Религиозното и нравственото учение на Петър
Дънов (Беинса Дуно)
Религиозното и нравственото учение на Петър
Дънов (Беинса Дуно)
Д. Т. Ласков, 1922 година
Съдържанието на този текст се генерира с безвреден за Вашия компютър active content (javascript). ***
Авторът Даниил Т. Ласков († 1922 г.) е съвременник на Петър Дънов. Бил е учител в Софийската духовна семинария и е автор на учебник по
догматическо богословие.
> Виж също: Петър Дънов (Беинса Дуно)
Като всеки ренегат, Дънов няма установени религиозни убеждения; макар в полицейското дознание да минава за "православен", в същност от православната църква той отдавна се е отрекъл, като е минал в протестантство, където обаче също не се е задържал. Тъй че сега Дънов фактически не принадлежи към никоя християнска църква, нито към коя да е призната в света религия. И това положение на "Учителя" напълно хармонира с неговото интимно гледище към всички религии.
Според него между днес съществуващите религии (в това число, разбира се, и християнството) няма "по-добри и по-лоши: те всички са едно и се намират на една ниска степен на развитие. Във всички религии има известни заблуждения" (Свобода на духа и божеств. промисъл, стр. 2). "Всички религии, казва Дънов, ограничават свободата на човека, а човек трябва да бъде напълно свободен" (пак там).
Заключението е ясно: Дънов не принадлежи към никоя религия, понеже религиите стесняват свободата на човека, а Дънов желае да бъде "напълно свободен"...
Със същото пренебрежение се отнася Дънов и към всички съвременни християнски църкви, в това число и православната. На едно място в своите беседи той пита:
"Какво са съвременните църкви? - Само едно далечно възпоминание за величието на миналото" (Дух и плът, стр. 23). А тия и подобни твърдения, както и цялата дейност на Дънов, ни показват много ясно с кого си имаме работа. Те показват, че Дъиов е действително ловък сектант, който незабелязано подкопава религиозните убеждения на своите последователи, за да насади у тях постепенно своето сектантско учение и по този начин да образува своята секта, своя религия с особено свое учение и свое богослужение. Дънов мечтае да стане "втори Христос" и дори се представя вече за такъв пред своите последователи.
Че тенденциите на Дънов е да мине за голям реформатор, който има за цел да промени от корен учението на църквата, а заедно с това и живота, това много ясно прозира от следните негови думи:
"Често ме питат: проповядваш ли неща, съобразни с църквата? Отговарям: аз проповядвам неща, които са съобразни с великия Божествен закон (?); пред Господа не лъжа. Дали обаче моето учение е съгласно с вашите възгледи, това за мене е безразлично. За мене е важно моите възгледи да бъдат съгласни с великия закон (?), да не бъда лъжец пред Бога, пред Небето, пред ангелите, пред светиите - то е важният въпрос за мене. Ако всички така схващат учението и така мислят, няма от какво да се боим"...
"Някои казват: ама ти имаш за цел да образуваш някоя секта? - Нашата задача е да въдворим царството Божие на земята. Искам да образувам една секта, но каква? - Да станем проводници на Божия закон, който да завладее всички умове и сърца, да станат всички - и мъже, и жени, и деца - синове на царството Божие, да заживеят живот, какъвто трябва. И сега, когато хората ми се оплакват: "големи нещастия станаха", аз им казвам: радвам се, че вашите затвори се разрушават, че вашите стари убеждения падат, защото ако от едно шише не се излее застарялата вода, не може да се налее в него прясна. Когато Христос дойде, евреите трябваше да се очистят по същия начин и да заживеят нов живот; но те казаха: ние Мойсей познаваме, тебе те познаваме; ти искаш да образуваш секта. Но Той, както виждате, секта не образува, макар от еврейско гледище Той да беше еретик".
"Някои ме питат: Ти правоверен ли си? - Може да бъде правоверен, но от гледище на църквата да не бъда такъв. И на Христос казваха: "Той иска да унищожи нашия народ" (Многоцв. бисери, стр. 11 - 12).
В горните цитати, от които диша сектантска самонадеяност, много ясно се вижда ролята, която Дънов си приписва: Той е "нов Христос", който проповядва "ново учение", съобразно с някакъв "велик Божи за-кон"; това ново учение ще направи от хората "проводници на Божия закон", но затова е необходимо това учение да се разбере, да се усвои; а това не може да стане, докато човек не се откаже от старата си вяра и от нейното учение.
А що се отнася до църквата - тя е старият еврейски синедрион, който едно време не разбрал Христос, сметнал Го за еретик и Го разпънал на кръст; същото може днес да направи и църквата с Дънов, но какво от това? - "Нищо". Евреите нищо не спечелиха от разпъването на Христос - няма нищо да спечели и българската църква, ако разпъне Дънов (същ. беседи и същ. стр.). В своето "пророческо ясновидство" обаче Дънов предвижда, че "нашите затвори вече се разрушават", че "нашите стари убеждения падат" и се радва, защото знае, че "в едно шише, докато не се излее застарялата вода, не може да се налее прясна".
"Шишето със застарялата вода" - това е, разбира се, православната българска църква, която през всички векове е крепила българския народ; "застарялата вода" - това е нейното "остаряло" учение - учението на Христос Спасителя, а "прясната вода", която предстои Дънов да налее в това шише - това са "новите идеи" на "Учителя", "новото учение", "новата вяра"...
Нека прочее да видим каква е тая "нова вяра" и какво е нейното учение, а и дали е същото, каквото Христос проповядвал и каквото нашата православна църква изповядва, както мнозина от последователите на Дънов си мислят.
Учението на православната църква за Бога - пък н не само на православната, но и на католическата, и на англиканската и на протестантството в неговите по-главни разклонения - е известно; най-кратко то може да се предаде в следните думи:
Бог е един абсолютен и личен дух, творец и вседържител, промислител и спасител, съдия и отмъстител.
Това е първата основна догматична истина на християнството, която се приема и поддържа от почти всички християнски църкви и общества; чрез тая основна истина християнството се отличава от стария езически политеизъм, от будисткия атеизъм, от философския пантеизъм и от деизма на Волтер и френските енциклопедисти на XVIII век.
Втората основна истина, която отличава християнството от другите монотеистични религии, каквито са еврейската и мохамеданската, това е догматът на Св. Троица. Учението на православната църква по тоя основен догмат може да се формулира така:
Единният по същество, по субстанция, Бог е троичен по лица и ипостаси; тия три лица или ипостаси са: Бог Отец, Бог Син и Бог Свети Дух; но това не са три бога, а един Бог.
Сам Иисус Христос изразил тази истина в следните думи: И тъй, идете, казал Той на учениците Си, като ги изпратил да проповядват учението Му, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа (Мат. 28, 19). А св. Йоан Богослов за това казва: Трима са, които свидетелстват на небето: Отец, Словото и Свети Дух, и тия трима са едно (1 Йоан. 5, 7).
А какво казва Дънов по тия основни истини на нашата вяра? За Бога Дънов учи:
"Бог е една вътрешна среда, едно вътрешно условие, една вътрешна сила, от която ние постоянно трябва да черпим Сила и живот. (Беседи от П. Дънов, първа серия, стр. 167).
