Позовавайки се главно на ап. Павел, протестанството твърди, че вярата в Христа е достатъчно оправдание и че самата вяра ни очиства от греховността и коварството. Добрите дела според протестантите не принасят нищо за нашето оправдание и спасение, най-много те да се явят естествено следствие от вярата.
Православието пък утвърждава, че вярата и добрите дела се допълват взаимно и допринасят в своето единство за спасението. Защото само вярвайки в Христа можем да вършим пълноценно добро; и обратно - пълнотата и искреността на нашата вяра се удостоверява в добрите ни дела.
В противовес на пресиленото значение, което Католицизмът придавал на личните заслуги пред Бог, Лутер (1483-1546) учил, че добрите дела не са от първостепенно значение за спасението. Дори бил убеден, че са вредни, тъй като биха породили самозаблуда и фарисейска гордост. Божията благодат, изпращана на човека, му дава вяра в Иисус Христос. Тази вяра носи на човека спасение и го прави праведен, защото го поставя в непосредствена връзка с Утешителя, учел Лутер.
За доказателство на учението си за спасение само с вяра, лютераните цитират думите на св. ап. Павел (Рим. 3:28, Гал. 2:16). Но в тях, и в подобни изрази, апостолът не отрича значението на добрите дела за спасението, а утвърждава, че вярата, а не делата по закона, са спасителни.
По думите на апостола тази вяра трябва да бъде жива и действена, т.е. придружена от добри дела. Тя трябва да бъде вяра, която "действува чрез любов" (Гал. 5:6); и дори да имам "такава силна вяра, че да мога и планини да преместям, - щом любов нямам, нищо не съм" (1Кор. 13:2), казва апостолът.
Сам Спасителят казва "Не всеки, който Ми казва: Господи, Господи! ще влезе в царството небесно, а оня, който изпълнява волята на Моя Отец Небесен" (Мат. 7:21).
Необходимостта от добри дела за спасението е особено ясно изразена в Посланието на св. ап. Иаков, което протестантите ненавиждат толкова много, че дори отричат автентичността му:
"Каква полза, братя мои, ако някои казва, че имал вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата? ... Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва. ... Но искаш ли да разбереш, о суетни човече, че вярата без дела е мъртва. ... Защото както тялото без дух е мъртво, тъй и вярата без дела е мъртва" (Иак. 2:14-26).
Иерей Николай
1. Въведение. Общ поглед към протестантизма
2. Причина за Реформацията. Католическата практика на индулгенциите
3. Основи на протестантското вероучения
4. Православният възглед за спасението
5. Спасението и свободната воля
6. Библейски основи на протестантската и православната сотериология
7. Исторически причини за разпространението на протестантството
8. Психологически причини за разпространението на протестантството
9. Заключение. Православната аскетика и протестантската прелест
Списък на използваната литература
Въпросът за спасението представлява главен въпрос на човешкия живот още по своята формулировка. Разликите относно спасението ни са поради това главен пункт, по който не може да има неясноти.
Православното и протестантското учение се различават в най-голяма степен именно относно спасението. Не по отношение на обрядите, по отношението към иконите, кръщението на децата – това са само следствия от главното: различната позиция именно в областта на сотериологията.
Независимо от своята пъстрота и разнообразие, протестантските църкви са в болшинството си единни в някои от главните пунктове, провъзгласени от Лутер.
"Учението на Лутер съдържа три основни части:
1. учение за радикалното оправдаване на човека чрез вярата,
2. учение за непогрешимостта на писанията, като единствен източник на истината,
3. доктрина за универсалното богослужение и във връзка с това свободата за самостоятелно тълкуване на Писанията.Всички теологически съждения на Лутер произхождат от тези принципи" (1, с.294). [Виж Списък на използваната литература най-долу.]
