Отец Цветан е роден на 19 август 1905 г. в село Горник
(днес Червенобрежка община) в семейството на Цанко Цветков Диковски (Варджията) и Драгана Симеонова. Кръщелното му име е Цвятко, той е първородният в семейството. Баща му много
държи да получи добро образование и го записва в Белослатинската гимназия. В V клас (по новому ІХ клас) Цвятко е изключен оттам, вероятно заради тютюнопушене.
Скоро след това Цвятко Диковски записва Пловдивската духовна семинария. На 23-годишна възраст завършва курса на обучение и през 1928 г. се завръща в с. Горник. Тук той дружи с учителите и с по-будните и образовани хора, има желание да продължи да учи право, но баща му настоява да приеме духовен сан.
През 1930 г. се оженва за Вълка Милова (Диковска) и е ръкоположен за свещеник в с. Горник, Белослатинска околия, като при ръкоположението си приема името Цветан. Изпратен е в крайдунавското село Хърлец със специално поръчение да води борба със сектата “Бяло братство” на Петър Дънов и да ограничи нейното влияние. Тук се раждат синовете им Цанко и Николай. В селото преобладават власи. Свещеникът бързо спечелва уважението им и скоро сам свободно говори влашки. Местните хора искат да го задържат и са готови да го обезпечат със земя и да му построят къща. Презвитерата, обаче, е смутена от факта, че децата й научават влашки език преди българския. Това става една от основните причини през 1934 г. семейството да напусне Хърлец и да се завърне в с. Горник.
От 1934 до 1939 г. о. Цветан следва в Богословския факултет в София. Междувременно владиката го изпраща в Бяла Слатина. Тук през 1939 година се ражда най-малкият му син Петко. По това време свещеник Цветан Диковски става пунктов свещеник на Белослатинска духовна околия, тоест изпълнява функциите на архиерейски наместник. Той изплаща заплатите и получава свещите, държи кръщелните и вулите за венчавка. Във воденето на сметките е стриктен. При наличие на повече хляб и храна, семейството на свещеника подпомага бедните и е инициатор за събиране на помощи за бедстващи семейства. С отец Александър Дянков поддържат християнско братство. Държи за спазването на християнските нравствени норми, изнася сказки и беседи пред ученици, критикува безбожието и атеизма. Добър изповедник е, често го търсят и за съвет. Отец Цветан е бил преподавател по религия в Гимназията, а на някои от учениците от село Горник той е бил и настойник. Квартирата му винаги е отворена за нуждаеще се, а когато той отсъства, съпругата му презвитера Вълка сама посреща посетителите. Държи за добрия морал на синовете си, без да ги принуждава да ходят на църква против волята им.
Идва 9 септември 1944 година и комунистите започват да организират новото си управление. Много хора са подложени на репресии, някои от тях са ликвидирани. Преди преврата отец Цветан е помагал на много прогресивни младежи и е влизал в спор с брата на Цола Драгойчева Христо Нинчев. Макар лоялен към предишната власт, свещеникът не влиза в открити конфликти с новата.
На злополучната дата 20 октомври 1944 година о. Цветан отива в милицията, за да поиска информация за изчезналите свещеници от с. Борован. Извикват го вътре “за справка”, затварят го и започват репресиите. Няколко дни той е подлаган на жесток побой, чрез който го карат да признае провинения, които не е извършил. Палачите му Зарко и Васил (по прякор Кучката, от с. Еница) се качват по една стълба и оттам скачат върху гърдите му. Комунистът Пенчо Спасов посещава о. Цветан в ареста. Уведомява го, че срещу него има донос от името на свещенослужителя, но Спасове сигурен че доносът е писан от друг.
Комунистите се опитват да докажат, че е в Бяла Слатина е имало фашистка организация, която целяла унищожаването на техните ръководители. За доказателства те използват фалшиви документи и лъжесвидетелства, въз основа на които няколко души са убити. В центъра на интригата са Петко Лалов, Драгомир Влъчков и др. Целта е физически да ликвидират по-будните хора с обществено влияние, “народният” съд облича в правна маска интригите.