А "Божествената среда това е, казва Дънов, всемирното божествено съзнание, в което е потопена нашата душа" (същата стр.). Някои искат да познаят Бога: ако сте потопени в Бога, няма да го познаете, защото сте вътре в него. Ония, които мислят, нека видят дали са потопени в средата" (пак там, стр. 253, 265).
"Но ще кажете вие: Ние ще го познаем, когато отидем на онзи свят. Онзи свят - това е Бог. Хора, която мислят, че когато умрат, ще отидат на онзи свят, приличат на онзи син престъпник, който като го затворят, си казва: "Отивам да видя баща си". В затвора ли ще видите вашия баща? Вие ще идете в мястото на изправлението. В оня свят няма да отидете при Небесния ваш Отец. За да отидете там, трябва да победите смъртта, да излезете от затвора, да сте свободни" (стр. 168).
Това било, според Дънов, истинското понятие за Бога, което щяло "да внесе в нас вечния живот", а не онова, което проповядвали "църковниците" (пак там, стр. 166)...
Дънов казва:
"Троеличност на Бога. Какво означават тези думи? - Три същества (?) различни, които имат една мисъл, една воля - Отец, Син и Св. Дух. Средата на всички същества и за душата - това е Бог; елементът, който носи живота в себе си - това е Христос, а условието, което спомага за проявлението на живота - това е Св. Дух" (пак там, стр. 252).
На друго място, като се спира на тоя християнски догмат, Дънов казва:
"Какво трябва да се разбира под Отец? - Учението за Божествената мъдрост. Под Син? - Учението за Божествената любов. Под Дух - Учението за въздигането, еволюцията на човека" (Великден, стр. 6).
А на трето място, без да държи сметка за казаното вече по-горе, говори:
"Синът и Духът са едно и също нещо" (Своб. на духа и Божеств. пром., стр. 1).
Тъй че явно е, че учението на Дънов за Бога е чисто атеистично, за него Бог не е Личен дух, а някаква "вътрешна среда", "вътрешно условие", "вътрешна сила". А "Божествената среда" (?) - това било "всемирното божествено съзнание, в което била потопена нашата душа"!...
Всеки, който е запознат що-годе с индийските учения, вярвам ще се досети, че тук става дума за индийската "нирвана" или за пантеистичното учение, изразено от Спиноза в думите: Deus sive natura et natura sive Deus (Бог - това е природата а природата - това е Бог), а не за християнския Бог, Който, по думите на св.Григорий Богослов, е en pasi kai iper panton - във всичко и над всичко.
А що се отнася до учението му за Св. Троица, то е сбор от думи, които взаимно се изключват. От една страна Отец, Син и Св. Дух били "три различни същества, които имали една мисъл, една воля", а от друга: Бог бил "средата на всички същества"; Христос - "елементът, който носи живота в себе си", а Св. Дух - "условието, което спомага за проявявансто на живота".
... "Духът" - това било учението за въздигането, еволюцията на човека!... От друга страна, "Синът и Духът били едно и също нещо"!...
За три Лица или три Ипостаси, както виждаме, у Дънов не става дума, което значи, че той макар и да употребява думите Отец, Син и Св. Дух, под тях разбира друго нещо, а не три Лица или Ипостаси, единосъщни и неразделни. А това вече не е православно учение за Св. Троида, а антитринитризъм (противотроичност) - ерес, която била осъдена още в първите векове на християнската ера.
Учението за личността на Иисус Христос е третият основен догмат на християнството, от правилното разбиране на който зависи християнството да бъде или да не бъде. Без Христос като историческа личност, по природа Богочовек, няма християнство, затова църквата с всички сили се е борила против тъй наречените христологически ереси. За църквата еднакво са осъдени както учението на старите докети, които виждали в лицето на Христос само Бог, а всичко човешко в него считали за недействително, за призрачно, така и всички ариани и полуариани, ренановни и щраусовци, които Го смятали само за човек, който отсетне чрез личен подвиг се издигнал над обикновените смъртни и достигнал до обожествяване.
Христос - за Когото ни говорят четиримата евангелисти, Когото проповядват апостолите и в Когото вярва и днес вселенската Христова църква - тоя Христос е Божи Син, Син в строг и собствен смисъл на думата, единороден, роден от Отца прежде всех веков; Той е Богочовек, истинен Бог и истинен човек, Бог съвършен и човек съвършен, у Когото двете природи - божествена и човешка - са съединени, според определението на Халкидонския (IV) вселенски събор, неслято, неизменно, неразделно и неразлъчно.
По думите на евангелиста Йоан Богослов,
Христос е Словото Божие (ho lotos toy Theoy), Което, бидейки Бог и от Бога, станало плът и живяло между нас, пълно с благодат и истина; и ние видяхме славата Му, слава като на Единороден от Отца Син, Който е в недрата на Отца (Йоан. 1, 1, 14, 18).
Затова същият апостол на друго място казва:
Всеки дух, който изповядва Иисус Христос, дошъл в плът, от Бога е; и всеки дух, който не изповядва Иисус Христос, дошъл в плът, не е от Бога; той е антихристов, за когото сте слушали, че иде, и сега е вече в света (1 Йоан. 4, 2 - 4).
Нека сега да видим, дали духът на Дънов е дух на Христос или дух на антихрист; това ще познаем, според думите на евангелиста Йоан Богослов, от това дали Дънов изповядва Христос во плоти пришедша или не, т. е. дали той признава историческия Христос, Който за нас човеците се яви на земята, живя, страда и умря на кръста, погребан бе и възкръсна, възяесе се на небето и седна отдясно на Отца.
Прочее, как учи Дънов за Иисус Христос? Той казва:
Иисус Христос - двете думи означават две разни точки(?). Иисус - това е страдащият човек на земята, човешката душа, която страда, която изработва спасение; Христос е човекът, който е победил, който служи на Бога, който е готов да се жертва. Следователно и вие можете да бъдете Иисус и Христос. Ама някой ще каже: той е Иисус. Да, Иисус всеки може да бъде, като страда и като герой носи страданията" (Новото основание, стр. 18).
На друго място Дънов казва:
"Христос - това е висшият Дух, висшият принцип" (Марта и Мария, стр. 21).
"За някои Той е дошъл, а за някои ще дойде тепърва" (Сила и живот, стр. 134).
И на друго място той казва: "Като говоря за творческия принцип, аз не разбирам онзи творчески принцип, който от нищо може да създаде нещо - за Твореца, а за туй същество от мъжки и женски пол, туй, което в християнската философия наричаме Христос - Богочовек" (курсивът наш) (Многоценният бисер, стр. 7).
Значи ясно е, според Дънов Христос - Богочовекът не е историческа личност; Той е някакъв си безличен "принцип", някаква отвлечена идея: "За някои Той е дошъл, а за някои ще дойде тепърва". И най-сетне - каква развинтена фантазия! - Христос бил същество от мъжки и женски пол!...
Идете кажете след това, че Дънов не е антихрист!
Дънов казва:
"Господ създаде света, знаете ли защо? - Защото ония духове, които бяха създадени най-първо, станаха кристали; след това се създаде нашата земя, за да се образуват нови клетки... Един кристал, един диамант трябва да стане жива клетка, за да може да се развива като растение. Ако вникнете добре в тая мисъл ще разберете, че и най-благородното растение трябва да преобърне своите дървени неподвижни клетки в месо и кръв, за да може да чувства и да се движи, както се чувстват и се движат животните" (Великден, стр. 15).