За пръв път по този начин, или почти по този начин, Мартин Лутер формулирал доктрината за спасението в началото на XVI век. Това е своеобразен символ на вярата на протестантизма, на който се градят всички по-късни протестантски нововъведения:
"Така в протестантизма се премахва догматичното различие между свещеник и мирянин, унищожава се църковната йерархия. Свещеникът е лишен от правото да изповядва и опрощава греховете. Изпразнени от съдържание са много тайнства, отхвърлено е учението за тяхната благодатност. Отхвърлена е и молитвата за умрелите, поклонението на светците, почитането на светите мощи и иконите, отказали се и от монашеството. Богослужението е пределно опростено и сведено до проповед и пеене на псалми" (2, с.375).
Основната причина за Реформацията (във външен план) е била отдавна натрупваното недоволство от порядките в католическата църква. Появата на идеи, изразяващи това недоволство е способствувала исторически за господстуващото умонастроение на епохата. През това време Възраждането в Италия (Чинкуеченто) е в разцвет - време на тържество на хуманистическите идеали и, едновременно с това, по непреходните закони на духовния живот – време на крайно обедняване на истинските християнски идеали в католическата църква. Очарованието от човека, в което е патосът на хуманизма, довело до разпуснатост и гонитба на земните блага сред църковнослужителите. Очевидното отказване на Рим от евангелските идеали било нетърпимо за всички християни, и Лутер станал гениалният изразител на това недоволство. За неукия, честен християнин разпространената практика на продажба на индулгенции била най-кощунствена. Именно против нея Лутер насочил мощния си критически глас.
Но като добросъвестен мислител, за Лутер било нужно да съкруши богословските тези на католицизма, на които се основава самата идея за индулгенциите. И преди всичко мнението на западната църква за възможността от чисто юридическо снемане на греховете (престъпленията на човека против Бога) поради добрите му дела. Този формален подход към делото на спасението на човешката душа довел до мисълта, че ако твоите лични дела са недостатъчни, можеш да ги изкупиш чрез огромното количество добри дела, извършени от светиите. Права на тези заслуги притежава църквата, и от нея можеш и да ги закупиш. Както виждаме, една чисто схоластическа схема: всичко е привидно правилно и логично, но изводът е удивително абсурден.
Като изразител на обществената критика, Лутер решил да преразгледа самото учение за значението на добрите дела в нашето спасение и с това да подрони цялата доктринална основа на индулгенциите. Така достигнал до убеждението, че добри дела изобщо не са ни необходими. Вследствие на пълната греховност на човешкото естество, делата не могат да ни спасят; спасява ни само жертвата на Божия Син и тя спасява всеки, който вярва в Него. Тоест за нас е достатъчна само вярата в Христа и да вярваме, че вече сме спасени от Него. А. Кураев има по този повод добра формулировка:
"Лутер протестирал против закупуването на спасението чрез обрядно благочестие. Но в крайна сметка протестантизмът определил още по-ниска цена в тази търговия – "само вяра" (9, с.109).
Друг възглед за възникването на протестантизма като логическо продължение на католическите заблуждения (независимо от кървавата им вражда), предлага архимандрит Иларион Троицки:
"Латинството родило напълно законно, макар и доста непокорно чадо в лицето на протестантството. По своята същност протестантството не е било протест на истинското древноцърковно християнско съзнание против изопачените от средновековното папство истини, както нерядко са склонни да го представят протестантските богослови. Не, протестантизмът е бил протест на една човешка мисъл против друга, той не е възстановил древното християнство, а е заменил едно изопачаване на християнството с друго, и това било нова, и по-горчива от първата, лъжа.
Протестантизмът казал последната дума на папизма, направил от него крайния логически извод.
Истината и спасението са дадени на любовта, т.е. на Църквата - това е църковното съзнание. Отпаднало от Църквата, Латинството заменило това съзнание и провъзгласило, че истината е дадена на отделната папска личност (дадена е единствено на папата, но въпреки това - на отделна личност, без Църквата), и папата се разпорежда със спасението на всички.
На това протестантизмът възразил: защо истината да е дадена единствено на папата? След което добавил: истината и спасението са открити на всяка личност, независимо от Църквата.
Така всеки човек бил превърнат в непогрешим папа. Протестантизмът положил папската триара на всеки немски професор и чрез своите безчислени на брой папи унищожил изцяло идеята за Църквата; заменил вярата с разума на отделната личност и спасението в Църквата - с мечтателната увереност за спасение чрез Христа без Църквата, в себелюбивата обособеност от всички" (8, с.4).
