 |
|
Едва ли, ако се направи една анкета, сред
жителите на град Пловдив, някой от тях би могъл да каже нещо, дори и думичка, за тези две имена от далечното минало – Север и
Мемнос. Дори мнозина навярно биха се запитали - имена, но на какво?
Краят на III век след Христа! Тридесет и осем мъже - немити, смазани от бой, оковани един за друг, чакат с тиха песен на уста неизбежния си край. Защо? Защото са дръзнали да се противопоставят на волята на обожествения приживе Диоклециан Август, римски принцепс, автократор, господар на света. Те ще умрат, защото са прегърнали омразната и противодържавна вяра, защото са повярвали в Спасителя.
Една след друга главите на християните се търкулват на земята. Една, две, три, четири... тридесет и шест.
Последни са Север и Мемнос, двамата храбри воини на Августа. Защо са последни? Защото така е заповядал проконсулът Хорациус, с надеждата, че тези най-смели и честни войни ще се отрекат от Христа след като видят с очите си грозната казън на трийсет и шестиматa...
Кръвта на Север и Мемнос, първите жители на Тримонциум приели Христа, оплисква земята там, където днес се издига яката каменна снага на храма "Св.св.Константин и Елена".
Само тридесеттина години след мъченическата гибел на св.св. Север и Мемнос и техните тридесет и шест другари, водени от спомена за подвига им, техните съграждани, изграждат първия дом на Господа в града на тепетата. Християнството е победило, въпреки гоненията.
След време храмът е посветен на св. Константин и майка му св.Елена. С това име достига и до наши дни, след почти седемнадесет века история. Разрушаван и опожаряван, въздиган от пепелищата, съсипван наново и наново изграждан, преживял дивите готи, пълчищата на Атила, езическата ярост на Светослав, узи, печенеги, отмъщението на немилостивия Калоян, османските иноверци.
След поредното му опожаряване през края на ХVIII век, той е изграден "из основи" през 1832 година, и в този си вид храмът е достигнал до наши дни - прекрасна трикорабна псевдобазилика, истинска галерия на възрожденското българско християнско изкуство.
Да, галерия! Най-големите имена на тази епоха са оставили по нещо от себе си в този Храм Божи. Захарий и Димитър Зограф, Атанас Гюдженов, Никола Одринчанин, Станислав Доспевски, Иван Пашкула.
Но не само на тях трябва да отдадем своята почит, а и на още двама, по-малко известни, но истински християни и родолюбци - чорбаджи Вълко Куртович - Малкия и Тодор Петков. Първият успява да издейства височайшият султански ферман за изграждане на храма, а вторият дарява двеста хиляди гроша за строежа - събирани за тази цел цели двадесет години. Двадесет години, грош по грош, събирани с една единствена цел - да засияе отново над Пловдив Божият храм.
От три страни - юг, изток и север, църквата е опасана от високи и яки каменни стени. Наподобява на крепост, и не случайно! Дори и малките прозорци на самият храм, както и зидовете, които го обграждат, са имали за цел в онези тежки времена да скрият българската родна реч от ожесточените фанариоти и християнските псалми и молитви от османските господари.
А сега? Нима сега тези стени не скриват от шума и мръсотията на ежедневието? Нима сега, както и преди столетия, човек не влиза в храма за да запали свещ, да се помоли, и да седне след това на някой от старите, патинирани от времето столове, за да потъне в съзерцание, поне за миг, в полумрака, сред аромата на тамян, дърво и восък, сам-самин - без суета и себелюбие, пред взора на Спасителя.
© Марин Христов
Разположена е върху руините на античната крепост в Стария град, досами Хисаркапия.Християнско светилище на това място е имало още в началото на IV век. Първоначално било посветено на Севериан и Мемнос, обезглавени тук през 304 г. заради християнската си вяра заедно с 36 пловдивски мъченици. След края на гоненията и признаването на християнството в 313 г. от св. император Константин Велики църквата започва да носи неговото име и това на майка му.
През 1830 година кирпичените стени на храма са в руини. Това наложило събарянето му и построяването на нов. За целта тогавашният църковен предстоятел Тодор Моравенов, виден абаджия, родом от Копривщица, събрал и предоставил 200 хиляди гроша.