Според това учение на Дънов, kineitai kai rei panta, т. е. всичко се движи, тече и се изменя, като преминава от една форма на битието в друга; духовете стават кристали, брилянти и диаманти, т. е. обръщат се на минерали; минералите ще станат растения, растенията ще еволюират в животни, животните някога ще станат човеци, а човеците - ангели. Както виждаме, тук "Учителят" съвсем напуска Библията и без страх нагазва в модерния еволюционизъм и дарвинизъм, които по всичко изглежда, че ги разбира много повърхностно.
Според учението на църквата, основано на св. Писание, ангелите са чисти духове (pnevmata) (Евр. 1, 14); те плът и кости нямат (Лук. 24, 39) и затова са безсмъртни. Според Библията човек е малко нещо умален от ангелите (Пс. 8,6). Ангелите служат на хората (Евр. 1, 14). Това е в няколко думи учението на Библията за ангелите,
Дънов, който в полицейското дознание се хвали, че "добре изучил Библията", ето как предава това учение, той пита:
"Защо ангелите служат на хората?" И отговаря: "Защото едно време, когато те били в нашето положение, като хората на земята, ние сме били в положението на животни и сме им служили, затова сега те ни дължат много и сега Господ ни ги кара да ни се отплащат" (Сила и Живот, стр. 139).
И на друго място той казва: "Разликата между човеците и ангелите е толкова голяма, колкото между един главош (малко жабче), от който се образува жабата, и един човек. От гледище на ангелите ние сме още жабчета" (Пак там, стр. 26).
Според Дънов излиза, че между жаби, човеци и ангели съществена разлика няма: това са само разни етапи на постепенната еволюция на животинския принцип. Днешните жаби са бъдещи човеци, а днешните човеци - бъдещи ангели; в какво ще еволюират в бъдеще ангелите - това не се е открило на нашия "ясновидец"; но понеже прогресът е безкраен, трябва да допуснем, че еволюцията тук няма да спре. После, ако по-низшите форми са длъжни за служат на по-висшите, то защо ангелите, които стоят по-горе от човеците, са поставени в положението да служат на хората, които са степен по-долу от тях?!...
За злите духове (дяволи) Дънов казва:
"Бъдете уверени в едно нещо: ония, които спъват пътя Господен, това сме ние хората: дяволите не спъват пътя Господен" (Сила и живот, стр. 30).
Тук "Учителят" може да е остроумен, но съгласен с Библията не е. Ако дяволите "не спъват пътя Господен", тогава П. Дънов трябва да ни обясни тяхното предназначение в сътворения свят: да не би пък те да помагат на Твореца и да учат хората на добро?...
Библейското учение за човека е известно:
човек е най-съвършеното Божие създание; той е образ и подобие Божие (Бит. I, 26 - 27); създаден е в мъжки и женски пол (Бит. 1, 27), по природа той е дихотомно същество, т. е. състои се от душа и тяло (psihi kai soma); тялото му е от земята, затова то умира и се връща пак в земята, а душата му е дадена от Бога, затова тя е безсмъртна. Св. Писание, когато говори за смъртта на човека, казва: И ще се върне пръстта в земята, както бе, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал (Екл. 12, 7).
Всеки човек, според Библията, е индивид: той веднъж се ражда, веднъж живее тук на земята и веднъж умира. За никакви прераждания на човешката душа Библията не знае нищо. Също така Библията не допуска мисълта, че човек може да произхожда от жаба или от маймуна, или от Друг по-съвъртен вид животно, Библията не допуска изменението на видовете, нито на половете.
А Дънов какво казва? Той дума:
"Човек първоначално не бил грамаден, а микроскопичен, но при известни условия се развил и станал човек, който сега е милион пъти по-грандиозен, отколкото е бил" (Сила и живот, стр. 142).
И на друго място той пише; "Човек сега е микроскопично същество спрямо Бога, но един ден, когато се развие и роди отново (к. н.), когато се издигне на високо, ще разбере по-великите работи. Но за да можем да се издигнем, трябва да изменим формата на своята глава... тогава ще минем в чина на ангелите" (Новото основание, стр. 29).
За човека и животните Дънов казва:
"Защо животните днес ходят на четири крака? - защото волята им е в контраст с проявлението на Бога (к. н.). Ще минат може би хиляди години и те ще достигнат онзи етап на човека да се издигнат и се изправят, Ние сравнително сме се издигнали и се стремим да се издигнем повече, защото се стремим да вървим по Божествения път. Грешките, които правим, правим ги не по своя воля, а по други причини, които лежат в нашето минало" (Сила и живот, стр. 42).
Под "наше минало" Дънов разбира нашите "прераждания", които според него, всеки от нас е имал в миналото.
... "Всички хора, казва на друго място Дънов, са индивидуални клетки на Божествения организъм, на Божественото тяло"... (Марта и Мария, стр. 16).
По-грубо от това едва ли някъде е изразяван пантеистичният материализъм: Божеството, според Дънов, има Свой "организъм". Свое "Божествено тяло", на което хората са "индивидуални клетки"! И Дънов не остава друго, освен да напише "анатомията" на това "Божествено тяло".
Говорейки за клетките на човешкото тяло, Дънов казва:
"Човешките клетки са разумни същества, те имат своего рода интелигентност, Те са като птиците и рибите. Можете да говорите с тях и те да ви разбират" (Сила и живот, стр. 253).
За духа Дънов пише:
"Някои казват; искаме да видим Дух... Единственото нещо, което ние виждаме в света, то е духът. Ето това цвете, което дьржа - то е дух и ако бихте могли да видите, ще съзрете цялата човешка фигура в него. Ако можете да посадите това цвете в неговата почва, веднага ще видите, че и то е разумно същество" (Сила и живот, стр. 48, 49),
Дънов не прави разлика между дух и материя, между разумни и неразумни същества; за него всичко в природата е разумно и има "своего рода интелигентност"; "с рибите и птиците можете да говорите и те да ви разбират", "клетките са разумни същества", а "цветята - духове". Пред разюзданата фантазия на "Учителя" всичко се слива в едно, смесва се като картините в калейдоскопа.
Относно душата Дънов заедно с всички теософи и спиритисти поддържа старото езическо учение за предсъществуването на душите (la preexistence des ames) и тяхното прераждане или преселване от едно тяло в друго (metempsycos). Същността на това учение се състои в следното.
Бог създал всички души едновременно, още в самото начало, преди да създаде света. Изпърво те живеели в невидимия свят като чисти духове, но отсетне съгрешили и затова Бог започнал да ги изпраща на земята да се въплъщават, та чрез личен живот и страдания да се очистят от своята греховност. Когато душата се очисти и усъвършенства чрез множество прераждания в разни тела, съвършенството и здравината на които е в зависимост от съвършенството, до което е достигнала душата в предишния си живот, най-сетне ще се върне пак в ония небесни селения, от които е дошла.
"Човешката душа, казва Дънов, е просъществувала с милиарди години в недрата на Божественото съзнание, но тогава тя не била индивидуализирана; тогава тя живеела в съзерцание на Божествения блясък в дремещо състояние. Но сега в своето пробуждане тя дохожда на земята да научи вътрешния смисъл на тоя живот" (Сила и живот, стр. 251).
На друго място Дънов казва: "Господ праща душите на хората на земята за наказание, защото искали да станат господари на небето, а там двама господари не могат да съществуват" (Дух и плът, стр. 12).