Тук виждаме как отстъпленията в еклезиологията (в богословието:"наука за Църквата", бел.ред.) водят неминуемо до заблуждения в сотериологията ("наука за Спасението", бел.ред.).
Доказателство за основната си постановка за спасение само чрез вяра Лутер съградил, изхождайки от библейската история за творението и грехопадението на човека. Първо, хората са сътворени от нищото и затова в очите на Бога ние сме нищо. Второ, след грехопадението на Адам човекът обеднял дотолкова, че не само бил нищо, но и не можел нищо. Следователно, спасението на човека зависи изцяло от Бога, а не от него самия. За човека остава единствено да вярва, че е спасен.
Опровергавайки учението за индулгенциите, Лутер построил теорията си на юридическия възглед за греха и спасението. Както в критикувания католицизъм така и при него, отношението на човека към Бога остава същото: отношение на администриран престъпник към съдията, а не отношението на блудния син към любящия баща. Така Лутер също не успял да излезе от рамките на формалните отношения с Бога.
Православният възглед за спасението е съвършено различен.
"Православната Църква учи, че спасението се извършва от Бог, но не без човека. От човека се изисква правилна вяра и добродетелен живот по Божията воля. Спасението се състои в това, чрез личната вяра човек да получи достъп до спасителната благодат, подавана в тайнствата, с помощта на която, но при постоянно усилие над себе си, става възможно вършенето на истински добри дела" (7, с.79).
Другояче казано, православната догматика не признава формализма на Запада в отношението между Бог и човека, техния чисто юридически възглед за нашето спасение.
"Западното християнство е склонно да описва драмата на грехопадението и изкуплението в юридически термини; източното християнство – в органически термини. За православието грехът не е толкова вина, колкото болест. "Грехът ни прави повече нещастни, отколкото виновни", казва преподобният Иоан Касиян. В юридическата теория Бог, приемайки жертвата на Христа, прощава заради нея на хората. Но на православната мистика е малко прошката. Строго казвайки на протестантските богослови, че вместо Бог търсят безнаказаност, патриарх Сергий обърнал внимание на това, че амнистията провъзгласява за праведен, но не прави праведник. Човекът е уведомен за своето спасение, но не участва в него. Заслугата на Христа е странично, външно събитие, без връзка с вътрешното битие у протестантите.
Поради това в резултат на този акт могат да се променят само отношенията между Бог и човека, без човекът сам да се промени. Западните богослови се стремят да задължат Бог да ни дарува вечен живот. Но човешката душа желае не само да се зачисли в Божието Царство, но и действително да живее в Него" (9, с.100).
За православието е характерен органически, а не юридически възглед за отношенията на човека с Бога. За католика и протестанта конфликтът остава в юридическата плоскост. Но над нея се извишава истинското боговедение - спасението като възвръщане на богоподобието, като освобождение от товара на греха и смъртта.
"Защото законът на духа, който дава живот в Христа Иисуса (т.е. благодатта на Светия Дух, И.Н.), ме освободи от закона на греха и на смъртта" (Рим. 8, 2). Иисус Христос изкупи греха на целия свят, освободи човека от закона на греха и смъртта. Но това значи ли, че изкупителната жертва на Христа веднаж завинаги е оправдала човека? Не, вярата в Христа е само необходимо условие за спасение, тъй като тя дава достъп на човешката душа до Божествената благодат, под чието действие може и трябва да се извърши обновлението, духовното възраждане на човека" (4, с.50).
Очевидно опростеният възглед за отношението на човека с Бог подлъгва: ние не бива да проектираме буквално правилата, важащи в междучовешките отношения - отношения, произхождащи само в този свят, - към отношенията с трансцедентния свят на Бога. Това е качествено различно ниво и често на него всичко е съвършено различно. Земните закони на долния свят не са приложими към духовния живот на горния свят.
