църквите след като бяха изпратени на заточение светилата на света, поставени от Бога да просвещават душите на хората.] А непомерното съревнование един срещу друг прави хората безчувствени, когато страхът от всеобщото разрушение е близък. Защото личната неприязън е по-силна от общата и народна война, когато пред общата полза се предпочита славата да победиш врага и истинското упоение от честолюбието е по-скъпо от всяка друга награда. Затова и всички, кой както може, вдигат убийствена ръка един на друг. А някакъв груб ропот на хора, дошли до сблъсък поради охота към споровете, и неясен вик, и неразличими звуци на незамлъкващата мълва изпълниха почти цялата Църква, като ту прибавят, ту отнемат, извращавайки правилния благочестив догмат. Едни се увличат от иудейството чрез сливането на Лицата, други в езичеството чрез противоположността на Естествата. Боговдъхновеното Писание не е достатъчно за тяхното сближаване, апостолските предания не решават взаимните им условия за примирение. Един е пределът на дружбата - да говорим в угода един на друг и един е предлогът за вражда - да не се съгласим в мненията си. А сходството в заблудите е по-вярно от всички клетви при участието в раздорите. Всеки се има за богослов, макар и хиляди петна да му лежат на душата. Затова тези "новатори" си имат мнозина помощници при създаването на метежи. Затова и в Църквите получават високи постове самодоволни и низки търсачи, отхвърлили домостроителството на Светия Дух. И така евангелските наредби с безчинство са сведени до пълна бъркотия; оттам и неописуемата блъсканица около председателските места, където всеки честолюбец със сила принуждава другите да му дадат първенството. А от такава любов към началничеството върху хората се изсипва страшно безначалие от което увещанията на началниците са станали съвършено бездействени и напразни; всеки в невежата си надменност разсъждава, че трябва не толкова да слуша някой друг, колкото сам да началства над останалите.
Досега смятах, че по-полезно от думите е мълчанието, защото човешкият глас не може и да се чуе сред такова бръщолевене. Ако е справедливо казаното от Еклесиаста, че "словата на мъдреца се слушат в покой" (Екл. 9:17), то при сегашното положение на нещата би било неприлично това да се каже за тези хора. Спира ме и това изречение на пророка: "гледай в такова време да мълчиш, защото времето е лукаво" (Ам. 5:13). Сега едни подлагат крак, дурги ругаят падналите, а трети ръкопляскат; и няма човек, който от състрадание да подаде ръка на подхлъзналия се, макар че по ветхозаветния закон няма да се избави от осъждение дори онзи, който отмине, като види "осела на врага си паднал под бреме" (Изх. 23:5). Това днес не се прави. Защо? Защото във всички е охладняла любовта, изчезнало е братското единодушие и думата "единомислие" е станала непозната; престанали са дружеските увещания, никъде няма християнско милосърдие, никъде няма сълза на състрадание. Няма кой да подкрепи немощния във вярата, а напротив - такава взаимна ненавист се е разгоряла между сънародници, че всеки се радва от падението на ближния си повече от собствените си добри дела. Както по време на епидемия и тези, които най-щателно пазят здравето си, заболяват заедно с останалите, заразявайки се от едното само общуване с болните, така и сега всички сме станали еднакви - завзелата душите ни страст към споровете ни увлича всички в едно лошо състезание. Затова и имаме толкова много неумолими и жестоки ценители на неудачите, непризнателни и неприязнени съдители на успехите и злото сякаш се е вкоренило така, че сме станали по-неразумни от безсловесните животни, защото те, когато са от една порода, живеят в едно стадо, а ние водим жестока война с домашните си.
За всичко това трябваше да се мълчи, но към друго ни влечеше любовта, която "не търси своето си" (1 Кор. 13:5) и обича да преодолява всички затруднения на времето и обстоятелствата. Вавилонските отроци също ни научиха да изпълняваме задълженията си, даже и никой да не го е грижа за благочестието. Те и сред пламъците славеха с песни Бога, без да мислят за множеството, отклонило се от истината, а щастливи един за друг, когато са били само трима. Затова и облакът от врагове не ни приведе в бездействие, а като възложихме упованието си на помощта на Духа, със всяко дръзновение възвестяваме истината. В противен случай, всичко би било много по-трагично, когато хулителите на Духа с такова спокойствие нападат благочестивото учение, ние, имайки такъв застъпник и защитник, да не послужим на учението, което от преданието на Отците в непрекъсната памет е запазено до наши дни. Но най-много възбудиха нашата ревност пламенността на твоята нелицемерна любов, непоколебимостта и спокойствието на нрава ти, които гарантират, че казаното от мен няма да се разгласи на мнозина, не защото е недостойно за разгласа, а за да не се хвърлят бисери на свинете. И това ми стига.
А за теб, ако ти е достатъчно казаното, нека тук сложа края. А ако ти се стори недостатъчно, няма да ти завидя, когато в люботрудно изследване продължиш по-нататък в умножаването на знанието чрез любознателни въпроси. Защото Господ, или чрез нас, или чрез други, ще изпълни недостигащото по мярата на знанието, каквото достойно ни съобщава Духът.
Св. Василий Велики
Превод от руски: Пламен Сивов. Преводът е по изданието "Творения иже во святых отца нашего Василiя Великаго, архиепископа Кесарiи Каппадокiйскiя", Часть IV, изд. "Паломник",
Москва 1993.
Препечатано от Фондация "Покров Богородичен".
Виж също:
www.Pravoslavieto.com