Тук Дънов очевидно смесва две различни работи: съгрешаването на първия ангел, който се възгордял и искал да стане равен на Твореца, затова 'бил низвергнат и като увлякъл със себе си и други ангели, образувал царството на злите духове (Иуд. 1, 6), и - предполагаемото от самия него съгрешаване на душите, за което никъде в св. Писание нищо не се говори. Че тук думата е за един дух, който първоначално съгрешил, а не за много, се вижда от собствените думи на Дънов, който говори за "двама господари на небето", а не за милиони, каквито биха се появили, ако всички души биха поискали да станат такива.
А прераждането или трансемигрирането на душата в що се състои? В това, казва Дънов, че след смъртта на човека неговата душа влиза или се ражда отново друг човек, който бива по-съвършен или по-несъвършен в зависимост от съвършенството, което душата е достигнала в предишния си живот.
"Затова, казва Дънов, ако не беше умрял Стефан, не щеше да се роди Павел. Когато умря Стефан, душата му се всели в Павел и затова двамата започнаха да работят заедно" (Истината и Марта и Мария, стр. 6).
Ако под "Стефан" и "Павел" тук се разбират св. първомъченик и архидякон Стефан и ап. Павел, който присъствал при убиването с камъни на първомъченика за Христовата вяра (Деян. 7, 58), тогава ще излезе, че ап. Павел имал две души: една, с която се родил, и друга - тая на архидякон Стефан, която емигрирала в него, когато той бил млад момък и може би съвсем случайно присъствал при убиването на архидякон Стефан, Само такъв смисъл могат да имат думите на Дънов, че след като душата на Стефан минала у Павел, "двамата започнали да работят заедно". Но в такъв случай ще излезе, че всеки от нас има освен душата с която се е родил, още други толкова души, колкото пожелаят да се заселят в него; тогава, пита се, колко души има сам Дънов? Да не би легион!?...
На друго място, като говори за живота, който всеки от нас е живял преди тоя живот, Дънов казва:
"Ако кажете, аз имам две хиляди години и турите минус - подразбирам, че в миналото сте живели две хиляди години порочен живот. Ако кажете: две хиляди години плюс - подразбирам, че сте живели живот отличен и следователно сте наистина богат" (Пак там, стр. 2 - 3).
Объркана математика, Искал да каже "минус 2000" (- 2000) и "плюс 2000" (+ 2000), а казал: "2000 минус" (2000 -) и "2000 плюс" (2000 +), което разбира се не е едно и също. Впрочем за един "ясновидец" и "пророк" това са дребни работи.
... "Когато дойдете пак след хиляда години на земята, какви ще бъдат вашите възгледи?" - пита Дънов. И отговаря: "Разбира се, ще бъдат като сегашните плюс нещо, т. е. едно и отгоре плюс" (Многоц. бис, стр. 10).
Но за да може човешката душа да напредва в това отношение, т. е. за да може всяко нейно ново раждане да бъде крачка напред, а не крачка назад, за това е необходимо, казва Дънов, душата да помни миналия си живот, иначе тя винаги ще започва отново.
"Стремежът на един дух в пространството е да се въплъти; стремежът на едно дете, което се е вълътило, е растенето. Като минете от детинството към старостта, ще намерите две опорни точки във вашия живот; след туй, като се върнете втори път, ще градите върху тия точки, ако не сте ги забравили, но ако сте ги забравили, ще почнете пак отново" (Новото основание, стр. 7).
На тия, които се оплакват от страданията в тукашния живот, Дънов задава въпрос: "Защо преди да слезеш, не си питал разумните същества?" (Истин. и М. и М., стр. 4) - което показва, че Дънов приема, че човешката душа преди да се въплъти тук на земята, съществува в горния свят, между "разумните същества" и може, преди да се роди, да се съвещава с тях върху това да се роди или да не се роди.
... "За да ни посеят един ден наново, при по-добри условия на живот, казва Дънов, трябва още отсега, докато живеем на земята, да приготвим (Многоценният бисер стр. 9), иначе нашето прераждане вместо да бъде прогрес, ще бъде регрес, връщане назад. Според Дънов нашата душа може в бъдеще да се прероди в друг човек, много по-съвършен от нас, но тя може да влезе и в едно "говедо", или в едно "растение", или дори в още по-долна форма - в един минерал".
"Светът е училище, казва Дънов, кой те кара да влизаш в това училище, като не искаш да се съсредоточаваш. Тогава по-добре влез в растение, в минерал!" (Великден, стр. 19).
Учението за предсъществуването на душите и тяхното прераждане или преселване, с което толкова много се хвалят всички теософи, спиритисти и дъновисти съвсем не е ново, неизвестно досега; напротив, както казахме и по-горе, това са стари езически суеверия, преживелици, против които християнството се е борило още в първите векове.
Произходът на това учение е индийски; от Индия то минало в Египет, а оттук Питагор го пренесъл в Гърция. Авторитетът на Платон, който споделял това учение, спомогнал много на неговото разпространение между гърците, откъдето по-късно то минало у някои от християнските еретици - гностици. Ориген, който споделял това учение (само предсъществуването на душите, но не и тяхното многократно прераждане на земята), се опитал да го сближи с основните истини на християнското вероучение, но трудът му отишъл напразно.
Против това учение се изказали най-бележитите отци и учители на църквата, както на изток, така и на запад. На изток против учението за предсъществуването на душите били като се почне от св. Ириней Лионски, Григорий Нисийски, Григорий Назианзин (Богослов), Епифаний Кипърски, Кирил Александрийски, Теодорит Кирски, Йоан Дамаскин и други, а на запад против него се изказали: Тертулиан, Лактанций, Иероним, Августин, Лъв Велики и други.
Най-сетне в VI век, на Петия вселенски събор цялата вселенска църква се изказала против това учение, като в лицето на Ориген го осъдила като заблуждение. В първия канон на този събор е казано:
"Църквата, следвайки Божествените думи твърди, че душата се създава заедно с тялото, а не така, че едното да се създава по-рано, а другото по- късно, според думите на Ориген".
От тези думи на вселенския събор се вижда, че учението на църквата за произхода на душата е креационистично, т. е. че душата се създава (creatio) от Бога и не преди да съществува нейното тяло, а заедно с него. С това църквата отхвърлила както Оригеновото заблуждение за предсъществуването на душата, така и учението за непосредствения произход или раждане на душите от душите на родителите.
Същото учение е прокарано и в Православното изповедание на източната вселенска Христова църква, където се казва:
"Човешкото тяло произлиза от Адам, а душата произлиза от Бога, както дума Писанието: Ти си, Който простираш небето и основаваш земята, и създаваш в човека неговия дух (Зах. 12, 1) и на друго място: И ще се върне пръстта в земята, както бе, а духът ще се върне при Бога, Който го е дал (Екл. 12, 7)... А дава се душата от Бога тогава, когато се образува тялото и става способно да я приеме" (ч. I, отгов. на въпр. 28).
Против учението за предсъществуването на душите още св. Ириней Лионски противопоставял следното възражение, което и до днес не е изгубило значението си: ако душите съществуваха преди да се родят тук на земята, те не ли трябваше да помнят нещо от тоя минал свой живот? А между това никой от нас нищо не помни не само от оня далечен живот, който сме живели в горния свят между "разумните същества", както иска да ни увери Дънов, но не помним нищо и от оня хилядогодишен живот, който уж сме живели в други тела, преди да се въплътим в сегашното си тяло.