"Лутер забелязал правилно непоследователността на римокатолическото учение за оправданието: нелогично е да искаме от хората каквото и да е допълнително удовлетворение, след като Христовата Кръв е достатъчна да изкупи греховете на целия свят. Но Лутер не забелязал главния недостатък на това учение, а то се състои в прекалено свободното боравене в сотериологията с аналогии на такива човешки понятия като гневът на оскърбения, необходимостта от удовлетворение и други. Божията справедливост съвсем не е нашата човешка справедливост - справедливост, която обезпечава човешките интереси. Тя изхожда от други критерии – от нравствени критерии. Не бащата се отдалечава от сина, а синът заминава за далечна страна. Не Бог враждува с грешниците, а грешникът враждува с Бог. Ето, казва, Аз стоя и чукам на вратата на човешкото сърце и който Ми отвори, влизам. Човекът трябва сам да отвори вратата. Необходимо е промяната да се осъществи в човека, а не в абстрактната сфера на юридически взаимоотношения. Христос дойде при нас, за да се съедини с нас. Ние не сме отстрани на Кръста Му, не сме пасивни наблюдатели на своето спасение. Христовият Кръст навлиза в живота на християнина и заедно с Него – закваската за друг живот" (11, с.140).
С други думи вярата е залог, необходимо условие за спасението, но изборът остава у човека. Бог пази и закриля нашата свобода, тя е Неговият образ в нас. Тази свобода сме длъжни да обърнем към Бог, а не обратно, както направи нашия прародител. Затова за спасението се изисква личен подвиг. Благодатта ни се дава даром, но подвигът на волята извършваме сами. Без този подвиг нашата вяра е безжизнена, не преобразява вътрешния човек.
С учението за спасението е свързан пряко и друг въпрос: съхранил ли е човекът своята свободна воля, т.е. Божия образ, след грехопадението? На това Лутер отговаря: не, човекът е загубил свободната си воля.
"Падението, учи лютеранството, довело до най-дълбоко изкривяване на цялата човешка природа, до пълно унищожение на всички душевни сили у човека: умът му станал сляп в познанието на Бога и сътворения от Него свят, сърцето му станало зло и развратено, ненавиждащо доброто и избягващо Бога; изгубил свободата си и волята, паднала в робството на греха. С други думи падението на прародителите довело не само до загуба на подобието (както учи римокатолическата църква), но и до загуба на Божия образ" (5, с.62).
Но Православната църква учи, че човекът е съхранил свободата си, т.е. Божия образ в себе си, и да възвърне загубеното богоподобие е станало цел на човешкия живот. Възгледът за човека при протестантизма е песимистичен. Човекът приема пасивно спасението си от Бога. И оттук се получава логическа, неразривна връзка на учението за спасението само с вяра с детерминизма на Лутер. Липсата на свобода у човека е едно от главните условия за спасение само чрез вяра. Но ако вярваме че свободата ни е останала, то трябва веднага да признаем, че всичките ни дела, целият ни живот имат най-голямо значение, тъй като всичко това е реализация на нашата свобода.
Поради това е разбираемо защо Лутер с такава разгорещеност протестирал против своя бивш приятел Еразъм Ротердамски, именно по повод свободата на волята. Признаването на човешката свободна воля отрицава всички построения на Лутер и учението му губи цялата си логическа стройност, превръща се не в учение, а в прост набор от нравоучителни фрази. В открито писмо до Еразъм по повод неговия труд "За свободата на волята" Лутер пише:
"Моят Павел стои непобедимо – изтребител на свободната воля, разбиващ с една дума всяка войска. Защото ако ние се оправдаваме без дела, то всички дела са напразни – малки и големи... Какво ще промени, ако някой се се разчита на древните отци, чиито твърдения били одобрявани с векове? Та всички те са били еднакво слепи и са пренебрегнали най-ясните и разбираеми думи на Павел!" (3,с.363).
Колко дръзко и категорично Лутер отхвърлил хилядолетната мъдрост на Църквата, учението на светите отци! Но ако той беше запознат по-добре с православната патристика, едва ли би се осмелил на такива прибързани заявления.
Да видим какво говори за спасението православната догматика. Да вземем такъв важен в догматическо отношение документ, като "Окръжното послание на източните патриарси от 1723 година".