Тъй като комунистите не успяват да докажат обвиненията си, съдът иска да освободи свещеника или да го осъди условно, до деня на произнасяне на присъдата. На 12-ти срещу 13-ти март 1945 г. пристига Петко Лалов, окръжен директор на окръзите Враца, Видин и Монтана. Той не одобрява решението на съда и иска сам да подпише присъда на о. Цветан Диковски от пет до осем години. Тогава съдията Гецковски отстъпва на три години, а Васил Казашки се противопоставя.
В крайна сметка присъдата о. Цветан е осъден на три години затвор и осем години лишаване от граждански и политически права. От тях той излежава 23 месеца във Врачанския затвор и няколко дни в предварителния арест, а през септември 1946 година е освободен с помилване.
След завръщането си о. Цветан продължава да служи в енорийския храм “Св. преподобна Параскева” в Бяла Слатина, но вече не е пунктов свещеник. Първоначално служи с отец Лаврентий Александров, а от 1949 г. - със свещеник Димитър Кръстев от с. Мраморен.
Свещ. Кръстев симпатизира на Съветския съюз и българо-съветската дружба и се чувства като пълновластен господар в духовната околия. В един от многото сериозни конфликти свещ. Кръстев стига и до физическа саморазправа с о. Цветан Диковски.
На четиридесет и девет годишна възраст отец Цветан заболява от цироза на черния дроб, причинена несъмнено от побоите в милицията при задържането му през 1944 година. След недълго лечение в Медицинска академия, о. Цветан Диковски умира на 18 август 1954 година и е погребан близо до входа на белослатинския гробищен парк. В спомените на съгражданите си о. Цветан остава като изряден духовник с богата ерудиция и чист живот.
На синовете си о. Цветан завещава да не отдават семейните ниви на селскостопанската кооперация. Заклеймени като “врагове на народа”, те с десетилетия изпитват затруднения в образованието и трудовата си реализация.
А комунистите, участвали в процеса срещу о. Цветан, са възвеличени като герои, на някои от тях са наречени и улици в града. Между главните виновници са членове от фамилията на партийната функционерка Цола Драгойчева. Днес (2007 г.) нейният бюст продължава безочливо да стои гордо възправен в центъра на градския площад в Бяла Слатина.
И днес, петдесет години след кончината на о. Цветан Диковски, в Бяла Слатина все още има хора, които с любов си спомнят за него. Срещам побелели и прегърбени възрастни хора, които казват: “Вярно ли че си негов внук? Ами той ме е венчавал. Много добър човек беше!” или “Ти знаеш ли, че твоят дядо ме е кръщавал? Той ни викаше при себе си като бяхме деца и ни черпеше с бонбони.” Има и такива, които още помнят “народния” съд, репресиите, интригите, престъпленията. Някои все още се страхуват да говорят.
Цветан Диковски – учител, богослов, внук на свещеник Цветан Диковски
По разказ на своя чичо Цанко Цанков, син на о. Цветан
Виж също блога на автора Цветан Диковски
Христос възкресе, братя и сестри,
и ново слънце грейна над Земята!
И нека станем всички по-добри,
да заживеем дружно като братя!
Христос възкресе
и на целий свят
дарува живоносно възкресение,
любов, надежда, мир и благодат
и ни избави от духовно тление!
И нека всички в този светъл час
си спомним що за нас
понесе,
и с радост да си подадем ръце:
“Христос възкресе!”;”Истина възкресе!”
Цветан Диковски
Неразрешима вселенска загадка,
небесна и земна, безкрайна и кратка.
Възпята и хулена в рима и проза,
неизлечимо дълбока хипноза.
Стих вечен от древен
библейски папирус,
в централния мозък компютърен вирус.
Нетленна останала през вековете –
картина, поезия, музика, цвете.
Лъжовна и скрита, открита и искрена,
запазила с вяра най-святата истина.
Понесла на рамото тежко разпятие.
Разтворила нежни момински обятия.