Това възражение Дънов очевидно знае, та затова толкова много настоява на това, че душата трябва да помни миналия си живот, защото иначе тя ще започва все отново. Обаче безспорен факт е, че никой дъновист, нито сам г-н Дънов, какъвто и "ясновидец" да бъде, не може да ни каже какво е бил преди 2000 години!
А колкото за това, че душата на един човек могла след смъртта му да влезе в едно "говедо" или в "растение", или в един "минерал" - това са такива грубо материалистически мисли, върху които няма защо да се спираме. Те показват едва ли не, че Дънов не прави разлика между своята собствена душа и "душата" на едно говедо.
За половете Дънов учи, че те не са нещо постоянно във вечната еволюция на битието. Днешните мъже могат в бъдеще да се родят като жени и обратно - жените да се родят като мъже; всичко зависи от живота, който живее индивидът на земята, доколко той изпълнява своите задължения. Който не изпълни в тоя живот дълга си, Бог в следващия живот ще го "уволни от длъжността му", ще го деградира за наказание.
Мъжете, които не са изпълнили дълга си като мъже, в следващия живот ще се родят като жени, а жените, които не са изпълнили длъжностите си, ще се родят като мъже. Затова на строгите към жените мъже Дънов казва:
"Ако в този живот напишете: Никаква свобода на жената не давам, във втория живот, когато ви направят жени, ще изпитате сладостите на това положение... Затова, мъже! - провиква се Дънов - Създавайте добри закони за жените, защото втори път, като жени, ще бъдете под тяхната сила" (Истината и Марта и Мария, стр. 10).
А на упоритите и капризни жени, които искат в бъдещото си раждане на асяка цена да се родят като мъже, Дънов казва:
"Ама, ще речеш, искам да стана мъж: няма да стане, ако продължаващ да искаш неща, които не заслужаващ, ако си все тъй упорита, втори път говедо ще станеш" (Словесно мляко и Стари и нови мехове, стр. 6).
До какви абсурди достига Дънов в учението си за половете може да се види още и от следните негови думи:
"Едно време, казва той, и мъжете, и жените раждали, но отсетне мъжът изгубил способността си да ражда и останала само жената да върши това. Библията казва: Авраам роди Исаак,а не казва, че Сара роди. Докогато мъжете раждали, светът бил в отлично положение, но когато те престанали да раждат, светът се развалил" (Учител, стр. 10).
А на друго място той казва:
"Мъжът и жената - това са два принципа, които работят; първият принцип е творчески - наречен мъж, Бог; а вторият - пасивен, наречен жена или Господ, то е все едно" (Сила и живот, стр. 103).
В лицето на мъжа и жената като "раждащи" Дънов вижда Бога - Господа! По-голямо богохулство едва ли е възможно!
А колкото за това, че някога и мъжете раждали и че за това се говорело дори в Библията, то е толкова смело, че човек не знае на какво повече да се чуди: дали на дързостта на лъжеучителя, или на неговото невежество!
"В чисто окултен и мистичен смисъл, казва Дънов, под "дърво на живота" се разбират всички стремежи на природата към Божеството, стремежът, който върви отдолу нагоре. Дървото за "познание доброто и злото" обаче идва отгоре надолу (Великден, стр. 6).
"Дървото на живота" - това е Христос. Трябва хората да усвоят тая идея, че Христос е сила, а не оная - отвлечената, че Христос седи отдясно на Отца" (пак там, стр. 10).
"Тия две дървета в рая бяха живи, интелигентни" (Дух и път, стр. 2).
На друго място той пише:
"За вас тия неща (райските дървета) може да са алегорични, но за мене те са една действителност. Тия дървета са в нашия мозък: едното, дървото "за познание доброто и злото" е отзад, а другото - "дървото на живот" - отпред (Новото основание, стр. 21).
"Как се роди смъртта" - пита Дънов.
И отговаря: "По най-естествен път. Ако два влака пуснете от две противоположни посоки, какво ще стане - катастрофа! Адам се намери между два такива влака и, като не знаеше как да избегне катастрофата, умря" (Великден, стр. 6).
Дънов не признава, че съществува една, свята, съборна и апостолска църква, основата от самия Иисус Христос като Върховен и непогрешим авторитет по всички въпроси на вярата и нравствеността. За него всички съвременни църкви са само едно "далечно възпоминание за величието на миналото". Затова Дънов нито се бои от съда на църквата, нито желае да се съобразява с нейните догми и канони. Той сам е "Учител" и дори "Христос" и не признава над себе си друг по-висок авторитет на земята, освен своя собствен разум. Затова, когато го питат: "Проповядва ли неща, съобразни с църквата?", той отговаря:
"Аз проповядвам неща, които са съгласни с великия Божествен закон; пред Господа не лъжа. Дали обаче моето учение е съгласно с вашите възгледи (като членове на православната църква), това за мене е безразлично" (Многоценният бисер, стр. 11).
А когато го питат дали е правоверен, той отговаря: "Мога да бъда правоверен пред Бога и не правоверен пред църквата", което с други думи значи, че не гласът на църквата трябва да служи за критерий на правоверие, а всекиму неговият личен разум или в краен случай личният разум и разбиране на Дънов. По такъв начин вместо църквата Дънов издига себе си като върховен и непогрешим авторитет във вярата, както това прави папата. Но очевидно в случая той или не знае, или умишлено забравя думите на Христос: Ще съзидам Моята църква, и вратата адова няма да я надделеят (Мат. 16, 18), което значи, че църквата никога няма да бъде победена от злото, от лъжата, че тя ще остане вечна пазителка на истината.
Че църквата е върховният съдия тук на земята по всички въпроси на вярата и нравствеността се вижда още от думите на Христос, казани на апостолите, а в тяхно лице и на всички техни приемници:
Каквото свържете на земята, ще бъде свързано и на небето; и каквото развържете на земята, ще бъде развързано на небето (Мат. 18,18).
А преди това Христос казал: Ако брат ти съгреши против тебе, изобличи го насаме; ако те непослуша, вземи със себе си още един или двама свидетели; ако и тях не послуша, обади на църквата; ако и църквата не послуша, нека ти бъде като езичник и митар (Мат. 18., 15 - 17).
Но Дънов не зачита църквата и от нейния съд не се бои. Това се вижда от следните негови думи:
"Казват, че който вярва в прераждането ще го отлъчим от църквата. Как ще ме изхвърлите, като вярвам в закона на контрастите и подобието, и живея според тях? Когато живея според закона, дали ще ме изхвърлите из църквата, или ще ме държите в нея, то малко може да засегне душата ми... Казвам ви, че в деня когато съгрешите, вие сте изпъдени из божествената църква" (Дух и плът, стр. 23).
Горните думи показват ясно, че Дънов сам съзнава, че неговото учение не е съгласно с учението на църквата и че затова той може да бъде осъден и отлъчен от църквата, но като всеки сектант, той се мъчи отсега още чрез софизми да обезсили тоя евентуален съд.
За тайнствата специално Дънов не се изказва, но от това, което той говори за покаянието и учителството в църквата, се вижда как гледа на двете тайнства: изповедта и свещенството.