"Вярващият се спасява с вярата и делата си, и в същото време представя Бога като едничък виновник за нашето спасение, понеже Той предварително дава просвещаващата благодат, която дава на човека познание за божествената истина и го учи да се съобразява с нея (ако той не се противи) и да прави добро, угодно Богу, за да получи спасение, без да унищожава свободната воля на човека, а като й предоставя да се покорява или не на нейното действие" (Член 3).
И така, едното отстъпление – утвърждаването на спасение само чрез вярата, по необходимост налага утвърждаване на детерминизма. А приемането на детерминизма е толкова далеч от учението на Църквата, че вече налага да се отхвърли цялото светоотеческо наследство. Така протестантизмът се оказва обвързан от собствените си заблуди, които взаимно се уттвърждават; но взети заедно те само отделят вероучението от традиционното учение на Църквата.
Да видим сега библейските основания, на които Лутер е изградил учението си и дали неговият възглед е съзвучен с истинското духовно благовестие на Христа. Сам Лутер пише:
"Истинската вяра в Христа е несравнимо богатство, което носи със себе си пълно спасение и избавя човека от всяко зло, както говори Христос в Последната глава на Евангелието от Марка "Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден" (Марк.16:16). Исая предвкусва това съкровище и пророкува за него в десета глава: "Господ изпраща малкото и всепоглъщащо слово на земята и земята ще изобилствува от праведност" [сравни с "Защото, макар твоят народ, Израилю, и да е колкото морския пясък, само остатъкът му ще се обърне; решението за изтребление е преизпълнено с правда" Ис. 10:22, бел.ред.]. Сякаш ни казва: "Вярата, която представлява леко и съвершено изпълнение на закона, изпълва сърцата на вярващите с такава велика праведност, че те не ще се нуждаят повече от нищо за да станат праведни". Така говори Павел в Посланието до Римляните: "понеже със сърце се вярва за оправдаване" [на руски "Потому что сердцем веруют к праведности", Рим. 10:10], а с уста се изповядва за спасение".
Ако искате да запитате как е възможно това, че само вярата оправдава и ни предлага такова множество велики блага, без дела, и при това много дела, церемонии и правила, предписани за нас в Библията, ще отговоря: помнете преди всичко какво беше казано, а именно, че само вярата, без дела, оправдава, освобождава и спасява" (3, с.28)" [Текстът на Лутер на руски ез.: "О свободе христианина"].
Както при повечето ереси, така и тук, главната беда е неразбирането на сложността и многозначността на Писанието, търсенето на прости обяснения, които често влизат в разрез с общия смисъл на едно или друго послание. Такава простота е по-лоша от кражбата.
"Лутер приел отделните думи на апостол Павел буквално, извън връзката им с текста и цялостната мисъл на апостола: "човек се оправдава не чрез дела по закона, а само чрез вяра в Иисуса Христа", защото чрез закона няма да се оправдае никоя плът
(вж. Посланието до Галатяните).С тези думи апостол Павел отрича не добрите дела, а лъжовната самонадеяност на юдейските учители, които приемали, че спасението се добива с външни дела по Мойсеевия закон (обрязване, спазване на съботата, миене на ръцете и др.). Същият апостол Павел пише в Посланието до Римляните, че в деня на праведния Свой съд Господ ще въздаде всекиму според делата" (6, с.31).
Ще приведем още места от Свещеното Писание, където ясно се говори за ценностите на нашия живот и делата пред Бога.
"Тъй и вярата, ако няма дела, сама по себе си е мъртва" (Иак. 2:17).
"Видите ли, че човек се оправдава с дела, а не само с вяра?" (Иак. 2:24).
"Тъй да светне пред човеците светлината ви, та да видят добрите ви дела и да прославят Небесния ваш Отец" (Мат. 5:16).
"Защото Негово творение сме ние, създадени в Христа Иисуса за добри дела, що Бог е предназначил да вършим" (Еф. 2:10).
Може ли да бъде казано по-ясно? И подобни примери са разпръснати из цялата Библия.