Новопостроената църква била една от най-големите за времето си 26 на 18 метра, при височина 8 метра. Новост бил разположеният над входа й вътрешен балкон, предназначен за женско отделение. До него дамите са се качвали по двете богато изрисувани външни стълби. По онова време, за да не смущават мъжката половина, в храмоветеженитеса се молелив изолирани сектори.
Уникален за Пловдив е и изработеният във Виена от българския майстор Йоан Пашкула иконостас. Резбата му е изцяло в бароков стил, а покритието от полихром и злато. Целият първи ред олтарни икони пък са изрисувани от известния български иконописец Захари Зограф, който от 1836 до 1840 г. е живял и работил под тепетата. Негово дело са храмовата икона "Св Константин и Елена", както и "Св. Богородица с младенеца", "Иисус Христос Вседържител", "Св. Иоан Кръстител" и други.
В най-стария пловдивски храм са се съхранили през вековете и други ценности на средновековната иконопис. Това е малката чудотворна икона собразитена Константини Елена. Изработена през XIV век, дълги години тя била реликва в семейството на ктитора Тодор Моравенов, който я подарил на храма след неговото обновяване в 1832 година. За чудотворното влияние на тази икона под тепетата се носят легенди. Стотици са онези, които разказват, че след молитва пред нея са се избавили я от коварна болест, я от друга беда.
"Преди две години дъщеря ми заболя от неизлечима болест. Предстоеше й операция, за успешния изход на която лекарите не даваха почти никаква надежда. Тогава влязох тук, запалих свещ и се молих горещо пред иконата в продължение на няколко часа. Докато бях в храма, дъщеря ми получила криза и се наложило да я оперират по спешност. В момента е жива и здрава, хвала на Бога и на проводниците му св. Константин и майка му Елена". Това разказва една от постоянните посетителки в църквата - г-жа Василева.
От XIV-XV в. са и старите олтарни икони,изложени в съседната на църквата Галерия на пловдивската иконопис. Завършилите през 90-а реставрационни работи, продължили цели 17 години, дадоха своя резултат. Така че днес "Св. св. Константин и Елена" е единственият пловдивски православен храм, чиято оригинална гръцка стенопис е изцяло запазена.
При разкопките под абсидата на църквата са разкрити антична правоъгълна кула, свързана с отбраната на източната крепостна порта Хисаркапия, и костница, съхраняваща костите на десетки поколения знатни пловдивчани. Днес те са погребани от източната външна страна на храма. Това съобщава надписът на мраморна плоча, поставена върху общия им гроб.
Зад високия дворен зид на църквата са разположени още строеният в началото на 18 в. Божигробски метох, където векове наред се е помещавало представителството на Светия град Ерусалим, сградата на клисарницата, високата 13 метра пететажна камбанария и преустроеното днес в Иконна галерия някогашно училище по вероучение.
В малката църковна библиотека са съхранени над 150 старинни богослужебни книги, някои на възраст повече от 120 години. Сред тях особено ценни са 24-те тома тълкувания на св. Иоан Златоуст.
Днес (2004 г.) в най-старата твърдина на християнството под тепетата няма постоянно действащ свещеник. Обслужват я тримата духовници от църквата "Св. Марина", които изнасят богослужения само в петък и неделя. През останалото време ключодържец на храма е 85-годишният латернаджия Данчо Троев. От 25 години насам той е едновременно атракция за туристите и пазач на обителта. С гордост споменава, че председателят на "Св. св. Константин и Елена" отец Йордан му е поверил дори ключовете на църковната библиотека.
Въпреки липсата на постоянно духовно лице, църквата на равноапостолите Константин и Елена е най-посещаваният от български и чужди туристи православен храм в града. "Повечето идват от София и се отбиват на път за Бачковската обител", разказва служителка в църквата. И добавя, че засиленият интерес напоследък явно се дължал на факта, че няколко от столичните агенции са включили храма в обходните си маршрути. Най-големият процент сред чуждите посетители на църквата бил този на гърците, които я считали за част и от собствената си история.
© Илиян Атанасов
Вестник "Марица", Пловдив, 31 март 2004 година
Виж също:
www.Pravoslavieto.com