За тайнството изповед или покаяние той дума:
"Казват, че лошият човек можел да се покае. Знаете ли колко хиляди години са нужни за това?" (Учител., стр. 13).
Явно е, че Дънов отрича покаянието като тайнство, като видимо свещенодействие, в което чрез устна изповед и разрешение от свещеника човек се очиства от греховете. Той разбира покаянието като дълъг хилядогодишен процес на очистване чрез прераждания или преселвания на душата от едно тяло в друго. Но в такъв случай той е длъжен да обясни думите на Евангелието:
И, като рече това, духна и им каза: приемете Духа Светаго. На които простите греховете, тем ще се простят; на които задържите, ще се задържат (Йоан 20, 22 - 23).
Тия думи са казани на апостолите, а в тяхно лице и на техните приемници, защото грешници, които имат нужда от прощаване на греховете, е имало не само във времето на апостолите, но ще ги има докато свят светува, а това значи, че и човеци, на които да е дадено това върховно божествено право, трябва да има винаги. - Това е законната йерархия в църквата. А що се отнася до устната изповед, тя се налага от само себе си: за да може свещеникът да прости или да не простя един грях, той трябва да го знае, а за да го знае, трябва да му се каже.
Дънов не признава и тайнството свещенство, като свещенодействие, в което чрез възлагане ръцете на епископа върху ръкополагаемия нему се съобщават благодатни дарове, които му дават право да учи, да свещено- действа и да управлява.
"В съвременните християнски църкви, казва Дънов, владее голяма слабост да учителстват... Но човек трябва да чака, докато Божественият Дух го осени и упъти. Онзи, който не е осенен от Дух Божи, няма право да учителства, защото ще пристъпи Божия закон" (Учител, стр. 6).
За такъв "Учител", осенен от "Божествен Дух", Дънов смята себе си и само себе си; затова той изисква от своите последователи само него да слушат и само на него да вярват.
"Ако кажете, казва той на последователите си, че имате двама учители, ще кажа: и мене, и Бога лъжете. Една майка има на физическото поле, на духовния свят един учител, на Божествения един баща, който е Господ. Всички са трима. На земята един между ангелите е учителят, а между боговете(?) Бог" (Учител, стр. 22).
Като оставим настрана неговата дъновистка триада, която тук съвсем неочаквано се появява, ние можем да питаме Дънов кога и от кого е получил той правото да се нарича "Учител" в тоя смисъл, в какъвто той и последователите му го титулуват? За апостолите ние знаем, че са получили това право от самия Иисус Христос, който им казал:
И тъй, идете научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм Ви заповядал; и ето Аз съм с вас през всички дни до свършека на света (Мат. 28, 19 - 20).
Че в лицето на апостолите това право е дадено и на техните приемници след тях, това се вижда пак от думите: "Аз съм с вас през всички дни до свършека на света" със законните пастири и учители на словото Божие, които получават това право и днес по един определен начин по приемство от самите апостоли; а такива са само: епископите, презвитерите и дяконите - трите чина на свещената йерархия в църквата. Има ли нужда това да се доказва?
В "Деяния на апостолите" се казва, че апостолите Павел и Варнава, обикаляйки малоазийските градове Листра, Икония, Антиохия, ръкополагали презвитери на всички църкви (Деян. 14, 23), а за дяконите в същата книга се казва, че народът ги избрал и ги представил на апостолите, а те, след като се помолили, възложили върху тях ръцете си (Деян. 6, 6). По същия начин били поставени и първите двама епископи Тит и Тимотей, ученици на ап, Павел: първият епископ на остров Крит, а вторият в гр. Ефес. За това говори сам ап. Павел. На Тимотей той казва: Припомням ти да сгряваш дара Божи, който живее в тебе чрез възлагането па моята ръка (2 Тим. 1, 6), а на друго място той му говори: Не се отнасяй небрежно към дарованието, което живее в тебе и което ти е дадено по пророчество чрез възлагане ръцете на свещенството (1 Тим. 4, 14). По гоя начин чрез възлагане на ръцете апостолите си поставили навсякъде свои приемници.
По същия начин приемниците на апостолите от своя страна си поставят свои приемници: ап. Павел в посланието си до Тит му пише: Затова те оставих в Крит, за да довършиш започнатото и да поставиш по всички градове презвитери, както съм ти заповядал (Тит. 1, 5); в същото послание апостолът дава наставление на своя ученик какви кандидати да подбира за епископи (същ. гл.). А ефеския епископ Тимотей апостолът предупреждава: Ръце скоро не възлагай на никого, не ставай съучастник на чужди грехове (1 Тим. 5, 22). По тоя начин и до днес в църквата се ръкополагат всички епископи, презвитери и дякони; съгласно първото и второто апостолско правило епископ се ръкополага от двама или трима епископа, а презвитер и дякон - от един епископ (ср. Картагенския събор правило 60; Първия вселенски събор правило 19, Ант. събор правило 9, Халкидонския събор правило 2).
Така че днес, след повече от 1900 години, ако ние попитаме последния наш селски свещеник от кого и как е получил благодатта на свещенството и учителството, той смело и открито ще ни каже, че има тоя дар Божи по приемство от самия Иисус Христос чрез апостолите и техните приемници и че го е получил чрез правилно ръкополагане от законно и правилно ръкоположен епископ.
Може ли същото да ни каже П. Дънов за себе си? Очевидно не, защото той не е нито епископ, нито свещеник, нито дякон. Той не е дори един обикновен протестантски пастор, защото и протестантите отдавна са го изгонили из своята среда заради неговото еретическо учение. Тогава какъв "Учител" е той? Никакъв, той е един самозванец, един от ония лъжехристи и лъжепророци, за които сам Спасителят е казал:
Пазете се да не ви прелъстят; защото мнозина ще дойдат в Мое име да казват: аз съм Христос (също тъй, както днес Дънов казва за себе си!) и ще прелъстят мнозина. Много лъжепророци ще се явят и ще прелъстят мнозина. Поради умножаването на беззаконията мнозина ще охладнеят в любовта. Тогава, ако ви каже някой: ето тук е Христос или там е, не вярвайте; защото ще се явят лъжехристи и лъжепророци и ще покажат големи знамения и чудеса, за да прелъстят, ако е възможно, и избраните (Мат. 24, 4, 5, 11, 24).
За ада Дънов казва:
"Той е едно място, където Господ учи хората да разсъждават. Някои питат: ами къде е адът? Ние всички сме в ада, земята е тринадесетата сфера... Да, ако аз ида в огъня, в ада, там ще пея. Някои треперят от ада. Ако аз ида там, ще пея същата песен, която и вие пеете. Няма лошо място, то е нещо относително" (Нов. основ., стр. 28).
А на друго място като говори за слизането на Христос в ада, той казва:
"Не бяхте ли и вие там, когато Христос слезе в ада? - Бяхте, но сте забравили" (Великден, стр. 10).
Безсмислици, на които краят не се вижда! От една страна адът е на земята и ние всички сме в ада, а от друга, ако Дънов отиде там - значи сега още не е там - гой ще пее, защото нямало лошо място, всичко било относително!
А за рая или царството Божие Дънов казва:
"Ключовете на царството Божие са у жените".