За успеха на протестантството са способствали както исторически, така и психологически причини.
Появата на Лутер на политическата сцена допаднала на много влиятелни сили. На първо място германските курфюрсти, отдавна обременени от властта на Рим над значителна част от владенията им, които били готови да си поделят църковните земи. На това се дължи мощната поддръжка на Лутер от най-влиятелните немски аристократи, без които той би разделил участта на много еретици преди него. Общоизвестно е, че в най-критичния момент от живота си, когато император Карл V обявил Лутер извън закона, саксонският курфюст Фридрих му предоставил убежище в замъка си.
Най-добро обяснение за успеха на новото учение представлява историята на самия Лутер. Известно е неговото лично отчаяние в спасението и облекчението, което изпитал от решението, че вече е спасен само с вярата си.
"Ще укажем на сложни преплитания от психологически и екзистенционален план, които ни интересуват дотолкова, колкото в тях преобладават доктринални мотиви. Сам Лутер дълго изпитвал безрезултатността и невъзможността да заслужи спасението посредством собствените си дела, които винаги му се стрували неадекватни. Проблемът за вечното спасение непрекъснато му причинявал безпокойство и терзания. Затова решението, утвърждаващо, че за спасението е достатъчно само вяра, му донесло радикално избавление от тревогите" (1, с.295).
За душата на всеки човек такова решение е напълно приемливо, тъй като му дава пълен психологичеки комфорт във всеки момент от живота.
Съкровищницата на православната мисъл е психологията (или съвременното название на аскетиката - душеведението). Ако използваме понятията на истинския духовен живот, то състоянието на протестанта може да се окачестви накратко със състоянието на духовна прелест - тази тънка, незабележима изкусеност , тщеславие и гордост.
"Обикновено сектантите наричат себе си спасени с поразителна самонадеяност, дори твърдят, че не вършат смъртни грехове. Но мерзост пред Бога е всеки грях, и нима гордостта не е най-големият – дяволският грях, грехът заради който Сатана бил низвергнат поради гордостта си? Сектантите са горделиво и безпределно уверени в своето спасение" (7, с.83).
Това състояние на духовна прелест се проявява "и в нездравия мистицизъм, екзалтираност на протестантските събрания, в претенциите за свободно богообщение, особено у такива секти като петдесетниците" (6, с.33). За протестанта не е нужен постоянният страх от Бога, проявата на смирение и търпение, помненето на смъртта. Така разликата в сотериологията води неизбежно до разлика и в самия живот на човека.
"Дръж ума си в ада и не се отчайвай" – учат православните подвижници.
Лутер не успя да издържи на отчаянието. Кръстът е тежък за всеки човек и затова много му се иска да го захвърли. Лутер го отхвърли, а след него и целият протестантски свят. За всички стана значително по-лесно да вървят към Бог, но кръстен ли е този път?
1. Джованни Реале и Дарио Антисери. Западная философия от истоков до наших дней. СПб.1995,т.2.
2. Христианство. Словарь. Под ред. Л.Н.Митрохина. М.1994.
3. Мартин Лутер. Избранные произведения. СПб.1994.
4. Архимандрит Амвросий Юрасов. Православие и протестантизм. Иваново, 1994.
5. Протоиерей Митрофан Зноско-Боровский. Православие, римо-католичество, протестантизм и сектантство. М.1991.
6. Православная Церковь, католицизм, протестантизм, современные ереси и секты в Росии. Под ред.митрополита С-Петербургского и
Ладожского Иоанна. СПб.1994.
7. Священник Игорь Ефимов. Современное харизматическое движение сектантства. М.1995.
8. Архимандрит Иларион Троицкий. Христианства нет без Церкви. М.1995.
9. Диакон Андрей Кураев. Все ли равно как верить? Клин, 1994.
10. Послание на патриарсите на Източно-вселенската Църква на Православната вяра, 1723 г.
11. Д.П.Огицкий, священник Максим Козлов. Православие и западное христианство. М.1995.
Преводът е направен по "Сравнение православного учения о спасении, с протестантским учением" от иерей Николай Ким, orthodoxia.org
www.Pravoslavieto.com