Дарила душите с искряща надежда,
телата оплела във порив на
нежност.
Заченала бъдеще в бурните нощи,
преди векове да е имало още.
И майка грижовна, и нежна любима,
кралица, робиня – жена несравнима.
По-силна от земното време
и възраст,
прастара и млада, безумна и мъдра.
Открила на влюбени нови пътеки,
готова да стопли сърцето на всеки.
И ангел невинен, и фея свенлива,
остава в душите ни
винаги жива,
недосегаема, лесно ранима.
О, нека пребъде и нека я има!
Цветан Диковски
В полите на вековния Балкан,
там дето Янтра кръшно се извива,
зад каменни стени с портал кован
издига се една обител жива.
Камбанен звън я
всеки ден оглася,
и в храм свещен мъждукат кандила.
Тя спомени от век на век пренася
за личности - духовни светила.
Оставили в историята диря,
преминали през
огън и вода,
и заменили с пушката Псалтира,
загинали във бой за свобода.
Те носели в сърцата си едничка
надежда, че преди да си отидат
от този свят в една
неравна битка,
народът героизма им ще види.
И делото на общото въстание
до нов успешен край ще изведе,
и ще се свършат тежките страдания,
ще дойде нов,
свободен, светъл ден.
Пристъпих и положих горско цвете,
прекръстих се, в молитва коленичих,
в сандъчето с праха от вековете
затрепка с пламък вощена свещица.
И с тих и властен глас ме призова
обителта при нея да остана,
и нов духовен меч да изкова,
и воин, и монах в едно да стана.
Тогава се почувствах недостоен,
но нещо още тегли ме натам.
Защо ли пак се лутам неспокоен
и търся своя път и място сам?
Цветан Диковски
в памет на К. Патев
Ще дойде ден, ще секне моят стих,
ще се довърши синьото мастило,
сърцето свойте тайни неразкрило,
навеки със света ще се прости.
Тогава ще замлъкне тоя порив
-
поток от думи тежки и горчиви,
що буди хора духом още живи,
и кара ги със злото да се борят.
И аз ще се превърна в тъжен спомен,
в догаряща на гроба ми
свещица,
в една душа свободна като птица,
в лъч на надежда в Космоса огромен.
Надеждата докрай ще ме крепи,
защото аз на всички ви простих,
и щом в света
замлъкне моя стих,
душата сън спокоен ще заспи.
Аз вярвам, някой все ще се помоли
за моята окаяна душа,
заупокойно да я утешат
светците със златисти ореоли.
И моля ви, с добро ме запомнете,
прелейте гроба с вино и вода!
И нека там над мократа следа
снага да вдигне нежно полско цвете.
И аз отново между вас ще бъда,
в лицата ви изпити ще се вглеждам,
ще оросявам с капчици надежда
душите ви и в нея ще пребъда...
Цветан Диковски
Ако смъртта ме вземе някой ден,
недейте да тъгувате за мен!
Не идвайте на гроба наскърбени,
и си спестете сълзите солени!
Какво от туй, че тленната ми плът
ще
се превръща бавно в земна пръст?
Какво от туй, че няма да ме има?
Нали след всяка есен идва зима.
Защо ли се боите от смъртта,
която ни разделя със света?
Та този
край на всекиго известен,
завършек на живота най-естествен,
отнема ни от скърбите в света,
и ни отваря път към Вечността.
Там някъде из Космоса безкраен
душата
ни безсмъртна ще витае,
че има ад и има вечен рай,
където няма време, няма край.
Очакват ни неземна благодат
и огнен пламък в пъкления ад.
Душите според земните
дела,
извършени чрез тленните тела,
заслужена отплата ще приемат
завинаги във вечното безвремие.
Затуй не се страхувам от смъртта
и ще я чакам както пролетта,
че Бог дари душата ми с нетление
и след смъртта ще дойде възкресение!
И ако някой гроба посети,
да каже само: Бог да го прости!
Цветан Диковски
Виж също:
www.Pravoslavieto.com