Частният съд след смъртта на човека Дънов представя по следния оригинален начин:
"Христос ще пита на оня свят: бисер имаш ли? - Нямам. - Ха навън, пак долу на земята дотогава, докато направиш бисер, защото без бисер няма да те приема в царството небесно". - "Идва владика: ти какво си правил? - Учих хората на добро, вярвах в Тебе. - Направи ли някакъв бисер? - Не. - Навън!" (Многоц. бис, стр. 24).
На друго място за участта на грешниците гой казва:
"Някои питат: какво ще стане с лошите, грешните хора? - Това, което ще стане с камъните, с мравките, с малките буболечки" (Сила и живот, стр. 82).
"За спасението, казва Дънов, аз няма да ви говоря, както са ви говорили някои (църквата, духовните), защото това са елементарни работи" (Новото основание стр. 20).
Да се говори за спасението на душата било "елементарна работа"! Та нали сам Спасителят казва, че дошъл на земята взискати и спасти погиналите (Мат. 18, 11) и че по-ценно за човека е да спаси душата си, отколкото да придобие цял свят?...
Дънов се занимава и с извикване духове на умрелите, макар някои от последователите му да отричат това. Той смята, че чрез спиритически сеанси ние можем да разговаряме с умрелите тъй, както разговаряме и с живите. Това се вижда от следната полемика, която той води с църквата по този въпрос:
"Ама църквата казва, че не могло да се съобщаваме с оня свят, че това било грешно. - Това е велико невежество".
"Да се съобщаваме с духовете на ада може, а с небето е грешно. Да установите съобщение с дявола, това е на място, а да се съобщавате със светиите, да разговаряте с тях - не бива да ги смущавате. Тогава защо смущавате дявола? Каква е тая логика? Старите християни, както зная аз, са имали преки съобщения с небето, те са разговаряли с Бога, със светците и затова са умирали с готовност и самопожертване, Не са били като сегашните - "чакай да умра, че тогава ще видя"! Нищо няма да видиш. Като се събори къщата отгоре ти, какво ще видиш?" (Учит., стр. 11).
Тук Дънов още веднъж идва сам да признае, че той не във всичко е съгласен с църквата и не е от "сегашните християни", които не желаят чрез спиритически сеанси да разговарят с душите на умрелите, а бил от ония, "старите", които имали "преки съобщения с небето". С това Дънов сам декларира, че той се е самоотлъчил от църквата, че сам се е отломил от питомната маслина - Христос, от Неговото живо тяло - Църквата (Еф. 1, 22 - 23).
А колкото за това, че "старите християни", подобно на дъновистите, извиквали душите на умрелите и разговаряли с тях - това е безподобна клевета, ако не е невежествено смесване на молитвеното общуване между живите и умрелите членове на Христовата църква с мнимото въртене на масите при спиритическите сеанси.
Едно трябва да знаят както дъновистите, тъй и теософите, че така наречената некромантия няма нищо общо нито с Библията, нито с християнството. Това е езическо суеверие, против което Библията всякога ее е борила най-усилено, като е налагала смъртно наказание на тия, които са се занимавали с подобни работи.
"Да не се обръщате към тия, които извикват душите на умрелите, казва се в Библията, нито да ходите при вълшебници, за да се осквернявате чрез тях" (Лев. 19,31).
"Ако някой се обърне към тия, които извикват духовете и към вълшебниците... Аз ще обърна лицето си против него и ще го изтребя от народа му" (Лев. 20, 6).
"Мъж или жена, които се занимават с извикване на духовете, или са магьосници, трябва да се умъртвят, с камъни трябва да се убият" (Лев. 20, 27).
Също тъй строго се отнасяла и църквата към всички лъжепророци, мними ясновидци, магьосници и влъхви, каквито са били в апостолско време Александър Ковач, Иминей, Филит (1 Тим. 1, 20; 2 Тим. 2, 17; 4, 14) и Симон Влъхва. За последния се казва в Деяния на апостолите, че правел магии и омайвал народа Самарийски, като казвал за себе си, че е велик някой си, а народът го смятал за велика сила Божия... защото дълго време го омайвал с магиите си (Деян. 8, 9 - 11). Но, когато по-късно, след като станал християнин, поискал пак да се занимава с подобни работи, апостолите го отлъчили от църквата. А и Павел поставя магьосничеството наравно с идолослужението, ересите и убийството и казва, че тия, които се занимават с тия работи, няма да наследят царството Божие (Гал. 5, 19 - 22).
На това основание и църквата наказва вълшебството със същата епитимия, с каквато и убийството (Правило 72 на св. Василий Велики ).
А Дънов е не само извиквач на душите, но той иска да мине и за ясновидец (окултист) и предсказвач, който по ръцете и черепите на хората може да предскаже тяхното бъдеще.
В беседата си "Истината и Марта и Мария" той казва на своите слушатели:
"Аз съм ясновидец и като гледам на вашето бъдеще, виждам как едни вървят по пътя, а други криволичат, но всички в края на краищата ще бъдат добре, само ще има клатушкане и закъсняване" (стр. 22), На друго място той се обръща към жените: "Вие, жените, трябва да бъдете ясновидки".
В брошурата си "Новото основание" той казва:
"Да изучавате вашите глави и ръце - това е наука. Като почнете да ги изучавате, ще си съставите правилно понятие за своето развитие; ще видите как са живели ред поколения преди вас и вие на каква степен на развитие сте, ще имате правилно схващане и ще знаете правилно да се ориентирате. Ръката никога не лъже. Чрез пипането можете да имате най-вярно понятие за човека: като се ръкувате с него, можете да му познаете и сърцето, и характера, и разположението".
"Казват за някой човек, че бил глупав. Глупав е, защото няма много възли за усещания и впечатления от ръката; защото, забелязано е, че по ръцете на глупавите, на лошите хора, тия възли са по-малко" (стр. 25).
"Преди няколко дни един мой приятел ми казваше: преди да почна да изучавам науката за ръката имах много високо мнение за себе си; но когато почнах да гледам линиите намерих, че на ръката ми има само малко гордост и тщеславие, започнах да се срамувам" (стр. 12).
На друго място Дънов казва:
"Зная хора, които уж разбират окултните закони, но не мога да служат на Бога"... "Някои пък искат да им кажа много работи, философски и окултни; може да ви ги кажа, но... " (Словесно мляко и стари и нови мехове, стр. 6).
Има ли нужда да се доказва, че никаква наука за ръката, нито такава за черепите не съществува и че всичко това, което Дънов приказва за "ясновидство" и за познаване сърцето, характера и разположението на хората и определение на тяхното бъдеще от едно само попипване на ръцете или чрез измерване на черепите им - че всичко това са празни приказки, достойни за хора или побъркани, или професионални шарлатани? Ако Дънов беше някакъв ясновидец, който да предвижда и предсказва бъдещето на хората, той щеше да предскаже на своя най-близък приятел, покойния Д. Голов, че той ще се помине съвсем неочаквано на самия си имен ден, както това стана преди две години, а нямаше да остави човека и близките му в пълна неизвестност до последния си час.
Откакто Дънов е "пророк" в България какви ли не събития са станали: България води две несполучливи войни, които едва не я заличиха от лицето на земята, но, както знаем, Дънов не предвиди и не предсказа нито началото, нито пагубния за нас край на тия войни. Напротив, при отпразнуването на 1000 годишнината на св. Климент Охридски през 1916 год. аз имах случай да срещнах в Охрид дъновисти като Белев и генерал Бояджиев, първият окръжен управител в Охрид, а вторият - командващ армията, която освободи столицата на Самуил и, ако някой би се осмелил в ония паметни по своята тържественост дни да каже на тия двама охридяни и добри българи, че Охрид не ще остане български, те биха го сметнали за луд: до такава степен те бяха уверени заедно с дядо Радославов, че където е стъпил български крак все българско ще бъде; а излезе така, че ние не можахме да запазим дори старите си граници. Ако Дънов беше ясновидец, той щеше да предупреди ген. Бояджиев чрез госпожата му да не предприема оня фатален поход към Каймакчалан, откогато започнаха нашите неуспехи на маке- донския фронт. Но той не стори това, очевидно затова, защото и нему не е дадено да знае тайните на бъдещето.
Анархията в религиозните убеждения и въобще в мирогледа винаги води подире си анархия в нравствените понятия, а оттук и към анархия в нравствения живот. Същото виждаме и у Дънов. Като "велик моралист", както Го титулуват някои от неговите поклонници, Дънов е проповедник на "пълна" и "абсолютна" свобода. Под думата "свобода", казва той, аз разбирам един напълно свободен живот (Свободата на духа и Божият промисъл, стр. 1) - живот, нестесняван от никакви задължения, несвързан с никакви връзки: ни религиозни, ни семейни, ни политически, ни философски. Особено не прави хас "Учителят" от ограниченията - "кошумите", както той се изразява, които налага на човека религията.
"Говоря за свободата на духа, казва Дънов в една от своите беседи, - понеже у религиозните хора има една опасност: някои като станат религиозни, стават дваж по-лоши, отколкото са били като светски хора. (Изглежда, че думата е за духовните лица). Някой път мене не ме радва, че хората са религиозни. Под думата "религиозен" аз разбирам човек, свързан за нещо, както свързват с въже крава, кон и други животни. Свързан за къща - и то е религия; свързан за някоя политическа партия или за някое философско учение - и то е религия... Ако си свързан с едно учение, което те понижава, което ти отнема свободата, то е отживяла религия, стар мях".
На друго място, като говори за съвременните "църковници" и "богослови - догматисти", Дънов казва, че те "изтърсват стари мехове" (Словесно мляко и стари и нови мехове, стр. 14).
Главното нещо, чрез което религията свързва свободата на човека, според Дънов - това е страхът от Божие наказание.
"Вие не знаете, казва той на своите последователи, какъв е Бог и Господ, а тукашните царе и управници познавате: както те наказват, така и Господ наказва. От това схващане се раждат тия резултати, които виждаме в света. От това вътрешно робство (к. н.) трябва да се освободим. Как ще се освободим? - Трябва да стане коренно променяне в устройството на вашите мозъци" (пак там, стр. 2).
Паулсен казва:
"Религиозната санкция на нравите и нравствените предписания в значителна степен е съдействала за дисциплинирането на отделната личност. Абсолютният страх (religio), който въздържа от нарушаване на религиозните предписания, се пренася и върху нравствените задължения. Особено плодотворна в тоя смисъл е станала вярата в задгробния живот... там, където ще се открие всичко - заслугите и вините ще бъдат съдени от праведния съд. Който отива там, натегнат от грехове, ще бъде наказан, а който е живял честно и добродетелно, ще встъпи там изпълнен с надежда. Страшният съд в последния ден, с който ще завърши земната история и който ще донесе великото и окончателно решение на съдбата на всички хора - на един вечно блаженство, а на други - вечно проклятие - е представа, която наистина произвежда дълбоко впечатление на съзнанието" (Система на етиката, от Фр. Паулсен, проф. на Берлинския университет, бълг. прев. ч. I, стр. 307).
Така разсъждават великите моралисти дори и тогава, когато не са богослови: за тях страхът от Бога е не само начало на премъдростта, но той е и основа на морала или поне един от неговите основни импулси, макар и от по-низше естество. Защото, който от Бога се не страхува, казва народната мъдрост, той и от хората не се срамува.
А според Дънов излиза тъкмо обратното: хората затова са лоши, защото се страхуват от Божие наказание; те ще станат по-добри, когато се освободят от това "вътрешно робство", а това ще стане, когато "коренно си променят мозъците", т. е. когато дотам се промени техният мироглед, че те престанат да се страхуват от Бога ида се срамуват от себеподобните...
Не обича Дънов и никакви авторитети, стоящи по-горе от неговото лично разбиране, никакви ограничения на човешкия разум в областта на вярата и морала; в това отношение той надминава дори най-крайните протестантски рационалистични секти, които основавайки се на някакво си вътрешно "духовно просвещение" отричали всякакви държавни и църковни закони и проповядвали пълна анархия. Според Дънов човек трябва да мисли и действа както си ще и никой няма право да го ограничава.
"Някои искат - казва той, - да дадат на хората наука как да мислят само "седем ката нагоре и седем ката надолу" - наука на молчат не разсуждат; което е написано вън от това, то е от лукавага" (Свобода и дух, стр. 4). "Но така било при Мойсей, казва Дънов, а сега не трябва да бъде така; сега хората са свободни и имат дух в себе си, та затова щом почнете да ограничавате духа на човека, как той трябва да мисли, чувства и действа (к. н.), веднага духът ще ви напусне" (пак там, стр. 5).
Тук Дънов, без да съзнава може би това, повтаря учението на старите анабаптисти - протестантска рационалистична секта в Германия в XVI век. Според анабаптистите у всеки вярващ живее и действа Дух Божи, Който вътрешно то освещава и озарява, движи всичките му мисли и чувства, управлява всичките му желания и постъпки. В името на това вътрешно духовно ръководство и озарение те отричали всички съществуващи закони, учреждения и наредби, както църковни, така и граждански, като ги считали за ограничение на свободата на Духа действащ у човека. В стремежа си да разрушат всички църковни и граждански общества и над техните развалини да основат ново общество от светии - за каквито те се смятали - анабаптистите се отличили със своя див фанатизъм и антиномистична разюзданост до такава степен, че предизвикали не едно гонение против себе си, докато най-сетне в 1535 год. в гр. Мюнстер, където бил техният център, били съвсем разбити, една част от тях били най-жестоко избити, а другите се пръснали из Европа.
Разбира се, дъновистите може още да не са стигнали до това положение, но струва ми се, че има някои факти от техния интимен живот, които показват, че те скоро ще стигнат последователите на Йоан Лайденски, защото еднаквите причини не могат да не дадат еднакви последици.
Според морала на Дънов, "хората трябва да се развързват", а не да се свързват, "Свободата дава широк простор на действие... "Ама защо човек да мисли така?" - Свободен е да мисли. "Ама безбожник е. " - Съзнанието за добро не се е развило у него. "Греши". - Волята му не е урегулирана. - "Еди коя си незаконно родила". - "Уредете отношенията между половете"... (Ист. и Марта и Мария, стр. 5).
София, 1922 година
Статиите са част от първа глава "Петър Дънов и неговото учение" на сборника "Дъновизмът без маска", изд. "Монархическо-Консервативен Съюз", 1995 година. Обединяващото ги заглавие е от Pravoslavieto.com.
Текстът е публикуван тук с незначителни изменения, отнасящи се единствено до форматирането на текста (за по-добра прегледност в Интернет, по-дългите абзаци са раздробени).
Виж също:
www.Pravoslavieto.com